Аз съм роден в Плевен на 5 юни 1941 година. И двамата ми родители – Коста Златарев и Мара Денчева – са видни дейци на комунистическата партия в града. И двамата загиват в антифашистката съпротива. След гибелта на майка грижата за мене поема нейната сестра – леля Цвета, в семейството си, докато през 1946 г., по идея на плевенски дейци от ЦК на БКП, съм осиновен от Георги Димитров и съпругата му Роза.
* * *
Съдбата ми отреди да расна и да бъда възпитаван в семейството на Георги и Роза Димитрови почти от самото начало на моя съзнателен живот. Те са единствените родители, за чиято обич и за чиито грижи имам спомен.
След осиновяването попаднах в съвсем нова среда. Но неусетно се почувствах като у дома. Бързото свикване с тази промяна си обяснявам не само с грижите и с обичта, която не можех да не усещам. Голямо значение за това имаше ведрата атмосфера – не би било пресилено да се каже хармония – на отношенията в семейството. Основата и бяха взаимната обич и привързаност, които свързваха Димитров и Роза Юлиевна – неговата вярна приятелка и спътница през последните десетилетия на живота му.
Ще запомня изключителния ред и уют, които царяха в нашия дом. За това, разбира се, се грижеше немалобройна група мъже и жени, на които беше възложено да освободят Димитров от житейски неудобства и грижи. Но главната заслуга за това спокойствие и уют беше на Роза Юлиевна, с нейните несравними таланти на домакиня и съпруга
Според възможностите си тя се стремеше да отговори и на очакванията за общественополезни дела, обичайни за съпругата на политик и държавник.
Тя дейно участваше в женското движение, в изграждането на детски ясли и домове, в движението за българо-съветска дружба, бе избрана за съветник в Софийската община. Но висше призвание и предназначение в живота за нея бе да обкръжи съпруга си с грижи и внимание. Нейната любов и привързаност към Димитров бяха всеотдайни. И здравето, и духът и бяха съсипани от неговата смърт. Тя не можа да се оправи от този удар, да осмисли живота си без него. Болестите я сполитаха една след друга и тя почина през 1958 г. сравнително млада – на 62 години.
Когато си мисля за онези години, учудвам се колко много време Димитров отделяше за мене. Въпреки че здравето му бе подкопано, въпреки че по „коминтерновски“ обичай отдаваше на работата по 10, 12 и повече часа на ден, аз не можех да се оплача от липса на бащински грижи. Почти винаги той намираше възможност да ми отдели внимание – например да ме учи на шах, да разпитва за моите игри или ученически занимания, да отговаря на моите въпроси. Часовете, които прекарваше в семейството и от които отделяше за мен, обикновено се падаха на трапезите (като правило той се хранеше вкъщи) и на разходките, при които аз бях негов обичаен придружител.
При една от тези разходки се натъкнахме на змия (1), пресичаща пътя ни. Като ни усети, тя вдигна глава и изсъска срещу нас. С няколко удара на бастуна Димитров я умъртви. Изненада ме гневната му реакция: като много хора и той изпитваше отвращение от влечугите.
Случвало се е по време на разходките да палим огън от разпилени по земята пръчки и клонки и, застанал до мене, Димитров с видимо удоволствие се взираше в неповторимата игра на пламъчетата.
След преместването във „Врана“ поради лекарско предписание Димитров трябваше да прекарва все по-голяма част от работния си ден у дома. През този период аз често го посещавах, особено когато беше в летния кабинет на партера на старото крило. С часове наблюдавах как работи – с угаснала лула в лявата ръка, с много дебел, добре подострен червен, син или черен молив в дясната, как чете, подчертава, пише със своя енергичен почерк.
Когато идваха външни хора, трябваше да напускам кабинета, но когато беше сам, не само не възразяваше срещу присъствието ми, а изпитваше удоволствие от него. Оставяше ме да седя на една ниска масичка срещу неговото бюро, да рисувам, да разглеждам книжки, списания или да се занимавам с нещо друго.
Отвреме-навреме той прекъсваше работа за няколко минути отмора. През тези почивки измисляше някакво интересно занимание. Особено голямо удоволствие ми доставяше паленето на огън в големите кабинетни пепелници, за ужас на момчетата от охраната. Не щеш ли, веднъж подпалихме кошчето за боклук и охраната трябваше да се намеси, за да изгаси пожара. След тази случка бяхме принудени да изоставим това не толкова невинно забавление.
При посещенията в кабинета най-силно впечатление ми правеха купищата вестници, списания и книги. Два пъти през живота си Димитров е събирал внушителни по размерите си лични библиотеки – първата, когато е живял на „Опълченска“, втората – през време на емиграцията си в Съветския съюз. Добре ми е позната втората библиотека, с част от която ми се случи да си служа като ученик и студент. Тогава можах по достойнство да оценя някои неща.
Първо – нейното богатство. Не съм специалист, но съм сигурен, че в нея имаше няколко хиляди заглавия (2).
Второ – подборът на книгите. В библиотеката можеше да се намерят практически всички важни заглавия на политическата литература от първата половина на ХХ век, и то не само на руски, но и на основните западни езици. Същото до голяма степен се отнася и за литературата по философия, политикономия и други обществени дисциплини. (Този факт надали би следвало да изненадва, като си припомним любознанието и енциклопедичните интереси и познания на Димитров, убедително демонстрирани на Лайпцигския процес.) Освен това бяха широко представени справочници, наръчници и други заглавия из областта на природните и техническите науки. В нея имаше и най-пълният, какъвто не съм срещал в друга лична библиотека, подбор на художествена литература – както руска и съветска белетристика, така и европейска и световна класика, в превод, а нерядко на езици на оригиналите, например съчинения на Гьоте и Хайне на немски, на Байрон на английски, на Мопасан на френски.
Третият характерен момент са белезите, които беше оставила върху многобройни книги сериозната, на моменти безпощадна работа на Димитров – с дебело подчертаване на редовете, които бяха спрели вниманието му, с характерните едри знаци и лаконични забележки върху полетата.
В неговото отношение към мене, изобщо към децата – а и не само към тях – нямаше снизходителност. Впечатляващото достолепие и достойнство на външността и обноските му хармонично се съчетаваха с непосредственост и достъпност. С всеки събеседник той се държеше като с равен, умееше да намери тон, език и подход, които предразполагат, да общува и с големи, и с малки, без да предизвиква притеснение или страх.
По години Димитров можеше да ми бъде дядо. Но аз го възприемах, и съм го запомнил именно в образа на баща, наистина по-възрастен баща, но в никакъв случай не и грохнал старец. Така съм го възприемал и такъв ще остане неговият образ в паметта ми.
* * *
В началото на 1990-те години пак трябваше да се върна към темата за Димитров, защото обстоятелствата ми наложиха да се заема с издаването на неговия дневник (3).
Редовните записки, които той беше оставил, не са просто регистър или коментар на свършеното, видяното, чутото и прочетеното или на събитията от деня. Те са нещо несравнимо по-интимно: своеобразен доверителен разговор със самия себе си, в който се споделят и най-съкровени мисли и чувства, радости и болки, съмнения и тревоги. Споделят се с искреност и правдивост, които често пъти като изповед са нелицеприятни за самия автор. С две думи, отнася се за документ, написан за лична утеха и предназначен за лична употреба, в никакъв случай не за чужди очи.
И въпреки всичко публикацията на дневника, при това с мое участие, стана факт. Ето какви бяха причините и обстоятелствата, довели до този обрат.
Че Димитров е водил дневници, които се пазят в най-строга тайна в Централния архив на БКП, узнах още през 1976 година. Естествено ми се искаше да ги прочета. Но ми беше унизително да прося позволение за нещо, което ми принадлежи по правото на син и наследник. Възможният евентуален отказ би ме унизил двойно.
Промените след 10 ноември 1989 г. вдигнаха и това табу. Достъпът до дневника за историци и други професионално заинтересувани лица бе облекчен. По това време обаче аз до такава степен бях погълнат от служебни и обществени дела – първо в Министерството на външните работи, после във Великото народно събрание, че не се възползвах от тази либерализация, а и не съм си давал сметка колко бързо и драстично се развива ситуацията. Затова доста силно ме изненада писмото, с което в началото на 1991 г. от издателска къща „Христо Ботев“ официално ме уведомяваха, че заедно с Института по социална история (бившия Институт за история на БКП) и с ЦПА (Централния партиен архив) подготвят за издаване дневника на Димитров и ме канят да сключа договор като носител на авторски права.
За първи път получавах възможност (но трябваше и да поема отговорността) да се произнеса за съдбата на дневника. Най-напред внимателно от кора до кора изчетох тетрадките, в които той беше водил записки. Еднозначно стигнах до извода, с който започвам тези редове: записките са правени за лична употреба и не са предназначени за обнародване.
За да споделя, проверя и по възможност прокарам това си убеждение, предизвиках обсъждане на въпросите, възникващи около публикацията, първо в експертен кръг от изявени историци – познавачи на делото и живота на Димитров, а после в Председателството на Висшия съвет на БСП. Очерта се следната картина. Решението за обнародване на дневника е било взето през 1990 г. от нарочна Комисия по публикуване на документи на партията към Висшия партиен съвет по предложение, внесено съвместно от Института по история на БКП и от ЦПА. Мотивирано е било с необходимостта от нов, обективен и безпристрастен прочит на миналото, прочит, свободен от апология, митологизиране и премълчаване на неудобни факти.
Поначало споделям посочените мотиви и не можех да не ги приема. Заедно с това изтъкнах колко неподходящ бе тогава моментът за подобна публикация и настоях да се изчакат по-добри, по-нормални времена. Едва ли е нужно да се аргументирам, че при нажежените до краен предел политически страсти у нас през 1990 и 1991 г. вместо да бъде извор на историческо познание и поуки изданието неминуемо щеше да се ползва като източник на компромати.
В този и аспект моята позиция бе посрещната с разбиране. Но по същинския проблем – дали изобщо и особено как да се издава дневникът, в пълен или в съкратен вид – различията се запазваха. Аз вече бях склонил да продължи започналата подготовка за печат, но все още настоявах от изданието да отпаднат интимните моменти за бита, семейството, здравословното състояние и други подробности от лично естество. Практически единодушно всички историци бяха категорични за обнародване на пълния текст с аргумента, че всяко, дори и най-дребно съкращение би хвърлило съмнение върху научната добросъвестност и документалната стойност на публикацията.
Междувременно настъпиха събития, които поставиха в нова светлина дилемата, пред която бях изправен. През октомври 1991 г. СДС спечели изборите за Народно събрание. Между първите актове на новоизбрания парламент бе законът за изземване имуществото на БКП. По силата на този закон партийните архиви, включително централният, където се съхранява дневникът на Димитров, преминаха във владение и разпореждане на държавата – сиреч на новия кабинет. Декомунизационните му напъни и закани бяха в разгара си. От друга страна, поради празнините в законовата уредба у нас за архивите и за авторското право (да не говорим за покварата в политическите и издателските нрави) нямаше гаранция срещу произволното, недобросъвестно и тенденциозно обнародване на документа или на части от него. Опасенията ми от мародерски посегателства – било то по политически или по чисто комерсиални, било по криворазбрани „научни“ подбуди, се подсилваха освен от всичко друго и от сведенията, че след либерализирането на достъпа до дневника някои от ползвалите го за изследователски цели лица са си извадили (съвършено незаконно) копия от него.
Тези ми опасения не закъсняха да се потвърдят. През 1992 г., освен няколко кратки откъса, излезли във вестници, едно месечно списание отпечата обширни извадки от записките за целия период на Втората световна война.
Поради така сложилите се обстоятелства и посоката, в която се развиваха, трябваше да избирам между алтернативи, нито една от които не бих предпочел, ако можех свободно да постъпя според волята си. Или трябваше да вдигна ръце (всъщност – да си измия ръцете) и да оставя дневника на произвола на съдбата, защото не разполагах с необходимите средства, сили или власт, за да се противопоставя поне с минимални шансове за успех срещу интелектуалното мародерство. Или трябваше самият аз да поема отговорност за подготовката на изданието за печат, като се погрижа това да бъде сторено с достойнството и уважението, каквито подобават на този исторически документ и на неговия автор, с две думи – да бъде направено от почтени хора и доказани професионалисти, способни да посрещнат най-строгите изисквания за научна обективност, добросъвестност и компетентност (4). Друг, по-добър или по-лесен избор просто не съществуваше. И аз взех своето решение. Резултатът е налице: през пролетта на 1997 г. българското издание стана факт. И публикацията, и моята съпричастност към нея, да не говорим за съдържанието на книгата, предизвикаха доста противоречиви реакции и трактовки.
Не ме е грижа толкова за читателя, който би прелистил страниците и с безразличие, предубеждение или неприязън към автора и към каузата на неговия живот. Все пак припомням древната мъдрост: когато от позиции на днешна конюнктура с лека ръка се осъжда и отрича миналото, нараства рискът да се стъпи накриво на пътя към бъдещето.
На хората, които като мене са възпитани и израсли с чувство на почит към Димитров, дължа съчувствие за болката от разочарованието от лелеяния идеализиран образ, която може би ще им причинят някои от страниците в дневника. Но добавям: истината, само истината, независимо в чия моментна полза или вреда работи тя, дава верния ориентир към по-добро бъдеще.
В живота и делата на великите, също като в битието на обикновените хора, има грешки и грехове. То и по слънцето, всеки знае, има черни петна. А големината на тези петна е също тъй невъобразима, както са непостижими за земните ни представи гигантските размери на самото светило. Но това не пречи на слънцето да бъде източникът на светлина и топлина, на развитие и живот в кътчето от Вселената, което обитаваме.
Победите и постиженията на големите, на истинските протагонисти на историята, наравно с техните прегрешения и провали, са съразмерни на ролята им в историческия процес. Лично за мене Георги Димитров остава българският политик и държавник с най-дълбока диря в историята на България (а и не само в нейната история) през XX век. И аз се гордея, че съдбата ми е отредила да нося неговата фамилия.
Нима има друг български политик или държавник, който на висок глас, така, че да го чуе цял свят, толкова ярко да е защитил своята родина и своя народ, както го стори Георги Димитров пред Имперския съд в Лайпциг:
„Печатът не само ме хулеше по всякакъв начин – това ми беше безразлично, – но във връзка с мене наричаха и моя български народ „див“ и „варварски“; наричаха ме „тъмен балкански субект“, „див българин“, и аз не мога да отмина това с мълчание.
Вярно е, че българският фашизъм е див и варварски. (...) Народ, който 500 години живя под чуждо иго, без да изгуби своя език и националност, нашата работническа класа и селяните, които се бореха и се борят против българския фашизъм и за комунизма – такъв народ не е див и варварски. (...)
Много преди времето, когато германският император Карл V казвал, че на немски той говори само с конете си, а германските дворяни и образовани хора пишели само на латински и се срамували от немския език, във „варварска“ България апостолите Кирил и Методий бяха създали и разпространили древнобългарската писменост.
Българският народ с всички сили и извънредно упорство се е борил против чуждестранното иго. Ето защо аз протестирам против нападките срещу българския народ. Аз нямам причина да се срамувам, че съм българин, и аз се гордея, че съм син на българската работническа класа.“
* * *
В началото на 1949 г. здравословното състояние на Димитров рязко се влоши. На 7 март той замина, придружен от семейството, на лечение в санаториума „Барвиха“ край Москва. Ето как в съчиненийце, което съставих тогава с помощта на моята учителка Йорданка Петрова, съм описал случката, на която станах свидетел там през късната пролет:
„Неочакван гост
Вчера си учих уроците. Изведнъж забелязах раздвижване из парка. Разбрах, че някой е дошъл.
Кой ли е?
Облякох се и излязох на коридора. Казаха ми, че другарят Сталин е дошъл да посети татко. Обхвана ме силно вълнение.
Да отида ли при него?! – помислих, но не се реших. Не знаех как ще се приближа до тоя велик човек. Докато мислих какво да предприема, той излезе. Видях го като мина по коридора. Никога няма да забравя тази среща.“
Раздвижването, което ми направи впечатление, бе пристигането на камион, от който наскачаха дузина униформени въоръжени с автомати и наобиколиха крилото на санаториума, където бяхме настанени. Поначало външна охрана изобщо нямаше, а българските и съветските офицери, прикрепени към Димитров, ходеха цивилни, въоръжени само с пистолети. Заинтригуван, понечих да изляза, за да разбера какво става, но часовият с автомат, застанал отвън до входната врата, ме пропъди.
Изтичах в стаята на нашата охрана. Там ми обясниха, че на посещение е дошъл Сталин. Обхванат от възбуда, останах при тях, докато гостът слезе от горния етаж, където бе настанен Димитров, и подмина вратата на дежурната стая. Оттам почти насила ме изтикаха в коридора.
Видях Сталин в гръб да върви по коридора, облечен в светлосивата си униформа на генералисимус, само на двадесетина крачки пред мене. Бях поразен от ниския му ръст и от силуета, почти квадратен – нищо общо с високия и строен образ на вожда от снимките, портретите и игралните филми, които бях виждал. Когато се показах на коридора, един от телохранителите му пошушна нещо – сигурно, че синът на Димитров се е показал, за да го види. Сталин спря и се обърна. Уплашен и смутен от неговия поглед, моментално офейках.
Споменът ми за тази случка сигурно не би заслужавал внимание, ако не беше моментът на посещението – време на засилен натиск от Москва за бързи и строги мерки във вече подетата в България по внушение и под надзора на „съветници“ от КГБ кампания срещу „врага с партиен билет“, сиреч Трайчо Костов и „неговата група“. А няколко седмици по-късно дойде кончината на Димитров, която и до днес дава повод за версии, че той бил отровен по заповед на Сталин.
Известно е, че Георги Димитров дълго се е противопоставял на съветския натиск, защото високо е ценял Трайчо Костов като другар и съратник. Някои български историци във връзка с това поставяха под съмнение авторството на писмото на Димитров до ЦК на БКП с дата 10 май 1949 г., в което Костов се заклеймява като „змия, която партията е държала в пазвата си“. Съвременникът и пряк участник в събитията – сестрата на Димитров Елена – категорично е отхвърляла пред мене версията за фалшификат. В качеството си на сътрудник на ЦК на БКП тя лично е разчела текста, закодиран със специалния шифър на Димитров, и бе абсолютно убедена в неговата автентичност. Описаното посещение на Сталин в „Барвиха“, струва ми се, дава основание да се предположи, че Димитров е бил принуден да отстъпи и под натиска на „неочаквания гост“ е изпратил злополучното писмо, след което следват заклеймяването на Трайчо Костов на пленума на ЦК, състоял се на 11-12 юни, неговият арест, скалъпеният съдебен процес и разстрелът.
Що се отнася до версията за отравяне на Димитров, не мога да я приема за достоверна. Здравето на Димитров е било силно разклатено още от изпитанието на Лайпцигския процес. Следваха петнадесетина години напрегната работа начело на Коминтерна (през апогея на Сталиновите „чистки“ и Втората световна война), а след завръщането в България – начело на БКП и на правителството в онези бурни години. Много тежък удар на здравето и духа му е нанесла непрежалимата лична загуба: през пролетта на 1943 г., в навечерието на седмия си рожден ден, от дифтерит умира единственото му рождено дете Димитър (Митя). А пък 1948 г. е белязана с болезнени сблъсъци със Сталин: през януари – по повод на лансираната от Димитров идея за Балканска конфедерация, а през декември – заради разбирането му за народната демокрация, развито на V конгрес на БКП (5). Към началото на 1949 г. физическите сили на Димитров са изчерпани до краен предел, волята за живот сломена.
Сталин не може да не е бил осведомен за критичното състояние на болния, знаел е, че му остават броени седмици живот, смъртта на Димитров е била предизвестена – без да е имало нужда от отрова...
В малките часове през нощта на 2 юли ме събудиха. Заедно с Роза Юлиевна и Фаня бяхме заведени за последно сбогом. Димитров беше в безсъзнание. Запомнил съм неговото тежко и неравномерно дишане. Съвсем скоро след това той издъхна...
БЕЛЕЖКИ
1 Змиите, включително отровните, спадаха към екзотичните животински видове, които Фердинанд беше аклиматизирал в парка „Врана“.
2 Съставеният през 1970-те години каталог на личните библиотеки на Димитров съдържа над десет хиляди заглавия.
3 Редовете, които следват, възпроизвеждат с малки редакционни изменения моето обръщение „Към читателя“, поместено в българското издание на Дневника.
4 И най-изисканите думи на благодарност не биха стигнали, за да изразя моята огромна признателност за работата, извършена от екипа редактори съставители, на които поверих подготовката на дневника за печат: Димитър Сирков, Петко Боев, Никола Аврейски и Екатерина Кабакчиева, както и на покойния акад. Илчо Димитров – автора на встъпителната статия към книгата и човека, на чиято инициатива и настоятелност се дължи съгласието на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ да издаде дневника.
5 Тежки разговори се водят по този въпрос по време на конгреса с идеолога на Кремъл Михаил Суслов, изпратен като делегат на ВКП(б) в ролята на цензор срещу „еретичните“ забежки на Димитров.
* * *
Бойко Димитров е завършил Института за международни отношения в Москва. Бил е стажант-аташе в представителството на България към ООН в Ню Йорк; съветник в Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество при Министерския съвет (1966–1969); научен сътрудник в Института за външна политика „Иван Башев“ и главен редактор на сп. „Международни отношения“ (1969–1974); зам. завеждащ отдел „Външна политика и международни връзки“ на ЦК на БКП (1974–78 и 1982–89), посланик в Куба (1978–1982); министър на външните работи (1989–1990); депутат във Великото народно събрание (1990–1991).
* * *
Източник: сп. „Понеделник” бр. 9 – 10 / 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар