Търсене в този блог

11.06.2013 г.

Трайчо Костов - политик с изключителни способности и с трагична съдба - Александър Лилов

 

 

І. Пролог

 

Съзнавам колко е трудно да се пише за Трайчо Костов.

Темата отдавна е отворена за свободно разглеждане, но е трудна, защото има аспекти с повишена сложност. Той е една изключителна по своите дарби и роля личност, но става жертва на вече победилата революция, от която е част. Името му е поставяно веднага след името на Георги Димитров в един немалък период и е сатанизирано в следващия от едни и същи хора в Политбюро. Въздиган е напълно заслужено като героична фигура и е погубен в един монтиран от началото до края съдебен процес.

Велика и трагична съдба!

Самият Трайчо Костов я обяснява на своя брат в прощалната им среща след произнасянето на смъртната му присъда по следния начин: „Рубят лесь – щепки летят!“.

Не съм сигурен, че е прав. Във всеки случай трагично е, че беше повален един от най-високите борове в нашия вече вековен лес. Защо се случи това? Днес най-после трябва да имаме пълен отговор на този въпрос. И не само това. Днес вече не трябва да се задоволяваме само с изследване на казуса „Виновен, или невинен е Трайчо Костов?“.

Трябва да изчистим цялостния му образ от калта, хвърлена върху него, без да заобикаляме сложните и нееднозначни моменти.

Нужен е нов прочит и на историята, и на трагичната биография на Трайчо Костов. Нужна е цялата истина и което е още по-важно – нейното съвременно осмисляне.

Нека да продължат изследванията на историците.

Има широко поле за работа. Разкрити са секретни довчера архивни масиви. Първите исторически изследвания са обещаващо начало. Особено ценна е монографията на акад. Мито Исусов „Последната година на Трайчо Костов“. Има вече мемоари. Ще се появят и нови проучвания.

Моята задача тук не е да разглеждам конкретните факти и тяхната хронология в политическата биография на Трайчо Костов. Това е от компетентността на историците. Аз ще се концентрирам върху обобщаването на доказаната вече фактология и на тази основа ще се стремя да очертая силуета на тази голяма и трагична личност в нашата история.

„Случаят Трайчо Костов“ не би могъл да бъде разбран, ако не се кажат няколко думи за революциите и техните водачи.

Защо смятам така?

Трайчо Костов увисна на бесилката преди 60 години, но не на бесилката на фашизма и монархията, срещу които се бореше, а на бесилката на социалистическата революция, на която посвети целия си живот и бе един от нейните основни ръководители.

Казано е: революциите изяждат децата си.

Великата френска революция изпрати на гилотината славните си вождове Робеспиер, Дантон, Сен-Жюст, Демулен. Великата октомврийска революция посече Троцки, разстреля Бухарин, Риков, Раковски, Каменев, Крестински, Зиновиев, Тухачевски, Якир и почти цялата първа редица на Лениновата гвардия.

Българската социалистическа революция осъди на смърт Трайчо Костов.

Какво е това – зловеща традиция, отмъщение на историята за пролятата кръв или проклятие върху най-талантливите, най-пасионарните личности в историческите преломи? Или нещо друго?

Кой би могъл да отговори? Със сигурност горепосочената максима не е нито мит, нито метафора. Пред нас е една от най-жестоките страни на революциите. Революционните преломи и събития са невъзможни без големи умове и личности. За да победят, те се нуждаят от тях, раждат ги и ги издигат.

Но след победата, след като бъдат прокарани новите исторически трасета, големите имена на революцията стават опасни за онези, които искат да грабнат властта. Исполините на историческата промяна се оказват препятствие към жезъла на политическия трон.

След бурята на революциите започват смерчовете на борбата за властта.

Дали е така, или не, не зная, но със сигурност зная, че зад всяко от изядените деца на революцията стоят конкретни политически личности и определени исторически обстоятелства. Те трябва да бъдат разкривани, ако искаме да извлечем уроци от историята и да не повтаряме такива зловещи трагедии като гибелта на Трайчо Костов.

Първият и основен урок е след победата на социалистическата революция да се установят демократична политическа система и законност, които предпазват обществото от беззаконие и тираничност.

Социализмът като общество и Българската социалистическа партия като политическа формация никога не трябва да забравят този урок. Утопия е да се мисли революцията, включително социалистическата, без принуда и насилие. Но изстрадан и скъпо заплатен исторически опит е необходимостта да се съединят неделимо социализмът и демокрацията. Социализмът и по-специално европейският социализъм няма бъдеще извън демократизма.

Отдавна ме занимават образът и трагичната участ на Трайчо Костов.

Отдавна се каня да напиша политическа студия за него. Освен горепосочената още три са причините за това. Първо – Трайчо Костов е изключително даровит политик и държавник. Такъв рядко се ражда в една партия. Второ – Трайчо Костов си отива от този свят невинен. Всички обвинения, от първото до последното, са груба фалшификация и са снети по съдебен ред още през 1956 г. Трето – въпреки официалната реабилитация, съдебна и политическа, печатът на забравата и полуистината продължава да лежи върху образа и спомена за Трайчо Костов. Колкото и да е странно, той още не е заел мястото, което му се полага в историята на Българската социалистическа партия.

 

ІІ. „Кой сте вие, Трайчо Костов?“

 

Когато понякога в късната ми есен се заслушвам в тътена на историята, сякаш чувам още да кънти над Париж страховитият бас на Дантон, когото по заповед на Робеспиер отвеждат към гилотината: „Робеспиер, ти си следващият!“.

Чрез Дантон историята произнася своята присъда над безогледното насилие и се опитва да разтърси съвестите на онези, които са се посветили на велики каузи, но са готови безпощадно да принасят в жертва на властта си дори най-талантливите деца на революцията – свои довчерашни другари.

Страшно е да съзнаваш, че ти си следващият.

Но въпросът не е само в трагичната участ на Трайчо Костов.

Ограденото в кавички заглавие на този подраздел не е случайно. Това не е само въпросът, който Сталин задава на Трайчо Костов в Кремъл през 1948 г. в присъствието на Георги Димитров и Вълко Червенков и с който слага началото на Трайчо-Костовата трагедия. На този случай ще се спра по-нататък.

Тук бих искал да поставя един друг въпрос, който, мисля, има пряко отношение към съвременната оценка на политика и държавника Трайчо Костов и към неговото отсъствие от паметта на съвременните български поколения. Става дума за това, че след онзи злокобен въпрос на Сталин през 1948 г. започва да се измества – през всичките изминали 60 години – оптиката, през която и историците, и партийните институции разглеждат образа и делото на Трайчо Костов .

В началото фокусът на вниманието са ОБВИНЕНИЯТА – тежките обвинения на Сталин, нарастващата лавина от още по-крайни обвинения на Политбюро в докладите и стенограмите на четири специални пленума на Централния комитет на БКП и накрая обвиненията на съдебния процес.

В началото те са формулирани като националистически грешки и опит за измама на съветското ръководство, по-късно прерастват в националистически уклон,  антисъветизъм, левосектантско минало, атака срещу Георги Димитров и подмолни намерения за заемане на неговото място, за да се стигне до обвинения във вредителска, шпионска и предателска дейност.

Основавайки се на тези именно обвинения, съдът го осъжда на смърт чрез обесване и се разгръща масова репресивна вълна за неговите привърженици.

Накратко, в началото фокусът е върху „престъпника“ и „предателя“ Трайчо Костов, върху сатанизирането му, без да се казва нито дума за неговата близо 30-годишна дейност в партията, в революционната борба и в започналото социалистическо изграждане.

След смъртта на Сталин фокусът се премества в точно противоположна страна – ОНЕВИНЯВАНЕТО на Трайчо Костов. През 1956 г. се отхвърлят изцяло и безусловно съдебните обвинения в „шпионска, заговорническа и вредителска дейност“ като „измислени и монтирани“, но се запазва оценката за допуснати от него „груби политически грешки от националистически характер“ (т.е. напълно се реабилитира съдебно, но не се реабилитира напълно политически). По-късно – през 1989 г., се извършва пълно реабилитиране на Трайчо Костов, като се отхвърлят изцяло и категорично и съдебните, и политическите обвинения срещу него.

Накратко, през 1956 г. се извършва полуреабилитация, а през 1989 г. пълна реабилитация на Трайчо Костов, но фокусът на вниманието е върху отхвърлянето на обвиненията от 1949 г., а не върху осветляването на неговия цялостен образ и дело.

Подчертавам: първия път се акцентира върху непростими грешки и престъпления, втория път – върху тяхното пълно отрицание като недостоверни и монтирани, но нито първия, нито втория път, нито след това се разкриват изключителната личност и основните качества и заслуги на Трайчо Костов. Може би единственото изключение е неголямата, но много ценна книга на Мито Исусов „Последната година на Трайчо Костов“, но както личи от заглавието й, тя е концентрирана върху времето между декември 1948 г. и декември 1949 година.

Разбира се, трагизмът на Трайчо Костов винаги ще бъде свързан със Сталин, със съветския и българския сталинизъм. Изясняването и интерпретирането на фактите, на отговорностите, на последиците в тази смразяваща кръвта свързаност са от първостепенна важност. Сигурен съм, че тепърва ще се появят исторически, политически, архивни и други изследвания, които ще проучат тази проблематика от строго научни и строго нравствени позиции.

Но обвиненията и оневиняването на Трайчо Костов, колкото и да е съдбовно важно това, са само част от темата Трайчо Костов. Има нужда да се появят цялостни изследвания за него, за личността му, за живота му, за борбата и заслугите му. Когато това стане, пред нас ще се възправи фигурата на един от най-даровитите и най-големи ръководители на Българската социалистическа партия през първата половина на ХХ век, на една от най-достойните личности в нейната история за всички времена.

В близо 120-годишната история на БСП са преминали вече 6–7 поколения и всяко от тях е излъчвало силни и оригинални личности. Погрешно и безсмислено е те да се сравняват или подреждат по значимост. Всеки политик и държавник е такъв, какъвто е – със своите силни и слаби страни, със своите постижения и грешки. Великите хора са велики не защото са безгрешни или всемогъщи, а защото дават изключителни приноси и защото притежават големи способности.

У Трайчо Костов винаги ме е впечатлявало и най-много от всичко ме е запленявало рядко срещаното съчетание на най-важните лидерски качества: теоретичен ум, политически талант, сила на волята и нравствено достойнство. У другите дейци обикновено едно качество е по-изявено или по-нюансирано от друго. У него – блести хармонията им. При това всичките те – над обикновения стандарт. Теоретичен ум – да, но с огромен потенциал. Политически талант – да, но изключителен. Воля – да, но решителна. Признаван от всички голям организаторски капацитет и свръхработоспособност. Достойнство, което не го поваля на колене нито пред Сталин, нито пред жестоките нападки на другарите му в Политбюро, нито пред мъчителите му в следствието и съдебния процес, нито в сетния му миг пред екзекуцията, когато изрича последните си думи: „Кажете на другарите от Централния комитет, че си отивам невинен.“

Необикновена личност е Трайчо Костов. Необикновена по дарби, необикновена по съдба! Навярно неговото чело, както гласи народното поверие, е целунато от Бога.

 

ІІІ. Пътят на Трайчо Костов до 9.ІХ.1944 г.

 

Трайчо Костов е роден на 17 юни 1897 г. в София. Баща му е машинен огняр в софийското локомотивно депо. Майка му е буден и мъдър човек с развито чувство за хумор. Имал е двама братя и три сестри. Макар и от работническо семейство, всичките деца получават високо образование.

Прогимназия завършва с пълно отличие през 1910 г. и постъпва в престижната Първа мъжка класическа гимназия, където рядко попадат деца от неговата социална среда. Там се утвърждава като един от най-силните ученици. Особено се увлича от литература, езици и математика. „Чете Толстой, Достоевски, Тургенев, Гаршин, Кнут Хамсун и др. Създава си собствена домашна библиотека. Силно се увлича по математика и с истинска страст решава и най-трудните задачи. Мнозина от съучениците му всеки ден чакат да си напише домашните по латински, старогръцки и математика, за да ги препишат. Изучава и усвоява отлично стенография. Твърде много му се удават езиците. Проявява дарби на полиглот.“

Завършва гимназията блестящо и с голям авторитет сред учителите и съучениците си.

През 1915 г. постъпва в Юридическия факултет на Софийския университет. Слуша лекциите на В. Ганев, Ст. Киров, Г. Данаилов, С. С. Бобчев, Ст. Беламезов, Д. Мишайков и взема изпитите си с отличен успех. Освен овладените в класическата гимназия латински, старогръцки, руски и френски език започва да изучава английски и немски. Същевременно работи като стенограф в Народното събрание.

Започналата Първа световна война прекъсва следването му и той постъпва в школата за запасни офицери, завършва я и служи като офицер във Варна. След войната продължава висшето си образование и взема все така с отличен успех всичките осем семестъра в Юридическия факултет.

Но в края на следването прекъсва, защото се включва в активна политическа дейност. През 1919 г. става член на Българския комунистически младежки съюз (БКМС), през 1920 г. е избран за секретар на софийската младежка организация и за член на Българската комунистическа партия (тесни социалисти). Участва в подготовката на Септемврийското въстание 1923 г.

и в списването на „Работнически вестник“. Взема дейно участие във Витошката конференция на БКП през 1924 г. и установява близки отношения със Станке Димитров. След Деветоюнския преврат Трайчо Костов изпълнява отговорните функции на деловодител на ЦК на БКП, редактор-уредник на „Работнически вестник“ и отговорник на нелегалните партийни печатници.

На 28 октомври 1924 г. е разкрита печатницата „Обнова“ и Трайчо Костов е арестуван. В Обществената безопасност е подложен на жестоки инквизиции, но не издава нито едно име на свои другари и сътрудници. За да сложи край на инквизициите и да прекъсне следствието, той прави опит за самоубийство, като се хвърля от четвъртия етаж на следственото здание, но пада върху покрива на едно кафене и остава жив.

Осъден е на 8 години затвор, 4 от които излежава в Софийския, Сливенския и Врачанския затвор. Освободен е през 1929 г. поради всеобща амнистия, дадена от правителството на Андрей Ляпчев. Наскоро след излизането си от затвора се оженва за своята приятелка и съидейничка Люба Топенчарова.

През 1931 г. се ражда синът им Бойко Костов (който през 1990 г. беше избран за народен представител във Великото народно събрание).

През 1930 г. за първи път посещава СССР – на лечение в различни санаториуми на полуостров Крим. След това при него идва Люба, която извежда от страната малкия Чавдар Драгойчев – сина на осъдената на смърт Цола Драгойчева. След лечението семейството се премества в Москва, където Трайчо Костов постъпва на работа в апарата на Коминтерна. В началото на лятото на 1931 г. се завръща в България, където е кооптиран за член на Централния комитет на партията и редактор на „Работническо-селско знаме“.

През 1933 г. по решение на Задграничното бюро и поради надвисналата над него опасност от арестуване отново отива в СССР. Там работи в апарата на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ) и в неговия Балкански секретариат. По това време Трайчо Костов вече ползва руски, английски, френски, немски, сърбохърватски и румънски език. В края на 1933 г. става преподавател в Комунистическия университет за националните малцинства от Запада (КУНМЗ). Там през 1934 г. той подготвя дисертация на тема „Образуване на БКП“ и пише писмо на Васил Коларов с молба той да стане негов научен ръководител. Коларов дава положителна оценка на работата и предлага тя да се признае като успешно завършване на Института за червена професура и да се насрочи нейната защита.

Но в края на 1934 г. Трайчо Костов е върнат в България във връзка с изправянето на левосектантския курс на БКП. (Парадоксално е, че обвинителният му акт през 1949 г. започва с неговото „активно левосектантско минало“ като основа на цялата му „вредителска“ дейност по-късно.) В страната той разгръща огромна политическа дейност против лявото сектантство, редактира „Работнически вестник“, взема ключово участие в подготовката на известния VІ пленум на ЦК на БКП, приел новия политически курс на партията, в  чиято основа са идеите на VІІ конгрес на Коминтерна за „единен работнически фронт“ и „Народен антифашистки фронт“. На този пленум Трайчо Костов е избран за член на Политбюро на ЦК на БКП.

В края на 1936 г. той отново заминава за Съветския съюз, където живее неговото семейство. Работи като политически съветник на Вилхелм Пик, който по това време оглавява Балканския секретариат на ИККИ. Освен това сътрудничи на Задграничното бюро и чете лекции в КУНМЗ. „Той е един от малцината дейци на партията – политемигранти, които имат възможност да се запознават с всички шифровани документи, пристигащи от България. Тези  дейци фактически формулират основните политически и организационни  решения на Задграничното бюро.“

През 1937 г. Трайчо Костов пак е изпратен в България. „Няма друг ръководен деец на партията – пише М. Исусов, – който така многократно да е изпращан в страната с важни революционни мисии. Това може да бъде човек с изключителна смелост, с пълна готовност за саможертва, с високо съзнание за отговорност пред комунистическото движение, с огромен опит за нелегална дейност, с тънко познаване на положението в страната и конкретните  организационни и политически задачи на комунистическото движение.“

Това е вярна преценка. Освен перспективната си работа в Коминтерна Трайчо Костов жертва и една блестяща научна кариера. Дисертацията му е пред защита. Под неговото перо излизат ценни статии в международния печат („Ин прекор“, „Европейски глас“, „Комунистически интернационал“, „Съзнание“ и др.), както и в нашите партийни издания.

„Многостранната дейност на Тр. Костов го извисява като един от най-добрите, най-подготвените дейци на БРП в края на 30-те години.“

През годините на Втората световна война той е член на Политбюро и секретар на Централния комитет на БРП. Интерниран е в Златоград, в Девин, в с. Студенец, Разградско, и в с. Рибарица, Тетевенско. От 1940 г. преминава в нелегалност. Когато на 22 юни 1941 г. Хитлер напада СССР, Трайчо Костов прави на заседание на Политбюро още същия ден точен политически анализ на новата ситуация и предлага проект за обръщение на БРП към българския народ. „Този проект – пише Цола Драгойчева – ни спести скъпоценно време. Както винаги досега, в него Тр. Костов бе проявил точния си рефлекс  към най-сложни политически превратности, демонстрираше внушителната си марксистко-ленинска подготовка, показваше таланта да разшифрова най-заплетена политическа ситуация.“

 

Трайчо Костов е един от основните автори на курса на партията за въоръжена борба против германския и българския фашизъм. Той влага всичките си сили и целия си организаторски талант за разгръщането и ръководството на тази борба.

През април 1942 г. са разкрити и арестувани Цвятко Радойнов, Антон  Иванов, Трайчо Костов и други функционери на партията. Последен в полицията попада Трайчо Костов. Следват жестоки инквизиции, очни ставки и други прийоми за сломяване на духа и психиката на подсъдимите. Трайчо Костов не проронва нито дума на следствието, не издава никого, държи се твърдо и достойно. Съгласно приетата тогава партийна практика „след приключването на следствието отговорните дейци на партията и нейните военнореволюционни органи подробно описват поведението си при разпитите пред специална комисия от затворници комунисти. Към Тр. Костов не са отправени нито въпроси, нито упреци“.

Тук бих искал да отворя скоба и да оставя за историята това, което много години по-късно, през 70-те години, ми разказа старият партиен деец Иван Масларов – след такива именно вътрешни разследвания в затвора ръководството на партията му възложило да говори с някои от подсъдимите по този процес, за да коригират своите признания, изтръгнати с непоносими инквизиции. Трайчо Костов, каза Масларов, прояви и на следствието, и на процеса безукорно поведение.

Колко усилия бяха хвърлени по време на следствието и на процеса през 1949 г. да бъдат намерени „свидетелства“ и агентурни следи за Трайчо Костов, как принуждаваха с насилие намиращите се в затвора полицейски и съдебни шефове от 1942 г. да лъжесвидетелстват, но не се доказа абсолютно нищо.

Достойното поведение на Трайчо Костов в процеса през 1942 г. не е случайно. То е естествен израз на неговата изключителна личност, в която високият интелект, идейната убеденост, моралната висота и човешкото достойнство са определящи черти. Така се държи той и на процеса през 1924 г., и на процеса през 1942 г., и на процеса през 1949 г. Това е той – една глава над своите мъчители. Държи се достойно не защото някой иска от него така да се държи, а защото е верен на себе си.

Шест души от подсъдимите са осъдени на смърт (Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Георги Минчев, Никола Вапцаров и Петър Богданов).

Още шест души също са осъдени задочно на смърт. Трайчо Костов и още няколко души получават присъда доживотен затвор. Причината за доживотната присъда на Трайчо Костов, с която също се спекулираше, е вече изяснена с абсолютна точност – застъпничеството пред царя от Станислав Балан, бивш негов съученик и приятел от класическата гимназия, с мотива за изключителните заложби и нравственост на Трайчо Костов.

Така по една щастлива случайност той се спасява от сигурна смъртна присъда. Можем само да благодарим, макар и с толкова голямо закъснение, на Балан за тази негова постъпка. За нещастие в нашите среди и досега се намират хора, които в неофициални разговори поставят зловещия въпрос:  „Защо Трайчо Костов не е разстрелян заедно с другите, които са били на по-малко отговорни длъжности от него в Централния комитет?“.

Каква жестока ирония на съдбата! През 1942 г. Балан спасява живота на един свой идеен противник. През 1947 г. политическите другари на Тр. Костов от тогавашното Политбюро потвърждават оценката на Балан за високите му интелектуални и морални качества с телеграмата си по случай неговата 50-годишнина: „При всички арести – пишат те, – при всички провали и при най-жестоките инквизиции ти устоя партийната чест, запази партията и даде блестящ пример на всички антифашисти за достойно държание пред врага... Твоята дълбока марксистко-ленинска теоретическа подготовка, голямата ти култура, пословичното ти трудолюбие и упоритост, стоманената ти воля, скромността ти, беззаветната ти преданост към делото на работническата класа и народа са онези болшевишки бисери, които красят целия ти борчески живот, неразривно свързан с борбите на партията и народа.“

През 1949 г. обаче, само две години по-късно, същите тези хора го изпращат на бесилото като враг на партията и народа, предател, шпионин, националист, антисъветчик.

 

             „О, времена, о, нрави!“ – би възкликнал древният старец.

На 7 септември 1944 г. са разбити вратите на Плевенския затвор и Трайчо Костов заедно с другите затворници е освободен. Незабавно се завръща в София и по право възглавява вътрешното ръководство на партията.

 

ІV. Ролята на Трайчо Костов в историческия прелом 1944–1948 година

 

Трайчо Костов излиза от затвора на 47 години – с респектираща политическа биография и опит, пълен с енергия, зрял, с утвърден авторитет на политическата сцена.

И напълно естествено застава начело на вътрешното партийно ръководство. Задграничното бюро се саморазпуска. Георги Димитров, който е всепризнатият лидер на партията, остава в Москва до ноември 1945 г. Вътре е формирано ново Политбюро на Централния комитет и за политически (първи) секретар е утвърден Трайчо Костов. Той поддържа непрекъсната връзка с Георги Димитров, информира го за развитието на вътрешната ситуация и съгласува с него решаването на всички основни въпроси.

В продължение на 14 месеца между Тр. Костов и Г. Димитров са разменени множество писма, радиограми, телефонна и друга информация. Това е извънредно динамичен период. Извършва се исторически прелом в развитието на България. Ето как го характеризира акад. М. Исусов: „Създават се новата политическа система на народната демокрация, новата многопартийна система, новата парламентарна система. Войната против нацистка Германия поставя на историческо изпитание всички социални и политически сили. Възникват опозиционни групи. Води се борба за политически престиж между управляващите партии, между Отечествения фронт и опозиционните формации. Води се борба за преодоляване на международната изолация на България, за запазване на нейния държавен суверенитет. (...) На България се предлага федерална държавна интеграция за сметка на националната независимост...“

Към това проф. Л. Огнянов добавя „подмяната на съставите на местните органи на управление, прочистването на държавния апарат... формирането на нови органи на сигурността (като Народната милиция и Народната гвардия), организирането на младежкото и профсъюзното движение в страната, изработването на първите законодателни актове под формата на наредби, закони, подготовката и провеждането на Народния съд, мерките за укрепването на новата власт и други“.

Във всички решения ролята на Трайчо Костов е централна. Той именно подготвя и изнася политическия доклад пред известния VІІІ пленум на ЦК на БРП(к), в който прави впечатляващо дълбок анализ на протичащите процеси в страната. В доклада и в заключителното си слово той обосновава постановката, че пред българското общество на този етап стоят за решаване демократически, а не социалистически, задачи и че при съществуващите международни и вътрешни условия не се налага партията да се стреми към установяване на диктатура на пролетариата.

В тази сложна международна и вътрешна обстановка – пише акад. Мито Исусов – „блясват огромните интелектуални сили, политическата мъдрост и революционният опит на Тр. Костов. Под негово ръководство се осъществява процесът на консолидация на БРП(к), формират се нейните органи и организации, сплотяват се различните поколения кадри, определят се отношенията между партийните и държавните органи, утвърждават се принципите и формите на сътрудничество с другите управляващи партии. Трайчо Костов се извисява като майстор на революционната тактика на партията. Той решително осъжда първите прояви на възгордяване, на крайно леви увлечения и „партизански“ действия, на политически кариеризъм и корупция, бори се за чисти и ясни отношения на комунистите, лишени от каквито и да са привилегии и възможности за лично облагодетелстване за сметка на обществените богатства и моралния престиж на партията“.

„Негова е заслугата – продължава Исусов – за изработването на принципите на новата стопанска политика на партията, утвърдени от Централния комитет през есента на 1945 г., които отчитат икономическите интереси и обществената активност на различните класи и междинни слоеве. Основната част от докладите, изнасяни пред Политбюро и Централния комитет по това време, и много от формулираните решения са плод на личните усилия, знания и прозорливост на Тр. Костов. Неговите политически речи и политически статии респектират със своя реализъм, самобитност, последователност, теоретическа обоснованост. Личните качества на Тр. Костов, неговата безшумна и дълбоко аналитична дейност, неговата изключителна скромност, неговото мащабно и творческо мислене, изумителната му работоспособност бързо утвърждават огромния му авторитет, превръщат го в една от ярките политически личности на България.“

На VІІІ пленум (1944 г.) Трайчо Костов отново е избран за член на Политбюро и за първи секретар на Централния комитет. При избора на първия (политическия) секретар се провежда сериозна дискусия и се обсъждат алтернативни кандидатури. Добри Терпешев и Георги Дамянов издигат кандидатурата на Васил Коларов. Мнозинството членове на Политбюро обаче са за кандидатурата на Трайчо Костов. Последната дума оставят за Георги Димитров, който в специална радиограма от Москва обосновава становището за първи секретар да бъде утвърден Трайчо Костов.

Още докато е в Москва, между Г. Димитров като председател на партията и Трайчо Костов като първи секретар се установяват отношения на искреност и доверие. Това са отношения между всепризнат лидер на партията и близо 20 години по-младия от него талантлив последовател. Към лидера тече постоянна и компетентна информация, получават се и строго се изпълняват неговите лидерски постановки и инструкции. Нито лидерът сковава инициативата на първия секретар, нито първият секретар дезавуира главната роля на лидера.

През ноември 1945 г. Георги Димитров се завръща и Трайчо Костов не само твърдо застава зад него, той става негов пръв помощник и негова надежда за бъдещето.

По предложение на Димитров през 1946 г. Тр. Костов е избран за подпредседател на правителството и председател на правителствения комитет по стопански и финансови въпроси. На ХV пленум на ЦК на БРП(к) от 4 януари 1948 г. той отново е избран за член на Политбюро и секретар на Централния комитет, отговарящ за работата на правителството. Поради влошеното си здравословно състояние и многомесечното си лечение в Москва Георги Димитров отсъства дълги периоди от страната и цялата работа по изпълнение на основните партийни и правителствени управленски функции оставя именно на Трайчо Костов. Само през 1948 г. Димитров отсъства 4–5 месеца, завръща се едва в края на ноември и основните задължения по подготовката на V конгрес падат върху Тр. Костов.

Георги Димитров и Трайчо Костов работят в отличен синхрон, в идейно и политическо единомислие. Трайчо Костов е съпричастен в реализирането на димитровската концепция за народната демокрация като нова форма за преход към социализма. Играе основна роля в създаването на отечественофронтовска политическа система и на многопартийна парламентарна система. Няма никакви колебания за правилността на народнодемократичния експеримент. Влага много енергия в управлението на икономиката, в която по това време съществуват и трите форми на собственост – частна, държавна и кооперативна.

Именно синхронът между Г. Димитров и Тр. Костов е един от главните фактори за успешното протичане на революционния преход у нас до 1948 г. Няма съмнение, че до 1948 г. Георги Димитров не само е вярвал безрезервно в Трайчо Костов, той е виждал в него своя приемник в ръководството на партията и държавата. Ако избързаме 6 месеца напред, ще видим, че дори и след атаката на Сталин срещу Трайчо Костов на V конгрес той отново е избран за член на Политбюро, макар че вече не е предложен за секретар на Централния комитет. Георги Димитров не поставя въпроса за случилото се в Кремъл на конгреса, а подчертава на заседанието на Политбюро от 9 декември: „В честността на Трайчо съмнение няма: способности големи, работоспособност изключителна, полезен деец и ръководител. Ние би трябвало пред другарите Сталин и Молотов да направим всичко, което зависи от нас, да изясним, че Трайчо Костов ние не можем да жертваме, че ние не можем да го отстраним от ръководна работа в правителството и партията, но е необходимо да се вземат такива и такива мерки.“

Сума сумарум, до края на 1948 г. Трайчо Костов има положението на втори човек след Георги Димитров и играе ключова роля в развитието на партията и държавата. Той се проявява като рядко талантлив и авторитетен политик от следващото поколение, открояващ се забележимо сред останалите членове на ръководството. Както става ясно по-късно, той е имал амбициозни конкуренти, въпреки че качествата му са го поставяли над конкуренцията.

Разбира се, образът и политическата дейност на Трайчо Костов не трябва да се идеализират. Такъв подход по принцип е погрешен. В политиката може да има идоли, но не може да има светци. Както всеки политик по света, той също допуска или участва в грешки, някои от които са съществени. Първата голяма грешка на цялото ръководство на партията по това време е разгромът на политическата парламентарна опозиция през 1947 г. и привеждането в изпълнение на смъртната присъда на Никола Петков. Тук не става дума за остротата на политическата борба между БРП(к) и опозицията в парламента и извън него. Времето е преломно. И двете страни са в плен на необуздана ярост. Годината е 1947, мястото – Балканите, целите – непримирими и е нереалистично да се очаква друг характер на политическата борба.

Става дума именно за разгром, т.е. за елиминирането на политическата опозиция в парламента, а след това и в обществото. Така се извършва първото подкопаване на новия народнодемократичен експеримент. За какъв европейски демократичен модел може да става дума, когато се премахва най-важният му атрибут – парламентарният и партийният плурализъм, премахва се опозицията.

Що се отнася до смъртната присъда на Никола Петков, тук няма да разглеждам въпроса имало ли е, или не, фактически основания за съдебния му процес и за смъртната му присъда. Нека юристите и историците компетентно да проучат фактите и да установят истината. Политическият въпрос тук е: имало ли е възможност да се отложи, а след това и да се замени смъртната присъда на водача на парламентарната опозиция Никола Петков ? Не подценявам вътрешната и международната ситуация през 1947 г. Вътре – яростна борба по генералния проблем накъде да върви България след Втората световна война и 9.ІХ.1944 г. Отвън – масиран и директен натиск от САЩ и Англия за отменяне на присъдата.

Както свидетелстват архивите, първоначалната ориентация на Политбюро е била да се запази животът на Никола Петков чрез помилване. „Главната причина за промяната в отношението на ръководните среди в БРП(к) към „случая Никола Петков“ се заключава в острата реакция срещу вмешателството на Англия и САЩ във вътрешните работи на България...“

Това впрочем се признава и от самите английски и американски дипломати. Съветското правителство – пише английският шарже д’афер в Москва Франк Робъртс на Кристофър Уорнър във Форин офис – „ни научи, че нашата намеса е не само неуместна, но и пагубна за тези, в името на които е упражнена. Не мога, следователно, да не чувствам, че тя би могла да бъде по-ефективна, ако ние процедирахме зад кулисите с Георги Димитров, оставяйки на него да упражни прерогативите за помилване, което той би могъл да направи, без самият да загуби престиж или да замеси съветското правителство“.

„Накрая – завършва Робъртс – трябва може би да добавя конфиденциално, че Бедел Смит също чувства, че, между нас казано, ние затегнахме примката около врата на Петков, след като подехме неговия случай с такава сила и показност.“

Сега е лесно с късна дата да се преоценява становището на тогавашното Политбюро. И все пак могло е да не се бърза с изпълнението на смъртната присъда, а по-късно и да се помилва Никола Петков. Но в партийното ръководство, включително у Г. Димитров, включително у Трайчо Костов, с изключение само на В. Коларов, надделява мнението да се изпълни присъдата, каквото е било и становището на Москва. На 17 септември 1947 г. Димитров изпраща от Москва до Тр. Костов и В. Коларов следната шифрограма: „След като американците се намесиха и предявиха категорично искане за отмяна на смъртната присъда, въпросът вече получава за нас особено вътрешно и външно политическо значение и предизвиква необходимост от промяна на нашето първоначално намерение. Засяга се непосредствено суверенитетът на България... Такова е и мнението на нашите приятели (т.е. съветските ръководители – б.а.).“

Голяма е също така отговорността на Трайчо Костов за преразглеждане на идеята за народната демокрация като нова и различна от съветската форма за преход към социализма. Прелюдия на тази капитална грешка е докладът на В. Червенков на и след първото заседание в Полша на Информбюро, в който той твърди, че „партията не била оценила правилно характера на Деветосептемврийското въстание и затова закъсняла с решаването на някои основни задачи“.

Но въпросът за цялостно преразглеждане се поставя в доклада на Трайчо Костов на второто Букурещко заседание на Информбюро през юни 1948 година. В този доклад се подчертава, че политическият курс на БРП(к) след Деветосептемврийското въстание 1944 г. е бил правилен, но в неговата реализация са допуснати сериозни грешки. Те „вървят по линията на подценяване неизбежността от изостряне на класовата борба в преходния период от капитализма към социализма, по линията на илюзията за възможността от смекчаване на тази борба при нашите условия. Ние не бяхме напълно наясно по отношение перспективите на нашето движение към социализма. У нас вие ще намерите в различни времена формулировки за така наречените патриотични индустриалци и търговци, които уж ще съумеят да съчетаят своите интереси и интересите на работническата класа и държавата (по-късно, разбира се, ние експроприирахме и тия „патриотични индустриалци и търговци“), за хармоничното съчетаване на държавния, кооперативния и частния сектор от стопанството, за това, че у нас нямало уж вече никакви антагонистични елементи между работническата класа и селячеството (и това при преобладаващото господство на дребното селско стопанство) и т.н.“/ЦПА/

По такъв начин „подобно на В. Червенков, който през октомври 1947 г. се ориентира към възгледите на Й. В. Сталин за характера и темповете на развитие на революционния процес в България, Тр. Костов „обърна гръб“ на всичко ново, което Г. Димитров беше казал за характера и особеностите на революционното преобразуване на буржоазното общество“.

Още по-тъжно е, че самият Георги Димитров прави завой в своите преценки и позиции по отношение на следваната от партията линия.

Слага се началото на два важни процеса: първият – изкуствено интензифициране на революционните преобразувания в източноевропейските социалистически страни. Вторият – универсализиране на съветския модел на социализма.

Този доклад на Трайчо Костов по негово настояване влиза изцяло в доклада на Георги Димитров пред известния Юлски пленум на Централния комитет през 1948 г., на който Костов отправя и директна критика към Димитров. Разбира се, дотогава в Политбюро е съществувала атмосфера на искрени взаимоотношения и взаимна критика. По-късно това рязко се променя и, както се знае, от тази критика се правят изводи, че Тр. Костов се опитва да подкопае авторитета на Г. Димитров, за да заеме неговото място.

Иронията на съдбата е, че само половин година след този доклад на Тр. Костов, в който той обосновава необходимостта от преоценка на народнодемократичния експеримент в полза на съветския модел, върху него се стоварва кинжалният удар на съветския и българския сталинизъм.

 

V. Зловещата за Трайчо Костов 1949 година

 

Тя започва не на 1 януари 1949 г., а на 6 декември 1948 година.

На 5.ХІІ.1948 г. във връзка с подготовката на V конгрес на БРП(к) в Москва пристигат за консултация Георги Димитров, Трайчо Костов и Вълко Червенков. На другия ден (6.ХІІ.) се е състояла първата среща, на която Сталин отправя своите тежки обвинения и заплахи към Трайчо Костов. Ето как те са записани от Димитров в неговия дневник на датата 6.ХІІ.1948 г.: „Много остро Сталин критикува Трайчо за отказа съветските представители в София (да се осведомяват – б.а.) непосредствено от съответните ведомства по икономиката на България. Той окачествява това като тъждествено със случая на Тито. „С това именно и започна нашият конфликт с Тито.“ На комунистите е нужна дружба и сътрудничество „без измама, без възгордяване“. Дълго говори по тоя случай. Много сериозно подозрение в хитруване и измама (има) у Сталин (поддържано и от Молотов) по отношение на Трайчо и в тая връзка и някакво съмнение към Югова (?)... Това беше крайно тежка за нашата партия история.“

По-подробен запис на въпросния Сталинов монолог е направил В. Червенков, който той оповестява в информация на пленума на ЦК на БКП на 26 и 27 март 1949 г. Ето ключовите моменти в този запис.

Сталин: „Не искате да издавате своите тайни? Искате да бъдете независими? (...) Точь в точь (...) Точно така беше с Тито (...) Не искате да знаем вашите тайни, вървете по дяволите и без вас ще минем. Какво, вие ни смятате за простаци, за наивни (дурачки), а вие сте европейци, вие имате връзки с Европа. (...)

Вие що за комунист сте (към др. Трайчо Костов)? Аз четох вашия доклад на съвещанието на Информбюро. Ние го одобрихме тогава. А сега това какво е? Защо вие не поговорите с нас?

(Към др. Димитров): Другарю Димитров, вие сте крупен човек, голям човек в международното движение. Но вие се занимавате с големите въпроси, правите доклади, интервюта, занимавате се с идеологическите въпроси, общо правилно ръководите, но с практическите въпроси не се занимавате. Не знаете всичко, което се върши у вас. Съществува двойственост във Вашето ръководство. По-младите другари не Ви питат, сами решават практическите въпроси.

Другарят Димитров възрази: Не е така, другарю Сталин.

Другарят Сталин: Може би аз се лъжа, но вижте.

Другарят Димитров: Тук с другаря Костов очевидно има недоразумение, ще уредим въпроса... (...)

Другарят Сталин: Другарю Молотов, как считате Вие? Недоразумение ли е това или грешка?

Другарят Молотов: Не, това не е недоразумение, другарю Сталин, това е грешка.

(...)

Когато другарят Трайчо Костов заяви, че той се смята за честен човек и че има честно отношение към Съветския съюз, че е имал добро намерение за по-голяма организираност в предаването на сведенията, другарят Сталин каза:  „Жулик! Аз имах за вас по-добро мнение. Трябва да се види откъде сте и кой сте Вие? Я ме погледнете! Искате да се биете? Ще се преборим. Само знайте, че ние на половин път никога не се спираме. Ще доведем борбата докрай.“

На следващия ден, 7 декември, на втората среща със Сталин и цялото Политбюро на ЦК на ВКП(б) Трайчо Костов признава допуснатата от него грешка. „Аз помислих – казва той, – моите намерения бяха не лоши, но излезе лошо. Това повече няма да се повтаря.“

Сталин отговаря по следния начин: Добре, щом казвате, че сте разбрали грешката си, че тя няма да се повтори, нека забравим за това.

На 9 декември 1948 г., веднага след завръщането на делегацията от Москва в София, Г. Димитров прави информация в Политбюро за обвиненията на Сталин към Трайчо Костов. Той от своя страна си прави самокритика за допуснатата грешка. Политбюро приема решение по случая от 7 точки, в които се посочва, че критиката на Сталин е „съвършено основателна“, че Тр. Костов „е допуснал сериозна и груба политическа грешка“, че се „взема акт от неговата самокритика“, и се указват необходимите мерки за изправяне на ситуацията.

Решението се изпраща в ЦК на ВКП(б) и с това въпросът се приключва. Петият конгрес на БРП(к) не прави никакви организационни изводи за Трайчо Костов. Той е избран за член на Централния комитет и за член на Политбюро. Единствената промяна (и тя не е маловажна) е, че той вече не е секретар на ЦК. След конгреса, на първия пленум на Централния комитет Трайчо Костов прави самокритично политическо заявление, в което поема върху себе си цялата отговорност за дадените указания и подчертава, че грешката ще бъде изправена без колебание.

През януари 1949 г. в Москва се провежда учредителното заседание на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), на което от българска страна присъстват В. Коларов, Д. Терпешев и А. Югов. При завръщането си те правят доклад, в който пишат, че случаят с информацията на съветските представители у нас не е забравен и че Молотов отново ги е питал: „Кой е този Трайчо Костов и как е станала възможна тази грешка?“.

На заседанието на Политбюро, на което се разглежда горният доклад, Г. Димитров, като още веднъж подчертава сериозния политически характер на допуснатата грешка, дава следния отговор на отново поставения от Молотов въпрос: „Трайчо Костов не е случаен човек в партията и напразно се поставя въпросът „Кой е той“. Но съветските другари искат да ни кажат „взели ли сте достатъчно мерки против такава опасност, която, ако не се вземат мерки, може да се развие вътре в партията и партийното ръководство в посока, опасна за партийната и държавната политика, и да доведе до промяна на вашето партийно и държавно ръководство“.

Във връзка с това Георги Димитров предприема последния си положителен ход към Трайчо Костов – изпраща го заедно с В. Червенков и съпругите им на едномесечно лечение в „Борвиха“ край Москва. Целта е ясна: опитният политик дава възможност на Тр. Костов спокойно да обмисли всички аспекти на случилото се и да предприеме някои стъпки за разсейване на възникналото кремълско недоверие към себе си. И той наистина прави това, като изпраща писмо до ЦК на ВКП(б) – до Г. М. Маленков, в което признава националистическия по съществото си характер на своята грешка и определя национализма като „главната опасност за партиите от страните на новата демокрация“.

Това е верен и силен политически ход на Трайчо Костов.

Но той прави и един друг, недостатъчно обмислен ход. Изпраща писмо до Политбюро на БРП, в което подлага на критичен анализ както своята грешка, така и подобни грешки на други членове на Политбюро, като назовава конкретни случаи и имена – Васил Коларов, Антон Югов, Вълко Червенков, дори Георги Димитров. Той прави това не за да ги уличи в същите погрешни деяния, а за да покаже, че става дума именно за отделни грешки и за тяхното поправяне и че той също е в състояние да поправи допуснатата от него грешка.

Писмото на Трайчо Костов до Политбюро предизвиква рязко противопоставяне от всички членове на Политбюро и е подложено на безпрецедентно остра критика. Друга реакция едва ли би могло да се очаква.

Необмислеността на този ход на Трайчо Костов се състои не в това, че той посочва неверни факти, а че обединява срещу себе си всички в Политбюро, с изключение на Владимир Поптомов, и предоставя повод за тотална ескалация на обвиненията срещу себе си. Трайчо Костов скоро сам разбира това и след завръщането си на 24.ІІ.1949 г. от Москва оценява писмото си като „неправилно и вредно“. Той изразява съжаление, че в момент на „раздразнение и в резултат на „болна мнителност“ е могъл да напише това изложение, и го оттегля като документ до Политбюро.

Но вече е късно. Лавината на тежките обвинения и все по-крайните оценки е отприщена. Те бързо нарастват количествено и еволюират качествено. Националистическата грешка става националистически уклон, указанието за централизиране на информацията за съветските представители става антисъветизъм, критиката на Юлския пленум става подкопаване на авторитета на Г. Димитров с цел заемане на неговото място като министър-председател и генерален секретар, голямата му работоспособност става стремеж за самоизтъкване, самозащитата му се третира като политическа нечестност, самокритиката му – като неискреност, и т.н., и т.н.

Следват нови и нови заседания на Политбюро, нови и нови пленуми на Централния комитет, на които се разглеждат „и подкрепят единодушно“ безпощадните доклади на Васил Коларов и Вълко Червенков за изводите от грешките на Трайчо Костов. Атаката е унищожителна. От първоначалното предложение на Г. Димитров през февруари Тр. Костов да остане член на Политбюро, подпредседател на Министерския съвет и титуляр на Министерството на мините и природните богатства бързо се стига до изваждането му от Политбюро, Централния комитет и правителството, а след това и до изключването му от партията.

Аз нямам възможност да анализирам в обема на тази статия нито съдържанието на тези заседания и пленуми, нито позициите, застъпени на тях от различните членове на Политбюро и на Централния комитет. Мир на праха им: те са рожба и дейци на своето време и аз не искам да бъда техен съдия със задна дата. Но фактологията на тази поредица от заседания и пленуми е потресаваща и тя е описана с документална доказателственост в книгата на историка социалист Мито Исусов „Последната година на Трайчо Костов“.

Всеки, който се интересува от трагичния образ на Трайчо Костов, трябва да разгърне това разтърсващо описание. Мисля, че никой, независимо дали е поклонник, или противник на Тр. Костов, не може да се произнася по темата Трайчо Костов, без да е прочел тази книга. Може да не си съгласен с нейни заключения, но трябва да си в състояние документално да оспориш изнесените в нея конкретни факти, почерпени от първоизточниците на разкритите строго секретни по-рано архиви.

 

VІ. Съдебният процес срещу Трайчо Костов – декември 1949 година

 

Този процес е една от най-мрачните страници в историята на българския социализъм и на Българската социалистическа партия.

Той беше организиран не за да накаже извършени от Трайчо Костов престъпления, защото престъпления нямаше, а за да легитимира юридически неговото ликвидиране, защото беше станал опасен в две твърде актуални за тогавашния момент посоки: посоката – съветизиране на Източна Европа, и посоката – вътрешнопартийни борби за мястото на отиващия си Димитров.

След изострянето на студената война и измяната на Тито Сталин бе започнал налагането на съветския модел на социализма и подчинението на източноевропейските страни и чрез серия от съдебни процеси в тях (Ласло Райк в Унгария, Владислав Гомулка в Полша, Рудолф Слански в Чехословакия, Ана Паукер в Румъния) искаше да отстрани по-младите и способни дейци, които при подходящи обстоятелства биха могли да поставят националните интереси над верността си към Съветския съюз.

Определени дейци на БКП видяха в атаката на Сталин срещу Трайчо Костов възможност да го отстранят от второто място и да осуетят естественото му издигане за лидер на партията след Г. Димитров. За тази цел той трябваше да бъде не само обвинен в политически грешки, а и сатанизиран.

Съдебният процес срещу Трайчо Костов е от класически сталинистки тип: измислени и монтирани обвинения; следователи – чудовища; „самопризнания“ – добити чрез жестоко насилие; липса на всякакви доказателства; прокурори, които получават обвинителни актове, написани от ген. Чернов на руски език, и подписват техните преводи; съдии, които получават от властта не само инструкции за присъдите, а и списъци на въпросите, които да задават.

Всичко това може да се види днес черно на бяло в разсекретените архиви и в публикуваната след процеса документална книга „Процесът на Трайчо Костов и неговата група“ с подзаглавие „Предателската шпионска и саботажна група на Трайчо Костов пред съда на народа“.

Не е случайно, че само след шест години, през 1956 г., този процес и тези присъди бяха обявени за юридически нищожни и бе извършена пълна съдебна реабилитация на Трайчо Костов.

Единственото, което прави изключение от сталинисткия формат на този процес, е личното поведение на Трайчо Костов. И в следствието, и на процеса, и в последната си дума на делото, и в предсмъртните си думи преди обесването той е несломен, достоен, пазещ честта си, верен на идеите си, непризнаващ участие в приписваните му престъпления.

Той увисва на онова злокобно бесило в Софийския затвор, издигнато не от неговите врагове, а от неговите другари, но – каква висота! – не изрича проклятие, че несправедливо отнемат живота му, а казва онези почти голготни думи, които цитирах в пролога: „Кажете на другарите от Централния комитет, че си отивам невинен.“

Когато през нощта в 2 ч и 30 минути на 16 декември 1949 г. го повеждат към края му и той заобикаля локвите в двора на затвора, един от инквизиторите със злоба му казва, че до бесилката остават само десетина крачки, Трайчо Костов отговаря: „Където и да отива, комунистът винаги трябва да бъде чист!“.

Трябва да си Трайчо Костов, за да постъпиш така !

 

VІІ. Заключение

 

Когато пиша тези редове, вече сме в края на 2008 година.

Изминал е повече от половин век от гибелта на Трайчо Костов. Намираме се в друго историческо време. Смени се епохата. Рухна социализмът в Съветския съюз, у нас и в останалите източноевропейски страни. Текат нови процеси и пред очите ни се извършват смайващи промени, някои от които по-рано ни се струваха немислими.

Историята развенча много митове. И сложи ореол върху главите на обругавани по-рано исторически личности. Извършват се преоценки, които възстановяват правдата и лекуват раните на миналото.

Този процес ще продължи.

Разбира се, вниманието на съвременните социалисти не може да бъде постоянно фокусирано върху трагичните събития и личности в нашата история. Трябва да се гледа напред. Но не като се забравя миналото, а като се извличат уроци от него.

Тревожно е, че младите социалистически поколения не познават Трайчо Костов.

И как да го опознаят, когато той отсъства в официалната историческа памет на сегашната Българска социалистическа партия, по-точно – на голяма част от нейните дейци и ръководство. За него не се говори, не се пишат книги,  не се отбелязват годишнините му, няма го лика му в партийните издания. Той е забравен, както са забравени и други големи фигури на партията.

Само от антикомунистите не е забравен. Мине не мине време, и в някоя от медиите се появява някой, който посяга с нечисти ръце към името му или си спомня какво му е казал еди-кой си, еди-кога си в кухнята или в колата за Трайчо Костов .

Наскоро прочетох например как лошите комунисти пратили автора да представи мемоарите на Цола Драгойчева в един голям град (той, естествено, вътрешно съвсем не желаел, но нямало как – съгласил се) и как по пътя тя му доверила под секрет в голямата чайка: „А бе остави го Трайчо Костов, и той си беше диктатор като другите.“

За подобни хора не са важни нито високите дарби на Трайчо Костов, нито известните на всички факти за живота му, нито потресаващите факти във вече разкритите архиви. Нито дори поведението му пред бесилото.

Много съм размишлявал за това негово поведение.

Само една изключителна личност, посветила се на велика кауза, може да увисне на бесилката с такава „страшна сила“, която превръща неговата лична трагедия в трагедия и на партията.

Само една висша нравственост може да каже такива думи миг преди да загине едва на 52 години. Няма малодушие пред смъртта, няма проклятие за тези, които го принасят в жертва, има само „Кажете на другарите, че си отивам невинен!“.

Само една почти митологична святост може да обясни на палача си, че заобикаля мръсните локви по пътя към бесилото, защото иска да си отиде от света „чист“ – с чиста душа и с чисти дрехи (перчемът ми да се ветрей и ризата ми да се белей)!

Трайчо Костов е трите тези неща.

Такъв трябва да го знаят сегашните и бъдните поколения социалисти!

Да го знаят и да се гордеят с него!

 

 

От  списание “Понеделник” бр. 9/10 – 2008 г.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар