Бунтовете в Истанбул и Рио де Жанейро показват следното: само напредъкът позволява въставането. Протестират само онези, на които повече им върви в живота. Бунтуването е лукс.
Основната дилема звучи в еднаква степен и простичко, и жестоко: дали протестите през последната година не са знак за една глобална криза, която бавно, но сигурно ни застига? Или това са само някакви малки съпротивления, които бързо могат да бъдат ограничени в огнището си на възникване? Има основателни причини да се предполага, че локалните бунтове са знак за глобално приспособяване към една нова епоха на прогрес.
В коледния си брой от 15 декември 2012 г. „The Spectator” подробно ни осведоми „защо 2012 година беше най-добрата година в историята”. В редакционната си статия изданието се обяви срещу твърдението, че ние „живеем в един опасен, жесток свят, в който условията са лоши и стават все по-критични”. А уводната част гласеше следното:
„Може и да не се усеща, но 2012 г. беше най-добрата година в историята. Това твърдение вероятно звучи много ексцентрично, но в негова полза има достатъчно много доказателства. Никога гладните и болните не са били толкова малко, а благоденстващите – толкова много. Наистина, на Запад е икономическо мъртвило, но повечето развиващи се страни бягат напред. Никога досега толкова бързо хората не са се измъквали от лапите на бедността. Освен това е малък и броят на смъртните случаи в резултат на войни и природни бедствия. Ние живеем в една златна епоха.”
Малко по-трезво звучат формулировките в средствата за масова информация (особено когато не излизат в европейски страни), които поставят въпроса: „Криза, но за каква криза говорите?”. Ако погледнете Бразилия, Русия, Индия и Китай или пък Полша, Южна Корея, Сингапур, Перу, дори в много от страните, намиращи се в Субсахарска Африка - навсякъде виждате напредък. Към губещите се числят само Западна Европа и в известна степен Съединените щати. Така че, в случая не можем да говорим за глобална криза, а само за изместване на прогресивната динамика – извън територията, обозначавана като Запада. Но въпреки че някои от тези развития със сигурност отговарят на реалността, човек не трябва да забравя, че след Маркс в истинското ляво никога не е било лесно да се вярва, че е прогресивно. Маркс е бил очарован от капитализма, от непостижимата му до този момент производителност. Но той винаги е обръщал внимание на това, че успехът никога не е без последствия.
Хората не излизат на улицата, когато условията са наистина много зле, а когато очакванията им са били разочаровани. През 2011 г. египтяните се обърнаха срещу режима на Мубарак, тъй като той много бързо напредна икономически и в крайна сметка възмути цяло едно поколение млади, образовани хора, участващи активно в интернет мрежата. По същата причина и комунистите в Китай реагират панически, защото днес повечето китайци са видимо по-заможни отпреди 40 години. Социалните противоречия взривяват, а обществените очаквания продължават да бъдат все по-големи и по-големи. Това е проблемът при всеки едни развития и при всеки един прогрес: те винаги се случват несиметрично и предизвикват нови развития с обратен знак и нестабилности, нови очаквания, които не могат да бъдат изпълнени.
Малко преди избухването на Арабската пролет, хората в Тунис или пък в Египет живееха доста по-добре, отколкото през изминалите десетилетия, но стандартът, по който те измерваха недоволството си, беше много по-висок. В една от своите „Холивудски елегии” Бертолт Брехт дава израз на това напрежение по следния начин:
Селището Холивуд според представите за рай
на там живеещите е създадено.
И те са стигнали до извода,
че Бог, нуждаещ се от рай и ад,
не е скицирал двете състояния,
а сал’ едно от тях – това на рая -
Тъй щото то за губещи и нямащи -
на мястото на ада е.
Нима това не важи в еднаква степен и за днешното глобално село и особено за „села” като Катар или Дубай, в които има лукс за богатите и едва ли не робство за работниците имигранти? Принципно „The Spectator” има право, но напредъкът, върху който той акцентира, само създава благодатна почва за бунтове и безредици.
А по какъв начин всъщност настоящите протестни движения заплашват глобалната система? Загадъчното в тези протести е, че те на първо време не пробиват най-слабите места в системата, а онези от тях, които дотогава са се смятали за успешни. Неприятностите в ада са нещо очевидно. Но защо в рая има силен земетръс – в едни състоятелни или поне бързо развиващи се страни като Турция и Бразилия? Като обърнем поглед назад, виждаме, че първите „неприятности в рая” са по времето на революцията на Хомейни през 1979 г. в Иран – в една страна, която официално процъфтяваше и която се намираше в лентата за изпреварване, според западните модерни разбирания за икономическо развитие. А може би нашите представи за рая са нещо сбъркани...
Преди последните протести в Турция и тази страна беше горещ кандидат за пример за прогресивно развитие – пример за процъфтяваща пазарна икономика, съчетаваща „ислямизъм с човешко лице”, един желан контраст спрямо по-скоро „европейската” Гърция, която беше затънала в своето старо идеологическо блато и финансово самоунищожение. Разбира се, и от Турция се подаваха тук-таме мрачни сигнали (непризнаването на арменския геноцид, арестите на стотици журналисти, нерешеният кюрдски въпрос, спорадичното налагане на религиозни закони...). Но всичко се отминаваше с пренебрежение, като да е някакъв незначителен външен дефект на едно голямо великолепно изображение.
И тогава се случи неочакваното – избухнаха протестите на площад „Таксим”. Всеки знае, че на площад „Таксим” основното не бе, че парк „Гези” ще бъде превърнат в търговски център. Беше се натрупало едно доста по-дълбоко неприятно чувство. При протестите в Бразилия въпросът стоеше по същия начин: той беше предизвикан от едно неголямо увеличаване в цените на билетите за градския транспорт, като демонстрациите продължиха дълго време и след като идеята беше оттеглена.
И още веднъж да повторим: Протестът избухва в страна, която е в икономически възход. Загадката се заплита още повече, след като президентката Дилма Русеф мигновено подкрепи протестиращите, показвайки се „много зарадвана” от демонстрантите.
Така че, към какво реално се стремят протестите? На първо място е важно да не се ограничаваме в категорията, според която протестите в Турция са съпротива на секуларизираното гражданско общество срещу ислямистките авторитети. Оста, около която всичко се въртеше при протестите в Истанбул, беше връзката на авторитарния ислямизъм с пазарното завладяване на публичното пространство.
Тази именно връзка прави случая в Турция толкова интересен. Демонстрантите интуитивно разбраха, че свободата на пазара и религиозният фундаментализъм не се изключват взаимно. А фактът, че те могат да вървят ръка за ръка, е сигурен знак, че „вечният” брак между демокрацията и капитализма е на път скоро да завърши с развод.
Разбира се, няма една единствена „правилна” цел, която да обединява протестиращите. Все пак, това, което мнозинството чувства, са неприятни усещания и прилив на недоволство, които обединяват техните отделни интереси. Тук човек може да види в действие мъдрото прозрение на Хегел, че „тайните на древните египтяни не са можели да бъдат разгадани и от самите египтяни”. Така и в Турция – да разтълкуват протестите се мъчат не само журналисти и интелектуалци. Проблемът излиза далеч извън границите на протеста: води се един постоянен спор в рамките на протестните движения за какво всъщност се борят те. Води се борба срещу корумпираните градски власти? Срещу авторитарния ислямистки режим? Срещу приватизирането на публичните пространства?
Тук обаче трябва да си припомним старото Марксово понятие за тоталност. В този случай става въпрос за тоталността на глобалния капитализъм. Това, което обединява различните протестни движения, е тяхната сегашна реакция срещу капиталистическата глобализация. Нито едно от движенията не се ограничава само в рамките на една тема. Те всички са специфични комбинации от (най-малкото) две теми: на първо място, една повече или по-малко радикална икономическа тема (като се започне от борбата срещу корупцията и неефективността и се стигне до един добре развит антикапитализъм), а на второ – една политико-идеологическа тема (която се простира от по-големи претенции към демокрацията до по-високи изисквания към една реформа на многопартийната система).
Но всичко това не важи ли и за движението „Окупирай”? То свежда себе си до две основни мотивации. На първо място - недоволство срещу капитализма като система (проблемът е в капитализма, а не в неговата корумпираност). И на второ място - осъзнаване, че институционализираната форма на представителната и многопартийна демокрация вече не е в състояние да се противопостави на капиталистическите ексцесии. С други думи: необходима е една нова демокрация.
Това, че истинската причина за протестите е глобалният капитализъм, не означава, че единственото им решение е в неговото премахване. Няма алтернатива между прагматичното решаване на отделните проблеми и очакването на някакъв радикален духовен, психологически и политически прелом. Защото подобна алтернатива би означавала да не се забележат вътрешните противоречия в глобалния капитализъм - въпреки че се кълнат в свободния пазар, САЩ субсидират фермерите си; въпреки че възхваляват демокрацията, те поддържат връзки с абсолютната монархия в Саудитска Арабия.
Тази непоследователност и необходимост да се нарушават собствените правила при капитализма дава зелена светлина за политическо действие. И тъй като глобалният капитализъм лежи върху непоследователността, то именно в призива към последователност се съдържа голям революционен потенциал. Така че, само този, който държи на правилата на капиталистическата система и има претенции по отношение стратегическите й позиции, в които тя не успява да следва собствените си правила, може да промени изцяло системата.
С други думи: политическото изкуство е в това да се настоява само върху едно определено правило.
Въпреки че подобно изкуство е напълно „реалистично”, то разрушава ядрото на доминиращата идеология и трасира пътя към едно радикално преобразувание, което, дори и да е вероятно и легитимно – дефакто е невъзможно. В Турция в момента, например, простичкото искане за културен плурализъм действа взривяващо.
Когато се заражда бунт срещу един потиснически полудемократичен режим, така, както се случи през 2011 г. в Арабския свят, е лесно първоначално да се задвижат големи маси протестиращи чрез използването на разбираеми за всички лозунги: за демокрация, срещу корупция. След това обаче настъпва времето на трудните решения: и ако и да се окаже, че нашият бунт е постигнал своята цел, изведнъж се вижда, че това, което наистина е пречело (несвобода, унижения, упадък в социалните отношения, липсата на перспектива за добър живот), изниква пред очите ни в нова форма. В Египет протестиращите се отърваха от режима на Мубарак, но не и от корупцията като такава. Дългоочакваният „добър живот” се оказа по-далеч, отколкото бе преди.
Управляващи разправят, че демократичната свобода върви заедно с отговорността и че ние, гражданите, имаме прекалено големи очаквания от демокрацията. Но именно тук започва истинското предизвикателство на еманципиращата се политика. Как човек да продължи с настояванията си, когато първият етап – вълната на ентусиазма, е вече зад гърба му? Как да се направи следващата крачка, без да се претърпи катастрофата на „тоталитарното” изкушение? Как човек да надмине Мандела, без да се превърне в Мугабе?
Наистина би било голямо събитие, ако Гърция и Турция, въпреки че се смятат за исторически врагове, признаят своите общи интереси и координират съвместно протестите си. Защото бъдещето на протестите ще зависи от това в каква степен глобалната солидарност ще може да се организира.
От "Ди Цайт" - 30.06.2013 г., чрез вестник „Култура”
Няма коментари:
Публикуване на коментар