ЗА СТАЧКИТЕ - В.И.Ленин

 

 

През последните години работническите стачки в Русия извънредно много зачестиха. Не остана ни една промишлена губерния, където да не е имало по няколко стачки. А в големите градове стачките съвсем не престават. Поради това ясно е, че и съзнателните работници, и социалистите все по-често си задават въпроса за значението на стачките, за начините на водене стачките, за участието на социалистите и техните задачи в стачките.

Искаме да се опитаме да изложим някои наши мисли по тези въпроси. В първата статия смятаме да се изкажем върху значението на стачките в работническото движение изобщо; във втората – върху руските закони против стачките, в третата – върху това, как са водени и се водят стачките в Русия и как трябва да се отнасят към тях съзнателните работници.

Преди всичко трябва да се постави въпросът, как се обяснява появяването и разпространяването на стачките. Всеки, който си спомни всички случаи на стачки, известни му от личен опит, от разкази на други хора или от вестниците – веднага ще забележи, че стачките се появяват и разпространяват там, където се появяват и разпространяват големите фабрики. Измежду най-големите фабрики, в които са заети по няколко стотин (а понякога и хиляди) работници, едва ли ще се намери една единствена, гдето работниците да не са стачкували. Когато в Русия имаше малко големи фабрики и заводи, имаше и малко стачки, но откакто броят на големите фабрики започна бързо да расте и в старите фабрични райони, и в новите градове и села — оттогава стачките все повече зачестяват.

На какво се дължи обстоятелството, че едрото фабрично производство винаги води към стачки? Дължи се на това, че капитализмът по необходимост води към борба на работниците срещу господарите, а когато производството става едро, тази борба по необходимост се превръща в стачна борба.
Ще поясним това.

Капитализъм се нарича такова устройство на обществото, при което земята, фабриките, машините и пр. принадлежат на малък брой земевладелци и капиталисти, а масата от народа не притежава никаква или почти никаква собственост и затова трябва да работи срещу заплащане. Земевладелците и фабрикантите наемат работници и ги заставят да произвеждат едни или други продукти, които продават на пазара. При това фабрикантите плащат на работниците само толкова, колкото работниците да могат едва-едва да просъществуват със своите семейства, а всичко, което работникът произведе свръх това количество, отива в джоба на фабриканта, то е негова печалба. По този начин при капиталистическото стопанство масата от народа се наема да работи у други хора, работи не за себе си, а за господарите срещу заплата. Ясно е, че господарите се стараят винаги да намаляват заплатата: колкото по-малко дадат на работниците, толкова повече печалба у тях ще остане. А работниците се стараят да получат по възможност по-голяма заплата, за да могат да хранят себе си и цялото си семейство с питателна и здрава храна, да живеят в добро жилище, да се обличат не по просяшки, а както всички се обличат. По този начин между господарите и работниците се води постоянна борба около работната заплата: господарят е свободен да наеме за работник когото си иска и затова търси най-евтиния. Работникът е свободен да се наеме у когото си иска господар и търси такъв, който би платил по-скъпо. Дали работникът работи в село или в град, дали се наема при помешчик, при богат селянин, при търговец или при фабрикант – той винаги спори с господаря, бори се с него заради заплатата.

Но може ли работникът изолирано да води тази борба? Работният народ постоянно се увеличава: селяните се разоряват и бягат от селата в градовете и във фабриките. Помешчиците и фабрикантите въвеждат машини, които отнемат работата на работниците. В градовете броят на безработните, в селата броят на бедните постоянно расте, гладният народ подбива надниците все по-ниско и по-ниско. За работника става невъзможно да се бори изолирано срещу господаря. Ако работникът поиска по-добра заплата или започне да не се съгласява с намалението на заплатата – то господарят ще му отговори: махай се оттук, зад вратата чакат много гладници, те са готови да работят и за ниска заплата.

Когато разорението на народа достигне до такава степен, че и в градовете, и в селата има постоянно маса безработен народ, когато фабрикантите трупат грамадни богатства и дребните собственици се изтикват от милионерите – тогава отделният работник остава съвсем безсилен пред капиталиста. Капиталистът добива възможност съвсем да задуши работника, да го измъчи до смърт в каторжен труд, пък и не само него, а и жена му, и децата му. И наистина, погледнете ония отрасли, в които работниците още не са защитени от закона и в които работниците още не могат да оказват съпротива на капиталистите — и вие ще видите един безкрайно дълъг работен ден, достигащ до 17—19 часа, ще видите деца на 5 — 6-годишна възраст да се пресилват от работа, ще видите едно поколение на постоянно гладуващи и постепенно умиращи от глад работници. Пример: онези работници, които работят у дома си за капиталистите; пък и всеки работник ще посочи още много и много други примери! Дори при робството и при крепостното право не е имало никога такова страшно потискане на работния народ, до каквото достигат капиталистите, ако работниците не могат да им оказват съпротива, ако не могат да си извоюват закони, които да ограничават произвола на господарите.

И ето, за да не допуснат да бъдат доведени до такова крайно положение, работниците започват отчаяна борба. Виждайки, че всеки от тях поотделно е съвсем безсилен и че го очаква гибел под гнета на капитала, работниците започват задружно да въстават против своите господари. Започват работнически стачки. Отначало работниците често дори не разбират какво искат, не съзнават защо правят това: те просто трошат машините, рушат фабриките. Те искат само да накарат фабрикантите да почувстват тяхното негодувание, те изпитват съвместните си сили, за да излязат от непоносимото положение, без още да знаят защо именно тяхното положение е тъй безнадеждно и към какво трябва да се стремят.

Във всички страни негодуванието на работниците е започвало с отделни въстания — бунтове, както ги наричат у нас полицията и фабрикантите. Във всички държави тези отделни въстания са пораждали, от една страна, повече или по-малко мирни стачки, а от друга страна, всестранна борба на работническата класа за своето освобождение.

А какво значение има спирането на работата (или стачките) в борбата на работническата класа? За да отговорим на този въпрос, трябва най-напред да се спрем тук по-подробно на стачките. Щом работническата заплата се определя — както видяхме — с договор между господаря и работниците, щом при това отделният работник се оказва съвсем безсилен, ясно е, че работниците по необходимост трябва задружно да отстояват своите искания, по необходимост трябва да устройват стачки, за да попречат на господаря да намали заплатата или за да получат по-висока заплата. И наистина, няма нито една страна с капиталистическо устройство, в която да няма работнически стачки. Във всички европейски държави и в Америка работниците навсякъде се чувстват безсилни поединично и могат само задружно да оказват съпротива на господарите, било като устройват стачки, било като заплашват със стачка. И колкото повече се развива капитализмът, колкото повече се увеличава броят на големите фабрики и заводи, колкото по-силно дребните капиталисти се изтласкват от едрите — толкова по-настоятелна става нуждата от съвместна съпротива на работниците, защото безработицата става по-остра, конкуренцията между капиталистите, които се стремят да произвеждат по възможност по-евтино (а за тази цел трябва и на работниците да плащат по възможност по-малко), става по-силна, колебанията в промишлеността и кризите стават по-остри /по-подробно върху промишлените кризи и тяхното значение за работниците ще поговорим при друг случай. Сега само ще отбележим, че през последните години работите на промишлеността в Русия вървяха отлично, промишлеността „процъфтяваше", но сега (края на 1899 г.) се забелязват вече ясни признаци, че това „процъфтяване" ще завърши с криза: със застой в пласмента на стоките, с банкрути на фабрикантите, с разорение на дребните стопани и със страшни бедствия за работниците (безработица, намаление на надниците и т. н.) /. Когато индустрията процъфтява, фабрикантите получават по-големи печалби, без да смятат за нужно да ги делят с работниците; но във време на криза фабрикантите се стараят да стоварят загубите си върху работниците. Необходимостта от стачки в капиталистическото общество е толкова призната от всички в европейските страни, че законът там не забранява организирането на стачки; само в Русия още съществуват варварски закони против стачките (за тези закони и за тяхното прилагане ще говорим при друг случай).

Но като произтичат от самата същност на капиталистическото общество, стачките означават началото на борбата на работническата класа против този обществен строй. Когато срещу богатите капиталисти стоят отделни безимотни работници, то това означава пълно поробване на работниците. Но когато тези безимотни работници се съединят – работата се изменя. Никакви богатства няма да принесат каквато и да е полза на капиталистите, ако те не намерят работници, съгласни да приложат своя труд към техните машини и материали и да произвеждат нови богатства. Когато работниците се сношават поединично с господарите, те си остават истински роби, които вечно работят на чуждия човек за парче хляб, вечно остават покорни и безмълвни наемници. Но когато работниците предявяват задружно своите искания и отказват да се подчиняват на притежателя на тлъстата кесия, тогава работниците престават да бъдат роби, те стават хора, те започват да искат техният труд да не служи само за обогатяването на шепа тунеядци, а да дава възможност на работниците да живеят по човешки. Робите започват да предявяват искането да станат господари – да работят и живеят не тъй, както желаят помешчиците и капиталистите, а тъй, както желаят самите трудещи се. Затова именно стачките внушават винаги такъв ужас на капиталистите, защото започват да разклащат тяхното господство. „Всички колела ще спрат, ако твоята силна ръка го поиска" – казва за работническата класа една песен на немските работници. И наистина: фабриките, заводите, стопанствата на помешчиците, машините, железниците и пр., и пр., всички тези неща са нещо като колела на един грамаден механизъм – този механизъм произвежда разни продукти, обработва ги, доставя ги където трябва. Целият този механизъм се движи от работника, който разработва земята, добива рудите, произвежда стоките във фабриките, строи къщите, работилниците, железниците. Ако работниците откажат да работят, целият този механизъм застрашава да спре. Всяка стачка напомня на капиталистите, че истински господари не са те, а работниците, които все по-високо и по-високо предявяват своите права. Всяка стачка напомня на работниците, че тяхното положение не е безнадеждно, че те не са сами. Вижте какво грамадно влияние оказва една стачка и върху стачниците, и върху работниците от съседните или близките фабрики, или от фабриките от същото производство. През обикновеното и спокойно време работникът мълчаливо понася своето тегло, не пречи на господаря, не разсъждава върху своето положение. През време на стачката той високо предявява своите искания, припомня на господарите всички техни притеснения, предявява своите права, мисли не само за себе си и за своята надница, а мисли и за всички другари, които заедно с него са захвърлили работата и бранят делото на работниците, без да се боят от лишения. Всяка стачка носи със себе си лишения за работническата маса, и то такива страшни лишения, които могат да се сравнят само с военните бедствия: гладуване на семейството, загуба на надници, често пъти арест, изгонване от града, в който се е обзавел и е намерил работа. И въпреки всички тези бедствия, работниците презират ония, които изменят на своите другари и влизат в споразумение с господаря. Въпреки стачните бедствия, работниците от съседните фабрики винаги чувстват повишение на духа, щом видят, че техните другари са започнали борбата. „Хората, които понасят такива бедствия, за да сломят съпротивата на един единствен буржоа, ще съумеят да сломят и силата на цялата буржоазия" – казваше един велик учител на социализма, Енгелс, по повод стачките на английските работници. Често пъти е достатъчно да се спре работата само в една фабрика – и незабавно започват редица стачки в множество фабрики. Толкова голямо е нравственото влияние на стачките, толкова заразително действа на работниците видът на техните другари, които макар и временно се превръщат от роби в хора, равноправни с богаташите! Всяка стачка навежда работниците с грамадна сила на мисълта за социализъм – за борбата на цялата работническа класа за своето освобождение от гнета на капитала. Твърде често се е случвало, че до разразяването на голяма стачка работниците от някоя фабрика или от някое производства в някой град да не са знаели или да не са мислили за социализъм – но след стачката между тях все повече се разрастват кръжоци, съюзи и все по-голям брой работници стават социалисти.

Стачката учи работниците да разбират в какво се състои силата на господарите и в какво – силата на работниците, учи ги да мислят не само за своя господар и не само за своите най-близки другари, а за всички господари, за цялата класа на капиталистите и за цялата класа на работниците. Когато един фабрикант, спечелил милиони от труда на няколко поколения работници, не се съгласява на най-скромно увеличение на надницата или дори се опитва още повече да намали надницата и в случай на съпротива на работниците изхвърля на улицата хиляди гладни семейства – тогава работниците ясно виждат, че цялата класа на капиталистите е враг на цялата класа на работниците, че работниците могат да се надяват само на себе си и на своята организация. Твърде често се случва фабрикантът да се старае с всички сили да излъже работниците, да се представя за техен благодетел, да прикрива своята експлоатация над работниците с някакво незначително подаяние, с някакви лъжливи обещания. Всяка стачка винаги разрушава с един удар цялата тая заблуда, посочвайки на работниците, че техният „благодетел” е вълк в овча кожа.

Но стачката отваря очите на работниците не само по отношение на капиталистите, а също и по отношение на правителството и на законите. Точно тъй, както фабрикантите се стараят да се представят за благодетели на работниците, така и чиновниците и техните лакеи се стараят да уверят работниците, че царят и царското правителство еднакво и справедливо се грижат както за фабрикантите, така и за работниците. Работникът не познава законите, той няма работа с чиновниците, особено с висшите, и затова често вярва на всичко това. Но ето че избухва стачка. Във фабриката се явяват прокурорът, фабричният инспектор, полицията, често пъти и войска. Работниците узнават, че били нарушили закона: на фабрикантите законът позволява и да се събират, и открито да говорят как да намалят надницата на работниците, а работниците се обявяват за престъпници заради тяхното съвместно споразумение! Изгонват работниците от техните квартири; полицията закрива лавките, от които работниците биха могли да получат провизии на кредит, насъскват се войниците срещу работниците, дори когато работниците се държат съвсем спокойно и мирно. Заповядва се на войниците дори да стрелят по работниците и когато те, стреляйки в гърба на бягащите, убиват беззащитните работници, царят лично изпраща своята благодарност на войската (така напр. царят изказа благодарност на войниците, които в 1895 г. убиха в Ярослав стачкуващи работници). На всеки работник става ясно, че царското правителство е неговият най-зъл враг, който защищава капиталистите и връзва ръцете и краката на работниците. Работникът започва да разбира, че законите се издават само в полза на богатите, че и чиновниците защищават техните интереси, че на трудовия народ се запушва устата и не му се дава възможност да предяви своите нужди, че работническата класа трябва на всяка цена да се стреми да получи право на стачки, право да издава работнически вестници, право да участва в народното представителство, което трябва да издава законите и да следи за тяхното изпълнение. И самото правителство много добре разбира, че стачките отварят очите на работниците, и затова толкова се страхува от стачките и се стреми да ги потушава на всяка цена и колкото може по-бързо. Един немски министър на вътрешните работи, който особено се бе прославил с това, че с всички сили преследваше социалистите и съзнателните работници, не напразно бе заявил веднъж пред народните представители: „Иззад всяка стачка надниква хидрата (чудовището) на революцията"; с всяка стачка крепне и се развива у работниците съзнанието, че правителството е техен враг, че работническата класа трябва да се готви на борба срещу него за народни права.

И тъй стачките приучват работниците към обединение, стачките им показват, че те могат да водят борбата против капиталистите само задружно, стачките научават работниците да мислят за борбата на цялата работническа класа против цялата класа на фабрикантите и против самовластното полицейско правителство. Затова именно социалистите наричат стачките „военна школа", школа, която учи работниците да водят война срещу своите врагове за освобождението на целия народ и на всички трудещи се от гнета на чиновниците и от гнета на капитала.

Но „военната школа" още не е самата война. Когато между работниците започнат нашироко да се разпространяват стачките, някои работници (и някои социалисти) започват да мислят, че работническата класа може да се ограничи само със стачки и със стачни каси или сдружения, че стачките са достатъчни, за да може работническата класа да постигне сериозно подобрение на своето положение или дори своето освобождение. Виждайки каква сила представлява от себе си съединението на работниците и дори техните дребни стачки, някои смятат, че е достатъчно работниците да организират всеобща стачка в цялата страна, за да могат да получат от капиталистите и правителството всичко, каквото искат. Такова мнение изказваха и работниците от други страни, когато работническото движение едва започваше и работниците бяха още съвсем неопитни. Но това мнение е погрешно. Стачките са едно от средствата за борба на работническата класа за нейното освобождение, но не единственото средство, и ако работниците не обърнат внимание на другите средства за борба, то те с това ще забавят растежа и успехите на работническата класа. Действително за успеха на стачките са нужни каси, за да могат работниците да се издържат от тях през време на стачките. Такива каси работниците (обикновено работниците от отделните отрасли, от отделните професии или цехове) организират във всички страни, но у нас в Русия това е особено трудно, защото полицията ги издирва и заграбва парите, арестува работниците. Разбира се, работниците умеят и да се крият от полицията; разбира се, организирането на такива каси е полезно и ние не искаме да разубеждаваме работниците от такива инициативи. Но не бива да се надяваме, че при законната забрана на работническите каси те могат да привлекат маса членове; а при малък брой на членовете работническите каси няма да принесат някаква особена полза. После дори и в страните, в които работническите съюзи свободно съществуват и притежават грамадни каси – дори и в тях работническата класа не може по никой начин да се ограничи в своята борба само със стачките. Достатъчно е само да настъпи застой в промишлеността (криза, каквато например се приближава сега и в Русия) и фабрикантите дори нарочно ще предизвикат стачки, защото им е изгодно да прекратят понякога временно работата, защото им е изгодно да разорят работническите каси. Ето защо работниците не могат да се ограничат само със стачки и със стачни организации. Второ, стачките се провеждат успешно само там, където работниците са вече достатъчно съзнателни, където те умеят да подберат времето за стачките, умеят да предявят искания и имат връзка със социалистите, за да получават вестници и брошури. А в Русия такива работници са още малко, трябва да се насочат всички сили към това – да се увеличи техният брой, да се запознаят работническите маси с делото на работниците, да се запознаят те със социализма и с работническата борба. Тази задача трябва да вземат върху себе си социалистите и съзнателните работници заедно, като за целта образуват социалистическа работническа партия. Трето, стачките, както видяхме, показват на работника, че правителството е негов враг, че с него трябва да се води борба. И във всички страни стачките действително научиха постепенно работническата класа да води борба срещу правителствата за права на работниците и за права на целия народ. Както току-що казахме, такава борба може да води само социалистическата работническа партия, разпространявайки сред работниците правилни схващания за правителството и за каузата на работниците. При друг случай ще говорим по-специално върху това, как стават у нас в Русия стачките и как трябва да се ползват от тях съзнателните работници. Сега трябва да подчертаем, че стачките са, както вече забелязахме по-горе, „военна школа", а не самата война, че стачките са само едно средство за борба, само една форма на работническото движение. От отделните стачки работниците могат и трябва да преминат и действително преминават във всички страни към борба на цялата работническа класа за освобождението на всички трудещи се. Когато всички съзнателни работници станат социалисти, т. е. започнат да се стремят към такова освобождение, когато те се обединят в цялата страна, за да пропагандират социализма между работниците, за да учат работниците на всички начини на борба против техните врагове, когато създадат една социалистическа партия, която се бори за освобождението на целия народ от гнета на правителството и за освобождението на всички трудещи се от гнета на капитала — тогава само работническата класа ще се присъедини към онова велико движение на работниците от всички страни, което обединява всички работници и издига червеното знаме с думите: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!".

 

 

Написано в края на 1899 г.