Търсене в този блог

30.07.2013 г.

Съзнание на протестиращата тълпа - проф. Васил Проданов

Тези дни журналист от тежкотоварен български вестник, очевидно симпатизиращ на протестиращите, се опита да ми обяснява, че понятието “тълпа” не било приложимо към тях и че изобщо това били “остарели” неща. За него, както и за самите протестиращи, възприемащи себе си като “интелигентните” и “умните”, за т. нар. интелектуалци, включващи се в процесите, изглежда кощунствено те да бъдат наричани тълпа, защото това би означавало, че тяхното поведение съвсем не е “интелектуално”, а подчинено на ирационалната логика на тълпата.

Тълпа ли са протестиращите?

Отварям първия том на петтомната “Encyclopedia of Sociology” (New York et al: Macmillan, 2000), която винаги ми е под ръка при такива случаи и чета какво ни казва статията “Тълпи и бунтове”: “Тълпите са присъстваща навсякъде особеност на всекидневния живот. Хората отдавна се събират колективно да наблюдават, честват и протестират по различни случаи във всекидневния живот.” И по-нататък обясняват, че понятието тълпа е приложимо към най-различни групи от хора, като се започне от тези, които щурмуват Бастилията и се стигне до седящите стачки и маршове в името на гражданските права. С това явление отдавна се занимават и психологията и социологията, като се започне от психологическите работи на Густав Льбон (1895 г.) и Зигмунд Фрод (1921 г.) и стигне до социологическите обяснения на Нийл Смелсер (1963 г.) Ралф Търнър и Луис Килиан (1981 г.), Кларк Макфейл и неговите сътрудници (1991 г.). Всички те установяват  различия между всекидневното поведение на отделния индивид и колективното поведение на тълпите, в частност и на различни видове протестиращи тълпи.

В тълпата автономният индивид подчинява своето поведение на поведението на останалите. В нея много силен е ефектът на заразяване на поведението, страстите, емоционалността, за сметка на рязко снижаване на критичното възприятие, отслабване на рационалното начало, усещания за просветление и сила.

В нея т. нар. интелектуалци и умните много лесно може да станат безумните.

После се сещам за отдавна установени неща не просто в протестиращите тълпи, събрани на площадите, а в поведението на група експерти, които правят “мозъчен щурм” в големите институции и това, че неведнъж, обсъждайки заедно някакъв проблем, се оказва, че действа синдромът на конформизма и важни неща, които се различават от доминиращото мнение, се премълчават или пренебрегват от участниците. И когато трябва да се вземат решения с много значими последствия в държавни институции, в ЦРУ, в големи компании това може да се окаже фатално. Затова и в методите на експертна оценка са създадени серия от допълнителни препятствия, за да намалят вероятността от грешка на колективното мислене. Е, ако конформност и пренебрегване на сложността на реалността имаме при малки групи експерти, заети с чисто рационална оценка на нещата, то какво да кажем за голямата тълпа на площада, в която не мисленето, а емоциите и крясъците са водещото?

Протестите в страната продължават вече месец. Еуфорията и усещането за преломен момент, за ново начало се засилват. Не е случайно, като се имат предвид добре известните особености на поведението на човека в тълпата. Още първият изследовател на това поведение Густав Льобон говори за преобладаването на безсъзнателното в него.

Според психоаналитика Карл Юнг в тълпата се появяват феномени с регресивен характер – неслучайно на сегашните протести се възпроизвеждат лозунги и схеми на поведение отпреди 23 години. Имаме еуфория, повишена емоционалност на възприятието за всичко, което се вижда и чува. Светът се разделя на ние-”добрите” и те - “лошите”. Засилва се внушаемостта и съответно намалява способността за рационална преработка на възприеманата информация. Загубвайки индивидуалната отговорност, ставайки част от тълпата, човек придобива усещане за всемогъщество. Рязко се повишава афективността на поведението.

В такава ситуация много важни стават малки активни групи, съответна организация на протестите, която може да тласне тълпата в една или друга посока. Технологиите на такова тласкане на тълпите в определена посока добре са овладени при организацията на т. нар. цветни революции.

У нас езикът, лозунгите на сегашните процеси, доминантата им са задавани от стилистиката на либералните демократи от началото на българския преход  към капитализъм, когато самата либерална демокрация бе видяна като най-висшето състояние на човечеството и “краят на историята”. Те се появяват тогава и обявяват, че тя не се получила, защото “комунистите” и “държавна сигурност” им попречили. И отново “креативно” се повтаря “червени боклуци и “кой не скача, е червен”. И разбира се, дежурно “комунизмът” и “СССР” се оказват виновни, че добрите намерения на добрите “демократи” не се били осъществили. Както за вярващия християнин това, че царството божие го няма още на земята, виновен е дяволът. И сега те ни обявяват, че най-после ще свалят омразното правителство и ще осъществят божието царство на моралната политика и “истинската демокрация”. Говорят, че били за “свободата” и изгониха група протестиращи с лозунги, искащи за всеки българин “базисен доход”. За тях не доходите били важни, а “свободата”, но в либералното им съзнание и на ум не им идва, че никаква свобода няма за годния, босия и гладния, че свободата е за имащия и имайки икономическата свобода, те искат да имат и политическата, без да мислят обаче за несвободата на близо половината от българите, заплашени от бедност според изследванята на Евростат.

Това протестиращо либерално-демократично съзнание е изпълнено с противоречия, за които автономният и рационален индивид би бил напълно наясно, но са незабележими от индивида, потопен в масовото поведение на тълпата. Ето няколко  крещящи  противоречия в съзнанието на протестиращите и свързаните с тях политици в момента, демонстриращи ирационалността на тълпата:

Първото противоречие е свързано с представата за това кой представлява народа като субект на властта – протестиращите, мълчаливото мнозинство или политиците?

Протестиращите възприемат себе си като истинските “демократи” и “говорители на народа”. Но добре е известно, че като говорител и изразител на народа може да се смята всеки. За такъв се смята Хитлер, който говори непрекъснато от името на германската нация. За такъв се смята всеки диктатор. Защо една група от протестиращи на площада да има повече основания да говори от името на народа, отколкото например Адолф Хитлер, Саддам Хюсеин или Муамар Кадафи?

Странно нещо – откакто се появява феноменът “демокрация”, се смята, че начинът, по който народът като субект на демокрация изявява своето мнение, е изборната бюлетина. Това е средството да се постигне представителност. Предполага се, че рационалният избор в тъмната стаичка, а не лозунги и викове по площадите дават възможност да се чуе най-добре какво иска народът. При това създателите на днешната либерална демокрация са преценили, че изборите трябва да се провеждат през определен период – поне 4 до 7 години за различни случаи, за да може тези, които са избрани да покажат наистина какво могат, да реализират своите програми. У нас конституционният съд обяви последните избори за законосъобразни и свободни. Но т. нар. наши “демократи” през последните 23 години демонстрират странно поведение. Те признават за “демократичнисамо тези избори, чрез които те са влезли във властта. Всеки път, когато не влязат във властта, те искат нови изброи, веднага, тук и сега.

Така беше, ако си спомняте още в 1990 г., когато един “демократ” призова за “избори до дупка”, така бе през 1997 г., така е и сега. Проблемът е, че тълпата, колкото и да е голяма, колкото и да и раздуват цифрите, е просто “агресивно малцинство”, чийто брой е дори по-малък от членската маса на една партия. С какво право тогава тя ще бъде претендент за говорителя на народа, представителя на народа?

Разбира се, ако имаше рационален разговор, би могло да се постави въпросът, че самата либерална демокрация е в криза не само у нас, но и навсякъде по света. Да се погледнат витрините на книжарниците, където ще видят заглавия на автори, които анализират посоки на движение при тази криза, наричайки ги “постдемокрация”, “контрадемокрация”, “нелиберална демокрация”, “партиципаторна демокрация”, “полупряка” какво ли още не. Но протестиращата тълпа е затворена в съответното либерално-демократично съзнание и приказките за “смяна на политическата система” не са нищо друго освен искания за корекции просто на съществуващото статукво.

Второто противоречие е свързано с искането за морални политици и отхвърляне на досегашните политици като неморални.

За този, който не е под ирационалното влияние на ставащото в тълпата обаче, възниква въпросът: е, добре, но защо 23 години всички политици, които избираме са неморални? И защо вие, от тълпата, да сте по-морални от политиците? Нали същите тези политици са избирани от нас, от гражданите? И ако в продължение на 23 години все избираме неморални, всеки път “новите лица” се оказват неморални, то очевидно обществото е неморално и ние, от чиито редици идват политиците, не сме по-добри?

Някой може да възрази, че причината е избирателната система, че ако променим избирателната система ще си осигурим подбора на най-добрите като експерти и на най-моралните. И се дават най-различни предложения за такава промяна. Казва ни се например, че ако въведем мажоритарни елементи, ще избираме личности, а не партии и така ще преценяваме, кои са най-моралните. Дали е така?

Нека да видим как гледат на своите политици американците в една система, в която водещо е мажоритарното начало. В изследване от февруари тази година 71 % от американските гласоподаватели смятат, че правителството не изразява техните интереси. А Робърт Райх, известният икономист говори за “плутокрацията в Америка” и за това, че само 26 % от гражданите имат доверие днес към американското правителство. Подобни изследвания имаме и за останалите развити страни. В момента Люксембург - страната с най-висок БВП на човек от населението в света, се тресе от скандали и хората там казват, че всички политици са корумпирани – нищо, че са най-богатите и в Европа, и в света, а не най-бедните като нас. Е, ако техните избирателни системи не водят до морални политици, на които да им имаш доверие, защо да смятаме, че променената избирателна система у нас ще реши нещата?

Разсъждавайки така, можем да кажем, разбира се, че съответните хора, докато не са политици, са морални, но след това властовите възможности, които имат, ги правят неморални. Но ако е така, то тогава проблемът не е ли да видим какво прави неморални политиците и да видим как да променим условията за неморалност, които очевидно не са само в характеристиките на политическата, а на икономическата система, която създава олигархии и задкулисия? Тези мисли обаче съвсем няма да откриете в лозунгите на протестиращите.

Третото противоречие е свързано с основния враг, срещу който са концентрирани лозунгите, крясъците, исканията на протестиращите – олигархията, която била “задкулисието на прехода”.

От една страна, протестиращите и десните партии, обединяващи се в “реформаторски блок”, говорят за “рестарт”, за това, че основен недъг на сегашното управление е, че зад него стои “олигархия”, управлявано е от “олигархия”. Вдигат се лозунги срещу “олигархията”, разнасят се плакати “Кабинетът Олигарски вън” и какво ли още не. Очакват, че новите избори ще решат проблема е ще доведат до една “истинска демокрация”, “без задкулисие”, освободена от “олигархия”. Срещу “олигархията” се обявиха даже в съвместна статия немският и френския т посланици в София.

Нека да видим обаче какво е “олигархия”. От времето на Платоновата “Държава” това е “управление на богатите”.

Излиза, че протестиращите са срещу управление на богатите. Добре де, тогава защо някои от най-богатите хора в България стоят зад протестите? И те ли са срещу “управлението на богатите”? Нали Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България, където са концентрирани някои от най-богатите хора в България официално подкрепя протестите, т.е. стоят зад политическата позиция на протестиращите. Как така протестите са срещу олигархията, а богатите подкрепят протестите? Нали милионерът Плевнелиев – един много богат човек, е на най-висшата длъжност в страната и подкрепя протестите и техните лозунги! Но нали управлението на богатите е “олигархия”? Къде тогава стои “олигархията” – зад управляващите или зад протестиращите?

А десните партии от така нар. реформаторски блок, които мечтаят за реванш и ренесанс на дясното и също се борят с “олигархията”, питат ли се кой и как създаде много богатите хора в България? Не си ли спомнят, че именно при дясното управление през 1997-2001 г. основната част от националното богатство за десетки милиарди, принадлежащо на всички българи, бе раздадено и разпродадено на едно малцинство? Нали тогава с по-голяма скорост от всякога преди в нашата история се появи едва малка група от много богати хора в обществото? Тези, които особено активно участваха в правенето на “олигархия”, сега се оказват срещу нея и заявяват, че ще дойдат на власт, нямащи нищо общо с нея. Както неведнъж става, “Крадецът вика “Дръжте крадеца”.

Някои журналисти излизат от това противоречие, като казват, че всъщност има “битка между олигарсите”. Една група олигарси били зад протестиращите, друга - зад управляващите. Правителството било под контрола на Цветан Василев и Дилян Пеевски, а други олигарси били зад протестиращите. Да де, но защо тогава правителството предприема мерки да разсредоточи парите на държавните предприятия и институции, за да не бъдат с предимство в банката на Цветан Василев? Нали той стои зад тях? И на всичкото отгоре излезе не кой да е, а самият лидер на ГЕРБ Бойко Борисов и обяви, че същият този Цветан Василев стоял заедно с Иван Костов зад формиращия се десен блок от малки партии, които са най-активно ядро на протестиращите. И какво излиза тогава? Че почти всички богати хора стоят зад протестиращите. Е, къде са олигарсите, и къде е мафията – при правителството или при протестиращите? Голяма част от журналистите по телевизионните медии, заразени от масовата еуфория, се носят по повърхостта на ставащото, да не говорим за т. нар. “интелектуалци”, които наливат масло в огъня,  и на ум не им идва, да си зададат такива въпроси. Пълен ирационализъм или идиотизъм, казано съвсем директно.

Четвъртото противоречие е свързано с оценката на поведението на “Атака”.

От една страна, като се започне от Европейската народна партия, представители на Европейския парламент, мине се през купища лидери, журналисти и протестиращи у нас тя се ругае като “националистическа”, “антитурска”, “антициганска”, “фашистка”, “ксенофобска”. Председателят на групата на социалистите и демократите в ЕС Ханес Свобода призова: “Българското правителство трябва да се разграничи от всякакви действия на “Атака”.

От друга страна обаче, протестиращите издигат плакати и лозунги, в които Сидеров и “Атака” са представени като протурски мекерета, с фесове, полумесеци и какво ли още не. Развиват се конспиративни теории за таен план между “Атака” и “ДПС”. Сидеров се представя като най-страшния туркофил в България, т.е. всяко действие, каквото и да е, което не е враждебно или отхвърлящо ДПС, се обявява за “протурско”, антинационално. Протестиращите носят картинки и лозунги от типа на “Волен фес долен”, “Волен, свиня на ДПС слуга”.

От една страна, “Атака” е обвинявана, че е партия, която насажда омраза и противопоставяне в обществото, от друга страна, журналистите се умиляват пред лозунгите на протестиращите “Мразя ви безплатно”. Едните са заклеймявани като мразещи, другите са хвалени като мразещи. Тук има нещо сбъркано с елементарната формална логика.

Е, кажете сега, чии лозунги и призиви са фашистки и националистически – на протестиращите или на “Атака”. Ако “Атака” е “фашистката” партия, за каквато е заклеймявана, как си представяте например Хитлер да подкрепя евреите в парламента? И ако дори само това, че “Атака” влиза в парламента, както би трябвало да прави по конституция, се обявява за туркофилство и Сидеров се рисува с фес и полумесец като изразител на някакъв си днешен османизъм, кажете кой е фашистът – “Сидеров” или протестиращите?

Не би ли било нормално всеки, дори и малкият намек за сътрудничество между “Атака” и ДПС да се подкрепя, да се разглежда като способност на партиите у нас да сътрудничат, да преодолеят крайните позиции, а не да се ругае от позициите на “или-или”? Не означава ли, че именно в практиката на такова сътрудничество могат да се преодолеят крайностите на национализма? Във всеки случай така и не ми става ясно защо протестиращите и възмущаващите се политици да са “демократични”, а другите - “националисти” и “фашисти”. Не излиза ли, че в някакъв смисъл нещата са точно обратните? Но кой ти мисли за подобни противоречия!

Събраната заедно голяма маса от хора в условия на криза  е носител на неадекватно, емоционално и ирационално колективно съзнание. Неслучайно сред протестиращите отново се появиха певци, артисти, поети, изобщо всякаква хуманитарна интелигенция, която си изкарва хляба не с логика и рационално мислене, а с емоции и страсти. Не говореше ли още Платон как тя ни отдалечава от рационалното осмисляне на процесите? Случайно ли Зигмунд Фройд говори за масата като за “първобитна орда”? Днес обаче, благодарение на електронните медии тази еуфория, понижено равнище на рационално мислене могат да включат не просто непосредствено протестиращите, но и много по-голяма група от хора. На мястото на трезвия анализ и размишления, на логическото мислене  е дошло масовото психично заразяване в условия, типични за тълпата, в което човек губи разум и способност да вижда и възприема действителността, такава, каквато е.

Междувременно като част от арсенала на въздействие на протестите бе пусната знаменитата картина на Делакроа, свързвана с Френската революция, но по същество създадена за революцията от 1830 г., когато на власт идва Луи Филип и съответната олигархична върхушка. Тази картина е символ на буржоазната революция. В същото време добре е известо, че тези, които правят буржоазната революция във Франция, откриват, че се е получило нещо съвсем различно от това, което са възнамерявали. И затова се опитват да я правят отново. По този повод Маркс говори в “18 Брюмер на Луи Бонапарт” за историческите събития, които първия път са трагедия, а след това фарс. Днес наблюдаваме именно фарса на буржоазната революция у нас от 1989 г., когато нейните активни участници издигат същите лозунги, опитват се да копират казаното и правеното от началото на 90-те години, а се получава фарс или казано на съвременен български език - “чалга”.

 

 

Източник: в-к „Нова Зора”, бр. 29 – 2013 г.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар