Навечерието на Първата световна война. Капиталистическият свят е в криза. Засилват се революционните настроения сред трудещите се. Социалната революция изглежда все по-близка перспектива. Но възможността е едно, а действителността – съвсем друго. Господстващата капиталистическа класа със зъби и нокти се бори за своето съществуване. Тя търси начини да неутрализира революционното движение на трудещите се. Тя търси начини да стабилизира задъхващата се от липса на достатъчно пазари капиталистическа икономика. Изходът от всички проблеми за капиталистите е един – война. Война грабителска, война несправедлива, война империалистическа. Войната ще разшири пазарите. Войната ще стабилизира икономиката. Войната ще неутрализира гнева на трудещите се, стига само последните да бъдат измамени така, че да гледат на грабителската война като на „отбранителна”, на империалистическата война – като на „освободителна”, на несправедливата война – като на „справедлива”. Присъщият на трудещите се интернационализъм трябва да бъде подменен с шовинизъм, така че да виждат в работниците от другите страни не свои братя по класа, а свои кръвни национални врагове. За успеха на тази грандиозна измама на работниците ключова роля имат водачите на работническите социалдемократически партии от ІІ Интернационал. Те вкупом и почти без изключение застават на страната на „своята” буржоазия. Те са за „защита на отечеството”, за класов мир с буржоазията, за война с другите народи. По-грандиозно предателство и измяна на международното работническо движение не е имало до този момент. Единици са тези революционни дейци в Западна Европа, които, по примера на Ленин и Болшевишката партия в Русия, да заемат правилна марксистка позиция по отношение на войната. В Германия, където измяната на социалдемокрацията е най-тежка и позорна, човекът, който от навечерието на Първата световна война до края на своя живот се бори последователно, твърдо и решително против милитаризма и шовинизма, проповядван от буржоазната пропаганда – това е Роза Люксембург.
Към навечерието на Първата световна война Роза Люксембург, една от най-видните представителки на революционния марксизъм в Германия (тогава революционните маркисти все още се наричат социалдемократи), организира и провежда редица събрания из страната. На тях тя разобличава милитаризма и шовинизма на германската буржоазна държава. Така, на 26 септември 1913 г., на събрание в Бокенхайм (Франкфурт на Майн) тя риторично запитва присъстващите хора „Трябва ли да позволим безнаказано да бъдем хвърлени във война?”. В отговор на възгласите на събралите се „Никога!”, тя заявява: „Ако поискат от нас да воюваме против нашите френски или други братя, ние трябва да се провикнем: Ние няма да сторим това!” (виж Р.Евзеров/И.Яжборовска – „Роза Люксембург. Биографичен очерк”, С.1979 г., стр.272).
Властите виждат в думите на Роза Люксембург призив за неподчинение на закона. А законът – това е юридически израз на волята на господстващата капиталистическа класа. Следователно, в думите на Роза Люксембург, която се смята за „представителка на най-радикалните възгледи на социалдемокрацията” и която при това се ползва с огромно влияние сред трудещите се хора, словата й са не просто призив за неподчинение на някакъв абстрактен закон, а са открито противопоставяне на коренните класови интереси на германската буржоазия в конкретната историческа ситуация. Почувствала се застрашена от антимилитаристичната и антишовинистична пропаганда на Роза Люксембург, германската капиталистическа класа прави логичното – задейства подчинената й държавна репресивна машина. През октомври 1913 г. тя е дадена под съд. Но съдът, вместо да смаже нея и нейните идеи, се превръща в още една трибуна за разясняване смисъла и същността на антимилитаризма, антишовинизма и социализма. Особено забележителна в това отношение е речта на Роза Люксембург пред наказателното отделение на Франкфуртския съд от 20 февруари 1914 г., останала в историята под името „Милитаризмът, войната и работническата класа” (виж Роза Люксембург – „Избрани произведения”, С.1960 г., стр.499-512). В тази си реч Роза Люксембург на първо място категорично отхвърля многократно повтореното от прокурора обвинение, че е „подстрекавала безмерно” своите слушатели. Фактически, с подстрекателство се занимава именно буржоазната държава, от която Роза Люксембург се разграничава:
„...господин прокурор, ние, социалдемократите, изобщо не подстрекаваме! Защото какво значи „подстрекавам”? Нима съм се опитала да внуша на насъбралите се: когато във война като немци отидете в неприятелска страна, например в Китай, вилнейте така, че и след сто години никой китаец да не смее да погледне накриво немец? Ако бих говорила така, тогава това би било, разбира се, подстрекаване. Или може би съм търсила да надъхам у насъбраните маси национално високомерие, шовинизъм, презрение и омраза към други раси и народи? Това би било, разбира се, подстрекаване” (стр.500).
Но марксистите, верни на девиза на „Манифеста” – „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” – не могат да говорят по този начин, на тях е чужд и враждебен такъв вид шовинистично и великодържавно подстрекателство. Просвещаването (а не подстрекаването) на трудещите се е това, на което посвещават живота и силите си марксистите:
„Онова, което направих в онези франкфуртски събрания и което ние, социалдемократите, винаги правим с перо и реч, то е: да разпространяваме просвета, да довеждаме до съзнанието на трудещите се маси класовите им интереси и историческите им задачи, да им посочваме едрите линии на историческото развитие, тенденциите на икономическите, политическите и социалните промени, които се извършват в недрата на днешното ни общество и които с желязна необходимост водят към това, че при известна степен на развитието съществуващият обществен строй ще бъде отстранен и на негово място ще бъде поставен по-висшият социалистически обществен строй. Така агитираме ние, така издигаме и нравствения живот на масите чрез облагородяващото въздействие на историческите перспективи, върху почвата на които ние заставаме. Изхождайки от същите главни гледища – тъй като у нас, социалдемократите, всичко се подчинява на един хармоничен, завършен и научно обоснован мироглед, – ние водим и нашата агитация против войната и милитаризма. И ако господин прокурорът със своите жалки свидетели схваща всичко това като просто подстрекателство – това схващане чисто и просто се дължи единствено на неспособността на прокурора да мисли по социалдемократически начин” (стр.501).
Разобличавайки милитаризма и шовинизма, Роза Люксембург не пропуска да свали маската и на мнимия патриотизъм, зад който се крият грабителските класови интереси на буржоазията и нейният опит да впрегне искрения и естествен патриотизъм, присъщ на трудещите се, в полза на своите нечисти намерения:
„В речта си бях посочила, че днешният милитаризъм се обосновава от официалните му защитници обикновено с фразата за необходимата защита на отечеството. Ако този интерес на отечеството се мисли честно и искрено, тогава – така казах аз – властващите класи, разбира се, няма нужда да направят нищо друго, освен да приложат на дело старото програмно искане на социалдемокрацията – системата на милиция. Защото само последната е единствената сигурна гаранция за защитата на отечеството, понеже само свободният народ, който по собствено решение тръгва на война срещу неприятеля, е достатъчна и сигурна крепост за свободата и независимостта на отечеството. Само тогава може да се каже: мило отечество, можеш да бъдеш спокойно! Защо тогава – така запитах аз – официалните защитници на отечеството не искат да чуят нищо за тази единствено ефикасна система на защита? Само затова, защото именно за тях въпросът не се касае нито на първо, нито на второ място за защитата на отечеството, а за империалистически завоевателни войни, за които, разбира се, милицията не подхожда. И освен това властващите класи сигурно затова се боят да дадат оръжието в ръцете на трудещия се народ, защото нечистата съвест на експлоататорите ги кара да се страхуват, че оръжието би могло някога и да гръмне в неприятна за властващите посока” (стр.502-303).
Роза Люксембург завършва защитната си реч с отричането на прокурорското подозрение, че тя би се опитала да избяга, в случай че искането за нейното наказание бъде удовлетворено:
„Господин прокурор, що се отнася до моята личност – не приемам да отговарям на всичките Ви атаки. Но едно нещо искам да Ви кажа: Вие не познавате социалдемокрацията! (Председателстващият, прекъсвайки: „Ние не можем тук да слушаме политически речи”) Само през 1913 г. много от Вашите колеги с пот на челото са работили да се изсипе върху нашата преса общо наказание от 60 месеца затвор. Нима сте чули макар един-единствен от грешниците да е избягал от страх пред наказанието? Мислите ли, че тези безброй наказания са разколебали макар един-единствен социалдемократ или са го разколебали в изпълнението на дълга му? О не, нашето дело се надсмива над всички нишки на Вашите наказателни параграфи; то расте и преуспява напук на всички прокурори! Накрая, само още една дума за необоснованата атака, която се връща срещу автора й. Прокурорът каза дословно – аз си го отбелязах, – че иска моето незабавно арестуване, защото „би било наистина непонятно обвиняемата да не би избягала”. Това значи с други думи: „Ако мене, прокурора, би ме застрашавало да излежавам една година затвор – бих избягал. Вярвам Ви, господин прокурор – Вие бихте избягали. Един социалдемократ не бяга. Той остава със своите дела и се надсмива над Вашите наказания. А сега осъдете ме!” (стр.511-512).
Роза Люксембург е осъдена на 1 година затвор. Във връзка с това тя прави ново изказване на 22 февруари 1914 г., известно като „Отговорът на присъдата” (виж Роза Люксембург – „Избрани произведения”, С.1960 г., стр.513-515). С тази си реч тя показва, че присъдата не я е уплашила. Напротив, за нея присъдата е израз на уплахата на властта от нейната революционна дейност:
„Искреното въодушевление от моралната победа, която ние спечелихме, е обхванало, както виждам, и вас (работниците от Франкфурт, пред които се изказва Роза – Б.Б.) точно така, както и мен. Ние имаме всичкото основание да бъдем въодушевени, радостни и горди, защото нашите врагове с тази присъда показаха колко треперят от нас” (стр.513).
Жертвите, които дават революционерите, твърдо убедени в правотата на своето дело, са тази основа, върху която стъпва и се развива революционното движение:
„Всеки, който посмее да раздрусва устоите на държавата, ще бъде затворен в тъмница дванадесет месеца. Но тази мисъл е погрешна. Като че ли дванадесет месеца биха били жертва за един човек, който има в гърдите си увереността, че се бори за цялото човечество... Нима няма вече масово жертви? Не са ли жертва на класовата държава и хилядите семейства, които живеят в нищета и мизерия? Но колкото повече са жертвите, толкова повече нови хора се събират около нас” (стр.514).
Роза Люксембург използва речта си за това още веднъж да призове за борба срещу милитаризма на германската буржоазна държава. Макар и да е осъдена именно за антимилитаристичната си дейност, тя нито за момент не се разколебава, не поставя под съмнение смисъла и необходимостта от най-решително и цялостно изобличаване на империалистическата военщина:
„Прокурорът мотивира големината на наказанието с твърдението, че съм искала, да засегна жизнения нерв на днешната държава. Чувате ли, уважаеми присъстващи – агитацията против днешния милитаризъм представлява атакуване жизнения нерв на държавата. Виждате ли – жизненият нерв на днешната ни държава не било благосъстоянието на масите, не била любовта към отечеството, не била цялата култура, не, това били щиковете. Нека запомним това открито признание на прокурора и нека го отнесем със себе си като най-важна поука.
Против този жизнен нерв нека се борим от сутрин до вечер с всичките си сили. Ако нашите пруски прокурори са с простото убеждение, че главните ни средства в борбата против милитаризма се състоят в това, че ние искаме да попречим на войника в момента, когато той вдига ръка, за да стреля с оръжието – те се заблуждават. Ръката се управлява от мозъка. Ние искаме да въздействаме върху този мозък, това е духовен експлозивен барут” (стр.514-515).
Роза Люксембург подчертава, че това не е просто нейно лично мнение, а мнението на 10 милиона германски класоосъзнати работници. Присъдата срещу Роза Люксембург е присъда и срещу тях. Мощта, която излъчват думите на Роза Люксембург, е израз на тяхната мощ:
„Не Роза Люксембург само – днес вече има десет милиона смъртни врагове на класовата държава. Другари! Всяка дума в мотивите на присъдата е открито признание на нашата мощ. Всяка дума е дума на чест за нас. Затова се изисква от мен, както и от вас: да се покажем достойни за тази почетна титла. Нека винаги помним думите на нашия починал водач Август Бебел: оставам до последния си дъх смъртен враг на съществуващото общество” (стр.515).
По примера на Бебел Роза Люксембург също остана смъртен враг на буржоазната държава до последния си дъх. След като изкарва почти цялата война в затвора, Роза Люксембург излиза на свобода благодарение на Ноемврийската революция в Германия от 1918 г. Месец по-късно – в края на декември 1918 г., Роза Люксембург, Карл Либкнехт и техните съратници превръщат дотогава съществувалата революционно-марксистка пропагандистка група „Спартак” в Германска комунистическа партия (ГКП). ГКП повежда германските работници на смъртен бой с буржоазната държава, оглавена от десните социалдемократи Еберт-Шайдеман-Носке. Следвоенният революционен пристъп не успява. Надигането на комунистите е смазано със сила. Роза Люксембург е зверски убита от терористичните банди на господстващия капитал. Но нейният пример, нейната саможертва – не са и няма да бъдат забравени:
„Тя беше и си остава орел, и не само споменът за нея ще бъде всякога ценен за комунистите от целия свят, но и нейната биография, и пълното събрание на нейните съчинения ще бъдат най-полезен урок за възпитаване на много поколения комунисти в целия свят” (виж В.И.Ленин – „Съчинения”, С.1953 г., т.33, стр.203).
Днес, близо 100 години след смъртта на Роза Люксембург, борбата срещу милитаризма и шовинизма продължава по целия свят. Такава борба се води и в нашата страна, България. Макар и лошо организирана, разпокъсана, без напълно ясна идейна и политическа линия, тя все пак се води и ще се води. Както по времето на Роза Люксембург, тази антимилитаристична и антишовинистична съпротива дава и продължава да дава своите жертви. Такива бяха другарите, които бяха арестувани и съдени за антинатовската акция на 6 януари 2001 г.; такива бяха другарите, които бяха бити, арестувани и съдени за участието си в кампанията против разполагането на американски военни бази на българска земя през 2005 г.; такива бяха другарите, които бяха зверски пребити от неонацисти на 6 юни 2010 г., на път за протеста срещу нечовешките условия, в които се държат затворените без съд и присъда бежанци в концлагера в Бусманци. Заслужаваха ли си тези жертви? Да, заслужаваха си! Те са най-яркото изобличение на политиката на империализма, която се провежда днес в България – на пълно политическо, икономическо, военно и културно заробване на Родината ни. И днес, когато е на ход поредната империалистическа агресия (със съучастието на българската държава) срещу народа на Либия; когато ежедневно и ежечасно буржоазната пропаганда разпалва етническа омраза между българи и турци, между българи и цигани, и т.н. – дълг на всеки български марксист е да разобличава тази антинародна предателска политика на българската буржоазия – така, както това правеше Роза Люксембург; да зове всички жертви на империализма – трудещите се българи, цигани, турци и пр. – за сплотяване и обединена борба за национална независимост и социално освобождение от игото на капитала – така, както това правеше Роза Люксембург
06-11-2011 г., София
Използвана литература:
- Марсел Вилар – „От Бабьоф до Димитров”, С.1947 г.
- Р.Евзеров/И.Яжборовска – „Роза Люксембург. Биографичен очерк”, С.1979 г.
- В.И.Ленин – „Съчинения”, С.1953 г., т.33
- Роза Люксембург – „Избрани произведения”, С.1960 г.
- Маркс/Енгелс – „Съчинения”, С.1957, т.4
- Вилхелм Пик – „Избрани речи, доклади и статии”, С.1954 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар