Българският Рихард Зорге не беше любимец на властта - Лилия Томова

 

Висок интелектуалец, успешен търговец, инженер-полковник, кадрови офицер, генерал Христо Боев създава българското външнополитическо разузнаване. А горещото му сърце никога не спестява истината на управниците

Отлично известно е, че поради специфичния си характер професията на разузнавача не винаги е оценявана по достойнство от обществото. Във всички страни, не само в България.
Но също така е знайно, че отечеството никога не забравя своите герои в рискованите им и съзнателни усилия за защита на националните интереси. В това остават дълбоко убедени, въпреки всичко, бившите, днешните и бъдещите разведки. Хора с висок професионализъм и патриотизъм, част от тях вече обединени в една от най-дейните и конструктивни неправителствени организации в системата за национална сигурност - Асоциацията на разузнавачите от запаса, през януари те почетоха 110-годишнината от рождението на основоположника на външнополитическото разузнаване на България Христо Боев. И си спомниха за своя учител, за човека с професионален опит и житейска мъдрост, с чест и съвест изпълнявал своя дълг към родината въпреки често изключително тежките превратности по сложния му човешки и професионален път.
Сред тях, като сред свои много близки хора, бяха дъщерята Хелда, внучката, която носи името му - Христа, и правнукът Адриан, който има дядовата си усмивка. 

Макар че България не е сред страните, на които съветското военно разузнаване някога е отделяло приоритетно внимание, операциите на наша територия започват веднага след края на Гражданската война. Още през 1921 г., когато в общи линии вече е ясна "географията" на бялата емиграция, Разузнавателното управление (Разведупр) в кратки срокове внедрява на Балканите няколко силни резидентури с многобройна агентурна мрежа.
Най-ефективна - според оценки на кадровите разузнавачи и техните началници, запазени в руските архиви, е балканската резидентурата на Фьодор Русев, която действа в България.
Кой е човекът с руско име и българска фамилия, получил най-високата оценка от така скъпите на похвали висши офицери от разузнаването?
Търговец - ту с българска, ту с немска, понякога - и с турска фамилия, който пътува по целия свят, представител на преуспяваща германска фирма в Далечния изток, собственик на Дружество за мореплаване и търговия у нас и в други европейски страни, литературовед и лингвист, който владее перфектно четири езика и "се оправя" и с китайския, дипломат, редактор, художник...
Фьодор Иванович Русев всъщност е

българинът Христо Боев - кадрови офицер от съветското военно разузнаване.

Той е и баща на българското политическо разузнаване, признават неговите ученици и колегите му.
Дядо ми беше емоционален човек, много чувствителен, и макар че не винаги даваше израз на чувствата си, беше гарант на справедливостта, честността и сигурността, разказва кръстената на него внучка Христа, която дълги години не се и досеща, че дядото, освен дипломат от кариерата, е и още много други неща...

Христо Боев, "стреснал" с моженето си най-силните разузнавателни центрове в Европа, Далечния Изток и на Острова, е роден на 7 януари 1896 г.в българското селце Одърне, Плевенско. Майката и таткото - "непоправими" русофили, му вдъхват истинска обич към Русия. Младежът заминава за Южния фронт като подпоручик от школата за запасни офицери в състава на 57-и плевенски пехотен полк през септември 1915 г., а през 1918 г., вече поручик, повежда разбунените войници от полка към Радомир и София. Довчера царски офицер, Христо Боев, по команда на Райко Даскалов, заедно с три хиляди войници, на 1 октомври 1918 г. потегля към Владая. За да получи, след поражението на въстанието, присъда от Софийския военнополеви съд: "Поручик Христо Боев, тесен социалист, командир на рота в 57-и плевенски пехотен полк, се осъжда на доживотен строг тъмничен затвор и на лишаване от права завинаги".

По това време поручик Боев вече е носител на сребърен царски кръст за проявена храброст, и смелостта остава отличителна черта на характера му за цял живот. Както и обичта към Съветския съюз, където, след много перипетии, включително и след престой в румънски затвор, пристига към средата на декември 1918 г.
В Москва работи рамо до рамо с Кръстьо Раковски. Заради връзката на политемигрантите с родината и за нуждите на съветската страна Христо Боев не само

организира презморската връзка,

но и сам е на първия рейс по нея - с лодка до българските брегове. За да поддържа конспиративни връзки с прогресивните сили в Турция и Гърция дори става огняр на парахода "Фердинанд", разказва неговият ученик и колега, полковникът от резерва Димо Станков. През септември 1920 г. Христо вече е слушател в генерал-щабната академия на Червената армия, но не прекъсва нелегалните си пътувания по света.
Подходящия човек за възможно най-сложни мисии в негово лице вижда видният съветски военен деец Ян Карлович Берзин - тогава заместник-началник на РУ на Червената армия, по-късно - началник на военното разузнаване. Берзин, известен в разузнавателните общности по света като "Старикът", вече е бил началник на охраната на Ленин и на цялото правителство, заместник-нарком по вътрешните работи на Съветска Латвия, от декември 1920 г. е разузнавач, а от март 1924 г. започва да изгражда военното разузнаване на СССР. Между вербуваните от него агенти и разузнавачи е и Рихард Зорге. "Старикът" прекрасно разбира, че човек като българина Христо Боев е много нужен на СССР - за да неутрализира организациите, които планират удари по съветската държава от Балканите.
През август 1921 г. Христо Боев е изпратен в България отново по презморската връзка - от Севастопол до Бургас, вече като нелегален съветски военен разузнавач. За изненада и на преките му ръководители от него "излиза", освен съобразителен и изобретателен разузнавач, още и пъргав, умен, предприемчив търговец. Той създава за прикритие Дружеството за мореплаване и търговия "Матеев, Кремаков и сие", регистрирано в Бургас. През 1921 г. Христо Боев и Никола Трайчев купуват от Истанбул американски кораб, който получава името "Иван Вазов". На пуска му във вода присъства цар Борис Трети, който дори разпорежда корабът да бъде ремонтиран за държавна сметка - за да подкрепи предприемчивите българи. А "Иван Вазов" веднага започва редовните си рейсове до съветските пристанища и превозва стоки и храни за гладуващите в Поволжието. Пръв помощник на Христо Боев е Тома Измирлиев - брат на поета Христо Смирненски. В групата му са интелектуалци, хора на перото, четката, словото,

всички до един са и хора на духа.

Година по-късно към тях се присъединяват Никола Гаврилов, Георги Арнаудов, Иван Ганчев, и още патриоти, чиито имена архивите и днес пазят в тайна. Резиденцията на съветските военни разузнавачи е на столичната улица "Парчевич". Ръководител на презморската връзка е Григор Чочев, а от 1922 г. групата е на двойно подчинение - на съветския резидент и на ЦК на БКП. Разузнавачите събират секретна информация за плановете на армията на барон Врангел и паралелно с това работят за "разлагането" на врангеловите войници, за което използват "Съюза за завръщане в родината" - организация, създадена по идея и с прякото участие на Христо Боев. Резултат: хиляди руски войници се завръщат в СССР, изгубили доверие в "бялата идея". Само това да е направил за сигурността на СССР, достатъчно е, коментират негови руски и български колеги. Но не е само това...
Архивите мълчат за точните причини за пътуванията на Боев в Германия, Австрия, Чехословакия, Франция и в много други европейски страни по същото време. Но уточняват, че през 1921 г. той се венчава в Грац за австрийското момиче Йозефа Енгелберт, с която се познава от Москва. Преди това младоженецът приема католическата вяра, така че двамата атеисти си осигуряват стабилно алиби за по-сетнешната си нелегална дейност. Единият кум е братът на булката (и той, и вторият й брат също са привлечени от българина за каузата и изпълняват задачи на съветското разузнаване). Вторият свидетел е колега на младоженците от школата в Москва, разузнавач под прикритие в Австрия. Йозефа и Христо се женят не защото са разузнавачи, а въпреки (може би) това. Между тях има любов, която, като всяка друга, вероятно след време е преминала. Но обичта им остава за цял живот, категорични са от семейството им. Дядо ми беше емоционален човек, много чувствителен, а баба ми беше по-сдържана, по-рядко даваше израз на чувствата си - може би и заради австрийското си възпитание. Нейното качество да не бъде впечатлявана лесно и от най-неочаквани събития осигуряваше сигурен емоционален тил, категорична е внучката Христа.
Информацията, която пристига в Москва за съсредоточаване на противниците на съветската държава в Турция, обезпокоява Центъра. Разработена е специална операция и отговорник за изпълнението й отново е Христо Боев, който четири години е резидент на съветското военно разузнаване под солидното прикритие на регистрирана в Истанбул търговска кантора за продажба на дървен материал. Тук се ражда Хелда, единствената дъщеря на Йозефа и Христо Боеви.

Центърът в Москва отново е изумен от професионализма на българина,

оценката за работата му е много висока, а тогавашните му началници продължават да се дивят и от уменията му на успешен търговец. Защото легенда е, че "руско злато" е бил мотивът на сътрудниците на разузнаването - в онези години съветската държава по-скоро е имала нужда нейните хора с успешен бизнес да я подкрепят финансово, което баща ми също е правил, спомня си дъщерята Хелда малкото споделено от родителите си по тази тема.
След Истанбул и още няколко пътувания през 1931 г. до Виена, Инсбрук, Париж и Венеция, Христо Боев постъпва в Московската военна академия за механизация и моторизация на Съветската армия, която завършва с диплом на инженер-полковник. Завършва с отличен успех и специалния теоретичен курс в същата академия.
И заминава за Далечния Изток, с мисия в Китай...
Четири години е с легенда на преуспяващ германски търговски представител. И ръководи три разузнавателни групи. В същото време в Шанхай, в хотел "Национал", за известно време - заедно с Христо Боев, живее и работи и друг ученик на Ян Берзин - легендарният Рихард Зорге... 

Боев и сътрудниците му предават за четири години над 400 грами и повече от 100 куриерски съобщения. Ръководителят им пък - "Старикът" Берзин, става заместник-командващ на Червенознаменната далекоизточна армия, главен военен съветник в армията на републиканска Испания, от юни 1937 г. - отново началник на съветското разузнаване. Но на 27 ноември 1937 г. носителят на орден Ленин, на два ордена "Червено знаме" и на орден "Червена звезда" е арестуван по обвинение в... заговор срещу властта и за шпионаж. И е разстрелян на 29 юли 1938 г. Всъщност през юли и август 1938 г. смъртни присъди в СССР се произнасят почти всеки ден, спомнят си роднини на оцелели и на загинали тогава. Почти всеки ден ги изпълняват. През тези месеци са унищожени латишите - болшевики, както и много други представители на ленинската гвардия - с високи военни, държавни и стопански постове.

Пак през същата, черна и за съветската интелигенция, и за разузнаването 1938 г. година, Христо Боев е отзован от Китай. И за него, и за останалите разузнавачи от кариерата това е ясен знак, че е съвсем вероятно да го сполети съдбата на Ян Берзин, категоричен е о.з. полк. Димо Станков. Прозорливият разузнавач Боев тръгва за Москва през Париж, където за известно време, по "неотложни шпионски дела", го задържа съветският резидент. Така той успява

да избегне съдбата на съветските лагери на смъртта

именно благодарение на прозорливостта на колегите си. Спасени са и съпругата Йозефа, и дъщерята Хелда. А когато все пак пристига в Москва, е освободен от разузнаването и е изпратен, включително и заради познанията си по много езици, на работа във военното издателство. И така - до началото на Втората световна война. Когато Хитлер нахлува в СССР, Боев започва работа в НКВД - организира действия в тила на немската армия и заедно с Цвятко Радойнов и Иван Винаров подготвя българските парашутисти и подводничари. Опитният и прозорлив разузнавач се опитва да обясни на ръководстото, че акции, възлагани на неподготвени и неопитни бойци, които не познават добре обстановката, колкото и предани на идеите да са, са обречени на провал. Позицията на Боев, заявена ясно, само променя отношението на НКВД към него - изпратен е на работа в издателството за чужди езици - работа, която отговаря на неговите знания. И е много по-ниско от професионалната му подготовка и огромния му опит на разузнавач на задгранична работа.

След края на войната, на 1 юни 1945 г. нелегалният партиен деец и боец от тихия фронт Христо Боев, заедно със съпругата и щерка си, се завръща в България при престарялата си майка.
Работи като главен инспектор към Дирекция на народната милиция, началник е на новосъздадения отдел за култура към МВР и на канцеларията на председателя на Републиката Васил Коларов, чийто близък сътрудник е от години.
От 1947 г. е шарже д`афер в българската легация в Лондон - но миналата му дейност на разузнавач не остава скрита за Форийн офис, и при едно негово кратко посещение в София като временно управляващ му е отказана виза и е обявен за персона нон грата.
Годините са бурни, събитията - нееднозначни. Интелектуалецът Боев вижда и по-ясно, и по-далече от съвременниците си, затова пише писмо до Политбюро на ЦК на БКП за порочните следствени методи на Държавна сигурност. И посочва, с пословичната си откритост: "Ако усилията ми в това отношение останаха безрезултатни, вина за това носят главно съветските съветници по следствието..." И още: "Когато в края на септември 1949 г. постъпих на работа в ДС, заварих следствието в пълен ход и хаос, водено от събрани от всички краища на страната "оперативни работници" на ДС без какъвто и да било опит в следствената работа". Властта никога не прощава на Христо Боев следващото изречение от писмото му:

"Техните следствени методи малко се отличаваха от тези на фашистите..."

Често компромисът със собственото чувство за справедливост и съвест дава неприятен привкус, с който постепенно и неусетно привикваме, докато загубим самите себе си. Но в това отношение дядо ми беше бетониран с естествена чистота и неспособност на удобни компромиси с висшестоящи началници и със собствените си принципи, категорична е внучката Христа.
Боев работи активно навсякъде, където са нужни горещи сърца, и никога не скрива желанието си да се заеме със създаването на българско военно разузнаване - работа, за която наистина е най-подготвен. Той имаше една грижа и една цел - издигане на качеството и ефективността на разузнавателната дейност в съответствие с приоритетите на вътрешната и външна политика на България, спомнят си неговите ученици от 1950 г., когато Боев е назначен за заместник-министър на вътрешните работи, който отговаря за работата на външнополитичекото разузнаване. Беше високо ерудиран, взискателен и принципен, и изправи разузнаването на крака, убедени са те. Вдъхваше вяра и кураж като грижовен баща на рожбата си - помагаше за по-смелите крачки, не позволяваше отчаяние дори след погрешни стъпки, допълва о.р. полк. Димо Станков. Христо Боев вижда далеч, вярно анализира и прогнозира събитията, за него в разузнаването няма дребни и незначителни въпроси - и българските служби постепенно изправят ръст и успешно премерват сили с противниковите контраразузнавателни служби, признават днес и свои, и чужди.
Боев беше психолог, имаше способностите от един поглед или дори от една само реакция на разузнавача да прецени по силите ли му е да изпълни задачите. Усетът и вярната му преценка на хората довеждат в българското разузнаване умни, способни българи, доказали се в годините на активната им работа в центъра и зад граница. А партийните върхове продължават да недолюбват Христо Боев - може би заради това, че никога не им мълчи. Може би и поради отколешния български кусур

да завиждаш на по-можещия, по-кадърния, по-талантливия...

Два пъти го наказват със снемане от отговорна партийна и държавна работа, но не могат да отрекат способностите му, и Христо Боев получава високи постове в дипломацията - посланик в ГДР, Полша, Япония. Но те не изтриват обидата в сърцето му - и пренебрежението, и недоверието дълбоко го нараняват, споделя дъщеря му Хелда. Това обаче не му пречи да работи, и според кариерни дипломати докладите му до външно министерство винаги са се отличавали със задълбочен анализ на събитията и с верни прогнози за развитието им.
През 1967 г., по повод 50-годишнината на ВОСР, Президиумът на Върховния съвет на СССР награждава Христо Боев с орден "Ленин" за интернационалната му дейност, за военната защита на СССР и за запазването на мира. И това е единствената награда, която българинът получава приживе... Затова пък, макар че е един от много малкото носители на такова високо отличие, при връщането му от Москва на аерогарата го очаква само и единствено семейството му. Някои властници очевидно не могат да забравят изказаните честно и навреме истини. И никога не му прощават...
Година след получаването на ордена Христо Боев напуска света с неизтрита от сърцето мъка и след много нанесени му незаслужени оскърбления.
И чак десет години след смъртта му Държавният съвет на НРБ с указ от 20 юни 1978 г. го награждава с орден "Георги Димитров" - с казионната формулировка "За активно участие в борбата против фашизма и капитализма и в строителството на социализма". Твърде закъсняло признание... Посмъртно.
Погребахме го на 1 октомври 1968 г., спомня си Димо Станков. На гроба на именития боец от тихия фронт "отгледаните" от него колеги разузнавачи казаха - "Заровихме звезда. Той беше българският Рихард Зорге. И човек с главна буква!" Някои дори са убедени, че е прототип на Емил Боев, разузнавачът от произведенията на Богомил Райнов, който сменя името, оставя фамилията и като че ли намига съзаклятнически на учениците на легендарния разузнавач...
Христо Боев беше рядка личност - можеше да бъде забележителен литератор, инженер, беше задълбочен преводач, говореше много езици. Интересно защо съдбата изпраща толкова благородни характери на сложни места, питат се и до днес и колегите, и семейството му.
Може би - за да съхрани равновесието и справедливостта даже там, където противоречието е всекидневие.
А България и днес има нужда от хора като него...

                                                    *      *      *

Статия от  вестник „ Дума” - 04.02.2006 г.

Христо Боев Петашев (07.01.1896 – 01.10.1968) - български разузнавач, генерал-лейтенант, смятан за „бащата” на българското външнополитическо разузнаване.