Търсене в този блог

31.05.2013 г.

Кръстю Раковски - крупна фигура на българското и европейското социалистическо движение - Александър Лилов

Когато в часове на размисъл се обръщам назад към първоизворите на социализма у нас и се опитвам да обхвана панорамата на цялата му 120-годишна история, виждам, че една от най-ярките фигури в нашето социалистическо движение е Кръстю Раковски. Там, в началото на движението, стои цяла кохорта от големи фигури и всяка от тях е ярка индивидуалност. Първото ято на „чучулигите“ е било съставено от много даровити и неординерни личности.

Вижте какво великолепно съзвездие са първоапостолите на социализма у нас. Димитър Благоев – с разностранни дарби, завършил Цариградската гимназия и Петербургския държавен университет, владеещ руски, немски, турски език. Янко Сакъзов –артистичен, учил в Йена, Лайпциг, Лондон, Париж, говорещ и пишещ на руски, немски, френски и английски. Никола Габровски – руски възпитаник, завършил юридическото си образование в Женева, участвал в учредяването на Втория интернационал. Георги Кирков – завършил образованието си във Виена, духовит, с рядък хумористичен талант (спомнете си неговата реплика към аудиторията на прочутата дискусия между Кръстю Раковски и Янко Сакъзов: „Господа, вие сте в цирка, но не сте на цирк. И не говорете толкова глупости – не се намирате в Народното събрание.“). Гаврил Георгиев – високообразован, полиглот, пише, превежда и кореспондира на руски, немски и френски, ползва много други европейски езици. Разностранно надареният идеолог и политик на партията Христо Кабакчиев – също от женевското ято. Умният и романтичен женевски студент Слави Балабанов – голямата надежда на БСДП. Книжовникът на партията, изтъкнатият литературен критик и даровит полемист Георги Бакалов. Красивата Вела Благоева – завършила Американския колеж в Габрово, висше образование в Петербург, с литературен талант, владееща английски, руски, немски, френски език, социалистическата Рада Госпожина, или, както сполучливо я нарече Д. Генчев, Майка Кураж на българския социализъм.

Основите на Българската социалистическа партия са иззидани, както се вижда, от изключителни личности, носещи професионализма и блясъка на прочути европейски университети, авторитетни вътре в страната, владеещи по няколко езика.

И в това толкова ярко съзвездие Кръстю Раковски се откроява като звезда от първа величина. Не заради високи постове, каквито тогава е нямало в партията, а заради големите си личностни и духовни мащаби. Изключителен политически талант, утвърден и в нашия, и в европейския ляв политически живот, съизмерим с първите имена в него. Високообразован. Рядко интелигентен. С европейски манталитет и култура. Непосредствено общуващ с най-изтъкнатите леви теоретици и политици на своето време – Фр. Енгелс, Вилхелм Либкнехт, К. Кауцки, Г. Плеханов, В. И. Ленин, Роза Люксембург, Жюл Гед, Жан Жорес, Вера Засулич, Лев Троцки, Емил Вандервелде.

Погледнете основните жалони по революционния път на Кръстю Раковски. Съратник на Димитър Благоев в създаването на БСДП и една от водещите фигури в нейното висше ръководно ядро и в Изпълкома на Социалистическия интернационал. По-късно възродител и лидер на Румънската социалдемократическа партия. Още по-късно – участник в руската социалистическа революция, съратник на Ленин и Троцки и близо пет години председател на правителството на Украинската съветска република, а след това посланик на болшевишка Русия в Лондон и Париж, член на ЦК на ВКП(б) от Лениново време. Накрая съден по Троцкистко-Бухаринския процес през 1938 г. и разстрелян през 1941 година.

Биография за няколко живота!

Малко са в европейската политика фигурите с мащаба, блясъка и трагизма на Кръстю Раковски. Когато се вглеждам в образа му, виждам в него отблясъци на страсти и сблъсъци, навяващи реминисценции от Шекспировия трагедиен персонаж, който се подвизава, а propos, също по върховете на властта.

Дълго време животът и делото на Раковски бяха заключени с девет печата в принудителна забрава. Цяло едно поколение – нашето, израсна, без да знае нищо достоверно за него. Носеха се слухове и легенди, но никъде не можеше да се прочетат исторически или мемоарни текстове за него. Разбира се, ние знаехме по нещо за този изключителен човек – от „Приноса“ на Дядото, от спомените на Георги Бакалов за женевските студенти социалисти, от разкази на най-старите социалисти или на техни наследници, но цялостна и автентична представа за Раковски нямахме.

Аз и моето поколение открихме Кръстю Раковски късно, в зрялата си възраст. Открихме го и се преизпълнихме с гордост, че имаме в историята си такава крупна фигура като него, че при изворите на българския социализъм стои толкова начетена, образована и културна личност. И, разбира се, с остра болка и с неразбиране как е могло да се случи всичко онова, което стана на съдебния процес. За мен, а сигурен съм – и за много мои връстници, Раковски е идеал за голям теоретик и политик социалист, до този мерзък процес, и същевременно повод за страшното заключение, че дори личностите идеал могат да бъдат прекършени от насилието на някоя света инквизиция.

Отровно нещо е властта, още по-отровно – борбата за власт. Властта опиянява, понякога дори и най-светлите личности са склонни към кръвопролития, както обикновено става в гражданските войни; борбата за власт изпепелява личностите и едни от тях се превръщат в жестоки тирани, които унищожават най-близките си, други – в техни жертви, които, за да избегнат гибелта, са способни на самопоругание. Неслучайно Шекспировият типаж е от средите на монархическите държави, т.е. от средите на деспотичната власт. Неслучайно напредналите страни и цивилизации са създали демокрацията, мандатността във властта – предпазвали са се от тирани и са се грижили за съхраняване на пасионарните си личности.

Да, революциите изяждат децата си и изглежда най-рано падат най - талантливите!

Днес вече е натрупана голяма по обем литература за Кръстю Раков ски. Образът му е сложен, животът му – интересен, свръхнаситен с участие в ключови за времето събития, съдбата му – трагична, и всичко това привлича талантливи, с неординерен натюрел пера към тяхното изучаване. Има вече и ценни книги за него – наши и чуждестранни. Има огромен брой статии. Има открити за ползване недостъпни по-рано архиви. От българските книги за Раковски бих посочил трите издания на проф. Филип Панайотов „Доктор Кръстю Раковски...“ (1988), „И мъртвите ще проговорят“ (1990 и 2002 г.), особено цялостно и солидно е изданието от 2002 г. На Ангел Веков – „Към въпроса за участието на Кръстю Раковски в руското революционно движение (1891–1912 г.)“. На Димитър Станишев – „Крыстю Раковский – последовательный революционер, политик и дипломат“. На Ж. Дамянова – „Кръстю Раковски – живот и дейност“. На Димитър Генчев – дисертацията за Раковски и „Първоапостолите на идеала“. На Лиляна Гевренова – „Спомени за моя вуйчо Кръстю Раковски“. На П. Атанасова – „Кръстю Раковски – Страници от живота на видния български революционер-интернационалист“. От чуждестранните автори бих изтъкнал двама: Франсис Конт и Михаил Станчев. Изследването на френския историк Фр. Конт е направено през 70-те години на ХХ век и е първото изследване за Кр. Раковски, базирано на архивни извори от Франция, Великобритания и САЩ. Това е много ценен труд, който за първи път представя на научната и политическата общественост внушителния портрет на Раковски. Поради закритостта и недостъпността на архивите на Русия и на Украйна авторът не е могъл да ги ползва. Трудът на Фр. Конт е преведен на руски език и е отпечатан през 1991 г. под заглавието „Революция и дипломатия – документальная повест о Христиане Раковском“. Най-прецизно от научна гледна точка изследване за живота, идеите, делото и драмата на Кр. Раковски е книгата на украинския учен от български произход Михаил Станчев „Д-р Кръстю Раковски – държавник, политик, дипломат“. Този учен, син на български преселници в Бесарабия от 1830 г., е написал и други книги за Раковски – заедно с проф. Георги Чернявски са публикували три монографии за него. Но тази му книга е фундаментален труд, базиран на всички отворени вече руски и украински архивни източници и осветляващ с дълбочина и прецизност сложния път на Раковски. Това е в точния смисъл на думата негова научна биография.

И въпреки всичко темата Кръстю Раковски не е изчерпана. Тя продължава да бъде открита. Много важни въпроси още не са получили отговор. Няма обективни исторически изследвания върху Сталин и сталинизма. Не е поставен и преосмислен въпросът кой е Троцки и какво представлява троцкизмът, а докато той не се реши, не може да се разберат напълно нито дружбата, нито сътрудничеството, нито съидейността между Раковски и Троцки. Не е изяснен въпросът защо тези велики политически мъже – Бухарин, Каменев, Риков, Крестински, Раковски, Тухачевски и т.н., които до революцията не са трепнали пред насилието над тях, имат такова необяснимо поведение пред съда и признават приписваните им невероятни вини в шпионаж, вредителство и заговори, които никога не са извършвали. Явно е нужна още по-голяма дистанция във времето, за да бъдат достоверно осветлени важни исторически моменти и исторически личности на Великата октомврийска революция и на първите 3–4 десетилетия след нейната победа.

Сега сякаш е рано за цялостно преосмисляне и преоценка на Троцки и троцкизма. Все още са живи две поколения, у които беше здраво вкоренено убеждението, че Троцки е враг на революцията, предател и шпионин и че троцкизмът е антипод на ленинизма. Трябва да мине време, историята да извърши още много работа за проучване на тези засипани от голям идеологически и политически баласт периоди. Преосмислянето на тази сложна плетеница от събития и личности, от обществени и личностни отношения е дълг на следващите поколения. Неслучайно, когато попитали Чжоу Енлай какво е мнението му за Великата френска революция и за нейните дейци, той отговорил: „Рано е още.“ Навярно е така. И все пак не може всичко да се стоварва върху плещите на следващите поколения. Всяко поколение трябва да изработи своя дял от общата работа. Нашето трябва да разчисти терена. Да изхвърли наносите, които затрупват истината за големи исторически фигури, между които е и Кръстю Раковски.

Ние не сме в състояние днес да отговорим на всички въпроси. Не защото не искаме. Или се плашим. А защото историческите, политическите, идеологическите „разкопки“ продължават. Появяват се вече, както посочих по-горе, солидни научни биографии. Но завършени портрети и преоценки все още няма. На днешните историци и особено на днешните идеолози им предстои да изследват въпроси с изключителна сложност и обърканост. Освен общата и специалната проучвателна работа, която трябва да се свърши, всеки от анализаторите си има своите най-привлекателни за него исторически фигури. Такава фигура за мен е Кръстю Раковски. Ако някой би ме запитал кои са трите най-големи имена, които българският социализъм е вписал в историята на европейското и световното социалистическо движение, бих отговорил, без да се замислям: Димитър Благоев, Кръстю Раковски и Георги Димитров. Не подценявам личностите и приносите на останалите деятели на нашата партия, много от тях също са блестящи, но най-големи са те тримата – Димитър Благоев, Кръстю Раковски и Георги Димитров (подредени, разбира се, по аналите на времето).

* *

 

У този човек всичко е интересно: произходът му, външността му, биографията му, интелектът и нравствеността му, образованието и културата му, верността му към идеите и приятелите.

Кръстю Раковски (рожденото му име е Кръстю Георгиев Станчев) произхожда от богато семейство на български, а по-късно румънски земевладелец и търговец. Роден е на 1 август 1873 г. в гр. Котел. Баща му Георги Станчев е прогресивен българин с патриотични и либерални разбирания. Майка му Мария Кръстева Търпанска е племенница на Георги Стойков Раковски – един от най-видните български революционери срещу османската империя. Още в ранното си юношество Кръстю възприема неговото фамилно име Раковски и го носи с достойнство до края на живота си. Той е наследник по майчина линия и на капитан Георги Мамарчев. Интересно е, че Георги Стойков Раковски е имал кръщелното име Сава и че взема името Георги именно в чест на вуйчо си Георги Мамарчев. „Баща ми – пише сам той – се е звал Стойку, а майка ми Руса. Домородственото имя баща ми било е Папазоолу (Попович) и Раковалъ (Раковски), а майчиното ми е било Мамарчовци...“ Така той влиза в нашата история под името Георги Стойков Раковски  или Георги Сава Раковски.

Родословието на Кръстю Раковски отива още по-назад и както пише в своите „Родови хроники“ Никола Ферманджиев, „стига до времето на цар Иван Шишман, в чийто палат имало на служба трима братя: Михаил, Тодор и Руско. От тях Михаил бил съветник на царя. Когато българското царство паднало под турско робство и Иван Шишман загинал, тримата братя се заселили най-напред в Раково, а след това в Кипилово и накрая в Котел“

Както се вижда, генофондът на Кр. Раковски е не само много интересен, а и много качествен. Естествено генофондът не е единственият фактор за оформянето му като крупен политик и революционер, но прави разбираема славата му на силен интелект, начетен теоретик и литератор, непреклонен борец за свобода. Кръвта вода не става и вуйчо му Г. С. Раковски е напълно прав, когато пише: „Имя доброго отца и праотца много действува в развитие потомства.

Възлова роля в изграждането на Кр. Раковски като теоретик, политик и революционер има неговото образование. Раковски идва в социалистическото движение не само по зова на кръвта и още по-малко по силата на битието. Той става социалист по интелектуален път.

 

В родния му град Котел по онова време е имало три училища. Раковски завършва първоначалното си образование в едно от тях, на чиято врата е стоял, по спомените на неговия съученик, състудент и приятел Стоян Ноков, надписът: „Народно училище, помогни ми да се възвися.“ Прогимназия и гимназия учи в прочутата Варненска гимназия, където заради участие в бунта на учениците през 1887 г. го изключват за първи път от всички училища в Княжество България. Следващата година Раковски се записва в не по-малко известната Габровска гимназия, където учи и живее в дома на Евтим Дабев. Там под неговото учителско влияние Кръстю Раковски и неговият най-близък приятел Слави Балабанов полагат първоосновите на своя марксически светоглед. Нещо повече. Те помагат на Дабев в превеждането за пръв път у нас и в разпространението на Марксовия труд „Наемен труд и капитал“, а след това и на Енгелсовия труд „Развитие на научния социализъм“. Въпреки че са най-силните ученици, Раковски и Балабанов отново са изключени, този път завинаги, от всички училища в княжеството. През 1890 г. Кръстю Раковски заминава да следва медицина в Женева. Родният град на Жан-Жак Русо привлича студенти от цяла Европа. Само от България по това време в Женева са се учели над 150 студенти. Женевският университет е един от най-реномираните на континента. Там са преподавали световноизвестни учени – естественикът Карл Фогт, икономистът Панталеони и други. „През цялата втора половина на ХIХ век – пише Франсис Конт – големите университетски градове на Франция и Швейцария, а понякога и на Великобритания, стават естествени пристанища на новото поколение на Източна Европа, увлечено от културата, свободата и новите социални идеи. Това поколение получава там образование и възприема някои от идеите, видели бял свят по време на Френската революция.“

В края на ХIХ век Женева е била едно от най-ценните интелектуални и политически средища, чиито пулсации са се усещали по всички краища на континента. Там са гостували и са участвали в дискусии французите Жюл Гед и Жан Жорес, германците Карл Кауцки и Роза Люксембург – студентка в Цюрих, но често идваща в Женева, руснаците Георги Плеханов, Владимир Ленин, Вера Засулич, Павел Акселрод и други. Женевските студентски дискусии са били предмет на специално внимание и грижа от страна на големите фигури на социализма по това време, включително на Фридрих Енгелс и Вилхелм Либкнехт. „Те са смятали, че присъстват на раждането на една интелектуална социалистическа аристокрация.“

Особено силно влияние върху Раковски оказва Плеханов. Той е поддържал постоянна и много близка връзка с четирима български студенти – Кръстю Раковски, Слави Балабанов, Стоян Ноков и Георги Бакалов, като особено високо е ценял Раковски. Плеханов е изпитвал бащинска топлота и надежда към тези млади български социалисти.  „Малко е да се каже – спомня си Стоян Ноков, – че Плеханов бе особено разположен към нас, той ни обичаше, както добрият баща обича децата си.“ „Когато влязох в кабинета му – пише след години Георги Бакалов, – голяма бе моята приятна изненада: между малкото портрети по стените и на бюрото му аз видях ликовете и на тия български социалисти.“  По-късно Раковски продължава образованието си в Берлинския университет, където установява много близки отношения с Вилхелм Либкнехт, и завършва медицинското си образование в Монпелие – Франция, където защитава блестящо дисертация на тема „Произход на престъпността и израждането“. Както се вижда, Кръстю Раковски получава солидно образование в известни български гимназии и престижни европейски университети, оформя се в духовна и нравствена среда от висока класа. Като се прибави към това, че е владеел отлично френски, английски, немски, руски, украински и всички балкански езици, че е прекарал голяма част от младините си в библиотеките и е чел книгите на велики автори в оригинал, че е участвал в дискусии заедно с едни от най-големите леви политици и теоретици на своето време, и, разбира се, като не забравяме щедрата му интелектуална надареност – става ясно как се е изградил този крупен политик, държавник и дипломат, от когото са се възхищавали всички, които са го познавали.

 

* * *

  Кръстю Раковски е български революционер и политик, роден в България, с никога незатихнало и ненакърнявано българско национално съзнание, израснал в българското социалистическо движение. Това е безспорно. Кръстю Раковски е неотделим от историята на Българската социалистическа партия. Нещо повече, партията и Раковски – такива, каквито ги познаваме днес – са немислими един без друг. От една страна, бъдещият крупен политик и революционер израства в разпространението на социалистическите идеи в България, в създаването, борбите и дискусиите на БРСДП, в отношенията на партията с Интернационала и с другите партии. От друга – две десетилетия той е централна фигура във висшето ядро и в печата на партията, води знаменитата дискусия с Янко Сакъзов, бори се за обединението на българските социалисти, пише стотици статии в социалистическия печат, представлява

БРСДП на всички конгреси и конференции на Интернационала, включително в Цимервалд и при учредяването на Комунистическия интернационал.

Ето как Фр. Конт описва това участие: „През м. март 1919 г. Ленин избира „прочутия интернационалист, другаря Раковски“ за един от членовете – основатели на Комунистическия интернационал, по време на конгреса, свикан в Москва. На първото заседание на конгреса Ленин чете списъка на докладчиците и обявява, че Раковски току-що е напуснал Украйна, намира се еди-къде си по пътя и ще пристигне на другия ден. За Ленин, прибавя Троцки, нямаше никакво съмнение, че Раковски ще бъде един от основните докладчици.

Така ние получаваме ясно указание за значението, което Ленин и Троцки са отдавали на политическата личност на Раковски. В официалната художествена картина, която Леонид Пастернак рисува за Първия конгрес, Раковски се намира от дясната страна на Ленин, а Троцки от лявата.“ Където и да го захвърля съдбата по безкрайните маршрути на политическите му странствания – подчертава Д. Генчев, – „Кръстю Раковски винаги се връща към отправната точка на своя живот – към българския си корен“.

Но животът и революционната дейност на Кръстю Раковски се простират не само в България, а и в Румъния, където е чифликът на баща му, и във  Франция, в Русия и в Украйна, в която повече от 5 години е бил министър-председател. Навярно това е уникален случай в световното социалистическо движение: Раковски – един от основателите и основните дейци на БСДП; Раковски – новоосновател (след Геря) и лидер на Румънската социалдемократическа партия; Раковски – председател на Совнаркома на Украйна; Раковски – член на Централния комитет на болшевишката партия и посланик на Съветския съюз в Лондон и Париж, по-късно – основна фигура заедно с Троцки в борбата със Сталин и в страшния съдебен процес през 1938 г. срещу троцкистко-бухаринския опозиционен блок.

Самият Раковски с присъщия си блясък и самоирония описва пред френската преса горното уникално положение така: „Някога седем града си оспорвали честта да бъдат родни места на Омир. Аз принадлежа само на пет страни – на България, Румъния, Русия, Украйна и Франция.“

Франсис Конт е намерил според мен най-сполучливото понятие, или по-скоро метафора, за да изрази националната и политическата принадлежност на Кръстю Раковски: „страна-осиновителка“  „Революционните традиции на Франция от дълго време привличат младия човек и нашата страна ще стане в продължение на много години негова земя-осиновителка, преди Русия да заеме това място след Октомврийската революция.“

Излезлите досега публикации за Кръстю Раковски се стремят да включат сведения и тълкувания за цялостния му жизнен и политически път, но всяка от тях, по понятни причини, носи съответните акценти в зависимост от националността на съответния автор. Това не е недостатък, а разбираема особеност. В живота и делото на Раковски ясно са обозначени български, румънски, европейски и по-специално френски, украински и руски периоди.

 

* * *

БЪЛГАРСКИЯТ ПЕРИОД е основоположен в теоретическото и политическото изграждане на Кръстю Раковски.

В началото на статията вече визирах родословния му корен, преминаващ през благодатния генофонд на рода на Георги Стойков Раковски и на капитан Георги Мамарчев. А също – ролята на семейството и университетското образование в неговото личностно и революционно формиране. Тук ще разгледам ролята на женевската студентска група и на Кръстю Раковски в създаването на БСДП и в нейното развитие през първите две десетилетия от съществуването й. Женевската група взема дейно участие още в спора да се създава, или да не се създава през 1891 г. социалистическа партия в България. През април 1891 г. в Търново се провежда, както е известно, първата официална социалистическа сбирка, на която мненията се разделят: търновци (Д. Благоев и Н. Габровски) са за създаване на партия и вече са подготвили проект за нейна програма и устав. Сава Мутафов (Севлиево) и Константин Бозвелиев (Казанлък) са на обратното мнение. Под влияние на Г. Плеханов женевци смятат, че българските социалисти трябва най-напред да овладеят научния социализъм, а след това да се мисли за партия. Още на 10 юли 1891 г. обаче те излизат с Проект за привременна програма на българските социалисти, написан с почерка на Кръстю Раковски и запазен в архива на Койка Тинева. Димитър Благоев подлага на критика не женевския проект, а контрапрограмата на Сава Мутафов, който взема от женевци отделни неща, „това-онова“, както сам се изразява, а не техните основни идеи. Благоевският и женевският проект са марксически по своя характер. Разликата между тях е правилно осветлена от Димитър Генчев. Привременната програма – пише той – „много плътно се приближава до програмния проект на Д. Благоев и Н. Габровски. Различните акценти се базират на несъществени различия, произлизащи от организационната концепция на групата „Освобождение на труда“.

Между женевската група и благоевската линия в БСДП има и разногласия. Те се проявяват на Пловдивския конгрес, по селския въпрос, при издаването с тяхна помощ на списание „Социалдемократ“ от севлиевци. Тези разногласия са анализирани обстойно и вярно в книгата на Ф. Панайотов „И мъртвите ще проговорят“.

През март 1893 г. в Женева се самоубива Слави Балабанов – най-близкият приятел на Раковски и много талантлив млад деец на партията. Съдбовна лична драма, в която са преплетени несподелена любов, голямо приятелство, тежко заболяване и една благородна душа, чувствителна като струна на страдивариус. Раковски, без вина виновен (руската студентка социалистка е влюбена в него, а Слави – в нея), заминава през същата година да продължи медицинското си образование в Берлин. Бакалов и Ноков се връщат в България.

Женевската група се разпада, въпреки че в Женева идват да следват Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Роман Аврамов и други. По-късно Раковски се премества в медицинския факултет в Монпелие – Франция, и разгръща още по-активна дейност в БРСДП. Той печата във в. „Социалист“ поредица от статии върху състоянието на тогавашните буржоазни партии у нас и разкрива убогата безпринципност на политическите борби и интриги. През 1898 г. публикува в „Ново време“ труда си „Политическите партии в България“, чиито главни обобщения и днес не са загубили своята актуалност.

„Отсъствието на остри класови противоречия – пише той – дава на самата политическа борба характер на безпринципни кавги и интриги, дето стълкновенията на принципите се заменят с взаимни обвинения в разпиляването на държавното съкровище и в продажност (при туй, разбира се, и едната, и другата страна казват цялата истина), наместо каква-годе програма вий ще намерите блудкаво и глупаво брътвение, дето безсмислените думи заместват политическите убеждения.“

Голям интерес предизвиква книгата на Кр. Раковски „Русия на Изток“. За нея излизат много отзиви в социалистическия и другия печат. Ето какво пише в „Приноса“ Д. Благоев: „... статиите му в „Ден“, год. III, под общото заглавие: „Разлагающа и възраждающа се България“ (...) най-сетне неговата книга: „Русия на Изток“, всички тези трудове на К. Р. дадоха на социализма в България прекрасно оръжие в теоретическите и практическите борби против противниците на социалистите, най-върли, макар и най-вулгарни от които бяха и са русофилите.“

Широко известна е знаменитата дискусия между Кръстю Раковски и Янко Сакъзов, състояла се в шапитото на Софийския цирк на 1 август 1904 г. На нея се проявява целият теоретически, политически и ораторски талант на Раковски. Той защитава толкова силно принципите и политиката на тесносоциалистическата партия, че победата му в дискусията намира отглас и в буржоазния печат, и в Интернационала.

    Раковски е представител на БРСДП на всички конгреси на Социалистическия интернационал от 1893 до 1914 година. Франсис Конт с присъщата му френска елегантност дори говори за „кариерата“ на Раковски като делегат на конгресите на Интернационала. Няма нужда да се пояснява, че тази „кариера“ се е градяла върху доверието на Благоев и партийното ръководство към позициите на Кръстю Раковски и към качествата му да ги отстоява в Социнтерна, на чийто Изпълнителен комитет той е член.

    Димитър Благоев високо е ценял Кръстю Раковски. Особено много те се сближават след Десетия, Русенски конгрес на партията (1903 г.) и дискусията в цирка. Раковски оказва пълна подкрепа на Благоев, аргументирано атакува общоделството и застава категорично на позициите на тесните социалисти. Изявите му в Русе са на много високо теоретическо и политическо равнище. След Русенския конгрес той кани Благоев да посети Мангалия, като поема всички разноски за това, включително пътните. Ръководителите на партията посещават Гюргево и „оттам изпращат отворена картичка на Кръстю Раковски, който вече се е прибрал в Мангалия. Върху нея личат подписите на Д. Благоев, Г. Бакалов, Н. Харлаков, Т. Петров, Ст. Димитров, Е. Марковски и др. Някой му е написал „Живей за слава и чест на теснорията“. Друг, на румънски: „Да живее международният социализъм!“. Георги Кирков, верен на себе си, шеговито му се оплаква: „Оскубаха ни като патки: една бира 50 стотинки!“.

   Но отношенията между Благоев и Раковски не са били винаги безоблачни. Както вече отбелязах, още при създаването на партията и на нейната програма те имат някои различия. По-късно се проваля мисията на Раковски за помирение между тесните и широките социалисти, възложена му от секретаря на Социнтерна К. Хюисманс. Спорят по селския въпрос. Голяма пукнатина в техните отношения се появява през 1905 г. в дискусията за печата и за централизма в партията, в която Д. Благоев и Г. Кирков отстояват необходимостта от дисциплина и централизъм в партията при българските условия, а Кр. Раковски и Г. Бакалов –необходимостта от по-голяма свобода в печата и повече демокрация в партията. Тази пукнатина се увеличава през 1908 г., когато от БРСДП са изхвърлени анархолибералите начело с Никола Харлаков, чиято съпруга, известната партийна деятелка Койка Тинева, е близка родственица на Раковски.

От съратници Благоев и Раковски се превръщат в опоненти. Зад техните противоречия се проектират в национален план необикновените усилия на двама велики мъже: на първия – да запази от обезличаване социалистическата идентичност на партията, на втория – да обедини в единна национална сила лявото и дясното течение на българското социалистическо движение.

В по-широк наднационален план тук можем ясно да наблюдаваме сблъсъка между европейската демократична политическа традиция и влиянието на руската централистична политическа школа.

И двете фигури – и Димитър Благоев, и Кръстю Раковски, са български социалисти от европейски мащаб и класа. Техните отношения не са идилични, но ролята им за развитието на българския социализъм е изключителна. Те остават в нашата история като негови първоапостоли, като първосъздатели и велики водачи на Българската социалистическа партия от края на ХIХ и началото на ХХ век.

 

* * *

РУМЪНСКИЯТ ПЕРИОД в живота и борбите на Кръстю Раковски е важен и значителен не толкова по своята продължителност, колкото по възловата роля, която играе в румънското социалистическо движение. Този период е добре проучен от френския историк Франсис Конт в цитирания вече двутомник.

Раковски се включва в румънското социалистическо движение, защото е румънски поданик по силата на това, че чифликът на неговото семейство се намира в Мангалия – след Берлинския договор, изменил българската граница в полза на Румъния. Военната си служба той изкарва не в българската, а като офицер военен лекар в румънската армия. По това време обаче Раковски продължава да сътрудничи на българската социалистическа преса. Когато след 1904–1905 г. се включва в румънския социалистически печат и в букурещките работнически митинги, Раковски, както пише в своята автобиография, „констатира пълния банкрут на румънското работническо движение поради предателството на неговите водители, минали почти всецяло в либералната партия на Братиану“. „Това предателство – подчертава Конт – означава окончателното ликвидиране на социалистическото движение в тази страна.“

    Знае се, че в началото на румънското социалистическо движение стоят сп. „Contemporanul“(„Съвременник“) и литературният критик Добруджану-Геря, който го оглавява. Геря е руски революционер, който в навечерието на Руско-турската война напуска Русия и се заселва в съседна Румъния.

Ето как го характеризира Лев Троцки в своя двутомник „Моят живот“: „През едномесечния ми престой в Румъния се сближих с Добруджану-Геря (Dobrogeanu-Gherea) и завинаги закрепих дружбата ми с Раковски, когото познавах от 1903 година.

Руски революционер седемдесетник (участник в народоволческото движение през 70-те години на ХIХ век – Ал. Л.) „мимоходом“ е отседнал в Румъния в навечерието на Руско-турската война, случайно се е задържал там и след няколко години този наш съотечественик под името Геря оказва голямо влияние най-напред върху румънската интелигенция, а по-късно и върху прогресивните работници. Литературната критика на социална основа е главната област, в която Геря формира съзнанието на прогресивната група на румънската интелигенция.“

      Раковски високо цени позициите и приноса на Геря. Той „вижда в него първия теоретик на Румънската социалистическа партия, този, който продължава борбата и когато първите социалисти в страната обръщат гръб на младежкия си ентусиазъм и обявяват в 1899 г. разпадането на собствената си партия. Когато след няколко години движението е възстановено, Геря запазва своята голяма активност, но новият размах на партията е дело на Раковски.“

     За да покаже приноса на Раковски в румънското социалистическо движение, Франсис Конт „анализира последователно три точно определени елемента, с които той е пряко свързан:

– Отражението на руската революция от 1905 г. в Румъния.

– Епизодите с броненосеца „Потьомкин“ и „Сария“.

– Революцията на румънските селяни от 1907 г.“

      Аз нямам възможност в рамките на тази статия да се занимавам обстойно с фактологията на румънския период от дейността на Раковски. Анализът, който прави Конт на този период и на горните три въпроса, е добре аргументиран. Това, което със сигурност може да се обобщи, е, че с Раковски е свързано възстановяването на Румънската социалистическа партия, под неговото лидерство се извършва пренасянето на социалистическото движение в Румъния от интелигенцията в работничеството и бедното селячество, организирането на широка печатна и политическа дейност на партията, която предизвиква жестоки преследвания от румънското правителство и мощна солидарна подкрепа от Щутгартския конгрес на Социалистическия интернационал (приети са специални резолюции на конгреса).

   След селското въстание Кръстю Раковски е експулсиран от Румъния. Това решение излиза, докато той участва в Щутгартския конгрес. Започва една епична битка, в която правителството на Братиану се опитва да докаже, че той е повече българин, отколкото румънец, а Раковски обвинява правителството, че то постъпва незаконно, експулсирайки като чужденец един румънски поданик. Всъщност атаката не е срещу българина Раковски, а срещу лидера на румънските социалисти Раковски.

  Франсис Конт е напълно прав, когато заключава: „Както показва продължението на неговата „румънска авантюра“, тя ни доказва още веднъж значително усилващото се влияние, което има Раковски в социалистическото движение в „своята“ страна и върху цялото румънско общество. Доказателствата идват от определени представители на европейската преса. Това, което следва, идва да потвърди неговата воля да продължи упоритата борба за победата на социалистическата идея.“

    Като споделям това заключение, бих искал да направя две уточнения във връзка с това, което Конт с присъщия му финес нарича „румънска авантюра” на Раковски. Първото – какво да се прави, когато великите сили така често са прекроявали картата на Балканите, при което именията на видни български дейци са се оказвали в други държави?! Второто – българин по произход и румънски поданик, Кръстю Раковски е виждал спасението на балканските народи не в малки, непрестанно враждуващи помежду си държави, а в единната балканска федерация, в единното социалистическо отечество.

   Конт е напълно прав, когато поставя за мото на своя раздел „Раковски на Балканите“ думите на G. D. H. Cole: „Няма друг социалист, който да обхваща Балканите по същия начин, както Раковски, нито има някой, който би могъл да се сравнява по важност с него.“

   Така е !

 

* * *

ФРЕНСКИЯТ И В ПО-ШИРОК ПЛАН ЕВРОПЕЙСКИЯТ ПЕРИОД в биографията на Кръстю Раковски е почти перманентен, защото обхваща целия му живот. Той започва от студентските му години в Женева, Берлин и Монпелие, преминава през конгресите на Социнтерна и изгнаническите му странствания из Европа и завършва с посланичеството му в Лондон и Париж.

Раковски на няколко пъти се установява във Франция. Там завършва висшето си образование. Там се връща, след като го експулсират от Русия през 1901 г. Записва второ висше образование – право, взема редовно изпитите си и се занимава с научни изследвания и преводи. Тогава написва „Съвременна Франция“, която издава в Петербург. Отново се завръща в Париж в края на 1902 г. след смъртта на жена му Елисавета Рябова при раждане. През този период той прави постъпки да се натурализира като френски гражданин, но властите му отказват заради революционната му дейност. Междувременно умира баща му, Раковски се връща на Балканите и с цялата си енергия се включва в борбите на балканското, българското и румънското социалистическо движение.

    Последното и може би най-продължително установяване във Франция Раковски преживява, след като го експулсират от Румъния заради участие в селското въстание. Тук той работи върху три книги: „Царството на произвола и низостта“ – предназначена за румънските работници и селяни; „Политическите гонения в Румъния“ – издадена в Париж през 1909 г.; и „Румъния на чокоите“ – издадена в Париж и Букурещ също в 1909, а в Москва през 1922 година.

  През този период, както и по-рано, Раковски участва активно във френското социалистическо движение. Неговият интерес към френския социализъм и към забележителните му водачи Жюл Гед и Жан Жорес никога не е затихвал. „По това време – пише Фр. Конт – той участва на всичките значителни прояви на социалистическото движение в нашата страна, без да се чувства „външен човек“. Независимо че по време на емиграцията той чувства понякога дълбочината на своето състояние на „дърво без корени“, в неговата натура е да търси, да пътува непрекъснато, да се среща с нови хора и да има нови впечатления.“

     Западноевропейският период включва също така дейността на Кръстю Раковски, или както го наричат французите Кристиян Раковски, в конгресите и в ръководството на Социалистическия интернационал. Той се утвърждава като една от основните фигури на Интернационала във времената, когато още са живи големите личности, имената легенди на европейския социализъм – Фридрих Енгелс, Вилхелм Либкнехт, Пол Лафарг, Франц Меринг, Роза Люксембург, Карл Либкнехт, Жан Жорес, Жюл Гед, Георги Плеханов, Вера Засулич, Владимир Ленин, Август Бебел, Клара Цеткин, Карл Кауцки, Едуард Бернщайн, Емил Вандервелде. Раковски е първият българин, който заема висок пост в ръководството на международното социалистическо движение.

   „Години наред – пише Д. Генчев – Кръстю Раковски е член на Изпълнителния комитет на Международното социалистическо бюро на Втория интернационал. Страстните му речи против ревизионизма и анархизма, против участието на социалистите в буржоазните правителства, против милитаризма и войната, застъпничеството му за арменците и националното самоопределение на балканските народи се изслушват с огромно внимание, а името му не слиза от страниците на европейските вестници. Деликатните мисии за обединение на социалистическите сили в цяла Европа, с които го товари Международното социалистическо бюро, му спечелват славата на ловък дипломат, теоретик и стратег.“

    Раковски напуска Франция през 1912 г., когато новообразуваното консервативно правителство на Румъния му възстановява гражданските и политическите права. Връщайки се отново в чокойска Румъния, той се включва в борбите на Румънската социалистическа партия.

  „В годините на Първата световна война Раковски заема активна антивоенна позиция, участва в създаването на Балканска социалдемократическа федерация (в 1915 г.) и става неин секретар. Критикува болшевишката постановка за революционния изход от войната, полемизира с Ленин на Цимервалдската конференция през 1915 г., за което е „удостояван“ от него с какви ли не груби прякори и епитети. Въпреки това позицията на Раковски постепенно клони наляво, той се приближава до възгледите на лявоцентристките дейци на Втория интернационал, които ратуват за „пролетарска революция“. Те все още се опълчват срещу екстремистките постановки на Ленин, въпреки че постепенно попадат под неговото хипнотично влияние.“

    През 1916 г. Раковски попада в затвора на гр. Яш за антивоенна дейност, откъдето го освобождават революционните руски войници и първомайската манифестация. Веднага заминава за Одеса и Петроград, където продължава антивоенната си дейност. Вестта за Октомврийската революция го заварва в Стокхолм. Той я приветства възторжено и в края на декември пристига в Петроград, за да се постави на разположение на Ленин, който, познавайки неговите високи способности и авторитет, бързо забравя по-раншните си нападки и му гласува пълно доверие.

    Така завършва френският и започва руският период на Раковски.

     Бих искал да приключа анализа на европейското социалистическо житие-битие на Раковски с удивително точната и брилянтна по форма характеристика, дадена му от Троцки: „Кр. Раковски е една от най-интернационалните фигури в европейското движение. Българин по произход, родом от град Котел в самото сърце на България, румънски поданик по силата на балканската карта, френски лекар по образование и руснак по познанства, симпатия и литературна работа, Раковски владее всички балкански езици и четири европейски, участва активно през различните периоди във вътрешния живот на четирите социалистически партии – българската, руската, френската и румънската, за да стане по-късно един от водачите на съветската федерация, един от основателите на Коминтерна, председател на Украинския съвет на народните комисари, дипломатически представител на Съюза в Англия и във Франция и по-късно да сподели съдбата на лявата опозиция.“

     Не познавам по-вярна характеристика на Кръстю Раковски.

 

* * *

След българския СЪВЕТСКИЯТ ПЕРИОД е най-дългият в живота и революционните борби на Кръстю Раковски. И безспорно – най-драматичният. Той е изпълнен с участието му в Октомврийската революция, Гражданската война и първата фаза на социалистическото строителство, с окрилящото доверие на Ленин и унищожителните удари на Сталин, с високи държавни и дипломатически постове и със заточение и страшни съдебни процеси, с мощни ерупции на неговата мисъл и прозорливост и с трагедията на неговото съдебно дело, затвор и разстрел.

Кръстю Раковски или Христиан Раковски, както са го наричали руснаците, е една от най-популярните фигури на съветската история между 1917 и 1941 година – той е председател на Совнаркома на Украйна, посланик на СССР в Англия и Франция, един от главните теоретици и ръководители на лявата опозиция срещу Сталин в болшевишката партия, един от основните

обвиняеми в зловещия съдебен процес срещу Обединената троцкистко-бухаринска опозиция през 1938 г. и най-сетне – една от най-именитите жертви на сталинския режим. Съветският период е обстойно изследван и в трите големи монографии за Кр. Раковски – на Фр. Конт, на Ф. Панайотов и на М. Станчев. Въпреки немалобройните отделни публикации все още не се е появило руско монографично проучване на съветския период на Раковски. Политическата и юридическата реабилитация на Раковски е направена в Съветския съюз още през 80-те години. Остава да се проучат огромните руски архивни масиви и да се чуе руската историческа, теоретическа, политическа, нравствена и друга преценка за този велик човек. Надявам се, че това толкова интересно в научен и тъй императивно в нравствен план задължение няма да бъде отлагано за следващите поколения. Руската дума за Раковски, думата на голямата руска интелигенция и на великия руски дух, още не е казана окончателно. Мисля, че не е възможно да не бъде казана.

     Още от ранни години, по завета на Георги Стойков Раковски и на капитан Георги Мамарчев, Кръстю Раковски изпитва топли чувства към руския народ. С Плеханов и Вера Засулич го свързва близко приятелство, а Георгий Валентинович той смята за свой учител по марксизъм и когато след Октомврийската революция позициите им са противоположни, продължава да се отнася към него с неизменна топлота и благодарност. С Ленин до 1917 г. полемизира, критикува го за бланкизъм, но след победата на революцията променя позициите си, застава твърдо зад него и не изменя на идеите и знамето на революцията до последния миг на разстрела му в Орелския затвор през 1941 година.

     Победата на Октомврийската революция заварва Раковски в Стокхолм. Той незабавно пише приветствено писмо до петроградските вестници и през декември пристига в Петроград на разположение на революцията.

   Ленин веднага подписва заповед за назначаването му като „комисар-организатор по руско-румънските работи в Южна Русия“, а през април 1918 г. – като ръководител на руската делегация за преговори с украинското правителство . Ето какво показва за 1918 г. анкетната му карта, каквато са попълвали всички съветски функционери.

   „През януари 1918 г. той се връща в Одеса като председател на Върховната автономна колегия за борба с контрареволюцията в Румъния и Украйна. Мандатът му от името на Съвета на народните комисари е подписан от Ленин на 16 януари 1918 г.

На 28 март, току-що върнал се от Одеса, Раковски е приет от Ленин, за да го информира за положението.

В средата на април Ленин отново беседва с Раковски и го изпраща в Киев да води преговори с Централната рада (Совнаркомът утвърждава това решение на 16 април).

На 17 май Ленин подписва пълномощното на Раковски да води преговори с новото правителство в Украйна, оглавявано от хетман Скоропадски.

В началото на юни Ленин разговаря по жичния телеграф с Раковски, който му съобщава, че германските войски са настъпили на 14 версти от Батайск. На 13 октомври Ленин има нова беседа с Кръстю Раковски, който е председател на съветската делегация за водене на преговорите с украинското правителство. След като обсъжда с него изгледите да бъде сключен договор, натоварва го със специална мисия в Германия.

Когато избухва революцията в Германия, той е назначен за посланик на Съветска Русия в Берлин, но не успява да заеме поста си, тъй като буржоазното германско правителство го арестува заедно с Йофе и го връща на руска територия.“

На 10.I.1919 г. от Президиума на ЦК на Украинската компартия (Артьом, Квиринг, Яковлев) изпращат до Ленин следната телеграма: „ЦК на УКП(б) реши да не издига засега кандидатура из наличния състав на правителството и ЦК ви предлага незабавно да ни изпратите Христиан Георгиевич. Само в този случай председателската криза няма да се превърне в правителствена.“

Така, поискан от самите украинци, Раковски става председател на Совнаркома на втората по големина и важност република в Съветския съюз – Украйна, където работи до неизлечимото заболяване на Ленин. Това са изключително тежки години, решаващи за победата на революцията в Украйна, за стабилизирането на съветската власт и започването на социалистическото изграждане. Раковски се справя с възложената му мисия и се утвърждава като основна фигура в Украйна и във ВКП(б), на чийто Централен комитет е член от Х конгрес (март 1921 г.).

    Украйна изпраща Раковски на новата му работа с високи почести. Излизат специални укази на Президиума на ВЦИК и на Совнаркома. На негово име са назовани важни за републиката обекти. Всички вестници излизат с възхвала за неговия принос. Самият той заявява: аз „се смятам за войник на руската и украинската революция“ и „завиждам на моите приемници, тъй като те започват работа в епоха на мирно строителство“.

       След Украйна Раковски е назначен за посланик на Съветския съюз в Англия, а след това – във Франция. И в двете велики европейски държави Раковски се представя в истинския смисъл на думата блестящо. Той блести с високите си интелектуални и политически дарби, с образованието си в най-престижни европейски университети, с изтънчените си обноски, манталитет и култура. Голяма личност, той винаги е център на внимание, има познати и приятели по върховете на държавата, културата и политическите партии, всички врати са отворени за него. Спомените на Лиляна Гевренова са пълни със свидетелства за това.

    Но всички, и по върховете на болшевишка Русия, и по върховете на буржоазна Англия и Франция, разбират истинската причина за дипломатическата кариера на Раковски. Определени личности и кръгове в ръководството на болшевишката партия искат, в отсъствието на тежко болния Ленин, да се отърват от своя опонент.

   Сблъсъкът между Троцки и Сталин, между Сталин и Раковски придобива акутни форми. Започва опозиционният период в съветската биография на Раковски.

Тук бих искал да отворя скоба, за да изразя принципно несъгласие с онази лява историографска методология, според която Ленин по-рано се канонизираше и се поставяше извън критика, Сталин беше целият в бяло, а неговите противници – целите в черно. Днес тази методология все още не е преодоляна, само местата на историческия персонаж са сменени: Ленин е обругаван, Сталин целият е в катранено черно, а противниците му – в бяло-розово. Това е методология на полуистината и на грубата политизация на историята. За нея са недостъпни сложните исторически периоди, сложните събития, сложните личности и личностни отношения.

В нашия случай става дума за изключителни исторически личности, но живи хора, главни действащи лица на своето време, с огромни приноси и роли, но и със своите особености, слабости и грешки. Не е нужно да си без грешен, за да си велик. В политиката такива мъже няма, не е имало и няма да има.

    Кръстю Раковски не се нуждае от идеализиране, за да бъде показан като един от големите дейци на българското, румънското, руското и европейското социалистическо движение от първата половина на ХХ век. Михаил Станчев правилно посочва и някои недостатъци на Раковски. „Налага се да отбележим, че в чертите на Раковски – пише той – се забелязва подчертан стремеж към лично съперничество и това стои на преден план... Да се отрича този порив за власт като немаловажна черта у Раковски означава неоправдано да се романизова той като личност.“

    Могат да се посочат и други грешки. Раковски е един от първите и най-прозорливи критици на Сталин и на антидемократичните деформации в съветското общество, но и сам допуска някои аналогични грешки в Украйна. Необяснима и неразтълкувана и до днес е сломеността на Раковски на съдебния процес през 1938 г. „Когато обвиняват човек като Раковски – пише Вандервелде, – когото познавам повече от четвърт век и когото досега не са упреквали в нищо друго освен за неговия излишък на революционен фанатизъм, един човек, когото още чувам да ми казва като посланик на Съветите в Париж: „Ние, болшевиките, сме конгрегация, ние се подчиняваме PERINDE AC CADAVER ...“, не ще повярвам никога, няма да мога никога да повярвам, дори ако той признае десет или сто пъти, че е чудовище, убиец, подкупен шпионин, предател към убежденията на живота си. Питам се, с какъв начин на разпит направиха от него, болния, деморализирания, депресирания, човешката отрепка, която призоваха пред съда в Москва.“

     Но да се върнем на конфликта Сталин и сталинистката опозиция в ЦК на ВКП(б).

   Сблъсъкът е неизбежен. Това не е сблъсък между истинския болшевик и предатели и шпиони, каквато е официалната версия. Тя никога не бе доказана. Обратно, документите от архивите показват, че сблъсъкът е между болшевики – различни, но болшевики.

   Най-малко три причини правят този сблъсък неизбежен:

Първата – това е сблъсък на две течения на руския социализъм. В условията на демокрация – това е благо, в условията на диктатура – смъртна опасност.

Втората – това е сблъсък между европейската демократична традиция и староруската деспотична традиция, между западната и източната политическа култура.

Третата – това е сблъсък между големи, но властолюбиви личности, които се стремят да наложат своите идеи, но и да заемат първите лидерски позиции. При безспорното лидерство на Ленин персоналните съперничества са образували изключителен управленски екип от много способни и ярки личности; без Ленин те се превръщат в междуличностна борба на живот и смърт.

   В тази статия аз нямам възможност да се занимавам с проследяване на конфликта Сталин–Троцки. Това е от компетентността преди всичко на руските историци и политолози. Тук ме интересува конфликтът Сталин–Раковски, въпреки че те са тясно свързани.

Началото на конфликта започва с обсъждането на националния въпрос и държавния характер на СССР. Раковски отстоява ленинската теза за обединяване на равноправни републики в ново държавно сдружение, което осигурява единен държавен строй и същевременно не отнема спецификата и равните права на националните републики, включително правото на излизане от него. „Раковски става общопризнат противник на Сталин по националния въпрос.“

На ХII кон грес на ВКП(б), първият конгрес без участието на отиващия си Ленин, се налагат постановките, предложени от Сталин. Той напада, дори унижава Раковски и постига победа. Но никога не забравя несъгласието и откритите критики на Раковски, затаява чувство за отмъщение.

Разбира се, не веднага. М. Станчев цитира бившия секретар на Сталин Бажанов: „Сталин има добра памет и той никога на никого не прощава.“ Също като правилото на Борджиите: „Отмъщението е ястие, което винаги се консумира студено“ – Сталиновото отмъщение се подготвя търпеливо. След конгреса Раковски е отзован като председател на Совнаркома на Украйна и изпратен за посланик в Лондон и Париж, а през 1927 г., след един дипломатически инцидент в Париж, е отзован в Москва и след туй, заради откритата му опозиционна дейност в партията, изпратен на заточение в Астрахан, Саратов и накрая в сибирския град Барнаул.

      Опозиционната дейност на Раковски против Сталин и в подкрепа на Троцки продължава повече от 10 години. Тя е анализирана обстойно и в трите монографии – на Фр. Конт, на Ф. Панайотов и на М. Станчев. Най-интересното е, че и трите направления в следленинското развитие на болшевишката партия – сталинското, лявата опозиция начело с Троцки и Раковски и дясната опозиция начело с Бухарин и Риков – водят борба помежду си в границите на марксизма, в границите на социализма, в защита и интерпретация на Ленин и ленинизма.

    В основата на дискусията са били въпросите за ролята на апарата в държавата и израждането му в бюрократичен абсолютизъм; за демокрацията в партията и опасността от дълбоки деформации в нея; за свободата, насилието и морала в социалистическото общество и опасността от тежки деградации и дори мутации в неговата природа. Все големи, все ключови въпроси, без чието правилно решаване не може да се гарантира нито нормалното развитие на социалистическото общество, нито бъдещето на социализма.

     Убедителен анализ на междуличностните борби в ЦК на ВКП(б) не може да бъде постигнат без анализ на характерологичните особености на различните личности, но не може и само в неговите рамки. Тук се сблъскват не само силни характери, лични позиции и убеждения. Тук си дават среща европейската и руската историческа и политическа традиция, руският и европейският социализъм и невъзможността в оня исторически момент за тяхното съединяване.

   Руският комунизъм, както отбелязва Николай Бердяев, е труден за разбиране. „От една страна, той е световно и интернационално явление, а от друга – руско и национално.“ С всичките особености и характеристики, детерминирани от руската история и традиция.

 

   Аз съм склонен да мисля, че това не е страшно, защото, както знаем днес, социализмът е неотделим от националната специфика и от историята на всяка страна и цивилизация.

   Страшното е, че в следлениновата болшевишка партия, в следлениновия съветски модел на социализма нямаше условия за нормална дискусия и демократично разрешаване на въпросите, възникващи в историческото развитие на социализма. Цената на тази липса сума сумарум се оказа фатална. През 30-те години бяха унищожени едни от най-големите имена на Октомврийската революция и съветския социализъм като Троцки, Бухарин, Риков, Раковски, Крестински, Каменев, Зиновиев, Томски, Тухачевски, Якир и т.н., и т.н.

През 80-те и 90-те години съветският модел на социализма претърпя крах. В Съветския съюз и в Източна Европа протече реставрация на капитализма.

     Въпросът днес е как да се направи невъзможно повторението на подобни злокобни явления. Моят отговор е: модернизация на социализма. Създаване на общество, по-добро във всяко отношение от капитализма. Не е нужно всеки ден да се говори за предимствата на социализма над капитализма, нужно е всеки ден хората сами да ги виждат.

 

* * *

    Кръстю Раковски отново се завръща в историята на Българската социалистическа партия и в историческата памет на българските социалисти. Завръща се като една от най-крупните фигури на българското и европейското социалистическо движение. 135-годишнината от неговото рождение е повод да констатираме, че той неслучайно се е родил именно в България, в българската социалистическа почва. Неговият приятел Лев Троцки писа навремето в книгата си „Революцията и културата“, носеща посвещението „На Х. Г. Р. – бореца, човека, приятеля“, че пейзажното изкуство не би могло да се роди в Сахара.

     В политиката нерядко се срещат случайни фигури. Деца на конюнктурата, а не на епохата. Удобни за момента, някои от тях заемат високи постове, но си остават дребноформатни личности. И има велики политици – даровити, пасионарни, олицетворяващи своето време личности.

      Такъв велик политик и такава едроформатна личност е Кръстю Раковски.

      Българската социалистическа партия трябва да се гордее с него!

 

 Август  2008 г.

 

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар