Търсене в този блог

30.07.2013 г.

Протестите - сценарии, персонажи, цели - проф. Чавдар Добрев

КАК ПАРЛАМЕНТЪТ И ПРАВИТЕЛСТВОТО СТАВАТ ЗАЛОЖНИЦИ НА УЛИЦАТА

Тези дни се сетих за един парадокс в българския политически живот през последните 23 години на демократичния преход, който циклично се повтаря. Този парадокс се заключава в непризнаване на демократично преминалите парламентарни избори от група граждани или партии, представляващи значително по-малката част от гласоподавателите в страната! И което е знаменателно, през същия исторически период на два пъти – през 1997 г. и сега, през лятото на 2013 г., – се разгръщат шумно рекламирани граждански движения за насилствено сваляне от власт на легитимно избраните парламент и правителство, в които левицата играе водеща роля.

Очевидно е, че лайтмотивът на такива протести е първо да бъде отстранена левицата от властовите структури, а после да се сглоби някакъв вид дясно управление, изповядващо кредото на пещерния антикомунизъм.

Явно у нас все още са живи в определена част от българското общество нетърпимостта към левите българи, антидемократичният рефлекс за разправа с тях, традиция, която преди 9 септември 1944 г. се свързва с такива понятия като полицейщина, държавен терор, масови разстрели на младежи и интелектуалци, ангажирани с борбата срещу националния и световния фашизъм. Да се правим, че такова явление у нас не съществува, тъй като членуването ни в Обединена Европа като че ли априорно отрича това, ще бъде несъстоятелно и изцяло нереалистично.

В този контекст социалните протести от февруари т. г. и днешните летни протести в столицата против правителството на Орешарски и Народното събрание се различават коренно по своя замисъл и характер. Първите протести, от м. февруари, изразяваха отчаяние от невъзможността да се живее в крайна мизерия и безперспективност, те бяха и вопъл, и съпротива срещу политиката на ГЕРБ – порочно единство от свиреп неолиберализъм и въпиеща некомпетентност. Летните протести, случили се няколко месеца по-късно, протичат обаче в различно русло. В тях участва неголяма група граждани, които по начало са отвратени от всепозволеността в съвременния живот.

Но водещите сили на протестите са хора, добре поставени в обществото, със задоволителен образователен ценз, потомствени привърженици на „синята идея”. Много от тях се трудят в реномирани фирми – български и чуждестранни, в държавния апарат, във фондации и неправителствени организации, имат самочувствието на субекти, които по право са обречени да направляват участта на България, даже и когато не се радват на широко народно доверие.

Не е случайно, че на протестите те с гордост определят себе си като десни, не крият, че жадуват исторически реванш на нововъзкръсналата „стара” България над сънародниците ни, които отстояват триадата: свобода, социална справеливост и солидарност. Разбира се, не са малко и платените демонстранти, инструктирани да радикализират протестите, трансформирайки ги в бойни отряди за атакуване на Министерския съвет, на парламента и на набелязаните „враждебни” партийни централи.

Колкото и да изглежда невероятно, след като сме първенци в ЕС по бедност, смъртност на населението и пословична деиндустриализация, вече ставаме уникат и в една друга сфера. В този момент протестни движения срещу мизерията и отнемането на социални права разтърсват целия свят. Тези протести и в Италия, и в Испания, и в Гърция, и в Бразилия, и във Великобритания или САЩ са с ляв уклон, с лява ориентация. Може би единствено в нашата страна протестите, имам предвид лeтните протести, са яростно и демонстративно десни, с десни лозунги и действия, с откровено изразяване на чувството за превъзходство над сляпата и непросветена народна маса.

ПРОТЕСТИТЕ ОТ ЯНУАРИ 1997 г.

За първи път протести с подобна насоченост се разразиха през януари,1997 г. и завършиха с успех: след оставката на кабинета Виденов в края на декември 1997 г. протестиращите осуетиха съставянето на втори кабинет от името на „Демократична левица” и насилствено прекратиха работата на Народното събрание. Улицата реализира своята „революция”, както и предизвикването на извънредни парламентарни избори чрез погром върху сградата на парламента и нейното окупиране чрез масови протести в столицата и провинцията, чрез завземане на възлови комуникационни артерии и издигане на барикади, чрез ожесточени призиви за разправа с „червените боклуци” и тяхното изселване в Сибир. Телевизиите, радиата и пресата поддържаха системно и гръмогласно „бунта на масите”, обявен за върховно постижение на европейската демокрация.

Така се обоснова нов тип схващане за демокрация и демократична уредба, когато основен инструмент за функциониране на свободното общество не е волята на мнозинството, не са парламентарните избори, а натискът и енергията на противопоставянето, дошли от площадите и улиците. Това схващане, което разколебава мястото на общите избори в скалата от ценности на съвременното общество в по-ново време за първи път получи практическия си еквивалент във връзка с въоръженото нападение, което президентът Борис Елцин извърши през март 1993 г. срещу легитимно избрания парламент на Руската федерация. Този акт, при който бяха дадени човешки жертви, включително и на известни руски политици, по принцип е форма на антидържавен преврат. Оказа се обаче, че за държавите от бившия социалистически лагер, и най-вече за славянско-православните общности, нормите на парламентарната демокрация важат, но според конюнктурата. Тогава, оправдавайки деянието на Елцин, американският геополитик Збигнев Бжежински заяви категорично, че в доскорошните соцдържави, в отличие от Западния свят, е допустимо да се прилага насилие, щом то подсигурява позициите на либералните и демократични сили и водачи.

Януарският метеж у нас от 1997 г. препотвърди валидността на формулата на Бжежински. В славянска и православна България също с насилие, и то брутално упражнено, се преустанови дейността на тогавашния парламент, независимо от това, че коалиция „Демократична левица” беше получила на парламентарните избори през 1994 г. около 2 милиона и триста хиляди гласа, разполагайки със солидно парламентарно мнозинство. Най-вероятно политиката, провеждана от премиера Жан Виденов, с нещо е ощетявала интереси от вътрешно и международно естество. На „новите русници” и на тяхния идол Борис Елцин, според мен, не се харесваше позицията на Виденов във връзка с руските газови проекти. САЩ целяха България час по-скоро да стане техен геополитически арсенал и марионетка на Балканите. Германия пък нямаше нищо против такъв развой на събитията у нас. Що се отнася до управлението на левицата, то подаде молба за членство в ЕС, но в условията на постепенно придвижване към НАТО и съобразяване с идеята за независима външна политика. Забавянето на приватизацията ожесточи допълнително настроенията срещу кабинета Виденов, който, оспорвайки тезата за „държавата – лош стопанин”, не реши навреме проблема за трансформиране на основния фонд държавна собственост в публично частна или частна. Вътре в БСП още от пролетта на 1996 г. водещи фигури започнаха активна работа за свалянето на Виденов от премиерския пост, както и от позицията му на председател на партията. Тези и други обществени конфликти намериха израз в протестите, в тяхната активизация през януари и най-вече в кулминацията им на 10 януари: атакуването и погрома на Народното събрание от привърженици на „синята идея” и от членове на борчески групировки.

Сега официози твърдят постфактум една неистина: лошото управление и дълбоката икономическа криза по времето на Виденов били причина за бунта, който свали от власт избраните от народа институции. Това становище на победителите в януарските събития, които са еквивалент на антидържавен преврат, е силно оспоримо. Защото нормално е да се съди за политиката на кабинета Виденов до момента, когато подава оставка, тоест, до втората половина на декември 1996 г. Дотогава могат да се констатират икономически и финансови затруднения, немалки управленски грешки, но не и такива разстройства на обществения организъм, които да предполагат революционна „месомелачка” от страна на не толкова мощната синя опозиция. Едва след това, през януари, можеше вече да се говори за дезорганизация на институциите, за нараснала роля на запланувания хаос, предизвикал катастрофална инфлация и грабеж на спестяванията на българските граждани. Едва след това, през януари, започна щурмуването на властовите центрове, показа сила разрушителната вълна на социалния и политически реваншизъм, а властта „се затъркаля по улиците”.

В резултат на януарските събития през пролетта на 1997 г. наистина се състояха исканите от опозицията на СДС извънредни избори, спечелени от „сините”, докато БСП, в атмосферата на политически гонения и чистки, загуби половината от електората си. Оттогава на парламентарни избори, вече седемнайсет години, соцпартията получава около милион гласа – под и над. Другата последица от януарските събития е извършената от седесарите най-мащабна приватизация през 1997 г.-2001 г.: работническо-мениджърската. В този период, втората половина на 90-те години на 20 в., бяха раздържавени активи на стойност 30 милиарда лева, срещу които държавата получи едва 3 милиарда лева. През време на мандата на Иван Костов, вместо обещаваните свобода, демокрация и подобряване на обществената система, се наложиха силовите и корупционите похвати на управление. Наложи се и такъв „диалог” с опозицията в лицето на БСП, който предполага васални зависимости. Показателно е, че в модел на поведение се превърна практиката на десницата, и конкретно на СДС да овладява властовите позиции не чрез избори, а чрез насилие. Първо се предизвикват граждански протести и вълнения, които водят до сваляне от власт на законно избраните парламент и правителство, а после – в суматохата на обърканост и страх – на извънредни избори се постига победа.

ЛЕТНИТЕ ПРОТЕСТИ – 2013 г.

Сегашните протести срещу правителството на Орешарски са огледално копие на протестите от януари 1997 г. Отново едно малцинство чрез всекидневни протести, които нерядко излизат извън законовата рамка, осъществява задача за разтуряне на парламента, за сваляне за законното правителство и предизвикване на извънредни избори в кратък срок. Отново левите са „червени боклуци” и пак ги изпращат далече в Сибир. Отново се прилага тактика да се парализира работата на държавните институции и Народното събрание. Не е случайно, че протестите се провеждат два пъти всеки ден, без съобразяване с разрешеното от общината времетраене. Обичайна гледка от протестите е малки групи от трийсетина души да спират движението на хора и превозни средства в най-оживените места на София; да нанасят материални щети на сгради и имущества, например, да чупят прозорците на „Позитано” 20. Преди няколко дни десетина граждани препречиха пътя на премиера, когато той със служебна кола пътуваше за работното си място, петдесетина души пък блокираха стратегическата магистрала „Тракия”, без да получат заради това поне минимални санкции. Протестиращите вече раниха един журналист, а друг – малтретираха.

Зачести и недопускането или унизяването на депутатите пред Народното събрание, а това е недопустимо за едно демократично устройство, особено в парламентарна република. Протестиращите целодневно обсаждат парламента и смятат за редно да затварят пътя на депутатите до работното им място, да ги хулят и физически да ги нападат. Интересно е да се проучи защо такива рецедиви и своеволия не се случват с парламентите и парламентаристите в развитите демокрации, примерно в САЩ, Великобритания или Германия? Вероятно в техните закони и наредби съшествуват текстове, различни от българските, които строго се спазват както от гражданите, така и от органите на реда. Защо у нас не е така? Защо не се приеме закон за масовите улични прояви, който да е съобразен стриктно с подобни закони в най-напредналите западни страни?

Изплуват на протестите, а оттам и на телевизионните екрани, познати лица на „сини” политици, които, както през януари, 1997 г., говорят загрижено за морал и борба срещу корупцията, за това, че малцинството на протестиращите в София е призвано да властва, тъй като било етически по-съвършено, по-образовано и по-отдалечено от бедността.

Тези политици владеят превъзходно теорията и практиката на публичните провокации, знаят как да насъскат гражданите, но и как да берат плодовете на насажданата от тях омраза. Впрочем, техен шедьовър е взривяването на мавзолея на Георги Димитров под прякото ръководство на Евгений Бакърджиев. Пред възхитените погледи на телевизионни журналистки протестиращи граждани постоянно тръбят, че „тези”, „червените”, трябва да си вървят незабавно, тъй като не могли да ги търпят, ако се опънат – лошо им се пише.

В този аспект политическите ментори на протестите настояват, че процедурата парламентарни избори е нужна единствено, за да подпечата едва ли не онаследените права на гражданското малцинство. Според такава квазилогика правителството на Орешарски е нелегитимно, понеже елитът на нацията искал смяна на политическата система (не е ясно с каква друга политическа система ще я смени). Освен това същият елит бил изгубил доверието си в традиционните партии, за които на изборите от месец май т. г. гласуваха близо три милиона българи. Герберите, бидейки наясно, че „сините нотабили” ги презират, в жаждата си за власт са готови на всякакво всеядно коалиране с тях. И то при положение, че тъкмо отдясно се подготвя капан за Бойко Борисов и компания.

В такива ситуации човек започва да вярва на догадките, че зад сегашните протести стои кръгът „КРИБ-Капитал” с лого „Типинг пойнт”, който представлява чужди олигархични интереси, дирижирани от САЩ; че конците ги дърпат крупни олигарси като Иво Прокопиев и Цветелина Бориславова, размножени октоподни пипала на мегаспекуланта Джордж Сорос като Красен Станчев и Иван Кръстев. Вече изтече информация, че същите среди са готови с проект да формират през есента нова дясна партия, може би от останките на ГЕРБ, с протекцията на президента Плевнелиев. Предвиждало се тази партия да се яви на предизвикани от нея избори през следващата година, след което да състави коалиционен кабинет с премиер еврокомисаря и бивш вицепрезидент на Световната банка Кристалина Георгиева. Много е възможно енергийните олигарси и престъпните кланове на контрабандата, чиито интереси засегна програмният кабинет, да участват също като платежоспособни кукловоди.

СЦЕНАРИЯТ В ДЕЙСТВИЕ

Това че има сценарий, пролича още след учредителното заседание на 42-рото народно събрание и обявяването на състава на кабинета. Преди парламентът да е провел и едно заседание, в публичното пространство беше обявено, че той е нелегитимен и се поиска касиране на изборите. Току-що започнал да функционира кабинетът, и в София е състояха първите протести, които нарекоха правителството инструмент на „мафията” и „олигархията”. Изглежда, за сценаристите още от началото е било най-важно да не се позволи на правителството и парламента да работят в нормална обстановка, да бъдат дискредитирани предварително в очите на народа, да им се отнеме шансът за успех. Атмосферата нарочно, в течение на месец, се нагнетява все повече и повече, летят едно след друго погребални предупреждения и заплахи, доноси и клевети. Сценаристите получаха и търсения повод, благодарение на грешка на управляващите – случая Пеевски. И се отприщиха планираните действия, и се даде старт на превъзходно озвучените протести, които трябва да доведат до саморазпускане на Народното събрание и оставка на кабинета Орешарски.

Понеже нещата не са никак случайни, питам се, вярно ли е, че Софийска община е наредила на служителите си да участват след работния им ден в протестите, че фирми като на Котараците изпращат своите сътрудници и работници на утринни консумации на кафе пред парламента и Министерския съвет? Дали е истина, че част от протестиращите участват срещу заплащане, но и срещу командировъчни, ако са от провинцията? С очите си видях как трийсетина младежи бяха спряли транспорта – в обедно време – на булевард “Руски” пред парламента, въпреки че можеха да се оттеглят до паметника на Цар Освободител. Други десет или петнайсет младежи в дъждовния неделен следобед бяха затворили движението на кръстовището пред Университета, а от минувачите – ни вопъл, ни стон.

Защо не се намери гражданин да попита Йорданка Фандъкова, поне да го сторят софийските депутати от „Коалиция за България” или общинските съветници от БСП, как, въз основа на какво, издава разрешенията за протестите, които вече почти месец обсебват центъра на столицата, нарушават грубо правата на другите граждани и причиняват материални щети сигурно за стотици хиляди лева? Възможно ли е благообразната Фандъкова да е един от основните фактори в задкулисна игра за демонтиране на парламента и правителството? Възможно ли е, възползвайки се от някакво законово или подзаконово недомислие, чрез тиражиране на разрешенията за протести, кметицата да злоупотребява с власт, свръхголяма за поста й? Струва ми се, че ако поиска, по собствен каприз, тя би могла да „преобърне” всекидневието на софиянци и го подчини на интересите на няколко хиляди граждани, нека да са двайсет хиляди. Може да реши съдбата на правителства и парламенти, без някой да е в състояние да й противопостави правни аргументи.

Впрочем, протестите в София, в сравнение с други страни – Гърция, Испания, Италия или Египет – не са масови. Внушението, че те са алфата и омегата на националния ни живот, че огромни маси участват в тях, се постига главно с помощта на телевизионните канали. Тук се използват както жанрът интервюта с участници в протестите, медийни гастроли на многообройни гости от чуждоземни фондации и фондове, така и мултиплицирането на ефекта от протестите чрез непрекъснатото им излъчване и акцентуване като новина № 1 от телевизионните екрани.

КОГА МЪДРИЯТ ОТ УМА СИ ТЕГЛИ?

Може би е мъдро властта да не реагира или изчаква, да подминава нарушенията на закона, нали протестиращите могат да се разбунят силно, да се възпламенят като сух барут?! Същевременно пасивното и примиренческо поведение на компетентните държавни органи, на поддържащите правителството партии би могло да се възприеме като знак, че властта е слаба, объркана и хилава, че протестиращите лесно могат да преодолеят и последното препятствие, което ги дели от окупирането на Народното събрание! Набива се въпросът: съществува ли правов ред – привилегирован за протестиращите и техните подбудители, и друг правов ред – нещадящ обикновените граждани? Нали казват, че демокрацията е система от правила, които трябва да се спазват, че гражданите са равни пред закона. Защо не е така?

Смущаващо е още, че лидерите на ”Коалиция за България” сякаш отбягват да дават оценки на протестите – такива, каквито са; да анализират многостранно техния социален и политически състав и облик; да ги разглеждат с директна яснота в контекста на демократичните принципи, върху които се гради нашата парламентарна република; да отговарят навреме и без извинителни уговорки на провокациите и съчинените измислици! Естествено, най-добре би било да се постигне диалог с протестиращите и техните водачи, да се получи съгласуване поне по основни пунктове на управлението и съвременното ни развитие. Но какво да се прави, като протестиращите отказват да участват в такива дебати, не приемат резултатите от изборите? Държат единствено на такива избори, на които те ще са печелившите! ”Оставка на кабинета” и нито крачка назад!

От друга страна, могат ли да се оставят без отговор изказванията на политици от СДС/ОСД, които открито призовават за власт на малцинството и ликвидиране на БСП като най-голямата лява сила в България?

Не могат да се оставят без отговор, макар че нерядко истинският отговор липсва! Когато този отговор не се артикулира, протестиращите си казват „Шапка на тоята!”. И окуражени, стъпка по стъпка, с уличен марш и медийна оркестрация, ще продължат да отричат и окарикатуряват всяко родолюбиво дело, всеки социален жест на правителството и всеки принос в икономиката на растежа до момента, когато исканията на хората от протестите за незабавна оставка на кабинета и разтуряне на парламента, сакрализирани до припадък, стигнат своя успешен финал! Така се развиха нещата през януари 1997 г. Защо и сега да не се стигне до такъв развой за сметка на милионите трудови българи?

                                                                                     „Той предпочел да падне по очи,

                                                                                      Отколкото да падне на колени”

                                                                                          Георги Джагаров

 Ще е скандално ако и този път – втори случай след 1997 г. – левицата покаже плахост и сервилност пред политически сили, които подронват устоите на демокрацията и конституционния ред в България, ратувайки за реванш. Ако нейните лидери, вместо да се вайкат като депутата Георги Кадиев, не намерят воля и зрелост да се противопоставят с достойнство от името на социална България срещу провокациите, предизвикани от непредставената в парламента „стара десница”, но и от централни персони на ГЕРБ.

Този път, при малодушие пред протестиращите, нищо чудно голямото ограбване след 1997 г. да бъде заменено от нови пропасти на икономическа и финансова разруха, от нови прагове на общонационално обезсилване и нищета.

Протестиращите, ухажвани от Европейската народна партия, се опияняват, че техни са улиците и площадите на София, че току виж днес или утре успеят да окупират Народното събрание и въдворят своята власт над цяла България. А когато победят, те ще захвърлят на бунището всичките свои артистизми, хепънинги, забавни скечове и пиене на чайове, всичките глуми, остроумия, възвишени тиради и пърфомънси, за да се отдадат на най-горещо пожеланото от тях изкушение: да управляват България по свой образ и подобие, без леви, национално мислещи българи, без БСП и нейното минало, без брътвежи за права на простолюдието, изравнени с тяхното самовнушено избранничество.

Като интелектуалец с леви убеждения, не смятам, че демокрацията в България трябва да коленичи, още по-малко да отстъпва пред такива егоистични, свирепи зад грима на лицемерието щения. И същевременно няма как да не установя, че българският живот изпада все повече в плен на безпомощността и безразличието, на различните надисторически, елитарни, нарцистични вживявания, комбинирани с вулгарно лишаване на народа ни от хляб и съществуване, от образование и просвета, от дух и култура. Така че време е да проговорят и разумът, и социалният интерес на милионите българи. Не дай си Боже, умът на българина да му дойде отново със закъснение…

 

                                                                *    *    *

 

Източник:  СЛИВЕН ДНЕС И УТРЕ online,   15.07.2013

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар