Търсене в този блог

31.05.2013 г.

Класовата борба остана в миналото........или не ?

“Класовата борба. Това е най-голямото ни разминаване. Вие все още вярвате в нея, а аз никога не повярвах. ” С тези думи на 7 януари 2013 г. Жером Кюзак завърши дебата си с Жан-Люк Mеланшон по Франс 2.

Въпреки че левите социалдемократи са отказали да разглеждат света от гледна точка на класовата борба на Маркс и Енгелс, то най-левите все още подкрепят тази теория. Вярата в борбата на противоположните класи винаги е била пречка в отношенията между двете леви сили, комунисти и социалисти, макар границата всъщност да минава през социалистическия лагер.

Но ситуацията такава ли е и днес? Има ли сега има две напълно противоположни гледни точки относно социалната реалност и по принцип за капитализма?

Връщането на тази концепция ни води до положителен отговор. Класовата борба частично е загубила своята познавателна стойност за развитието на капитализма след кризата от 1930.

 

Спирала на разходите и увеличаване на заплатите

 

Фордизмът до голяма степен означаваше компромисно споразумение между труда и капитала в областта на сигурността: аз ви плащам добре, а вие купувате моите автомобили. Капитализмът по този начин си осигурява пазар, а работниците имат стабилно бъдеще. Освен това появилото се по-късно кейнсианство обезпечи “търсенето” чрез правителствени програми , опиращи се на данъците.

Резултатът е последователна и динамична асоциация. Двете класи са престанали да бъдат антагонисти. Те най-често започнаха да се сливат в средната класа, която продължаваше да расте. Капитализмът придоби балансиран растеж, който продължи до 1970 г. Бляскавата аура на марксизма помръкна под натиска на реформаторската социално-демократична теория, макар Франция и да оказа известна съпротива на комунистическата идеология.

Така че, защо през 1970 г. системата зависна ? Отговорът се обсъжда много активно (въпрос: с какво се обяснява спада на растежа на производителните сили?).

 Каквото и да е, но инфлацията шумно се наложи в социалния компромис и образува спирала на растежа на разходите и заплатите. За да овладее цените на приемливо ниво, САЩ и Великобритания заложиха на либерализма: повече конкуренция, по-малко държавно регулиране, свободни пазари. На микроикономическо ниво основният фактор бе промяната в статута на предприемача, който се превърна от мениджър в служител на акционерите, получавайки в замяна възнаграждение , базирано на производителността както и на борсовите котировки. Този англо-саксонски модел на капитализма бързо се разпространи в целия развит свят, макар и с много нюанси. Но аз ще се върна към това малко по-късно.

 

Серията от кризи

 

Но дали такъв либерализъм позволява да се постигне успех? Отговорът отново предизвика немалко противоречия.

Да, инфлацията бе преодоляна, и иновациите се превърнаха в норма. Икономиката започна да се засилва отново, но също така стана и изключително нестабилна. Светът премина през поредица от кризи до колапса на ипотеките през 2007г. Липсата на адекватни регулаторни инструменти изглеждаше просто скандално, а предоставената на пазара сляпа свобода се смята за основна причина за кризата.

В допълнение, глобализацията позволи на този англо-саксонски капитализъм, който левицата нарече ултралиберален, да унищожи фордовия компромис.

Големите производствени единици бяха разбити на парчета, които след това се продаваха на тези, които предлагат най-добрата цена. Конкуренцията се прехвърли върху фирми, служби, заводи, страни. Заплатите се сравняваха със съседни или далечни страни, като Китай. Логиката “добра заплата дава добър пазар”, се обърна на 180 градуса: с растеж на доходите можеха да се похвалят само онези служители, които имаха някаква “добавена стойност”. Китай и други развиващи се страни осигуриха необходимите продажби.

Неравенството, което постоянно намалява от началото на кризата от 1930 г., започна да расте отново, макар и вече в другата посока. В допълнение, трябва да се отбележи наличието на механизми за разпределение, които осигуряват определена стабилност в страни като Франция.

 

Повторение на миналото

 

Несигурната заетост, неравенство, глобализацията, и като завършек на картинката, финансовата криза – всичко това напомня на твърдия дофордофски капитализъм , който е съществувал през XIX век.

При тези обстоятелства класовата борба, отново излиза на преден план. И сред левите, включително и в Социалистическата партия осъзнаха, че с този твърд капитализъм трябва да се държат не по-малко твърдо. Че средната класа отстъпва от позицията на вчерашния пролетариат, и че сегашната система е от полза само за малък глобализиран елит. Изпълнителни директори, богаташите, големи земевладелци, акционери, банкери … Толкова много ли те се различават от старите експлоататори на масите?

Въз основа на този анализ, ултралевите се върнаха към идеята за “борба” срещу класата на богатите и философския императив, който се заключава в това, да се отнеме от тях всичко онова, което те са отнели от другите. Класовата борба пак е актуална, това е единственото решение.

Това повдига два въпроса. Достатъчен ли е този анализ? И до каква политика води?

 

 “Благата” на капитализма

 

Макар тази гледна точка по принцип да е справедлива, аз предлагам да се прочетат трудовете на Мишел Аглиета, тук има много важни нюанси, тъй като англо-саксонският капитализъм – това е някакъв вид чиста форма, която не съществува никъде в оригиналния си вид. Дори американското правителство провежда периодични вмешателства, дори и в Англия има политически институции, които запазват много от фордовия модел.

В Германия все още се е запазил “рейнският” капитализъм, а синдикатите играят значителна роля. Във Франция присъствието на държавата се вижда с невъоръжено око, социалния договор е плътно свързан с формата на големи предприятия от 1945 г., и неравенството не излиза над определена граница.

С други думи, националните фактори все още много означават в контекста на глобализацията, и ние сме далеч от чистата форма на глобалната ултралиберализация. Това е първият аргумент.

Вторият аргумент е, че глобализацията не доведе до опустошителни последици. Тя откри пътя към пазарите за тези, които знаят как да ги спечелят. За страните, които са в състояние да се адаптират, резултатите обикновено са повече от положителни: Северна Европа е поразителен пример. Освен това едва ли някой ляв активист може да изрази недоволство, че от бедността излязоха милиарди хора. Развиващите се страни започват да се развиват благодарение на глобализацията, и това трябва вече да е достатъчно, за да я подкрепят.

Третият аргумент: еволюцията в света до голяма степен разчита на технологиите. В САЩ неравенството се свързва с настоящия бум в професии , свързани с интернет и биотехнологиите. Премахнете статистиката от районите с тяхната концентрация (Силиконовата долина, Бостън, Масачузетс), и коефициентът на Джини (мярка за социално разслоение) значително ще се промени. В допълнение, “разбойническият” американски капитализъм не се нуждае от нововъведения за да се развива.

 

Какво да се прави?

 

Вторият въпрос е: какво да се прави? Класовата борба не предоставя никакви практически решения. Както не ги даде и в началото на миналия век (доказателство е крахът на съветската система), както не дава и в началото на XXI век. Фактът е в това, че политиката “да се вземе от богатите” предполага незабавен отговор: те бягат. 75 процентния данък на Франсоа Оланд е тъжно потвърждение. В съвременното общество, капиталът и талантливите хора (като добри актьори и добри търговци) са мобилни, така че е погрешно да се вярва, че те могат да бъдат натикани в ъгъла.

Остава само да се намери начин да се “омекоти” станалият отново ” твърд” капитализъм. Отговор на социалдемократите, които се опитват да намерят компромис, а не “задължително да згуби” по-силният враг, според привържениците на борбата. Точно обратното. Напълно е възможно да се намери път, който би запазил всичко необходимо за доброто на обществото и да не задраска динамиката на икономиката. Начинът за адаптиране – това не е път за отказ. Кризата изкривява либерализма, а не го осъжда на смърт. Ние трябва да търсим пост-либерален компромис, а не да се стремим да се върнем към компромиса на 1945 г. Социалдемокрацията трябва да се актуализира, да стане изобретателна, технологична, прагматична, да се обърне с лице към бъдещето.

 

Статия от Slate.fr

Няма коментари:

Публикуване на коментар