Търсене в този блог

12.07.2016 г.

МАРКС НА ПОМОЩ ?

 

 

 

В един от последните си броеве авторитетното либерално списание „The American interest“ публикува статия с многозначителното заглавие „Маркс на помощ ?“. Този текст се вписва в ясната тенденция за повишен интерес към творчеството и личността на Карл Маркс, обявен междувременно за Мислител на хилядолетието. Изследователи, политици и учени спорят около въпроса може ли Маркс отново да е актуален, или влиянието му е ограничено в рамките на отминалия ХХ век. В България покойният вече Бернард Мунтян, Петър-Емил Митев и Борис Попиванов дават еднозначен отговор, озаглавявайки съставената от тях антология с избрани текстове на Маркс „Човекът и бъдещето“. Редакцията на „Ново време“ потърси съставителите Петър-Емил Митев и Борис Попиванов, за да разберем възможно ли е днес българите да възприемат прозренията на Маркс без изкуствено обожествяване или преднамерено отричане. И въобще има ли смисъл отново да се обърнем към


 

 

 

 

МАРКС НА ПОМОЩ ?

 

 

– Не много отдавна издадохте забележителния том – изследване с избрани текстове на Маркс под наслов „Човекът и бъдещето“. Каква беше необходимостта от тази книга? Нима Маркс отново е актуален?

 

Проф. П.-Е. Митев: За да разберем актуалността на подобно издание, трябва да вземем предвид два ефекта. Единият бих нарекъл ефект „Феникс“: новото възраждане на интереса към Маркс. Тогава, когато той сякаш си отива, фактически се завръща и е в началото на един нов възход, на ново битие. Символно е изразено още във факта, че точно когато Маркс физически умира през 1883 г., започва да излиза списание „Ди Нойе Цайт“ и се поставя началото на марксистката школа. След 1989 г. се очакваше, че Берлинската стена, вече съборена, ще затрупа Маркс и неговото наследство. Всъщност стана точно обратното. Тя го освободи. И ако искаме да си отговорим на въпроса, защо Маркс беше обявен на Запад за „Мислител на хилядолетието“, трябва да си дадем сметка, че това беше невъзможно по времето на Берлинската стена. Тогава Маркс присъстваше символно на Червения площад и да го признаеш, означаваше да капитулираш идеологически в конфронтацията със Съветския съюз. Невъзможно беше по времето на Студената война. Нейният край обаче освободи Маркс от глобалното политическо противостоене и разкри шанса да се оцени неговият интелектуален мащаб. Така стана възможен ефектът „Феникс“. Наблюдавахме го и през 2008 г. по нов начин, с новата криза. Тогава снимка на президента Саркози, заснет как прелиства „Капиталът“, обиколи света, а в. „Таймс“ писа за Маркс на първа страница: „Той се завърна“. Той!!!            

 Другият е ефектът „Г-н Журден“, известен герой на Молиер, който цял живот говорил в проза, без да знае това. Ние просто не си даваме сметка, че начинът, по който се интерпретират съвременните събития в света, се базира на системна връзка между обществените отношения в различни сфери, и специално между политика и икономика, което Маркс пръв установява. Достатъчно е да се спомене самото понятие „капитализъм“, което означава обществената система в съвременния свят. Потърсете го в изданията на „Енциклопедия Британика“ през ХІХ век. Няма да го намерите. Понятието обобщава характеристиките на обществото, в което доминират капиталът и класата, която го притежава. Влиза в науката и обществената комуникация благодарение преди всичко на Маркс и неговите последователи. Днес се използва и от идейни противници на марксизма. Г-жа Тачър беше казала, че пред Маркс и Енгелс предпочита „Marks and Spencer“. Но и за нея „капитализъм“ е основно понятие. Маркс показа на едни какво трябва да атакуват, на други – да критикуват, на трети – да защитават.

 – Затова ли в един от последните броеве на The American Interest – едно от „най-тежките“ американски списания, с членове на борда като Франсис Фукуяма, Збигнев Бжежински и Марио Варгас Льоса – има статия, озаглавена „Маркс на помощ“?

Б. Попиванов: В изследванията от последните две десетилетия тече едно необявено, мълчаливо, но съвсем видимо погребение на идеята за Маркс като баща на реалния социализъм. Много по-рядко можем да прочетем изследване върху марксизма, което кръжи над общества на дефицита, над концлагери, т.е. над всички онези асоциации, които първи изплуваха, пък макар и даже, за да бъдат оспорени. Маркс вече е разглеждан на съвсем друго ниво. Съвременната европейска и американска мисъл се откъсна от този вид ретро перспектива и се стреми да види в друга светлина идеите на Маркс – такива, че да бъдат полезни, значими и продуктивни за нашето собствено време. Такава тенденция личи дори и по отношение на Ленин. В един двутомник от важна конференция в Лондон, „Идеята на комунизма“, Ленин е изваден от клетката на строителството на СССР и военния комунизъм, а се разглежда в по-друг аспект – какви насоки е дал за организиране на една класа, за създаване на нейния авангард, за формиране на съзнание, за историческа промяна. Кризата от 2008 г. даде допълнителен тласък на преоценките. Под огромна въпросителна попаднаха големите съвременни идеолози и теоретици на бъдещето – тези, които, живеейки в нашето съвремие, се опитваха да му дадат насока. Имаше такива безспорно ярки автори през 90-те години и в началото на нашия век. Робърт Кейгън, например, обосноваваше неизбежността на глобалното американско присъствие като единствен гарант за глобално равновесие. Антъни Гидънс смяташе, че отиването отвъд класическата социалдемокрация и класическия либерализъм е единственият път на съвременните общества, ако искат да бъдат едновременно социални и конкурентоспособни. Юрген Хабермас приемаше като движеща сила на европейската интеграция конституционния патриотизъм, естественото обединение около общи за Европа политически принципи и ценности. И т.н., и т.н. Различни „доктори на обществото“ внушаваха своите рецепти, нерядко превръщани в реална стратегия на държави и правителства.

Не казвам, че всичко това няма значение или че мястото му е в музея, но най-малкото е поставено под съмнение. Кризата оголи и обостри една ситуация на ерозия и падане на авторитетите, на повсеместни несигурност, неравенство, несправедливост и отчуждение между хората. Тя няма как да не върне лентата към Маркс. Просто защото исторически той е най-могъщата фигура, която е дала своя отговор на тези въпроси, дори за автори, които го отхвърлят.

В статията, която вие споменавате, драмата на днешния ден е представена по изключително интересен начин, в плоскостта на отношението икономика–политика. Президентската кампания в САЩ е само поводът за едно важно наблюдение. Кризисните явления са провокирали два разнопосочни политически отговора, които обаче са еднакво неадекватни на природата на проблема. Усилване на държавата или освобождаване на пазара – привидно действителна, но всъщност фалшива дилема. И в двата случая се пропуска, че става дума за един конгломерат, за онова, което в България бихме нарекли олигархия – срастване на държавата с икономическата власт. И държавата да изберем, и пазара, ще получим негативните последици от двете. Именно по тази причина отчуждението, което Маркс поставя в основата на ранните си трудове, и идеите, които той дава за неговото превъзмогване, за намиране на мястото и освобождаване на човека от несигурността, в която живее, представляват пътят, който поне теоретично трябва ни изведе от капана на съвременния капитализъм. Той не е просто пазарна икономика, а вече абсолютно неразчленимо съчетание с политиката, което не можем да развържем, ако атакуваме неговите елементи поотделно. Първа стъпка към разсичането му предполага цялостно схващане за взаимовръзката между държава и капитал. У Маркс го има. Можем да не го приемем, но го има.

 – Това, че и либералите се интересуват от Маркс, не е ли доказателство, че сме на път да загубим най-важното – свободата си, икономическа и лична?

 Проф. П.-Е. Митев: Вижте, ХХІ век трябва да даде решаващ отговор на въпроса за човешката свобода. И може би най-дълбоката причина за актуалността на Маркс е, че неговата философия, формулирана още през 1844 г., е най-съвременната философия на свободата. Маркс достига до фундаменталния въпрос за същността на обществото: форма на организация за оптимизиране на съществуването на неговите членове или суперсистема по отношение на тях – подобно на термитника, който функционира като свръхорганизъм. По-късно Маркс развива ключовата идея за хоризонталните и вертикалните обществени връзки. Историята на цивилизациите започва в различни варианти като господство на лични зависимости; това са фактически най-грубите вертикални връзки. Достига се до капиталистическото общество на вещна, опосредена от вещи, зависимост при лична независимост. За да се насочи към бъдеща, трета фаза – общество на свободната индивидуалност. Следкапиталистическото общество е общество на свободната индивидуалност, това е неговата основна характеристика. Подчертана е още в „Манифеста“. Между другото, когато италиански социалисти се обръщат към Енгелс с молба да предложи синтезирана формула на тяхното учение за бъдещото общество, той припомня „Манифеста“: „Свободата на всеки е условие за свободата на всички.“ Свободата на всеки – на индивида – е критерият, не обратното!

 В съвременния свят наблюдаваме противоположни тенденции. От една страна, се откроява мощен обществен процес на индивидуализация. Описан е детайлно в социологическата литература още през 90-те години на миналия век. Проличава в периметъра на личния избор, в мобилния начин на живот – от реалното и виртуалното пространство до партньорските отношения, семейните връзки и професионалните траектории. Новият девиз е: „Мотото е да бъдеш независим, господар на самия себе си“. Но заедно с индивидуализацията се появява и обратна тенденция. Никога не са съществували такива възможности за ограничаване, следене и контролиране на индивида, каквито дават съвременните технологии. Забележете, същите технологии, които стимулират индивидуализацията, която е тясно свързана с навлизането в т. нар. информационно общество.

 И още нещо. Маркс отрежда специално внимание на фундаменталния факт, че предпоставка за капитализма е отделянето на производителите от средствата за производство. Сега можем да видим предпоставки за посткапитализма: връзката се възстановява. Появява се производител, който произвежда информационни продукти със собствения си компютър. Това е съвършено нов тип производство. Ще дам само един пример. Най-големият информационен продукт в света е Уикипедия. Създадена е от над 30 000 доброволци, които стават съавтори. Създава се и се разширява креатосфера, сфера на творчество. Разгръща се в количествен смисъл – обхваща все повече нови области; в качествен смисъл – иновациите стават залог за развитието на една страна, вкл. и на брутния вътрешен продукт; в субектен смисъл – увеличава се броят на хората с творческо участие. Това са различни аспекти, които засягат процеса на индивидуализация.

 ХХ век ознаменува края на империите. През ХХІ век демокрация­та е приета като ключова дума на нормалното политическо съществуване. Но пак подчертавам, съвременните възможности за манипулация, следене и контрол на личността са такива, че пред тях бледнее въображението на Оруел. Оказа се, че може да се подслушва и канцлерът на Германия, и президентът на Франция, и който искате. А обикновеният човек – вкъщи пред компютъра, на улицата на всеки ъгъл може да се следи и контролира, а пред телевизора – да се манипулира.

 Още един аспект на контраста. Докато мощни процеси съдействат за разширяване на хоризонталните връзки в сферата на отделните общества, наблюдаваме в геополитическата сфера амбициозен и опасен стремеж към утвърждаване на вертикални връзки. Вижте позицията, в която се намират днес САЩ. Абсолютно безпрецедентна в цялата история. Никога една страна не е концентрирала толкова ресурси и не е имала такова влияние в глобалния свят. И никога не е претендирала за изключителност и еднолично лидерство при наличието на широка мрежа от представителни международни организации!...

Създават се и растат предпоставките за нова крачка в човешката свобода и заедно с това светът се намира в условия, при които се утвърждава господството на 1% над 99% – също абсолютно безпрецедентно в реалната икономика и в реалния живот.

 

– Силно изразена критика на тези безпрецедентни нива на неравенства се забелязва и при антиистаблишмънт явления като „Окупирай Уолстрийт“ или СИРИЗА, както и при политици като Сандърс и Корбин. В каква степен те могат да се квалифицират като марксистки? Като че ли особено интересно е случващото се в САЩ и Великобритания, в центъра на либералния свят?

 Б. Попиванов: Част от тези политически движения директно се описват като марксистки, както в техните послания, така и от техните лидери. Лидерът на СИРИЗА Алексис Ципрас изгря на корицата на водещо италианско списание в колаж с Марксовите брада и мустаци. Неговият бивш финансов министър и сегашен водач на движението DiEM 25 Янис Варуфакис определи себе си като „ексцентричен марксист“. Но ето че и лидерът на „Подемос“ Пабло Иглесиас тържествено декларира в интервю: „Смятам себе си за марксист“. А лейбъристкият лидер Джеръми Корбин разказва пред БиБиСи, че анализите и философията на Маркс според него са „брилянтни“ и „пленителни“.

 Но по-съществени са поуките. Аз разглеждам тези явления повече като ферментация на нови социални движения, отколкото като завършени идеологически и организационни продукти. Те по-скоро посочват наболелия проблем, отколкото да кристализират ясни подходи за решения. Но са ясен симптом, че нещо не е наред със съвременния световен капитализъм. Защото, ако в един по-ранен исторически етап капиталистическото развитие се е нуждаело от демокрацията, разбирана като либерална или буржоазна демокрация, просто за да може да преодолее остатъците от едно привилегировано общество и да отвори максимален терен на индивидуалната пазарна капиталистическа инициатива на хората, днес идва моментът, когато капитализмът започва да се противопоставя на демокрацията. Тя сякаш вече става излишна за него, не му върши работа. Опасно е да се оставят обществените мнозинства с гласа си да определят посоката –  понеже могат да причинят сериозни вреди на срасналите се помежду си политически и икономически елити. Виждаме как държавни глави стават лобисти на самолети и бойни кораби, как пътуват почти като търговски пътници. Отслабва ролята им на изразители на волята на гражданите. Новите движения са контрапункт, противотежест на елитите в две посоки. От едната звучи призивът към национално самозатваряне, към консервативен популизъм, в чиито очи страх, несигурност, несправедливост и неравенства идват от прекомерно отваряне, от размиване на граници. А от другата страна са движения, които виждат своята перспектива в едно цялостно отваряне към света и преобразуване на обществените отношения. И за Окупирай, и за Анонимните, и за Възмутените решението не може да се търси в една отделно взета страна. И тъкмо те виждат един от големите и скрити за мнозинството европейци и американци парадокси. Има го убеждението на народите, че никога в историята не са били по-свободни – но заедно с усещането, че живеят по-зле, по-роботизирано, по-нещастно отпреди. И не защото хората дълбоко не желаят свободата си, а защото тази свобода изтънява. Тя не е в повече днес, а в по-малко. Нея не я застрашават враждебни мигранти или корумпирани политици, проблемът е другаде – и тъкмо тази камбана бият новите леви движения.

 Те напомнят, че там, където би трябвало да бъде най-свободен, човекът се оказва с най-много окови, и то най-често невидими, оковите на неолибералната система. Маркс бе казал, че той няма какво да губи, освен оковите си. Само че днес има какво да губи – придобивките на всекидневието и масовото потребление. И за разлика от обществата на реалния социализъм, когато се развива своеобразна критична дистанция от пропагандата на системата, сега дистанцията едва започва да се формира. Истинските либерали тук не би следвало да бъдат на различно мнение от истинските социалисти – тъкмо заради заплахите пред свободата и самореализацията. Но освен стихийна обществена и политическа съпротива, необходими са цели и идеи. А най-голямата бариера, с която започнах в началото, е сериозният интелектуален, идеологически и теоретически дефицит на западния свят в това отношение. В глобалното развитие през последните няколкостотин години идеите обикновено са изпреварвали обществените процеси. Имало е мислители, предлагащи проекти за бъдещето. Те може да са се реализирали, може и да не са. Важното е, че са изпреварвали времето си. Сега като че ли настъпи момент, в който процесите се развиват стихийно и човечеството, особено западното, заприличва на хамстер, който тича в своята въртележка, без да знае накъде отива. Ето оттук идва потребността от възраждане на мислители като Маркс, опитали се да предложат изход, който е различен от индивидуалните дребни изходи, от спасенията на дребно, от отчуждените спасения.

 – Отвсякъде чуваме, че липсват лидери, а всъщност няма мислители, така ли?

Б. Попиванов: По отношение на Ренесанса, Енгелс има една фраза, че това беше   епоха, която имаше нужда от титани и раждаше титани. Нашата епоха все повече има нужда от титани, но все още не ражда такива.

 – И затова се връщаме към Маркс...

 Проф. П.-Е. Митев: Един забележителен социолог в съвременния свят, силно повлиян от Маркс, е Иманюел Уолърстийн. Работи в Йейлския университет, САЩ, беше президент на Международната социологическа асоциация. Автор е на изключително по дълбочина и обхват изследване „Съвременният свят-система“. Първият том излезе в средата на 70-те, четвъртият том – наскоро, през тази година. Уолърстийн  е убеден, че всяка социална система има начало, връхна точка и закономерен край. Капитализмът не прави изключение и навлиза в своя исторически заник. Според него краят на капитализма ще настъпи някъде към средата на века, около 2050 г., но все още не може да се каже как точно ще стане това. Тези движения, за които стана дума, са антисистемни в много дълбок смисъл на понятието. Съвременната социалдемокрация не е антисистемна. В рамките на системата тя защитава правата на труда. Това е разликата с Ленин навремето. Позицията на болшевиките, на комунистите, е антисистемна, антикапиталистическа в една недостатъчно развита, полуфеодална страна. Сега става дума за посткапитализъм, за търсене на нещо, което не просто отрича, а надминава капитализма, като израства от неговото най-високо развитие. На тази база се възражда интересът към Маркс. И това за мен е най-интересното и най-характерното. Забележете, антикапитализмът на болшевизма, на комунизма роди държавен социализъм. Сега вече знаем, че социализмът на бъдещето ще бъде социализъм на гражданското общество. Новите антисистемни движения са симптоматични: те оспорват самата властова структура – начина, по който в рамките на държавата се решават обществените въпроси. Търсят нещо трето, без да са го открили и формулирали достатъчно добре, но търсят път към общество на бъдещето.

  – А способна ли е съвременната социалдемокрация да интегрира тези движения, тяхната енергия и да търси на свой ред изход към бъдещето? Трябва ли социалдемокрацията да се ориентира към посткапитализма?

 Проф. П.-Е. Митев: Задавате много важен, ключов и труден въпрос. Социалдемокрацията има едно историческо постижение – приноса за социалната държава. Социалдемократическата позиция продължава да бъде актуална, тъй като на дневен ред е защитата на социалната държава, която се демонтира от неолибералната политическа линия. Оттук нататък предстои да се направи следващата крачка. Но преди това нека да се върнем малко назад. Социалдемокрацията не се ориентира своевременно и не прецени актуалността, която придобиват екологичните проблеми. Екологичният въпрос го има у Маркс и Енгелс, сега интересът към тяхната екологична позиция мотивира публикации и дискусии на международно равнище. Зелените движения възникнаха на територия, която можеше да бъде усвоена от социалдемокрацията... можеше, но не беше. Сега новите леви движения възникват също на територия, която утре може да се окаже, че ще бъде в печеливша конкуренция със социалдемокрацията. И неслучайно „Подемос“ и други леви алтернативи в Испания печелят за сметка на социалдемокрацията. По този начин тя се изправя пред доста сложна ситуация. От една страна, в съществуващата държавна властова система да защитава социалната държава, а от друга – да гледа напред. По какъв начин може да се съчетае едното с другото? За да се отговори на такъв въпрос, трябва да се направи крачка вляво и с поглед към посткапитализма. Дали е готова социалдемокрацията за това? Мисля, че не е, но съм убеден, че ще се наложи тази крачка да бъде направена.

 – Но като че ли се прави опит за такава крачка в ляво. Споменахме вече за движенията на Запад, включително в традиционни партии, като английските лейбъристи, но можем да погледнем и случващото се у нас. Политическите документи, приети на скорошния 49-и конгрес на БСП, не предвещават ли точно това ?

 Б. Попиванов: Бих споменал нещо конкретно за БСП. Дълбоко погрешно е пренебрежението, което понякога се наблюдава към програмите и теориите, включително към програмни декларации и резолюции. Един партиен елит, потопен в конюнктурата на актуалната политика, може да смята, че много по-важни неща са на дневен ред, но така забравя уникалността на ресурса, с който разполага. БСП е единствената партия в България, която има това сравнително преимущество, че не може просто така да изчезне, както всички други се появяват и изчезват през последните 25 години. Просто защото тази партия не възприема себе си като прагматично сглобен проект, който ще се саморазглоби, след като постигне целите на шепата си вдъхновители и спонсори. И бързо ще се прероди в друг. Единствената причина с левицата да не се случва така, са идеите.

 Иначе, европейската социалдемокрация много бързо се успокои, след като влезе в системността на западните общества след Втората световна война. По същия начин, по който и БСП много лесно се успокои с влизането си в ЕС. Прие, че основните проблеми, които има да решава, са решени. И че сега идва времето на малките решения, на малките проблеми, на политиката на всекидневието. А всъщност големите проблеми дойдоха след това. И вярно, че дневният ред на големите европейски леви партии и на българската не съвпадат изцяло, но те имат много допирни точки. Това е един сложен дневен ред. От една страна, е ясно, че в условията на силен международен натиск на капитала, единствено държавата е инструментът, който може да защитава правата на хората, да защитава труда, да защитава демокрацията. Същевременно обаче същата тази държава често представлява пречка, защото тя съвсем нерядко охранява същия разюздан капитал. Социалдемокрацията се оказва в положение, в което е по-лесно да вземе властта, отколкото да я упражнява на базата на осъзнати действителни интереси на хората. И е много важно да се осъз­нае международният мащаб, изначалната международна логика на работническото движение, така, както е видяна тя от Маркс – че промените не могат да настъпят с единично национално усилие. Доколкото капиталът и капитализмът са транснационални по своя характер, дотолкова и политическите решения на породените от тях последици трябва да бъдат винаги международни. Това е основното предизвикателство, което трябва да бъде разбрано. Европейската политическа машина е доста тромава и чудодейни обрати няма да ни връхлетят. Но пътят е този и той все повече се осъзнава от европейските леви лидери. Впрочем, стана модно на пазара да излизат книги със заглавия като „Смъртта на социал­демокрацията“.По-продуктивно е да се работи за смъртта или пък отживяването на един половинчат дневен ред, прегърнал наследството на Студената война и най-вече убеждението, че демокрацията и социалната държава са консенсусно споделена ценност. Не са.

 Проф. П.-Е. Митев: Капитализмът започва с разрушаване на вътрешните граници в рамките на отделни държави. Създава се почва за нация-държава, утвърждава се националният език. Днес капитализмът руши националните граници. Двата процеса са еднотипни, но и доста различни. Исторически погледнато, феодалите са безсилни да спрат формирането на нация-държава. В едно развито индустриално и информационно общество, каквото имаме през ХХІ век, националните държави имат повече ресурси за съпротива. И дори ако САЩ съумеят да наложат изгоден за тях проект за ТПТИ, на другия ден ще възникне същият въпрос, който вълнува Великобритания сега. Европа, респ. европейски страни, ще искат да се преразгледа споразумението или да излязат от него, защото всяко сътресение, всеки минус ще се тълкува като резултат от подчинение на САЩ. Във всеки случай навлизаме в много сложен и противоречив геополитически процес.

– Много е интересно това, което казвате, защото в крайна сметка разрушаването на феодалните граници вътре в държавите води до абсолютизъм, до силна централизация. Ако приложим същата еволюция на глобално равнище, отново ще стигнем до силна централизация и това може би си заслужава да се има предвид, когато мислим за Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции. Но тъй като този брой на списание „Ново време“ е посветен на образованието, моля ви да коментирате Маркс и в тази връзка. Какво е отношението му от икономическа перспектива към познанието, към знанието като капитал, като мотор на обществата? Той задава познанието и знанието като историческо движение, като нещо извън обективното, не като готови отговори, а като поставяне на въпроси. В епохата на дигитализацията, на лесно достъпните готови отговори, как звучат тези негови постулати?

 Проф. П.-Е. Митев: Самото обстоятелство, че човек през втората половина на ХІХ век е видял ролята на науката, която днес е въплътена в т.нар. научно-техническа революция или в новите технологии, показва дълбочината и основателността на неговата цялостна философско-историческа и икономическа концепция. Това, че се движим към „общество на знанието“, директно може да се свърже с прогнозата на Маркс за ролята на науката, а оттам и на образованието. Философията на свободата на Маркс е свързана със способността на човека рационално да овладява природата, но и своето собствено общество, да преодолее отчуждението. Нещо, което на определен етап променя ролята на идеите, на знанието.

 Б. Попиванов: Това разбиране, че човек рационално може да усвоява света и да го използва за своите цели, което в никакъв случай не е само марксистко, а просвещенско, започна да се пропуква след Втората световна война. И Аушвиц, и Хирошима са предупреждения срещу амбицията на човешкия разум да постигне максимума си по отношение на света: организирайки го, да го унищожи. Появиха се алтернативите. Например постмодернистката атака, оповестила края на „големите разкази“ и на големите човешки проекти. Но ето така, без рационално обхващане на цялото, няма кой да овладее и „големите негативи“ на света-система, който днес е толкова силно интегриран. Работата на парче, политическото ишлеме на държавни, европейски и корпоративни институции са показателни за огромната потребност от един много по-интегриран подход. И тук е мястото на самото знание и образование. В съвременните икономики и стратегии за знанието образованието се разглежда като една отделна сфера, която е разходоемка и до голяма степен съществува сама за себе си. Проектният принцип на финансиране на образованието, характерен за Европейския съюз, издава именно неразбирането, че знанието е необходимо да осмисля цялото развитие на Европа, а не примерно да бъде една генерална дирекция в Европейската комисия, отделена и откъсната от останалите и която да възпроизвежда един елит от учени, според предварително зададени критерии, и всичко това да плъзва на национално ниво. Този въпрос бе повдигнат с особена острота в поредица от статии в немския в. „Ди Цайт“ през лятото на м.г. Къде е образованието, какъв е общественият му смисъл, за какво е цялото гонене на стандарти и количествени показатели?

 И тук опираме до голямата тема за съотношението между науките. За това, че изостават не приоритетно финансираните природни науки, а социалните. Че човечеството тепърва десетилетия напред ще прилага в практиката си фундаменталните резултати на природните, а не на социалните науки. Те, социалните, въпреки многото направено, проявяват тенденцията да се лутат все още в капаните на ХХ век и се самоизолират в догми и разбирания, които пречат да се осъзнае единната природа на целия обществен организъм и обстоятелството, че знанието трябва да бъде движеща сила на цялото, а не само на един отделен сектор, в който да бъде концентрирано.

– Което ни връща пак към въпроса за Маркс, като човек на бъдещето, а не на миналия век. Една от често срещаните критики за него е, че той е много интересен, но просто икономическите му теории не са пригодни за реалностите сега. А това, което казвате Вие, е точно обратното – че той е предвидил с години напред това развитие и го е концептуализирал...

 Б. Попиванов: Маркс анализира самата природа на капитализма и е бил със съзнанието, че капитализмът по неговото време далеч не е изпълнил своя потенциал, своя таван. Не е дошъл онзи 12-и час, в който капиталистическата черупка ще се пръсне, както пише в първия том на „Капиталът“. Той не идва през XIX век, не и през 1917 г., но изглежда по-близо век по-късно – с това постепенно изчерпване на възможностите за прогрес, които капитализмът чрез развитието на производителните сили позволява, включително и чрез знанието като движеща сила. Защото в крайна сметка обществата от зората на човечеството са се развивали по един основен начин, който наричаме материално производство. Навлизаме в една нова епоха, в чийто център е потреблението, а ако нещо по-активно се произвежда, това са все повече виртуалните блага. В хода на тази логика за човека няма много място. Не хората и не дори машините произвеждат, цифрите произвеждат сами себе си, парите произвеждат пари. Човекът вече става непотребен и това е един от примерите как проблемът за отчуждението, осъзнат и осмислен от Маркс, се завръща със страшна сила през XXI век.

Проф. П.-Е. Митев: Информационното общество не може да се побере в пазарните рамки. Така възникна и проблемът с торентите. Чия собственост е музиката на Моцарт, кой е неин собственик? Отговорът е – човечеството. Всеки притежател на компютър може безплатно да я възпроизвежда. Фактически тези духовни блага, за които стана дума, не могат да бъдат ограничени или само частично могат да бъдат ограничавани. По принцип субект на научното знание и световната култура са човешкото общество, човешката общност. Това е в противоречие с икономиката, която признава изключително пазарните субекти и стойности.

Б. Попиванов: И е в пълен контраст със състоянието, в което хората си въобразяват, че са свободни, а всеки ден правят едно и също – стават, отиват на работа, излизат за половин час да глътнат хамбургера си, прибират се. И утре пак. Това е съвсем различно от разбирането за свободно развитие, което още в „Немската идеология“ Маркс и Енгелс са предложили като възможност за свобода на човека, за разгръщане на способностите му – онзи несправедливо иронизиран пасаж, където се описва как човек може сутрин да ходи на лов, следобед да лови риба, вечер да се занимава със скотовъдство, а след вечеря да се отдава на критика, без това да го прави ловец, рибар, овчар или критик.

– Мислите ли, че в България разполагаме със способностите и желанието да четем Маркс извън догмите на тоталното отрицание или безкритичното благоговение?

 Проф. П.-Е. Митев: В България и в преходните, и в постпреходните години продължава подчертано да доминира либерално-антикомунистическият дискурс. В тази обстановка е рисково за млад учен да цитира Маркс. Ако навремето беше неписано задължение да се цитира нещо от Маркс, особено в сферата на социалните науки, сега е точно обратното – неписано задължение е да се заобикаля. Цитатът става камък, който ще тежи на научния път, на научната кариера на един млад учен. Освен това у нас впечатлението от 1989 г. по отношение на наследството на Маркс беше различно от това на Запад. Там падането на Берлинската стена освободи съзнанието от геополитическия Маркс, от „кремълската връзка“. Обаче ние сме от другата страна, у нас събитието беше възприето като неуспех на самия Маркс. На това се дължи и обстоятелството, че през 90-те години не се появи издание на Маркс, освен един нов превод на „Манифеста“. От събраните съчинения на Маркс и Енгелс остана да се отпечата един том – последният, 50-ият, който така и не се появи. В същото време в Китай например започна ново, второ издание. В Русия съчиненията на Маркс и Енгелс до 50-ия том са в интернет и могат да се ползват. Маркс е достъпен, разбира се, на немски, на английски. В Русия междувременно се разви силна школа на критичен постсъветски марксизъм. България остана извън тази сфера. И тук сме заедно с Румъния...

Б. Попиванов: В България и в региона по-спокойното и охладено от страсти обсъждане на идеите е рядкост. В Берлин централен булевард продължава да се нарича „Карл Маркс Алее“, Паметникът на Маркс и Енгелс е до Александер плац, в самия център, и никой не изпада в ужас от това. Смята се, че то е част от националното наследство на страната. У нас Паметникът на Маркс е на съвсем скрито място в двора на УНСС и беше подложен на невероятен остракизъм, на предложения от комитет на майки да бъде премахнат, понеже плашел техните деца-студенти. Само тези два съпоставени дребни факта показват до каква степен истеричното възприемане на миналото, неспособността да отделяме история от идеи продължава да държи главата ни под водата. Все така допускаме да бъдем превземани от всевъзможни конюнктурни моди, без да ги осмисляме и без да можем да намерим мястото на България и на българското общество в тях.

 Проф. П.-Е.Митев: Понеже стана дума и за другите страни от Източна Европа, малко по-различно е положението в Унгария, най-вече по силата на факта, че един от най-големите мислители на ХХ век – Дьорд Лукач, унгарец, е марксист. Школата на Лукач продължава да съществува. На Световния конгрес по философия в Истанбул беше представена със собствена сесия. В Германия има фондация „Роза Люксембург“, чието влияние достига и до България. Спонсорираха издания, подготвени от български съставители – „Маркс: хетерогенни прочити от ХХ век“ (2012) и „Автономизъм и маркссизъм: от Парижката комуна до Световния социален форум“ (2013)...

Б. Попиванов: И още един щрих за Германия. Фондация „Фридрих Еберт“, свързана с германските социалдемократи, държи правата и стопанисва родната къща на Маркс в Трир, както и родната къща на Енгелс във Вупертал. Независимо че преди повече от 50 години немската социалдемокрация се отказа от марксисткия светоглед. Наследството, миналото, традицията, началото не се отричат.

 – А самите студенти, какво ще кажете за тях?

 Б. Попиванов:  От няколко години има една тенденция сред студентите в социалните науки на завръщане на лявото. На лявото, но разбирано не като партийна или политическа ориентация, дори не непременно като марксизъм, а като неприемане на хегемонията на дяснолибералните ценности в България. Тенденцията още не е достатъчно обособена, нито масова, но несъмнено е налице и показва, че рано или късно всяко действие среща обратно по посока и равно по сила противодействие. В България този процес у младите поколения едва е покълнал. Компас няма. Подобно на връстниците си от западноевропейските движения, немалко студенти у нас имат съзнанието за това, че нещата не вървят, както биха искали, но не са стигнали до решенията на въпроса как биха искали. Изразено с думите на Маркс, те все още настояват да си обяснят света. После обаче ще дойде и задачата да го променят.

 

 

 Разговорът  води Крум Зарков

 

 



 

 

 

Петър-Емил Иванов Митев е политолог и социолог.Един от основателите  на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“, председател на неговия Управителен съвет. Дългогодишен директор на Научноизследователския институт за младежта. В продължение на много години е  председател на Българската социологическа асоциация. Преподавател в Софийския университет
„Св. Климент Охридски“.

 

Борис Попиванов е доктор по политология, доцент в катедра Политология на СУ Св. Климент Охридски" Научните му интереси са в областта на политическите идеологии, теория на гражданството, младежки изследвания.

 

 

 

 

Източник: списание „Ново време”, Брой  1-2, Юни-Юли 2016

 

 

 

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар