“Но целият светоглед на Маркс е
не доктрина, а метод. Той дава
не готови догми, а опорни точки
за по-нататъшно изследване и
метода за това изследване.”
Фридрих Енгелс до Вернер Зомбарт
11 март 1859 г.
Маркс толкова категорично изразява недоволството си от догматичното тълкуване на неговата теория от французи, самоопределящи се като марксисти[1], че веднъж в разговор с Пол Лафарг саркастично възкликва: “Ясно е, че аз не съм марксист.”[2] Енгелс изцяло споделя критичното отношение на Маркс към тези, които превръщат революционното учение в “закостеняла догма на правоверна секта”[3]. По-късно той неведнъж има поводи да припомня тази саркастична забележка на Маркс по повод тактиката на френските “марксисти”[4]. Същност на това критично отношение на Маркс и Енгелс е проблемът за типа отношение на техните последователите към революционната им теория и нейното отношение към практиката.
Към 80-те години на ХІХ век започва процес на широко разпространение на класическия марксизъм като идейно-теоретична основа на разрастващото се революционно движение. В динамично изменящите се исторически условия проблемът с разбирането и прилагането на теорията става все по-актуален. Така в историческата съдба на тази теория и свързаната с нея практика, наред с борбата за творческото й развитие, се появяват и различни отклонения. Разликите можем да разположим в диапазона от догматизма до ревизионизма. Всички те днес с не по-малко основание биха предизвикали сарказма на Маркс и той би повторил: “… ако това е марксизъм, аз не съм марксист”[5].
Към края на ХІХ век наред с многобройните нови издания и преводи на основни трудове на Маркс и Енгелс се появяват и тълкувания, които създават невярна и дори превратна представа за класическия марксизъм и за необходимостта от творческото му развитие като метод за критичен анализ и проект за практически действия. Те се отнасят главно /но не само!/ до проблема за характера и субекта на историческото развитие, за възможностите и пътищата за социална промяна.
В социалдемократичното движение в Европа възникват теоретични разногласия, които се проявяват и в практическата дейност на различните партии. Същевременно в развитието на основания върху частния капитал обществен живот се наблюдават нови тенденции, набелязващи прехода към фазата на монополизма и империализма. По специфичен път се развива капиталистическият начин на производство в страни с различна историческа съдба и национални традиции. По тази причина възникват множество теоретични и практически въпроси. Поради липса на достатъчна яснота и литература по тях расте броят на тези, които търсят съвет и подкрепа от “първа ръка”. Ето защо след смъртта на Маркс през 1883 г. Енгелс става най-търсеният “съветник и ръководител на европейските социалисти”[6]. Сред неговите кореспонденти през този период са не само представители на социалдемократичното движение. Често това са хора, които не са пряко свързани с революционната борба на пролетариата, но проявяват теоретичен интерес към различни проблеми от марксистката теория и особено от концепцията за историческите процеси. “Интересът към историческия материализъм, отбелязва италианският марксист от това време Антонио Лабриола, все повече и повече нарастваше, а литература за него липсваше – ето защо естествено е, че през последните години от живота си Енгелс е бил засипван с въпроси като професор без собствена катедра.” [7].
В своите писма-“лекции” по марксизъм, Енгелс точно, кратко и ясно разяснява теоретичната същност на революционното учение и неговата конкретна връзка със социално-преобразуващата практика.
Централно място в писмата на Енгелс през последните години от неговия живот /1890-1895/ заемат проблемите на т. нар. исторически материализъм[8]. Тези писма са проникнати от повика за задълбочено изучаване и прилагане на теорията, с оглед на не по-малко конкретното изучаване на обективните и субективни предпоставки във всяка специфична ситуация. Само така богатството и евристичноте възможности на Марксовата историческа теория може да постигне търсеният успешен практически ход. В писмата си Енгелс остро критикува шаблонизирането, догматизирането, изопачаването на действителния творчески заряд, превръщането на историческия материализъм само в средство за систематизация, идеологизация и абстрактни конструкции. Писмата дават кратки, точни и ясни доказателства, че е несъстоятелно да се отъждествява материалистическото разбиране за историята примерно с възгледите на пруските романтици от историческата школа или с възгледите на Бр. Бауер[9]. Писмата съдържат и разяснения относно принципната разлика между материалистическия диалектичен метод и спекулативната диалектика на Хегел, за разликата между марксизма и малтусианството. Енгелс се чувства длъжен да разобличи и интригите на Лорна около авторството на материалистическия възглед за историята, както и легендите около личността на Ласал. Той насърчава социално-исторически изследвания на Франц Меринг и Август Бебел, насочва вниманието към новите теоретични и практически задачи. Характерни са високата взискателност и критичност на Енгелс към повърхностното усвояване на материалистичната теория за историческото развитие, към ултрареволюционната фразеология на навлизащото в социалдемокрацията най-младо поколение. В редица писма той сочи основните периоди от развитието на теорията и дава указания за трудовете /публикувани дотогава/, от които тя трябва сериозно да бъде изучавана.
Тези писма на Енгелс “по силата на своята вътрешна логическа връзка … получиха широка известност в литературата като произведения със самостоятелна стойност – с популярното название “Писма за историческия материализъм”[10]” Обсъжданите в тях проблеми са съществен принос на Енгелс за развитието на марксизма. Мащабните теоретични обобщения и перспективните нови идеи, които той издига и разработва, съответстват на вътрешната логика, по която двамата с Маркс разработват теорията на научния социализъм. Най-общо тази логика може да се определи като възхождане от абстрактното /установяване на всеобщата историческа закономерност/ през особеното /проявите на тази закономерност в частно-капиталистическата обществена формация като цяло/, към конкретното /исторически многообразните форми и специфични начини, чрез които се налага историческата необходимост/диалектика на свобода и необходимост. Възловите в тях са сладните:
До 1848 г. Маркс и Енгелс установяват всеобщата историческа закономерност – диалектиката на производителни сили и производствени отношения, които определят формата на политическата, правната и духовната надстройка в обществената структура, – разработват историческия материализъм и преодоляват Хегеловата спекулативна диалектика,обосновават нов философски метод за изследване на обществените отношения и на историческото развитие;
До 1871 г. Маркс разработва теорията за принадената стойност, изследва възлови периоди от историята на Франция, а Енгелс – на Германия. В тези две предметни области /икономическа и социално-политическа/ те верифицират методологичния смисъл и евристичните възможности на историческия материализъм и обогатяват концептуалното му съдържание;
До 1883 за Маркс и до 1895 г.за Енгелс, след като основната цел – философското и икономическо обосноваване на марксизма като научен социализъм, е постигната, в изследванията им се задава нов проблемен кръг:какво е историческото многообразие и какви са границите на валидност за социалните зависимости, установени при частно-капиталистическата форма на собственост /вертикален разрез на обществените формации/; каква е спецификата при утвърждаване и развитие на тези общи закономерности в различни страни от Европа, Азия и Америка /хоризонтален разрез на обществено.икономическата формация/;
След 1871 г. “Маркс отново се връща към проблематиката на материалистическото разбиране на историята на ново по-високо равнище, центърът на тежестта на неговите теоретични изследвания се измества в тази насока. Разкрива се един своеобразен процес на отрицание на отрицанието в развитието на теоретичната дейност на Маркс”[11]. В същата насока се задълбочават и изследванията на Енгелс. След смъртта на Маркс успоредно с огромната работа за укрепване на международното работническо движение и заедно с подготовката за печат на втори и трети том на Капиталът Енгелс интензивно продължава разработването на историческата теория във вече набелязаната заедно с Маркс насока.
Този период от творческата биография на Енгелс най-често се характеризира морално като саможертва от негова страна и отказ от реализиране на собствените му интереси в областта на диалектиката на природознанието. Но има и друго. И у двамата основоположници на марксизма липсват обособени частни научни интереси и дребнаво авторско честолюбие, и за двамата е условно тяхното разделение на труда; те имат единомислие по насоките за преимуществено разработване на един или друг аспект от общото учение. Изследователската ориентация на Енгелс след смъртта на Маркс е показателна за значението, което и двамата са отдавали на многообразието от исторически форми на проява на основната историческа закономерност – особено когато теорията им трябва да се превърне в основа на практически действия. Концептуалното разгръщане на теорията, което Маркс и Енгелс правят след 1871 г., разкрива политикономическите им изследвания като “ключ към социално-историческото развитие.”[12], а материалистическото разбиране за историята – като метод за изследване на конкретно-историческите условия с оглед поливариантността на политическото действие.
Насоката, в която Маркс и Енгелс разгръщат концептуалното съдържание на революционното си учение, експлицира неговата диалектична природа и цялостност. “Откриването на материалистическото разбиране за историята /историческия материализъм/ става най-важната теоретична предпоставка за възникване на марксистката политическа икономия. През цялата история на марксизма тези две страни на марксистката теория се развиват в органично единство една с друга, както и с другите страни от цялостното им учение.
Периодът на формиране на социално-историческата концепция на Маркс е заедно с това и период на разработване на диалектикоматериалистическите принципи на марксистката политическа икономия, на материалистическите основи на нейната методология.”[13]
٭ ٭ ٭
Проблемът за методологичния смисъл на диалектикоматериалистическия възглед за историята има възлово значение сред поставените от пред последователите през 90-те години на ХІХ век Енгелс теоретико-практически проблеми/. Без усвояване на тази методология Енгелс не вижда възможност за разбиране и развитие на учението като идейно-теоретична основа на социалдемократичното революционно движение.
Конкретен повод за обсъждане на този проблем в писмата на Енгелс са наблюдаваните от него тенденции към превръщане на диалектикоматериалистическото разбиране на историята в матрица, по която се нагласяват /често даже след преиначаване/ историческите факти. Поради механичното усвояване и прилагане на теорията той предупреждава за опасността тя да стане етикет, гола фраза, с която да се прикриват липсващите задълбочени познание и конкретни изследвания: “ … фразата исторически материализъм[14], пише Енгелс до Конрад Шмид, /възможно е всичко да бъде превърнато именно във фраза/, служи на много млади немци само за да приведат в системен ред по възможност най-бързо своите собствени, относително оскъдни исторически познания …”[15]
За първи път въпроса за методологичния смисъл на материалистичното разбиране за историята Енгелс засяга в рецензията си за труда на Маркс Към критика на политическата икономия /1859 г./. Там той недвусмислено отбелязва, че научната немска политическа икономия “почива всъщност върху материалистическото разбиране за историята”, което е “революционно откритие” – “не само за политическата икономия, но и за всички исторически науки …“[16]
В политическата икономия на Маркс става дума “за отвлечено историческо общество, чиито граници с други общества биха могли изобщо да не съществуват”, в историческите трудове обаче се изследват “отделни конкретни общества”[17]. Така през последните години от живота си Маркс изучава историята на руската община и на Индия; интересува се от античността и средновековието, както и от първобитната обществена формация на основата на най-новите археологични открития. В Произход на семейството, частната собственост и държавата Енгелс сравнява първобитното общество със следващите периоди от историята на човечеството и с неговото бъдеще. Широките и трайни исторически и политически интереси на Енгелс през последните години от живота му се съсредоточават особено силно върху историята и политиката на Русия, на страните от Северна и Южна Европа, Азия и Америка. През 90-те години на ХІХ век Енгелс анализира и развитието на работническото движение в тях. В хода на тези анализи той разкрива differentia specifica на всяко изследвано събитие и процес. Подобни сравнителни анализи Енгелс е правил и преди. Например през 1882 г. по този начин открива, че между германските племена на Тацит и северноамериканските индианци има голямо сходство в начина на живот и на производство[18], през 90-те години на ХІХ век прави редица сравнителни характеристики на развитието на капитализма и работническото движение в Германия и Норвегия, Русия и САЩ, Франция, Англия и Германия, а също така и на континентите – Европа и Азия, Европа и Америка. Той например прогнозира бъдещето на Европа като резултат от завладяването на азиатските страни от европейския капитализъм.
Многообразието от исторически пътища при утвърждаването на капиталистическия начин на производство в различни страни създава условия и за изява на някои специфични особености в тенденциите на тяхното развитие. Това намира отражение и върху облика на работническата класа. Така проблемът за методологичните функции на теорията придобива практически измерения. Пренебрегването на реалното многообразие от условия и пътища на развитие, тяхното шаблонно интерпретиране водят на практика, предупреждава Енгелс социалдемократичните лидери, до провеждане на “политика напълно противоположна на препоръчаната в Манифест на комунистическата партия – до рушене на интернационалната солидарност на пролетариата. Енгелс разкрива пряката връзка между теоретичните и практическите подходи и догматизирането на теорията. Това довежда “партийните вождове” до неправомерни изисквания към работниците: “да погълнат като верую” онова революционно учение, което би трябвало да схванат въз основа на разбиране на своето класово положение. Това заплашва марксизма да се превърне в “правоверна секта”, а литературните му представители да изпаднат в “чиста идеология” – да схващат “всички отношения погрешно и ограничено” и да си служат с “демагогски фокуси”[19]. Енгелс остро критикува проявата на такова сектантство от страна на тогавашните германски социалисти. Вместо да се запознаят със специфичните особености примерно на САЩ и на тамошното работническо движение, “те виждат в него само погрешни пътища … перчат се с ортодоксалното си превъзходство, отблъскват американците, вместо да ги привличат, и затова си остават само безсилна секта”[20].
٭ ٭ ٭
По същество при обсъждане на методологичния смисъл на историческия материализъм Енгелс поставя акцент върху две основни негови характеристики: същността на материалистическата диалектика като изследователски метод и неговите евристични възможности като метод за разгръщане на историко-материалистичната концепция с оглед решаването на конкретни практически задачи към социална промяна.
В предговора към първото издание на руски език на кореспонденцията между Маркс, Енгелс и Ленин се прави следната обобщаваща характеристика: “Ако се опитаме с една дума да определим фокуса на цялата кореспонденция – оня централен пункт, към който се свежда цялата мрежа от изказвани и обсъждани идеи, тази дума ще бъде диалектика.”[21]. Съпоставянето на тази оценка с писмата на Енгелс за историческия материализъм убеждава, че тя с пълно основание може да се отнесе и към тях. Проблемът за диалектиката и тук е ядрото на обсъжданите методологични, концептуални и практически въпроси.
Енгелс отчита изключителната важност достъпно да се обобщи и заедно с това да се конкретизира /във връзка с новите задачи/ принципната отлика на материалистическата от спекулативната диалектика, онова, което те с Маркс са изяснили вече за себе си. Този аспект на саморефлексия на теорията, на обобщения и концептуализации характеризира писмата на Енгелс като изява на високата степен на зрелост и развитие на марксистката теория.
Указанията, които намираме в писмата за усвояването на метода, съдържат два аспекта: първо, да се изучава Хегеловата диалектика, и второ, тя да се изучава критично. Спекулативният характер на Хегеловата диалектика не е основание тя просто да се отхвърли. От философията на Хегел Енгелс препоръчва да се вземе онова ценно, което тя съдържа. В нея той вижда необходима школа за диалектично мислене и настоява за приемственост в интелектуалното развитие като цяло. В същото време обръща внимание върху това, как ползотворно да се изучава Хегеловата философия: “Но в никакъв случай не бива да четете Хегел, както г-н Барт го е чел, именно за да открие предполагаеми паралогизми и съмнителни трикове, които му били служили като лостове за построенията му. Това е чисто ученическа работа. Много по-важно е под неправилната форма и в изкуствената връзка да намерите вярното, гениалното”[22]. Това означава зад движението на мисълта да се види движението на фактите от реалността. По този начин изкуствено конструираните преходи се заменят с действителни, разкрива се привидността на една самостоятелна история на формите на държавното устройство, на правните системи, на идеологическите представи във всяка отделна област и се разкриват действителните.
Знаменателно е, че Ленин, който не е познавал тези мисли на Енгелс, във своите Философски тетрадки пише почти същото: той смята, че Хегел трябва да се чете материалистически и критично да се преодолява, да не се отхвърля “от прага”, нито пък ученически да се предъвква.[23] Приемствеността в теорията често се осъществява парадоксално: онези, към които Енгелс се обръща, не са го разбрали – а онзи, който не го е чел, сам е преоткрил мисълта му и я е осъществил.
Материалистическият прочит на Хегел е възможен само ако се познават материалистичните основи на диалектиката в Капиталът – историческия материализъм. Доколкото формирането на материалистическата диалектика и историческия материализъм донякъде съвпада[24] и по силата на диалектичната закономерност, то теорията се превръща в метод. Енгелс е убеден, че без познаване на тяхната взаимна историческа и теоретична връзка, то цялата марксистка теория ще остане енигматична. Ето защо той ориентира кореспонденцията си към произведения, които разкриват именно тази връзка. На първо място – предговора към Марксовия труд Към критика на политическата икономия. В послеслова към второто издание на том първи от Капиталът Маркс също насочва неразбиращите неговия метод към този предговор. Предговорът съдържа, както е известно, класически кратко и ясно изложение на материалистическия възглед за историята. На този основа Маркс разработва метод, който “не само се различава от Хегеловия, но е и негова права противоположност”. Тази противоположност Маркс обяснява /в споменатия послеслов/ по следния начин: “За Хегел мисловният процес, който под името идея се превръща дори в самостоятелен субект, е демиург на действителното, което представлява само негова външна проява. За мен, напротив, мисловното не е нищо друго освен материалното, пренесено в човешката глава и преобразувано в нея”[25]. Противоположността на методите се корени в противоположността на материалистическото и идеалистическото схващане на субекта и по-общо – за отношението на мисленето към битието. За Маркс субект и затова и изходна точка на икономическите му изследвания са “произвеждащите в обществото индивиди”[26], за Хегел – Световният дух /Абсолютната идея/.
Разликата между диалектиката като метод за познание на конкретното развитие и Хегеловата спекулация като саморазвитие на мисълта може според Енгелс ясно да се открои при съпоставянето на Хегеловото учение за развитието от битието до същността с Марксовия анализ за развитието от стоката до капитала. При Хегел всички невъзможни преходи се преодоляват благодарение на остроумието, но докато в областта на чистото мислене това е допустимо, то на езика на фактите, набляга Енгелс, това е невъзможно.
Дълбоката разлика в методологичния подход и гносеологичните принципи на Хегел и Маркс обяснява острото критично отношение на Енгелс към тези, които подменят диалектикоматериалистическият анализ с конструиране от Хегелов тип.
٭ ٭ ٭
Гносеологичният потенциал на материалистическия диалектичен метод аргументирано е защитен в писмата на Енгелс чрез разкриване на богатото, диалектически пластично и разгръщащо се съдържание на материалистическата концепция за историческото развитие. По повод на опитите за опростено тълкуване на установената от историческия материализъм основна закономерност Енгелс е категоричен:“… Според материалистическото разбиране за историята определящият момент в историята е в последна сметка – производството и възпроизводството на действителния живот. Повече не сме твърдели никога – нито Маркс, нито аз. А ако някой изопачава това в смисъл, че икономическият момент бил единствено определящият, той превръща това наше твърдение в нищо неказваща, абстрактна, безсмислена фраза. Икономическото положение е базата, но върху протичането на историческите борби оказват също своето влияние и определят в много случаи най-вече тяхната форма различните моменти на надстройката … Всички тези моменти се намират във взаимодействие, в което икономическото движение в края на краищата се налага като нещо необходимо сред безбройното множество от случайности.”[27]
Със същата категоричност Енгелс сочи и причината за едностранчивото интерпретиране на историческия материализъм в духа на икономическия детерминизъм:“ … на всички тези господа липсва именно диалектиката. Те виждат винаги само тук причина, там – следствие. Че това е празна абстракция, че в действителния свят съществуват такива метафизически диаметрални противоположности само по време на криза, че цялостният величествен ход на развитието протича във формата на взаимодействие – макар и на доста неравни сили, от които икономическото движение е най-силното, най-първичното, най-решаващото, че тук нищо не е абсолютно, а всичко относително – това именно те не виждат, за тях Хегел не е съществувал.”[28]
По повод на интерпретациите, които опростенчески и превратно представят съдържанието на историческия материализъм, Енгелс съветва своите кореспонденти да се запознават с теорията от първоизворите, а не “от втора ръка”. Сред препоръчваните от него основни трудове са Капиталът, Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия, Анти-Дюринг, Произход на семейството, частната собственост и държавата. Препоръчването на Капиталът, произведение, което в най-голяма степен дава повод за икономизиране и вулгаризиране на учението, е доказателство, че Енгелс го разбира в цялата пълнота и богатство на неговото съдържание. В сравнение с Енгелс за много марксисти и до днес Капиталът се третира само като икономическо произведение, т.е. за тях то си остава книга, “запечатана със седем печата”. Диалектикоматериалистическият анализ на частнокапиталистическото общество от Маркс дава твърде много, за да се разбере, че анализът на базата, на икономическото производство позволява да се разкрият същностните характеристики и на надстройката с нейните вътрешни компоненти. Нека само припомним, че благодарение на диалектикоматериалистическия методологичен подход Маркс успява да разкрие илюзорния характер на буржоазната свобода, нейната ограниченост.
Като пример за диалектикоматериалистически анализ на взаимодействието между всички участвуващи в социалното движение фактори Енгелс сочи книгата на Маркс Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт. По този повод той разяснява, че ако в борбата с противниците на установената от историческия материализъм основна закономерност те е трябвало да подчертават определящата роля на базата, на производството в обществения живот, то “щом се дойдеше до изложението на определен исторически период, следователно на практическо приложение, работата се променяше; и тук не беше възможно никакво заблуждение”[29]. От казаното следва, че за правилно усвояване на съдържанието на историческия материализъм към трудовете на Маркс и Енгелс е необходимо да се подхожда също диалектикоматериалистически – да се отчетат конкретно-историческият контекст и непосредствените им теоретични задачи. При такъв подход става ясно, че в теоретичните полемики е възможно, а понякога и наложително да се подчертават определени страни от съдържанието на материалистическата теория за развитието за сметка на други. В практическото приложение обаче задължително се мобилизират, задълбочават, прилагат в хода на анализ, а така се и развиват всички страни на теоретичното съдържание. Тогава наред с отчитането на определящия фактор на историческото развитие диалектическият метод на анализ обхваща и всички взаимодействащи си фактори и то при различни условия, в различните времена и ситуации, а и с различна сила.
Така най-общо могат да се систематизират разсъжденията на Енгелс върху съдържанието на историческия материализъм в борбата срещу неговото вулгаризиране и догматизиране. В крайна сметка тези две негови форми на отношение имат общ порок – неразбирането на диалектическата връзка между метод и съдържание в материалистическото разбиране за историята. Най-силен аргумент в писмата на Енгелс против вулгаризирането и схематизирането на историческия материализъм е доразвиването на някои идеи, появили се по-рано в трудовете им с Маркс, и разработването на нови, обогатяващи теорията. От съществено значение е също така самото концептуализиране на проблема за идейното съдържание на историческия материализъм във връзка с неговия метод, а именно в това е патосът на трудове като Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия, както и на Анти-Дюринг.
В противоположност на метафизичното мислене, според което база и надстройка, причина и следствие са “твърдо противостоящи един на друг полюса”, Енгелс разкрива диалектичната пластичност на тяхната връзка чрез материалистическата теория за развитието. Диалектичният метод за разлика от спекулативно- метафизичния отчита разликата между “определящ” и “единствено” определящ момент в историята. На едностранчивия детерминизъм е противопоставена реалността на взаимодействието между база и надстройка, битие и мислене, обективно и субективно, причина и следствие. Съгласно принципа на диалектичния материализъм: “едно историческо явление, щом е извикано на живот от други, в последна сметка икономически причини, сега също реагира, може да оказва обратно въздействие върху заобикалящата го среда и дори върху собствената си причина.”[30].
Въведеният от Енгелс в писмата му термин “обратна връзка” отбелязва навлизане в относително нова за досегашното идейно съдържание на историческия материализъм проблематика. Относително нова, защото:
- първо – въпросът е частично поставян, макар и не теоретично обобщен – веднъж в трудовете на Маркс и Енгелс през 50-те години на ХІХ век /например в Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт, Селската война в Германия и др./ във връзка с влиянието на илюзорното социалнополитическо съзнание върху хода на определени исторически събития, както и във връзка с периодизацията на историята, която обхваща бъдещото общество /в Анти-Дюринг например/[31];
- второ – защото почива върху диалектическото разбиране за взаимодействието и го задълбочава, но го задълбочава и конкретизира материалистически.
В сравнение с основното за историческия материализъм положение – базата определя надстройката /битието – мисленето/, проблемът за обратната връзка и въздействие привлича вниманието върху структурно подчинената страна и нейната вътрешна структура и динамика основополагащата, към базата.
Въз основа на диалектическото разбиране на отношенията: абсолютно – относително /”единствено определяща” – “определящо в крайна сметка”/, общо и особено, част и цяло, Енгелс изяснява генезиса и механизма на социалния феномен “обратна връзка и въздействие”. Исторически обратно въздействащите социални структури са вторични по отношение на производството и се появяват в условия на разделение на труда като общи функции вътре в обществото. Така възникват търговията, правото, държавата. С възникването си те придобиват известна самостоятелност, или по-точно – обективно те стават относително самостоятелни; субективно – тази относителна самостоятелност се проявява във формирането на особени интереси у хората, свързани с изпълнението именно на тези относително самостоятелни функции. От историкоматериалистическия възглед за определящата социално-историческа роля на производството и от диалектическата постановка за взаимодействието чрез противоречия следва изводът на Енгелс за социалната динамика като взаимодействие на неравностойни сили. Това той примерно илюстрира с факта, че “всички правителства, в последна сметка са само изпълнители на икономическата необходимост, произтичаща от положението в страната. Те могат да вършат това различно – добре, лошо или посредствено; те могат да ускоряват или да забавят икономическото развитие и неговите политически и юридически последици, но в краен резултат все пак са длъжни да следват това развитие.”[32]
Енгелс разглежда диференцирано обратното въздействие на надстройката, отделяйки политика, право, идеология. От съществено значение е неговата класификация на обратното въздействие. Доколкото по интензивност политическото обратно въздействие е най-силно, Енгелс взема за пример държавната власт: “тя може да действа в същата насока – тогава се напредва по-бързо; тя може да действа в обратна насока – в такъв случай търпи в днешно време поражение при всеки голям народ; или пък може да спре известни насоки на икономическото развитие и да му наложи други – този случай се свежда в края на краищата до един от предишните резултати. Но ясно е, че във втория и третия случай политическата власт може да нанесе на икономическото развитие големи щети и да доведе до разпиляване на сили и материал в големи количества.”[33] Иначе казано – обратното влияние притежава възможности да оказва както положителен, така и отрицателен ефект върху хода на историческото развитие. Това се отнася не само до обратното въздействие на политиката. Различно по качество е също така влиянието на правото и идеологията, а интензивността и формата имат своята специфика. Тя произтича от характера и степента на опорседеност на връзката между тези различни елементи на надстройката и производството.
Чрез същата диалектикоматериалистична методология, според която в обществото си взаимодействат неравностойни сили, Енгелс класифицира обратното взаимодействие и по белег на интензивност. Разполага я, условно казано, в амплитудата от максимум до минимум, когато разглежда и съпоставя обратното въздействие, от една страна, на търговията, а от друга, на политиката, правото, идеологията върху производството. Като характерен е отбелязан случаят, когато обективно незабележимото, но реално взаимодействие – субективно води до неговото подценяване или пълно отричане. Интензивността на обратното въздействие се определя от степента на опосредяване, на филтриране на взаимодействието чрез сложната социална йерархия. Това е един от аспектите, които Енгелс само мимоходом засяга, но за нас това е перспективна тема.
Специален интерес представлява разглежданият от Енгелс проблем за илюзорното съзнание в контекста на идеята за взаимодействието и обратното въздействие. В сравнение с предишното му разглеждане от Маркс /Осемнадесети брюмер на …/ и Енгелс /Селската война в …/ следва да се отбележи по-голямата задълбоченост, а с това и възможност за теоретично обобщение във връзка с по-широкия въпрос за взаимодействието между базата и надстройката, битието и мисленето.
Енгелс разглежда илюзорното съзнание като необходима субективна рефлексия върху обективното обратно въздействие, което всеки елемент от надстройката оказва върху базата. Поради относително самостоятелното движение във всяка отделна сфера на надстроечна дейност участващите в нея възприемат йерархията на взаимодействието между социалните фактори “с главата надолу”. Това става “без действащите да го съзнават”. Превърнатото съзнание Енгелс нарича “идеологически светоглед”[34]. В противоположност на диалектикоматериалистическия този светоглед превръща “икономическите отношения в правни принципи”, историческото движение – “в самостоятелна история на формите на държавно устройство на правните системи, на идеологическите представи във всяка една област”[35]. Илюзорното съзнание почива върху обособеността на дейностите и интересите, особено в така наречените от Енгелс “витаещи още по-високо във въздуха” – над политиката и правото области като философия, религия и т. н. Тяхната връзка с производството е така многократно опосредена, че в съзнанието на свързаните с тези области хора се оказва заличена напълно. Поради това те “си въобразяват, че обработват независима област”[36]. Исторически това обособяване и свързаната с него поява на илюзорни представи за природата, обществото и човека отново се обяснява от Енгелс с ниската степен на развитие на производството. Доказателство за това той намира във факта, че с прогреса на науката, илюзорните представи постепенно се преодоляват. Енгелс обръща внимание и върху субективната страна на исторически обособилата се духовна дейност като фактор, поддържащ илюзорни представи. По традиция мислителят “борави само с мисловен материал, който на вяра приема за породен от мисленето, без изобщо да се занимава по-нататък с изследването на някакъв по-отдалечен, независим от мисленето източник, и за него това се разбира от само себе си, защото всяко действие, тъй като е обусловено от мисленето, му изглежда в последна сметка и основано върху мисленето.” [37] Така разкритите от Енгелс социално-исторически и психологични причини за появата и възпроизвеждането на илюзорното съзнание имплицира пътя за неговото преодоляване – връзката на теорията с практиката, практическата проверка на теоретичните положения и взаимната им корекция в посока на възможния общ за даден момент интерес. Това фактически е пътят, извървян от Маркс и Енгелс при формирането на техния светоглед и метод.
От гледище на диалектикоматериалистическия детерминизъм Енгелс доказва, че духовните дейности не са абсолютно независими, но те не са и автоматично подчинени на икономическата необходимост. Доколкото хората, които действат в сферата на надстройката, “образуват самостоятелна група вътре в общественото разделение на труда, дотолкова и техните произведения, включително и техните грешки /подчертава Енгелс/, имат обратно въздействие върху цялото обществено развитие, дори върху икономическото. Но при всичко това самите те пак се намират под господстващото влияние на икономическото развитие”[38]. Енгелс подкрепя становището си с факти от историята на буржоазната философия. На вулгаризирането и опростяването на историко-материалистическото схващане за зависимостта на духовната дейност от икономическия фактор Енгелс противопоставя диалектикоматериалистическия им анализ и обобщение.
Чрез разработването на проблема за обратното въздействие на надстройката по отношение на базата Енгелс има възможност да полемизира с деперсонализираното разглеждане на силовите социални взаимоотношения като надиндивидивидуални и безличностни. Според материалистическата теория за историческото развитие икономическата закономерност си пробива път като тенденция, която се пречупва през интересите и съзнателната дейност на хората. В тази постановка на въпроса за диалектиката на база и надстройка намира израз специфичният за марксизма хуманизъм.
В писмата си Енгелс показва на практика как развитието на идейното съдържание на историческия материализъм творчески се отразява върху собствените му методологични и евристични възможности. Изследването на проблема за обратното въздействие му позволява да задълбочи, от друга страна, разбирането за факторите на историческото развитие.
В труда си Произход на семейството, частната собственост и държавата Енгелс доказва, че с развитието на производството исторически нараства доминацията на социалния над природния фактор в социалните връзки и взаимоотношения между хората като природно отделни лица. В Анти-Дюринг и Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия като продължение на същата идея се появява в зародиш и разбирането за възможно нарастване на ролята на субективния фактор /на отделната личност в историческия процес. През 90-те години на ХІХ век Енгелс продължава разсъжденията си в тази насока вече чрез проблема за обратното въздействие. “Ние правим сами своята история, но, първо “при твърде определени предпоставки и условия” – повтаря Енгелс като изходна постановка мисълта на Маркс от Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт и продължава с обобщения резултат от Капиталът: от тези предпоставки и условия “икономическите са в последна сметка решаващите”. Оттук нататък той развива новата идея. Историята е борба на множество човешки интереси, а “крайният резултат винаги произлиза от конфликта на много единични воли, от които всяка една от своя страна се създава такава, каквато е, от множеството житейски условия”. Именно поради това историческият резултат се оказва нещо различно от първоначалните единични цели и намерения. Получава се “продукт на една сила, която като цялост действува безсъзнателно и не по своя воля”. Оттук и изводът на Енгелс. “Така протича досегашната история като природен процес и е подчинена съществено и на същите тези закони на движението”. Енгелс периодизира човешката история като диалектика на необходимост и случайност, от една страна, и необходимост и свобода, от друга. През първия период необходимостта “безсъзнателно” си пробива път през верига от случайности, историята протича като природен процес. Това създава отношение към нея като към нещо чуждо и външно на човека. Тя сякаш нарочно се противопоставя на първоначалните му цели и намерения. Диалектикоматериалистическият метод позволява на този процес да се погледне по друг начин.
В Анти-Дюринг Енгелс изказва идеята, че с установяването на основната историческа закономерност /от диалектикоматериалистическата теория/ вече са създадени теоретичните предпоставки за преодоляване на илюзорното съзнание и за превръщане на историята от развиваща се като природно необходим процес в свободно дело на обединените от обществото хора.[39] Ако сравним почиващата върху отношението свобода-необходимост периодизация на историята от Маркс през 1844 г. /предистория и действителна история/ и от Енгелс – в Ант-Дюринг през 1877-1878 г. /царство на необходимостта и царство на свободата/ с анализа на обратното въздействие на елементите на надстройката върху базата /през 90-те години на ХІХ век/, ще открием посоката, в която се разгръща концепцията за факторите и периодите на историческото развитие. Дълбокият качествен скок, който представлява преходът “от царството на необходимостта в царството на свободата”, изисква същата дълбочина на преход и в човешкото съзнание. Нужно е преодоляване на безсъзнателното действие чрез съзнателен оптимален избор на исторически вариант на развитие и на действия, с които това развитие да се осъществи. Този ред от мисли извежда на преден план въпроса за формирането на качествата на обществения човек като свободен творец на своята история.
Енгелс диалектично конкретизира историческата задача: “ … нужен ни е преди всичко преврат в главите на работническите маси …, а за да се постигне това, нужен ни е още по-бърз темп на преврат в методите на производство …”[40].
Писмата на Енгелс за историческия материализъм са доказателство, че теоретичната основа за конкретно решение на тази двуединна задача, изключваща всеки догматизъм и сектантство, е научният комунизъм. Това учение за революционния преход от капитализма към бъдещото общество предявява високи изисквания към теоретичните стратези и политическите лидери на този небивал в историята на човечеството качествен прелом /за ново развитие, каквото е комунизмът, а не нова обществена формация!!!/ Темповете и успеха на неговото осъществяване Енгелс основателно поставя в зависимост от борбата за осъзнаване на разкритата от научния комунизъм обща цел и от оптималния избор на перспективни исторически действия, съобразени с конкретните условия. Мащабът на историческото действие изисква и съответните качествени и мащабни промени в съзнанието на хората. Необходимо нараства ролята на субективния фактор в човешката история.
За да очертае основните качествени характеристики на това бъдещо обществено развитие, Енгелс /в писмо до Джузепе Канепа от 9 януари 1994 г./ се връща към най-сполучливото според него същностно определение на комунизма – дадено още в Манифест на комунистическата партия: “На мястото на старото общество с неговите класи и класови противоположности идва една асоциация, в която свободата на всеки е условие за свободното развитие на всички”.[41]
С осъществяването на тази съизмерима единствено с човешката уникалност задача през следващото столетие, но за съжаление неуспешно се заемат Ленин и ленинският тип комунистическа партия.
٭ ٭ ٭
Проблемната реконструкция на богатото идейно съдържание в писмата на Енгелс за историческия материализъм създава основни опорни точки на съвременния марксизъм разкривайки заложените още в неговия класически период принципи за научно социално творчество.
Преработена уводна студия на доц. д-р Емилия Минева към изданието - Фридрих Енгелс. Писма за историческия материализъм. Партиздат, София, 1989 г.
[1] Названието “марксисти” за последователите на Маркс се използува най-напред в дискусията с последователите на един от първите класици на анархизма, М. Бакунин, при формирането на Първия интернационал, наричан тогава Международна работническа асоциация.
[2] Виж Карл Маркс. Биография. С. 1969, стр. 724.
[3] Маркс, К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 39, стр. 247.
[4] “Марксисти” в началото на 80-те години на ХІХ век започнали да се наричат представителите на радикалното крило във Френската работническа партия начело с Жул Гед и Пол Лафарг. В борбата си с опортюнизма на посибилистите те допуснали ред тактически грешки поради догматичното тълкуване на теорията на Маркс и Енгелс.
[5] Маркс,К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 35, стр. 308.
[6] Ленин. Вл.И. Събр. съч. Т. 2, стр.2.
[7] Лабриола, А. Исторический материалзм и философия. СПб. 1900, с. 32.
[8] Материализъм или реализъм, това е един проблем , заслужаващ внимание и дискусионно обсъждане.
[9] Бруно Бауер – един от младохегелианския докторски клуб в Берлин.
[10] Митев, П.-Е. От социалния проблем към светогледни открития. С. 1981. Стр. 81.
[11] Багатурия, Г. А. Първото велико откритие на Маркс. В: Изследвания върху историята на марксистката философия. С. 1981, стр. 191-192.
[12] Митев, П.-Е. Цит. съч., стр. 78.
[13] Багатурия, Г. А., В.С.Выгодский. Экономическое наследие Карла Маркса. М. 1976, с. 186.
[14] Употребата на термина “исторически материализъм” от Енгелс е един от “аргументите” да се разграничават и дори да се противопоставят възгледите на Маркс и Енгелс /по този въпрос по-подробно виж П.-Е. Митев От социалния проблем към светогледни открития. С. 1984, стр. 86/. В писмата си за историческия материализъм Енгелс най-често използва термина материалистическо разбиране на историята, а наред с него в същия смисъл и съдържание и термина материалистически метод, материалистическа теория за разбиране на историята, материалистическо разбиране на историческите събития, исторически материализъм. Последния използва и Франц Меринг в приложение към Легенди за Лесинг, озаглавено За историческия материализъм /1893/.
[15] Фридрих Енгелс. Писма за историческия материализъм. Партиздат. София, 1989. Стр – 40.41.
[16] Маркс, К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 13, стр. 492-493.
[17] Поршнев, Б. М. Исторические интересы Маркса в последние годы жизни и работа над “Хронологическими записками”. В: Маркс – историк. М. 1969, с. 427.
[18] Виж Маркс, К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 35, стр. 102.
[19] Енгелс, Фридрих. Писма за историческия материализъм. С.1989, стр. 137-138, 155-156, 191, 193, 197.
[20] Пак там, стр. 193.
[21] Ленин, Вл. И. Маркс-Енгелс-марксизъм. С. 1949, стр. 56-57.
[22] Енгелс, Фр. Писма за … Цит. изд., стр. 90.
[23] Виж Ленин, Вл. И. Философски тетрадки. С. 1956, стр. 154, 287.
[24] Виж Багатурия, Г. А., В. С. Выготский. Цит. съч., с. 207.
[25] Маркс,К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 23, стр. 25.
[26] Пак там. Т.46. Ч. І, стр.15.
[27] Енгелс, Фр. Писма за…Цит. изд., стр. 45-46
[28] Енгелс, Фр. Писма за … Цит. изд., стр. 61.
[29] Пак там, стр. 48.
[30] Енгелс, Фр., Лудвиг Фойербах и краят … .Цит. изд., стр. 68.
[31] Митев, П.-Е. Възгледите на Маркс и Енгелс за периодизацията на историята. В: Енгелс и съвременното научно знание. С. 1971, стр. 68.
[32] Енгелс, Фр., Лудвиг Фойербах и краят … .Цит. изд., стр. 152-153.
[33] Пак там, стр. 55.
[34] Пак там, стр. 57.
[35] Пак там, стр. 66.
[36] Пак там, стр. 58.
[37] Пак там, стр. 65-66.
[38] Пак там, стр. 57-58.
[39] Виж Митев, П.-Е. Възгледите на Маркс и Енгелс за перодизацията на историята. В: Енгелс и съвременното научно знание. С. 1971, стр. 68.
[40] Енгелс, Фр. Писма за историческия материализъм. Цит. изд., стр. 135.
[41] Пак там, стр. 190.
Няма коментари:
Публикуване на коментар