„Смях и пламък, сарказъм и любов, желязна мисъл и огнен ентусиазъм, цветист език, мощен тръбен глас…”
„Негов основен принцип беше: никакви, нито най-малки отстъпки на враговете на пролетарското освободително дело…”
„Сам Кирков напомня силно на апостола Левски: трезв реалист, дълбок познавач на хората, непреодолима сила на убеждението, непреклонна воля за осъществяването на поставената цел…”
„Никога един социалист не е давал на буржоазията внушения за самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше Кирков…”
Колкото и дълбока, вярна и проникновена да е всяка словесна мяра за живота, делото и творчеството на Георги Кирков, тя винаги ще стои неудобно, непривично, но и неуязвимо върху прецизния от скромност „червен кантар” на Майстора.
Думите, колкото и дълбоки, верни и проникновени да са те, никога не биха достигнали кладенеца на човешкото обаяние, на комунистическата непреклонност и вярност, на сложната и многомерна творческа същност.
Човекът, „събирателната личност” Георги Кирков, „много нервен по природа”, който „като всеки смъртен имаше своите слабости и недостатъци, но те се губеха и изчезваха пред съвършенствата на неговия ум и прелестите на неговото сърце”, съединява в себе си „скромност и неподкупна честност” с „гордото самоуважение и честолюбие”.
Човекът Георги Кирков, който „понякога избухваше сърдито”, но иначе „жизнерадостен, весел и остроумен”, владее „до съвършенство секрета, ключа, с който се отварят душите на масите”.
Социалистът Георги Кирков влиза не като ученик в движението, а като убеден привърженик на социализма. Блестящо подготвен марксист, с определен „материалистически начин на мислене”, той събира в себе си „като един фокус всички добродетели на един пролетарски водач”. Секретар-касиер на Централния комитет на партията, ръководител на Общия работнически синдикален съюз, създател на работническия печат в България, редактор на „Работнически вестник” - цялата негова „дейност беше пропита от неговите строги и непоколебими марксически убеждения”.
Скалпелните му думи „остава само едно радикално средство - ампутацията” („ампутацията” на общоделството), изречени в името на идейното единство и чистота на партията, завинаги ще запазят своята сила и острота срещу всяка проява на опортюнизъм.
Заедно с цялата партия Георги Кирков посреща Великата октомврийска социалистическа революция с огромен ентусиазъм и без колебание застава на страната на руските работници и селяни.
Георги Кирков няма да може да присъства на оня исторически Двадесет и втори конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия, но неговото поздравително писмо до конгреса ще бъде Кирковото символ-верую:
„Дълбоко скърбя, че …съм възпрепятстван да се явя на поста си и да изпълня дълга си към партията в тоя важен исторически момент. Но аз събирам сили, за да ги дам с радостна готовност в пълна услуга на нашето велико дело…”
Народният трибун Георги Кирков - все едно къде звучи неговата реч: в работнически клуб, на улицата или на мегдан, на митинг или в Народното събрание - е реч, „един вид ироническо извинение от популярна острота, литературни цитати, басни, притчи - нещо шарено, живописно…”.
„Прогресивно-либералната и демократическа коалиция пометна….”
„Има една руска поговорка, която казва: „Любишь кататься, люби и саночки возить”, т.е. обичаш ли да имаш княз, обичай да му теглиш и масрафа…”
„Това е то патриотизмът на буржоазията! Нейният патриотизъм не отива по-далеч от нейния интерес!…”
Творецът, за когото един негов съвременник казва: „Ако великото освободително дело на пролетариата не беше го увлякло, той щеше да бъде художник и поет”, успя да достигне онова, което се е отдавало на малцина в националната ни история - да вгради във великото освободително дело своето творчество.
Майстора, у когото „всичко беше чисто, светло и затова неговите слова звучаха като слова на апостол”, у когото думите бяха скалпел или оръжие, пръв мобилизира всички оръжия на хумора и сатирата под червеното знаме на научния комунизъм.
Писателят ще остави една незавършена повест, за да завърши изцяло живота си в преданост към партията; поетът, чиито първи стихове са посветени „Человеку”, ще остане като песен с химните си „Дружна песен” и „Работнически марш”, с които израснаха и се бориха поколения революционни дейци.
Публицистът, партийният журналист Георги Кирков, чиито умения, знания и талант са подчинени на една цел - перото да служи на партията; който диктува направо на словослагателите своите статии - „образец на борба, на класова борба”, като редактор и автор на „Работнически вестник” най-много допринася за осъществяването на онези особено важни задачи, които вестникът поставя в първия си брой: „духовното свестяване на българските работници”, тяхното „подтикване към просвета и самоосъзнаване”.
*
В тази борба, в живота на Димитър Благоев, в живота на Георги Кирков, има един знаменателен факт - „един от най-знаменателните факти в историята на партията” - сътрудничеството между Дядото и Майстора. Сътрудничество, което по думите на съвременниците им напомня сътрудничеството на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. „В тая историческа дружба… Димитър Благоев беше умът, Георги Кирков - сърцето, духът на партията…”
Този „дух” успя да направи онова, което не успя да направи „смъртният” като всички Георги Кирков:
„Ще предприема една предизборна обиколка, та да дам едно сражение на нашите противници, че да помнят майстора си.”
…Това сражение се състоя !
Няма коментари:
Публикуване на коментар