Търсене в този блог

7.06.2013 г.

Реквием за Слави Балабанов

 

Точ­но пре­ди сто и три­на­де­сет го­ди­ни един из­с­т­рел на­ру­ша­ва от­ме­ре­ния дос­то­ле­пен ри­тъм на Же­не­ва. Жес­то­ка лич­на дра­ма за­вър­ш­ва с не­ле­па­та смърт на един съв­сем млад чо­век. Дъл­ги го­ди­ни то­ва са­мо­у­бийс­т­во тег­не вър­ху спо­ме­ни­те на пър­ва­та фа­лан­га на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Ще пи­шат, ще пом­нят, ще съх­ра­ня­ват все­ки ред, из­ля­зъл из­под ръ­ка­та му. След­ва­щи­те стра­ни­ци са пос­ве­те­ни на Сла­ви Ба­ла­ба­нов, за­що­то ис­то­ри­я­та му от­ре­ди да бъ­де меж­ду пър­воп­ро­ход­ци­те на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия. За­що­то му да­де си­ла­та и во­ля­та да проп­ра­вя пъ­тя на хи­ля­ди хо­ра към гол­го­та­та на свет­лия си иде­ал.

По не­го­ва­та ди­ря ще по­е­мат и по-сил­ни, и по-мъд­ри, и по-та­лан­т­ли­ви лич­нос­ти, но той ще си ос­та­не в спо­ме­на за пър­ви­те, по­ка­за­ли ни пъ­тя, по кой­то вър­вим ве­че по­ве­че от сто го­ди­ни.

Име­то на Сла­ви Ба­ла­ба­нов е мно­го мал­ко поз­на­то до­ри на про­фе­си­о­нал­ни­те ис­то­ри­ци, а още по-мал­ко на оне­зи, ко­и­то са учи­ли са­мо за­дъл­жи­тел­ни­те уро­ци по ис­то­рия на БКП. Ед­ва ли ня­кой пом­ни, че той е спо­ме­на­ван ка­то един от про­тив­ни­ци­те на съз­да­ва­не­то на пар­ти­я­та на Буз­лу­д­жан­с­кия кон­г­рес. Не­що по­ве­че – ня­кои ис­то­ри­ци, ко­и­то с та­ко­ва рав­но­ду­шие при­е­мат охул­ва­не­то на це­ли по­ко­ле­ния бъл­га­ри, нав­ре­ме­то го клей­мя­ха ка­то един от „най-злос­т­ни­те про­тив­ни­ци на пар­ти­я­та“. Днес сред от­лом­ки­те на хи­ля­ди­те па­мет­ни­ци бро­дят по­ли­ти­чес­ки ма­ро­де­ри и съ­би­рат ос­та­тъ­ци­те от дос­тойн­с­т­во­то на един на­род, за да го пре­то­пят в кре­ма­то­ри­у­ма на ом­ра­за­та.

Без ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм по­ли­ти­чес­ка­та ни ис­то­рия ще­ше да бъ­де ста­ро­то по­зор­но тър­жи­ще на ро­би. Ори­ен­тал­ски­ят бит­па­зар, на кой­то се раз­п­ро­да­ват на без­це­ни­ца на­ци­о­нал­ни иде­а­ли, кръс­то­ве за храб­рост и из­кон­ни бъл­гар­с­ки зе­ми. На ци­низ­ма на бо­га­ти­те про­даж­ни­ци ня­кой тряб­ва­ше да про­ти­во­пос­та­ви нрав­с­т­ве­ност. На со­ци­ал­на­та бе­зиз­хо­ди­ца – со­ци­а­лен из­ход. На бед­ни­те – хляб. На обез­ве­ре­ни­те – иде­ал.

Те бя­ха тол­ко­ва мал­ко. И тол­ко­ва сла­би, но тръг­на­ха да проп­ра­вят пър­ти­на­та за цял на­род. Сла­ви Ба­ла­ба­нов бе един от тях.

 

* * *

На 29 ап­рил 1893 г. пог­ре­бе­ни­е­то на Сла­ви Ба­ла­ба­нов съ­би­ра хи­ля­ди хо­ра. Сту­ден­ти от Же­нев­с­кия уни­вер­си­тет, ра­бот­ни­ци от ра­бот­ни­чес­ко­то дру­жес­т­во „Грют­ли“, де­пу­та­ти на Швей­цар­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия, пред­с­та­ви­те­ли на рус­ка­та ре­во­лю­ци­он­на емиг­ра­ция на­че­ло с чле­но­ве­те на гру­па­та „Ос­во­бож­де­ние на тру­да“ раз­вя­ват чер­ни и чер­ве­ни зна­ме­на.

В ча­са на про­щал­ни­те ре­чи пръв пред гро­ба зас­та­ва Пле­ха­нов. Бле­ден от ту­бер­ку­ло­за­та, пре­гър­бен от бол­ка­та, ба­ща­та на рус­кия мар­к­си­зъм мъ­чи­тел­но под­би­ра ду­ми­те на скръб­та. В то­зи ден той гу­би мно­го по­ве­че от един млад пок­лон­ник. С Ба­ла­ба­нов го свър­з­ват об­щи про­ек­ти, идеи и къл­но­ве­те на ед­но го­ре­що, ис­к­ре­но при­я­тел­с­т­во, ко­е­то той ня­ма да заб­ра­ви до края на пос­лед­ния си ден през ме­теж­на­та 1918 го­ди­на. И ви­на­ги в ка­би­не­та му – в Же­не­ва, Лон­дон, Па­риж, Пе­тер­бург, ще ви­си сним­ка­та на Ба­ла­ба­нов и на бъл­гар­с­ки­те му при­я­те­ли. След не­го го­во­ри Луи Ери­тие, де­пу­тат со­ци­а­лист, един от ос­но­ва­те­ли­те на Швей­цар­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия. Пол­с­ки­ят сту­дент Цер­то­вич – от име­то на меж­ду­на­род­ния кръ­жок на сту­ден­ти­те со­ци­а­лис­ти. Ге­ор­ги Ба­ка­лов и Иван Ку­тев – от име­то на Бъл­гар­с­кия сту­ден­т­с­ки со­ци­а­лис­ти­чес­ки съ­юз в стран­с­т­во.

„Френ­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка пар­тия скър­би за за­гу­ба­та, ко­я­то пос­тиг­на меж­ду­на­род­ния со­ци­а­ли­зъм със смърт­та на пре­да­ния Ба­ла­ба­нов“ – те­лег­ра­ма­та но­си под­пи­са на ли­де­ра на пар­ти­я­та Жюл Гед.

„Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия из­каз­ва дъл­бо­ко съ­жа­ле­ние за за­гу­ба­та на скъ­пия дру­гар“ – от име­то на Об­щия съ­вет на БСДП – Ди­ми­тър Бла­го­ев и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки.

Па­вел Ак­сел­род го на­ри­ча „бла­го­ро­ден дру­гар и пре­дан со­ци­ал­де­мок­рат“. Не­пос­ред­с­т­ве­ни­те учас­т­ни­ци в дра­ма­та в то­зи ден мъл­чат. Ед­ва след де­сет го­ди­ни Кръс­тю Ра­ков­с­ки ще съ­бе­ре си­ли да пуб­ли­ку­ва своя „In memoriam“, а Ба­ка­лов ще из­п­ла­че мъ­ка­та си в крат­кия спо­мен „Не­заб­ра­ви­ми­ят Сла­ви“.

Ис­то­ри­я­та му от­пус­ка са­мо ня­как­ви си пет-шест го­ди­ни – кол­ко­то да вре­же име­то му в ра­бо­ша на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Би­ог­ра­фи­я­та му не се раз­ли­ча­ва от би­ог­ра­фи­и­те на чу­чу­ли­ги­те – уче­ни­чес­ки бун­то­ве, бо­те­ви­зъм, анар­хи­зъм. Пъл­но пре­неб­ре­же­ние към об­щес­т­ве­ни­те ус­лов­нос­ти: пре­диз­ви­ка­тел­но дъл­ги ко­си, чер­на ши­ро­ко­по­ла шап­ка, неб­реж­но на­мет­нат шал „а ла Кро­пот­кин“ и из­к­люч­ва­не от всич­ки гим­на­зии на Кня­жес­т­во­то – „... за­ра­ди со­ци­а­лис­ти­чес­ка дей­ност и не­у­ва­жи­тел­но от­но­ше­ние към гос­по­да учи­те­ли­те“. За пър­ви път из­к­люч­ват Сла­ви Ба­ла­ба­нов от Плов­див­с­ка­та мъж­ка гим­на­зия през 1889 го­ди­на. До то­зи мо­мент ре­во­лю­ци­он­ни­ят му по­рив е не­я­сен и за са­мия не­го. Уг­не­тя­ва го фал­ши­ва­та ус­лов­ност (по не­го­ви­те ду­ми) и „прос­таш­ки­ят жи­вот на бъл­гар­с­ка­та бур­жо­а­зия“. Той пре­зи­ра ней­но­то ли­це­ме­рие, Жес­то­кост и ори­ен­тал­с­кия ú на­гон за оце­ля­ва­не на вся­ка це­на. Ми­зе­ри­я­та на ду­ха го из­мъч­ва мно­го по­ве­че от соб­с­т­ве­на­та му фи­зи­чес­ка ни­ще­та. Най-близ­ки­те му при­я­те­ли са го за­пом­ни­ли с прис­тъ­пи­те на раз­д­раз­ни­тел­ност и уни­ние, с ек­с­цен­т­рич­ни­те, не­о­чак­ва­ни об­ра­ти в по­ве­де­ни­е­то, но и с ду­хов­на­та щед­рост и съп­ри­час­т­ност към чуж­да­та бол­ка и хор­с­ка­та нуж­да.

През есен­та на 1888 г. Сла­ви Ба­ла­ба­нов пос­тъп­ва в Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия. От то­зи мо­мент жи­во­тът му прев­к­люч­ва на друг ри­тъм – при­я­тел­с­т­ва, лю­бов, са­мо­ут­вър­ж­да­ва­не, ра­зо­ча­ро­ва­ния, въз­тор­зи и стра­да­ния – до он­зи тра­ги­чен 27 март 1893 го­ди­на, ко­га­то на­соч­ва ду­ло­то на ре­вол­ве­ра към сле­по­о­чи­е­то си.

Още пър­вия уче­бен ден кръс­тос­ва съд­ба­та му със съд­ба­та на Кръс­тю Ра­ков­с­ки. При­я­тел­с­т­во­то им е пре­доп­ре­де­ле­но от сход­ни­те им идеи, ли­те­ра­тур­ни­те прис­т­рас­тия и „ре­во­лю­ци­он­ни­те“ пре­жи­ве­ли­ци. От то­зи мо­мент два­ма­та са не­раз­дел­ни. Жи­ве­ят в об­ща стая в Грън­чар­ска­та ма­ха­ла на Габ­ро­во, съв­сем бли­зо до до­ма на Ев­тим Да­бев.

Спо­ме­ни­те на Кръс­тю Ра­ков­с­ки сви­де­тел­с­т­ват, че оно­ва, ко­е­то е тряб­ва­ло да се слу­чи, се е слу­чи­ло вед­на­га: „Бях в пе­ти клас на гим­на­зи­я­та в Габ­ро­во. Там за­ед­но с един не­раз­де­лен при­я­тел, ко­го­то по-къс­но ед­на тра­гич­на смърт ми го от­не, хо­дех­ме у един учи­тел, кой­то пре­по­да­ва­ше в мес­т­на­та де­ви­чес­ка гим­на­зия и кой­то ни да­де пър­ви­те уро­ци по со­ци­а­ли­зъм. Съ­би­рах­ме се, раз­би­ра се, Ве­чер, не­ле­гал­но, след ка­то все­ки се ог­леж­да­ше да не дов­ле­че ня­коя по­доз­ри­тел­на сян­ка. Бя­ха вре­ме­на­та на те­ро­рис­тич­на­та дик­та­ту­ра на Стам­бо­лов, но до­ри и в по-спо­кой­ни вре­ме­на не бе нор­мал­но не­що един учи­тел да пра­ви про­па­ган­да сред уче­ни­ци­те на сво­и­те ко­ле­ги.

Съ­би­рах­ме се в до­ма на Да­бев, в ед­на ста­ра па­ян­то­ва къ­ща, в един кра­ен и мръ­сен квар­тал. Хо­дех­ме оба­че с не­о­пи­су­е­ма ра­дост, за­що­то всич­ко там бе­ше гос­топ­ри­ем­но. Ка­то се за­поч­не със сто­па­ни­на, с не­го­вия благ пог­лед и се свър­ши с те­не­ки­е­ния бял чай­ник, чи­е­то кък­ре­не раз­ве­се­ля­ва­ше ком­па­ни­я­та.

Още пър­вия път, ко­га­то оти­дох­ме, учи­те­лят сло­жи пред нас ед­на из­пи­са­на тет­рад­ка. Бе­ше пре­во­дът на бро­шу­ра­та на Ен­гелс „Раз­ви­тие на на­уч­ния со­ци­а­ли­зъм“. Че­те­не­то за­поч­на, пре­къс­ва­но от обяс­не­ни­я­та на учи­те­ля. „Що е ди­а­лек­ти­чес­ки ме­тод на ми­съл­та и що е ме­та­фи­зи­чес­ки ме­тод?“ – пи­та­ше той. И от­го­ва­ря­ше: „Ди­а­лек­ти­чес­ки­ят ме­тод раз­г­леж­да пред­ме­ти­те в тях­но­то из­ме­не­ние, в тях­но­то дви­же­не, а ме­та­фи­зи­чес­ки­ят ме­тод – в тях­но­то зам­ръз­на­ло, не­под­виж­но със­то­я­ние. Виж­те то­зи пла­мък на свещ­та. Ни­ма той не е във веч­но дви­же­ние? Пог­лед­не­те се­га она­зи кар­ти­на. Не е ли уло­вил там ху­дож­ни­кът един-един­с­т­вен мо­мент от жи­во­та?

И пла­мъ­ци­те на свещ­та, и кар­ти­на­та на сте­на­та ос­та­на­ха в мо­и­те спо­ме­ни ка­то два без­с­мър­т­ни сим­во­ла на два­та на­чи­на на мис­ле­не“.

Мно­го ско­ро след сре­ща­та с Ев­тим Да­бев – пър­вия пре­во­дач на Маркс в Бъл­га­рия, глав­ния ре­дак­тор на со­ци­а­лис­ти­чес­кия вес­т­ник „Ро­си­ца“, Сла­ви Ба­ла­ба­нов и Кръс­тю Ра­ков­с­ки ста­ват страс­т­ни съ­и­дей­ни­ци на своя пръв учи­тел по мар­к­си­зъм. Да­бев с ле­ко­та е раз­бил въз­рас­то­ва­та ба­ри­е­ра. До­пус­нал ги е до се­бе си на рав­на но­га ка­то при­я­те­ли. И два­ма­та са над­х­вър­ли­ли и най-сме­ли­те му очак­ва­ния. Той це­ни тях­на­та из­к­лю­чи­тел­на ин­те­ли­ген­т­ност, ду­шев­на­та им от­зив­чи­вост, ви­со­ка­та им нрав­с­т­ве­ност. И се опит­ва да ги под­гот­ви за бъ­де­ще­то – с не­го­ви­те неп­ред­ви­ди­ми об­ра­ти, по­бе­ди и по­ра­же­ния. За­що­то знае, че сбъд­ва­не­то на меч­та­ния со­ци­а­ли­зъм е още мно­го, мно­го да­ле­че, че те­зи мом­че­та ще бъ­дат пър­во­то кур­бан-по­ко­ле­ние, приз­ва­но от са­мия жи­вот да за­поч­не съз­на­тел­на, це­ле­на­со­че­на по­ли­ти­чес­ка бор­ба.

Раз­би­ра се, идей­на­та пре­о­ри­ен­та­ция на пър­во­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко по­ко­ле­ние е сло­жен и про­дъл­жи­те­лен про­цес. И Ев­тим Да­бев, и не­го­ви­те уче­ни­ци про­дъл­жа­ват да се „люш­кат“ меж­ду Маркс и Чер­ни­шев­с­ки. Меж­ду „На­е­мен труд и ка­пи­тал“ и „Как­во да се пра­ви?“. За­що­то кар­ти­ни­те на бъ­де­ще­то от чет­вър­тия сън на Ве­ра Пав­ло­ва про­дъл­жа­ват да ги въз­тор­г­ват и да ги от­на­сят да­леч от ес­наф­с­ка­та об­с­та­нов­ка на раз­ло­жи­лия се дреб­но­бур­жо­а­зен бит, с ге­ро­ич­на­та го­тов­ност на Рах­ме­тов за под­виг и смърт. Из­раз на та­зи идей­на ек­лек­ти­ка е бро­шу­ра­та на Ев­тим Да­бев „Си­ро­маш­ка прав­ди­на“. Тя е пред­наз­на­че­на за аги­та­ция и про­па­ган­да сред се­ля­ни­те и е ти­пи­чен ре­ци­див на сан­ти­мен­тал­ния „ов­чи“, по ду­ми­те на Маркс, псев­до­со­ци­а­ли­зъм. Уче­ни­ци­те му съ­що не ос­та­ват бе­зу­час­т­ни към стра­да­що­то бъл­гар­с­ко се­ло. По съ­що­то вре­ме Ба­ла­ба­нов и Ра­ков­с­ки пре­веж­дат кни­га­та на Ма­ла­тес­та „Раз­го­вор меж­ду два­ма си­ро­ма­си“. Не­тър­пе­лив, им­пул­си­вен, бо­лез­не­но чув­с­т­ви­те­лен, Сла­ви Ба­ла­ба­нов е дъл­бо­ко не­у­дов­лет­во­рен от „ре­во­лю­ци­он­на­та“ си дей­ност. Со­ци­а­лис­ти­чес­ки­ят кръ­жок, биб­ли­о­те­ка­та от заб­ра­не­ни кни­ги, ръ­ко­пис­но­то вес­т­ни­че „Ог­ле­да­ло“, те­ат­рал­ни­те пос­та­нов­ки на Ши­ле­ро­ви­те „Раз­бой­ни­ци“ му из­г­леж­дат ка­то не­вин­на дет­с­ка иг­ра и за­то­ва ре­ша­ва да нап­ра­ви не­що ис­тин­с­ко – да „сле­зе“ в на­ро­да и да про­по­вяд­ва иде­и­те на ра­вен­с­т­во­то, брат­с­т­во­то и сво­бо­да­та. Не­кол­ко­ме­сеч­но­то му дас­ка­лу­ва­не в се­ло Ка­ра­д­жа­лий, Ста­ро­за­гор­с­ко, му но­си са­мо ра­зо­ча­ро­ва­ния. Бъл­гар­с­ки­ят се­ля­нин е аб­со­лют­но не­по­дат­лив на со­ци­а­лис­ти­чес­ка про­па­ган­да, а иде­и­те му за сел­с­ка­та ко­му­на, за все­об­що­то ра­вен­с­т­во сре­щат са­мо по­диг­рав­ки и уни­же­ния.

На 3 март 1890 г. Сла­ви Ба­ла­ба­нов е из­к­лю­чен от Ап­ри­лов­ска­та гим­на­зия за­ед­но с Кръс­тю Ра­ков­с­ки. И два­ма­та са об­ви­не­ни в раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на кни­ги с „раз­в­ра­ти­тел­но съ­дър­жа­ние“ и в без­кон­т­рол­но про­по­вяд­ва­не на со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те идеи.

Ня­кол­ко дни по-къс­но и два­ма­та на­пус­кат Габ­ро­во. Ра­ков­с­ки – за да пре­ка­ра ля­то­то в ба­щи­ния си чиф­лик, а Ба­ла­ба­нов – в Ру­се, за да за­вър­ши пъл­ния гим­на­зи­а­лен курс.

Учи­те­лят им по со­ци­а­ли­зъм има дос­та по-теж­ка участ – арес­ту­ват го в Ру­сен­с­кия зат­вор за раз­п­рос­т­ра­не­ние на вред­ни ан­тип­ра­ви­тел­с­т­ве­ни идеи. По то­ва вре­ме и три­ма­та ве­че са съз­ре­ли до убеж­де­ни­е­то, че Бъл­га­рия е нав­ляз­ла в ко­ло­во­за на ка­пи­та­лис­ти­чес­ко­то раз­ви­тие, а от­тук – и до из­во­да, че един­с­т­ве­на­та ре­во­лю­ци­он­на си­ла, ко­я­то е приз­ва­на да нап­ра­ви со­ци­ал­на­та ре­во­лю­ция, е ра­бот­ни­чес­ка­та кла­са. Съ­щи­ят то­зи про­ле­та­ри­ат, кой­то, по ду­ми­те на Ев­тим Да­бев, все още пред­с­тав­ля­ва не­съз­на­тел­на и раз­пи­ля­на ма­са, по­тъ­нал е в не­ве­жес­т­во и не­мо­тия, е ре­во­лю­ци­он­на­та кла­са, на ко­я­то при­над­ле­жи бъ­де­ще­то. Сле­до­ва­тел­но пред­с­то­я­ща­та за­да­ча на бъл­гар­с­ка­та „мис­ля­ща“ ин­те­ли­ген­ция е да вна­ся кла­со­во съз­на­ние, пос­ред­с­т­вом не­у­мор­на про­па­ган­да на но­во­то уче­ние со­ци­а­лиз­ма „...ка­то се за­поч­не ед­нов­ре­мен­но ус­т­ройс­т­во­то на ра­бот­ни­чес­ка пар­тия за бор­ба с бур­жо­а­зи­я­та“.

В на­ча­ло­то на ок­том­в­ри 1890 го­ди­на Ба­ла­ба­нов по­е­ма с тре­на към Швей­ца­рия. С це­на­та на ог­ром­ни уси­лия и уни­же­ния е съб­рал па­ри­те – кол­ко­то да пла­ти уни­вер­си­тет­с­ка­та так­са и да пре­жи­вее без гри­жи за на­същ­ния по­не един се­мес­тър. Във вла­ка се чув­с­т­ва са­мо­тен и при­тес­нен от бла­го­об­раз­на­та на­ду­тост на спът­ни­ци­те си. То­ва и пи­ше на Ма­рия Ха­д­жи­и­ва­но­ва: „Пъ­ту­ва­не­то ми от Вар­на до Цю­рих бе­ше ужас­но. Всич­ко сту­де­но и на­му­се­но. Ед­ва на чет­вър­тия ден, ко­га­то тре­нът нав­ле­зе в Пи­ри­нейс­ки­те Ал­пи, се за­рад­вах.

Слън­це­то оза­ря­ва­ше ви­со­ки­те пла­нин­с­ки вър­хо­ве, пок­ри­ти с прек­рас­на зе­ле­ни­на. Да се не­на­ди­шаш на прек­рас­ния въз­дух. Ис­тин­с­ки ра­дос­т­но се про­ме­нят из­г­ле­ди­те и те ка­рат да по­чув­с­т­ву­ваш си­ла­та на ис­тин­с­ка­та кра­со­та. Как­во по-кра­си­во, по-ху­до­жес­т­ве­но от при­ро­да­та.“

След ед­на без­к­рай­но скуч­на и „ня­ма“ сед­ми­ца (той не знае ни­то ду­ма нем­с­ки) в Цю­рих се по­лу­ча­ва де­пе­ша от Кръс­тю Ра­ков­ски. Да бър­за за Же­не­ва, там го ча­кат два­ма­та със Сто­ян Но­ков. Ра­ков­с­ки е из­п­ра­тен от ба­ща си с доб­ре на­тъп­ка­на ке­сия, а в Ме­ди­цин­с­кия фа­кул­тет при­е­мат без из­пит по френ­с­ки език. Край на без­по­койс­т­ва­та и са­мо­та­та.

През но­ем­в­ри три­ма­та при­я­те­ли са ве­че ре­дов­ни сту­ден­ти в Же­нев­с­кия уни­вер­си­тет – Ба­ла­ба­нов и Ра­ков­с­ки по ме­ди­ци­на, а Но­ков по ес­тес­т­ве­ни на­у­ки. Меч­та­та ста­ва ре­ал­ност, а пър­ви­те впе­чат­ле­ния са гла­во­за­май­ва­щи. Чи­тал­ня­та, биб­ли­о­те­ка­та, свет­ли­те ам­фи­те­ат­рал­ни за­ли, ко­и­то по­би­рат мно­го­люд­на ин­тер­на­ци­о­нал­на ауди­то­рия, зна­ме­ни­ти­те про­фе­со­ри и она­зи не­ве­ро­ят­на сла­дост от сво­бо­да­та на ду­ха, ми­съл­та и сло­во­то. Те все още не мо­гат да при­вик­нат с въз­мож­ност­та по це­ли ча­со­ве да се ро­вят не­о­без­по­ко­я­ва­но сред куп­чи­ни заб­ра­не­ни кни­ги в кни­жар­ни­ца­та на Ел­пи­дин и ко­га­то си тръг­ват, да от­на­сят със се­бе си френ­с­ко­то из­да­ние на „Ка­пи­та­лът“ или „Со­ци­а­ли­зъм и по­ли­ти­чес­ка бор­ба“. Лек­ци­и­те по по­ли­ти­чес­ка ико­но­мия и фи­ло­со­фия им но­сят не­о­бик­но­ве­на ин­те­лек­ту­ал­на нас­ла­да с ере­тич­ни­те мис­ли и мар­к­сис­т­ки­те вол­но­дум­с­т­ва на зна­ме­ни­ти­те пре­по­да­ва­те­ли. Го­ди­ни по-къс­но Кръс­тю Ра­ков­с­ки ще на­пи­ше в не­пуб­ли­ку­ва­на­та си ав­то­би­ог­ра­фия: „Же­не­ва се явя­ва­ше цен­тър не са­мо на по­ли­ти­чес­ка­та емиг­ра­ция. Тя бе­ше то­га­ва ва­жен ин­те­лек­ту­а­лен цен­тър на Ев­ро­па. Още по мое вре­ме там жи­ве­е­ше и че­те­ше лек­ции по зо­о­ло­гия Карл Фохт. Дру­га зна­ме­ни­тост, а съ­що и ита­ли­ан­с­ки де­мок­рат от че­ти­ри­де­сет­те го­ди­ни, бе­ше Мо­рис Шиф, про­фе­сор по фи­зи­о­ло­гия, ве­че твър­де стар, но мно­го ра­ди­ка­лен не са­мо по сво­и­те фи­ло­соф­с­ки, но и по сво­и­те по­ли­ти­чес­ки въз­г­ле­ди. Той меж­ду дру­го­то дър­же­ше ре­чи на ми­тин­ги по слу­чай Пър­ви май. На­ред с Йен­с­кия фа­кул­тет, къ­де­то пре­по­да­ва­ше Вир­хов, Же­нев­с­ки­ят уни­вер­си­тет се явя­ва­ше раз­сад­ник на дар­ви­низ­ма. Един от най-близ­ки­те сът­руд­ни­ци на Фохт – Ема­ну­ил Юнг – че­те­ше спе­ци­ал­ни лек­ции по дар­ви­низ­ма.“

В уни­вер­си­тет­с­ка­та чи­тал­ня се на­тък­ват на Пле­ха­нов – веч­но за­мис­лен, пре­гър­бен над кни­ги­те. Меч­та­ят за лич­но за­поз­нан­с­т­во, но за­се­га се за­до­во­ля­ват са­мо да го ап­ло­ди­рат на лек­ци­и­те и на пуб­лич­ни­те му дис­пу­ти.

През пър­ви­те ня­кол­ко ме­се­ца Ба­ла­ба­нов, Ра­ков­с­ки и Но­ков се за­е­мат с трес­ка­ва ор­га­ни­за­ци­он­на дей­ност: пър­во обе­ди­ня­ват съ­миш­ле­ни­ци­те си от сре­да­та на бъл­гар­с­ки­те сту­ден­ти в „Бъл­гар­с­ка сту­ден­т­чес­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка гру­па“, а след то­ва и всич­ки сту­ден­ти со­ци­а­лис­ти в Меж­ду­на­род­ния сту­ден­т­с­ки со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жок. Не­що по­ве­че: Сла­ви Ба­ла­ба­нов и Кръс­тю Ра­ков­с­ки за мно­го крат­ко вре­ме се на­ла­гат ка­то не­ос­по­ри­ми ли­де­ри на меж­ду­на­род­на­та сту­ден­т­с­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка ор­га­ни­за­ция. През 1903 г. ле­ген­дар­на­та Ве­ра За­су­лич спо­де­ля пред Лео Троц­ки впе­чат­ле­ни­я­та си от мла­дия Ра­ков­с­ки: „Той бе­ше не­за­ме­ним в дис­ку­си­и­те по прин­цип­ни въп­ро­си и по­каз­ва­ше за сво­и­те го­ди­ни един за­бе­ле­жи­те­лен по­ли­ти­чес­ки и ли­чен ку­раж.“ Ба­ла­ба­нов се про­я­вя­ва ка­то за­дъл­бо­чен ди­а­лек­тик и блес­тящ ора­тор. Ге­ор­ги Ба­ка­лов, ка­то си спом­ня не­го­ва­та „Жи­ва и пла­мен­на реч“ на сту­ден­т­с­ки­те съб­ра­ния, до­ба­вя: „Той бе­ше не­от­ра­зи­мо убе­ди­те­лен и си­гур­но би ста­нал един от най-вид­ни­те пар­тий­ни ора­то­ри.“

Ос­но­ва­ва­не­то на Меж­ду­на­род­ния сту­ден­т­с­ки со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жок из­ди­га ви­со­ко ав­то­ри­те­та на Ба­ла­ба­нов и Ра­ков­с­ки. За то­ва го­во­ри и фак­тът, че Ра­ков­с­ки е из­б­ран за­ед­но с пол­с­ка­та сту­ден­т­ка Ро­за Люк­сем­бург в цен­т­рал­но­то ръ­ко­вод­с­т­во, а Ба­ла­ба­нов е на­то­ва­рен да от­с­то­я­ва мар­к­сис­т­ко­то рус­ло на кръ­жо­ка в бор­ба­та с на­род­ни­чес­т­во­то и анар­хиз­ма. По­ня­ко­га идей­ни­те дис­ку­сии се на­же­жа­ват до та­ка­ва сте­пен, че спо­ре­щи­те при­бяг­ват до ар­гу­мен­ти от фи­зи­чес­ко ес­тес­т­во. След един по­до­бен дис­пут Ба­ла­ба­нов и Ра­ков­с­ки са зас­та­ве­ни да ох­лаж­дат ре­во­лю­ци­он­ни­те си страс­ти в Же­нев­с­кия зат­вор „Сан Ан­то­нио“.

През про­лет­та на 1891 г. Ра­ков­с­ки, Ба­ла­ба­нов и Но­ков по­се­ща­ват Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов в Мор­не. Са­мо за ня­кол­ко ме­се­ца те ве­че са ста­на­ли без­с­пор­ни­те ли­де­ри на сту­ден­т­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка ор­га­ни­за­ция, за да на­ме­рят сме­лост да се пред­с­та­вят лич­но на ба­ща­та на рус­кия мар­к­си­зъм.

Пле­ха­нов ги пос­ре­ща лас­ка­во и ра­душ­но, под­ку­пен не са­мо от ог­ром­но­то ува­же­ние и приз­на­ние – в ли­це­то на но­ви­те си бъл­гар­с­ки пок­лон­ни­ци той на­ми­ра най-пос­ле она­зи от­зив­чи­ва, въз­тор­же­на ауди­то­рия, ко­я­то му лип­с­ва до то­зи мо­мент. За­що­то, за раз­ли­ка от по-го­ля­ма­та част на рус­ка­та ре­во­лю­ци­он­на емиг­ра­ция, те са пре­о­до­ле­ли на­род­ни­чес­т­во­то и анар­хиз­ма под вли­я­ние на не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни кни­ги. На Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов вед­на­га му ста­ва яс­но, че бъл­гар­с­ки­те му пос­ле­до­ва­те­ли не са по­вър­х­нос­т­ни фра­зьо­ри, спе­ци­ал­но за­у­чи­ли за слу­чая по ня­кой и друг аб­зац от „Со­ци­а­ли­зъм и по­ли­ти­чес­ка бор­ба“, а са пред­с­та­ви­те­ли на тол­ко­ва дъл­го ча­ка­но­то но­во по­ко­ле­ние, ко­е­то ще при­да­де нов об­лик, си­ла и дух на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм.

Още от пър­ви­те кон­так­ти Пле­ха­нов раз­к­ри­ва и она­зи чис­то рус­ка ме­ко­та на ха­рак­те­ра си, ко­я­то про­я­вя­ва сред най-близ­ки при­я­те­ли и сле­дов­ни­ци. „Вие, бъл­га­ри­те, сте умен на­род“ – оби­ча да пов­та­ря той и в по­ве­де­ни­е­то му ня­ма по­мен от поз­на­ти­те му над­мен­ни „гос­по­дар­с­ки“ ма­ни­е­ри на бла­го­род­ник, по­то­мък на та­тар­с­ки кня­зе от XII век, за­ра­ди ко­и­то е на­ри­чан „со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки арис­ток­рат“ от не­до­там лю­без­но при­е­ти пе­лег­ри­ни.

За Ба­ла­ба­нов, Ра­ков­с­ки, Ба­ка­лов и Но­ков то­зи три­де­сет и се­дем го­ди­шен „ста­рец“ мно­го ско­ро ста­ва прос­то „Ва­лен­ти­но­вич“, как­то го на­ри­чат те га­льов­но по­меж­ду си. Не­го­ва­та ло­ги­ка, еру­ди­ция, кул­ту­ра, смай­ва­ща­та яс­но­та на от­го­во­ри­те и на най-зап­ле­те­ни­те те­о­ре­тич­ни въп­ро­си пра­вят не­от­ра­зи­мо впе­чат­ле­ние на бъл­гар­с­ки­те му сле­дов­ни­ци. Те имат чув­с­т­во­то, че пи­ят мар­к­сиз­ма нап­ра­во от из­во­ра, „а не от раз­ни раз­мъ­те­ни ва­дич­ки“.

Сто­ян Кос­тур­ков е за­пе­ча­тал спо­ме­на от пър­ва­та им сре­ща: „Има­ше не­що мно­го бла­го­род­но в не­го­во­то из­пи­то от ум­с­т­вен труд ли­це. На ръст бе­ше сре­ден чо­век. Не го­во­ре­ше бър­зо, но не и пров­ла­че­но. Виж­да­ше се, че то­ва, ко­е­то го­во­ри, той не го мис­ли в мо­мен­та, а го е мис­лил по-ра­но. Вся­ка ду­ма бе­ше ка­то за­ко­ва­на. Ду­ми­те му па­да­ха ка­то кур­шум­че­та.“

Пър­ва­та го­ди­на от след­ва­не­то на Ба­ла­ба­нов в Же­не­ва е не­съм­не­но най-пло­дот­вор­но­то вре­ме в крат­кия му жи­вот. Дни­те му са из­пъл­не­ни с ус­ко­ре­ния ри­тъм на ду­хов­но усъ­вър­шен­с­т­ва­не, из­ну­ри­те­лен ум­с­т­вен труд и бо­лез­не­но са­мо­до­каз­ва­не – „дни на сла­дос­т­ни на­деж­ди и оча­ро­ва­ния“, по сви­де­тел­с­т­во­то на Ге­ор­ги Ба­ка­лов.

Кръ­жо­ци­те, сбир­ки­те в про­чу­то­то Же­нев­с­ко ка­фе­не „Лан­долт“, по­се­ще­ни­я­та в Мор­не, без­к­рай­ни­те нощ­ни дис­пу­ти мно­го ско­ро да­ват пър­ви­те си пло­до­ве. За­па­зе­ни­те пис­ма на Ба­ла­ба­нов до бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти сви­де­тел­с­т­ват за ед­на преж­дев­ре­мен­на зре­лост и ог­ром­на от­го­вор­ност.

Ми­съл­та за Бъл­га­рия го прес­лед­ва не­от­лъч­но: „За­виж­да­ме ви, че сте vis a vis с бор­ба­та. Ис­ка­ме да се вър­нем в Бъл­га­рия и да ра­ботим, да ра­бо­тим...“ – пи­ше той на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки и Ди­ми­тър Благо­ев.

Още с прис­ти­га­не­то си в Швей­ца­рия Сла­ви Ба­ла­ба­нов и Кръс­тю Ра­ков­с­ки из­гот­вят ам­би­ци­оз­на из­да­тел­с­ка прог­ра­ма – пред­ла­гат пре­веж­да­не­то и от­пе­чат­ва­не­то на най-цен­но­то от тру­до­ве­те на Маркс, Ен­гелс, Пле­ха­нов, Либ­к­нехт, Гед и Ка­уц­ки. За­ку­пу­ват и из­п­ра­щат в Бъл­га­рия ев­ро­пейс­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка ли­те­ра­ту­ра и пре­са. За за­сил­ва­не на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та про­па­ган­да в Бъл­га­рия за­поч­ват да из­да­ват и соб­с­т­ве­но­то си спи­са­ние „Со­ци­ал­де­мок­рат“, за ко­е­то го­ди­ни по-къс­но Ди­ми­тър Бла­го­ев са­мо в ед­но из­ре­че­ние ще упот­ре­би на два пъ­ти при­ла­га­тел­но­то „пре­въз­ход­но“.

На Буз­лу­д­жан­с­кия кон­г­рес Ба­ла­ба­нов и Ра­ков­с­ки из­п­ра­щат по офи­ци­а­лен пра­те­ник своя „Про­ект за прив­ре­мен­на прог­ра­ма на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти“. Прог­ра­ма­та де­мон­с­т­ри­ра уди­ви­тел­на­та им идей­на зре­лост и мно­го плът­но се приб­ли­жа­ва до прог­рам­ния про­ект на Ди­ми­тър Бла­го­ев и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки. Раз­лич­ни­те ак­цен­ти се ба­зи­рат на не­съ­щес­т­ве­ни­те раз­ли­чия, про­из­ли­за­щи от ор­га­ни­за­ци­он­на­та кон­цеп­ция на гру­па­та „Ос­во­бож­де­ние на тру­да“.

Пър­во­то раз­цеп­ле­ние на бъл­гар­с­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние през 1892 го­ди­на се прев­ръ­ща в теж­ка дра­ма за Сла­ви Ба­ла­ба­нов. Той прис­ти­га в Бъл­га­рия, за да обос­но­ве лич­но своя соб­с­т­вен ор­га­ни­за­ци­о­нен про­ект „План за дейс­т­вие“ и да обе­ди­ни всич­ки со­ци­а­лис­ти­чес­ки си­ли на ба­за­та на ед­на об­ща плат­фор­ма. Ре­зул­та­тът е съ­щи­ят ка­то на Буз­лу­д­жа – из­пол­з­ват про­ек­та му ка­то зна­ме на фрак­ци­он­но­то обо­со­бя­ва­не.

Пос­лед­на­та го­ди­на от жи­во­та на Сла­ви Ба­ла­ба­нов е за­пъл­не­на с из­мо­ри­те­лен ум­с­т­вен труд. Жаж­да­та за зна­ние (той про­я­вя­ва се­ри­оз­ни на­уч­ни ин­те­ре­си към ме­ди­ци­на­та) и по­луг­лад­но­то съ­щес­т­ву­ва­не го до­веж­дат до теж­ко фи­зи­чес­ко за­бо­ля­ва­не, а след то­ва и до фа­тал­ния из­ход.

На 15 март (стар стил) 1893 го­ди­на Пле­ха­нов пи­ше на Ак­сел­род: „Ви­дях го за ня­кол­ко ча­са до са­мо­у­бийс­т­во­то. Той има­ше бо­лез­нен вид, но, раз­би­ра се, ни­що по­доб­но на са­мо­у­бийс­т­во не мо­же­ше да се пред­ви­ди. Ис­ка­ше све­де­ния за аме­ри­кан­с­ко­то ра­бот­ни­чес­ко дви­же­ние, с ко­е­то ка­то че ли ис­ка­ше да се за­поз­нае. То­ва бе­ше в 1 ча­са на обяд. В 5-6 ча­са (не­из­вес­т­но е да­ли точ­но е бил сам) той е стре­лял в сле­по­о­чи­я­та си. Въз­мож­но е вед­на­га да е за­гу­бил съз­на­ние, но е жи­вял до 7 ча­са ве­чер­та“.

„Бе­ше един про­ле­тен ден – пи­ше в своя „In memoriam“ Кръс­тю Ра­ков­с­ки – пос­ле плад­не, ко­га­то ед­на на­ша дру­гар­ка се при­те­че да ни съ­об­щи, че Сла­ви се на­ми­ра теж­ко бо­лен. Но по ней­но­то за­пъх­тя­но и раз­въл­ну­ва­но ли­це не бе­ше труд­но да се раз­бе­ре, че раз­ме­ри­те на зло­щас­ти­е­то бя­ха по-го­ле­ми.“

Не­пос­ред­с­т­ве­ни­те сви­де­те­ли на та­зи дра­ма Сто­ян Но­ков и Ге­ор­ги Ба­ка­лов до края на Жи­во­та си твър­дят, че при­чи­на­та за са­мо­убийс­т­во­то на Ба­ла­ба­нов е теж­ко фи­зи­чес­ко за­бо­ля­ва­не, до­ве­ло до ду­шев­но раз­с­т­ройс­т­во.

Са­мо Ди­ми­тър Бо­я­д­жи­ев под­х­вър­ля в спо­ме­ни­те си за нес­по­де­ле­на­та лю­бов на Ба­ла­ба­нов към ед­на кра­си­ва, бле­до­ли­ка, си­не­о­ка рус­ка сту­ден­т­ка – Ели­за­ве­та Ря­бо­ва, бъ­де­ща­та съп­ру­га на Кръс­тю Ра­ков­с­ки.

Смърт­та на Сла­ви Ба­ла­ба­нов се при­е­ма с пот­ре­се­ние от всич­ки бъл­гар­с­ки со­ци­а­лис­ти. По то­зи по­вод вес­т­ник „Ра­бот­ник“ пи­ше: „Пре­ди смърт­та си по­кой­ни­ят е на­пи­сал две пис­ма. Ед­но­то, ко­е­то е из­п­ра­тил по по­ща­та на своя дру­гар Ра­ков­с­ки, а дру­го­то е ос­та­вил на ма­са­та в ста­я­та си. Твър­де важ­но е да се знае съ­дър­жа­ни­е­то на те­зи две пис­ма. От тях мо­жем да съ­дим за ис­тин­с­ки­те при­чи­ни на тол­ко­ва стран­но­то ре­ше­ние на Ба­ла­ба­нов да се са­мо­у­биe.“

 

* * *

 

Де­вет­де­сет и пет го­ди­ни пос­лед­ни­те ду­ми на Ба­ла­ба­нов та­ка и не се по­я­ви­ха на бял свят. Да ме прос­ти чи­та­те­лят, че се по­каз­вам иззад ста­ти­ва. Не го пра­вя от тщес­ла­вие. Меж­ду ис­то­ри­ка и не­го­вия ге­рой по­ня­ко­га съ­щес­т­ву­ва ня­как­ва стран­на, мис­тич­на връз­ка. Ина­че не мо­га да си обяс­ня за­що през про­лет­та на 1988 го­ди­на ед­на слу­жи­тел­ка на Цен­т­рал­ния пар­ти­ен ар­хив на ЦК на КПСС пос­та­ви на ра­бот­на­та ми ма­са, без да съм го ис­кал, плик от ка­фя­ва плът­на хар­тия с пе­чат „Стро­го сек­рет­но!“. В не­го има­ше над сто не­из­вес­т­ни пис­ма на Кръс­тю Ра­ков­с­ки до Ге­ор­ги Ба­ка­лов, а най-от­го­ре ле­же­ше пред­с­мър­т­но­то пис­мо на Сла­ви Ба­ла­ба­нов. Пог­лед­нах ка­лен­да­ра. Бе­ше 27 март 1988 го­ди­на – точ­но 95 го­ди­ни от не­го­ва­та смърт.

В пис­мо­то Ба­ла­ба­нов бе за­пе­ча­тал бо­лест­та си, ду­шев­но­то си раз­с­т­ройс­т­во, ра­зо­ча­ро­ва­ни­е­то от жи­во­та и стра­ха от рав­но­ду­ши­е­то към иде­а­ла. И още не­що: пис­мо­то за­поч­ва­ше с „Кръс­тьо“ и за­вър­ш­ва­ше с „про­ща­вай­те и Вие Ли­за­ве­та Пав­лов­на“. И до­се­га си мис­ля, че меж­ду на­ча­ло­то и края, меж­ду ал­фа­та и оме­га­та Сла­ви Ба­ла­ба­нов бе на­чер­тал кръ­га на соб­с­т­ве­ния си жи­вот. Жи­вот, про­пит с бла­го­род­с­т­во, съп­ри­час­тие и със­т­ра­да­ние. Два­де­сет­го­ди­шен кръг, дос­та­тъ­чен да по­бе­ре ед­но го­ля­мо при­я­тел­с­т­во и ед­на нес­по­де­ле­на лю­бов. Ок­ръж­ност, съв­па­да­ща с ду­ло­то на ре­вол­ве­ра.

Спо­ме­нът за Сла­ви Ба­ла­ба­нов про­дъл­жа­ва да тре­во­жи на­ше­то съз­на­ние – за­ра­ди па­мет­та на оне­зи, ко­и­то бя­ха пре­ди нас, за­ра­ди те­зи, ко­и­то сме, за­ра­ди те­зи, ко­и­то ще бъ­дат.

За­що­то той е един от нас.

 

v v v

 

От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар