Живот озарен от светъл оптимизъм - Емилия Минева

 

 

                                                                        Сипва се нова зора,
                                                                        световно-историческа зора
                                                                        … денят на великото решение,
                                                                        битката на народите наближава
                                                                        и ние ще победим!

                                                                                            Фридрих Енгелс

 

С тази пламенна вяра в победата на прогреса, с твърдата решимост за самоотвержена борба със стария свят младият Енгелс навлиза в социално-политическия живот и борби на своето време. Време бурно и метежно. Европа – преживяла вдъхновението на Великата френска революция, понесла реакцията на Реставрацията и туптяла с порива на Юлските дни – е пред прага на нов, неудържим исторически конфликт.
Европа е в навечерието на буржоазните революции от 1848–1849 година. Тази историческа обстановка определя умонастроението, формира идеалите на младото поколение. Легендарният Зигфрид, героичният Ян Хус, радикалният Бьорне, героите от барикадите на революционния Париж са извор на революционен оптимизъм и вдъхновение. „Какво в преданието за Зигфрид ни завладява така мощно? – пише двадесетгодишният Фридрих. – Всички ние чувстваме в себе си същата тази жажда за подвиг, същата тази съпротива срещу традицията, която е подтикнала Зигфрид да напусне крепостта на баща си; вечното колебание, филистерският страх от смели дела са ни противни до дъното на душата, ние искаме да излезем на простора на свободния свят, искаме да съборим бариерите, поставени от предпазливостта и да се борим за венеца на живота – подвига.“(2)
В личната съдба на младия Енгелс се вплитат и определят революционната насока на неговия жизнен път, национално-политическите, социално-класовите и личностно-поколенческите конфликти на времето. Надарен с остър интелект и поетична емоционалност, с твърда воля и социална чувствителност, той успява бързо да долови прогресивните тенденции на времето и да достигне до историческо проникновение, което отрано го приобщава към революционните сили на бъдещето.
Син на богат фабрикант( 3), Фридрих още с първите си крачки в социално-политическия живот застава срещу интересите на класата, към която принадлежи по рождение. Изострените исторически противоречия – от международните до вътрешнодържавните конфликти, от междукласовите до вътрешнокласовите сблъсъци, от междупоколенческите колизии до вътрешнопоколенческите разцепления, от междуличностните до вътрешноличностните борби – за младия Енгелс се персонализират едновременно като конфликт между баща и син. Ако за Енгелс-старши юлските революционери са „безбожници“, ако сред неговата класа те всяват страх и носят гибел, то за Енгелс-младши и мнозина от неговото поколение героите от барикадите са източник на революционен патос и оптимизъм, символ на прогрес, пример за самоотвержена борба в името на свободата, братството и солидарността. Образно и вярно Енгелс портретизира своите млади съвременници, прегърнали като него идеалите на Великата френска революция, готови като него на дръзновен подвиг, презрели като него ограниченото филистерство и политическа мекушавост, отхвърлящи еснафското благоразумие и гъвкава лоялност.
„Като верният Екарт  (4) от преданието стои старият Арндт (5) край Рейн и предпазва немската младеж, която ето вече няколко години, пише Енгелс, се заглежда във френската Венерина планина, и съблазнителните пламенни девойки – идеите, които им дават знаци от нейните зъбери.
Но буйните младежи не обръщат внимание на стария великан и се втурват нататък… те искат по-свободно управление, по-пълен, пращящ от сила живот, пламенно бурно пулсиране на световно-историческите артерии, по които тече кръв от сърцето на Германия.“ (6)
 В летописите на историята е съхранен споменът за една среща между баща и син през бурната 1849 г. в родния Бремен. Енгелс-син е на барикадата в очакване да поведе пролетарските отряди в атака, Енгелс- баща е тръгнал към градската катедрала, той се готви да произнесе сутрешната си молитва – може би срещу безбожниците от барикадата.
Съдбата ги среща – всеки тръгнал по своя път. Бащата е непреклонен в отстояването на своята догма, синът – неумолим в твърдото си решение да върви по пътя на прогреса. Паметна среща – среща на баща и син, кръстопът на две поколения, сблъсък на диаметрално противоположни социални позиции. Персонално изстрадана от Енгелс е оптимистичната истина, която той изказва в своите Спомени за Имерман: „Наистина старите страшно много се оплакват от младежта, вярно е, че тя е много непослушна, но нека само върви по своя път, тя ще се оправи, а онези, които се заблудят, сами ще си бъдат виновни.“ (7)
Оптимистичната вяра на Енгелс в силата на прогреса и твърдото му убеждение, че не „плашещото се от дела благоразумие“ и не „станалата привична еснафщина на старостта“, а „благородният, неукротим огън на младостта“ е действителният двигател на развитието, определят отношението му към младото поколение. В творчеството на Енгелс думите „младеж“ и „прогрес“ са синоними, чието главно съдържание е свободолюбие и дръзновение. Но в това свое убеждение за прогресивната историческа мисия на младежта Енгелс е категоричен, че не става дума за „младеж, която се страхува от студената вода като от бясно куче“, която „при най-малкия студ навлича три-четири дрехи“, и „смята за чест да се освободи от военна служба поради слаботелесност“, а за смелата, проникната от революционния дух на епохата, окрилена от повика на своето време младеж! Единствено тя заслужава своето име, единствено тя е на висотата на своето призвание да бъде естествен носител на новото и прогреса. А „който се плаши от гъстата гора, в която се намира палатът на идеята, който не се промъкне през нея с меч и с целувка не събуди спящата царска дъщеря, той не заслужава нейното царство, той нека си върви, да става селски пастор, търговец, застрахователен агент, или каквото си ще там, да вземе жена, да наплоди деца с всичката му там благочестивост, но векът няма да го признае за свой син.“ (8)
 С разкриването на действителната „формула“ на историческото движение – историческият оптимизъм, а заедно с него и прозрението на младия Енгелс за историческата мисия на младото поколение се превръщат в научно доказани истини. Те стават източник и опора на нов революционен патос и практическа енергия.
По-късно в „Немската идеология”  Маркс и Енгелс пишат следното: „Историята не е нищо друго освен последователна смяна на отделните поколения, всяко от които използва материалите и капиталите, производителните сили, завещани му от всички предшестващи поколения, по силата на това дадено поколение, продължава наследената дейност при напълно изменени условия, а от друга – видоизменя условията посредством напълно изменена дейност (...) Условията на живот, които различните поколения заварват, решават също дали периодично повтарящите се в историята революционни сътресения са достатъчни или не, за да разрушат основите на всичко съществуващо.“ (9)
Като син на своето време младият Енгелс се увлича от идеите на най-мащабното събитие на века – Великата френска революция. Той заедно с прогресивните си млади съвременници е готов в борба да отстоява нейния вдъхновяващ лозунг: Братство, равенство, свобода!
Като истински син на своята епоха Енгелс скоро преодолява съществуващите илюзии. Той разбира, че времето на прогресивните буржоазни революции е отминало. Трябва да се разпръснат социалните илюзии, за да отстъпят те своето място на действителния революционен патос. Към средата на четиридесетте години на ХІХ век историческото движение е готово да нанесе корекция в своята траектория и да поеме в ново направление. Историята иронично се усмихва на онези, които не разбират това.
В навечерието на европейските революции от 1848/49 г. Енгелс пише до редакцията на английския вестник Северна звезда: „… вие предсказвате на нашата страна славна революция… В това вие сте прави. Аз ще си позволя да уточня вашия израз, като добавя, че именно младежта в Германия е, която ще осъществи тази революция. Но не в редовете на буржоазията трябва да се търси тази младеж…“. (10)
 Шест години по-късно Маркс ще обобщи – „Традицията на всички мъртви поколения тегне като кошмар над умовете на живите… Социалната революция на ХІХ век може да черпи своята поезия само от бъдещето, но не и от миналото.“ (11)
Последната революция е разкрила пред очите на пробуденото човечество своя пореден парадокс. Движението, започнало под знака на буржоазно-демократичния лозунг Братство, равенство и свобода!, този път изтиква в челните редици на борбата най-младата класа на планетата – пролетариатът. Най-проникновените синове на епохата издигат лозунга на новото революционно движение – Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Започнала е действително нова битка на народите за човешко равенство, братство и свобода. Нейни теоретични знаменосци са Карл Маркс и Фридрих Енгелс.
Еднакво решителен и дръзновен, непреклонен и последователен е Енгелс, и когато разобличава стария ред и зове за нови битки, и когато сам предвожда битките на пролетарските отряди на революцията; когато научно обосновава истинността и пътя на новото революционно движение и когато работи за неговото организиране и просветеност – като публицист и революционер, като учен и водач на международния пролетариат. Целият му жизнен път е пронизан от светъл оптимизъм. „Същинските истини… е трябвало да се борят и страдат… доста ново има, само че то се потиска… появи ли се на хоризонта като утринна зора една нова, същинска истина, тогава децата на нощта добре знаят, че тя заплашва с гибел тяхното царство и грабват оръжието. Та нали северното сияние винаги запламтява на ведро, а утринната зора – най-често на облачно небе, мъглявината на което тя трябва да разпръсне или да озари с пламъка си… Историята бавно започва своя ход от една невидима точка, около която тя пълзи вяло, чертаейки своите спирали; но нейните извивки стават все по-големи, полетът все по-бърз и по-жив, накрая тя лети като пламтяща комета от звезда към звезда, като често докосва старите си орбити, често ги пресича и с всяка описана окръжност все повече се приближава до безкрайността.“ (12)
 Тази вяра в безкрайността на човешкия прогрес, която Енгелс съхранява и пренася като съгряващ лъч през целия си живот, не е празно бълнуване на емоционален мечтател. Това е вяра, проникната от интелекта и закалена в борбата, доказала своята неопровержима истинност.
Комунизмът, пишат Маркс и Енгелс в "Немската идеология", за нас не състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който трябва да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегашното състояние. (13)
Реалната борба в името на бъдещето става за Маркс и Енгелс източник на непрестанен революционен патос. Написаният от тях „Манифест на комунистическата  партия”  (14) е призив за борба, призив за решителни действия в името на по-добро бъдеще, когато „свободното развитие на всеки“ ще бъде условие „за свободното развитие на всички“.
Теза, която навярно нито един разумно мислещ човек не би отрекъл.
„Комунистите уверено заявяват, че те се борят за постигане на непосредствените цели и интереси на работническата класа, но в сегашното движение те отстояват същевременно и бъдещето на движението.“ (15)
Борба, движение, развитие, бъдеще – това е истинското ядро и действена сила за оптимизма на Маркс и Енгелс. В бъдеще движението и развитието няма да спрат, само че „хората напълно съзнателно ще започнат сами да създават своята история, едва от този момент привежданите от тях в движение обществени причини ще дават в значителна и все по-нарастваща степен желаните от хората резултати. Това е скокът на човечеството от царството на необходимостта в царството на свободата.“ (16)
Гордото предизвикателство на младия Енгелс към стария свят – „Ние не се плашим от борбата, което е истинско то оцелява в огъня, което е неистинско – с удоволствие ще забележим отсъствието му в нашите редици“ – се превръща в неотменно ръководство за действие през целия му живот. Неговият живот е борба – борба смела и вдъхновена срещу всичко ретроградно в живота и в науката, борба в името на прогреса, борба в името на по-добро бъдеще. Това негово „верую“ определя отношението му и непрестанното общуване с младите, които ще поемат и продължат делото. „Енгелс, пише в спомените си за него Пол Лафарг, винаги обичаше обществото на младежта и винаги беше гостоприемен стопанин… Всички те напускаха неговия дом очаровани от тези вечери, които той оживяваше със своето остроумие, със своята увлекателна живост, със своята неукротима веселост.“ (17)  За младежта Енгелс е незаменим съветник, търсен събеседник, желан приятел. „Неговото присъствие, спомня си Едуард Евелинг, вдъхновяваше. Той притежаваше неустрашимо мъжество и оптимизъм. И докато отделни младежи често изпадаха в отчаяние и тъга, този несъкрушим борец никога не падаше духом и постоянно ободряваше другите.“ (18)
И когато остро критикува недостатъците на младите, и когато бащински ги съветва, Енгелс остава верен на младежката си оптимистична вяра, че младежта е носител на прогреса и че тя с достойнство изпълнява историческото си призвание като младеж.
Историческият оптимизъм и революционна енергия поддържат вечно бодър неговия неукротим дух. По повод на седемдесетгодишнината от рождението му Елеонора Маркс-Евелинг с възхищение пише: „Но ако по външност Енгелс изглежда съвсем млад, вътрешно той е още по-млад, даже отколкото изглежда. Той наистина е най-младият човек от всички, които познавам…“. (19)

 

Бележки :

1 Статия на Емилия Минева е посветена на 160 години от раждането на Фридрих Енгелс и публикувана
в списание „Проблеми на младежта”,  бр. 5, 1980 г.
2 Маркс, Енгелс. Съч. Т. 41, с. 115.
3 Фридрих Енгелс е роден на 28 ноември 1820 г. в гр. Бремен, рейнска провинция
на Германия.
4 Герой от немските средновековни предания, който според легендата за Танхойзер стои на стража при Венерината планина и предупреждава приближаващите се за опасността от чаровете на Венера.
5 Арндт, Ернст Мориц (1769–1860) – немски писател, историк и философ, активен участник в борбата на немския народ против господството на Наполеон, клони към национализма.
6 Енгелс, Фр. Ернст Мориц Арндт. В: Маркс, Енгелс. Съч. Т. 41, с. 117.
7 Енгелс, Фр. Спомени за Имерман. В: Маркс, Енгелс. Съч. Т. 41, с. 142.
8 Пак там.
9 Маркс, К., Ф. Енгелс. Немската идеология. В: Маркс, Енгелс. Съч. Т. 3, стр 45–46 и с. 38–39.
10 Енгелс, Фр. Неотдавнашната касапница в Лайпциг. В: Маркс, Енгелс, Съч. Т. 2, с. 545.
11 Маркс, К. Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт. В: Маркс, Енгелс. Съч. Т. 8, с. 117 и с. 119.
12 Енгелс, Фр. Ретроградни знамения на времето. В: Маркс, Енгелс. Съч. Т. 41, с. 28–29.
13 Маркс, К, Фр. Енгелс. Немската идеология. В: Маркс, Енгелс Съч. Т. 3, с. 36.
14 К. Маркс и Фр. Енгелс, по поръчение на Съюз на комунистите, наследник на Съюз на справедливите и предшественик на Първи интернационал – пишат Манифест на комунистическата партия в навечерието на късните буржоазни революции в Европа.
15 Маркс, К., Фр. Енгелс. Манифест на комунистическата партия. В: Маркс, Енгелс. Съч. Т. 4, с. 446.
16 Енгелс, Фр. Анти-Дюринг. В: Маркс, Енгелс. Съч. Т. 20, с. 292.
17 Лафарг, П. Воспоминания об Энгельсе. В: Воспоминания о Марксе и Энгельсе. М. 1956, с. 329.
18 Эвелинг, Ед. Энгельс у себя дома. В: Цит. съч., с. 329.
19 Элеонора Маркс-Эвелинг. Воспоминания о Марксе и Энгельсе. М. 1956, с.187.

 

Галина Серебрякова - Маркс и Энгельс

 

 

Научно-художественная биография Карла Маркса и Фридриха Энгельса

http://you-books.com/book/G-Serebryakova/Marks-i-Engels   

 

 

За книгата „Произход на семейството, частната собственост и държавата” на Фридрих Енгелс

 

«Произход на семейството, частната собственост и държавата» е едно от основните произведения на марксизма. Енгелс пише книгата си в продължение на два месеца, от края на март до края на май 1884 г. Първото издание на книгата излиза в Цюрих в началото на октомври 1884 г. Докато е жив авторът й, тя претърпя няколко издания на немски език и е преведена на много други езици.

Подреждайки ръкописите на Маркс, Енгелс открива съставения от него през 1880—1881 г. подробен конспект на съчинението на прогресивния американски учен Луис X. Морган «Първобитното общество, или Изследване на линията на човешкия прогрес от дивачеството през варварството към цивилизацията». Съставеният от К. Маркс «Конспект на книгата на Луис X. Морган «Първобитното общество»», е публикуван за пръв път в «Архив Маркса и Енгельса», т. IX, 1941, с. 1 —192.  Конспектът съдържа също така критически бележки и собствени становища на Маркс. Както изглежда, Маркс е имал намерение да посвети специален труд на анализа на дългогодишните изследвания на Морган от гледна точка на историческия материализъм, но не е успял да направи това.

Запознавайки се с конспекта на Маркс, а след това и със самата книга на Морган, Енгелс стига до извода, че Морган по свой път независимо от Маркс и него, също е открил материалистическото разбиране на историята. Изучавайки първобитните обществени структури от примера на северноамериканските индианци, сред които живее дълго време, през 70-те години Морган, съпоставяйки варварството и цивилизацията, всъщност стига до същите изводи, които Маркс и Енгелс правят през 40-те години. Великата заслуга на Морган, казва Енгелс, се състои в това, че в родовите връзки на северноамериканските индианци той намери ключа към най-важните загадки на най-старата гръцка, римска и германска история, «откри. . . в главни черти тази пред-историческа основа на нашата писана история» и «с вещина се опитва да внесе известен ред в предисторията на човечеството».

Опирайки се на данните на Морган, като ги допълва с нови материали, икономически обосновки, липсващи в книгата, и използвайки критическите бележки и становища на Маркс от споменатия конспект, както и собствени материали по история на Гърция, Рим, Ирландия и древните германци, Енгелс дава широка картина на произхода на семейството, частната собственост и държавата. Той разглеждаше този си труд като изпълнение на завещанието на Маркс.

В «Произход на семейството, частната собственост и държавата» Енгелс прави задълбочена характеристика на първобитно-общинния, робовладелския и в известна степен на феодалния строй. Благодарение на това научното, материалистическото тълкуване на целия ход на световната история получи по-нататъшно, конкретно развитие. Анализирайки производствените отношения на докапиталистическите форми на производството, Енгелс направи огромен принос в икономическата наука, в разработването на най-важните проблеми на политическата икономия в широк смисъл.

В този класически труд за пръв път в систематичен вид е дадено научно материалистическо осветление на историята на човешкото общество през ранните му етапи, показани са историята на развитието на семейството в различните обществено-икономически формации, процесът на разлагането на първобитнообщинния строй и образуването на класовото общество, основано на частната собственост, разкрити са произходът и същността на държавата, доказана е историческата неизбежност на отмирането й в безкласовото комунистическо общество.

Един от най-важните въпроси, на които е посветен трудът на Енгелс, е историята на семейството, мястото и ролята му в обществения живот.

Енгелс подчертава, че в началните етапи от развитието на обществото семейните отношения, родствените връзки оказват значително влияние върху обществения строй, но с нарастването на производителните сили положението се променя. Развитието на производството, нарастването на производителността на труда и възникването на частната собственост взривяват старото общество, почиващо на родовите връзки, на негово място идва новото общество, «в което семейният строй е напълно доминиран от собственическия строй и в което оттогава свободно се разгъват класови противоречия и класова борба, които съставят съдържанието на цялата досегашна писана история».

Последователен материалист-диалектик, Енгелс стъпка по стъпка проследява как са се развивали и изменяли формите на семейството в зависимост от измененията в начина на производство на материалните блага.

В началния период от историята на човечеството са съществували различни видове групов брак, след това е възникнал бракът по двойки, съединяване на отделните двойки за по-малък или по-продължителен срок. Най-после се появява моногамията.

Като не се задоволява само с данните на Морган, Енгелс използва изследванията и на други учени, паметниците на художествената литература, по-специално поемата на Омир, произведенията на народното творчество. При преработването на книгата за четвъртото, значително допълнено издание (1891 г.) Енгелс използва трудовете на М. М. Ковалевски, отбелязвайки, че науката дължи много на този руски учен при доказването, че патриархалната домашна община у славянските и източните народи представлява преходно стъпало от семейството, възникнало от груповия брак и основано на майчиното право, към индивидуалното съвременно семейство.

Икономическата основа на първоначалните форми на семейството е първобитното комунистическо домашно стопанство, в което жената играела и главна роля. Господстващите в това стопанство жени обикновено принадлежали към един и същ род, докато мъжете принадлежали към различни родове. Родството се установявало само по майчина линия. С развитието на производителните сили се намалявало влиянието на жената в икономическия живот и обществените отношения. С възникването на частната собственост майчиното право изчезва и се извършва преход към наследството по бащина линия. През промеждутъчната форма на патриархалното семейство развитието довежда до моногамното (еднобрачното) семейство, което се е запазило и до наши дни. Но еднобрачието съвсем не се появява като съюз на съгласни помежду си и взаимнообичащи се мъж и жена. «То се появява като поробване на единия пол от другия, като провъзгласяване на непознат досега в цялата предистория антагонизъм на половете. . . Еднобрачието е било голям исторически прогрес, но същевременно то открива, наред с робството и частното богатство, онази и до днес продължаваща се епоха, в която всеки прогрес е същевременно и относителен регрес, като благополучието и развитието на едни се осъществяват чрез мъките и потискането на други. Еднобрачието е клетъчната форма на цивилизованото общество, по която можем да изучаваме природата на развиващите се в него противоположности и противоречия.»

Енгелс рязко критикува съвременното буржоазно семейство, което буржоазните идеолози превъзнасят като идеално, като въплъщение на нравствеността. А в действителност основата на това семейство много често е бракът по сметка. Поради това в буржоазния брак наред с мъжа, «подслаждащ» съществуването си с неофициалното многоженство и посещението на публичните домове, стои изоставената жена, която при всеки подходящ случай се стреми да направи рогоносец законния си съпруг.

Но в буржоазното общество сред потиснатите класи, преди всичко сред пролетариите, подчертава Енгелс, се създават бракове, решаваща роля в които играят чувствата на взаимна любов и уважение. Това е доброволен съюз на равноправни хора.

Завършвайки всестранния анализ на възникването и развитието на различните форми на семейството, Енгелс поставя въпроса, в какво ще се превърне семейството «след предстоящото премахване на капиталистическото производство». Той казва, че ще израсне ново поколение: едно поколение от мъже, които никога в своя живот не ще бъдат принуждавани да купуват жената с пари или други средства на социална власт, и поколение от жени, които никога не ще се отдават на един мъж от други съображения освен от действителна любов, нито ще отказват да се отдават на любимия си от страх пред икономическите последици». Тези нови хора решително ще скъсат с мръсотията и лъжата на буржоазните семейни отношения.

Изключително важно значение има изследването, направено от Енгелс, на произхода и развитието на различните форми на собствеността. То изцяло опровергава твърденията на буржоазните икономисти и социолози, че частната собственост е съществувала вечно. Енгелс доказва, че частната собственост е възникнала само на определен етап от историята на човешкото общество. Той разглежда зараждането и развитието на формите на собствеността в неразривна връзка с развитието на производителните сили.

С изменението на оръдията за производство и нарастването на производителността на труда, както показва Енгелс, се е развивало общественото разделение на труда, а заедно с него са се променяли формите на собствеността и социалните отношения. Обществената родова собственост се разпада; побеждава и се развива частната собственост, с появата на която обществото се разделя на класи с противоположни икономически интереси. Първото голямо обществено разделение на труда — отделянето на скотовъдството — за пръв път прави възможна редовната размяна между пастирските и непастирските племена, довежда до нарастване на производителността на труда, до увеличаване на богатствата и до появата на робството. Във връзка с това се е извършило първото голямо разделение на обществото на класи: на господари и роби, експлоататори и експлоатирани. Резултатът от второто голямо разделение на труда — отделянето на занаята от земеделието — е това, че наред  с разликата между свободни и роби сред свободните се появява разлика между богати и бедни и, следователно, възникват нови обществени класи. Най-после третото, голямо обществено разделение — появата на особен слой хора, които вече не са заети в производството, а само с размяната на произведените продукти — създава нова експлоататорска класа, търговците — «една класа от паразити, истински обществени паразити».

Такава е дадената от Енгелс обща картина на развитието на производителните сили и свързаните с това изменения в производствените отношения между хората в ранните стадии на развитие на обществото.

Енгелс посочи, че в началния стадий на развитие на всички народи съществува обществена собственост върху средствата за производство. Обществото, основните ядки на което са родът и племето, заменили на определено стъпало първобитното стадо, не познавало нито делението на класи, нито свързаните с това деление отношения на господство и подчинение, нито отделената от народа публична власт — държавата. Но първата форма на комунистическата собственост била примитивна: тя била свързана с ниското равнище на производителността на труда и в това се състояла нейната слабост и източникът на нейната гибел. Енгелс показва как нарастването на производителността на труда води до победа на частната собственост и служи като основа за развитието на различните й форми: робовладелската, феодалната, капиталистическата; как обществото се разделя на антагонистични класи. Частната собственост достига най-високото си, пълно и завършено развитие при капитализма, когато тя се превръща в пречка за по-нататъшния прогрес на човечеството. Тази пречка се премахва от социалната революция на пролетариата, в резултат на която се ликвидира частната собственост върху средствата за производство и се извършва преход към обществената комунистическа собственост. Такава е диалектиката на историята.

Всестранното изследване на проблема за произхода и същността на държавата в книгата на Енгелс е нов важен етап в разработването на марксисткото учение за държавата, логическо продължение на такива класически трудове като «Манифест на Комунистическата партия», «Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт», «Гражданската война във Франция» и «Анти-Дюринг».

Енгелс неопровержимо доказа, че през продължителен период, са съществували общества, които изобщо не са имали понятие за държава и държавна власт. Държавата е възникнала на по-късен етап от развитието на човечеството в резултат на разлагането на родовата организация. Тя не представлява сила, натрапена отвън, а е продукт на вътрешното развитие на обществото.

Държавата, пише Енгелс, е възникнала в резултат от появата на частната собственост и свързаното с това разделяне на обществото на класи с непримирими интереси. Използвайки като пример възникването на държавата в древна Атина, в древния Рим и у германците, Енгелс ясно и убедително показва, че държавата е особена сила, на пръв поглед стояща над обществото, призвана да ограничава сблъсъците между класите и най-много да допуска класова борба само в икономическата област, в границите на «реда». Нейната първа особеност е била организацията на хората според териториалния признак, а не по родствени връзки. Втората характерна черта на държавата е наличието на публична власт, която се състои от специални отреди от въоръжени хора, а така също от «веществени придатъци, затвори и учреждения за принуда от всякакъв вид». Държавата по правило е орган «на най-мощната, икономически господстваща класа, която чрез нея става и политически господстващата класа и по този начин придобива нови средства за потискане и експлоатиране на потиснатата класа».

Енгелс разглежда различните конкретни форми на държавата, по-специално разкрива класовата природа на буржоазно-демократичната република, която се представя от апологетите на капитализма като висша форма на демокрацията. Той сочи, че в демократичната република «богатството упражнява своята власт косвено, но затова пък по-сигурно; от една страна — във формата на пряко подкупване на чиновниците (за което Америка е класически образец), от друга страна — във формата на съюз между правителство и борса, който се осъществява толкова по-лесно, колкото повече растат държавните дългове и колкото повече акционерните дружества концентрират в ръцете си не само транспорта, но и самото производство и намират своето средоточие пак в борсата».

Предпазвайки от парламентарни илюзии, получили по това време разпространение сред някои дейци на работническото движение, особено сред опортюнистическите елементи в германската социалдемокрация, Енгелс пише, че докато съществува властта на капитала, никакви демократични свободи сами по себе си не могат да доведат до социално освобождение на трудещите се.

Завършвайки изследването си върху произхода на държавата, Енгелс пише: «Класите ще изчезнат също така неизбежно, както и неизбежно са възникнали в миналото. С изчезването на класите неизбежно ще изчезне и държавата. Обществото, което ще организира производството по нов начин въз основа на свободна и равноправна асоциация на производителите, ще запрати цялата държавна машина там, където ще й бъде истинското, място: в музея на старините, наред с хурката й бронзовата брадва».

В. И. Ленин високо цени този труд на Енгелс, нарича го «едно от основните съчинения на съвременния социализъм». В това съчинение, казва по-нататък той, «към всяка фраза . . . можем да се отнесем с доверие, с доверието, че всяка фраза е казана не наслуки, а е написана въз основа на грамаден исторически и политически материал». Тази книга представлява необикновен полет на творческата мисъл на Енгелс, тя въоръжи работническата класа с нови научни аргументи за разобличаване на откритите апологети на капитализма, на катедър-социалистите и другите противници над социалния прогрес, които се опитваха да докажат непоклатимостта на строя, основан върху частната собственост.

 

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

Бележки

Първоначално Енгелс възнамерявал да отпечата труда си в легалното теоретично списание на германската социалдемокрация «Neue Zeit» («Ново време»), но по-късно се отказал от този план, тъй като смятал, че поради своята политическа насоченост това произведение не може да бъде отпечатано в Германия при действието на извънредния закон против социалистите. Книгата излязла в Цюрих в началото на октомври 1884 г. На първо време германските власти пречели за нейното разпространение, но по-късно тези трудности били преодолени и двете следващи издания на книгата (второто — в 1886 и третото — в 1889 г.) излезли вече в Щутгарт. В сравнение с първото издание в тях не били внесени никакви изменения. Първите преводи на книгата на чужди езици — полски, румънски и италиански — излезли през 1885 г., при което италианският превод бил редактиран от самия Енгелс. Енгелс редактирал също и датския превод, излязъл в 1888 г. Първото издание било преведено и на сръбски език.

В 1890 г. във връзка с натрупването на нов материал по историята на първобитното общество Енгелс пристъпил към подготовката на ново издание на своята книга. В процеса на работата той проучил цялата най-нова литература по въпроса, по-специално трудовете на руския учен М. М. Ковалевски, внесъл в първоначалния текст много изменения и поправки, а също и значителни допълнения, особено в главата за семейството, вземайки под внимание най-новите постижения на археологията и етнографията. Тези изменения и уточнения обаче не засегнали изводите на Енгелс, които бяха отново потвърдени с новите данни на науката. Тези изводи напълно запазили своето значение и по-късно; развитието на науката показва цялата правилност на основните тези в произведението на Енгелс, макар някои подробности, взети от книгата на Морган, да се нуждаят в светлината на новите научни данни от известно уточнение (например Моргановата периодизация на първобитната история, терминологията, с която той си служи във връзка с това, и т. н.)

Четвъртото, поправено и допълнено издание на книгата на Енгелс, излязло в Щутгарт в края на 1891 г. и по-късно в него вече не били правени каквито и да било изменения; Енгелс написал за него също нов предговор. Този предговор към четвъртото немско издание бил публикуван като отделна статия преди излизането на книгата със заглавието на автора «Към историята на първобитното семейство (Бахофен, Мак Ленан, Морган)» в списание «Neue Zeit», кн. 41 от 1891 г.

Докато Енгелс бил жив, излезли още две издания — пето (1892) и шесто (1894), които представлявали просто препечатване на четвъртото издание. От това издание били направени първите преводи на френски (1893 г., преводът бил редактиран от Лаура Лафарг и прегледан от Енгелс), български (1893), испански (1894) език; на английски език книгата излязла едва в 1902 г. На руски книгата на Енгелс била издадена за пръв път в Петербург в 1894 г. в превод, направен по четвъртото немско издание; това било първото произведение на Енгелс, издадено легално в Русия. След смъртта на Енгелс книгата нееднократно е издавана на различни езици.

Произведението на Фридрих Енгелс става известно на българския читател още при първите стъпки на социалистическото движение в страната. В труда си “Що е социализъм и има ли той почва у нас”, основоположникът на научния социализъм в България  Д. Благоев черпи аргументи от книгата на Енгелс като превежда три глави от нея. По-късно в статията си “Семейството” Д. Благоев широко популяризира енгелсовото произведение. Първото издание на книгата на Енгелс излиза на български под заглавието ”Произхождението на фамилията, частната собственост и господарството” в Сливен през 1893 г. Следващото издание е отпечатано в партийната социалистическа книжарница през 1909 г.  в голям за времето си тираж – 2000 бройки. Две нови издания на този труд на Енгелс излизат през 1932 г. Едното издание е на ръководената от партията книжарница ”Екзарх Йосиф”, а другото издание е на частен издател-партиен член. При тежките условия на фашистката диктатура това е голям успех на партийното книгоиздаване.

Части и извадки от книгата са печатани многократно в партийния печат. Но особено трябва да се отбележи сборникът “Пътят на човечеството от дивачеството през варварството към цивилизацията” /1937 г./, в който е поместена последната глава от произведението на Енгелс. За да се заблуди фашистката цензура, издателите находчиво са скрили името на автора под псевдонима ”Д-р Енг”.  След 9-ти септември 1944 г. книгата е издавана многократно.

В Избрани произведения в десет тома на К. Маркс и Ф. Енгелс, Партиздат, София, 1978 г., това произведение е отпечатано в том пети.

 

Основните изводи, до които стига Енгелс в книгата си:

 

1. Частната собственост, класите и държавата не са съществували винаги, а са възникнали на определено стъпало от икономическото развитие;

2. Държавата в ръцете на експлоататорските класи винаги е само оръдие за насилие и потискане на широките народни маси;

3. Класите ще изчезнат също тъй неизбежно, както неизбежно са възникнали в миналото. С изчезването на класите неизбежно ще изчезне и държавата.

Книгата на Енгелс ”Произход на семейството, частната собственост и държавата” е важен принос в учението на марксизма за обществото и до днес не е изгубила своята актуалност.

 

 

 

 

МАРКС НА ПОМОЩ ?

 

 

 

В един от последните си броеве авторитетното либерално списание „The American interest“ публикува статия с многозначителното заглавие „Маркс на помощ ?“. Този текст се вписва в ясната тенденция за повишен интерес към творчеството и личността на Карл Маркс, обявен междувременно за Мислител на хилядолетието. Изследователи, политици и учени спорят около въпроса може ли Маркс отново да е актуален, или влиянието му е ограничено в рамките на отминалия ХХ век. В България покойният вече Бернард Мунтян, Петър-Емил Митев и Борис Попиванов дават еднозначен отговор, озаглавявайки съставената от тях антология с избрани текстове на Маркс „Човекът и бъдещето“. Редакцията на „Ново време“ потърси съставителите Петър-Емил Митев и Борис Попиванов, за да разберем възможно ли е днес българите да възприемат прозренията на Маркс без изкуствено обожествяване или преднамерено отричане. И въобще има ли смисъл отново да се обърнем към

 

 

 

 

МАРКС НА ПОМОЩ ?

 

 

– Не много отдавна издадохте забележителния том – изследване с избрани текстове на Маркс под наслов „Човекът и бъдещето“. Каква беше необходимостта от тази книга? Нима Маркс отново е актуален?

 

Проф. П.-Е. Митев: За да разберем актуалността на подобно издание, трябва да вземем предвид два ефекта. Единият бих нарекъл ефект „Феникс“: новото възраждане на интереса към Маркс. Тогава, когато той сякаш си отива, фактически се завръща и е в началото на един нов възход, на ново битие. Символно е изразено още във факта, че точно когато Маркс физически умира през 1883 г., започва да излиза списание „Ди Нойе Цайт“ и се поставя началото на марксистката школа. След 1989 г. се очакваше, че Берлинската стена, вече съборена, ще затрупа Маркс и неговото наследство. Всъщност стана точно обратното. Тя го освободи. И ако искаме да си отговорим на въпроса, защо Маркс беше обявен на Запад за „Мислител на хилядолетието“, трябва да си дадем сметка, че това беше невъзможно по времето на Берлинската стена. Тогава Маркс присъстваше символно на Червения площад и да го признаеш, означаваше да капитулираш идеологически в конфронтацията със Съветския съюз. Невъзможно беше по времето на Студената война. Нейният край обаче освободи Маркс от глобалното политическо противостоене и разкри шанса да се оцени неговият интелектуален мащаб. Така стана възможен ефектът „Феникс“. Наблюдавахме го и през 2008 г. по нов начин, с новата криза. Тогава снимка на президента Саркози, заснет как прелиства „Капиталът“, обиколи света, а в. „Таймс“ писа за Маркс на първа страница: „Той се завърна“. Той!!!            

 Другият е ефектът „Г-н Журден“, известен герой на Молиер, който цял живот говорил в проза, без да знае това. Ние просто не си даваме сметка, че начинът, по който се интерпретират съвременните събития в света, се базира на системна връзка между обществените отношения в различни сфери, и специално между политика и икономика, което Маркс пръв установява. Достатъчно е да се спомене самото понятие „капитализъм“, което означава обществената система в съвременния свят. Потърсете го в изданията на „Енциклопедия Британика“ през ХІХ век. Няма да го намерите. Понятието обобщава характеристиките на обществото, в което доминират капиталът и класата, която го притежава. Влиза в науката и обществената комуникация благодарение преди всичко на Маркс и неговите последователи. Днес се използва и от идейни противници на марксизма. Г-жа Тачър беше казала, че пред Маркс и Енгелс предпочита „Marks and Spencer“. Но и за нея „капитализъм“ е основно понятие. Маркс показа на едни какво трябва да атакуват, на други – да критикуват, на трети – да защитават.

 – Затова ли в един от последните броеве на The American Interest – едно от „най-тежките“ американски списания, с членове на борда като Франсис Фукуяма, Збигнев Бжежински и Марио Варгас Льоса – има статия, озаглавена „Маркс на помощ“?

Б. Попиванов: В изследванията от последните две десетилетия тече едно необявено, мълчаливо, но съвсем видимо погребение на идеята за Маркс като баща на реалния социализъм. Много по-рядко можем да прочетем изследване върху марксизма, което кръжи над общества на дефицита, над концлагери, т.е. над всички онези асоциации, които първи изплуваха, пък макар и даже, за да бъдат оспорени. Маркс вече е разглеждан на съвсем друго ниво. Съвременната европейска и американска мисъл се откъсна от този вид ретро перспектива и се стреми да види в друга светлина идеите на Маркс – такива, че да бъдат полезни, значими и продуктивни за нашето собствено време. Такава тенденция личи дори и по отношение на Ленин. В един двутомник от важна конференция в Лондон, „Идеята на комунизма“, Ленин е изваден от клетката на строителството на СССР и военния комунизъм, а се разглежда в по-друг аспект – какви насоки е дал за организиране на една класа, за създаване на нейния авангард, за формиране на съзнание, за историческа промяна. Кризата от 2008 г. даде допълнителен тласък на преоценките. Под огромна въпросителна попаднаха големите съвременни идеолози и теоретици на бъдещето – тези, които, живеейки в нашето съвремие, се опитваха да му дадат насока. Имаше такива безспорно ярки автори през 90-те години и в началото на нашия век. Робърт Кейгън, например, обосноваваше неизбежността на глобалното американско присъствие като единствен гарант за глобално равновесие. Антъни Гидънс смяташе, че отиването отвъд класическата социалдемокрация и класическия либерализъм е единственият път на съвременните общества, ако искат да бъдат едновременно социални и конкурентоспособни. Юрген Хабермас приемаше като движеща сила на европейската интеграция конституционния патриотизъм, естественото обединение около общи за Европа политически принципи и ценности. И т.н., и т.н. Различни „доктори на обществото“ внушаваха своите рецепти, нерядко превръщани в реална стратегия на държави и правителства.

Не казвам, че всичко това няма значение или че мястото му е в музея, но най-малкото е поставено под съмнение. Кризата оголи и обостри една ситуация на ерозия и падане на авторитетите, на повсеместни несигурност, неравенство, несправедливост и отчуждение между хората. Тя няма как да не върне лентата към Маркс. Просто защото исторически той е най-могъщата фигура, която е дала своя отговор на тези въпроси, дори за автори, които го отхвърлят.

В статията, която вие споменавате, драмата на днешния ден е представена по изключително интересен начин, в плоскостта на отношението икономика–политика. Президентската кампания в САЩ е само поводът за едно важно наблюдение. Кризисните явления са провокирали два разнопосочни политически отговора, които обаче са еднакво неадекватни на природата на проблема. Усилване на държавата или освобождаване на пазара – привидно действителна, но всъщност фалшива дилема. И в двата случая се пропуска, че става дума за един конгломерат, за онова, което в България бихме нарекли олигархия – срастване на държавата с икономическата власт. И държавата да изберем, и пазара, ще получим негативните последици от двете. Именно по тази причина отчуждението, което Маркс поставя в основата на ранните си трудове, и идеите, които той дава за неговото превъзмогване, за намиране на мястото и освобождаване на човека от несигурността, в която живее, представляват пътят, който поне теоретично трябва ни изведе от капана на съвременния капитализъм. Той не е просто пазарна икономика, а вече абсолютно неразчленимо съчетание с политиката, което не можем да развържем, ако атакуваме неговите елементи поотделно. Първа стъпка към разсичането му предполага цялостно схващане за взаимовръзката между държава и капитал. У Маркс го има. Можем да не го приемем, но го има.

 – Това, че и либералите се интересуват от Маркс, не е ли доказателство, че сме на път да загубим най-важното – свободата си, икономическа и лична?

 Проф. П.-Е. Митев: Вижте, ХХІ век трябва да даде решаващ отговор на въпроса за човешката свобода. И може би най-дълбоката причина за актуалността на Маркс е, че неговата философия, формулирана още през 1844 г., е най-съвременната философия на свободата. Маркс достига до фундаменталния въпрос за същността на обществото: форма на организация за оптимизиране на съществуването на неговите членове или суперсистема по отношение на тях – подобно на термитника, който функционира като свръхорганизъм. По-късно Маркс развива ключовата идея за хоризонталните и вертикалните обществени връзки. Историята на цивилизациите започва в различни варианти като господство на лични зависимости; това са фактически най-грубите вертикални връзки. Достига се до капиталистическото общество на вещна, опосредена от вещи, зависимост при лична независимост. За да се насочи към бъдеща, трета фаза – общество на свободната индивидуалност. Следкапиталистическото общество е общество на свободната индивидуалност, това е неговата основна характеристика. Подчертана е още в „Манифеста“. Между другото, когато италиански социалисти се обръщат към Енгелс с молба да предложи синтезирана формула на тяхното учение за бъдещото общество, той припомня „Манифеста“: „Свободата на всеки е условие за свободата на всички.“ Свободата на всеки – на индивида – е критерият, не обратното!

 В съвременния свят наблюдаваме противоположни тенденции. От една страна, се откроява мощен обществен процес на индивидуализация. Описан е детайлно в социологическата литература още през 90-те години на миналия век. Проличава в периметъра на личния избор, в мобилния начин на живот – от реалното и виртуалното пространство до партньорските отношения, семейните връзки и професионалните траектории. Новият девиз е: „Мотото е да бъдеш независим, господар на самия себе си“. Но заедно с индивидуализацията се появява и обратна тенденция. Никога не са съществували такива възможности за ограничаване, следене и контролиране на индивида, каквито дават съвременните технологии. Забележете, същите технологии, които стимулират индивидуализацията, която е тясно свързана с навлизането в т. нар. информационно общество.

 И още нещо. Маркс отрежда специално внимание на фундаменталния факт, че предпоставка за капитализма е отделянето на производителите от средствата за производство. Сега можем да видим предпоставки за посткапитализма: връзката се възстановява. Появява се производител, който произвежда информационни продукти със собствения си компютър. Това е съвършено нов тип производство. Ще дам само един пример. Най-големият информационен продукт в света е Уикипедия. Създадена е от над 30 000 доброволци, които стават съавтори. Създава се и се разширява креатосфера, сфера на творчество. Разгръща се в количествен смисъл – обхваща все повече нови области; в качествен смисъл – иновациите стават залог за развитието на една страна, вкл. и на брутния вътрешен продукт; в субектен смисъл – увеличава се броят на хората с творческо участие. Това са различни аспекти, които засягат процеса на индивидуализация.

 ХХ век ознаменува края на империите. През ХХІ век демокрация­та е приета като ключова дума на нормалното политическо съществуване. Но пак подчертавам, съвременните възможности за манипулация, следене и контрол на личността са такива, че пред тях бледнее въображението на Оруел. Оказа се, че може да се подслушва и канцлерът на Германия, и президентът на Франция, и който искате. А обикновеният човек – вкъщи пред компютъра, на улицата на всеки ъгъл може да се следи и контролира, а пред телевизора – да се манипулира.

 Още един аспект на контраста. Докато мощни процеси съдействат за разширяване на хоризонталните връзки в сферата на отделните общества, наблюдаваме в геополитическата сфера амбициозен и опасен стремеж към утвърждаване на вертикални връзки. Вижте позицията, в която се намират днес САЩ. Абсолютно безпрецедентна в цялата история. Никога една страна не е концентрирала толкова ресурси и не е имала такова влияние в глобалния свят. И никога не е претендирала за изключителност и еднолично лидерство при наличието на широка мрежа от представителни международни организации!...

Създават се и растат предпоставките за нова крачка в човешката свобода и заедно с това светът се намира в условия, при които се утвърждава господството на 1% над 99% – също абсолютно безпрецедентно в реалната икономика и в реалния живот.

 

– Силно изразена критика на тези безпрецедентни нива на неравенства се забелязва и при антиистаблишмънт явления като „Окупирай Уолстрийт“ или СИРИЗА, както и при политици като Сандърс и Корбин. В каква степен те могат да се квалифицират като марксистки? Като че ли особено интересно е случващото се в САЩ и Великобритания, в центъра на либералния свят?

 Б. Попиванов: Част от тези политически движения директно се описват като марксистки, както в техните послания, така и от техните лидери. Лидерът на СИРИЗА Алексис Ципрас изгря на корицата на водещо италианско списание в колаж с Марксовите брада и мустаци. Неговият бивш финансов министър и сегашен водач на движението DiEM 25 Янис Варуфакис определи себе си като „ексцентричен марксист“. Но ето че и лидерът на „Подемос“ Пабло Иглесиас тържествено декларира в интервю: „Смятам себе си за марксист“. А лейбъристкият лидер Джеръми Корбин разказва пред БиБиСи, че анализите и философията на Маркс според него са „брилянтни“ и „пленителни“.

 Но по-съществени са поуките. Аз разглеждам тези явления повече като ферментация на нови социални движения, отколкото като завършени идеологически и организационни продукти. Те по-скоро посочват наболелия проблем, отколкото да кристализират ясни подходи за решения. Но са ясен симптом, че нещо не е наред със съвременния световен капитализъм. Защото, ако в един по-ранен исторически етап капиталистическото развитие се е нуждаело от демокрацията, разбирана като либерална или буржоазна демокрация, просто за да може да преодолее остатъците от едно привилегировано общество и да отвори максимален терен на индивидуалната пазарна капиталистическа инициатива на хората, днес идва моментът, когато капитализмът започва да се противопоставя на демокрацията. Тя сякаш вече става излишна за него, не му върши работа. Опасно е да се оставят обществените мнозинства с гласа си да определят посоката –  понеже могат да причинят сериозни вреди на срасналите се помежду си политически и икономически елити. Виждаме как държавни глави стават лобисти на самолети и бойни кораби, как пътуват почти като търговски пътници. Отслабва ролята им на изразители на волята на гражданите. Новите движения са контрапункт, противотежест на елитите в две посоки. От едната звучи призивът към национално самозатваряне, към консервативен популизъм, в чиито очи страх, несигурност, несправедливост и неравенства идват от прекомерно отваряне, от размиване на граници. А от другата страна са движения, които виждат своята перспектива в едно цялостно отваряне към света и преобразуване на обществените отношения. И за Окупирай, и за Анонимните, и за Възмутените решението не може да се търси в една отделно взета страна. И тъкмо те виждат един от големите и скрити за мнозинството европейци и американци парадокси. Има го убеждението на народите, че никога в историята не са били по-свободни – но заедно с усещането, че живеят по-зле, по-роботизирано, по-нещастно отпреди. И не защото хората дълбоко не желаят свободата си, а защото тази свобода изтънява. Тя не е в повече днес, а в по-малко. Нея не я застрашават враждебни мигранти или корумпирани политици, проблемът е другаде – и тъкмо тази камбана бият новите леви движения.

 Те напомнят, че там, където би трябвало да бъде най-свободен, човекът се оказва с най-много окови, и то най-често невидими, оковите на неолибералната система. Маркс бе казал, че той няма какво да губи, освен оковите си. Само че днес има какво да губи – придобивките на всекидневието и масовото потребление. И за разлика от обществата на реалния социализъм, когато се развива своеобразна критична дистанция от пропагандата на системата, сега дистанцията едва започва да се формира. Истинските либерали тук не би следвало да бъдат на различно мнение от истинските социалисти – тъкмо заради заплахите пред свободата и самореализацията. Но освен стихийна обществена и политическа съпротива, необходими са цели и идеи. А най-голямата бариера, с която започнах в началото, е сериозният интелектуален, идеологически и теоретически дефицит на западния свят в това отношение. В глобалното развитие през последните няколкостотин години идеите обикновено са изпреварвали обществените процеси. Имало е мислители, предлагащи проекти за бъдещето. Те може да са се реализирали, може и да не са. Важното е, че са изпреварвали времето си. Сега като че ли настъпи момент, в който процесите се развиват стихийно и човечеството, особено западното, заприличва на хамстер, който тича в своята въртележка, без да знае накъде отива. Ето оттук идва потребността от възраждане на мислители като Маркс, опитали се да предложат изход, който е различен от индивидуалните дребни изходи, от спасенията на дребно, от отчуждените спасения.

 – Отвсякъде чуваме, че липсват лидери, а всъщност няма мислители, така ли?

Б. Попиванов: По отношение на Ренесанса, Енгелс има една фраза, че това беше   епоха, която имаше нужда от титани и раждаше титани. Нашата епоха все повече има нужда от титани, но все още не ражда такива.

 – И затова се връщаме към Маркс...

 Проф. П.-Е. Митев: Един забележителен социолог в съвременния свят, силно повлиян от Маркс, е Иманюел Уолърстийн. Работи в Йейлския университет, САЩ, беше президент на Международната социологическа асоциация. Автор е на изключително по дълбочина и обхват изследване „Съвременният свят-система“. Първият том излезе в средата на 70-те, четвъртият том – наскоро, през тази година. Уолърстийн  е убеден, че всяка социална система има начало, връхна точка и закономерен край. Капитализмът не прави изключение и навлиза в своя исторически заник. Според него краят на капитализма ще настъпи някъде към средата на века, около 2050 г., но все още не може да се каже как точно ще стане това. Тези движения, за които стана дума, са антисистемни в много дълбок смисъл на понятието. Съвременната социалдемокрация не е антисистемна. В рамките на системата тя защитава правата на труда. Това е разликата с Ленин навремето. Позицията на болшевиките, на комунистите, е антисистемна, антикапиталистическа в една недостатъчно развита, полуфеодална страна. Сега става дума за посткапитализъм, за търсене на нещо, което не просто отрича, а надминава капитализма, като израства от неговото най-високо развитие. На тази база се възражда интересът към Маркс. И това за мен е най-интересното и най-характерното. Забележете, антикапитализмът на болшевизма, на комунизма роди държавен социализъм. Сега вече знаем, че социализмът на бъдещето ще бъде социализъм на гражданското общество. Новите антисистемни движения са симптоматични: те оспорват самата властова структура – начина, по който в рамките на държавата се решават обществените въпроси. Търсят нещо трето, без да са го открили и формулирали достатъчно добре, но търсят път към общество на бъдещето.

  – А способна ли е съвременната социалдемокрация да интегрира тези движения, тяхната енергия и да търси на свой ред изход към бъдещето? Трябва ли социалдемокрацията да се ориентира към посткапитализма?

 Проф. П.-Е. Митев: Задавате много важен, ключов и труден въпрос. Социалдемокрацията има едно историческо постижение – приноса за социалната държава. Социалдемократическата позиция продължава да бъде актуална, тъй като на дневен ред е защитата на социалната държава, която се демонтира от неолибералната политическа линия. Оттук нататък предстои да се направи следващата крачка. Но преди това нека да се върнем малко назад. Социалдемокрацията не се ориентира своевременно и не прецени актуалността, която придобиват екологичните проблеми. Екологичният въпрос го има у Маркс и Енгелс, сега интересът към тяхната екологична позиция мотивира публикации и дискусии на международно равнище. Зелените движения възникнаха на територия, която можеше да бъде усвоена от социалдемокрацията... можеше, но не беше. Сега новите леви движения възникват също на територия, която утре може да се окаже, че ще бъде в печеливша конкуренция със социалдемокрацията. И неслучайно „Подемос“ и други леви алтернативи в Испания печелят за сметка на социалдемокрацията. По този начин тя се изправя пред доста сложна ситуация. От една страна, в съществуващата държавна властова система да защитава социалната държава, а от друга – да гледа напред. По какъв начин може да се съчетае едното с другото? За да се отговори на такъв въпрос, трябва да се направи крачка вляво и с поглед към посткапитализма. Дали е готова социалдемокрацията за това? Мисля, че не е, но съм убеден, че ще се наложи тази крачка да бъде направена.

 – Но като че ли се прави опит за такава крачка в ляво. Споменахме вече за движенията на Запад, включително в традиционни партии, като английските лейбъристи, но можем да погледнем и случващото се у нас. Политическите документи, приети на скорошния 49-и конгрес на БСП, не предвещават ли точно това ?

 Б. Попиванов: Бих споменал нещо конкретно за БСП. Дълбоко погрешно е пренебрежението, което понякога се наблюдава към програмите и теориите, включително към програмни декларации и резолюции. Един партиен елит, потопен в конюнктурата на актуалната политика, може да смята, че много по-важни неща са на дневен ред, но така забравя уникалността на ресурса, с който разполага. БСП е единствената партия в България, която има това сравнително преимущество, че не може просто така да изчезне, както всички други се появяват и изчезват през последните 25 години. Просто защото тази партия не възприема себе си като прагматично сглобен проект, който ще се саморазглоби, след като постигне целите на шепата си вдъхновители и спонсори. И бързо ще се прероди в друг. Единствената причина с левицата да не се случва така, са идеите.

 Иначе, европейската социалдемокрация много бързо се успокои, след като влезе в системността на западните общества след Втората световна война. По същия начин, по който и БСП много лесно се успокои с влизането си в ЕС. Прие, че основните проблеми, които има да решава, са решени. И че сега идва времето на малките решения, на малките проблеми, на политиката на всекидневието. А всъщност големите проблеми дойдоха след това. И вярно, че дневният ред на големите европейски леви партии и на българската не съвпадат изцяло, но те имат много допирни точки. Това е един сложен дневен ред. От една страна, е ясно, че в условията на силен международен натиск на капитала, единствено държавата е инструментът, който може да защитава правата на хората, да защитава труда, да защитава демокрацията. Същевременно обаче същата тази държава често представлява пречка, защото тя съвсем нерядко охранява същия разюздан капитал. Социалдемокрацията се оказва в положение, в което е по-лесно да вземе властта, отколкото да я упражнява на базата на осъзнати действителни интереси на хората. И е много важно да се осъз­нае международният мащаб, изначалната международна логика на работническото движение, така, както е видяна тя от Маркс – че промените не могат да настъпят с единично национално усилие. Доколкото капиталът и капитализмът са транснационални по своя характер, дотолкова и политическите решения на породените от тях последици трябва да бъдат винаги международни. Това е основното предизвикателство, което трябва да бъде разбрано. Европейската политическа машина е доста тромава и чудодейни обрати няма да ни връхлетят. Но пътят е този и той все повече се осъзнава от европейските леви лидери. Впрочем, стана модно на пазара да излизат книги със заглавия като „Смъртта на социал­демокрацията“.По-продуктивно е да се работи за смъртта или пък отживяването на един половинчат дневен ред, прегърнал наследството на Студената война и най-вече убеждението, че демокрацията и социалната държава са консенсусно споделена ценност. Не са.

 Проф. П.-Е. Митев: Капитализмът започва с разрушаване на вътрешните граници в рамките на отделни държави. Създава се почва за нация-държава, утвърждава се националният език. Днес капитализмът руши националните граници. Двата процеса са еднотипни, но и доста различни. Исторически погледнато, феодалите са безсилни да спрат формирането на нация-държава. В едно развито индустриално и информационно общество, каквото имаме през ХХІ век, националните държави имат повече ресурси за съпротива. И дори ако САЩ съумеят да наложат изгоден за тях проект за ТПТИ, на другия ден ще възникне същият въпрос, който вълнува Великобритания сега. Европа, респ. европейски страни, ще искат да се преразгледа споразумението или да излязат от него, защото всяко сътресение, всеки минус ще се тълкува като резултат от подчинение на САЩ. Във всеки случай навлизаме в много сложен и противоречив геополитически процес.

– Много е интересно това, което казвате, защото в крайна сметка разрушаването на феодалните граници вътре в държавите води до абсолютизъм, до силна централизация. Ако приложим същата еволюция на глобално равнище, отново ще стигнем до силна централизация и това може би си заслужава да се има предвид, когато мислим за Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции. Но тъй като този брой на списание „Ново време“ е посветен на образованието, моля ви да коментирате Маркс и в тази връзка. Какво е отношението му от икономическа перспектива към познанието, към знанието като капитал, като мотор на обществата? Той задава познанието и знанието като историческо движение, като нещо извън обективното, не като готови отговори, а като поставяне на въпроси. В епохата на дигитализацията, на лесно достъпните готови отговори, как звучат тези негови постулати?

 Проф. П.-Е. Митев: Самото обстоятелство, че човек през втората половина на ХІХ век е видял ролята на науката, която днес е въплътена в т.нар. научно-техническа революция или в новите технологии, показва дълбочината и основателността на неговата цялостна философско-историческа и икономическа концепция. Това, че се движим към „общество на знанието“, директно може да се свърже с прогнозата на Маркс за ролята на науката, а оттам и на образованието. Философията на свободата на Маркс е свързана със способността на човека рационално да овладява природата, но и своето собствено общество, да преодолее отчуждението. Нещо, което на определен етап променя ролята на идеите, на знанието.

 Б. Попиванов: Това разбиране, че човек рационално може да усвоява света и да го използва за своите цели, което в никакъв случай не е само марксистко, а просвещенско, започна да се пропуква след Втората световна война. И Аушвиц, и Хирошима са предупреждения срещу амбицията на човешкия разум да постигне максимума си по отношение на света: организирайки го, да го унищожи. Появиха се алтернативите. Например постмодернистката атака, оповестила края на „големите разкази“ и на големите човешки проекти. Но ето така, без рационално обхващане на цялото, няма кой да овладее и „големите негативи“ на света-система, който днес е толкова силно интегриран. Работата на парче, политическото ишлеме на държавни, европейски и корпоративни институции са показателни за огромната потребност от един много по-интегриран подход. И тук е мястото на самото знание и образование. В съвременните икономики и стратегии за знанието образованието се разглежда като една отделна сфера, която е разходоемка и до голяма степен съществува сама за себе си. Проектният принцип на финансиране на образованието, характерен за Европейския съюз, издава именно неразбирането, че знанието е необходимо да осмисля цялото развитие на Европа, а не примерно да бъде една генерална дирекция в Европейската комисия, отделена и откъсната от останалите и която да възпроизвежда един елит от учени, според предварително зададени критерии, и всичко това да плъзва на национално ниво. Този въпрос бе повдигнат с особена острота в поредица от статии в немския в. „Ди Цайт“ през лятото на м.г. Къде е образованието, какъв е общественият му смисъл, за какво е цялото гонене на стандарти и количествени показатели?

 И тук опираме до голямата тема за съотношението между науките. За това, че изостават не приоритетно финансираните природни науки, а социалните. Че човечеството тепърва десетилетия напред ще прилага в практиката си фундаменталните резултати на природните, а не на социалните науки. Те, социалните, въпреки многото направено, проявяват тенденцията да се лутат все още в капаните на ХХ век и се самоизолират в догми и разбирания, които пречат да се осъзнае единната природа на целия обществен организъм и обстоятелството, че знанието трябва да бъде движеща сила на цялото, а не само на един отделен сектор, в който да бъде концентрирано.

– Което ни връща пак към въпроса за Маркс, като човек на бъдещето, а не на миналия век. Една от често срещаните критики за него е, че той е много интересен, но просто икономическите му теории не са пригодни за реалностите сега. А това, което казвате Вие, е точно обратното – че той е предвидил с години напред това развитие и го е концептуализирал...

 Б. Попиванов: Маркс анализира самата природа на капитализма и е бил със съзнанието, че капитализмът по неговото време далеч не е изпълнил своя потенциал, своя таван. Не е дошъл онзи 12-и час, в който капиталистическата черупка ще се пръсне, както пише в първия том на „Капиталът“. Той не идва през XIX век, не и през 1917 г., но изглежда по-близо век по-късно – с това постепенно изчерпване на възможностите за прогрес, които капитализмът чрез развитието на производителните сили позволява, включително и чрез знанието като движеща сила. Защото в крайна сметка обществата от зората на човечеството са се развивали по един основен начин, който наричаме материално производство. Навлизаме в една нова епоха, в чийто център е потреблението, а ако нещо по-активно се произвежда, това са все повече виртуалните блага. В хода на тази логика за човека няма много място. Не хората и не дори машините произвеждат, цифрите произвеждат сами себе си, парите произвеждат пари. Човекът вече става непотребен и това е един от примерите как проблемът за отчуждението, осъзнат и осмислен от Маркс, се завръща със страшна сила през XXI век.

Проф. П.-Е. Митев: Информационното общество не може да се побере в пазарните рамки. Така възникна и проблемът с торентите. Чия собственост е музиката на Моцарт, кой е неин собственик? Отговорът е – човечеството. Всеки притежател на компютър може безплатно да я възпроизвежда. Фактически тези духовни блага, за които стана дума, не могат да бъдат ограничени или само частично могат да бъдат ограничавани. По принцип субект на научното знание и световната култура са човешкото общество, човешката общност. Това е в противоречие с икономиката, която признава изключително пазарните субекти и стойности.

Б. Попиванов: И е в пълен контраст със състоянието, в което хората си въобразяват, че са свободни, а всеки ден правят едно и също – стават, отиват на работа, излизат за половин час да глътнат хамбургера си, прибират се. И утре пак. Това е съвсем различно от разбирането за свободно развитие, което още в „Немската идеология“ Маркс и Енгелс са предложили като възможност за свобода на човека, за разгръщане на способностите му – онзи несправедливо иронизиран пасаж, където се описва как човек може сутрин да ходи на лов, следобед да лови риба, вечер да се занимава със скотовъдство, а след вечеря да се отдава на критика, без това да го прави ловец, рибар, овчар или критик.

– Мислите ли, че в България разполагаме със способностите и желанието да четем Маркс извън догмите на тоталното отрицание или безкритичното благоговение?

 Проф. П.-Е. Митев: В България и в преходните, и в постпреходните години продължава подчертано да доминира либерално-антикомунистическият дискурс. В тази обстановка е рисково за млад учен да цитира Маркс. Ако навремето беше неписано задължение да се цитира нещо от Маркс, особено в сферата на социалните науки, сега е точно обратното – неписано задължение е да се заобикаля. Цитатът става камък, който ще тежи на научния път, на научната кариера на един млад учен. Освен това у нас впечатлението от 1989 г. по отношение на наследството на Маркс беше различно от това на Запад. Там падането на Берлинската стена освободи съзнанието от геополитическия Маркс, от „кремълската връзка“. Обаче ние сме от другата страна, у нас събитието беше възприето като неуспех на самия Маркс. На това се дължи и обстоятелството, че през 90-те години не се появи издание на Маркс, освен един нов превод на „Манифеста“. От събраните съчинения на Маркс и Енгелс остана да се отпечата един том – последният, 50-ият, който така и не се появи. В същото време в Китай например започна ново, второ издание. В Русия съчиненията на Маркс и Енгелс до 50-ия том са в интернет и могат да се ползват. Маркс е достъпен, разбира се, на немски, на английски. В Русия междувременно се разви силна школа на критичен постсъветски марксизъм. България остана извън тази сфера. И тук сме заедно с Румъния...

Б. Попиванов: В България и в региона по-спокойното и охладено от страсти обсъждане на идеите е рядкост. В Берлин централен булевард продължава да се нарича „Карл Маркс Алее“, Паметникът на Маркс и Енгелс е до Александер плац, в самия център, и никой не изпада в ужас от това. Смята се, че то е част от националното наследство на страната. У нас Паметникът на Маркс е на съвсем скрито място в двора на УНСС и беше подложен на невероятен остракизъм, на предложения от комитет на майки да бъде премахнат, понеже плашел техните деца-студенти. Само тези два съпоставени дребни факта показват до каква степен истеричното възприемане на миналото, неспособността да отделяме история от идеи продължава да държи главата ни под водата. Все така допускаме да бъдем превземани от всевъзможни конюнктурни моди, без да ги осмисляме и без да можем да намерим мястото на България и на българското общество в тях.

 Проф. П.-Е.Митев: Понеже стана дума и за другите страни от Източна Европа, малко по-различно е положението в Унгария, най-вече по силата на факта, че един от най-големите мислители на ХХ век – Дьорд Лукач, унгарец, е марксист. Школата на Лукач продължава да съществува. На Световния конгрес по философия в Истанбул беше представена със собствена сесия. В Германия има фондация „Роза Люксембург“, чието влияние достига и до България. Спонсорираха издания, подготвени от български съставители – „Маркс: хетерогенни прочити от ХХ век“ (2012) и „Автономизъм и маркссизъм: от Парижката комуна до Световния социален форум“ (2013)...

Б. Попиванов: И още един щрих за Германия. Фондация „Фридрих Еберт“, свързана с германските социалдемократи, държи правата и стопанисва родната къща на Маркс в Трир, както и родната къща на Енгелс във Вупертал. Независимо че преди повече от 50 години немската социалдемокрация се отказа от марксисткия светоглед. Наследството, миналото, традицията, началото не се отричат.

 – А самите студенти, какво ще кажете за тях?

 Б. Попиванов:  От няколко години има една тенденция сред студентите в социалните науки на завръщане на лявото. На лявото, но разбирано не като партийна или политическа ориентация, дори не непременно като марксизъм, а като неприемане на хегемонията на дяснолибералните ценности в България. Тенденцията още не е достатъчно обособена, нито масова, но несъмнено е налице и показва, че рано или късно всяко действие среща обратно по посока и равно по сила противодействие. В България този процес у младите поколения едва е покълнал. Компас няма. Подобно на връстниците си от западноевропейските движения, немалко студенти у нас имат съзнанието за това, че нещата не вървят, както биха искали, но не са стигнали до решенията на въпроса как биха искали. Изразено с думите на Маркс, те все още настояват да си обяснят света. После обаче ще дойде и задачата да го променят.

 

 

 Разговорът  води Крум Зарков

 

 

 

 

 

Петър-Емил Иванов Митев е политолог и социолог.Един от основателите  на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“, председател на неговия Управителен съвет. Дългогодишен директор на Научноизследователския институт за младежта. В продължение на много години е  председател на Българската социологическа асоциация. Преподавател в Софийския университет
„Св. Климент Охридски“.

 

Борис Попиванов е доктор по политология, доцент в катедра Политология на СУ Св. Климент Охридски" Научните му интереси са в областта на политическите идеологии, теория на гражданството, младежки изследвания.

 

 

 

 

Източник: списание „Ново време”, Брой  1-2, Юни-Юли 2016

 

 

 

 

 

Прочит на „Капиталът” на Маркс с Дейвид Харви

 

 

13 лекции на социолога Дейвид Харви, който изнася тези курсове почти 40 години.
През 2011 г. за първи път са заснети и публикувани.
Дейвид Харви се опитва да помогне на хората да четат „Капиталът“ през очите на Маркс. Обяснява на леснодостъпен за широката публика език какво точно означават термините, които Маркс използва в книгата си.
Много интересен и полезен филм, който, надявам се, ще предизвика любопитството на хората и ще ги накара да превъзмогнат страха си от четенето на икономически трудове. Определено светът ще ни изглежда по съвсем нов начин, когато разберем как точно функционира капиталистическият начин на производство, как са се появили парите и каква е тяхната функция, какво представлява стоката, защо винаги има безработица при капитализма, как системата създава изкуствени нужди и защо не може да съществува без да поражда циклични кризи.
На тези и редица други въпроси отговаря Маркс преди почти 150 години.
„Капиталът“ съвсем не е трудна за четене, стига да познаваме значението на икономическите термини в нея. Точно тях ще ни разясни Дейвид Харви в своите лекции, посещавани всяка година от все повече хора, търсещи начин да си обяснят капиталистическия свят и правилата, които го ръководят.
За превода е използвано изданието на „Капиталът“ от 1948 г. на БКП.

 

Епизод  1 - Въведение

https://www.youtube.com/watch?v=2O_MezKtdB0

 

Епизод 2 - Стоката. Процесът на размяна.

http://www.dokumentalni.com/?p=4200