Когато времената са добри и световната икономика е в подем, класовата борба е в затишие. Тя никога не престава, но щом нивото на безработицата се понижи и реалните доходи на нисшите слоеве започнат да нарастват, макар и с малко, социалният компромис е на дневен ред.
Но когато световната икономика е в стагнация и реалната безработица се увеличава значително, общата баница се смалява. Въпросът тогава е как да се разпредели бремето, породено от свиването на баницата, вътре в отделните страни и между страните.
Класовата борба се изостря и рано или късно води до открит конфликт на улиците. Точно това се случва в свят-системата след 1970-те и особено драматично след 2007 година. Досега висшата прослойка (единият процент) запазва и в действителност увеличава своя дял. Това означава, че делът на 99-те процента неизбежно намалява.
Борбата за разпределяне се върти главно около два пункта в глобалния бюджет: данъците (колко и кой да плаща) и предпазната мрежа за мнозинството от населението (разходите за образование, здравеопазване, гарантиран пожизнен доход). Няма страна, където да не се води тази борба. Но в едни страни тя се проявява по-остро, отколкото в други, в зависимост от мястото им в световната икономика, от демографията и от политическата им история.
Изострянето на класовата борба изправя всички пред въпроса как да я овладеят и да я контролират политически. Властващите могат да репресират грубо масовото надигане и в много страни го правят. Или, ако надигането е прекалено силно за техните репресивни механизми, да симулират приобщаване към протестиращите, ограничавайки реалната промяна. Или правят и двете, опитвайки първо с репресии, а ако се провалят, минават към приобщаване.
Протестиращите също се изправят пред дилема. Те винаги започват като относително малка смела група и имат нужда да убедят много по-широка и политически далеч по-боязлива група да се присъедини към тях, за да притиснат управляващите. Това не е лесно, но може да се случи. То се случи в Египет на площада „Тахрир“ през 2011 година. То се случи с движението „Окупирай“ в Съединените щати и в Канада. То се случи в Гърция на последните избори. То се случи в Чили, където продължават студентските стачки. А сега изглежда се случва зрелищно в Квебек.
Но какво да се прави, след като се случи? Сред протестиращите има желаещи да разширят първоначалните ограничени искания до много далеч отиващи фундаментални искания за реконструкция на социалния ред. Има и други (винаги има други), които са готови да седнат заедно с управляващите и да преговарят за компромис.
Репресиите нерядко са успешни, но твърде често раздухват пламъците на протеста вместо да ги потушат. Тогава управляващите пристъпват към компромиси и приобщаване, примамвайки протестиращите с обещания. Това изглежда се случи в Египет. На решаващия втори тур на последните президентски избори се явиха кандидати, от които никой не поддържа революцията на площада „Тахрир“: единият е последният министър-председател на изгонения президент Хосни Мубарак, а другият – лидер на Мюсюлманските братя, чиято главна цел е да внедрят шериата в египетското законодателство и да не изпълнят исканията на хората, които бяха на площада „Тахрир“. Това е жесток избор за онези 50%, които не гласуваха за нито един от двамата на първия тур. Тази нещастна за протестиращите на площада „Тахрир“ ситуация е резултат от факта, че на първия тур на изборите по различни мотиви те разделиха своите гласове между други двама кандидати, а никой от тях не се класира за втория тур.
Какво да мислим за всичко това? Изглежда постоянно и бързо се променя географията на протеста. Той избухва на едно място, след което е потушен, приобщен или се изчерпва. После обаче избухва някъде другаде, където също може да бъде потушен, приобщен или се изчерпва. И тогава избухва на трето място – и като че ли е невъзможно да бъде потушен в целия свят.
Той наистина е непотушим поради една проста причина. Световният доход намалява реално и няма изгледи това да се промени. Структурната криза на капиталистическата световна икономика прави неработещи стандартните решения за спиране на тенденцията към икономически упадък, макар много експерти и политици да ни убеждават, че на хоризонта се задава нов период на просперитет.
Ние живеем в хаотична световна ситуация. Флуктуациите във всичко са големи и бързи. Това се отнася и за социалните протести. Наблюдаваме го при непрекъснатата промяна в географията на протеста. Вчера – площадът „Тахрир“ в Кайро, днес – неразрешени масови демонстрации с тенджери и тигани в Монреал, утре – някъде другаде (и може би изненадващо някъде там, където не се очаква).
Източник: Commentary No. 330, June 1, 2012
Имануел Уолърстейн – професор в Йейлския университет, доктор на науките. Бил е директор на Центъра за изследване на икономиките, историческите системи и цивилизациите „Фернан Бродел“, президент на Международната социологическа асоциация (1994–1998 г.). Автор е на множество книги и монографии, между които световноизвестните три тома на „Модерната световна система“, „Африка: традиция и промяна“, „Капиталистическата световна икономика“, „Анализ на световните системи“ (с Теренс Хопкинс и др.), „Динамика на глобалната криза“(със Самир Амин и др.), „Историческият капитализъм“, „След либерализма“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар