Търсене в този блог

12.07.2013 г.

Терминът "граждански контрол" е узурпиран - интервю с Достена Лаверн

 

Тинк танковете в България са блокиращи ензими, които не допускат друг тип мнение до масовото съзнание, смята авторката на бестселъра "Експертите на прехода"

 "Не е толкова страшно да вмениш някаква идея на обществото. По-страшно е да го изключиш"
"Пазарът на проектите, интелектуалният пазар не е свободен пазар"

 
- Как ви звучи словосъчетанието "деца соросчета"?
- "Децата на Сорос". Да, така се нарича една от главите в книгата. Смисълът е, че фондацията на Джордж Сорос е мястото на зараждането на много от организациите, с които се занимавам. Американската агенция за международно развитие (USAID) и Сорос са двата основни донора на българските тинк танкове или неправителствени организации, с които аз се занимавам в тази книга. "Деца на Сорос" има не само в България, има ги и на много други места, в които са създадени фондации на Сорос. Те са не само експерти в тинк танкове, те са и хора, които се занимават с наука, с изкуство, с литература. Литературно-културните среди от 90-те години вече нямаха държавно финансиране и всъщност Сорос беше един от основните донори, които формираха определени интелектуално-артистични кръгове.
- Как се получава този механизъм на изтеглянето на държавата от областта на обществените науки, на формиране на идеи и замяната на държавното присъствие с частно такова и по-скоро с външно присъствие?
- Една от основните тези на тази книга е, че т.нар. преход не тече само в източните страни, а и на Запад. Изтеглянето на държавното финансиране от обществените сфери на образование, на науката и изкуството е процес, който засяга цяла Европа.
- Не е ли започнал по-рано на Запад?
- Не съвсем, като това е най-интересното. В много отношения източните и балканските страни са авангард на процесите, които се случват през 90-те години на XX век и през първото десетилетие на новото столетие - както по отношение на политиката спрямо малцинствата, така и спрямо стратегическите сфери и предприятия. Ние сме един вид лаборатория, както е например Гърция по отношение на драстичните мерки за "борба" с финансовата криза.
Но да се върнем на предишния въпрос. В България тези финансирания (на обществената сфера) чрез организациите на гражданското общество са външни. Докато на Запад, особено в САЩ, те са най-вече частно-корпоративни или дори държавни. Трябва обаче да отбележа, чe през последните години във Франция също се наблюдава и външно финансиране на тинк танкове. В България по стечение на обстоятелствата финансирането на тинк танковете е външно, дори в началото 100% външно, най-вече с американски произход. Говорим за "Отворено общество", USAID, но и за цялата плеяда фондации, създадени през 80-те години в Америка около Националната фондация за демокрация (NED): "Фрийдъм хаус", Международния републикански институт и т.н., които действат в общо поле, свързано с външнополитическите интереси на САЩ и на определени икономически кръгове. След 80-те години това са не толкова кръгове на индустриалния, колкото на финансовия капитал. Именно Джордж Сорос е продукт на тази трансформация на филантропите на индустриалния капитал в един нов вид филантропски организации, свързани с финансовия капитал.
- Имат ли рождена дата спонсорите на българските тинк танкове? Твърди се, че те водят началото си от 80-те години на XX век и че появата им е свързана с т.нар. неоконсервативна революция.
- Неоконсервативната революция действително продуцира създаването на определен тип организации като тези, за които говорих преди малко - NED, "Фрийдъм хаус", Националния републикански институт и т.н. Те са плод на сложни процеси на сливане на различни интелектуално-политически кръгове, на тяхното трансформиране, в тях присъстват както икономисти от Световната банка и Чикагската школа, така и бивши троцкисти, т.нар. десни болшевики. САЩ финансират както леви, така и десни тинк танкове, например в Чили, за да се оформи т.нар. ляво-десен минимален либерален консенсус. Затова е и интересен феноменът тинк танк, защото той е институционален механизъм за продуцирането на ляво-десен консенсус. Той не е само идеологически стожер на неолиберализма, а е по-скоро внедряване на определен тип организация на политико-интелектуалното пространство, където се преплитат международни организации, политически и академичен елит и неправителствен сектор.
- С каква цел?
- Целта е размиването на границите между обществените и частните, националните и наднационалните интереси и създаването на сиви зони, където държавни фигури действат от името на частни институции и обратното. Получава се много непрозрачна сфера, в която е трудно човек да ги идентифицира, да определи тези интереси и да реагира - било в интелектуален дебат, било то по политически начин чрез урната, и да упражнява обществен контрол.
- От друга страна, тези хора твърдят, че се борят за прозрачност в държавната сфера, за повече граждански контрол?
- Узурпирането на термина "граждански контрол" в случая служи именно на такъв интерес. Т.е. да наричаме нещото по начин, по който всъщност му изземваме същността. Като се говори за наличието на граждански контрол, такъв като че ли се заявява в публичното пространство като истински съществуващ. Всъщност той не съществува.
- Излиза, че тези тинк танкове или неправителствени организации, създадени у нас с външна помощ, узурпират дадени понятия като "борба с корупцията", "свобода на словото", "развитие на гражданското общество" и после ги използват. С каква цел? Те се представят като носители на тези ценности, като техни изразители, те се представят като хората, които знаят как най-добре и правилно могат да бъдат реализирани, но с каква цел?
- Целта е да се изземат тези функции и никой друг да не може да бъде представител на тези функции.
- Но какво им носи това? С користна цел ли се прави? Грубо казано, печелят ли пари от това нещо?
- Вижте, за разлика от академичната общност, тинк танковете имат достъп до финансови ресурси, за които академията изобщо не може да мечтае. Хората от този сектор се възползват от тези съществени ресурси и поради това те стават един вид лидери на мрежи на проекти, в които се включват и академичните институции, но по определени линии и наложени условия. Те имат определен достъп до методи и терминологии на изследвания, които поради тази финансова причина биват налагани на традиционно академични среди, задушени от липсата на такива средства.
- Външното финансиране на неправителствените организации, за които говорите в книгата, в каква степен определя техните цели и задачи в България? Доколко се реализира поговорката "Който плаща, той и поръчва музиката"?
- Тук дебатът е огромен. Става дума за един вид преговори между локалните изразители на глобалното, каквито са тези неправителствени организации, и спуснатите им отгоре парадигми. Има пространство за преговори, но аз като изследовател смятам, че то е изключително стеснено. Много изследователи коментират, че те не успяват да откликнат на проблематиката, която е тук, а по-скоро налагат схеми отвън.
- "Странното преоткриване на корупцията" сред тях ли е?
- Цитирате Иван Кръстев, който съм цитирала в книгата. Действително в тази статия той обяснява много добре какво се случва с проблематиката корупция. Интересно е, че тя е писана най-напред на английски, но дори и преведена на български, е познавана от много тесен кръг хора. Тъй като темата корупция работи в общественото пространство като първичен нагон за борба срещу несправедливостта и злото, тя лесно бива използвана за налагането на чужди икономически интереси. Чрез промяна на законодателството, чрез лобиране в парламента, засягащо определени големи проекти, например енергийни, се налагат външноикономически интереси и се изчистват територии от възможността да се конкурират на пазара както в икономически смисъл, така и в интелектуален смисъл. Тук става дума за паралелни процеси. Както в икономически, така и в интелектуален смисъл тези територии биват блокирани, изсмукани и изчистени за реакция.
Парадоксално е, че говорим за свободен пазар, защото изобщо не става дума за такъв или за спонтанна инициатива. Това беше нещото, което открих, когато писах тази книга. Пазарът на проектите, интелектуалният пазар не е свободен пазар. Дори икономическият ни пазар не е свободен. Неолиберализмът не се прилага чрез свободен икономически пазар както твърди например тинк танкът на Красен Станчев (Институтът за пазарна икономика - б.р.). Неолиберализмът всъщност не може да се наложи без държавата. За разлика от говоренето, в което гражданското общество се съпротивлява на държавата, в реалността неслучайно Центърът за изследване на демокрацията е разположен срещу Министерството на външните работи, неслучайно те работят заедно с държавната администрация, защото държавата е изключително необходим партньор на подобни политики.
- Възможно ли е, ако тинк танкове бъдат оставени без политическата подкрепа на страната донор, в случая САЩ, те да налагат самостоятелно на държавата своите виждания и политики?
- Става дума за две паралелни писти за натиск - от една страна, политическа, по официалните канали, и от друга - чрез тинк танковете, които се спонсорират от американски донори.
Трябва да отбележим също, че тинк танковете се включват и в сложни международни мрежи, които са и европейски мрежи. Брюксел е пълен с тинк танкове, които също работят с американски партнори и мрежи. Дотолкова, доколкото Европа не може да излъчи собствена политика по отношение както на социалната политика, така и по отношение на стратегическата военна политика, тези тинк танкове се оказват до голяма степен проводници на държавно-икономически интереси на Америка, но и на интересите на глобалния финансов капитал, който вече не е само национално оцветен.
- Как става разпълзяването на тази мрежа след 1989 г. не само у нас, а и в Източна Европа? Спонтанен ли е процесът, или има план?
- Има ги и двете неща. Но доколкото т.нар. Интернационал на експертите, за който говорят някои автори, се оформя като корпоративна група на различни нива, те вече действат за собствените си интереси на професионално, а не само на политическо, ниво.
- Тези хора вярват ли в това, което правят? Когато говорят за принципите на демокрацията, влюбени ли са в тях?
- Мисля, че до голяма степен са си повярвали. Много е трудно човек да си плюе в лицето всеки ден, когато отива на работа. Може би се случва и с мен, и с други хора, т.е. в един момент решаваме, че служим на някаква кауза, но същото време дълбоко в себе си знаем, че тя не е това, за което я мислим. Не го казвам, за да ги оправдая. Един от тези български лидери на тинк танкове демонстрира такава раздвоеност между собствената морална позиция и това, което трябва да се направи. Той казва например по време на една дискусия за бомбардировките над Югославия: Да, много е тъжно, че се бомбардират невинни хора, но прагматичната позиция на България в случая неминуемо трябва да бъде такава (да се дадат коридори на НАТО), защото това ни вкарва в еди каква си геополитическа позиция на Запада. Той явно има двойствено отношение към реалността.
- Да поговорим за казуса с Косово. По времето на кризата тези хора - Иван Кръстев, Огнян Минчев, Евгений Дайнов и други, казваха, че трябва да се бомбардира Югославия, при положение че българският народ казваше точно обратното...
- И след няколко години същите тези хора коментираха във в. "Култура", че е настъпил огромен разрив между елитите и обществото...
- Да, установяват го с почуда, при положение че спомогнаха за този разрив, но да се върнем на Косово. Появяват се, казват обратното на това, което мисли над 80% от българския народ, в същото време това, което говорят, по някакво странно съвпадение отговаря на позицията на САЩ, които пък също по някакво съвпадение се явяват донори на техните организации...
- Вие казахте всичко, нямам какво да допълня. Следващият казус - войната срещу Ирак, също беше много интересен. Те пак защитиха американската позиция, но по някакъв начин се изложиха на голям риск, защото се противопоставиха на "Стара Европа", а после пък дойде Обама. И в един момент Америка излезе с ново лице, с нов дискурс. За разлика от 90-те години на XX век и в Европа, и в САЩ вече има и "други" гласове.
- Може ли да се каже, че се осъзнава "вредата" или може би неползата от тези тинк танкове?
- Започва да се разкрива механизмът, по който те налагат определен политически дебат. Те определят рамките на този дебат, формират донякъде и фалшивите му дилеми, черното и бялото на дебата. Въпросът е да се изкажат и други мнения, и друг опит да влезе в дискусията. Те се явяват нещо като ограничителни рамки на възможността на друг интелектуален опит да излезе на повърхността и да влияе върху развитието на обществото. Те са нещо като блокиращи ензими, които не допускат друг тип мнение да стигне до масовото съзнание. Тинк танковете в България не са допринесли за критическата публичност на общественото пространство, за което те претендират. Но не можем да говорим за конспиративна теория. Смятам обаче, че апатията е най-лошият резултат. В един момент обществото се оказва сираче, което не може да се самоорганизира, няма достъп до себе си чрез медиите, чрез публичното пространство. Не е толкова страшно да вмениш някаква идея на обществото. По-страшно е да го изключиш, да няма значение какво мисли, да не може да се самоизрази...
- Защото каналите за това са вече затворени, включително с участието на тези хора...
- Да, макар те да не са основният и единствен играч. Те са един от възможните интерпетивни ключове на реалността на прехода, но не са цялата реалност.
- Нашите тинк танкове раздвоени ли са между САЩ и Европа?
- Франция като представител на Европа е особено ненавиждана, макар сега Франция да е загубила вече ореола си на стълб срещу американския неоимпериализъм. Но доколкото иракската криза го показа, изборът САЩ или Европа е винаги в полза на САЩ при нашите тинк танкове. Въпреки че сега с изтеглянето на USAID от България те се ориентират към европейско финансиране.
- Какво е бъдещето на българските тинк танкове, ако се лишат от пъпната връв, която ги свързва с американските им донори?
- Не мога да предвидя бъдещето, но мога да кажа, че тинк танковете в Европа все повече набират сила и може би нашите ще станат част от общоевропейския тинк танковски корпоративен елит. Доколко обаче те ще успеят да наложат собствения си модел е друг въпрос, защото скоро ще бъдем изправени пред тежки кризи, които надали ще бъдат толкова управляеми, както някои хора си мислят.

 

Достена Лаверн  е родена в Пловдив. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури, а след това и американския колеж "Гладстоун" в Портланд, САЩ. Магистър по съвременна история и доктор по политическа антропология от Академията за социални изследвания в Париж. Живее в Страсбург. Журналист е в списанието за култура на френския всекидневник "Ле Дерниер Нувел д'Алзас". Президент е на Националния делфийски комитет във Франция, програмен директор на няколко международни програми и фестивали за литература. 


Интервю на  Георги Георгиев във в-к „Дума” от 5 март 2011 г.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар