Търсене в този блог

31.05.2013 г.

Още веднъж: социална демокрация и демократически социализъм - Александър Смочевски

І. Диалектиката между двете понятия

Можем да отричаме и обругаваме политически практики, идеологии и теории – нещо, което се прави катадневно сега, с причина и без причина, но не бива нихилистично да загърбваме доказали се научни методи. Пример за такова неглижиране и пренебрегване на диалектическия метод – постижение на цялото развитие на науката и философията – е явното или прикритото отъждествяване на понятията за демократически социализъм и социална демокрация. Простимо е, ако става дума за непознаване на проблема, за неволна грешка. Но осъдително е, когато става дума за научна недобросъвестност, служеща на нечии интереси или на конюнктурата на времето.Там, където се е загнездил догматизъм, е също така страшно, както там, където е проникнал безогледен нихилизъм. Той, догматизмът, прилича на бактерия, която бавно, но безотказно разгражда връзките между частите на организма и ги превръща в механичен сбор, а него – организма – в проста summa summarum на тези части. Виждаме, че догматизмът
всъщност е механицизъм. Този метафизически механицизъм – бил той нихилистичен или догматичен (все едно) – винаги е действал разяждащо: като ръжда върху желязо. Механицизмът върви по инерция, той прониква навсякъде. В определен смисъл той е
вездесъщ – подвежда всичко под знаменателя на статиката и застоя. За него движение и преместване са идентични. Най-опасен е механицизмът в мисленето, разтягащ спиралата на развитието в плоскостта на застоя. Той гледа едноизмерно на нещата. Механицизмът е едностранчив, абстрактен, често неопределен. За него всичко противоречиво е неистинно. В гносеологически план той съответства на степента на разсъдъчното мислене. Диалектическото мислене, в противовес на формалнологическото, е антимеханистично, а в определен смисъл и антиметафизично. То подчинява в себе си механицизма и същевременно се издига над него, преодолява го. Диалектическото мислене е исторически и логически по-висша форма на мисленето. То е конкретно мислене, за разлика от формалнологическото. „Формалнологическият подход е абстрактен в смисъл, че не държи сметка за конкретните особености и за изменението и развитието на нещата.“
В диалектическата логика са оразличени и ясно демаркирани два вида тъждество: абстрактно и конкретно. „Диалектическата логика борави с конкретно тъждество, което е единство на сходство и различие, изменение и развитие, а формалната логика работи с абстрактното тъждество, което фиксира една страна от конкретните, цялостни предмети, например сходството, и се абстрахира от различното, изменението.“
Конкретното тъждество, за разлика от абстрактното, е изпълнено с вътрешни противоречия, то постоянно снема себе си в процеса на развитието. Конкретното тъждество е неразривно свързано с различието. То не може да бъде разбрано с ограничени обобщения или абстрактни репрезентации, задаващи частното, момента, вместо цялото. Абстрактното в диалектическата традиция се разбира в широк смисъл като едностранчивост на знанието, а конкретното – като пълнота, съдържателност.
В диалектическата логика понятията и категориите не са координирани
помежду си, а са субординирани, изведени едно от друго. Така съдържателно
по-бедните категории следват съдържателно по-богатите. След като направихме тези въвеждащи, принципни за разбирането на проблема бележки, можем да се обърнем към същината на въпроса.
Логиката, разбирана като „философско обяснение на нефилософски явления“, е всеобхватна, всеобща. В тази нейна всеобхватност влиза и политическият дискурс, в чийто контекст са поставени в моето изложение понятията за социална демокрация и демократически социализъм. Отъждествяването на демократическия социализъм със социалната демокрация е пример за абстрактно тъждество. При него не се взема предвид многообразието от форми, които приема левицата днес. То се абстрахира от
исторически утвърдилата се разграничителна линия между двете понятия и реалии. Такова отъждествяване е механистично. То е едновременно и догматично, и нихилистично. Догматично, защото отъждествява две родствени, но не идентични понятия, и нихилистично, тъй като загърбва доказана научна методология. Съгласен съм с Максим Мизов, че „да се възприема социалната демокрация като тъждествена на демократическия социализъм, значи да се прокарва редукционистко третиране на последната. Понеже демократическият социализъм не е само социална демокрация. Той се осъществява като органична сплав или системна обвързаност между политическа, икономическа, социална и културна демокрация“.
В обществено-историческото развитие към обогатяване и усложняване на
обществените системи демократическият социализъм е по-общото, по-богатото на специфични определения и черти от социалната демокрация. Той според мен има и по-широк обществено-политически потенциал за осъществяване на своите цели от този на социалдемокрацията. Тя е изчерпила значителна част от своя оптимизационен потенциал, а кризата, в която се намира, е външна проява на тази същностна трансформация, която претърпява тя днес.
 „Из хвърлила от своите програми социализма, социалдемокрацията се превръща в резигниращ мутант, точно както се случи и с реалния социализъм, изгонил от „социалистическата демокрация“ самата демокрация.“
Без да се отдаваме на безпочвен провиденциализъм, с основание можем да предположим, че социалдемокрацията в своя класически вариант от 50-те години насам ще се превръща все повече в един от необходимите, но съвсем не единствени, компоненти на демократическия социализъм.
В Предговора към „Феноменология на духа“ Хегел пише за процеса на развитие, движен от отрицание на отрицанието: „Пъпката изчезва в разпукването на цвета и би могло да се каже, че той я опровергава; по същия начин плодът обявява цвета за неистинно съществуване на растението и застава на мястото му като истина за последното. Тези форми не само се различават, но и се изместват като несъвместими една с друга. Но тяхната текуща природа същевременно ги прави моменти на органическото единство, в което те не само не си противоречат, но и единият е така необходим, както другият, и едва тази необходимост съставлява живота на цялото.“
В живота на това цяло, бих добавил, пъпката съставлява съдържанието на цвета, но при това тя е придобила друга форма, тя е в снет вид. По същия начин социалната демокрация е необходим момент от цялостното развитие на демократическия социализъм, без да изчерпва неговото съдържание.
Време е ясно да се заяви: „Демократическият социализъм и социалната демокрация не са еднакви термини, в които са разместени думичките.“
И, което е по-важно: днес историята дава зелена светлина именно на демократическия
социализъм. А това е така, защото: 1) той не е загубил своята здрава връзка с миналото, с историята и теорията на европейското ляво от неговото възникване до днес; 2) съвременният демократически социализъм в своите фундаментални положения (за преодоляване на капитализма, за информационно и социално справедливо общество) задоволява същностни потребности на широки обществени прослойки от изменение на съществуващото status quo и от постулиране и издигане на един възможен обществен идеал; и 3) демократическият социализъм няма по-добра идейно-политическа алтернатива при кризата, в която се намират както социалдемокрацията, така и либерализмът.
Необходимостта от алтернативни проекти, какъвто е социалистическият, се обуславя от обективните, реални противоречия в обществото, които водят до кризисни състояния и до нестабилност на системата. Капитализмът, който превръща човека „от самоцел в средство за обслужване на определени користни интереси в едно общество, претендиращо за нов тип хуманизъм“ и постоянно изтъкващо своята демократичност, сам поражда необходимостта от тези алтернативни проекти. А, както пише Васил Момов, всяка програма представлява „възможно изменение на системата в бъдеще, за да се осигури нейното оптимално функциониране“. „Социалното функциониране – продължава той – е сложна технологична процедура, специфичен вид социално проектиране, което включва изработването на програмата, етапното планиране на определени дейности, подбора на методичните средства и ресурси за реализация.“
Демократическият социализъм е исторически по-висша форма от социалната демокрация, чиято несамодостатъчност е една от причините за кризата, в която тя се намира сега. Демократическият социализъм е акумулирал в себе си опита на рухналия реален социализъм, опита на изградената върху социалдемократическа основа и ерозираща днес „държава на благоденствието“ и не на последно място – неугасващия исторически оптимизъм по отношение преодоляването на капитализма като несправедливо общество. Демократическият социализъм от началото на ХХІ век е резултат от продължителния и продължаващ и в наши дни процес на криволичещо, но прогресивно развитие на левицата – изразител на интересите на най-широки обществени слоеве и на всички хора на отчуждения труд.
 Демократическият социализъм трябва да съхранява реално, а не номинално своя исторически опит. Той е за радикална, т.е. същностна (качествена) трансформация на капитализма, което означава революционна по съдържание, но еволюционна (мирна) по форма промяна. Демократическият социализъм на информационното общество не се бори да запази остатъците на ерозиралата система на социална защита от миналия век. Той се бори за ново конституиране на цялата социална система върху пазарна база, но с непазарна надстройка. А това значи според мен, че той е за осъществяване на възможностите, които ни дава информационното общество за засилване ролята на обратната връзка, т.е. на влиянието на надстройката върху базата за ограничаване на негативните следствия на пазарното стопанство до тяхното пълно преодоляване. Очовечаването на пазарната среда – това е една от задачите на демократическия социализъм. А то става чрез обобществяване (не непременно одържавяване) на стратегически сфери и отрасли на обществото и икономиката. „Следователно не става дума за един традиционен модел на справедливо общество, а за проект на социализация, исторически налагаща се от обективните тенденции, протичащи в съвременната господстваща система.“
Тук трябва между другото да кажа, че понятието за обобществяване крие в себе си значителен съдържателен (познавателен и практически) потенциал. Според мен то е едновременно: а) дейност за изграждането на общество, в което няма изключени или декласирани; и б) последователно и целенасочено използване на процесите на глобализация (социална интеграция и хомогенизация) за утвърждаване на социално справедливо общество, в което високата степен на интеграция на отделните групи, слоеве, класи, страти и пр. ще бъде условие за интегрираността на всеки отделен индивид. Обобществяването (социализацията) означава преди всичко осигуряване на равен достъп до най-важните и обществено значими сфери на всеки от членовете на социума. Обобществяването е антимонополистично, но не и антиисторично. В този смисъл неговите актуални потенции трябва да бъдат разработени и реализирани в практиката на социалистическата левица. По-нататъшното разработване на проблема
за обобществяването като проблем на демократическия социализъм е не само
важно, а и необходимо.

ІІ. БСП като партия на демократическия социализъм

„Движението е всичко, целта – нищо“ – твърди Едуард Бернщайн. Но движението не е нищо друго, освен осъществяване на целта, преминаване на средствата в цел, нейно реализиране. Средство и цел са в диалектически противоречиво единство. Няма средства без цел, както и обратното. Постигнатата цел, т.е. резултатът, съдържа в снет вид целия изминат път, пътя на ставане на средствата в целта.
   Историческата цел на БСП като партия на демократическия социализъм е преодоляването на капитализма. Но историческа не значи крайна цел. Крайна цел БСП няма, защото постигането й ще значи да се обезсмисли по-нататъшното съществуване на партията. Изграждането на социалистическо информационно общество в България, на общество отвъд капитализма, може да бъде само историческа цел, подчиняваща множество по-малки цели, които по отношение на водещата са средства. Така постигането на историческата цел на БСП не е еднократен акт, а продължителен, сложен и все още не съвсем ясен процес.
Социалистическото движение губи своите надеждни основания и осмисленост, ако не е движение към определена цел, без тя да се превръща в откъсната от обективната реалност идея-фикс. Моделът съществуване – дълженствуване, при който целта е чисто и просто усъвършенстване, оптимизиране, постигане на обществено дължимото, не е партийно-политически, а морално-етически. Неокантианските изблици, абсолютизиращи аксиологическата страна за сметка на научно-прогностичните и социологически визии на левицата от нейния комунистически период, премрежват погледа на днешната социалдемокрация. Ценности – да, но ценности с реални носители, а не витаещи из политическия ефир свободни атоми. Без да елементаризираме проблема, изпадайки в едностранчиво социологизаторство, трябва да подчертаем, че ценности без социална тъкан са немислими. Ценността като единство на морално значимо и социално необходимо следва основната линия на обществено разслоение. И БСП трябва да разбере, че определени обществени слоеве не могат
да не са носители на дадени ценности и че тя, партията, е изразител на тези ценности, защото представлява точно тези слоеве. При това избирателят (член и симпатизант) е носител, а партията е изразител на ценностите. Тя например трябва да трансформира ценността „социална справедливост“ в политика, утвърждаваща тази справедливост, и да я инструментализира в управлението. БСП трябва да запълни „дефицита на справедливост“ (Георги Първанов), който се е образувал по време на прехода.
Посланията на БСП трябва също така да се основават на ценностите на демократическия социализъм, но трябва да бъдат изразени по разбираем начин.
Напоследък партията твърде много говори за ценности и отговорности, без да проецира в достатъчна степен тези ценности върху техните реални носители, които ги изповядват и които са обекти на политиката. БСП твърде много се абстрахира от избирателя, не конкретизира своите виждания и ценности в устойчива двустранна и двупосочна връзка между управлявани и управляващи. Всичко това я отдалечава от демократическия социализъм, но съвсем не я сближава със социалдемокрацията.
БСП представлява относително единен организъм. Но условието за успешното функциониране на този организъм в информационното общество и за превръщането му в катализатор на това общество у нас в неговия социално справедлив вариант е БСП да балансира отношението между стратегически положения и тактически ходове при формирането на своята политика. Релацията „стратегия – тактика“ и нейният баланс са условие за ефективно управление и оправдаване на общественото доверие. Това е големият въпрос, който стои пред партията днес: ще успее ли да удържи буден и чувствителен микросоциалния поглед, който й е необходим при решаването на най-важните въпроси на обществото (ограничаване на бедността и модернизация на страната), и едновременно с това да не губи перспективния, синоптичен поглед над българската и европейската действителност, така че да не загърбва своите стратегически цели.
От историческия материализъм е известна диалектиката на определящ и решаващ фактор в историческия процес. За определящ се счита обективният, а за решаващ – субективният фактор. Според мен тази диада – с някои уговорки – може да се приложи и към двойката „стратегия–тактика“. Стратегията на партията трябва да рамкира границите, в които може да се простира съдържанието на тактиката й. Тактиката от своя страна осигурява конкретното решаване на конкретни проблеми. Стратегията задава рамката, тактиката се вмества и попълва тази рамка по най-целесъобразен и рационален начин. Тази диалектика между стратегията и тактиката е отлично схваната и приложена от основоположника на партията Димитър Благоев.
При незрял капитализъм и неразгърнати производителни сили и производствени отношения в България се създава социалдемократическа по име, антикапиталистическа по същност партия, готова да изчака развитието на капитализма. Програмният фундамент на партията е на високо идейно-политическо равнище. Основавайки се на опита на развитите капиталистически държави, още преди капитализмът у нас да е кристализирал в своя разгърнат вид, тя му противопоставя социалистическата алтернатива. Така БСДП на Димитър Благоев се превръща в най-прогресивната политическа сила на своето време, изпреварила с години напред общественото развитие.
Пред БСП днес стои задачата да последва в актуализирана форма своя исторически опит от предишни периоди и да се превърне в предвестник и осъществяваща сила на две преобразувания: преход към информационно общество в България и с ресурса на това общество, в дългосрочен план – преход към социалистическо общество. В програмата на БСП „Нови времена, нова България, нова БСП“ присъстват в систематизиран вид всички основни ценности, идейно-политически и исторически мотиви, които изграждат идентичността на една лява, социалистическа партия от началото на ХХІ век. Програмата от 1994 г. притежава всички възможности за успешното реализиране и на двата прехода, заложени като цели на демократическия социализъм на информационното общество.
Социална демокрация или демократически социализъм? Такава дилема пред БСП няма, такъв въпрос пред нея не стои. Това е така, защото: 1) БСП е утвърдена социалистическа партия, чиято 115-годишна история е история на революционна партия, служеща си в едни периоди от своето минало с еволюционни (реформистки), в други – с революционни средства; 2) в програмно отношение БСП е ситуирана вляво от всички социалдемократически партии и движения и вдясно от неокомунистическите формации; 3) електоралната маса на БСП в преобладаващата си част я възприема като социалистическа партия, наследник на БКП; 4) БСП с цялата си история е неповторимо явление на българския политически небосклон.
Както сполучливо се изразява Бенжамен Варон: „...БСП може да бъде определена като партия, която поставя мирните реформи в услуга на революционните очаквания на обществото и на собствената си историческа цел.“
Всичко това прави от бузлуджанската орлица партия на демократическия социализъм,
призвана да осъществи революционните очаквания на хората с еволюционни средства, адекватни на днешното време. Едно от тези средства е и социалната демокрация. „Защото няма демократически социализъм без социална демокрация, но и не всяка социална демокрация винаги (може и трябва да) гарантира или катализира историческото проявление, пришествие или дори възшествие на демократическия социализъм.“

ноември 2012 г.


Няма коментари:

Публикуване на коментар