Търсене в този блог

24.04.2016 г.

Димитър Благоев и левите идеи - доц. Кирил Караджов

 

 


При организирането на предизборната кампания на БРСДП от 25 октомври до 24 ноември 1913 г. Димитър Благоев и съратниците му се обявяват и изявяват като социалисти. Поучителен за днешните леви партии е фактът, че нейните първи ръководители, начело с Дядото, разкриват антикапиталистическия, социалистическия характер на политическата си дейност.


В  "Манифест към работниците-избиратели в България"

от 25 октомври 1913 г. и в други предизборни документи те настъпателно изобличават вътрешната и външната политика на буржоазията и на нейните партии. Изясняват, че българският капитал е "извънредно лаком и експанзивен". Че политиката на тази класа "е била и продължава да бъде грабителска вътре в страната". Посочват, че след Освобождението изпъква алчността на българската буржоазия и на нейните партийни формирования "за заграбване на нови земи, за обсебване на нови природни богатства". ("Работническа вест", 20 октомври 1913 г., бр. 144).

В предизборния "Манифест" Димитър Благоев определя заедно със съратниците си задачи, чието решаване надхвърля рамките на господстващия тогава у нас капитализъм. В него се изтъква, че БРСДП ратува:
1. "За пълно народно самоуправление";
2. "За народна милиция, която да въоръжи народа и разоръжи неговите потисници";
3. "За народна просвета и възпитание в духа на международната солидарност и срещу национализма, шовинизма и реваншизма";
4. "За пълна и всестранна защита на труда, работническо законодателство, задължително държавно осигуряване живота на работниците";
5. "За безплатна медицинска и аптекарска помощ, безплатни лекове, безплатно погребение";
6. за замяна "на всички преки и косвени данъци" "с един общ прогресивно-подоходен данък";
7. "За анкетиране делата на бившите и сегашните управници във връзка с войната и нейните последствия, привличане към отговорност всички граждани и военни лица, уличени в кражби, неизпълнение на длъжността си, злоупотреба със службата, с живота на народните синове през време на войната". ("Работническа вест", 25.10.1913 г., бр. 144).

Тази предизборна платформа на БРСДП е насочена против последиците на опустошителната междусъюзническа война. Отразявайки потребностите на страдащото тогава мнозинство от българския народ, тя е дълбоко социална.
Години след 10 ноември 1989 г. правителството на левицата и национално-патриотичните сили би могло да заимства основните нейни моменти. В резултат то би се изявило като ефективно и полезно за работниците, служителите и трудещите се селяни, за мнозинството българи и българки.
Изборната кампания на БРСДП през октомври-ноември 1913 г., ръководена от Димитър Благоев, е антикапиталистически насочена. В "Манифеста" Димитър Благоев и съратниците му разкриват, че антивоенните, национално-патриотичните и социалните задачи на партията могат да бъдат решени успешно и последователно в резултат на ликвидирането на капиталистическата икономика и политическа система в страната, на замяната й със социалистическа.
"Социализмът - ето спасението ви. - казват те на работниците в обръщението си към тях - Само чрез него вие ще можете да подобрите живота си и да се подготвите за туряне край на днешната обществена уредба - първоизточникът на вашата мизерия, на вашето робство.

Всички под това чисто и славно знаме!

Под него вие ще станете непобедима сила на 24 ноември... Стечете се на този важен ден под знамето на социализма и с червено-винената бюлетина в ръка гласувайте за кандидатската листа на Работническата социалдемократическа партия. Тази бюлетина е бюлетината на освободителния социализъм...
Долу капитализмът, долу съвременната буржоазия и монархията!
Да живее социализмът! Да живее освободителният труд!
ЦК на Работническата социалдемократическа партия:
Д. Благоев, Г. Кирков, В. Коларов,  Хр. Кабакчиев, Г. Димитров" ("Раб. вест", 25.10.1913 г., бр. 144)


През целия предизборен месец от 25 октомври до 24 ноември 1913 г. печатният орган на БРСДП е изпълнен с уводни и редакционни статии с ярък антикапиталистически характер. Редколегията се обръща към партийните членове с апел да удвоят енергията си "за социалдемократически агитки" и да разнесат лозунгите на партията "във всички среди, гдето има експлоатирани, подтиснати и онеправдани". ("Работническа вест", 2 ноември 1913 г., бр. 150). Тя призовава работниците от градовете и селата "да се откъснат от партиите, крепящи днешното капиталистическо общество и да се сплотят в една самостоятелна революционна сила" ("Раб. вест", 3 ноември 1913 г., бр. 151).
"Причините за войните се крият в основата на капиталистическото общество и само премахването на това общество може да тури край на войните". Само социализмът носи истинско и пълно освобождение на пролетариата, на цялото трудещо се человечество, пише в "Работническа вест" на 3 ноември 1913 г.
В политически преглед, озаглавен "Глад и мизерия", печатният орган на БРСДП обяснява тези социални недъзи в онова време с типа на обществото. Авторът на прегледа разкрива, че "работническата мизерия е постоянен съюзник на капиталистическото общество", който "прие особено остри форми преди и след войната" ("Раб. вест", 12 ноември 1913 г.). Вестникът съобщава, че състоялият се

грамаден социалистически митинг

в Плевен с оратори Т. Луканов и Г. Кирков е приел резолюция. Че в нея присъстващите са се обявили против "класовото господство на буржоазията и за социализъм. Органът на партията, съобщавайки трите селища, в които е имало събрания, издига лозунг "Напред в изборната борба за победата на социализма". В следващия си брой осведомява за предстоящия на 17 ноември голям митинг против противонародната, разбойническа и предателска политика на всички буржоазни партии и техните оръдия ("Раб. вест", 15 ноември 1913 г., бр. 161)
Един ден преди изборите за ХVI Обикновено народно събрание в партийния орган е отпечатана уводната статия "Напред към изборните урни"! В нея се обяснява, че "да гласуваме за социалдемокрацията... означава да гласуваме... против експлоатацията на труда, за социализъм, против капитализма и монархията". Призовават се избирателите: "Напред с червено-винената бюлетина за победата... над окървавената монархия на имотните класи и династията, за победата на освободителния социализъм над човекоубийствения капитализъм!" Статията завършва с лозунга "Да живее победата на социализма!" ("Раб. вест", 23.11.1913 г., бр. 165)

Наистина ли диалектическите материалисти, реалистите Димитър Благоев и първите му съратници са смятали, че в резултат на значителна победа на БРСДП в изборите ще бъде ликвидирана капиталистическата икономическа и политическа система и на нейно място ще се устрои социалистическа? Те не са били утописти. Издигайки лозунга "Да живее победата на социализма!", те са имали предвид значителен изборен успех на социалистическата (социалдемократическата) партия, която при мнозинство в Народното събрание ще воюва за установяването на реален социализъм. Именно това е ясно изразено в "Манифеста". Обръщайки се към работниците-избиратели, те заявяват: Нека повторим - само чрез социализма като идеология вие ще можете да се подготвите за

туряне край на днешната обществена наредба.

На своя ХIХ конгрес в края на януари и началото на февруари през 1990 г. БКП възприе теорията (и стратегическата цел) за демократическия социализъм. Която стана основа на програмата на БСП, изработена през 1994 г. Но в предизборните кампании през следващите години БСП мълчи за демократичния социализъм (като теория), не разкрива необходимостта от преодоляване на дивия капитализъм у нас с присъщите му големи пороци и за установяване на социализъм като реално общество с помощта на съвременна теория за социализма. Не се забелязват и практически усилия за формирането на социалистическо общество у нас.

 

Източник: вестник ДУМА,  02.11.2006 г.

 

 

 

 


 

23.04.2016 г.

ЗА ЛЕНИН И РОЛЯТА МУ В НЕГОВОТО ВРЕМЕ И ДНЕС

 


 

146 години от рождението на В.И.Ленин (22.04.1870 г. - 21.01.1924 г.)

Съвременните буржоазни историци обикновено представят Ленин като човек на насилието, репресиите и елитарното презрение към способностите и правата на обикновените хора. В действителност той беше активист на движението за демокрация, понасящ арести, затвор, заточение и изгнание за своите усилия за да се установи политическа свобода в царска Русия, една от най-репресивните държави в света по онова времe. Ленин посвети живота си и заслужи своето място в историята като борец против войната, призоваващ и неуморно работещ за слагането на край на безсмислената бруталност на Първата световна война.
Ленин не беше просто привърженик на идеята за мир, любов и разбирателство между народите. Той беше марксист и това определяше неговата ненавист към потисничеството и войната, както и вярата му в работническата класа. И макар да го представят като символ на презрителния политически елитаризъм, в действителност мирогледът му се базираше на непоклатимата му убеденост, че обикновените хора могат не само да променят света, но и да го ръководят. В известен смисъл управляващите от онова време имаха основание да го преследват. Царете, кайзерите и генералите винаги са разбирали, както това разбираше и той самият, че прекратяването на войните и на политическите репресии ще бъде резултат от победата на човечеството като означава и край на тяхната власт. Ето защо те го преследваха докато беше жив и продължиха да го хулят след смъртта му. Ето защо е толкова важно век по-късно да разбираме правилно значението на неговия живот и дело.

БОРЕЦ ЗА ДЕМОКРАЦИЯ

Царска Русия от времето на младия Ленин беше една кошмарна действителност, в която за престъпление официално бяха провъзгласени стачките, профсъюзите, издаването на вестници без предварително разрешение на властите. Провинилите се селяни ги налагаха с камшици, а непокорните работници ги разстрелваха. Активистите ги биеха, изтезаваха, бесеха или изпращаха в заточение и изгнание. Случваше се евреите и други малцинства да стават обект на брутални кръвопролития. Често възникваше масов глад сред бедното население. Правото да гласуваш почти не съществуваше. Тази империя на репресиите беше опасана от гъста, добре финансирана мрежа от тайна полиция, шпиони, изнудвачи и мъчители.
Това беше системата, която Ленин провъзгласи за свой враг. Едва 17 годишен, той организира протест с искане за предоставяне на политическа свобода на студентите. За наказание беше изключен от университета и изпратен на заточение. Така започна животът му като организатор на борбата за свобода – живот, в който той беше подложен на сурови репресии и гонения. Но от това неговата преданост на каузата само се засилваше, а разработваните от него стратегии ставаха все по-задълбочени и обмислени.
Няколко години след студентския протест Ленин беше вече марксист.Той се опитваше да организира работниците в групи от революционни активисти, сигурен, че работническата класа държи ключа към социалната промяна.Тази дейност се извършваше в условията на постоянно полицейско наблюдение и репресии като Ленин беше хвърлен в затвора, а после прогонен от Русия. Но и в изгнание той организираше продемократичното работическо движение като се радваше на всеки признак за това, че отслабва диктатурата в Русия и че наближава „истинската открита борба за свобода”.
През 1905г. в навечерието на първата руска революция Ленин писа, че искането на разбунтувалите се работници в Санкт Петербург за свикване на Учредително събрание на базата на универсално, пряко, равно и тайно гласоподаване трябва да се превърне в искане на всички стачкуващи работници. Ленин жадуваше за победа на демокрацията, но готовността му да организира хората и да се бори за нея означаваше, че на него, както и на много други борци за демокрация преди него и след него, ще му се наложи да прекара време в затвора, да се укрива и да бъде прогонен от отечеството си. При все това преследванията , репресиите и насилието на държавната система, против която Ленин се бореше, само засилваха решимостта му и решимостта на социалистическата организация, която той ръководеше, да извоюват политическата и икономическата свобода в Русия.

БОРЕЦ ПРОТИВ ВОЙНАТА

Първата световна война представлява едно от най-големите варварства, извършени някога срещу човечеството. В продължение на четири години голяма част от света потъна в отровен газ, беше опасана от окопи и бодлива тел, разтърсваха я картечен огън и артилерийски бомбардировки. Десетки милиони хора бяха убити и осакатени. Безсмисленият стремеж на капитализма към огромно насилие погълна цели континенти.
Управляващата класа в различните държави, включително и в т.н. демокрации, засилваше и насилието в своите страни, хвърляше в затвора участниците в антивоенните протести, обвиняваше в държавна измяна и бунт всеки, който дръзнеше да говори против войната.
Първата световна война остана в историята като едно безсмислено и катастрофално бедствие. Повече от всичко друго дотогава тя разкри цялото варварство на европейската цивилизация. Но по онова време войната беше аплодирана от почти всеки уважаван политик, включително и от страна на т.н. „умерени” социалисти, които се стремяха да заемат изгодно за себе си място сред висшето общество. Изразяването от гражданите на позиция против това масово клане, каквото беше войната, в много случаи се преследваше като противозаконно деяние.
В тази обстановка Ленин поведе битка не само против войната, но и против капиталистическата система, която прави войните неизбежни. Той призоваваше към метежи и въстания против антидемократичния военен режим в Русия като същевременно работеше за тяхното организиране и осъществяване . Същевременно Ленин посочваше необходимостта войниците да насочат оръжието си не срещу своите братя, наемните роби от противниковите въоръжени сили, а срещу правителствата и партиите на всички воюващи страни. Когато през войната войници от вражески армии започнаха да се „побратимяват” – говореха си, разменяха подаръци и играеха футбол сред окопите – командирите обявиха това за предателство и когато можеха, хвърляха в затвора нарушителите. Ленин писа с голямо вълнение за тези бунтове против омразното, недемократично насилие на войната. Той считаше, че побратимяването е път към мира – път, който не преминава през съюзяването с капиталистическите правителства, а е насочен против тях. По този начин се разбива омразната дисциплина на подобните на затвори казарми, както и сляпото подчинение на войника спрямо офицерите и генералите, а също спрямо „неговите” капиталисти, такова беше мнението на Ленин.
Ленин беше убеден в потенциала на работническата класа и тази убеденост го вдъхновяваше за борба за демокрация и против войната като същевременно той приветстваше съпротивата и бунта на народите против управляващите кръгове навсякъде, където възникваха революционни движения. Ръководейки се от своя марксизъм, през 1917 г. той застана начело на руската революция, в резултат от която временното правителство, привърженик на участието на Русия в Първата световна война, беше пометено от мощната вълна на организираната съпротива на работническата класа.

ЛЕНИН В НАШИ ДНИ

Век по-късно капитализмът все още не е победен, а ние и сега живеем в свят, в който войната и бруталността господстват зад фасадата на една фалшива "демокрация". Всяка година се отделят милиарди за самолети-изтребители, за затвори и за чудовищни лагери за бежанци. В САЩ гласоподавателите трябва да избират между фашизирания десен милиардер Тръмп и служещата на „Уолстрийт” дясна бюрократка Клинтън. Гражданското неподчинение и съпротивата, борбата против потисничеството и насилието, стремежът към истинска демокрация, вярата в силата и потенциала на работническата класа –всичко това се възприема от днешните управляващи като също такава огромна опасност както са ги възприемали кайзерите и царете по времето на Ленин. Ето защо и едните, и другите измамнически представят живота и делото на Ленин като някакъв страховит филм на ужасите. По същата причина този живот и това дело трябва да бъдат изучавани сериозно и задълбочено от всеки, който е решил да се бори против войната, репресиите и несправедливостта, господстващи в капиталистическото общество.


(По: Daniel Taylor, Unearthing the Real Lenin, Redflag, 04 March 2016)

 

 

 

 

 

Карл Маркс

 

 

 

Експозе за Карл Маркс, авторизиран превод на материал от Stewart, David and H.Gene Blocker. Fundamentals of Philosophy. Second edition. New York, 1987.

Източник: Сборник „Философската проблематика в историята на човешката култура“ за обучение в СА „Д. А. Ценов“- Свищов.

 

 

Произведенията на младия Маркс са предимно философски по своя тон и хуманистични по своя характер. Но в своите по-зрели години Маркс се обръща все повече към икономическата история като обяснение на скритите сили, предизвикващи промяна на обществените форми в историята.

Като младеж Маркс изучава философията на Хегел. В сферата на социалната философия Хегел се противопоставя на индивидуализма на Лок и на теориите за обществения договор, и се връща към холисткия, организмичен възглед за превъзходството на държавата, създаден от Платон. За разлика от Лок, Хегел набляга на нашата обществена природа и поддържа възгледа, че ние не сме родени с "естествени" права, нужди и пр.; те са културно внедрени от отделните общества, в които хората са израсли. Следователно индивидът не може да стои извън обществото и да го съди. Всичко, което прави индивидът е израз на социалния строй, чиято част е той. А обществото, на което някой е член се разглежда от Хегел като здраво споено органично единство от тясно взаимно зависими части - подобно на частите в живия организъм. Всяка дейност в обществената система е израз на истинската първична структура на това общество. А тъй като този обществен организъм е вечно изменящ се и еволюиращ, истината никога не може да бъде повече от исторически относителна; това, което е заблуда в днешните социални условия, утре може да бъде истина в утрешната обществена структура.

Според Хегел историческите промени неизбежно преминават през един диалектически цикъл на теза, антитеза и синтеза. В замяна на една група условия (тезата) идват зародишите, които водят до нейната противоположност (антитезата), от която отново се появява нова действителност, която е синтезата на двете. Маркс смята, че Хегеловата диалектика е решаваща за разбирането на икономическите сили, които действуват в обществото.

Но Маркс скъсва с хегелианството по един решаващ пункт. Докато Хегел смята, че първичната реалност е идеална, Маркс настоява, че тази първооснова е материална. Марксовата социална философия често е наричана диалектически и исторически материализъм, въпреки, че той самият никога не е използвал тази фраза. Материализмът на Маркс е свързан с действителните основни източници на живота на истинските хора от народа, опитващи се да оцелеят, а не с фалшивите идеали на интелектуалците, поетите и артистите.

Маркс се интересува от проблемите на човешкото благополучие. Дехуманизацията, експлоатацията и отчуждението на работниците едни от други, от изработеното от собствените им ръце, дори от самите себе си, се дължат, според Маркс, на неадекватността на господствуващата икономическа система.

Ролята на държавата е да осигурява защита на собствениците и да насърчава тези, които управляват благосъстоянието на обществото. Тя използва своята военна мощ за да създава колонии в прединдустриалните страни, а войните се водят между нациите заради търговски грабежи, права върху суровините и присъединяване на пазари. Вътрешните закони, приети в държавата са предназначени точно да осигуряват юридическата рамка, която да защитава интересите на властвуващите, а не на трудещите се класи.

Причината държавното управление в индустриалните страни да функционира по този начин се състои във факта, че средствата за производство остават в ръцете на малцина хора, чиито претенции спрямо властта се основават на владеенето на капитала от тяхна страна. Няма по ефикасно средство от цялостната смяна на икономическата база на обществото, ако искаме да променим обществото. Промяната означава абсолютно премахване на частната собственост върху средствата за производство. Това е първата, необходима стъпка по пътя на новия световен строй. Държавата, държавното управление с неговите служители и закони ще отмрат в хода на промените. В комунистическото общество не би имало престъпност, алкохолизъм, религия, експлоатация, глад или бедност. Всички средства биха били насочени към производство на неща, задоволяващи потребностите на хората, а разпределението на тези продукти би било според един разумен план и според индивидуалните нужди, а не от господствуващите ирационални пазарни методи, чрез които стоките и услугите се разпределят в капиталистическото общество.

Всяко човешко общество е съставено от две основни нива: икономическа база (субструктура) и обществена надстройка (суперструктура). Сърцевината на икономическата база е начинът на производство, който включва всички икономически мерки, които хората предприемат за да произвеждат своите стоки и услуги. Обществената надстройка обхваща широко разнообразие от прояви на културата, подредени от държавата и образователната система към изкуството и религията, философията и правото. Всички те са в директна зависимост от икономическите организации на обществото. Фактически Маркс твърди, че когато икономическата субструктура се променя, променя се и социалната суперструктура. На практика това означава, че всяка икономическа система създава такива видове изкуство, философия и религия, които съответствуват на господствуващия икономически ред в дадено общество.

Маркс разглежда европейското общество като създадено от две основни класи: работниците, представени като пролетариат, и собствениците на средствата за производство, представени като буржоазия. Отношението между тези две класи е една непрекъсната борба и конфликт. Притежавайки средствата за производство, членовете на буржоазията са в състояние да властвуват и да експлоатират работниците, които нямат нищо друго за продан освен своя труд. Собствениците на средствата за производство настройват работниците едни срещу други, принуждавайки ги да се конкурират помежду си в това колко по-ниско да продадат своя труд. Крайният резултат от това е, че въпреки, че работниците осъществяват икономическия процес и цялата култура, те нямат власт над нея и в действителност са й подвластни. Маркс разглежда това господство на човешки същества и на човешката култура над други човешки същества като отчуждение (алиенация).

Марксовите съчинения за научната основа на икономическата действителност са осветени от скрит морализъм. Това е най-очевидно в Марксовото развитие на Хегеловото понятие за отчуждението. И за двамата да се отчуждаваш означава да овъншностяваш или да обективираш нещо, което в действителност е част от самия тебе, в нещо, което стои отвън от и встрани от тебе самия. Понеже то е наистина част от личността, отчуждената личност е раздвоена или разделена от самата себе си и нейният живот губи тази органична цялост, за която още Платон говори като за един човешки идеал. Марксово прилага това понятие в своя анализ на отчуждението на личността на работниците от деветнадесети век по време на техния труд.

Отчужденият труд е социален антипод на труда като самодейност. Съществуват четири взаимно свързани аспекта на отчуждението: от продукта на труда, от самия труд, от човешката родова същност и самоотчуждението. Същевременно отчуждението е и отчуждение на човека от човека. Частната собственост е необходим резултат от отчуждения труд, който е социално отношение, изразяващо неравенството между хората. Отчуждението предизвиква редица отрицателни последици върху обществения живот: в областта на икономиката - господство на вещните отношения над субекта на труда; в социалната сфера - трудовата дейност и отношения стават външни, противоестествени за човека; в морала - трудът не е свободна изява и самореализация на човека; в политиката - човекът се включва в труда посредством външна принуда, трудовите отношения се реализират посредством политическите институции. Отчужденият труд е исторически първата форма на цялостното социално отчуждение и е в основата на останалите негови форми - идеологическо, психическо и пр.

Коренът на капиталистическата система е частната собственост върху имуществото (капитал и средства за производство). Капиталът включва богатството от всякакъв вид: индустриалните предприятия, парите разбира се и институциите, които създават богатството. Пролетариатът не притежава капитал. Дори когато труд на работниците е оценен, съществува разлика между това, което те получават като заплата и стойността на това, което те произвеждат. Тя представлява остатъкът, който е отклонен за буржоазията. Откъде тогава идва капиталът? От принадената стойност на труда на пролетариата. В капиталистическата икономика работникът превръща своя труд в капитал, спечелен от буржоазията.

Но, това положение не е вечно, а само временно. Всеки строй в историята съдържа в себе си зародиша на собственото си загиване. Капиталистическата система, според Маркс, загива от собствените си противоречия. Пролетариатът извършва революционна смяна на обществения строй.

Неизбежният резултат от пролетарската революция е напълно новата система на устройване на обществото, комунистическото общество, в което личността ще бъде наново свързана със самата себе си когато частната собственост е премахната и всички хора правят това, за което са най-добре устроени, и получават от обществото всичко, от което се нуждаят не просто за да живеят, а за да живеят богато и изцяло като завършени човешки същества. Маркс предвижда двуетапен процес, чиято първа част е диктатурата на пролетариата (в нея работническата класа ще дойде на власт, ще унищожи класата на капиталистите, ще премахне частната собственост върху средствата за производство и ще насочва страната според нуждите и интересите на работническата класа). Това е формата на всички съществували и все още съществуващи комунистически общества до днес. Но постепенно, смята Маркс, крайният комунизъм ще се роди и държавата ще отмре, защото няма да има повече нужда от полиция, която да защитава групите една от друга.

 

 

---------------------------------------------   

Уточнение:  Капиталистическата класа купува от работника ТРУДОВА СИЛА, а не труд. Трябва да се прави разлика между понятията "работна сила" и "труд".  

 

 

 

 

 

 

9.04.2016 г.

Биографска хроника за живота на Димитър Благоев до 1891 г.



От книгата на проф. Кирил Василев – „Димитър Благоев. Философски съчинения”,  издателство „Наука и изкуство”, София, 1982 г.



 



 

Крупно научно и обществено дело – Павел Писарев

 

 

 

Пред мене са тринадесет тома  на библиотека „Социални идеи”, посветени на българската левица, социалдемократи, леви и десни, комунисти и земеделци. Всеки том е посветен на един от видните водачи на българската левица. Нека ги изброя. Том 1 „Димитър Благоев. Философски съчинения,” том 2 ”Никола Габровски. Избрани произведения”, том 3 ”Георги Кирков. Публицистика”, том 4 ”Янко Сакъзов. Социалната демокрация”, том 5 „Георги Бакалов. Избрани произведения”,  том 6 „Васил Коларов. Комунизъм и  революция”, том 7 ”Георги Димитров. Единният фронт”, том 8 „Александър Стамболийски.Да се пробудим”, том 9 ”Атанас Москов .Социални паралели", том 10 „Вълко Червенков. Към социализъм”, том 11 „Тодор Живков. Реалният социализъм”, том 12 „Петър Дертлиев. Моето верую –социалдемокрацията” и том 13 ”Сборник. Социалистическа България” - той е логически завършек на поредицата, посветен на реализацията на политическите и социални идей на хората, които са посветили живота си за развитието на социална България.Само за две години 13 тома съдържащи близо 6300 страници,колосално дело!. По един том на всеки един от историческите ръководители на левицата в най-широкия смисъл на понятието, така са засегнати не само най-крупните личности, но и най-важните периоди от развитието на лявата политическа, теоретическа и публицистична мисъл в България.  Поредицата е издание на  фондация Арете-Фол и Университетското издателство „Св Климент Охридски”

 Ако може да има някакви препоръки да се продължи тази библиотека, която е най-силната проява на изпълнен исторически и морален и научен дълг  на днешното поколение леви дейци към миналото, това е да се пожелаят още няколко тома като продължение,  том за Христо Кабакчиев, том за Тодор Луканов, том за Кръстьо Раковски, том за Петър Искров и левите сектанти и том за Трайчо Костов, които ще внесат нови щрихи не само към тези личности, но и към важни периоди от българската история. Но и без тях това крупно издателско дело е една задълбочена подготовка за написване на нова, съвременна история на борбите и идеите на българското ляво пространство, което ще даде основа за обобщения и изводи за почти едновековната съвременна българска история на левицата. Веднага бързам да посоча автора, организатора и осъществителя на това  крупно издателско дело – проф. Димитър Иванов, историк  и публицист от  добра класа. Той извърши нещо, което едва ли е по силите на един научен институт. Събра редакционен съвет на библиотеката и го ръководи, набелязва темите на всеки том, потърси съставители, крупни учени и специалисти  изследвали тези личности и периоди, организира  подготовката на всеки ръкопис, заангажира видни учени в това издателско дело – академик Георги Марков,    акад. Кирил   Василев, проф. Александър Фол, ст. научен сътрудник Милен Куманов, Крум Василев, д-р Емилия Лазарова, д-р Бенжамен Варон, д-р Димитър Генчев и др. Предговора на тома за Петър Дертлиев е написан от Сергей Станишев. Само в съставянето на том 13 „Сборник Социалистическа България” участват близо 40 академици, професори, доктори на науките, министри, генерали, народни представители, видни общественици.

Някой от тези издания са уникални, появяват се за първи път. Например има много издания на трудове на Димитър Благоев, но за първи път излиза том написан от Атанас Москов и от близо половин век нищо крупно не е печатано от  и за Янко Сакъзов и Петър Дертлиев, а сборника „Социалистическа България” е уникален за последните 20 години, той разкрива  успехите и трудностите на модернизацията   на България. Така че издаването на тези томове  има   приносен характер от научна и обществена гледна точка. Авторският том  на Атанас Москов все още не е оценен от нашата научна и политическа общественост. Той представя в нова светлина не само автора и българската и европейската социалдемокрация, но и дава интересна, макар и дискусионна гледна точка за оценка на Ленин и  ленинизма, Октомврийската революция, съветския социализъм и българския социалистически експеримент и съдържа интересна интерпретация на близката и далечна история на България. Освен това  с печатането на този том се изпълнява едно завещание на Москов, да се издаде книгата след смъртта му.

Може да се направят някои изводи от издадените томове за живота и дейността на лидерите на широкия спектър на различните леви движения в България.

Българската социалдемокрация е резултат на един световен процес и национална реплика на едно европейско движение. И тесните социалисти на Димитър Благоев и Георги Кирков  и широките социалисти на Янко Сакъзов отразяват един световен, европейски социален процес на развитие на работническата класа и нейното политическо и идейно съзряване,   възникването и и развитието и борбите помежду теченията във Втория Интернационал, представлявани от Карл Кауцки, Плеханов и    Бернщайн и по късно Ленин. Съвсем другояче се поставя въпроса със създаването на Българския земеделски съюз, това е българско оригинално политическо движение, може би първото в Европа и света, политическо движение на селяните което се домогва до своя партия и програма, парламентарно представяне и съставяне на правителство и реална правителствена, реформаторска дейност. Съвършено български характер има и оформянето на лявото социалдемократическо крило на тесните социалисти на Димитър Благоев. То е  възникнало  преди ленинското крило на болшевиките, които се разделят окончателно с меншевиките през 1912 г. не се отъждествява с него и на международната сцена заема самостоятелни позиции в рамките на Втория Интернационал. На Международния конгрес на Социнтерна в  Копенхаген, българската делегация в която влиза за пръв път Благоев, чрез Васил Коларов се аргументира  и гласува против предложената чрез Роза Люксембург резолюция на Ленин за вдигане на пролетарска революция против империалистическата война, аргументирайки се с тезата, че избухването на социалистическа революция в условия на война и в неразвита страна ще компрометира бъдещия социализъм. По-късно от издадения том за Георги Димитров става ясно, че Българската комунистическа партия има свое оригинално виждане за българския социализъм, който не трябва да копира съветския  и трябва да се развива като народна демокрация, а не като съветска власт. Макар тези  постановки да не са представени от Георги Димитров, като антитези смисълът на неговите възгледи  е такъв.

            Издадените томове от поредицата „Социални идеи” разкриват други общи черти на българските политически дейци. Те са високообразовани и автори на самостоятелни тези, владеещи чужди езици, школувани на Запад и в Русия, носители на висока култура и са на равнището на съвременната обществена европейска мисъл. В Русия са учили Димитър Благоев, Янко Сакъзов, Никола Габровски, работили и завършили школи или ръководили научни институти като Васил Коларов, Георги Димитров, Вълко Червенков, а в Западна Европа  Георги Кирков, Васил Коларов, Никола Габровски, Георги Бакалов, Александър Стамболийски, Янко Сакъзов, Атанас Москов, дълги години в Европа  е работил и Георги  Димитров.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                          Всички те владеят  много добре руски език и по един, два и три западни езика. Янко Сакъзов, Васил Коларов са полиглоти - владеят руски, френски, немски, английски. Единствен от тези лидери без образование и без владеене на чужд език е Тодор Живков и това му личеше и оказа влияние на неговата политика. Въпреки това издадения том го показва като самостоятелен и оригинален  политик.  Повечето тези български лидери бяха блестящи публицисти, занимаваха се с разработката на теоретични проблеми, сами си пишеха  и редактираха трудовете, статиите и речите. Бяха неразривно свързани с печата и публицистиката, владееха ораторското изкуство.

Политическата, обществена, парламентарната и публицистичната дейност на тези лидери е свързана  органично с българската действителност, с интересите на широките народни маси. Това не са елитарни политици, а дейци дълбоко свързани с народа с неговите трудови,  бедни и средни слоеве. Това не са дейци, служили на едрия български и чуждестранен капитал. Те са патриоти,  не са чужди на националните идеали, тези от по-старото поколение като Благоев, Габровски, Сакъзов и отчасти Кирков, пряко свързват борбите за социалния прогрес с националноосвободителните идеи, а Благоев, Коларов, Сакъзов изразяват патриотичните разбирания за българския характер на земите на Балканския полуостров населени с българи. Кирков и Коларов са офицери и се бият по време на балканската война .

Тези политици са водили спорове, борби и често са били в противоположни политически лагери. Както по времето на монархията – борбите между земеделци и комунисти, така и по време на народната власт след Девети септември, жестоките борби на комунистите срещу социалдемократите. Това е отразено в издадените томове.  Те не са стерилни, лъхат на българска страст, омраза, в тях личат и чужди зависимости на комунистическите водачи от Москва, на социалдемократическите от западните столици. Такова е било времето. Чест прави на издателите че не са лишили томовете от аромата на времето, макар в някой години той да е кървав. Но такова е и историческото време, то обхваща световни и балкански воини, въстания, гражданска война, годините на фашизма, антифашистката борба, революцията, студената война, изграждане на социализма и накрая неговото рухване в европейския континент. Съвременните леви течения, партии и личности могат да направят сериозни изводи за съвременните социални борби и преди всичко извода, докъде води междуособната и междуличностна борба в левицата и преди всичко, какви са последиците от слугуване на чужди не български интереси, както и какъв е резултатът  от поставяне на догмата над изискванията на живота и интересите на народните маси, какви пакости нанасят илюзиите, когато идеите се превърнат в такива.

Много от издадените томове възстановяват историческата правда. Така е с  томовете за Габровски и Бакалов които бяха подценявани в годните на социализма от обществената мисъл и издателства, отчасти така е и с Васил Коларов. Изданията са направо откривателски с томовете за Янко Сакъзов, Атанас Москов,  и Петър Дертлиев, а защо не и за Вълко Червенков, който беше остракиран през цели 40 години и практически забравен от обществеността. В това отношение делото на проф. Димитър Иванов който е издател и съставител на поредицата  е пионерско, самопожертвователно и нашата общественост трябва да го оцени достойно. Един научен, морален, политически  и обществен жест от негова страна, в едно все още нетолерантно общество в което нападките и хулите  се ценят повече от диалога и добрата дума.

Личността и делото на Димитър Благоев са поставени в редицата на първенците на европейския социализъм редом с Лафарг, Бебел, Кауцки, Плеханов, Меринг, младият и старият Либкнехт, Роза Люксембург, а като социалдемократ в Русия той предхожда с дейността си Ленин и създава преди Плеханов социалдемократическа партия в Русия. Отчетливо е посочена самостоятелността в неговите политически и теоретически позиции. Той не се оглежда да види какви позиции ще заемат другите, а сам изказва определени становища от теоретичен и политически характер. В тома за Васил Коларов директно е развита тезата за това, че той не идва с готова  инструкция да вдига въстание в България, че изпраща от Варна специално писмо до Коминтерна, в което посочва плюсовете и минусите от едно въстание, разглежда възможните последици от успех или поражение на въстанието, разкрива, че не са изчерпани възможностите за легална дейност на партията и посочва опасността от външна реакция на съседните страни и международните действия на великите сили. Поредицата „Социални идеи” разкрива оригиналната мисъл на Георги Димитров  за неизбежността от империалистическа война против Съветския Съюз, готвена от Хитлер, за невъзможността да се намерят допирни точки с нацисткия режим, които да избегнат или отложат войната. Той влиза в тежки спорове със Сталин по въпроса за социалдемокрацията и борбата с фашизма ,дали да се прави съюз с масите социалдемократи или с тях и ръководствата им както предлага Димитров.  В тома на Петър Дертлиев са разкрити острите позиции на социалдемократите против тенденциите за налагане на тоталитаризъм в България, а в разработките на Атанас Москов са разкрити в дълбочина генетичните дефекти на ленинския, сталинския съветски тип социализъм пренесен и в България.

Издателят поднася на младите поколения на България и на всички хора със социално мислене  нов подбор на автентични и издържали изпитанията на времето трудове на основоположниците и най-ярките осъществители и разпространители на левите идеи в България. Тези трудове имат дълга и страшна история. Това са откъси от книги и статии, които навремето са вдигали десетки хиляди хора на крак, на борба, организирали са стачки, демонстрации, предизвиквали са стълкновения, бунтове въстания, били са аргументи на съдебни заседания, причина за смъртни наказания или подли убийства, изселвания или затвор. И това през един век на парламентарна демокрация. Нека сега младите хора в България да видят какво означава саможертва и посвещаване на обществена дейност. Нито един от представяните автори не е писал за пари, не е смятал, че с публикациите си ще спечели пост, служба, напротив всичко написано е водело до крамоли, лични терзания и неразбиране, всеки ред е бил начало на дълга борба, до разваляне на лични връзки и приятелства, изразява дълбоки убеждения. За това, което са писали говорили и правили  Димитър Благоев е уволняван като учител,  Георги Кирков е уволняван,  Георги Димитров   е затварян в  Черната джамия, Стамболийски е  лежал в затвора , а после заклан, Атанас Москов и Петър Дертлиев са минали през ада на затвори и лагери.

Теоретичното дело на лидерите на левицата не е еднакво. Мисловната задълбоченост на Димитър Благоев се различава от литературния и публицистичен патос на Георги Кирков. Личи си оригиналната мисъл на Георги Димитров и сталинската школовка на Вълко Червенков, който има безспорен публицистичен талант и склонност към аналитично мислене, няма я у Петър Дертлиев философско историческата дълбочина на  Атанас Москов. Но всички те са различни цветове в палитрата на левите идеи.

В ръцете на всички леви партии, клубове, на разположение на историци, професорски катедри, на читалища и библиотеки се намира едно истинско богатство. То трябва да бъде оползотворено, да стигне до читателите, да бъде разпространено  и осмислено. Би трябвало това да бъде важна задача на БСП, но за съжаление  тези книги,  които се намират в библиотеките на партийни клубове и комитети, стоят на лавиците и прашястват, защото БСП няма вкус към идейната работа и още повече към собствената си история и миналото на борбите на левицата във всичките и разновидности. Дано бъдещето ме опровергае.

 Може да има противници на левите   идеи и политики, това е друг въпрос, всеки има право на избор. Но не може да се отрече че левите в България са част от българската действителност и политическа и идейна практика по вече от един век и продължават да играят важна роля в българското общество. Издадените трудове ще допринесат за по аргументираните идейни спорове, за изясняване на важна част от българската история. Разбира се ще има и такива, които ще се отнесат вулгарно към издаването на тези томове, но това ще е за тяхна сметка. Нетолерантността и   простотията са синоними.

 

 

                                                                                               
Източник: в-к "Земя", 10.03.2011 г.