Карл Маркс е написал, че историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс. Той е имал предвид революцията от 1848 г., когато народното недоволство срещу френската монархия се изражда в бонапартистка диктатура, точно както се случва с Великата френска революция шест десетилетия по-рано.
През 1848 г. работниците се присъединяват към либералите в демократичен бунт за свалянето на френската монархия. Но почти веднага след като старият режим се срива, опозицията се разпада, защото либералите започват да стават все по-обезпокоени от явлението, което те наричат "радикални" искания на работническата класа. Консерваторите успяват да привлекат на своя страна уплашените либерали и да наложат нови форми на диктатура.
Същата тенденция се повтаря днес в Египет, където либералите и привържениците на авторитарното управление играят себе си, а ислямистите изпълняват ролята на социалистите. За пореден път едно неопитно и нетърпеливо масово движение се провали след като бе набрало скорост. За пореден път либералите бяха уплашени от промените, които бившите им партньори искаха да наложат и долазиха на колене при стария режим, молейки за покровителство.
И точно както през 1848 г., привържениците на авторитаризма с радост поемат обратно юздите на властта.
Ако египетската армия продължи репресиите, а либералите продължат да я подкрепят, те ще играят в полза на съвременните наследници на Маркс. "Ислямисти от цял свят, обединете се", биха казали последните, "няма какво да загубите, освен оковите си". И за нещастие ще се окажат прави.
За никого не би трябвало да е изненада, че египетските либерали умоляваха армията да извърши преврат, за да бъде сложен край на първия експеримент с демокрацията в страната само две години след като си подадоха ръка с ислямистите за свалянето на авторитарния режим. В ранните етапи на политическото развитие на една страна, либерали и демократи често не постигат споразумение за нищо друго, освен за желанието да се отърват от стария режим.
Създаването на устойчива демокрация е двуетапен процес. Първо премахваш стария режим, след това изграждаш стабилен и демократичен негов заместник. Тъй като първият етап е драматичен, много хора смятат, че играта е приключила, когато диктаторът си замине. Вторият етап обаче е по-труден.
Съществуват много примери за широки коалиции, които се обединяват, за да свалят диктаторите от власт, но относително малка част от тях остават единни и постигат съгласие за това как трябва да изглежда новият режим. Опозиционните движения обикновено губят инерция, ставайки жертва на вътрешни борби и на възраждащите се сили на стария режим.
През 1848 г., известна като "пролетта на народите", за пръв път организирано работническо движение се появява на политическата сцена и неговите искания стряскат либералите. Средната класа по това време иска повече икономическа свобода, а много работници настояват за радикални икономически и социални промени. Либералите подкрепят ограниченото отваряне на политическата система, докато групи на работниците искат пълна демократизация и властта, която идва с нея. Когато става ясно, че работниците и социалистите може да победят, либералите се стряскат, много от тях се обръщат към консерваторите и гледат на връщането на авторитаризма като по-малката от двете злини.
Почти същият сценарий се развива сега в Египет. През годините на авторитарно управление бяха систематично потискани политическите и социалните институции, позволяващи гласното изразяване на народното недоволство. Държавата съзнателно задълбочаваше социалното разделение. Така, когато демокрацията дойде, дълго таените недоверие и неприязън пламнаха в екстремистка риторика, масови протести и насилие.
Тези неща винаги са плашели либералите, които подкрепят реда и умереността и не харесват радикалните социални експерименти. Това е важало за Европа през 1789 и 1848 г., важи и днес за египетските либерали.
Проблемът е в това как либералите реагират на тези страхове. По време на прехода към демокрация на страните от Южна и Източна Европа в края на 20-и век екстремизмът и религията не бяха основни фактори. Различните групи бяха способни да се споразумеят за правилата на играта. Това не бе първият опит за установяване на демокрация в повечето европейски страни, а и Европейският съюз бе там да помага. Но в Египет и други части на арабския свят, заплахата от екстремизъм ужасява либералите и благодарение на дълги години авторитарно управление, няма изградена култура за компромис, нито силни съседни държави с демократично управление, които да ги насочват.
Фиаското от 1848 г. засилва радикалните елементи на социалистическото движение за сметка на умерените и създава непоносимо и трайно разделение между либерали и работници. След като либералите изоставят идеята за демократично управление, умерените социалисти започват да изглеждат като аутсайдери, а радикалите, застъпници на недемократични стратегии, стават по-силни.
През 1850 г. Маркс и Енгелс напомнят в Лондон на Комунистическата лига как са били предрекли, че партия, представляваща германската либерална буржоазия "ще дойде скоро на власт и веднага ще обърне току-що спечелената си власт срещу работниците. Видяхте как тази прогноза се сбъдна". След което те предупреждават, че "за да бъдат способни твърдо и заплашително да се противопоставят на тази партия, чието предателство към работниците ще започне още от първия час след победата й, работниците трябва да бъдат въоръжени и организирани". Това не е урок, който някои би искал ислямистите да научат сега.
Грешката, която либералите допускат през 19-и век, е да възприемат всички социалисти като фанатици. Но докато някои социалисти по това време са екстремисти, други се противопоставят на насилието и са отдадени на демократичната идея. Тези социалисти - които по-късно стават социалдемократи, а не комунисти - настояват за социални и икономически реформи, но не представляват смъртна заплаха за капитализма или за демокрацията. От дълго време европейските либерали не желаят да признаят тези разлики, те се противопоставят на пълната демократизация и работят активно за потискането на цялото движение. Резултатите от това са катастрофални.
Радикални, насилствени и недемократични елементи в социалистическото движение започват де се питат защо работниците трябва да участват в система, която не е склонна да приеме възможността за тяхната победа. Когато социалистите се превръщат в най-голямата политическа сила в Европа, либералите започват да правят нечисти сделки с консерваторите, за да държат левицата извън властта. В резултат на това европейските общества стават все по-разделени и разкъсвани от конфликти.
Египетските либерали днес повтарят тези грешки. По същия начин те гледат на опонентите си като на фанатици, решени да разрушат всичко, което либералите ценят. Но точно както не всички социалисти са били привърженици на сталинизма, така и не всички ислямисти искат да наложат теократичен режим. Има умерени ислямисти, които искат да играят по правилата на играта и те трябва да бъдат насърчени да го правят.
Ислямизмът все още е най-голямата и най-добре организирана политическа сила в Египет и е жизненоважно египетската армия и нейните съюзници либерали да покажат на ислямистите, че има място и за тях в демократичното бъдеще на региона. Ако всички ислямисти бъдат демонизирани, разделенията в египетското общество ще нарастват, умерените ислямисти ще бъдат маргинализирани и бъдещето на египетската политика ще бъде мрачно.
Век след 1848 г. социалдемократите, либералите и дори умерените консерватори най-накрая се обединиха, за да създадат устойчиви демокрации в Западна Европа - резултат, който можеше и трябваше да се случи по-рано и с по-малко насилие. Либералите от Близкия изток трябва да се учат от бурното историческо развитие на Европа, вместо сляпо да повтарят грешките на европейците.
* * *
Професор Sheri Berman е професор по политически науки в Barnard College, Columbia university
Статия от "Ню йорк таймс", 10 август 2013 г. - http://www.nytimes.com/2013/08/11/opinion/sunday/marxs-lesson-for-the-muslim-brothers.html?pagewanted=1&_r=0&smid=fb-share
Анализът е предложен още от БТА и в-к „Дума”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар