В сгъстеното, концентрирано революционно време /след 1847 г./, когато една година се равнява на десетилетия мирно развитие, Маркс и Енгелс са имали възможността да верифицират своята социално-философска концепция като методология за конкретен анализ на конкретни исторически събития, да я прецизират и развият.
Основни техни произведения през тази период са:
Маркс – 1850 – Класовата борба във Франция
Маркс - 1852 – Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт
Маркс – статии 1848 г. в Нов рейнски вестник: Юнската революция; Парижката “реформа” за поражението във Франция; Буржоазията и контрареволюцията.
Енгелс – 1850 – Селската война в Германия
Енгелс – 1851-1852 –Революцията и контрареволюцията в Германия
Енгелс – серия от статии 1850 в Нов рейнски вестник – Германската кампания за имперска конституция
В тези публикации ясно личи “разделението на “териториите” – Маркс проявява главен интерес към Френската история, а Енгелс – към немската. В тази насока също откриваме последователност. Още през 40-те години Маркс възнамерява и се подготвя да напише “История на Конвента”. Книгата не била написана, но резултатите от заниманията в тази област намират място в статията на Маркс – „По еврейския въпрос” и в книгата му – „Светото семейство” – главата Критическо сражение с Френската революция. В края на 40-те и началото на 50-те години Маркс пише серия от статии, обединени и публикувани в неговия шедьовър „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт” /ЕМ- Луи е племеник на Наполеон Бонапарт/.
По-късно след Парижката комуна от 1871 г. Маркс създава друго забележително с проникновения си социално-политически анализ произведение „Гражданската война във Франция.” /Възвание на Генералния съвет на международната работническа асоциация/, предхождано от други две възвания на Генералния съвет във връзка с френско-пруската война. В този смисъл Маркс фактически е автор на три книги върху историята на Франция.
Що се отнася до Енгелс интересът му към немската история през 40-те години е регистриран в статиите му посветени на немската литература. През разглеждания период е автор на „Селската война в Германия”, а е имал и намерението по-късно да напише голямо самостоятелно изследване „Историята на Германия”, възнамерявайки да разшири и задълбочи изследването си за „Великата селска война от ХІ век”. Тази книга също не е завършена, но подготвителни материали към нея са статиите „Германската марка”, „Франкският диалект” и др.
ЧАСТ І. АКТУАЛНОСТ НА ПРОБЛЕМАТИКАТА
Историческите факти, които се анализират в произведенията посветени на актуални социално-исторически събития от втората половина на ХІХ век изглеждат твърде отдалечени от нас и изпълнени с изморителни, непознати детайли от онова време. Въпреки това обаче те предизвикват постоянен интерес, особено що се отнася до „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт”.
Причините за това трябва да търсим в:
1. Самата история на формиране и развитие на Марксовата социална философия и теория като цяло – те имат съществено значение, защото прилагането на вече завършената философска концепция като методология за предприетия анализ е и развитие на самата социално-философска концепция. През 40-те години са фиксирани преди всичко общите закономерности на социалната структура и динамика с нейните обективни и субективни страни. Прилагането на концепцията като инструмент за анализ изисква навлизане в своеобразните прояви на общото като особено и единично.
В увода към труда на Маркс „Класовата борба във Франция”, известен още като политическото завещание на Енгелс, той пише:
“Преиздаваното тук произведение беше първият опит на Маркс да обясни въз основа на материалистическото си разбиране един определен период от историята, изхождайки от даденото икономическо положение. В „Комунистически манифест” тази теория беше приложена в общи черти към цялата нова история; в статиите в Нов Рейнски вестник аз и Маркс постоянно я използвахме за обяснение на текущите политически събития. Тук обаче се касаеше да се разкрие вътрешната причинна връзка в течение на един многогодишен период от историческото развитие, който беше критичен и същевременно типичен за цяла Европа, т.е. съгласно концепцията на автора – да се сведат събитията до действителните причини, в крайна сметка икономически” /МЕС 22, 513/
Произведенията във връзка с периода 1848-51 г. заемат самостоятелно място в историята на социално-философската и политикономическата теория на Маркс и Енгелс.
2. Тази историко-философска актуалност съвпада и с евристичната. Позволява да се “види” една философска концепция “в действие”, като изследователски инструмент за анализ, т.е. разкрива я именно в качеството й на неспекулативна, обща, абстрактна теоретична схема, а в нейната работеща методологична същност.
3. Тези произведения представят концепцията в цялост и това също е подчертано от Енгелс в писмо до Йосиф Блох:
“Маркс и аз сме отчасти виновни за това, че младежта понякога придава на икономическата страна по-голямо значение, отколкото трябва. Възразявайки на нашите противници, налагаше ни се да подчертаваме отричания от тях главен принцип и не винаги намирахме достатъчно време, място и повод да даваме дължимото и на другите моменти участващи във взаимодействието. Но винаги, когато се стигаше до изобразяване на даден исторически период, т.е. до практическото прилагане, работата се изменяше и тук вече не можеше да има никакви грешки. За съжаление почти навсякъде мислят, че напълно са разбрали неговата теория и могат да я прилагат веднага, щом са усвоили основните положения, и то не винаги правилно” /Виж Писма за историческия материализъм./
Енгелс е категоричен, че само основните положения са недостатъчни, че акцентът върху икономическия аспект е бил необходим в определената конкретна обстановка, но че това съвсем не означава изключване на всички останали аспекти на социалната структура и динамика., не означава пренебрегване на сложното и винаги конкретно социално взаимодействие, а тъкмо напротив и концепцията в нейната цялост при конкретните анализи на исторически събития демонстрира именно това, което мнозина “недовиждат”. По тази причина неоснователни са критиките за едностранчивост на Марксовата социално-историческа концепция, обвинения в подценяване на субективната страна, на екзистенциалната проблематика /за личната отговорност, вината, избора, илюзиите, поведението./Ясперс напр./
Сартр, който също споделя тази критика, в смисъл че концепцията е универсализираща, поставя в центъра общата схема на световния процес и не разполага с необходимия инструментариум за анализ на “временните тоталности” /констелации/, които обаче са непосредствената реалност на личностите и техните решения, е принуден обаче да признае, че Осемнадесети брюмер … е произведение за което тази критика е невалидна.
“Маркс, пише Сартр в „Критика на диалектическия разум” /Париж, 1960г., с. 26-27/ - е изследвал февруарската революция от 1848 г. и държавния преврат на Луи Наполеон в синтетичен дух.” Включването в универсалната историческа перспектива не е попречило в този случай “оценката на процесите като “временна/единична/ тоталност”. Това изказване е в пълно съгласие и с оценката на Енгелс за този род произведения. Това, което изглежда е изключение от общото правило, според Енгелс е именно действителната същност и смисъл на цялата концепция.
Актуалността на Осемнадесети брюмер... напр. е нееднократно проявена във връзка с редица събития от ХХ век. Книгата разкрива пътя на Луи Бонапарт към властта – една посредствена и недалновидна личност, един герой на парижките кабарета и кафе-шантани, един полукриминален тип. Как е възможно в моменти на върховно напрежение, каквото е то по време на революции, на националното кормило да застане подобна личност ? Случайност или не ? Има ли вина и отговорност в подобни случаи ?
Отговор може да се потърси в пиесата на Бертолд Брехт „Неудържимият възход на Артура Хи” /Адолф Хитлер/. Брехт ни показва нацистите като шепа гангстери, които на Нюрнбергския процес биват съдени именно като такива.
Но как е възможно шепа гангстери да травматизира цяла една нация, как е било възможно така силното и трайното им масово въздействие върху психиката на хората до степен на извеждане от нормалното историческо развитие на една нация.
В пиесата „Затворниците от Алтон”, Сартр поставя въпроса възможно ли е 66 милиона германци да гласуват за своя касапин.
Това е и въпросът, чийто отговор Маркс търси в Осемнадесети брюмер .... Ситуациата е аналогична, а неговият анализ разкрива корените на една социална патология. Отговорът засяга пряко въпроса за вината и отговорността:
“Като че ли цялата нация е била заварена неподготвена. На нациите обаче, както и на жените, не се прощава минутната слабост, когато първият срещнат авантюрист може да извърши насилие над нея.”/ Маркс, Капиталът, т. 1/
ІІ. ЧОВЕКЪТ КАТО СУБЕКТ И ОБЕКТ В ИСТОРИЧЕСКИЯ ПРОЦЕС
/актьор и автор, участник и зрител-диалектически детерминизъм/
Книгата започва с едно ярко сравнение:”Хегел бележи някъде, че всички велики световно-исторически събития и личности се появяват, така да се каже – два пъти. Той обаче е забравил да добави – първият път като трагедия, вторият път като фарс. Косидиер, вместо Дантон, Луи Блан, вместо Робеспиер. Планината /монтанярите/от 1848-1851г., вместо планината от 1793-1795, племенникът, вместо чичото. И същата карикатура в обстоятелствата, които съпровождат второто издание на 18-ти брюмер.“ /МЕС, 8, 117/
Тази фраза видимо напомня афористичния стил на младия Маркс. Идеята, обаче принадлежи на Енгелс – тя била изказана от него в едно писмо до Маркс /между тях е липсвала авторска себичност/. Важното е, че и двамата използват естетически категории – трагедия и фарс, за описание и преценка на исторически събития. Дали това е само заради яркостта на фразата или има и концептуални основания. Използуването на субективни категории в този случай от Хегел е напълно логично, те са категории на духа, а историята негово саморазвитие, но Маркс и Енгелс ..., имат ли място подобни категории в тяхната концепция подчертаваща значението на отношенията в гражданското общество като базови, определящи.
В следващото изречение от текста откриваме отговор на подобни питания:
“Хората сами правят своята история, но те я правят не произволно, не при избрани от самите тях обстоятелства, а при непосредствено заварени, дадени и наследени обстоятелства”/т.18, 117/.
Тук ясно и недвусмислено е формулирано това, за което вече ставаше дума и във връзка с първия период от формирането на концепцията:
Двете страни на социално-историческия живот: 1.Хората сами правят историята; 2. При определени, заварени, наследени обстоятелства.
Става дума не за ефектна фраза, а за формулиране на същината на концепцията в нейната цялост. Тази фраза дава да се разбере, че историята е човешко дело, дело на човешките реални и конкретни действия, самият човек е творец на историята /ЕМ- младохегелианците, но само субективно/, човекът е творец на своята съдба, той създава всички норми на своя живот – обективно и субективно/в т.ч. и на най-нечовешките условия - екологичните напр./. Условията са иманентни на дейността му. Какъвто е човекът, такъв е и неговият свят. Няма фатална предопределеност, а избор на позиция и действие от тази позиция.
Възгледът на Маркс е чужд както на фаталистичния детерминизъм, така и на волунтаристкия индетерминизъм. Обстоятелствата не са “извинителна бележка”. Всеки е отговорен и в този смисъл виновен, ако не е на нивото на събитията, чийто волен или неволен участник е - както активно и целенасочено, така и пасивно или по външни съображения и внушения.
Това е отправната и основополагаща теоретична позиция в подхода на Маркс към събитията от 1848-51г. Анализът е осъществен както на структурно, така и на личностно равнище в тяхната взаимообвързаност, което е и правото и основанието да се използуват и естетически категории за оценка на исторически факти, на факти от историческия процес. Щом историята е дело на самите хора, то напълно основателно и логично е да бъдат квалифицирани и като историческа трагедия и исторически фарс, да се говори за ирония, илюзии на историята и т.н.
ІІІ. КЛАСИТЕ
Съветският изследовател Соловьов пише: ”Действията на обществените класи се разглеждат като поведение, притежаващо своя личностна структура. Тук най-малко от всичко се говори за някакви “примитивни въжделения” или “инстинкти на обществените групи”. В историческата характеристика на класата се включват такива специфични личностни характеристики като самосъзнание, илюзии, нагласи, емоции. Нейните действия се оценяват не само по фактическия успех /критерий напълно достатъчен за бихевиоризма/, но и от гледна точка на нейното /на класата/ нравствено-психологична пълноценност. Поради това съдбата на класата се анализира с категории като трагедия и фарс, убеденост и цинизъм, чест и безчестие и пр. /с. 213/
Нека поставим проблема в по-общ и по-широк контекст. От гледна точка на база и надстройка. Това не са структуралистки понятия /структуриращи за анализа инструменти – ЕМ/. Когато става дума, че базата определя надстройката /1856 г./, това не означава някакъв автоматизъм на непреодолимо неподвижно неизменно и еднопосочно детерминиране на един обществен елемент от друг. Става дума за това, че хората, които живеят в условията на определен тип обществени отношения, чрез действията си в тези условия придобиват и определен тип съзнание/ вкл. и критично - ЕМ/
Синтетичният характер на Марксовата концепция, обективно-субективният, структурно-личностният, личностният подход намира израз в понятието класа. Тя е елемент от социалната структура и заедно с това се характеризира чрез личностни категории, като общност от живи индивиди поставени, живеещи и действащи при общи условия, които оформят повече или по-малко общите им интереси. Чрез класата или по-точно чрез отношението между класово-социалната роля на индивида се конкретизира Марксовата концепция за диалектиката на субективно и обективно /ЕМ-опосредяващ методологичен смисъл, преход общо-особено-единично/. Това е причината, поради която, когато разглеждаме произведения, в които общата теория работи на основата на емпиричен исторически материал, именно там откриваме последвалото развитие на самата концепция за класа /понятието не е на Маркс, класовото структуриране не е негово откритие/. Това разгръщане на концепцията има както социологически, така и философски аспекти.
В Осемнадесети брюмер ... Маркс изследва връзката между икономическата база и най-отдалечените от нея сфери на надстройката – достига до проблема за илюзиите, включително конкретните им парадоксални форми по онова време, когато духът на една революция се вдъхновява от духовете на миналото.
ІV. МЕТОДОЛОГИЧНИ ПРОБЛЕМИ.
СОЦИАЛНА СТРУКТУРА. СОЦИАЛНА СТАТИКА
Диалектичната пластичност на Марксовия анализ възпроизвежда обществената действителност с художествена сила. Това е резултат от множеството диференциации, които все по-релефно очертават социалния статус, в който протичат събитията /декор, предпоставка - ЕМ/.
Първите от тях са на ниво класа. Вътрешно-класови диференциации. При общата теория това не е необходимо, но при конкретния анализ – това е неизбежно, за да е наистина конкретен. В Манифеста се говори за две класи – буржоазия и пролетариат. В „Немската идеология” – също. При обяснение на общия исторически процес равнището на анализа не изисква по-дълбинно навлизане. Когато анализът е на конкретно-историческо равнище, на едно конкретно събитие, когато анализът е базиран на емпирични исторически факти, приближава се до емпиричната действителност /гледане отдалеч или от високо и сетне все по-отблизо и накрая под микроскоп-ЕМ/, когато се анализира една микроистория /локално събитие, тогава изпъква значението и необходимостта от диференциация на класата /на всяка по-общо дефинирана констелация; малък и голям наратив/.
Причина за революцията през 1848 г., според Маркс, е фактът, че след революцията от 1830 г. на власт идва не цялата буржоазия като класа, а само – банкерите, финансовите тузове, собственици на каменовъглени шахти, на железопътни линии, на рудници и гори и свързаните с тях едри земевладелци. С една дума – финансовата аристокрация, най-едрите капиталисти, владеещи основните средства за производство – суровините, финансите, пътищата.
Така че, когато се каже, че господства, властва дадена класа, това не означава цялата класа. Възможно е да става дума за част от нея.
Анализът на Маркс разкрива, че социалните противоречия между групите в една класа, могат да са достатъчно силни, за да дадат тласък за вътрешно класов конфликт, който да разтърси обществото и да намеси и други класи /в случая вътрешно-класов конфликт в класата на буржоата, който засяга класата на пролетариата/. Същият подход Маркс прилага в „Класовата борба във Франция”.
К. Кауцки – също за Френската революция от 1789 г./ЕМ - третото съсловие и Френската революция… - на власт не идва цялото трето съсловие/.
Енгелс в „Селската война в Германия” – прави “дисекция на класата на управляващата аристокрация, разкривайки различното отношение към селското движение в зависимост от особените вътрешно-класово диференцирани и нюансирани интереси.
Ленин – същото във връзка с вътрешнокласовата и междукласова дефиниция – революционна ситуация възниква, когато низините на могат да живеят по старому, а върховете не могат да управляват по старому.
Вътрешно класовите диференциации Маркс прави и при анализа на цялото движение във Франция от 1789 до 1852 г. и го продължава във връзка със събитията от 1851г. Френската революция и последвалия период е представен не само като борба на буржоазията с аристокрацията, но и като вътрешно класова борба за надмощие /ЕМ вътрешнопартийните борби днес дали го демонстрират при наличие на доста различно разбиране за класа и появата на названието „политическа класа“/. Това според Маркс е период на бури и сътресения, в които се ражда надстройката на новия икономически ред, на частнокапиталистическото общество. Вътрешно-класовата борба е свързан с търсене на адекватен тип политическо устройство, което да изразява интересите на буржоазната класа като цяло, а не само на отделни нейни фракции. Силата на Марксовия анализ е, че възпроизвежда силата на вътрешно-класовите противоречия, свързаните с тях външни класови конфликти и обратно /от класата навън от нея и вън от нея навътре към нея/. При това той разкрива как вътрешно класовият-конфликт може да застраши общия класов интерес. Февруарската революция е конфликт между финансовата и промишлената буржоазия и открива път към самостоятелна изява на класата на пролетариата, към юлското въстание от 1830 г.
/ЕМ - едва след Втората световна война тези конфликти за известно време се успокоява и обществото се стабилизира/. Всъщност вътрешно-класовата борба се води до намиране на “точката на равновесието”, на усреднения интерес на класата – неолибералната демокрация, ордолиберализма в Германия –социално демократичен модел. /Бернщайн – класовото сътрудничество, дясната социалдемокрация, съвременната европейска социалдемокрация – те твърдят, че вече няма класова борба, че тя е останала в 19-ти век ? Вярно ли е това ? В тази връзка може да се види и книгата на Улрих Бек „Рисковото общество”/
ЧАСТ ІІ
Произведението на Маркс „Класовата борба във Франция” започва по следния начин: “След юнската революция либералният банкер Лафит изпращайки своя кум, Орлеанския херцог, в триумфалното му шествие към общинския дом, изтървава фразата: “От сега нататък ще господстват банкерите”. Лафит издаде тайната на революцията. При Луи Филип господстваше не френската буржоазия, а само една нейна фракция … Същинската промишлена буржоазия съставляваше част от официалната опозиция …” /МЕС 7, 12/
И така, капитализмът е общо понятие, господството на буржоазията е общо понятие, достатъчно за характеризирането на една епоха от гледна точка на нейното място в световния исторически процес. Но то не е достатъчно, ако искаме отблизо да разгледаме тази епоха, нейните особени черти, нейното развитие. Зад господството на буржоазията се оказва, че може да се крие или господството на буржоазията като класа, или господството само на една нейна фракция.
Различията между фракциите на буржоазията са проследени от Маркс, така да се каже, на всички “етажи”, така например противопоставянето на легитимистите и орлеанистите е било свързано с различни семейни традиции, симпатии, лични връзки, настроения и т.н. Но в дъното на това различие Маркс разкрива различието между два интереса, разделящи буржоазията – поземлената собственост и капитала.
“Над различните форми на собственост, над социалните условия за съществуване, се издига цяла надстройка от различни и своеобразни чувства, илюзии, начини на мислене и светогледи. Цялата класа твори и формира всичко това на почвата на своите материални условия и съответни обществени отношения“ /МЕС 8, 142/.
Нека подчертаем няколко момента от текста на Маркс.
Първо – появява се самият термин надстройка.
Второ – връзката база - надстройка се интерпретира като взаимоотношение между материалните и идеални/идеологически отношения на самата класа.
Трето – тези различия са отнесени и към отделните фракции на класата, към значителните социални групи в рамките на самата класа.
2. Диференциация на практици и литературни представители на класата /теоретици, идеолози/
Такава диференциация откриваме още в „Немската идеология”, където се подчертава нейното значение:
“Вътре в тази класа такова разделяне може да разрасне дори до известна противоположност и вражда на двете части, която обаче от само себе си отпада при всяка практическа колизия, когато опасност заплашва самата класа”.
Изобщо, може да се каже, че според Маркс и Енгелс, вътрешнокласовите противоречия са изключително сериозен феномен. Консолидацията на една класа се осъществява на базата на противопоставянето й на другите класи /ЕМ – интересно е да се помисли и върху отношенията между партия и класа, вождове и партия …/.
В разглежданото произведение, диференциацията на класата на теоретици и практици е детайлно разработена на основата на емпиричен материал и е приложена за анализ на самите събития. При това Маркс не само е използвал тази диференциация като теоретичен инструмент, но е дал и обобщаващи теоретични формулировки. В “Осемнадесети брюмер … “ той пише:
“Не трябва обаче да изпадаме в ограничената представа, че дребната буржоазия по принцип искала да осъществи своите егоистични класови интереси. Напротив, тя вярва, че специалните условия на нейното освобождаване са същевременно онези общи условия, в рамките на които само може да бъде спасено съвременното общество и да се премахне класовата борба. Не трябва също да се мисли, че всички представители на демокрацията са бакали или пък техни поклонници. По своето образование и по индивидуалното си положение те могат да бъдат далеч от тях, колкото небето от земята. Онова, което ги прави представители на дребната буржоазия е обстоятелството, че тяхната мисъл не е в състояние да премине границите, които не преминава животът на дребния буржоа и затова те теоретически стигат до същите задачи и решения, до които дребният буржоа практически бива доведен от материалните си интереси и от общественото си положение. Такова е въобще отношението на политическите и литературните представители на една класа към класата, която те представляват.” /МЕС 8, 145/ /Виж също Маркс, Прудон, анархизмът – за проявата на дребнобуржоазно съзнание/.
И така, връзката между класовата позиция не означава, че един теоретик/идеолог примерно на буржоазията вижда обществената действителност такава, каквато е, а след това съзнателно/преднамерено я фалшифицира; или че една класова позиция е непременно определена от личния доход, от собственото му положение в социалната йерархия. Класовата гл.т. не означава непременно определено място в социалната стълба. Също така вярно е и обратното: определено място в редовете на една социална класа, не означава, че същият човек е непременно носител на класовото й съзнание, на класата към която физически принадлежи. Класовата идейна и теоретична позиция се състои в определен начин на виждане на социалната действителност, начин, който съвпада с историческата граница на един социален строй, с позицията на една класа спрямо социалното движение.
Маркс и Енгелс именно заради това разглеждат идеологията като илюзорно съзнание, центърът на тежестта пада именно върху илюзиите, които възникват не произволно, а се дължат на различни позиции спрямо общественото развитие /Виж Маркс, Бакунин – утопия и илюзии/.
За да се поясни тезата на Маркс и Енгелс е уместно е да вземем един пример.
Още в „Светото семейство” Маркс и Енгелс установяват една историческа закономерност, която отчетливо се проявява в новата история: колкото по-дълбоко е едно обществено преустройство, в толкова по-голяма степан се изисква социална енергия и инициатива на масите: “С обхвата на историческото действие ще расте следователно и обемът на масите, чието дело е то” /МЕС 2, 86/.
Този извод е резултат от анализ и обобщение на определени исторически факти. Става дума за Великата френска революция и последвалата история на ХІХ век, която недвусмислено, осезаемо показва, че все по-широки маси излизат на историческата сцена като активно действащи лица. Това е израз на закономерната връзка между мащаба на историческото действие, степента на социалния обхват и активността на масите.
ПМ - Същите факти констатира и интерпретира Ницше: “Бавният възход на средните и по-нисши съсловия /вкл. по-нисшия вид, дух и тяло/, който беше в ход още преди Френската революция и би си проправил пътя напред и без революция – с една дума, надмощието на стадото над всички пастири и овни водачи – води след себе си: 1. Помрачаване на духа … 2. Морално лицемерие … 3. Голямо количество истинско съчувствие към страданието и радостта /удоволствието от голямата общност, каквато изпитват всички стадни животни – “обществено чувство, “отечеството”, всичко, в което индивидът е без значение”.
Можем да видим една и съща действителност, осъзната и осмислена по два напълно противоположни начина. В контекста на Марксовата теория историческата инициатива на масите има първостепенно значение като фактор на обществения прогрес. За Ницше обаче нарасналата роля на народните маси е “възход на по-низшия вид дух и тяло”. Обществената действителност изглежда различно, ако се наблюдава от различна гледни точки. Ницше вижда възхода от “средните и по-нисши съсловия “отгоре” от позициите на един интелектуален елитаризъм и без да е физически принадлежащ към класата на аристокрацията, той е застъпник на властта на елита /?/. Още по-важно е, че става дума не само за различно отношение и оценки, но и за различен тип обобщения.
Ницше е литературен представител на класата, която може да продължи своето господство дотолкова, доколкото може да противопостави своята обществено организирана воля на обективното движение на историята, Маркс и Енгелс – на класата, чиято победа предполага действие в съответствие с обективните закони на общественото развитие /ЕМ/ Тъкмо поради това Маркс и Енгелс търсят и откриват обективните закони на историята. /Но е необходимо и познаване на конкретните условия при всяка нова ситуация, конкретното разположение на различните политически и социални сили, своето място сред тях и конкретни възможности за конструктивно участие, защото историческият процес е субективно дело при определени обективни условия - ЕМ/ Философията на Ницше е пропита от ирационализъм и е насочена към търсене на свръхсредства, към откриването на рецепти за свръхчовек /?/, който ще бъде господар на “нисшите телом и духом. /ЕМ – сравнение и коментар/
Разграничаването на теоретиците и идеолозите на класата в широк смисъл включва и политиците и има важно значение в Марксовата концепция. Това разграничаване отговаря на разграничаването на базата и “двата етажа на надстройката”.
Схематично:
Структура Субект
База - практици на класата
Политическа надстройка - политици
Идеологическа надстройка - идеолози, идейни водачи
Обществени отношения - класа
Деперсонализиран ред - субективиран ред
Първата редица от понятия изразява структурното взаимоотношение между социалните групи, носители на тези отношения. Марксовата концепция не се изчерпва обаче с тази колона от понятия, тъкмо защото не е структуралистка. Ето защо, въпреки самия характер на изследването в „Немската идеология”, където центърът на тежестта пада върху структурните понятия, още там са въведени и субективните понятия. Това е израз на философско-теоретична последователност – анализът винаги фиксира паралелно индивидите и обществените отношения. Акцентите, разбира се са различни с оглед на конкретните изследователски задачи и конкретния предмет. В Осемнадесети брюмер ... наблюдаваме смяна на акцента от обективно-структурните елементи към субективната страна, тежестта пада върху субективните понятия, защото тук става дума не за обща схема на историята, а за конкретно протичащ исторически процес. Както е видно и тук структурните понятия присъстват, в снет вид, дори е въведено понятието надстройка, но е очевидно, че при конкретно историческия анализ/обяснение - заместването на субективните понятия със структурни би довело до груба вулгаризация, до икономически фатализъм. /трагедия или фарс, но и конструктивно развитие - ЕМ/
Връзката между структурните и субектните понятия може да се означи със социологическия термин “социална роля” /ПМ/. Терминът не е въведен от Маркс, нито от Енгелс, но съдържанието на това понятие е на лице. Още в „Немската идеология” е определена ролята на идеолога да разработва илюзиите, които една класа /ЕМ и правителство/ има за себе си.
Значението на досега разглежданите диференциации между практици и теоретици/идеолози на класата, не може напълно да се разбере без да се вземе под внимание още една диференциация.
3. Политически и частни класови интереси /ЕМ общи, особени, единични или обществени, класови, индивидуални/
Механизмът на класовата илюзия се състои в това, че субективният/особеният интерес на класата се възприема от нейните представители като обществен/общ интерес/. Това Маркс отбелязва още в Рейнски вестник във връзка с проблема за политическата свобода като право и като привилегия…../. Оттук следва, че лишено от илюзии може да е само такова класово съзнание, което отразява действителното съвпадение на класовия с обществения интерес, когато особените интереси на класата съвпадат с общите. Политическите и литературни представители на класата /идеолози и теоретици-ЕМ/ защитават от една страна общите интереси на класата, а от друга, това че защитават действителните общи интереси на цялото общество /това е възможно при съвпадание на класовия интерес с тенденциите на социално развитие – обобществяването на производството изисква и обобществяване на разпределението, което е възможно чрез обобществяване на самото разпределение, присвояването на продукта на труда, не одържавяване, а обобществяване, срв. с М. Бакунин/. По принцип между практици и идеолози на класата съществува разбирателство, защото отделният практик мисли по същия или сроден начин по силата на обективното си положение в обществото, а не на нивото на теорията. Това, което за него е житейска практика, за теоретика е историческа практика. Между общите и частни интереси на класата обаче наред с единството им /на основата на реализирането на определени общи интереси могат да се реализират и частните интереси/ съществува и различие, несъвпадение.
Несъвпаданието на общия и частния интерес може да бъде:
А/ обективно – когато при определена ситуация класата например трябва да пожертва някои от своите особени интереси в името на перспективата на общото /ЕМ - конфликт на интереси, разминаване на интереси и класов, политически компромис – срв. Ед. Бернщайн/;
Б/ субективно – когато идеолозите и политиците не изпълняват адекватно социалната си роля, когато политическата идеологическа платформа за защита на общите класови интереси не съвпада, не отговаря по адекватен начин на действително общото и поради това влиза в конфликт с частните.
Следователно противоречието между общи и частни интереси може да се намира в основата на два типа субективни противоречия:
А/ противоречия, предизвикани от практиците на класата, тогава когато те не желаят да пожертват, да направят компромис със своите особени и частни интереси, заради общото;
Б/ противоречия, предизвикани от идеолозите и политиците на класата, тогава когато те не са изготвили политическа и идеологическа програма, отговаряща на реалните общи интереси.
Анализирайки събитията от февруарската революция във Франция, Маркс разкрива диалектиката на едните и на другите противоречия. Той установява, че разривът между практиците от една страна и политиците и идеолозите от друга страна в класата на самата буржоазия е един от най-важните факти в хода на революцията. Този разрив се дължи както на това, че буржоазията жертва своите обществени/общи интереси, заради своите особени/частни интереси, така и на обстоятелството, че водачите на буржоазната класа са под равнището на историческата отговорност. /Превръщане на теоретика в идеолог - ЕМ?/
“Ораторите и писателите на буржоазията, нейната трибуна и нейният печат – накратко, идеолозите на буржоазията и самата буржоазия, представителите и представляваните, стояха чужди едни на друг, престанаха да се разбират помежду си. Легитимистите в провинцията със своя ограничен кръгозор и безграничен ентусиазъм, обвиняваха парламентарните си водачи Берие и Фалу, че са дезертирали в бонапартиския лагер, и че са изменили на Хенрих V. Техният девствен като лилиите на Бурбоните разсъдък вярваше в грехопаданието, но не и в дипломацията. Несравнимо по-съдбоносен и по-решителен беше разривът на търговската буржоазия с нейните политици. Докато легитимистите упрекваха своите политици в измяна на принципа, то търговската буржоазия, напротив, упрекваше своите политици във вярност на принципи, станали безполезни.” /МЕС 8, 187/. “Буржоазията, обобщава Маркс, всеки миг жертваше своите общокласови интереси т.е. своите политически интереси заради най-тесните, най-долните частни интереси и искаше същата жертва и от своите представители …/там, с. 190/
Тази ситуация, разбира се не е случайна. Но преди да пристъпим към нейния анализ, нека отбележим още две диференциации, направени от Маркс – армия и държава, относителната самостоятелност на армията по отношение на държавата и обратно.
4. Относителна самостоятелност на армията
Армията, разбира се е част от държавата, от нейния апарат, т.е. от надстройката, а с това и част от класовото господство в класовата държава /Маркс и Бакунин – възможна ли е безкласова държава/. Тази връзка е предмет на внимание и в разглежданите тук произведения. В „Класовата борба във Франция” той пише, че Кадиляк олицетворява не диктатурата на сабята над буржоазното общество, а диктатурата на буржоазията, с помощта на сабята. Заедно с това, обаче Маркс експлицира и относителната самостоятелност на армията. В хода на събитията, тази самостоятелност на армията расте благодарение тъкмо на това, че класите непрекъснато я използват, по повод на “обсадното положение” на властимащите.
“Превъзходно изобретение, пише Маркс, периодично прилагано навсякъде, от следващите една след друга кризи в развитието на Френската революция. Но казарма и бивак, чиято тежест по този начин периодично се струпваше върху френското общество, за да го накара да престане да мисли и да го укротява, сабя и пушка, на които периодично се предоставяше да съдят и да управляват, да попечителстват и да цензурират, да изпълняват длъжности на полицаи и нощни пазачи: мустаци и военен мундир, периодично провъзгласявани за висша мъдрост на обществото и за негови наставници – не трябваше ли най-после казарма и бивак, сабя и пушка, мустаци и военен мундир да стигнат до идеята – по-добра да спаси обществото веднъж завинаги като провъзгласят своя собствен режим за най-висша форма на политически режим и напълно избавят буржоазното общество от необходимостта да се управлява само?” /МЕС 8, 132/
От тук става ясно, че според Маркс относителната самостоятелност на армията и възможността за военен преврат са заложени в управлението на буржоазната държава с помощта на армията.
5. Относителната самостоятелност на държавата
Относителната самостоятелност на държавата е проблем свързан с особено важния въпрос отнасящ се до унищожаването на старата държавна машина. Маркс разглежда историческия процес на възникване и усъвършенстване на съвременната държавна машина.
“Този ужасен организъм паразит, който обвива като с мрежа тялото на френското общество и задушава всичките му пори, възникна в епохата на абсолютната монархия при упадъка на феодализма, ускорен от този организъм”
Много интересно е, че за да разкрие механизма на възникване и развитие на държавата-паразит Маркс използва отново теория на отчуждението.
“Всеки общ интерес биваше незабавно откъсван от обществото, противопоставян на него като по-висш, всеобщ интерес, изтръгван от сферата на самодейността на членовете на обществото и превръщан в предмет на правителствена дейност …” /МЕС 8, 202/
Според Маркс, ако при абсолютната монархия – първата революция при Наполеон І, бюрокрацията е била само средство за подготовка на класовото господство на буржоазията, а по време на реставрацията при Луи Филип и парламентарната република е била оръдие на господстващата класа, то “едва при втория Бонапарт държавата като че ли е останала напълно самостоятелна” /там/. Както се вижда, Маркс разглежда положението на бюрокрацията в твърде широки рамки на дилемата самовластие – служба на господстващата класа. Неговият анализ обаче разкрива класовото съдържание и на тази ситуация, при която държавата изглежда напълно самостоятелна.
“И все пак държавната власт не виси във въздуха. Бонапарт е представител на една класа, при това на най-многобройната класа на френското общество, парцелните селяни” /там, с.203/. Тъкмо с особеностите на тази класа Маркс ще обясни особеното положение на държавата.
“Политическото влияние на парцелните селяни, следователно в крайна сметка се изразява в това, че изпълнителната власт подчинява обществото на себе си.”/там, 204 /ЕМ- срв. 1843/
6. Относителната самостоятелност на социалните илюзии
Маркс разглежда и критично анализира не само класово-икономическите основи на социалните илюзии, но и тяхната относителна самостоятелност. Това е ролята, която играят социално-психологичните традиции. В разглеждания период това е ролята, която играе наполеоновата идея, легендата за великия император. Наполеоновите идеи, пише Маркс “са идеи на неразвитие, само халюцинации на неговата предсмъртна агония, думи - станали фрази, духове – станали призраци. Но пародията на империята беше необходима, за да освободи масата на френската нация от бремето на традицията и да покаже в чист вид противоположността между държавната власт и обществото … Държавната централизация, от която се нуждае съвременното общество може да възникне само върху развалините на военно-бюрократичната правителствена машина, изкована в борбата с феодализма” /МЕС 8, 209/.
Самите илюзии обаче Маркс разглежда като важен елемент на политическата конюнктура, независимо от това каква ще бъде тяхната историческа съдба.
Всички тези методологични диференциации, проведени последователно от Маркс, показват в какво се състои новата крачка напред в развитието на историческия материализъм: разработването на проблема за обратното влияние на надстройката едновременно със задълбочаване на самата концепция за определящата роля на икономическите отношения.
V МЕТОДОЛОГИЧНИ ПРОБЛЕМИ. СОЦИАЛНА ДИНАМИКА
Всички диференциации, разгледани до сега, са направени от Маркс не като един статичен анализ, анализ на една замръзнала картина, а в хода на разглеждане на непосредствените факти в процеса на самите събития, в хода на историческото движение.
И така – дотук ставаше дума за аналитичната страна в подхода на Маркс, сега нека се обърнем и към синтетичната.
Да проследим как изглеждат в реалното си движение описаните вече структурни елементи – класи, вътрешно класови фракции, армия, бюрокрация, социални илюзии…, които експлицирахме от един цялостен анализ. В текста нито един елемент не е взет отделно и статично, а винаги е във взаимовръзка, така че пред нас е не един безжизнен труп, над който се осъществява дисекция, а един напълно жизнен, динамичен организъм, чийто живот е борбата между класи, партии, фракции, индивиди. Тази цялостност на анализа е типична за Марксовия научен стил на мислене. Ето един пример за пластично, диалектично описание на социалната жива картина, в която едновременно се фиксират социално-политическите и илюзорните елементи на конюнктурата:
“Дюкянът се стресна и тръгна срещу барикадите, за да възстанови движението, водещо от улицата в дюкяна. Но оттатък барикадите се намираха купувачите и длъжниците на бакалина, отсам нея – неговите кредитори. И когато барикадите бяха разрушени, а работниците разбити, когато дюкяните, опиянени от победата, се втурнаха назад към дюкянчетата си, входът им се оказа барикадиран от спасителя на собствеността, от официалния агент на кредита, който ги посрещна с напомнителни известия. Просрочена полица! Просрочен наем за квартирата! Просрочена разписка за дълг! Пропадна дюкянчето! Пропадна дюкянджията!” /МЕС 7, 39/
Въпросът за динамиката на историческите събития ще разгледаме във връзка с отговора на въпроса за личната роля на Бонапарт в тези събития. Какъв е отговорът на Маркс на питането: “Как е станало възможно една посредствена фигура, един авантюрист достоен за криминален съд, да стане император на Франция ?“ Както е известно превратът на 18-ти брюмер е дал повод за множество панфлети, изобличаващи Бонапарт. Сред тях се откроява панфлетът на В. Юго “Наполеон малкият”. Всички тези панфлети, се стремят да изобличат действията на един човек, обаче не забелязват, че фактически го величаят, вместо да покажат скромните му размери, приписват му безмерна мощ на личната инициатива. Как Маркс е успял да избегне този недостатък на “възвеличаващото унижаване”? Ето мнението на Маркс относно личния принос на Бонапарт:
“Обществото от 10-ти декември му принадлежеше, то беше негово творение, само негова собствена идея. Всичко друго, което той си приписва, му е поднасяно по силата на обстоятелствата. Всичко друго, което той върши, го извършват за него обстоятелствата или той се задоволява с това – да копира делата на други; но открито да сипе пред буржоазията официални фрази за ред, религия, семейство, собственост, а тайно да се опира на обществото на шифтерлевци и на шпигелберговци, на обществото на безредието, проституцията и кражбата – в това Бонапарт е оригинален в историята, но обществото от 10-ти декември е негова собствена история.”/МЕС 8, 166/
Как става възможно Бонапарт да се окаже на гребена на събитията? Кои са обстоятелствата, които той “възсяда”?
Маркс прави паралел на хода на революцията от 1848 г. и на тази от 1789 и разкрива пълната им противоположност.
|
1789-1814 |
1848-1851 |
|
Конституционалисти |
Демократична партия /поражение на пролетариата |
|
Жирондисти |
Буржоазни републиканци /поражение на демократите/ |
|
Якобинци |
Партия на реда /поражение на буржоазните републиканци |
|
Възходящо развитие |
Низходящо развитие |
Гребенът, който издига втория Наполеон е низ от низходящото развитие, деградацията на буржоазната революционност. Именно този процес, който Маркс детайлно проследява, е водещата нишка, която разкрива конкретните форми на всички диференциации, за които по-горе стана дума. Именно деградацията на буржоазната революционност дава възможност на една междинна класа/прослойка, каквито са парцелните селяни да излязат на сцената на историческите събития в ролята си на арбитър, именно този процес дава съдържание на относителната самостоятелност на армията и държавата, именно той показва значението на динамиката на общите и частните интереси. Зад последното противоречие Маркс разкрива още по-дълбоко противоречие. Парадоксалният факт, че класата наказва собствените си идеолози, обявява се даже против собствените си общи интереси. Маркс разкрива противоречивостта на тези интереси. Низходящата линия на буржоазната революционност не е случайна. Зад нея се крие двусмисленото положение, в което изпада буржоазията. Реализирането на класовото й господство в чиста форма – във формата на парламентарна република дава възможност на пролетариата да се бори срещу това господство. По този начин наяве излиза коренът на парадокса: буржоазията е принудена да се страхува от собствената си политическа власт; буржоазията е заставена от обстоятелствата да работи срещу самата себе си, срещу собствената си парламентарна власт./да търси помощта на армията- ЕМ/ Тази парадоксална ситуация разкрива и реалния смисъл на антисоциалистическата кампания. Като анализира социалната патология на френската буржоазия от този период, Маркс обръща особено внимание на факта, че “за социализъм се обявява дори буржоазният либерализъм, за социализъм – буржоазното просвещение, за социализъм – буржоазната финансова реформа. Социализъм беше да се строи ж.п. линия там, където вече имаше канал, социализъм беше да се защитаваш с тояга, когато те нападат със сабя” /там, с. 157/. Тези заключения на Маркс са особено актуални и при анализа на аналогични събития в съвременността. Те показват, че една класа може да обяви за враждебни своите собствени идеологически тезиси, когато прецени, че е застрашено класовото й господство. Маркс показва неслучайния характер на тези явления, това че не става дума за мода или тактика. И в действителност класовото господство на буржоазията е било застрашено /то е станало “социалистическо/ от провъзгласените от нея граждански свободи. Ходът на събитията, възпроизведени от Маркс, по един блестящ начин показват как с всяка крачка, която води до отслабване на обществените връзки, расте класовото безпокойство на буржоазията, увеличават се патологичните явления и властта неизбежно се свлича в краката на един лумпен.
Нито едно събитие не е предопределено, всяко събитие е произведено от участващите в него лица и личности, класи и парти, които му придават индивидуален колорит. Обективният резултат обаче от конфликта на множеството воли не е случаен и характеризира един закономерен етап в развитието на надстройката на френското общество.
Няма коментари:
Публикуване на коментар