Търсене в този блог

19.10.2017 г.

Последните дни на Димитър Благоев - Мерсия Макдермот

 


Пред 2018 г. ИК "Синева" пусна за пръв път на български език книгата "Ален мак самотен" -  биография на Димитър Благоев, с автор Мерсия Макдермот.

По-българка от много българи, тя цял живот мечтае да сътвори биографията на Дядо Благоев. Книгата й бе публикувана във Великобритания през 2014 г., макар че мечтата й е тя да излезе едновременно на английски и на български език.

Предлагаме откъс от книгата - разказа на Мерсия Макдермот за погребението на дядо Благоев през кървавата 1924 г., на което се стичат над 200 000 души, не само комунисти - нещо, което дотогава не се е случвало и не се случва никога след това.

 

 



Из "Ален мак самотен. Биография на Димитър Благоев"

    Благоев не изиграва пряка роля в подготовката за въстанието или в определянето на датата за неговото начало, тъй като е сред арестуваните на 12 септември и остава в полицейската килия до 30 септември, когато, с оглед на състоянието на неговото здраве той е освободен под домашен арест. Партията успява да го информира чрез посетители и изглежда, че той първоначално се противопоставя на въстание с толкова ранна дата, но един ден по-късно, след като чува, че Стара Загора вече е въстанала, той променя позицията си и казва: "Ако това е вярно, Партията трябва да се намеси."
  След поражението на въстанието, здравето на Благоев се влошава още повече, неговите астматични атаки стават по-чести и рядко може да се вдигне от леглото си. Той обаче получава информация за последните събития чрез другарите си, които не се спират пред полицейското наблюдение над неговия дом, за да го посещават. Вече не може да пише статии или дори да диктува за кратко, а почти последният му политически акт - смел във всяко отношение, е да подпише дълго и внимателно обмислено изявление, изпратено от името на Централния комитет на партията до Върховният апелативен съд в края на март 1924 г., като протест срещу действията на правителството за разпускане на Комунистическата партия по Закона за защита на държавата.
    Освен че изтъква чисто конституционни и правни аргументи срещу Закона и неговото тълкуване, изявлението остро критикува правителството, обвинявайки го, че се страхува от легална борба, защото в легалната борба комунистите се избират законно. Вместо това то убива и осакатява хиляди невинни хора, чието единствено престъпление е недоверието им към узурпаторите и желанието им за законност. Важен елемент в изявлението е защитата на Септемврийското въстание и смелото утвърждаване на революционните принципи, върху които Партията е изградена. "Въоръженото въстание, както твърди изявлението, е легитимно, когато всички пътища за легална борба са блокирани, и ако Апелативният съд сметне, че Партията трябва да бъде разпусната, защото въоръженото въстание е включено в нейната програма, тогава самият Сговор трябва да бъде разпуснат, тъй като той се състои от партии, които преди 9 юни и впоследствие, се позовават на мнението, че в определени моменти е позволено да се завземе властта чрез силата на оръжието."
  В това последно публично изявление Благоев казва: "Българската комунистическа партия не се плаши от преследванията, гоненията и жертвите. Тя не за пръв път изпада в подобно положение. В такова положение тя е изпадала всякога, когато е заставала в трудни моменти на страната на трудещия се народ. Тя бе гонена, преследвана, нейните дейци избивани през двете катастрофални войни. И тогава грехът й бе, че се обяви решително против войните. Наричаха я предателска партия. Дойде време и час, когато целият български народ заяви, че само комунистическата партия е защитавала широките трудещи се маси и нацията, като се е борила срещу войната. Сега партията ни е в същото положение. Ние ще се борим в защита на българския народ против неговите народни потисници - "патриоти". Ние заявяваме, че в интерес на целия български народ искаме на мястото на превратаджийското "легално" правителство да дойде правителство на работниците и селяните. Това ще стане с борби. Нас не ни е страх от легалните борби, народът е за работническо-селското правителство, то неминуемо ще дойде. По кой път, това зависи най-вече от властта, от днешното правителство и от господствуващата класа."
      На 6 май 1924 г. състоянието му се влошава и той губи съзнание. Лекарите успяват да го съживят за кратко. Той разпознава хората около себе си, усмихва се и моли да му помогнат да се изправи, защото трябва да присъства на заседание на Централния комитет. После отново изпада в безсъзнание. В 4 часа сутринта на 7 май 1924 г. той умира.
 Полицията бърза да информира Стела, че погребението трябва да е "тихо", без публично участие, но те не могат да накарат океана да спре да се вълнува и нещата скоро се изплъзват от ръцете им.
 През първия ден балсамираното тяло на Благоев лежи на леглото в дома му, с куп червени лалета на гърдите, стотици хора пристигат, за да изкажат за последен път своето преклонение. Дори арестуваните членове на Централния комитет получават правото да се сбогуват с лидера си. Но на другия ден, на 8 май, синът на Благоев Владимир, и още един другар, измъкват тялото, качват го в една кола и го отнасят в работническия театър в Ючбунар, който е тайно нает за поклонението. Когато властите разбират какво се е случило, те не са на себе си от ярост и искат ковчегът да се върне в дома на Благоев, но в театъра и около него вече има твърде много хора и те разумно изоставят идеята.
  През следващите три дни хиляди хора преминават край отворения ковчег, обсипвайки го с пролетни цветя. Тъй като партията вече е забранена и Законът за защита на държавата протяга своите пипала във всички посоки, това не е обикновен израз на скръб и уважение, а акт на кураж и открито неподчинение. Изненадващ посетител е Янко Сакъзов, който спира до ковчега на Благоев, след това се отпуска на едно коляно и се обляга на катафалката, оставайки в това положение за няколко минути, преди да напусне безмълвно. Независимо дали е дошъл само заради старите времена, за демагогски цели или по някаква друга скрита причина, това никога няма да се разбере, неочакваното му появяване прави дълбоко впечатление на всички, които го виждат.
     В четири следобед в неделя на 11 май, погребалното шествие тръгва към гробището. Никога дотогава София не е виждала повече от 200 000 души и не е ставала свидетел на погребение с такива внушителни мащаби. Смятало се е, че 50 000 души ще излязат по улиците, за да придружат любимия Дядо до мястото на вечния му покой. Полицията, на коне и пеша, също е налице, армейски части са докарани и разположени по съседните улици на маршрута, но опечалените ги пренебрегват и поддържат достойно, дисциплинирано спокойствие, което не дава на властите ни най-малък повод за намеса, но успява да предизвика страх в сърцата им.
     Неизбежно, по пътя си от центъра на града към гробището, процесията преминава край Народния дом, окупиран от фашистката полиция. Когато червеният отворен ковчег, украсен с чук и сърп, носен от групи млади мъже, стига до площада на Лъвов мост, процесията спира. Носачите коленичат и накланят ковчега така, че лицето на починалия да се обърне към Народния дом. В един миг цялото множество от хиляди опечалени коленичи като един човек. Полицаите изваждат сабите си и тръгват към носачите, заплашвайки ги и настоявайки кортежът да продължи, без да спира до гробището. Но редиците се затварят като стена около ковчега, полицията не може да премине и процесията отново се отдръпва със същата перфектна дисциплина и спокойствие. В един момент червеният флаг е издигнат начело на шествието и полицията се опитва да арестува знаменосеца. Отново редиците се затварят и полицията не може да направи нищо.
 На гробището се извършват религиозните обреди, изисквани от традицията, но словото на свещеника далеч не е само по православния канон: "Който не работи, няма да яде, тези думи на апостол Павел ми минават през ума, пред гроба на онзи, който даде целия си живот за тези, които работят. Дядо Благоев изпълни заповедта на Христос да се грижи за ближните си. Надявам се многобройните му последователи да не се отклонят от неговия път..."
 Ораторите, които говорят на гроба, са старият му приятел и другар Никола Габровски (от името на работниците и селяните от провинцията) и Димо Хаджидимов (от името на левите македонски емигранти). Ковчегът е спуснат в гроба и работническият хор пее Революционния погребален марш, който уверява поразеното от скръб коленичещо множество, че въпреки всички жертви, "ще дойде денят, когато силните хора ще бъдат всемогъщи и свободни". После в последния момент се случва нещо почти невероятно: тежките облаци, които висят над града, съвпадащи с настроението на хората, изведнъж се разделят и като знак от небето един слънчев лъч осветява ковчега, миг преди завинаги да изчезне от погледите.
 Ядосани и раздразнени от поведението на тълпата, която едновременно е напълно дисциплинирана и напълно извън контрола й, полицията иска веднага да изчисти гробището, но опечалените отказват да се разпръснат и всички те упорито стоят наоколо, докато гробът е зарит и изравнен, отрупан с повече от седемдесет венци и безброй цветя и лозунги. Тогава и само тогава, те напускат по същия тих, подреден начин, по който са дошли.
     Смъртта на Благоев получава широк отзвук не само в пресата на партията, в новите легални вестници, които заместват забранения "Работнически вестник", но и в буржоазната преса. Комунистическият лидер ветеран, с дългата си бяла брада, шапката с широка периферия и бастуна е фигура, позната на всички и дори уважавана от всички, с много малко изключения. По този начин, докато буржоазните коментатори естествено поставят акцент върху фанатизма му и, както го виждат, и върху зле насочената му енергия, повечето от тях неохотно признават интелектуалния му блясък и неговата почтеност.
      От всички некролози, посветени на Димитър Благоев от другари, приятели и врагове, този, който успява да каже най-много с най-малко думи, е краткият некролог, написан от Гео Милев за литературния месечник "Пламък", който излиза в продължение на ограничено време: "Патриархът на социализма в България, апостолът на нова ера, ярката факла, която освети вярващите очи на робите, Дядо Благоев, остави работата си недовършена. Но когато десетки хиляди хора, представляващи поробения труд, изведнъж паднат на колене до открития гроб, внезапно обзети от спонтанно благоговение и смело възхищение от величието на делото му, това означава, че неговата кауза, каузата на освобождението, не е умряла и няма да умре, докато живите са живи и вярата е жива в сърцата им.
 Той умря. Но той отново ще се изправи. Той трябва отново да се изправи".

 


 

 

Из Епилога
 
        Погребението на Благоев е последната законна демонстрация на комунистите за много години напред, последният път, когато фашистите толерират присъствието им по улиците, без да използват оръжие и белезници. Само след една година Никола Габровски, Димо Хаджидимов, поне още двама от ораторите на погребението, както и стотици други, ще са екзекутирани, застреляни по улиците, или в полицейски участък, изгорени живи в пещи, измъчвани до смърт, принудени да се самоубият или просто ликвидирани без следа. (Големият син на Димитър Благоев - Владимир, също е зверски измъчван и екзекутиран безмилостно. Малкият - Димитър, е убит на фронта в края на Първата световна война - б.а.).
Но терорът не успява да унищожи партията на Благоев. Подобно на мак, който разпръсква семената си, дори покосен от сърп, тя продължава да живее под земята и в безброй тайни кътчета.
Когато Хитлер става жребият на българското правителство, Благоевите ученици са тези, които запазват честта на страната си и помагат за изчистване на позора, организират съпротивителното движение, а българската армия тръгва да се бие на страната на съюзниците, след като ръководеният от комунистите Отечествен фронт завзема властта на 9 септември 1944 г.
 Веднъж дошли на власт, българските комунисти предприемат амбициозна програма за промяна и строителство, която постигна много от традиционните икономически, социални и културни цели на тяхната партия. Тези положителни постижения са огромни и никога не трябва да бъдат подценявани или пренебрегвани. За съжаление, изграждането на новото общество се оказа трудна задача, както прогнозира Благоев, а постиженията са придружени от грешки, лошо управление, изкривяване на социалистическата теория и практика и други отрицателни черти, които впоследствие се разраснаха до момент, в който те не само възпрепятстваха по-нататъшния напредък, но започнаха да разрушават и подкопават вече постигнатото.
       Социализмът не е неуспешен. Напротив, в България социалистическата система се оказа изключително успешна за бързото модернизиране на изостаналата държава и за повишаване на жизнения стандарт, особено за онези, които преди това са бедни и без привилегии. Но социализмът не може да успее, когато липсват убедени, истински социалисти, когато има някои отрицателни външни фактори до 1989 г., както и решаващ дял от високопоставени лица, нарекли се комунисти, или престанали да мислят и действат като такива, или които никога не са били на практика комунисти на първо място.
       Степента, в която някои членове на номенклатурата губят допир със своите социалистически корени, става очевидна по време на националната криза, започнала през ноември 1989 г., когато те се проявяват в истинските си багри като архи-антикомунистически "демократи", макар и вероятно защото първите смели стъпки към реформа са предприети не от тях, а от здравите елементи в партията, които са наясно с недостатъците и се опитват да ги отстранят. Тъй като приспособенците напускат редиците й, социалистическата партия, както сега избра да се нарече, бе укрепена от прилива на онези, които преди това не искат да участват в онова, което виждат като изкривяване на великия идеал. Но сега са готови да се изправят и да се впишат в ситуация, в която членството в партията става по-скоро синоним на принципа и жертвоприношението, отколкото на ранга и привилегията. В действителност желанието на обикновените българи да запазят своята социалистическа система, докато тя отстрани своите недостатъци, е достатъчно силно, за да осигури победа на социалистическата партия на първите парламентарни избори след т.нар. падане на комунизма.
        Но тогава се случва немислимото. Вместо да стоят твърдо и да се стремят да запазят доказаните положителни черти на своята социалистическа система, ръководството на Българската социалистическа партия изглежда се поддава на фаталната атака на "студените крака" и политическата амнезия в името на фалшивата "демокрация". Не се задоволяват с промяната на името на партията и смяната на традиционния си червен мак с червена роза, която напомня за Новия лейбъризъм на Блеър, те изхвърлят бебето, заедно с водата в банята, изоставят марксизма в името на някакво ново общество и започват преговори на кръглата маса с други политически групи за нова конституция и други подобни въпроси. Правят редица отстъпки и компромиси, които активно подпомагат възникването на контрареволюционни сили, насочени към премахване на социализма, за да се възстанови капитализмът с всичките му съпътстващи злини и неравенства.
Независимо от това, корените на социализма са запазени дълбоко в българското съзнание и история, а в отхвърления червен мак се крие още един символ: въпреки че отрязаните цветове бързо изсъхват, разпръснатите семена остават в земята, жизнеспособни, чакащи своя миг и готови да порастат и да се разпространят още веднъж. Трайното наследство на Благоев е неговият завет, че политика като ветропоказател е безполезна и вредна и че, ако последователно прилагат истинска, безкомпромисна социалистическа програма, рано или късно мнозинството ще осъзнае, че има смисъл и ще го приеме като единствения път пред себе си и останалото човечество.

 

За първи път на български език
"Ален мак самотен". Биография на Димитър Благоев"
Автор: МЕРСИЯ МАКДЕРМОТ

Мерсия Макдермот. Британска историчка и писателка, дълбоко свързана с България, прекарала години от живота си в страната ни, чуждестранен член на БАН от 1987 г. и доктор хонорис кауза на Софийския университет от 2007 г. Носител на ордените "Кирил и Методий" и "Мадарски конник", удостоена тази година с най-високото отличие "Златен век огърлие" и грамота на Министерството на културата за изключителния й принос в популяризирането на българската история и култура. Името й стои със златни букви в нашата история и култура, най-вече с написаните от нея биографии на трима велики българи - Васил Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански.