Скица по предговора на редакторите
Създаването и развитието на революционната марксистка партия на българската работническа класа в продължение на близо две десетилетия е неразривно свързано с теоретическата и практическата дейност на Гаврил Георгиев. Неговият изключително съдържателен живот, богатството на мисълта му, всестранната надареност да прониква дълбоко в извършващите се процеси и явления го издигат като един от най-бележитите строители на партията и талантлив партиен публицист.
Като революционер-марксист Г. Георгиев се оформи под непосредственото влияние на основоположника на социализма в България Димитър Благоев и влезе в редиците на фалангата убедени марксисти, която със своята непримиримост към враговете на пролетариата спаси работническото и социалистическото движение от лутания и проправи истинския път към победата на социализма у нас. На тези пионери на социализма принадлежи историческата заслуга нашата партия първа от партиите във Втория интернационал да ликвидира с опортюнизма в своите редове.
Дейността си като професионален революционер-марксист Гаврил Георгиев започва през 1893 г. на 24-годишна възраст, когато е привлечен от Д. Благоев в редакционната колегия на партийния орган „Работник". През юни с. г. Третият конгрес на БРСДП го избира за член на ЦК и за негов секретар. До края на своята революционна дейност той сътрудничи неотклонно като отговорен редакционен работник във всички издания на партията.
Още в първите си статии Гаврил Георгиев се проявява като дълбок познавач на българската действителност и се изявява като утвърден марксист и високо ерудиран журналист. В първите си статии той прави анализ на икономическото развитие на страната и посочва, че икономическото развитие е обективен процес, който „ни тласка към едно бъдеще на солидарност и щастие, към едно общество без класове, в което ще се даде пълен простор на науката и прогреса". В статията „Изборите и нашите работници" разкрива непримиримите противоречия между капиталистическата класа и пролетариата и подчертава, че „само късогледият човек ще повярва, че между господарите и надничарите може да има някакви побратимявания".
В редица статии Гаврил Георгиев характеризира първоначалното натрупване на капитали у нас като хищнически процес, който се извършва в условията на крайна примитивност и изостаналост на страната, а също и при жестока експлоатация на труда. Той разкрива и ролята на буржоазната държава като субективен фактор, който улеснява този процес. Работниците не могат и не бива да очакват, според него, подобрение на своето положение от буржоазната държава, защото тя създава закони, които облагодетелстват господстващите класи.
Особено ярки са статиите на Г. Георгиев, насочени срещу режима на Стамболов, в които сарказмът и иронията са използвани като мощни оръжия за разобличаване на тиранията и мракобесието. Той е решително против ограничаването на свободата на печата и словото и посочва, че законът за печата ползува само буржоазията, но лишава работниците от елементарни демократични свободи. „Със закона за печата — пише Г. Георгиев — може по- хубаво да се играе хоро на народния гръб, докато свободата на печата дава възможност на работниците „по- добре да следят делата на капиталистите и на управляващите и на всяка стъпка да разкриват злата им воля към работниците".
Централно място в тома заемат статиите на Гаврил Георгиев, в които с непоколебима марксистка насоченост се разглеждат проблемите за характера, ролята и мястото на социалдемократическата партия в общото работническо движение. В тях се разработва Марксовото учение за класовата борба, подчертава се неизбежността на обективните икономически закони и се доказва, че България се развива по капиталистически път, което по необходимост води към социализъм.
Разглеждайки задачите на социалдемокрацията при условията на тогавашната българска действителност, Гаврил Георгиев изтъква, че „като има за главна цел да внася класово съзнание в работното население, като го организира и го приготвя за отнемането на властта от ръцете на господстващите класи, Българската социалдемократическа партия се бори в същото време за всичките онези подобрения, с осъществяването на които работната класа става още по-силна и още по-бързо ще тръгне към своята победа". Това свое схващане за свързване борбата за социализъм с борбата за демокрация Гаврил Георгиев развива и в други статии, макар че революционните марксисти в своята практическа дейност да не се придържаха винаги към този важен принцип.
Интересни са мислите на Гаврил Георгиев за задължението на социалдемократическите партии да съчетават теоретическите проблеми с революционната практика. В своята революционна дейност партията, според Г. Георгиев, трябва да се ръководи от научния анализ на действителността и тогава да подбира средствата за борба. За социалдемократите е важно — пише той — „да имат научна тактика, както имат научни възрения за социалните преобразования".
Творчески се отнася Г. Георгиев и към въпроса за разпространението на социалистическите идеи сред селяните. В статията „Селската пропаганда" той анализира процеса на разслоението в българското село и стига до правилния извод, че „.. . колкото повече пролетариатът узрява за наближаващата социално-политическа революция, толкова е по-важно да се знае как да се води селската пропаганда". В тази статия той не разглежда селяните като „консервативна маса" по отношение на социализма, а, напротив, посочва, че „нашите селяни не само че не остават безчувствени към социализма, но на последно време стана ясно, че те твърде внимателно се вслушват в освободителните думи на социалистите". Това отношение към селяните не се прокарва в следващите трудове на Г. Георгиев.
Силата на проницателния ум на Г. Георгиев, на неговите блестящи качества като теоретик и публицист се проявиха особено ярко в изясняване характера на партията и в разработване на нейните организационни принципи като революционна партия на работническата класа. На тази задача са посветени едни от най-важните статии в настоящия том.
Още в зората на социалистическото движение, след образуването на Българската социалдемократическа партия, опортюнистическото течение на „съюзистите" отричаше необходимостта от създаването на класова работническа партия и развива гледището, че на предно място в работническото движение трябва да стоят икономическите организации.
В статиите „Съюзът признава ли политическата деятелност?", „Какво ни пречи" и др. Гаврил Георгиев разкрива по блестящ начин погрешността на схващанията на съюзистите по въпросите за характера и задачите на работническите организации и разяснява ролята на партията като преден отряд, без който е немислима борбата на пролетариата за извоюване на крайна победа — социализма. Той е решително против опитите да се отклони работническото движение по пътя на трейдюнионизма и да се противопоставя политическата борба на икономическите организации и борби на работниците. „Ние даваме прилично място на синдикалната пропаганда в нашата деятелност — пише той, — обаче без да се храним с илюзиите на Съюза, че в интереса на работническото освобождение било да не даваме на работниците класово политическо възпитание".
Обединителният конгрес на БРСДП през 1894 г. избира отново Г. Георгиев за член на ЦК и негов секретар. Той е посочен и за редактор на партийния орган — отначало „Работник", а след неговото спиране — на „Социалист" и „Народ".
Наскоро след обединението революционните марксисти реално оценяват създадената сложна обстановка в партията и повеждат открита борба срещу опортюнистическите схващания на бившите „съюзисти", сега членове на БРСДП.
Под талантливото перо на Г. Георгиев излизат редица забележителни статии, в които той се обявява против насочването на партията към дребната буржоазия и интелигенцията. Задължението на социалдемократическата партия — подчертава той — е да работи в средата на работниците, да се бори за издигането на тяхното класово и политическо съзнание. Така още през 1895—1896 г. Г. Георгиев открито поставя въпроса за пролетарския характер на партията. Той въстава решително срещу безразборното приемане на членове в партията. Партията няма полза от такива членове, които встъпват в нейните редове, за да „кокетират с идеите на социализма, да търсят чрез тях лични облаги". Партийният член, който само се възхищава от социализма, но не работи за изпълнение на програмата на партията — изтъква Г. Георгиев, — е мъртъв за тази партия, той не е неин член, това е социалист, безполезен за социализма.
В навечерието на IV конгрес на БРСДП през 1897 г. Г. Георгиев пише няколко статии за ролята и мястото на изборните учреждения в системата на партията и за значението на конгреса като най-висш орган, на който е подчинена цялата дейност на партията. Интересни са неговите мисли за качествата, които трябва да притежават партийните делегати. За първи път в партийния печат се изяснява и един от основните въпроси за изграждането на партията — демократическият централизъм. Тези статии въоръжават революционните марксисти в борбата им срещу широкия социализъм за уточняване марксистките основи на пролетарската партия, за ограничаване проникването на опортюнистическите възгледи в средата на българското работничество.
В началото на XX в. в БРСДП започва най-решителната полемика между революционните марксисти и общоделците относно характера на пролетарската партия и насоките на социалистическото движение в България. Революционните марксисти начело с Д. Благоев, Гаврил Георгиев и Г. Кирков в хода на тази полемика се стремяха да доведат масите до съзнанието за задачите на социалистическата революция, до необходимостта от нейното осъществяване в България. В отговор на опортюнистическите концепции за класово сътрудничество те доказаха, че между буржоазията и пролетариата няма никаква общност, че социалният и политическият прогрес се осъществяват чрез класовата борба, която е постоянен двигател на общественото развитие.
В съкровищницата на идейно-теоретическото наследство на революционните марксисти статиите на Г. Георгиев против ревизионистичната теория и тактика на общоделците излъчват бисерна светлина, в която се отразява мъжествената борба на революционните сили за чистотата на марксистките идеи, за съхраняване на революционния и пролетарския характер на БРСДП, за бъдещето на социализма в България.
Статиите: „Нашите организации", „Една социалистическа реч", „Един учител на българските социалисти", „Партийните организации", „Партийните членове", „Дребната буржоазия в работническата партия", „Спорът в партията", „Социализъм или демократизъм" и др., по своя характер и вътрешна логическа връзка представляват една стройна теория за партийното строителство на марксистката партия. В тях Г. Георгиев разобличава Я. Сакъзов и неговите последователи в открито отстъпление от марксистката теория и от позициите на класовата борба, във фалшифициране на основни положения от научния социализъм и непрестанна деморализаторска и разложителна дейност в партията.
Гаврил Георгиев правилно изяснява, че политиката на общоделците за „общо дело" на всички „производящи" слоеве е политика на дребната буржоазия, а не на работническата класа, политика, която заменя класовата борба с реформизма и съглашателството с буржоазията. Тая общоделска политика не изяснява класовите противоречия, а изповядва хармония между интересите на работниците и буржоазията и дребната буржоазия, приспива работническата класа. Това е политика не на социалисти, а на дребнобуржоазни политикани.
Г. Георгиев задълбочено анализира причините за появата на опортюнистическите течения в партията, в това число и общоделското. Той пише: „Колкото повече партията в своето развитие подчертаваше своя характер на класова партия на пролетариата, като напущаше своята „широка" дейност в средата на „производителните" слоеве и я съсредоточаваше в средата на пролетариата, толкова повече непролетарските елементи стават недоволни от нея, като се групират в отделни чужди и враждебни на нея течения".
Непоколебимо категоричен е Г. Георгиев, когато отстоява пролетарския характер на БРСДП. „В партията — пише той — трябва да господства пролетарският състав." За успеха на социализма, според него, могат да допринесат и дребнобуржоазните и интелигентските елементи, но само при условие, че „главната сила в партията съставлява класовосъзнателният пролетариат, защото само под неговото знаме интелигенцията и дребната буржоазия могат да бъдат революционни" .
Партията според него трябваше да се гради на основата на непоколебимото единство между мислите и действията при строго спазване на желязната дисциплина, а наред с това трябва да се създават условия за широко разгръщане на вътрешнопартийната демокрация.
Особено актуални са схващанията на Г. Георгиев за ролята и мястото на партийните организации в системата на партията н задълженията на отделния член. Според него „партията трябва да се състои от здрави, крепки, активни партийни организации", които „са основата на нашата партия, те са ядката на нашата сила". Партийният член трябва да бъде убеден марксист, „един социалдемократически деец". От него партията иска „да се явява навред, дето има нужда от него", да бъде организатор и ръководител на масите под знамето на социализма.
Изключително внимание Г. Георгиев отделя на идейната и теоретическата подготовка на членовете на партията. Той поставя в тясна зависимост марксистката подготовка на отделния социалдемократ с дееспособността и жизнеността на пролетарската партия. „Социалистическата подготовка на всеки партиен член — подчертава той — е необходима не само за да води правилно или да спомага на нашата агитация и пропаганда, но и за това, за да запази знамето на пролетарския характер на партията и да противодейства на вредните влияния, които могат да се явят в нейните редове."
Г. Георгиев разяснява, че когато са изчерпани всички средства, тогава само ампутацията е средство, „чрез което партията ще запази своя пролетарски характер, само чрез разцеплението българската социалдемокрация ще си остане пак мощна и невредима от разни дребнобуржоазни влияния". И когато опортюнистите бяха изхвърлени от редовете на партията, Г. Георгиев правилно отбелязва, че това ще даде нов живот на партията. В писмо до Георги Бакалов, писано по време на разцеплението, той пише: „Прокарването на границите между нас и „широките" ще даде живот на българската социалдемокрация. Никакво „единство" вече не съществува и разцеплението трябва само да се провъзгласи. Но затова именно това трябва да се направи час по-скоро". Г. Георгиев беше уверен, че изгонването на общоделците от партията „ще даде живот на българската социалдемокрация" и затова той решително подкрепя решенията на X конгрес на БРСДП за насоките на генералната линия на партията „да стъпи здраво върху своята естествена среда — наемното работничество".
Всяка партия, която не работи за идейната и теоретическата подготовка на своите членове, е застрашена от израждане и такива отклонения, които поставят под съмнение нейното развитие като революционна и политическа сила в обществото. Според Г. Георгиев всеки неподготвен идейно член на партията „пред всеки важен въпрос ще се намира в недоумение и може да възприеме онова обяснение, което повече отговаря на неговите дребнобуржоазни понятия, отколкото правилното социалистическо обяснение, а това неминуемо ще се отрази и на неговата практическа деятелност и „което ще тласка партията в крив път".
Г. Георгиев е дълбоко убеден, че силата и значението на Социалдемократическата партия като преден отряд на работническата класа е преди всичко в нейната марксистка идеология. Затова той категорично отхвърля опортюнистическото подценяване на теорията. Той напълно споделя мисълта на Д. Благоев, че „борбата на една пролетарска социалистическа партия е не само политическа и икономическа, но и теоретическа". С особена непримиримост в статиите на Г. Георгиев се защитава искането на работниците да се занимават с теоретическите въпроси на марксизма. „Истина е — пише той, — че наемният работник по самото си положение и по инстинкт е социалист и затова именно работническата класа е нашата естествена среда за деятелност. . . обаче от социалист по инстинкт, докато работникът стане социалист по убеждение, по съзнание, нам предстои една тежка, бавна, уморителна работа".
Напълно прав е Г. Георгиев, като пише: „Колкото по-основно ние познаваме научния социализъм, толкова по-силни сме ние в теорията, толкова по-полезни сме в нашата практическа дейност."
В тома са поместени и редица статии, в които Г. Георгиев разобличава концепциите на анархолибералите и прогресистите, които се обявиха против организационните принципи на партията и по същество се противопоставяха на демократическия централизъм.
В много статии, посветени на положението в Русия в началото на XX в. Г. Георгиев изразява непоколебима увереност в победния изход от борбата на руския пролетариат.
От позициите на марксизма Г. Георгиев обяснява и измененията, които се извършват в икономическото и политическото развитие на България през първото десетилетие на XX в. В много статии разяснява ролята на партията и професионалните съюзи като важен фактор в политическия живот на страната. Този фактор, според него, заставя буржоазните партии да напуснат позицията на отрицанието и да признаят открито съществуването на социализма.
Чрез поместените в това издание писма на Г. Георгиев до М. Михов, Г. Кирков и Г. Бакалов се разкрива още по- ярко величието на таланта, топлотата на сърцето и рядката отзивчивост на пламенния революционер-марксист.
В произведенията на Г. Георгиев се съдържат и някои неправилни възгледи по отделни въпроси на революционната борба и оценки за събития и личности, които времето отрече. Но с това не се намалява огромното значение на предлаганото ново издание.
Цялото творчество на Г. Георгиев, неговият беззаветно предан на социализма и работническата класа живот потвърждават забележителната оценка на Дядо за неговия най-близък другар и съратник като човек, който притежава „ум с големи аналитически и диалектически способности, владеещ немски, френски и руски език, запознат добре със социалистическото и работническото движение". То ще бъде ценен извор за изучаване и пропагандиране на онова богато революционно наследство на тесните социалисти, което и днес буди възхищение и вдъхновява.
Извадка по текста на редакторитe с кратки съкращения.
ГАВРИЛ ГЕОРГИЕВ, Избрани произведения, Партиздат, 1971 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар