Търсене в този блог

15.01.2014 г.

Септември 1923 г. - истината срещу лъжата - Димитър Генчев

 

 

 

Доклад на научна конференция от 29 септември 2008 г. в Монтана на тема:

„85 години от Септемврийското въстание 1923 година – минало и съвремие”

 

Осемдесет и пет години, премерени с мерките на един човешки живот са много време. И са много малко за осмисляне на историята. Защото в историята на българската левица са вписани много поредни биографии на поколения, които си предават щафетата на идеала и по този начин преодоляват ограниченията на естествения биологичен часовник. Онова, което не можеш да извършиш сам го довършват другите след теб. От тук и тази особена връзка между поколенията – и тази потребност: да съхраниш миналото, за да продължиш да работиш за бъдещето – даже и когато теб те няма вече на този свят.

Тази особена, неясна и не до край разгадана връзка между поколенията отново ни събира тук, в града на Христо Михайлов да си припомним миналото, за да работим за бъдещето.

Че историята се пише от победителите е ясно от памти века и не е необходимо да се позоваваме на Чърчил. Вече двадесет години новите победители не престават да клеймят българската историография след 9 септември като тоталитарна прислужница на партията – държава. Старите легенди бяха заменени с нови митове, учебниците по история претопени, а историците захвърлени в килера на историята, заедно със собствените им трудове. Със заклинанието – да спи зло под камък!

Само че не се получи, не мина, въпреки щедрите стипендии и заплати от фондациите Сорос, Фулбрайт, Атлантически клуб и т.н.

От тук и тъжната, но вярна констатация на един от най-отявлените фалшификатори на историята през последните двадесет години, който заяви пред в. „Дневник”, че най-голямото поражение на българската десница се състои в загубата на битката за миналото”. Не можем да не се съгласим с проф. Евгени Дайнов, той е подготвен учен, завършил е Оксфорд и беше аспирант и научен сътрудник в Института по история на БКП при ЦК на БКП. А и има добро родословие на демократ – дядо му Генчо Дайната от село Миндя е активен участник в Септемврийското антифашистко въстание.

Впрочем на повечето от вас ви е известен процеса на замяната, размяната и измамата. На групата поръчкови историци – понеже е демокрация да ги споменем поименно: проф. Георги Марков, проф. Пламен Цветков, проф. Милен Семков, проф. Драгомир Драганов, доц. Димитър Луджев и още много политически наемници, които не със скалпел, а с брадва атакуваха половин вековните постижения на българската историография.

Подмяната на причинно-следствената връзка, която отличава науката история от логографията, бе извършена нагло и безцеремонно: В България е нямало фашизъм, следователно е нямало антифашистка борба. А ако е имало отделни прояви, то това е от страна на комунистите, които са братя-близнаци на фашистите.

Разбира се, днес антикомунистическата истерия, поуталожена от краха на българската десница се проявява в малко по-рафинирани форми. Ето какво можем да прочетем ние, а и още по-важно – децата ни – в най-разпространените и авторитетни интернет сайтове „БГ История инфо” и „Помагало” по въпроса, който сме се събрали да обсъждаме днес – цитирам: „Избухва Септемврийското въстание, организирано от комунистите в съюз с БЗНС. Бунтовете се дължат преди всичко на пренасянето на българска територия от Георги Димитров и Васил Коларов на революционната идеология на Коминтерна за наличие на революционна криза и необходимост от революционно въстание”. И по-нататък след онова категорично преди всичко, срамежливо се доуточнява, че въстанието също така има за цел събаряне на сговористката власт в България, установена чрез държавен преврат на 9 юни 1923 година, с който БЗНС е свалена от власт като законно избрана управляваща партия.

Цитатът, разбира се, е предназначен за деца и юноши. За възрастните, които все още помнят какво са учили през епохата на социализма, се провеждат специални мероприятия като паметната конференция на учените-историци от Института по история на БАН, призвана да обобщи постиженията и проблемите на българската историография – забележете – след освобождаването ѝ от идеологическите догми. Та ето какви фундаментални открития прави на този висок форум директорът на Института проф. Георги Марков:

„За да има фашизъм трябва да има тоталитарна партия, слята с държавата, заедно с вожд. Е, питам коя е тази тоталитарна партия, нали все пак трябва да я назовем? Да не говорим, че след 1934 г. партиите са забранени. А кой е бил фюрерът? Да не би да е Борис Трети, който не е можел да се похвали с някакъв дар слово. Имало е някакви профашистки организации, но не можем да наречем фашистко управлението на държава, която спасява своите евреи, разбира се с участието на граждански организации, на творческите съюзи, на църквата. Да не говорим, че нито Александър Цанков, нито Богдан Филов са се смятали фашисти, така ги определят техните опоненти”.

Не се наемам да опонирам продължително точно днес и точно тук на тези и още много нелепи тези и въпроси на Георги Марков. Защото олигофренията не се лекува с дискусия, а със специална медицинска терапия. И все пак като знак на уважение към младите ще кажа:

1.      Тоталитарната организация, която се слива с държавата на 9 юни 1923 г. чрез кървав държавен преврат се нарича Народен сговор.

Тя се появява през 1921 г. с програма, която си поставя за цел създаването на силна надпартийна и надкласова държава, стояща над всички. Тя е тоталитарна, защото прокламира ликвидация на многопартийността и на съществуващите партии и за замяната им с една едиствена монополна управляваща партия. Необходимостта от нея се базира на „пробуждането и сплотяването на народната енергия” от народния сговор, военната лига и лидерите на старите буржоазни партии - Демократическата, Народняшката, Радикалната и Социалдемократическата партии са в основата на генезиса на българския фашизъм, кристализирал в т.н. „Демократически сговор”

2.      Фюрерът се нарича Александър Цанков, влязъл в националната история под прозвището „кръволока”.

3.      Партиите след 1934 г. са забранени след поредния преврат на военната лига, но така и не са въстановени от монарха-фюрер Борис Трети, който управлява в условията на суспендираната конституция.

4.      Спасяването на българските евреи в пределите на старото Отечество не е характеристика за нефашисткия характер на държавата. То е историческо свидетелство за решимостта на българският народ да не допусне холокост в България.

5.      Цанков и Филов може да не са се самоопределяви като фашисти, но са действали точно като такива. Точно затова Съюзническата контролна комисия, начело с американския посланик Барнс настоява пред правителството на ОФ те двамата незабавно да бъдат предадени на народен съд.

Деветоюнският преврат, смазването на Юнското въстание и жестоката гибел на Александър Стамболийски, са закономерни събития, които поставят началото на продължила десетилетия гражданска война, започната от българския фашизъм.

След Деветоюнския преврат идва на власт крайната фашизоидна десница, обединена върху основата на антикомунизъм и враждебност спрямо Земеделския съюз. Главната му цел е да ликвидира комунистическото движение и да елиминира влиянието на БЗНС. Създава се съюз на десните партии в единна партия – Демократичен сговор, който под лозунга за „възстановяване на демокрацията”, въвежда фашистка диктатура, известна като „Бял терор”. БКП осъзнава своята грешка, и че с неутралитета, който води по време на Деветоюнския преврат, всъщност се явява в негова помощ.

Тогава се изгражда платформа на единния фронт, не на основата на програмата на БКП, а в името на общия интерес в борбата срещу фашизма. Въстанието избухва и резултатите са известни. Не е необходимо да се описват драматичните битки между неравностойните противници. По-съществено е да се отбележат причините за неуспеха и те в основни линии са следните:

·         правителството на превратаджиите узнава за подготовката на въстанието и се подготвя за отпор. На 12 септември се извършват обиски в партийните клубове и арестуват около 2 500 комунисти;

·         ръководителите на въстанието не са постигнали разбирателство, нито по характера му, нито дори по началния му ден и час;

·         въстанието избухва преждевременно на много места, вместо на определената дата – през нощта на 22 срещу 23 септември, започва още на 14 септември;

·         съществена част от населените места не въстават по различни причини; – относително несравнимо по-слабото въоръжение на въстаниците, опитът им за водене на бой и други.

Септемврийското въстание беше истинско народно въстание. Цитирам Гео Милев. То беше българско въстание. Позицията на Комунистическия интернационал, влиянието на генералния секретар на Коминтерна и на специалните му емисари не са решаващи за неговото избухване и провеждане. Хрониката на събитията, спонтанността и липсата на добра организация показва, че през 1923 г. се надига стихийната „вековна злоба на роба”, която много малко е повлияна от партийни резолюции, решения и декрети, от решенията на Коминтерна или от партийните централи на БКП и БЗНС. Септемврийското въстание беше антифашистко въстание. Народните маси инстинктивно разбираха, че превратът на 9 юни е кървава диктатура, насочена от крайната десница срещу техните законни права, свободи и въжделения и партии. Срещу законното земеделско правителство и срещу все по-засилващото се влияние на Българската комунистическа партия. Следващите репресии, геноцидът през 1925 г., жертвите в антихитлериската съпротива показаха, че те са били прави.

Или както е казал народът: „Глас народен – глас божи”.

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар