Търсене в този блог

5.06.2013 г.

Георги Димитров - историческа личност на ХХ век и исторически образ от ХХІ век

Доклад на проф. д-р Искра Баева от конференция за 130 годишнината от рождението на Г. Димитров

Трудно е в днешно време да се говори и пише за Георги Димитров. Не толкова защото са минали 130 години от раждането му и споменът за него вече е покрит с патината на далечното време, колкото заради императива на днешното обществено мнение, което се гради върху пълното отричане на идеите на комунизма и на реализирането им при социализма и което придава трайни отрицателни черти на всички комунистически дейци. Днес е общоприето за комунизма и комунистите да се говори обратно на древноримския принцип – или лошо, или нищо. И не само това, Георги Димитров се оказа отхвърлен дори и от онези интелектуалци с положително отношение към комунизма и към опитите за неговата реализация заради интелектуалните му характеристики, защото на Димитров му липсвало образование.

Наред с предубежденията, възникнали в годините на прехода, към трудното говорене за Георги Димитров бих добавила и нарастващото непознаване на всичко, свързано с революционната левица в българското общество. Причината е много прозаична: подобни познания изчезнаха от учебниците по история, а там, където ги има, са изцяло в негативен дух. В масовия случай подобни виждания не предизвикват интерес, защото прагматичното ни време е обърнато не към идеите, а към бързия материален и финансов успех.

Днес сме се събрали на юбилейна сесия, която повелява подходът ни да е тържествено-официален, а не исторически. Но аз вярвам, че едно от най-важните неща в съвременна България е да запазим историческия си подход, да не се подчиняваме на идейната и политическата конюнктура, защото само така можем да очертаем истинските параметри на миналото си, част от което е дейността на Георги Димитров, ролята му за развитието на България, а и на света, както и да си обясним как и защо се променя неговия образ. Това ще се опитам да направя, като ще започна с по-глобалното твърдение, че независимо как ни изглежда днес, Георги Димитров е едно от най-ярките превъплъщения на ХХ в.

За да оценя мащабите и значението на историческата личност на Георги Димитров, ще го представя на няколко равнища. Първото е анализът на българската дейност на Георги Димитров – условията, при които се оформя като работнически водач и български политик; второто равнище е европейското, може би по-скоро източноевропейското, защото дейността на Георги Димитров като генерален секретар на Третия, комунистически интернационал е центрирана върху левите сили на изток от Берлин. Изключение от този географски обхват прави гражданската война в Испания, започнала след десния метеж през лятото на 1936 г., но и там поуките, които Димитров формулира от ставащото, са насочени преди всичко към стратегията и тактиката на източноевропейските комунисти, по-близки и познати на Георги Димитров. Съществува и трето равнище за оценка на личността на Георги Димитров: глобалното. Въпросът при това равнище е дали стореното от Димитров има глобално въздействие, а и дали все още е жива паметта за него, останала от онази велика и славна епоха на идеологии, революции и световни сблъсъци.

Как изглежда личността на Георги Димитров от гледната точка на България в края на ХІХ и първата половина на ХХ в. (това е неговото политическо време)? За съжаление, поради липсата на запазена памет за него у днешното поколение, ще ми се наложи да припомня най-важните моменти от живота и дейността му.

Георги Димитров е роден на 18 юни 1882 г. през втората половина на ХІХ в. в България, което предопределя както трудния му житейски път, така и политическия му избор. Защото въпреки голямото си желание да учи, той посещава училище само шест години (между 1889 и 1994 г.). Това не го спира, а само засилва вярата му в собствените сили и като компенсация Димитров се самообразова цял живот (казвам това заради често необоснованото самочувствие на някои днешни интелектуалци). В днешното време на пренебрежение към образованието, науката и знанието усилията на Георги Димитров за самообразоване могат да се сравнят само с някогашния възрожденски стремеж към познание.

Вторият момент от младежките години на Георги Димитров, който трябва да се припомня днес, е началото на трудовия му път. Той започва да работи съвсем рано, явление, което можем да срещнем и днес, но което не съществува в социалистическа България, създадена благодарение и на неговите усилия. Условията, в които живее и работи, го тласкат към протест, който прераства в организирани действия с другите работници. Така като профсъюзен деец Георги Димитров влиза в лявото социалдемократическо движение в България не умозрително – от теорията за социализма към практиката, а по обратния път – от работническата борба към идеите за революционна промяна на обществото. Това е автентичният път на революционера. А как изглеждат нещата днес? Нима днес няма социална несправедливост, нечовешки условия на труд или пренебрежение към работещите? Има ги, но кой им обръща внимание, кой от експлоатираните е готов за последователна борба за промяна към по-добър живот не само за себе си, а за всички? Дори и когато се появяват такива хора, колко самотни се чувстват те в нашия свят, примирил се с безалтернативността на неолиберализма, свят, в който осмелилите се да посочат нови, социално ангажирани пътища се възприемат в най-добрия случай като чудаци, а най-често им се подиграват.

Разбира се, съществува и друга гледна точка за Георги Димитров. След краха на революционния опит за създаване на справедливо общество лесно може да се приеме, че пътят на Георги Димитров е бил сгрешен от самото начало, че е било по-добре да се бори да подобри живота на работниците в рамките на тогавашната система, защото в края на краищата днес отново живеем в нея. Нормално е и да се задава въпросът защо са били всички онези грандиозни усилия и жертви, ако отново сме там, откъдето сме тръгнали. Според мен обаче, такъв извод е пример за грешка, изведена от верни предпоставки. Защото е истина, че днес работниците в развитите държави живеят много по-добре от онези в началото на ХХ в. Но това е така не защото революционното работническо движение и марксизмът са били отклонение в историята на ХХ в., а защото именно социалистическият модел е принудил капиталистическите държави да се състезават с него в социалните програми и да създадат в Западна Европа свой модел на социална държава. Днес обаче виждаме ясно как изчезналата социалистическа алтернатива действа разрушително и върху западноевропейската социална държава, чийто болезнен залез наблюдаваме.

Връщайки се обратно към Георги Димитров, искам да спомена и избирането му за народен представител в ХVII ОНС през февруари 1914 г., но не защото е бил партийно номиниран, а защото повече от 10 години е начело на работническите протести, на пернишките демонстрации, бил е и арестуван. А и по време на парламентарното си битие Георги Димитров продължава да бъде сред работниците, докато демонстрират, стачкуват, протестират, като единствената му печалба са нови арести. Той последователно върви срещу течението на политическите настроения и по време на Първата световна война с антивоенната си позиция, въпреки преследванията и обвиненията в национално предателство, които често се чуват днес.

Революцията в Русия от октомври 1917 г. поставя пред европейската социалдемокрация трудния избор между еволюцията и революцията Тогава се оформя организационно и международното комунистическо движение, макар и под болшевишки контрол. За Георги Димитров подобен избор не съществува, тъй като той е предпочел революционния път още с първите си политически стъпки. Но за него започва друг преход – от деец от български мащаб към европейски. Това става в международното комунистическо движение и то след няколко трудни и оспорвани и до днес политически решения, взети в еуфорията на перспективата за световна революция и за създаване на справедливо общество. Изпитанието за революционния избор настъпва в месеците около и след военния преврат от 9 юни 1923 г., свалил българското земеделско правителство. След известни колебания, обясними с предисторията на отношенията между комунисти и земеделци, в крайна сметка под външен натиск е взето решение за въстание. Става дума за Септемврийското въстание от 1923 г., което дълги години беше възхвалявано след 1944 г., но е силно отричано днес. Не искам да влизам в полемиката около значението и резултатите от въстанието, а само да очертая позицията на Димитров.

От революционна гледна точка неутралитетът на БКП на 9 юни е грешка. И тук въпросът не е в позицията на Сталин, а във все още неугасналата през 1923 г. надежда, че революцията в Европа продължава (мимоходом ще отбележа, че през януари същата година започва Рурската криза, хвърлила Германия в дълбока финансова и икономическа криза с тежки политически последици), затова изглежда, че в българската криза може да се очертае шансът за нова революция. Именно това виждане надделява в решението за подготовка на предварително обреченото въстание, което прокарва дълбока разграничителна линия в българското общество и по думите на Димитров, отваря пропаст между управляващите и народа. С други думи, според Георги Димитров, въстанието трябва да се интерпретира не като трагична грешка, а като болезнена необходимост за запазване на революционната перспектива в България. В неговата лична съдба въстанието също играе повратна роля, тъй като след него е принуден трайно да напусне България и да влезе в оспорваната днес група на международните професионални революционери.

Безспорен, макар и позабравен епизод от дейността на Георги Димитров, е голямата промяна в стратегията и тактиката на Комунистическия интернационал в средата на 30-те години. Пребиваването му в Германия, когато Хитлер влиза с демократична процедура във властта на 30 януари 1933 г., позволява на Георги Димитров да види със собствените си очи последиците от острото противоборство между комунисти и социалдемократи. Благодарение на личните му наблюдения, както и на превръщането му в световно известна фигура през същата 1933 г., той си позволява впоследствие да отхвърли сталиновата тактика за противопоставяне на „класа срещу класа” и да наложи новата обединяваща на „народните антифашистки фронтове” по време на VІІ конгрес на Коминтерна през лятото на 1935 г.

Като знаем как действа Сталин, трудно можем да си представим какво всъщност е коствало на Георги Димитров да се пребори за новия курс на световното комунистическо движение. Това става възможно само след като българският комунист става световно известен деец, арестуван от нацистката полиция и обвинен в подпалването на райхстага на 27 февруари 1933 г. заедно с още двама българи – Благой Попов и Васил Танев, и германеца Ернст Торглер. Идеята на Хитлер за тези арести е да обвини Коминтерна за провокацията, за да спечели изборите на 5 март. Но арестът на Георги Димитров и опитът той да бъде осъден в показен процес се оказва голяма грешка. Димитров единствен от обвинените не се опитва да се защити, а атакува националсоциалистическия режим и превръща рутинния наказателен процес в първото успешно противопоставяне срещу националсоциализма и то в самата Германия. На всички, които днес оспорват ролята на Димитров в Лайпцигския процес, искам да припомня, че той не е нито единственият обвиняем, нито единственият репресиран комунист, но е единственият, съумял да превърне процеса срещу себе си в световно осъждане на фашизма и националсоциализма изобщо. И това става още преди националсоциалистическата агресия да стане отчетливо видна за света.

За Лайпцигския процес е писано достатъчно, но преди доста години, докато днес споменът за него е почти изчезнал от историческото съзнание на младите българи. Лайпцигският процес и Лондонският контрапроцес превръщат Георги Димитров в световна фигура, която не може да изчезне безследно от сцената и чието мнение започва да се чува по света. Този нов облик му позволява да убеди Сталин и да промени тактиката на световното комунистическо движение в навечерието на световните сътресения. В доклада си пред VІІ конгрес на Коминтерна Димитров формулира и защитава идеята си комунистите да станат инициатори на широки леви коалиции с всички политически и обществени движения, които са против фашизма и нацизма в световен мащаб. Така благодарение на него международното комунистическо движение се отърсва от сектантския принцип „Който не е с нас, е против нас” и приема много по-резултатния „Който не е против нас, е с нас”, донесъл и най-големите успехи на комунизма в следвоенния свят.

Тактиката на народните антифашистки фронтове, съпроводена от другата идея на Георги Димитров – за народната демокрация, формулирана върху опита на Испанската гражданска война, са в основата на победоносното шествие на комунистическите идеи по време на Втората световна война и в първите следвоенни години. То съвпада и с последните години от живота на Георги Димитров, когато се осъществява и триумфалното му завръщане в българската политика. Той е инициатор за създаването на българския антифашистки блок – Отечествения фронт през 1942 г., и е идеолог на „народната демокрация” като нова, различна от съветската форма на управление, в която участват както комунистите, така и други леви и центристки сили.

В края на живота на Георги Димитров – след завръщането му в България, настъпва и най-важното предизвикателство – проверката на властта. При изключително засилените позиции на Съветския съюз и на Сталин след победата над германския вермахт във войната, възможностите на Димитров да налага своите по-умерени виждания намаляват рязко. Той е принуден да се съобразява с волята на Сталин, особено след началото на Студената война, когато България е принудена да преживее общото затягане на режима. На Георги Димитров му се налага за пореден път да се подчини на по-големия авторитет на Сталин и да декларира, че „народната демокрация” не е нищо повече от нова форма на реализираната в Съветския съюз „диктатура на пролетариата”. Затова този период от дейността на Димитров е най-трагичният. В него той се проявява по-скоро като послушен ученик на Сталин, а не като революционер, бунтар, противопоставящ се на всяка несправедливост. Има и смекчаващи обстоятелства като изключително лошото му здраве, но те не могат да променят факта, че волята на Димитров за борба е пречупена през десетилетието, прекарано в Москва и то в годините на „голямата чистка”. Това е тъжният край на живот, посветен на революционната борба, превърнал се в очите на Европа и света в символ на успешното противопоставяне на нацизма.

Това беше първата част от моята тема днес. Втората е не по-малко трудна, а и значителна, защото е посветена на начина, по който помним и описваме миналото в днешния ден. Всъщност това е въпросът за историческата памет – защо е нужна на днешните и бъдещите поколения и защо споровете за нея са толкова ожесточени. Както са и в случая с Георги Димитров. Промяната в образа на историческите фигури – в този случай на Георги Димитров, не е феномен само на днешното преходно време, а на историята като цяло.

Как и защо толкова рязко се промени образът на този български политик, радвал се на световна слава? Ще започна с нещо по-общо. С това колко неудобна се оказа личността на Георги Димитров за всички основни политически играчи в годините на прехода. За новите политически сили, обединени в началото на прехода в СДС, това изглежда е естествено, защото Георги Димитров е събирателният образ на основния противник, той е най-успешният комунист от миналото. При СДС още в началото започна замяна на положителния образ с истински или измислени негови пороци – така обликът на „героя от Лайпциг” беше заменен от друг – на „необразования”, пияницата, женкаря. Но Георги Димитров се оказа неудобен и за започналата да еволюира от комунизъм към социалдемократизъм БСП. За нея неудобството идваше от факта, че Димитров олицетворява не само болшевизацията, но и сталинизацията на БКП. Затова БСП бързо и с облекчение се съгласи с предложението на семейството на Георги Димитров през лятото на 1990 г. да бъде изнесено тялото му от мавзолея и да бъде погребано в Централните софийски гробища. След този ритуален погребален акт БСП се опита да погребе и паметта за големия български комунист, като избягваше да го споменава, особено когато очертаваше идейното си наследство. Вярно е, че БСП не участва в изграждането на новия отрицателен образ на Димитров, но и не се опита да го защити. А спорадичните конференции са свързани само с кръгли дати.

Значителна промяна настъпи в образа на Георги Димитров след края на Студената война и в европейски мащаб. Заедно с всичко свързано със социализма или с комунизма, който термин се наложи под американско влияние и в Европа, образът на Георги Димитров избледня и изчезна, заедно с премахването на множеството институции, носещи неговото име. В новите телевизионни филми за Хитлер и нацизма при споменаването на Лайпцигския процес вече липсва Димитров. Все пак, ще споделя и това, че някъде паметта е останала. Такъв пример дава Лайпциг, където продължава да съществува улица „Георги Димитров”, а в имперския съд в Лайпциг, макар вече да не е музей, има няколко витрини за Лайпцигския процес от 1933 г. с множество книги, лични вещи и спомени от и за Георги Димитров. Сред малкото европейски изключения са и запазените наименования на населени места и улици в Русия, както и паметникът му в центъра на Москва, който е и най-често използван за илюстрации на дейността на Георги Димитров в интернет, макар да не е особено добър. Доста по-непокътната е паметта за Георги Димитров в Латинска Америка, вероятно и защото там революционният подход продължава да има многобройни привърженици, въпреки рухването на съветския модел на държавен социализъм.

Иска ми се да кажа и още няколко неюбилейни неща. От рода на участието на видни „димитроведи” в очернянето на образа на Георги Димитров – може би най-яркият пример е този на проф. Милен Семков, който след прославата на усилията на Георги Димитров за „победата на световната пролетарска революция” в издаваната и преиздаваната от Партиздат книга „Моабит 8085” днес говори за него като „пушач, пияч и ебач и слуга на Сталин”. Но това е само един пример за политическата злоупотреба с прехода.

По-важен ми изглежда друг проблем – сменената идейна парадигма при очертаването на образа на Георги Димитров. Днес едно от най-често срещаните обвинения срещу него е за национално предателство заради позициите му по македонския въпрос. Но ще припомня, че тези обвинения винаги са отправяни от гледната точка на национализма, а Георги Димитров е последовател на интернационализма и марксизма. Вярвам, че трябва да запазим историческата автентичност, като оценяваме и Георги Димитров не от гледна точка на днешния ден, а от задачите и предизвикателствата на неговото време. Погледнат така, той е бил и остава един от малкото световни българи.

 2012 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар