Търсене в този блог

4.06.2013 г.

Роман Аврамов / 03.12.1882 - 08.01.1938 /

Роман Петков Аврамов е деец на българското и международното комунистическо движение, роден в Свищов на 03.12.1882 г. Член на БРСДП от 1898 г., един от на най-та­лан­т­ли­во­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко по­ко­ле­ние на първопроходците. Зас­та­ва на страната  на тес­ни­те со­ци­а­лис­ти през 1903 г.

През 1900 г. продължава образованието си в Женева, следва юридически науки. Включва се активно в дейността на българската студентска социалдемократическа група и на задграничната руска социалдемокрация. Запознанството му с Ленин датира от 1901 г., поддържа връзки с Пле­ха­нов, Ка­уц­ки, Франц Ме­ринг, Ро­за Люк­сем­бург и редица други. По поръчение на Ленин и Крупская участва в създаването и дейността на Болшевишката група в Берлин. През 1904 – 1905 г. е секретар на комитета на задграничните организации на болшевиките. По то­ва вре­ме той ор­га­ни­зи­ра из­да­тел­с­ка­та и раз­п­рос­т­ра­ни­тел­с­ка­та дей­ност на бол­ше­виш­ка­та фрак­ция.  Го­ди­ни на­ред Ро­ман Ав­ра­мов из­кар­ва хля­ба си ка­то жур­на­лист и жи­вее в край­на бед­ност.

През 1909 г. отбива военната си служба. Участва в Балканската война /1912 – 1913 г./. По време на Първата световна война е мобилизиран.

В края на 1917 г. пристига в Петроград и е включен в българската делегация в преговорите между съветската страна и централните сили за сключване на мир. През 1918 г. Роман Аврамов е в България и работи в дирекцията за стопанска защита. През 1920 г. е приет за член на БКП. През 1920 г. е един от седемте съветници – комунисти в Свищовската комуна.

Роман Аврамов става член на ВКП/б/ през 1924 г. Ле­нин му оказ­ва ви­со­ко до­ве­рие, осо­бе­но след Вто­рия кон­г­рес на РСДРП, ко­га­то Ро­ман Ав­ра­мов без ко­ле­ба­ние зас­та­ва на стра­на­та на бол­ше­ви­ки­те и вписва име­то си в ис­то­ри­я­та на рус­кия со­ци­а­ли­зъм.

През 1921 г. Роман Аврамов работи в Берлин в Съветското търговско представителство. През 1922 г. е командирован в Румъния, където организира закупуването и изпращането на 20 парахода зърнени храни за гладуващите в Съветска Русия. От 1925 г. е зам.-търговски представител на СССР – отначало във Франция, по-късно в Германия. През 1926 г. – 1929 г. е председател на търговското дружество "Аркос" в Лондон и изпълнява неофициално длъжността на съветски търговски представител. През 1929 г. – 1937 г. е председател на Всесъюзното обединение "Хлебстрой" в Москва.

През 1938 г. става жертва на култа към личността. Посмъртно е реабилитиран през 1954 г.

Една лич­ност­, за която малко се знае, а и не ­е док­рай раз­б­ра­на.

 

 Яко­би­не­цът от Юч­бу­нар / Статия на доц. Димитър Генчев /

 

В ка­лей­дос­ко­па на днеш­ни­те по­ли­ти­чес­ки страс­ти би­ог­ра­фи­я­та му мо­же да из­г­леж­да не­ле­па, стран­на и ка­ри­ка­тур­на. Кой е то­зи, кой­то ще за­ре­же злат­ни­те ми­ли­о­ни на ба­ща си, блес­тя­щи­те пре­дим­с­т­ва на дип­ло­ма­та си по пра­во, по­лу­че­на в един от най-ре­но­ми­ра­ни­те юри­ди­чес­ки фа­кул­те­ти на Ев­ро­па? Ста­ри­те по­ли­ти­чес­ки връз­ки на се­мейс­т­во­то – га­ран­ти­ра­щи си­гур­на об­щес­т­ве­на ка­ри­е­ра? Как­ва е та­зи си­ла, ко­я­то об­ри­ча и те­бе, и пет­те ти де­ца на не­до­и­мък, бо­лес­ти, ми­зе­рия? И как се пре­о­до­ля­ва съб­ла­зън­та – са­мо с ед­но за­мах­ва­не на пе­ро­то да про­ме­ниш съд­ба­та си: днес про­сяк – ут­ре принц?

Дъл­го, мно­го дъл­го се взи­рах в ста­ра­та, по­жъл­тя­ла фо­тог­ра­фия – за да от­к­рия ня­ка­къв осо­бен бе­лег, пре­доп­ре­де­лящ лич­нос­т­на­та му съд­ба. Ня­ма я ениг­ма­тич­на­та биб­лейс­ка кро­тост на Дя­до­то, зад ко­я­то се крие те­жък ма­ке­дон­с­ки нрав. Ни­то пък ар­тис­тич­на­та за­меч­та­ност на Майс­то­ра, ми­ро­ва­та скръб на же­лез­ния Гав­рил, ха­риз­ма­та на Кръс­тю Ра­ков­с­ки... Ня­ма я кни­жов­на­та вглъ­бе­ност на Ба­ка­лов. Чо­ве­кът от пор­т­ре­та при­ли­ча на клерк от Лон­дон­с­ко­то си­ти. Пре­ус­пя­ващ тър­го­вец в Евро­па или тър­гов­с­ки път­ник в Аме­ри­ка – с ха­рак­тер­на­та ок­ръг­ле­ност на ли­це­то, ку­пи­до­нов­с­ка­та ус­та и със­ре­до­то­че­ния, це­ле­на­со­чен пог­лед на тес­ни­те из­ра­зи­тел­ни очи. И мо­же би са­мо при­пов­диг­на­та­та ля­ва веж­да под­с­каз­ва ня­как­во вро­де­но чув­с­т­во за соб­с­т­ве­но дос­тойн­с­т­во, гра­ни­че­що с ви­со­ко­ме­рие.

Та­ка е със ста­ри­те фо­тог­ра­фии – те каз­ват не­ща, ко­и­то зна­ем пред­ва­ри­тел­но.

За съв­ре­мен­ни­ци­те си, за оне­зи, ко­и­то го поз­на­ват от­б­ли­зо, Ро­ман Ав­ра­мов при­те­жа­ва съв­сем дру­ги лич­нос­т­ни из­ме­ре­ния. Ина­че как да си обяс­ним при­я­тел­с­т­во­то му с Ле­нин и Пле­ха­нов, връз­ки­те му с Ка­уц­ки и Франц Ме­ринг, Ро­за Люк­сем­бург. Сго­во­ри­те и раз­до­ри­те с най-лич­ни­те дей­ци на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм от пър­ви­те две де­се­ти­ле­тия на XX век.

 * * *

По­ли­ти­чес­ка­та оди­сея на Ро­ман Ав­ра­мов за­поч­ва в Же­не­ва през 1900 го­ди­на. След­ва­не­то му в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет на Же­нев­с­кия уни­вер­си­тет е дъл­бо­ко пре­мис­ле­но пред­ва­ри­тел­но ре­ше­ние. Той тръг­ва по стъп­ки­те на най-та­лан­т­ли­во­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко по­ко­ле­ние от пле­я­да­та на чу­чу­ли­ги­те – Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Сла­ви Ба­ла­ба­нов, Ва­сил Ко­ла­ров, Хрис­то Ка­бак­чи­ев. Раз­би­ра се, до то­зи мо­мент той е впи­сал в уче­ни­чес­ка­та си би­ог­ра­фия учас­тие в со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жо­ци в Ру­се и Со­фия, през 1898 г. ста­ва член на БРСДП.

До прис­ти­га­не­то му в Же­не­ва три­ма ду­ши пре­доп­ре­де­лят не­го­во­то ду­хов­но, ин­те­лек­ту­ал­но и по­ли­ти­чес­ко раз­ви­тие – Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ян­ко Са­къ­зов и Ди­ми­тър Ди­мит­ров. Ра­ков­с­ки го впе­чат­ля­ва с ед­на по­ре­ди­ца сказ­ки през 1896 г. по ис­то­ри­чес­кия и ди­а­лек­ти­чес­кия ма­те­ри­а­ли­зъм и осо­бе­но с по­ле­мич­ни­те си из­каз­ва­ния за по­ли­ти­ка­та на цар­с­ка Ру­сия на Бал­ка­ни­те. Мла­ди­ят док­тор по ме­ди­ци­на, по­лу­чил ве­че ев­ро­пейс­ка из­вес­т­ност, раз­бун­ва ду­хо­ве­те с по­ле­ми­чен дар, с ев­ро­пейс­ка об­ра­зо­ва­ност и неп­ри­ну­де­на об­щи­тел­ност, ко­и­то пра­вят от вся­ка не­го­ва сказ­ка ду­хо­вен праз­ник.

Ян­ко Са­къ­зов го прив­ли­ча при пре­веж­да­не­то на зна­ме­ни­та­та бро­шу­ра на Карл Ка­уц­ки „Зе­ме­дел­с­ки­ят въп­рос“ и не­съм­не­но ос­та­вя своя ду­хо­вен от­пе­ча­тък вър­ху не­го­ва­та лич­ност – с раз­ка­зи­те за сво­и­те сту­ден­т­с­ки стран­с­т­ва­ния в уни­вер­си­те­ти­те на Лон­дон, Па­риж и Бер­лин и за лич­ни­те си сре­щи с най-го­ле­ми­те дей­ци на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.

Вли­я­ни­е­то на Ди­ми­тър Ди­мит­ров е без­с­пор­но. Въп­ре­ки че след го­ди­ни Ро­ман Ав­ра­мов ще бъ­де мно­го пес­те­лив в спо­ме­ни­те си, ня­ма съм­не­ние, че пре­во­да­чът на Бер­н­щайн и един от най-та­лан­т­ли­ви­те те­о­ре­ти­ци на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция е по­лу­чил сво­е­то от съв­мес­т­ни­те им сре­щи.

Мла­ди­ят Ро­ман Ав­ра­мов се из­г­раж­да ка­то со­ци­а­лист и под мощ­но­то вли­я­ние на Ди­ми­тър Бла­го­ев, Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, но до за­ми­на­ва­не­то си за Швей­ца­рия той та­ка и не е на­ме­рил своя без­с­по­рен те­о­ре­ти­чес­ки и по­ли­ти­чес­ки нас­тав­ник. Раз­би­ра се, още с прис­ти­га­не­то си в Же­не­ва бър­за да се срещ­не с пат­ри­ар­ха на рус­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция – Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов, с ле­ген­дар­на­та Ве­ра За­су­лич, с так­ти­ка на гру­па­та „Ос­во­бож­де­ние на тру­да“ Па­вел Ак­сел­род. И от­да­ва ри­ту­ал­на­та си по­чит към ос­но­во­по­лож­ни­ци­те на рус­кия со­ци­а­ли­зъм в ли­це­то на Лев Дейч. С го­ди­ни­те връз­ки­те му с пър­ви­те рус­ки мар­к­сис­ти ста­ват все по-близ­ки и въп­ре­ки че учас­т­ва в бъл­гар­с­кия со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жок, по­ли­ти­чес­ка­та му дей­ност е със­ре­до­то­че­на в Же­нев­с­ко­то пред­г­ра­дие „Ка­руж“, къ­де­то се чув­с­т­ва ка­то най-свой меж­ду сво­и­те. Бра­кът му с ед­на рус­ка сту­ден­т­ка по ме­ди­ци­на още по­ве­че го по­та­пя в рус­ка сре­да – та­ка и пи­ше в спо­ме­ни­те си: „От 1901 г. за мен за­поч­на един двойс­т­вен пар­ти­ен жи­вот. Учас­т­ву­вай­ки през ця­ло­то то­ва вре­ме в жи­во­та на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция, аз пос­те­пен­но се впус­нах и на ра­бо­та в зад­г­ра­нич­на­та дей­ност на рус­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.“

През та­зи го­ди­на той сре­ща Вла­ди­мир Илич Ле­нин. Още пър­ви­те раз­го­во­ри в се­па­ре­та­та на ка­фе­не „Лан­долт“, Ле­ни­но­ви­те бе­се­ди и ре­фе­ра­ти в рус­кия „яко­бин­с­ки клуб“ му под­с­каз­ват, че рус­ка­та ре­во­лю­ци­он­на емиг­ра­ция нав­ли­за в нов етап на сво­е­то идей­но-те­о­ре­ти­чес­ко и по­ли­ти­чес­ко раз­ви­тие – ета­па на „гря­ду­ща­та ре­во­лю­ция“. За Ро­ман Авра­мов в по­я­ва­та на Ле­нин ня­ма ни­що из­вън­ред­но или ме­си­ан­с­ко. И ма­кар че лич­ност­та му по­ко­ря­ва с Ви­со­ка­та си об­ра­зо­ва­ност, те­о­ре­тич­на под­го­тов­ка и по­ле­мич­на страст, Ро­ман Ав­ра­мов по­па­да в ор­би­та­та на не­го­во­то вли­я­ние най-ве­че за­ра­ди фа­на­тич­на­та му це­ле­ус­т­ре­ме­ност и праг­ма­тич­ност. На под­хо­дя­що­то мяс­то, в под­хо­дя­що­то вре­ме се е по­я­вил под­хо­дя­щи­ят чо­век – или още по-точ­но, спо­ред сви­де­тел­с­т­во­то на Пле­ха­нов: „един­с­т­вен по ро­да си чо­век, в кой­то щас­т­ли­во се съ­че­та­ват и ве­ли­ко­леп­ни­ят прак­тик, и блес­тя­щи­ят те­о­ре­тик“.

В ли­це­то на но­вия си бъл­гар­с­ки при­я­тел и съ­миш­ле­ник Ле­нин съ­що на­ми­ра не­що съв­сем но­во в сре­ди­те на рус­ка­та емиг­ра­ция. Бъл­га­ри­нът ня­ма ни­що об­що с поз­на­тия му сла­вян­с­ки тип – с не­го­ви­те афек­ти и де­мон­с­т­ра­тив­ни жес­то­ве. С не­по­мер­ни­те на­деж­ди, по­ли­ти­чес­ки­те ек­зал­та­ции, не­о­бос­но­ва­ни­те въз­тор­зи и още по-не­мо­ти­ви­ра­ни­те ра­зо­ча­ро­ва­ния. Ро­ман Ав­ра­мов му вдъх­ва до­ве­рие със сво­я­та упо­ри­тост, са­мо­дис­цип­ли­ни­ра­ност и лич­нос­т­на ус­той­чи­вост. Той знае как­во ис­ка, как да го пос­тиг­не и прес­лед­ва цел­та док­рай – то­ва е об­що­то, ко­е­то ги пра­ви близ­ки при­я­те­ли, съ­миш­ле­ни­ци и съ­пар­тий­ци.

В на­ча­ло­то го из­пол­з­ват за раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на „Ис­к­ра“ в Бъл­га­рия и на Бал­ка­ни­те. Ро­ман Ав­ра­мов оси­гу­ря­ва бъл­гар­с­ки пас­пор­ти и не­ле­га­лен ка­нал за Ру­сия. Пос­ле го оце­ня­ват по дос­тойн­с­т­во – през 1905 г. е из­б­ран за сек­ре­тар на Ко­ми­те­та на зад­г­ра­нич­на­та ор­га­ни­за­ция на Рус­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка ра­бот­ни­чес­ка пар­тия. По то­ва вре­ме той ор­га­ни­зи­ра из­да­тел­с­ка­та и раз­п­рос­т­ра­ни­тел­с­ка­та дей­ност на бол­ше­виш­ка­та фрак­ция. Ле­нин му оказ­ва ви­со­ко до­ве­рие, осо­бе­но след Вто­рия кон­г­рес на РСДРП, ко­га­то Ро­ман Ав­ра­мов без ко­ле­ба­ние зас­та­ва на стра­на­та на бол­ше­ви­ки­те. От то­зи мо­мент бъл­гар­с­ки­ят „яко­би­нец“, как­то го на­ри­чат за­ра­ди ра­ди­кал­ни­те му ре­во­лю­ци­он­ни въз­г­ле­ди, ще впи­ше име­то си в ис­то­ри­я­та на рус­кия со­ци­а­ли­зъм ка­то един от близ­ки­те съ­рат­ни­ци на Ле­нин.

И в раз­д­во­е­ни­е­то си меж­ду бъл­гар­с­кия и рус­кия со­ци­а­ли­зъм Ро­ман Ав­ра­мов ус­пя­ва да пос­тиг­не он­зи ба­ланс, кой­то му поз­во­ля­ва да хар­мо­ни­зи­ра дей­ност­та си в две­те пар­тии, без ущърб за ед­на­та или дру­га­та стра­на.

В Бъл­га­рия име­то му ре­дов­но се по­я­вя­ва на стра­ни­ци­те на пар­тий­ния пе­чат. Не­го­ва­та ев­ро­пейс­ка глед­на точ­ка, вла­де­е­не­то на френ­с­ки, нем­с­ки, ан­г­лийс­ки, ита­ли­ан­с­ки и ру­мън­с­ки му поз­во­ля­ват да дър­жи ръ­ка­та си на пул­са на све­тов­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. Да ре­фе­ри­ра, ана­ли­зи­ра и пре­веж­да пос­лед­на­та ду­ма на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та те­о­рия и прак­ти­ка. Всич­ко то­ва го пра­ви из­вън­ред­но це­нен сът­руд­ник. Ухаж­ват го с мол­би за пуб­ли­ка­ции и Бла­го­ев („наш до­бър дру­гар и сът­руд­ник“), и Ба­ка­лов („Вий сте тол­ко­ва пло­до­вит – ка­то гле­дам по сът­руд­ни­чес­т­во­то Ви в „Но­во вре­ме“, що­то не ще се об­ръ­щам още вед­нъж с мол­ба към Вас да на­пи­ше­те и не­що по­ве­че за „Ра­бот­ниш­ко де­ло“). Ро­ман Ав­ра­мов пи­ше нав­ся­къ­де – и в „Но­во вре­ме“, и в „Ра­бот­ниш­ко де­ло“, и в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“. Не­за­ви­си­мо от ис­к­ри­те, ко­и­то за­поч­ват да прех­в­рък­ват меж­ду Бла­го­ев и Ба­ка­лов. Ста­ти­и­те си под­пис­ва с псев­до­ни­ма Кем­п­фер (бо­рец), кой­то най-точ­но от­ра­зя­ва ра­ди­кал­ни­те му по­ли­ти­чес­ки въз­г­ле­ди.

По вре­ме на раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. Ро­ман Ав­ра­мов ня­ма ни­как­во ко­ле­ба­ние за мяс­то­то си на ба­ри­ка­да­та. За не­го ши­ро­ки­ят со­ци­а­ли­зъм на Ян­ко Са­къ­зов и Ди­ми­тър Ди­мит­ров е мес­тен бал­кан­с­ки ре­ци­див на ев­ро­пейс­кия со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки опор­тю­ни­зъм, го­тов за­ра­ди ми­нис­тер­с­ки или де­пу­тат­с­ки мес­та да по­жер­т­ва по­ли­ти­чес­ки­те це­ли и ре­ал­на­та кла­со­ва бор­ба на ев­ро­пейс­кия про­ле­та­ри­ат. И след ка­то е взел стра­на­та на бол­ше­ви­ки­те през 1902-ра, за не­го ня­ма ни­що по-ес­тес­т­ве­но да зас­та­не в ре­ди­ци­те на тес­ни­те со­ци­а­лис­ти през 1903 го­ди­на.

Не­що по­ве­че, Ро­ман Ав­ра­мов оси­гу­ря­ва по­ли­ти­чес­ка­та под­дръж­ка на рус­ки­те бол­ше­ви­ки за Бла­го­ев и тес­ня­ци­те. Не­го­ва­та ста­тия в „Ис­к­ра“ „Де­се­ти­ят кон­г­рес на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия в Ру­се“ бе­за­пе­ла­ци­он­но клей­ми ши­ро­ки­те ка­то „от­к­ри­та вра­та в пар­ти­я­та“, ка­то те­о­ре­ти­ци на ня­ка­къв сбър­кан, до­мо­ра­съл псев­до­со­ци­а­ли­зъм, це­лещ кла­со­во­то раз­ми­ва­не на об­щес­т­во­то за­ра­ди пос­ти­га­не на лич­ни ка­ри­е­рис­тич­ни це­ли. И кол­ко­то и да е стран­но, имен­но в то­зи мо­мент, ко­га­то на все­ки­го в пар­ти­я­та ста­ва яс­но „кой – кой е“, ре­дак­ци­я­та на „Но­во вре­ме“ пра­ви опит да се раз­г­ра­ни­чи от един от най-цен­ни­те си и пло­до­ви­ти сът­руд­ни­ци. При­чи­на­та се ко­ре­ни в раз­ног­ла­си­я­та във фрак­ци­я­та на бол­ше­ви­ки­те и най-ве­че в кон­ф­лик­та меж­ду Пле­ха­нов и Ле­нин. За Ди­ми­тър Бла­го­ев вся­как­ви опи­ти да се об­ви­ни Пле­ха­нов в опор­тю­нис­тич­ни гре­хо­ве са пъл­на не­ле­пост. За не­го той про­дъл­жа­ва да е пър­во­съз­да­те­лят на рус­кия мар­к­си­зъм, ос­но­во­по­лож­ни­кът на рус­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция и един от най-ав­то­ри­тет­ни­те дей­ци на ев­ро­пейс­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. И за Бла­го­ев, как­то и за Ка­уц­ки, Пле­ха­нов е „поз­нат“, род­с­т­вен по­ли­ти­чес­ки де­ец, с чи­е­то мне­ние се съ­об­ра­зя­ват ръ­ко­вод­ни­те ор­га­ни на Ин­тер­на­ци­о­на­ла и най-го­ле­ми­те по­ли­ти­чес­ки фи­гу­ри на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм. Ле­нин е още но­ва фи­гу­ра, ко­я­то, въп­ре­ки ръ­ко­вод­ни­те си по­зи­ции във фрак­ци­я­та на бол­ше­ви­ки­те, е още мно­го да­леч от по­ли­ти­чес­кия ав­то­ри­тет, ис­то­ри­чес­ки­те зас­лу­ги и те­о­ре­тич­ния фун­да­мент на Пле­ха­нов. Точ­но по­ра­ди то­ва Ди­ми­тър Бла­го­ев с из­вес­т­но опа­се­ние пуб­ли­ку­ва ста­ти­и­те на Ро­ман Ав­ра­мов по рус­ки­те спо­ро­ве, с бе­леж­ка на ре­дак­ци­я­та: „Не всич­ко с та­зи ста­тия сме съг­лас­ни. В нея се зас­тъп­ват въз­г­ле­ди­те за рус­ка­та ре­во­лю­ция и за­да­чи­те на рус­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция в нея, на ония от ла­ге­ра на Ле­нин. Да­ва­ме мяс­то на ста­тия с цел да за­поз­на­ем чи­та­те­ли­те с ум­с­т­ве­ни­те те­че­ния, ко­и­то съз­да­ват ре­во­лю­ци­он­ни­те съ­би­тия от 9 яну­а­ри на­сам“.

Об­ви­не­ни­е­то в прис­т­рас­т­ност и фрак­ци­он­на ед­нос­т­ран­чи­вост е съв­сем проз­рач­но. И ня­ма съм­не­ние, че Ро­ман Ав­ра­мов бо­лез­не­но пре­жи­вя­ва ре­дак­ци­он­на­та бе­леж­ка, на­пи­са­на от Дя­до­то. Ся­каш с ед­но из­ре­че­ние Бла­го­ев обез­с­мис­ля сто­ти­ци­те стра­ни­ци, пуб­ли­ку­ва­ни в „Но­во вре­ме“ и „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“. Вмес­то приз­на­ние за не­го­вия аб­со­лют­но без­ко­рис­тен труд, без­сън­ни но­щи, ма­те­ри­ал­ни ли­ше­ния, той по­лу­ча­ва уко­ри.

По съ­що­то вре­ме пре­неб­рег­нат и уни­зен се чув­с­т­ва и дру­ги­ят го­лям при­вър­же­ник на Ле­ни­но­вия бол­ше­ви­зъм – Ге­ор­ги Ба­ка­лов. И той се чув­с­т­ва не­до­о­це­нен за без­ко­рис­т­но­то из­да­ва­не на „Ра­бот­ниш­ко де­ло“, за не­ле­гал­ни­те ка­на­ли за раз­п­рос­т­ра­не­ние на „Ис­к­ра“ в Ру­сия, за все­кид­нев­ни­те опас­нос­ти, на ко­и­то се под­ла­га при из­п­ра­ща­не­то на пас­пор­ти и оръ­жие в чуж­би­на и най-ве­че за над­вис­на­ла­та ги­ло­ти­на вър­ху лю­би­мо­то му спи­са­ние, срещ­на­ло тол­ко­ва обич в пар­ти­я­та и ос­та­на­ло тол­ко­ва не­раз­б­ра­но от ръ­ко­вод­с­т­во­то.

Тре­ти­ят от яд­ро­то на бъ­де­щи­те „анар­хо­ли­бе­ра­ли“ е Ни­ко­ла Хар­ла­ков. Бив­ши­ят сек­ре­тар на ЦК на БРСДП, кой­то про­веж­да ця­ла­та хи­рур­ги­чес­ка опе­ра­ция при раз­цеп­ле­ни­е­то от 1903 го­ди­на. Око­ло но­вия Цен­т­ра­лен ко­ми­тет на БРСДП (т.с.) се гру­пи­рат мла­ди, на­деж­д­ни по­ли­ти­чес­ки дей­ци – Ге­ор­ги Ди­мит­ров, Ва­сил Ко­ла­ров, То­дор Пет­ров, Хрис­то Ка­бак­чи­ев, ко­и­то без­ре­зер­в­но под­к­ре­пят по­ли­ти­чес­ка­та ли­ния на Бла­го­ев, Кир­ков и Гав­рил Ге­ор­ги­ев.

Хар­ла­ков се чув­с­т­ва пре­неб­рег­нат и из­ли­шен в ръ­ко­вод­с­т­во­то на пар­ти­я­та. Об­ви­не­ни­я­та му в „цен­т­ра­ли­зъм“, в дик­та­ту­ра на пар­тий­но­то ръ­ко­вод­с­т­во над пар­тий­на­та ма­са до­веж­дат до по­ред­но­то раз­цеп­ле­ние в пар­ти­я­та на тес­ни­те со­ци­а­лис­ти.

След­ва­щи­те стъп­ки на „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“ са из­вес­т­ни – съз­да­ва­не на съ­ю­за „Про­ле­та­рий“, при­съ­е­ди­ня­ва­не към пар­ти­я­та на Са­къ­зов – чак до 1920 г., ко­га­то про­ле­тар­с­ка­та ле­ви­ца ще се влее в Бъл­гар­с­ка­та ко­му­нис­ти­чес­ка пар­тия.

И през ця­ло­то то­ва вре­ме Ро­ман Ав­ра­мов про­дъл­жа­ва да е в ор­би­та­та на рус­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. Ад­во­кат­с­ка­та му дип­ло­ма та­ка и не вли­за в дейс­т­вие. Ле­нин го то­ва­ри със съз­да­ва­не на из­да­тел­с­т­ва, вес­т­ни­ци и пе­ри­о­дич­ни из­да­ния. За Ро­ман Ав­ра­мов фи­нан­со­во­то пред­п­ри­е­ма­чес­т­во съв­сем не е най-лю­би­ма­та сфе­ра на дейс­т­вие (мно­го го­ди­ни той от­каз­ва на ба­ща си да за­е­ме ръ­ко­вод­но мяс­то във фи­нан­со­ва­та му кан­то­ра на едър тър­го­вец и про­миш­ле­ник), но той се под­чи­ня­ва на пар­тий­на­та дис­цип­ли­на. И още не­що: той все пак е нас­ле­дил ня­как­ви ко­мер­чес­ки спо­соб­нос­ти от се­мейс­т­во­то, за­що­то ус­пя­ва с не­ве­ро­ят­на изоб­ре­та­тел­ност да пе­че­ли па­ри за пар­ти­я­та. Вдъх­но­ве­ни­е­то му сек­ва са­мо ко­га­то се от­на­ся за ма­те­ри­ал­но­то оси­гу­ря­ва­не на соб­с­т­ве­но­то му се­мейс­т­во. Го­ди­ни на­ред Ро­ман Ав­ра­мов из­кар­ва хля­ба си ка­то жур­на­лист и жи­вее в край­на бед­ност.

Спо­соб­ност­та му да тру­па и ум­но­жа­ва па­ри (не за се­бе си) се про­я­вя­ва по стра­нен на­чин по вре­ме на Пър­ва­та све­тов­на бой­на. Ка­то офи­цер в бъл­гар­с­ка­та ар­мия Ро­ман Ав­ра­мов е на­то­ва­рен от ге­не­рал Алек­сан­дър Про­то­ге­ров да се за­ни­ма­ва с про­до­вол­с­т­ви­е­то на ар­ми­я­та и на­се­ле­ни­е­то. И тол­ко­ва ус­пеш­но се спра­вя със за­дъл­же­ни­я­та си, че во­ди слож­ни дип­ло­ма­ти­чес­ко-фи­нан­со­ви пре­го­во­ри и опе­ра­ции поч­ти до края на вой­на­та.

Ве­ли­ка­та рус­ка ре­во­лю­ция от­но­во про­ме­ня стрем­г­ла­во жи­во­та му. След съ­би­ти­я­та в Пе­тер­бург на Ле­нин му тряб­ват не са­мо вой­ни­ци, а и фи­нан­сис­ти. За­то­ва го из­вик­ва в Мос­к­ва, за да му по­ве­ри ед­на от най-го­ле­ми­те тър­гов­с­ки фир­ми на Съ­вет­с­ка Ру­сия – „Дру­жес­т­во за вън­ш­на тър­го­вия“ в Бер­лин. Ка­ри­е­ра­та му се раз­ви­ва ше­мет­но: пред­се­да­тел на съ­вет­с­ко­то ак­ци­о­нер­но дру­жес­т­во „Ар­кос“ в Лон­дон и тър­гов­с­ки пред­с­та­ви­тел на Съ­вет­с­кия съ­юз в Ан­г­лия. Та­ка си и уми­ра на пет­де­сет и пет го­ди­ни. Го­ля­ма фир­ма – бед­но по­ло­же­ние!

 * * *

Лич­ност­та на Ро­ман Ав­ра­мов и до днес (осо­бе­но днес) си ос­та­ва за­гад­ка. Ис­то­ри­я­та не му от­да­де дъл­жи­мо­то до­ри в оне­зи вре­ме­на, ко­га­то лич­ност­та на чо­ве­ка не се из­мер­ва­ше с де­бе­ли­на­та на пор­т­фей­ла му. Ста­ти­и­те му ос­та­на­ха не­из­да­де­ни. Въз­г­ле­ди­те му – не­док­рай раз­б­ра­ни. Спо­ме­ни­те – раз­пи­ле­ни. За­то­ва се­га пла­ща­ме лих­ви­те. За­що­то, кой­то пла­ща къс­но, пла­ща двой­но.

Пак пог­леж­дам ста­ра­та по­жъл­тя­ла фо­тог­ра­фия и кой знае за­що се­га ми се виж­да про­ме­не­на: има не­що осо­бе­но в то­зи чо­век. Има!

Вгле­дай­те се вни­ма­тел­но..............................

 

От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”,   ИК „Христо Ботев”,   София 2006

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар