Роза Люксембург - биографичен очерк. Откъси - част V

 

       И така към момента на откриването на Общогерманския конгрес на Съветите Роза Люксембург вече е формулирала разгърната програма за борба за социалистическа революция. Върху тази основа спартаковци можели да работят за сплотяване на революционните сили, против линията на десните социалисти и центристите.

      Общогерманският конгрес на Съветите се състоял от 16 до 21 декември 1918 г. Двеста и девет­десет делегати (от 489) представлявали социалде­мократите; 195 от тях били редактори, депутати, партийни и профсъюзни чиновници. Независимите се представлявали от 90 делегати, сред които има­ло само 10 спартаковци. Левите групи не успели да създадат самостоятелна обединена фракция. Карл Либкнехт не можал да се споразумее с пред­ставителите на лявото крило на НГСДП за изди­гане на съвместни искания. Нито той, нито Роза Люксембург били избрани за делегати; предложе­нието да бъдат допуснати като гости със съвеща­телен глас било отхвърлено.

Най-важните решения били взети от конгреса още преди обсъждането на съответните въпроси.

/ Така очакваният  резултат не бил постигнат, а надеждите останали напразни / 

За осъществяването на  исканията пречел цен­тристкият курс на ръководството на НГСДП. В същото време политиката на блок с шайдемановци, водена от дясното ръководство на тази партия, как­то и половинчатостта и революционното фразьорство на  много нейни леви  ръководители предизвик­вали все по-голямо недоволство в редовите пар­тийни членове, които настоявали да се насрочи през декември конгрес на НГСДП и да се скъса с шайдемановци. Но ръководството на НГСДП от­казало да свика конгрес. Същевременно центристите предприели „диверсионна маневра" — из­лезли от Съвета на народните пълномощници и с това укрепили до известна степен своето влия­ние. Толкова по-остра ставала необходимостта да се образува революционна партия на германския пролетариат.

      Ръководството на спартаковци решило да свика в края на декември общогерманска конференция на Съюза и да формулира позицията си по отно­шение на кризата в НГСДП, по въпросите на програмата, Националното събрание и проектира­ната в Берн   международна конференция на соци­алдемократическите партии. На 29 декември „Роте Фане" писал за пропастта, която отделяла спарта­ковци не само от  привържениците  на Еберт- Шайдейан, но и от независимите. В статията се подчертавало, че на германската революция е ну­жен точен компас, който безпогрешно да сочи вели­ката цел: решителната борба на пролетариата за власт в името на освобождаването на човечеството от игото на капитала. „Да бъде такъв компас, който сочи пътя, острие, което подтиква напред.”

     Общогерманската конференция на „Съюза Спартак" била открита на 29 декември 1918 г., в парадната  зала  на пруската  камара  на депутатите в Берлин. Събрали се представители на 46 местни  организации на спартаковци, на Червения войниш­ки съюз, младежта и поканените гости. На неофи­циално заседание след кратка размяна на мнения било взето решение  незабавно да се скъса с НГСДП и да се образува самостоятелна партия. Против гласували само трима души, включително Л. Йогихес (Тишка), който все още се надявал, че НГСДП може да бъде преобразувана в револю­ционна партия. На следващия ден — 30 декември 1918 г. — конференцията се конструирала като Учредителен конгрес на  Германската  комунистическа партия.

    При обсъждането на въпроса за кризата в НГСДП докладчикът К. Либкнехт обосновал необ­ходимостта от скъсване с независимите в името на верността към революцията. Без разисквания била приета резолюция, в която, се казвало, че „Съюзът Спартак" скъсва всякакви организационни връзки с НГСДП и се конституира като самостоятелна политическа партия под името Германско комунистическа партия (Съюз Спартак). Когато названието  на новата партия се обсъждало на предвари­телното съвещание, Р. Люксембург и Л. Йогихес (Тишка) предложили тя да бъде наречена „Социа­листическа партия". Но комисията и след това кон­гресът приели название, което рязко разгранича­вало новата партия от старата социалдемокрация и от „независимите".

      Много остро се поставил на конгреса въпросът за Националното събрание. След като свикването му станало неизбежно, борбата за по-нататъшното развитие на революцията трябвало да се води в хода на изборите за Национално събрание и в са­мото събрание. Държейки сметка за изменението на обстановката, още на 23 декември Роза Люк­сембург писала в „Роте Фане": „Избирателната борба, трибуната на този контрареволюционен  парламент трябва да станат средство за обучава­не, сплотяване и мобилизиране на революционните маси, етап в борбата за установяване на проле­тарска диктатура ..."

       Същата линия се прокарала в доклада, изнесен на конгреса от П. Леви. Но, мнозина млади ради­кално настроени делегати смятали предложението за участие в изборите за позорно, самоубийствено и дезориентиращо работниците. Речите на Р. Люк­сембург, К. Либкнехт, К. Дункер и Ф. Хекерт не могли да преодолеят това настроение, в което Роза основателно виждала малко детски, непрекипял, шаволинеен радикализъм. Предложението на ЦК за участие в изборите било отхвърлено с 62 гласа против 23. Давайки по-късно оценка на позицията на ръководителите на спартаковци, В. И. Ленин пише: „Роза Люксембург и Карл Либкнехт според мен бяха прави, когато защищаваха участието в изборите за буржоазен немски парламент; за уч­редителното „Национално събрание" на януарска­та конференция от 1919 г. на спартаковци в Бер­лин против мнозинството на тази конференция."

Значително по-слаба, била позицията на Роза Люксембург по въпроса за профсъюзите. Изказвайки се в разискванията по доклада на П. Ланге за икономическата борба, тя по същество подкрепила антипрофсъюзната линия.  Разглеждайки германските профсъюзи като извънредно важна опора на буржоазната държава, Роза Люксембург смятана, че  изпълнението на техните задачи трябва да се поеме от работническите и войнишките Съвети, както и от производствените Съвети. Същевременно тя смятала, че въпросът за отношението към профсъюзите не е още назрял за решаване  и пред­ложила да бъде предаден за проучване в комисия­та по програмата. 

     Централно място в работата на конгреса заел докладът на Роза Люксембург за програмата на партията и политическото положение. С чувство на голяма гордост и отговорност се обръщала тя към Учредителния конгрес на „единствената револю­ционна социалистическа партия на германския пролетариат" 13.   Лайтмотивът на доклада била идеята за осъществяване на социалистическа революция.

     Обосновавайки партийната програма, чийто про­ект бил вече известен на делегатите на конгреса от издадения в отделна брошура манифест „Какво ис­ка „Съюзът Спартак?", Роза Люксембург подчертала нейната принципна връзка с  "Манифест на комунистическата партия" в противовес на фалшифицирания    "официален марксизъм": „Другари, ние преживяваме днес момент, когато можем да кажем: ние сме отново с Маркс, под неговото знаме. Ко­гато заявяваме сега в нашата програма: непосред­ствена задача на пролетариата не е нищо друго освен — казано накратко — претворяването на со­циализма в живо дело и изкореняването на капита­лизма, ние заставаме на почвата, на която Маркс и Енгелс стояха в 1848 г. и която те по принцип никога не са напускали". „... Днес ние не само можем да решим тази задача, тя не е просто наш дълг към пролетариата, решаването й днес е изоб­що единственото спасение за съществуването на чо­вешкото общество." При това Роза Люксембург допускала малко оростенчески подход, отричайки необходимостта  да се прави  разлика .между програма-минимум и програма-максимум. „За нас сега ня­ма  праграма-минимум и максимум; и едната и другата е социализъм; това е минимумът, който осъществяваме сега." В това се проявил стремежът и да заостри и разясни социалистическите задачи и пътищата за осъществяване на революцията в борбата против десните социалдемократи и кауцианците, които се опит­вали да раздробят и  спънат революцията, натрап­вайки и ограничени, демократични цели.

    Но тази постановка на въпроса за програмата,  и то още в хода на развитието на буржоазнодемократичната революция, криела опасността от подце­няване на демократичните искания, промеждутъч­ните лозунги и форми, които водели масите към осъществяване на непосредствено социалистически  преобразования и въвличали в революционната  борба все по-широки слоеве трудещи се. По този начин не била изложена и обоснована широката,  многостранна програма от конкретни искания, която се съдържала в манифеста „Какво иска „Съю­зът Спартак"?"

Стремеж да бъде революционизирано класо­вото съзнание на широките трудещи се маси и преди всичко на германския пролетариат с цел рево­люцията в Германия да доведе до победата на со­циализма се проявил също в анализа на развоя на събитията, който се съдържал в доклада на Роза Люксембург.

      Тя разделяла революцията на два периода, първият — от 9 ноември до края на декември 1918 г. имал според нея политически характер: с цената на жертви от страна на трудещите се се преодолявали множество илюзии, масите се леку­вали „по революционному от своите заблуждения”. По този начин, подчертавала Роза, се получила огромна печалба за пролетариата, защото „нищо не е така вредно за революцията, както илюзии­те и нищо не е така полезно за нея, както ясната, открита истина".

      Роза Люксембург смятала, че правителството до голяма степен е загубило опора в пролетарските маси и все повече ще губи опора сред войници­те. Правителството било загубило доверието и на буржоазията, която била заинтересована от силна власт. От това тя правела извода, че правителство­то на Еберт—Шайдеман  неизбежно ще премине към неприкрита контрареволюция, противоречията ще се изострят и в процеса на по-нататъшното раз­витие на революцията ще може да се разчита на събаряне на съществуващото правителство и на заместването му от социалистическо-пролетарско революционно правителство.

      Започващият втори етап  на германската революция трябвало, според Роза, да бъде ознаменуван от много по-остри класови битки, за което съдействувало също разгръщането на икономическата борба на работническата класа. Тя смятала, че революцията продължава да се развива, защото главни­те и задачи лежали в икономическата област.

      Според нас характеристиката на събитията в Гер­мания, дадена от.Роза Люксембург, отразява по-скоро дълбоките тенденции, отколкото фактическите им проявления. Например декларацията и за пропад­налите надежди на правителството да обуздае про­летариата с помощта на фронтоваците на пръв пог­лед не отговаряла на действителността. Ще при­помним  например използването на войниците в „кървавия бъдни вечер" на 24 декември 1918 г., когато правителствени войски открили огън срещу революционните моряци от Народната морска ди­визия, или в дните на януарските боеве в Берлин в 1919 г. Не трябва обаче да се забравя, че в про­дължение на две седмици на декември от деветте дивизии  на  групата на генерал Леки, разквартиру­вана край Берлин за борба против революцията, останали не повече от 1200 щика, а след „кърва­вия бъдни вечер" до Върховното командуване била изпратена телеграма: „Частите от групата на Леки са вече негодни ... Има само остатъци от бойни съединения ..." Към януари 1919 г. контрареволюцията концентрирала в Берлин  нов въоръжен юм­рук, но в тревожните дни 6 и 7 януари и в тези части се проявили сериозни колебания. Както вече  отбелязахме, в периода на Ноемврийската революция Роза Люксембург  виждала  недостатъчната революционна съзнателност на войнишките маси. Но тя прозорливо отбелязвала промените във войнишката среда, макар и да надценявала бързината, с  която те ставали.

       Същото се отнася и до факта, че правителството на Еберт—Шайдеман все повече губело опора в пролетарските маси. Подобна тенденция се проявила в обстоятелството, че масите отново и отново издигали лозунга „Долу Еберт—Шайдеман". През януарските дни на 1919 г. този лозунг бил издигнат от стотици хиляди берлински работници с подкрепата на трудещите се маси от много го­леми градове на Германия. Но правителството все още не било загубило опора в пролетарските ма­си. През  март 1919 г, В. И. Ленин подчертава, че германският пролетариат  не се е разграничил от буржоазията: само за няколко големи градове се съобщавало, че мнозинството на работниците в тях е против шайдемановци.

      По този начин се проявила една характерна черта на Ноемврийската революция от 1918 г. субективната  готовност на масите за революционна борба изоставала от степента на зрелост на обектив­ните условия за революция. На свой ред стихийното движение на масите изпреварвало сте­пента на зрелост на ръководството, което би могло да възглави  движението. В. Й. Ленин прозорливо предвиждал каква огромна беда за германския пролетариат е това, че към момента на решаващите сражения в Германия няма революционна пар­тия.

      Стремейки се да изостри вниманието на членове­те на новата партия върху развитието на револю­ционния процес в страната, Роза Люксембург мал­ко преувеличавала степента неговата зрелост. Такова преувеличение можело да доведе до непра­вилна представа за реалното съотношение на си­лите.

     Същевременно централна идея в нейния доклад била идеята за развитие на масовата борба на пролетариата като извънредно важно условие за осъществяване на революционно преустройство на капитализма в социализъм. Тя подчертавала, че е невъзможно социализмът да бъде въведен с декре­ти, които ще бъдат издадени от ново, действително социалистическо правителство. „Социализмът трябва да бъде осъществен от масите, от всеки пролетарий. Само това е социализъм, само така може да бъде осъществен социализмът."

      Но Роза Люксембург преувеличавала значение­то на стачната икономическа борба на пролетариата за осъществяване задачите на социалистическата  революция. Същевременно тя смятала, че  тази борба е важна за подкопаване позициите на правителството на Еберт—Шайдеман отдолу. За­лог за успеха на революцията според Роза било създаването на всеобхватна система от Съвети, включваща работнически и войнишки Съвети, как­то и Съвети на селскостопанските работници и бед­ните селяни. В ръцете на Съветите трябва да бъде съсредоточена обществената власт, законодател­ството и управлението; чрез Съветите масите се възпитават в социалистически дух. „Осъществя­вайки властта, масите трябва да се учат да осъ­ществяват властта." Събарянето на правителство­то трябва да бъде заключителният акт, който се предшествува от съсредоточаване на властта в ръцете на работническите и войнишките Съвети. Така по мнението на Роза Люксембург ще може „политическата власт да бъде завзета не отгоре, а отдолу", което отговаря на характера на сегашната пролетарска революция.

      Роза имала предвид обстоятелството, че в свое­то развитие революцията в Германия не засегнала селото, което поради това изисквало специално внимание от страна на новата партия както от гледна точка на предстоящото социалистическо преустройство на страната, така и от гледна точка на съотношението на силите в хода на революцията.

      Тя смятала, че незасегнатите от революцията селяни все си остават резерв на контрареволюционната буржоазия, която ще се постарае да мобилизира тези „фанатични привърженици на частната собственост". В противовес на тази застрашителна контрареволюционна сила" тя смята­ла за необходимо да бъде предприета класова борба в селото, като се призоват безимотните пролетарии и дребните селяни. Но искането на програмния мани­фест за експроприиране на земите на всички големи и средни селскостопански предприятия при времен­но запазване на дребната селска собственост било недостатъчно по отношение на дребните селяни, не съдействувало за неутрализиране на средните се­ляни и не ги ориентирало към поддържане на ре­волюцията.

 

…………………………………………………………………………………………………

 

Програмата на ГКП, в основата на която била положена разработената от Роза Люксембург платформа „Какво иска „Съюзът Спартак"?", била приета единодушно. Решено било докладът на Роза Люк­сембург пред конгреса да бъде издаден във вид на агитационна брошура.

В състава на Централния комитет, одобрен от конгреса, влезли: X. Дункер, К. Дункер, X. Еберлайн, Л. Йогихес (Тишка), П. Ланге, П. Леви, К. Либкнехт, Р. Люксембург, Е. Майер, В. Пик, A.Талхаймер и П. Фрьолих.

       „Възникването на Германската комунистическа партия бе кулминационната точка на героичната борба, която германските леви и техните забележи­телни вождове Фриц Хекерт, Лео Йогихес, Карл Либкнехт, Роза Люксембург, Франц Меринг, Вилхелм Пик, Клара Цеткин и други водиха против империализма, милитаризма и войната, против ревизионизма и центризма. Основаването на ГКП отговаряше на потребностите и интересите на гер­манската работническа класа, на германската на­ция. . ,"17 Образуването на ГКП има голямо значе­ние и за развитието на международното работни­ческо движение. През януари 1919 г. на междуна­родното съвещание в Москва по предложение на B.И. Ленин бива решено да се свика в най-близко време Учредителен конгрес на III, Комунисти­чески интернационал. В обръщението на съвеща­нието въз основа на програмните документи на РКП (б) и „Съюза Спартак" била накратко фор­мулирана идейно-политическата платформа на но­вия Интернационал.

…………………………………………………………………………………………………

                   

       В доклада си пред I конгрес на ГКП Роза Люк­сембург заявила, че не се заема да пророкува колко време ще бъде нужно за осъществяване це­лите на революцията. „А и кой от нас ще държи сметка за това, кого може да наскърби това, сти­га само животът ни да бъде достатъчен да дове­дем делото докрай!"19

Минали само две седмици — и тя загинала за делото на революцията.

…………………………………………………………………………………………………

 

       В началото на януари 1919 г. правителството на Еберт—Шайдеман провокирало акция на берлинските работници. На 5- 6 януари  тя се разгърнала много широко, обхващайки половин милион работници от столицата. Но съотношението на силите било все още в полза на правителство­то на десните социалисти. При това контрареволю­цията се била подготвила предварително, и то се­риозно. Революционните маси  не били организира­ни и въоръжени както трябва, за да наложат своето искане „Долу Еберт — Шайдеман !"

      В тази обстановка решението, взето от представи­телите на революционните отговорници, на ръко­водството на берлинската организация на НГСДП и ЦК на ГКП — с участието на К. Либкнехт и В. Пик — да бъдат призовани работниците и войниците на непосредствена борба за власт би­ло погрешно. При това левите членове на НГСДП, които били мнозинство в Революционния комитет, не направили нищо разумно за практическото ор­ганизиране на вдигналите се на борба работници. Преговорите на ръководството на НГСДП с пра­вителството му помагали да печели време, създа­вали благоприятна почва за надежди на масите за „единство на социалистите". На страниците на „Роте Фане" Роза Люксембург  писала на 8 януари 1919 г. за дълбокото несъответствие между стихийната акция на масите и опитващите се да възглавят  движението революционни отговорници и берлинското ръководство на НГСДП, които пренебрегвали най-елементарните правила на революционната тактика.

В обстановката  на разгърналото се движение ГКП призовала берлинските работни­ци да се въоръжат и да разоръжат контрареволюцията. На заседанието на ЦК на ГКП Роза Люксембург и Лео Йогихес (Тишка) рязко осъдили поведението на центристите и поискали Карл Либкнехт и Вилхелм Пик да излязат от възглавявания от независимите Революционен комитет.

     На 8 януари правителството и  контрареволюцията преминали в настъпление. От началото на януари те се възглавявали от социалдемократа Носке, който цинично заявил: „Няма как! Някой трябва да стане палач, аз не се боя от от­говорност." Към 15 януари Берлин бил в ръцете на  въоръжените погромаджии, които завършили кървавото си дело.

     Веднага след януарското поражение в Берлин Роза Люксембург писала в „Роте Фане" на 14 януари 1919 г.: „... Очакваше ли се събаряне на правителството на Еберт—Шайдеман и установява­не на социалистическа диктатура? Разбира се, не, ако зряло се вземат под внимание всички обстоя­телства, които решаваха въпроса... На окончател­на и трайна победа в този момент още не може­ше да се разчита. Беше ли поради това борба­та през последната седмица „грешка"? Да, ако можеше да става дума изобщо за преднамере­на „атака", за така наречен „пуч"!" Но изходен момент на борбата, както и на 6 и 24 декември 1918 г.  била „грубата провокация на правителст­вото". Следователно и оценката на събитията трябвало да бъде друга. „Изправена пред факта на грубата провокация ла Еберт-Шайдеман, револю­ционната работническа класа бе принудена да се залови за оръжието. Да, въпрос на чест за револю­цията бе веднага и най-енергично да отблъсне на­падението, за да не окуражи контрареволюцията за по-нататъшно настъпление, да не допусне да се разколебаят революционните редове на пролетариата, моралното доверие на Интернационала към германската революция."

В тежките дни след по­ражението в Берлин Роза Люксембург не губела вяра в победата на революцията. „Целият път към социализма — доколкото се вземат под вни­мание революционните битки — е осеян с пораже­ния. И все пак самата история неудържимо води към окончателната победа! Къде щяхме да бъдем днес без ония „поражения", от които черпихме исторически опит, познание, сила и идеализъм!" До този извод стигала въз основа на анализа на загубената битка пламенната революционерка в своята последна, предсмъртна статия, написана в момент, когато контрареволюцията се била разви­хрила и се водела погромна агитация, когато стени­те на къщите били покрити с плакати с искания да бъдат убити тя и Карл Либкнехт, а стотици спе­циално изпратени агенти вече ги търсели из це­лия град.

     Гласът на Р. Люксембург, звучал в унисон с  гласа на К. Либкнехт. „Да, вярно! Революционни­те работници от Берлин са разбити... Но има поражения, които стават победа, има и победи, по  фатални от поражения.... Днешните победени ще станат утре победители. Защото поражението ще  им послужи за урок. Известно е, че на германския  пролетариат все още липсват революционна тради­ция и опит. И само търсейки и изпробвайки, преминал през грешките на младостта, през мъчител­ни отстъпления и несполуки, той ще придобие практически знания, които ще му осигурят бъдещия успех... А дали ще бъдем живи или не, кога­то постигнем тези цели, е все едно — ще бъде жи­ва нашата програма; тя ще стане господствуваща в света на освободеното човечество. Въпреки всичко!" — писал той в статия, излязла на 15 януари 1919 г. в „Роте Фане". „Ред цари е Берлин" — с язвителна ирония се подигравало с победителите заглавието на последната статия на Роза Люксем­бург. „Въпреки всичко!" — им хвърлял в лицето Карл Либкнехт заглавието на последната си статия.

……………………………………………………………………………………………

 

      Минаха години.

      Обкръжени от дълбоката почит и уважение на цялото прогресивно човечество, почиват в гробище­то на Берлин  героичните борци за свободата и щастието на Германия, за делото на световната революция. Имената на не­поколебимия Карл и  на Червената Роза станаха символ на борбата за демокрация и социализъм.

 

 

 

13  Luxemburg. R.  Gesammelte Wегке, Вd. 4, S. 488—513.

17  Geschichte der deutschen Arbeiterbewegung. Вd 3. Веrlin, 1966, S. 170.

19  Luxemburg, R. Ausgewahlte  Reden... Вd. 2, S. 688.