Капитализмът преживява планетарна криза, но какво може да бъде неговата алтернатива? Какво ще кажете за разсъжденията на немски философ от ХIХ век ? Да, Карл Маркс отново става много популярен и само небето знае до какво може да доведе това.
Доскоро ни се струваше, че класовият конфликг е прост и еднозначен. Маркс и Енгелс написаха в „Манифест на комунистическата партия”, втората книга в списъка на бестселърите за всички времена и народи: „По такъв начин буржоазията създава преди всичко своите собствени гробокопачи. Нейната гибел и победата на пролетариата са еднакво неизбежни”.
Днес, 164 години след като Маркс и Енгелс говореха за гробокопачите, ситуацията изглежда обърната - пролетариатът държи капитализма на изкуствено дишане вместо да го погребва. Без китайските пари Америка отдавна би фалирала.
Преуморените, лошо платени работници, уж освободени от най-голямата социалистическа революция в историята (тази на Китай), са доведени до ръба на самоубийство, за да могат тези на Запад да си играят със своите айпади.
Най-известните марксически мислители отбелязват парадоксалното в ситуацията. „Днес глобалното господство на капитализма зависи от съществуването на Комунистическата партия на Китай, която предоставя на деколонизираните капиталистически предприятия евтин труд, позволяващ да се намаляват цените и лишава работниците от тяхното право на самоорганизация – казва Жак Рансиер, френски мислител-марксист, професор по философия в университета Париж VIII. – За щастие, може да се надяваме, че светът ще стане по-малко абсурден и по-справедлив”.
По всяка вероятност тази надежда се обяснява с още една реалност на нашето катастрофално от икономическа гледна точка време – възраждане на интереса към Маркс и към марксическата мисъл. Продажбите на Марксовия шедьовър на политикономията „Капиталът” рязко нараснаха от 2008 г. Същото се случи и с „Манифест на комунистическата партия”, и „Очерки с критика на политическата икономика”. Продажбите растяха именно по времето, когато британските работници спасяваха банките, за да поддържат банкрутиралата система, докато богатите продължаваха да богатеят, а останалите си блъскаха главите какво да правят с дълговете, незащитеността на работните места и други „дребни” неприятности.
Стигна се дотам китайският театрален режисьор Хе Нян да използва популярността на „Капитала” и да създаде мюзикъл, в който всички пеят и танцуват.
Ето и най-милият пример за промяна на отношението към теоретика с пищната брада: неотдавна клиентите на немската банка “Sparkasse”, в Кемниц, избраха портрета на Карл Маркс за новите мастъркард (“Мастъркард” и “Виза” са двете най-големи компании за разплащане по електронен път, бел. ред.). Маркс бе предпочетен пред девет други претенденти (в ГДР град Кемниц се наричаше Карлмарксщат). Изглежда, за повече от 20 години след падането на Берлинската стена, бившата Източна Германия (ГДР) не се е освободила напълно от своето марксическо минало. Както съобщава “Ройтерс”, социологическо изследване от 2008 г. показва, че 52% смятат пазарната икономика за”неподходяща”, а 43% са заявили, че искат връщането на социализма. Да, Карл Маркс умря и е погребан в Хайгейтското гробище, но той е жив за изгладнелите за кредити немци. Как Маркс би оценил ироничността на ситуацията, при която го изобразяват върху карта, предназначена да зароби в дългове неговите сънародници? Сами преценете.
След няколко дни хиляди хора ще участват в петдневен фестивал „Марксизъм 2012”, организиран от Социалистическата работническа партия в Лондон. Мероприятието е ежегодно, но организаторът Джозеф Чунара отбелязва, че в последните години силно се е увеличило участието на млади хора. „Възраждането на интереса към марксизма, особено сред младите хора, се дължи на това, че той дава инструменти за анализ на капитализма и на капиталистическите кризи като тази, която преживяваме днес” – пояснява Чунара.
Напоследък се появиха и огромен брой книги, защитаващи актуалността на марксизма. Миналата година професорът по английска литература Тери Игълтън публикува книгата „Защо Маркс е бил прав” (Why Marx Was Right). Френският философ Ален Бадию – червена книжка с червена звезда на корицата, в която приканва верните марксисти да сложат началото на третата епоха на комунистическата идея (предните две обхващали периода от основаването на Френската република през 1792 г. до разстрела на парижките комунари в 1871 г. и от 1917 г. до завършването на „културната революция” на Мао през 1976 г.). Не е ли това самозалъгване?
Нима почтените идеи на Маркс са ни полезни колкото идеята тъкачният стан да увеличи репутацията на “Епъл” като иновационна компания? Не е ли изгубила актуалност мечтата за социалистическа революция и за комунистическо общество? В края на краищата, буржоазията така и не създаде своя гробокопач. Жак Рансиер обаче не е съгласен: „Буржоазията успя да принуди експлоатираните маси да платят за кризата и ги използва за обезоръжаване на своите противници. Но не трябва да се отказват от идеята за историческата необходимост и да правят извода, че днешната ситуация ще продължи вечно. Гробокопачите, както и преди, са с нас. Това са работниците от най-тежките и опасни професии, тези, които са бясно експлоатирани във фабриките на Далечния изток. Народните движения в Гърция и в други европейски страни показват, че протестен потенциал има и че той може да накара правителства и банкери да отстъпят”.
Какво казвот младите представители на марксическата мисъл? Двадесет и две годишната Джасундър Блекуел-Пел, бакалавър по английски език и литература в лондонския “Голдсмит колеж”, обяснява: „Младите хора не помнят времето на Тачър, а марксизма асоциират със Съветския съюз. За нас той е просто начин да разберем нашето време. Спомнете си какво беше в Египет. Падането на Мубарак предизвика такова въодушевление – смяташе се, че в ислямския свят е невъзможна борба за демокрация. Тези процеси реабилитираха революцията като процес, а не като събитие. Те ни научиха колко е важна организацията”.
Без съмнение, подобни събития са ключът към разбирането защо марксизмът се възражда на Запад. В мисленето на младите хора той не е опетнен от асоциации със сталинските лагери. А триумфалните настроения, изложени в книгата на Френсис Фукуяма „Краят на историята”, в която капитализмът е представен като неопровержим, а неговото премахване – като невъзможно, не правят същото впечатление на младите, както поразиха въображението на по-старите.
В рамките на марксическия фестивал, Блекуел-Пел ще говори за Че Гевара и за кубинската революция. Но какъв смисъл има да се разсъждава за Че и Кастро в наши дни?! Та нали насилствената социалистическа революция няма нищо общо с днешната борба на работниците? „Не, не! – протестира Блекуел-Пел – Случващото се в Британия е много интересно. Ние имаме много слабо правителство, потънало в мръсна подкилимна борба. Ако съумеем наистина да се организираме, може да го свалим”. Но може ли в Британия да се появи аналог на движението “26-и юли” на Кастро? Нека оставим девойката да си помечтае. Трябва обаче да признаем, че след миналогодишните безредици и при днешното отчуждение на повечето британци от богаташите, настанили се в правителството, само глупак би изключвал подобна възможност.
Оуен Джонс, образцов представител на новите леви и автор на политическия бестселър на 2011 г. „Дъното на социалния статус: демонизацията на работническата класа” (Chavs: the Demonisation of the Working Class), е кратък и ясен: ”В Британия няма да има кървава революция, но има надежда, че ще има общество на трудещите се и за трудещите се”. Според него късният Маркс (1860 г.) си е представял преминаването към посткапиталистическото общество и по друг начин, освен чрез насилствена революция. „Той се е замислял за разширяване на избирателното право и за други средства за преминаване към социалистическо общество. Днес към въоръжено въстание не призовават даже левите троцкисти. Радикалните леви биха казали, че капитализмът може да се премахне само чрез демокрация и организиране на трудещите се, които ще създадат и ще защитят това справедливо общество от враждебни сили”.
Джонс си спомня своя баща, привърженик на троцкистката групировка „Войнстваща тенденция”, през 70-те години, който се придържал към идеите на ентризма (нещо като политическа мимикрия и колаборационизъм, бел. прев.). Според него трябвало да се осигури победа на лейбъристите, а след това да се организират трудещите се за строг контрол как правителството изпълнява своите обещания. Джонс би искал да види правителство на лейбъристите, което да провежда радикална политическа програма. За него образец е манифестът на Лейбъристката партия от февруари 1974 г., в който се говори за „фундаментална и необратима промяна на съотношението между властта и богатството в полза на трудещите се и техните семейства”.
Удивителният успех на Джонс е сериозен показател за възродения интерес към класовата политика, този крайъгълен камък в анализа на индустриалното общество, извършен от Маркс и Енгелс. „Ако бях написал книгата преди 4 години, издателите щяха да ми откажат с мотива, че реанимирам концепция, дошла от 60-те години. Но класовостта се завърна в нашата реалност, защото икономическата криза засяга хората по различен начин, а разпространената мантра на правителството - „на всички им е тежко”, е оскърбителна и смехотворна. Днес вече не може да се твърди, че всички ние сме средна класа. Реформите на нашето правителство имат класов характер. Това е открита класова война. През 2016 г. работническата класа ще живее по-бедно, отколкото в началото на века. Но щом се застъпиш за 30% от населението, което бедства, веднага ще те обвинят в разпалване на междукласова вражда”.
Казаното от Джонс е съзвучно с думите на Рансиер, който твърди, че „марксическата постановка за класовата борба е основен принцип. Изчезването на нашите заводи, т.е. деиндустриализацията на нашите страни и преместване на промишленото производство там, където работната сила е евтина и покорна, това не е ли обяваване на класова война от буржоазията?”
Освен класовата борба, има още една причина, поради която марксизмът може да ни научи и на нещо друго, нас, мъчещите се да се измъкнем от икономическата депресия – неговият анализ на икономическата криза. Славой Жижек в своята внушителна монография „По-малко от нищото: Хегел и сянката на диалектическия материализъм” (Less Than Nothing: Hegel and the Shadow of Dialectical Materialism) се опитва да приложи марксистките представи за икономическа криза към днешното положение. Жижек смята, че основополагащ класов антагонизъм се проявява между „потребителната стойност” и „разменната стойност” на стоката.
Каква е разликата между двете понятия? Жижек обяснява, че всяка стока има потребителна стойност, измервана с полезността й от гледна точка задоволяване на потребности и желания. Разменната стойност традиционно се измерва с количеството труд, изразходван за произвеждане на стоката. При съвременния капитализъм, пояснява Жижек, разменната стойност става автономна. „Тя се превръща в призрак на движението на капитала, използващ производствените възможности и потребностите на реалните хора само за свое временно въплъщаване и впоследствие отхвърлен като ненужен. Именно това разкъсване на връзката „изразходвано работно време-разменна стойност” е базово за марксическото разбиране на кризите: криза настъпва винаги, когато реалността започва да съответства на илюзорното самовъзпроизвеждане на паричния мираж, пораждащ все повече пари – спекулативното безумие не може да трае безкрайно дълго и се превръща във все по- дълбоки икономически кризи. Разменната стойност има своя логика, свой самостоятелен „танц”, нямащ нищо общо с реалните потребности на реалните хора”.
Как в тези хаотични времена да не четеш Карл Маркс, най-великия теоретик на катастрофите в човешката история? Обаче възраждането на интереса към марксизма днес се класифицира като апология на сталинския тоталитаризъм. Затова говори Алън Джонсън, професор по демократична теория и практика, в университета “Идж Хил” в Ланкашир: „Мирогледът, отговорен за грамадни страдания и житейски трудности, отговорен за по-голям брой жертви от фашизма и нацизма, се готви отново да се върне на сцената; това е нова форма на левия тоталитаризъм, ползващ интелектуална слава, но стремящ се към политическа власт... Новият комунизъм заслужава нашето внимание не поради своите интелектуални качества, а защото може да окаже влияние върху отделни слоеве от младите европейци поради изтощаването на социалдемокрацията, жестоките икономически мерки и интелектуална култура, отвратителна сама по себе си. Колкото и съблазнително да е това, не може да си позволим само да поклатим глава и да отминем”.
Ето от какво те се страхуват, ето къде ги стиска чепикът: да не би мръснишките старчета като Жижек, Бадию, Рансиер и Игълтън да развратят невината младеж. Но означава ли, че от четенето на произведенията на Маркс и Енгелс, в които те критикуват капитализма, читателят автоматично ще усвои мироглед, отговорен за смъртта на повече хора, отколкото от нацизма? Та нали ГУЛаг не следва непосредствено от Манифеста на комунистическата партия и няма причина да се тревожим, че младите леви ще вземат на въоръжение най-радикалните идеи на Бадию?!
В представянето на новото издание на Манифеста на комунистическата партия, написано ог проф. Ерик Хобсбаум, се подчертава, „че противоречията в пазарната система, непредполагаща никаква връзка между хората, освен користния интерес, заедно с безчувственото „парите в брой” и безчовечната експлоатация, не могат принципно да бъдат премахнати. Може да се предполага, че в резултат на серия трансформации и реконструкции развитието на тази фундаментално дестабилизирана система ще се превърне в нещо, което няма да може да се нарича капитализъм”.
Това е посткапиталистическото общество, за което мечтаят марксистите. Но какво ще бъде то? „Малко вероятно е то да напомня традиционните модели на социализма и, още по-малко – на реално съществуващия социализъм от съветски тип – твърди Хобсбаум, – но то по необходимост ще предвижда преминаването от личното присвояване към социално управление в глобален мащаб. В какви точно форми то ще се изрази и доколко ще въплъщава хуманистичните ценности на комунизма на Маркс и Енгелс, ще зависи от политическите действия, чрез които ще се реализират тези изменения”.
Но така или иначе, този марксизъм е всъщност Теория на Освобождението и ни подсказва, че бъдещето зависи от нас и нашата готовност за борба. Или както са написали Маркс и Енгелс в края на Комунистическия манифест: „Нека господстващите класи да треперят пред комунистическата революция. Пролетариатът няма какво да губи в нея, освен своите вериги. А ще спечели целият свят!”
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Забележка !
На 4 юли 2012 г. английският вестник „Гардиън” публикува статия на Стюърт Джефрис, която може да се преведе и като „Защо марксизмът отново се въздига” (Why Marxism is on the rise again). На 8 юли статията в оригинал се появи и в българския нет. Игнорирането й в масовия печат е разбираемо.
Статията показва колко далеч от протичащите днес интелектуални процеси в Западна Европа е т. нар. съвременно българско ляво. Нещо повече, статията дава и неочаквани отговори на въпроси, повдигани от различни среди в България.
Въпреки някои явни идеологически „пресилвания” и предразсъдъци, заедно с отделни произволни обобщения и явна симпатия към нереволюционните начини за борба срещу глобалния капитализъм, характерни за „независимия” английски печат, статията дава и представа за една от важните посоки на теоретичните търсения в лявото пространство. Това, което според “правилните” социолози и политолози, сякаш не съществува в България.
Българският превод е на проф. дтн Евгений Гиндев.
Няма коментари:
Публикуване на коментар