МАЙКА КУРАЖ - проф. д-р Димитър Генчев

Очерк за Вела Благоева   (29 септември 1858 – 21 юли 1921 г.)

 

„С дру­га же­на не бих мо­гъл да жи­вея...“ – из­ри­ча Ди­ми­тър Бла­го­ев от смър­т­ния си одър през 1924 го­ди­на пред дъ­ще­ря си Сте­ла за сво­и­те „Крат­ки бе­леж­ки из моя жи­вот“. Та­къв си е той – Дя­до­то, още от мла­ди­ни – ко­рав, строг, урав­но­ве­сен бъл­га­рин, кой­то не оби­ча с го­ле­ми ду­ми да из­ра­зя­ва чув­с­т­ва­та си, за­то­ва вед­на­га бър­за да пре­дот­в­ра­ти вся­как­во по­доз­ре­ние в сан­ти­мен­тал­ност: „... и то та­ка, че да мо­га все­ця­ло да се пос­ве­тя на об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ка­та си дей­ност“.

Впро­чем не­го­ви­те къ­си и къс­ни спо­ме­ни са ад­ре­си­ра­ни до „гря­ду­щи­те“ по­ко­ле­ния. Съв­ре­мен­ни­ци­те – и при­я­те­ли, и вра­го­ве, са на­яс­но с „пар­тий­на­та це­ле­съ­об­раз­ност“ на три­де­сет и пет го­диш­ния се­ме­ен жи­вот на Ве­ла и Ди­ми­тър Бла­го­е­ви, дал жи­вот на де­ца­та им: Сте­ла, На­та­лия, Вла­ди­мир и Ди­ми­тър. И мно­го доб­ре раз­би­рат за­що след смърт­та на Ве­ла Бла­го­е­ва през 1920 г. Дя­до­то за­поч­ва да сла­бее и да гас­не, ден по­дир ден, през пос­лед­ни­те че­ти­ри го­ди­ни от своя жи­вот...

* * *

 

От Хе­ро­дот на­сам ис­то­ри­я­та неп­ре­къс­на­то до­каз­ва, че зад под­ви­зи­те на все­ки ге­рой ви­на­ги е скри­та ед­на ум­на же­на. В жи­во­та на Ди­ми­тър Бла­го­ев та­зи же­на се на­ри­ча Вик­то­рия Жив­ко­ва. Съ­ща­та та­зи ис­то­рия твър­ди, че под­ви­зи­те на вся­ка ге­ро­и­ня за­поч­ват с опи­то­мя­ва­не­то на един мъж. В жи­во­та на Вик­то­рия Жив­ко­ва то­зи мъж се на­ри­ча Ди­ми­тър Бла­го­ев. След 1885 г. те са ед­но нор­мал­но се­мейс­т­во (в Тол­с­то­е­вия сми­съл на ду­ма­та) – щас­т­ли­ви ка­то всич­ки и не­щас­т­ни по сво­е­му – ще до­ве­ри Бла­го­ев на дъ­ще­ря си Сте­ла. Ня­ма ни­как­во съм­не­ние: труд­но ще да е би­ло на Дя­до­то да от­с­то­я­ва ли­дер­с­ко­то си мяс­то в се­мейс­т­во­то, да­леч по-труд­но от ли­ди­ра­не­то в пар­ти­я­та. И ма­кар че е въз­мож­но по­ня­ко­га в мо­мен­т­но раз­д­раз­не­ние да е мис­лил за „раз­цеп­ле­ние“, „очис­т­ва­не“, „раз­г­ра­ни­че­ние“ в ли­чен план, Бла­го­ев ви­на­ги е при­ла­гал „ши­ро­ка­та“ со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка так­ти­ка на ком­п­ро­ми­си­те в рам­ки­те на мно­го­люд­на­та си фа­ми­лия.

Труд­но, за­що­то Ве­ла не тър­пи не­рав­но­пос­та­ве­ност. Ди­ми­тър Бла­го­ев е ге­ро­ят на ней­ния жи­вот. Но тя го пос­та­вя до се­бе си. Той е ней­ни­ят доб­ро­во­лен из­бор. И как­во се очак­ва от не­го (ко­му­то тол­ко­ва мно­го е да­де­но и от ко­го­то тол­ко­ва мно­го се ис­ка) – са­мо ед­но: да не сли­за от пи­е­дес­та­ла, на кой­то са го пос­та­ви­ли, за да до­каз­ва пра­вил­ност­та на из­бо­ра.

Впро­чем ни­то в епис­то­лар­но­то нас­лед­с­т­во на Дя­до­то, ни­то в поч­ти на­си­ла из­т­ръг­на­ти­те му ме­мо­а­ри ня­ма и на­мек, че се е чув­с­т­вал упот­ре­бен в пос­ти­га­не­то на чуж­ди ам­би­ции. Той – из­б­ра­ни­кът, е осъз­нал от пър­вия мо­мент на за­поз­нан­с­т­во­то си с Вик­то­рия Жив­ко­ва ней­на­та бор­чес­ка на­ту­ра и яр­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност и точ­но те­зи ка­чес­т­ва на лич­ност­та ú го прив­ли­чат ка­то пе­пе­ру­да към свещ още от пър­ва­та им сре­ща в Санкт Пе­тер­бург през 1883 г., ко­га­то, по ду­ми­те му, меж­ду тях се за­раж­дат „по-го­ре­щи чув­с­т­ва“. За­то­ва, ко­га­то след смърт­та на Ве­ла пи­ше, че при ця­ла­та си се­мей­на и пар­тий­на все­от­дай­ност тя ви­на­ги се е про­я­вя­ва­ла със „... са­мос­то­я­те­лен ха­рак­тер, с ония ин­ди­ви­ду­ал­ни чер­ти на твър­дост, упо­ри­тост, от­к­ро­ве­ност и пря­мо­та... ко­и­то бя­ха из­точ­ник за нея на неп­ри­ят­нос­ти в лич­ния ú жи­вот, как­то и в об­щес­т­ве­на­та дей­ност“ – Бла­го­ев ни­то се оп­лак­ва, ни­то се са­мо­съ­жа­ля­ва. Жи­во­тът (вклю­чи­тел­но се­мей­ни­ят) е тру­ден: „C`est la vie.“ Той от­дав­на е от­к­рил та­зи ба­нал­на мъд­рост и за­то­ва об­ръ­ща вни­ма­ние на глав­но­то в крат­ки­те бе­леж­ки на своя жи­вот: „По­меж­ду ни е има­ло тър­ка­ния, по­ра­ди раз­ли­чия в ха­рак­те­ра, но ней­на­та енер­гия, не­сък­ру­шим дух, сме­лост и пре­да­ност към де­ло­то на ре­во­лю­ци­он­ния со­ци­а­ли­зъм ви­на­ги все от­но­во са ме при­вър­з­ва­ли.“

 

* * *

 

През 1883 г. на ед­но сту­ден­т­с­ко съб­ра­ние Вик­то­рия Жив­ко­ва и Ди­ми­тър Бла­го­ев се раз­поз­на­ват от пръв пог­лед – че са бъл­га­ри, че са ре­во­лю­ци­о­не­ри и че са от­ре­де­ни един за друг. Ня­ма съм­не­ние, че мур­га­ва­та, чер­но­о­ка и строй­на бъл­гар­с­ка сту­ден­т­ка ряз­ко кон­т­рас­ти­ра с бле­до­ли­ки­те, ру­со­ко­си и си­не­о­ки въз­пи­та­нич­ки на зна­ме­ни­ти­те вис­ши пе­да­го­ги­чес­ки Бес­ту­жев­с­ки кур­со­ве на Ис­то­ри­ко-фи­ло­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет към Пе­тер­бур­г­с­кия уни­вер­си­тет. В нея ня­ма ни­що от хи­пер­т­ро­фи­ра­на­та ек­зал­та­ция и бо­лез­не­на­та впе­чат­ли­тел­ност на въз­пи­та­нич­ки­те на пан­си­о­на за бла­го­род­ни де­ви­ци в Смол­ни. Оно­ва, ко­е­то от­ли­ча­ва Ве­ла и ка­то оре­ол под­чер­та­ва ес­тес­т­ве­на­та ú кра­со­та, е ду­хов­но­то ú из­лъч­ва­не, са­мо­съз­на­ни­е­то ú на ми­си­о­нер­ка, под­чи­ни­ла жи­во­та си на иде­я­та за сво­бо­да­та – на всич­ки хо­ра и на всич­ки оте­чес­т­ва. Ся­каш Ра­да Гос­по­жи­на е из­с­ко­чи­ла след края на „Под иго­то“, за да про­дъл­жи да се бо­ри за ос­во­бож­де­ни­е­то на соб­с­т­ве­ни­те си ос­во­бо­ди­те­ли. От ця­ло­то ú съ­щес­т­во се усе­ща из­лъч­ва­не­то на си­ла, уве­ре­ност, еман­ци­пи­ра­ност. И ед­на по­ро­дис­та арис­ток­ра­тич­ност, труд­но обяс­ни­ма с ес­наф­с­кия ú про­из­ход, но пък кой мо­же да ка­же точ­но как­ва кръв те­че в жи­ли­те на ед­на тър­нов­ка. В по­ве­де­ни­е­то ú ня­ма по­за – въп­ре­ки къ­со от­ря­за­ни­те ко­си, си­ни­те очи­ла, поч­ти мъж­ко­то дъл­го чер­но пал­то и веч­но за­па­ле­на­та ци­га­ра – оби­чай­на­та уни­фор­ма на рус­ки­те ни­хи­лис­т­ки. И ма­кар че и Вик­то­рия се под­да­ва на уни­вер­си­тет­с­ка­та мо­да и по­доб­но на ре­во­лю­ци­он­но­то рус­ко сту­ден­т­с­т­во дър­жи да из­ра­зи чрез вън­ш­ност­та си стре­ме­жа към пъл­но ос­во­бож­да­ва­не на лич­ност­та от се­мей­но­то иго, от не­ве­жес­т­во­то, за­кос­те­не­ли­те тра­ди­ции и ре­ли­ги­оз­ни­те пред­раз­съ­дъ­ци, во­ля­та си за бор­ба с прог­ни­лия кре­пос­т­ни­чес­ки строй, тя е да­леч от ли­те­ра­тур­ни­те сте­ре­о­ти­пи в ма­ни­фес­та на рус­кия ни­хи­ли­зъм „Ба­щи и де­ца“, въп­ре­ки че Тур­ге­нев е лю­би­ми­ят ú пи­са­тел. Ней­на­та ре­во­лю­ци­он­ност не се из­чер­п­ва с оби­чай­но­то са­лон­но вол­но­дум­с­т­во про­тив ца­риз­ма на ча­ша чай или с че­те­не­то на „На­род­на во­ля“. Всич­ко то­ва е дет­с­ка иг­ра в срав­не­ние с лич­на­та ú би­ог­ра­фия до то­зи мо­мент: ед­ва шес­т­на­де­сет­го­диш­на де­вой­ка (тя е ро­де­на на 29 сеп­тем­в­ри 1858 г.), Вик­то­рия Жив­ко­ва за­поч­ва сво­е­то „на­род­ни­чес­т­во“ ка­то на­род­на учи­тел­ка и пре­по­да­ва ис­то­рия, бъл­гар­с­ки език и ге­ог­ра­фия във Вар­на, Бер­ко­ви­ца, Ца­риг­рад и Тър­но­во. Не е са­мо бор­ба­та за на­същ­ния, ко­я­то я во­ди от град на град. Нев­ръс­т­на­та дас­ка­ли­ца из­пол­з­ва вся­ка въз­мож­ност, за да про­по­вяд­ва иде­я­та за на­ци­о­нал­на ре­во­лю­ция. И не би мог­ло да бъ­де дру­го­я­че, след ка­то еди­ни­ят ú брат – Ге­ор­ги Жив­ков, е спод­виж­ник и съ­рат­ник на Ва­сил Лев­с­ки, член на БРЦК, учас­т­ник в Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние и в Сръб­с­ко-тур­с­ка­та вой­на. Дру­ги­ят – Ни­ко­ла Жив­ков, e дру­гар и сът­руд­ник на Хрис­то Бо­тев, уч­ре­ди­тел на тай­ния ре­во­лю­ци­о­нен ко­ми­тет в Бер­ко­ви­ца, сек­ре­тар на Фи­лип-То­тю­ва­та че­та, опъл­че­нец по вре­ме на Рус­ко-тур­с­ка­та вой­на, вой­во­да на че­та в Крес­нен­с­ко-Раз­лож­ко­то въс­та­ние, ав­тор на ог­не­ни ста­тии в Бо­те­вия вес­т­ник „Но­ва Бъл­га­рия“ и на хим­на „Шу­ми Ма­ри­ца“. Ня­ма как бун­тов­на­та кръв на ба­ща ú, бо­га­тия тър­нов­с­ки тър­го­вец Ата­нас Жив­ков – Бас­ма­д­жи­я­та, да не про­го­во­ри и чрез по­ве­де­ни­е­то на соб­с­т­ве­на­та му дъ­ще­ря, кол­ко­то и хри­си­ма и „меч­та­тел­на де­вой­ка“ да из­г­леж­да тя по оно­ва вре­ме, спо­ред днев­ни­ка на Кон­с­тан­тин Ире­чек. За­то­ва още с обя­вя­ва­не­то на Ос­во­бо­ди­тел­на­та вой­на Вик­то­рия Жив­ко­ва из­бяг­ва от къ­щи и се за­пис­ва доб­ро­вол­ка в 50-ата во­ен­но­по­ле­ва бол­ни­ца на рус­ки­те войс­ки в Сви­щов. Бой­но­то си кръ­ще­ние тя по­лу­ча­ва край Пле­вен, ко­га­то под дъжд от кур­шу­ми пре­вър­з­ва и пре­на­ся ра­не­ни рус­ки вой­ни­ци. Храб­рост­та ú е оце­не­на ви­со­ко: тър­нов­ци въз­тор­же­но я при­вет­с­т­ват при прис­ти­га­не­то с войс­ка­та в гра­да, а рус­ки­те ос­во­бо­ди­те­ли наг­раж­да­ват из­к­лю­чи­тел­на­та ú ре­ши­тел­ност и се­бе­от­ри­ца­ние със сти­пен­дия, за да про­дъл­жи уче­ни­е­то си в Ру­сия.

 

* * *

 

Го­ди­ни­те в Пе­тер­бург ос­та­вят не­за­ли­чи­ма сле­да в ду­хов­на­та би­ог­ра­фия на Ве­ла Бла­го­е­ва. То­ва „злат­но“ (по соб­с­т­ве­ния ú из­раз) вре­ме на сту­ден­т­с­кия ú жи­вот, лек­ци­и­те в уни­вер­си­те­та, сту­ден­т­с­ки­те „сход­ки“, ли­те­ра­тур­ни­те и по­ли­ти­чес­ки­те дис­пу­ти шли­фо­ват ней­ния ин­те­лект и раз­ши­ря­ват кръ­го­зо­ра ú. Тя с упо­е­ние че­те Дос­то­ев­ски, Тол­с­той, Сал­ти­ков-Шчед­рин, Нек­ра­сов, Пуш­кин и Лер­мон­тов. Най-го­ля­ма­та ú ли­те­ра­тур­на лю­бов оба­че си ос­та­ва Иван Сер­ге­е­вич Тур­ге­нев. Във вре­ме­то, ко­га­то тя пра­ви пър­ви­те си пла­хи ли­те­ра­тур­ни опи­ти, Тур­ге­нев е вла­де­те­лят на мис­ли­те и чув­с­т­ва­та на сту­ден­т­ки­те от вис­ши­те Бес­ту­жев­с­ки кур­со­ве. „Тур­ге­не­ви­те съ­чи­не­ния се от­ли­ча­ват с мъд­рост и дъл­бо­ко­мис­лие, прик­ри­то в изящ­на фор­ма на ис­тин­но ху­до­жес­т­во. Чис­то ос­мис­ле­но ху­до­жес­т­во“ – до­ба­вя тя в пис­мо­то си ме­мо­ар до рус­кия вес­т­ник „Сла­вя­нин“. „... Вся­коя же­на му дъл­жи без­к­рай­на бла­го­дар­ност.“ Пър­ва­та ú лич­на сре­ща с ав­то­ра на „В на­ве­че­ри­е­то“ е през зи­ма­та на 1878 г. на ли­те­ра­тур­на ве­чер при ед­но от ред­ки­те пъ­ту­ва­ния на Тур­ге­нев от Па­риж до Пе­тер­бург: „Той бе­ше бо­жес­т­вен тая ве­чер и на­пъл­но обо­жа­ем от всич­ки ни ед­нак­во“ – опис­ва Вик­то­рия Жив­ко­ва пър­ви­те си впе­чат­ле­ния. Раз­би­ра се, и тя е в хо­ра на въз­тор­же­ни­те му пок­лон­ни­ци и дър­жи да не из­пус­не за ис­то­ри­я­та вся­ка не­го­ва ду­ма и жест. „... И ни­как не мо­жех да се от­де­ля от сво­е­то мяс­то при ра­мо­то му, не мо­жех да се наг­ле­дам на доб­ро­душ­но­то му ли­це.“ От сво­я­та наб­лю­да­тел­ни­ца тя нах­вър­ля бег­ли­те си щри­хи към пор­т­ре­та на пи­са­те­ля: ум­ния му пог­лед, доб­ро­душ­на­та ус­мив­ка, ко­и­то из­ра­зя­ват „ан­гел­с­ка ду­ша и доб­ро сър­це“. И още (тук ве­че съв­сем по жен­с­ки из­пол­з­ва па­лит­ра­та и чет­ка­та): „Круп­ни­те чер­ти на ли­це­то му се смек­ча­ва­ха от тия ред­ки ка­чес­т­ва, ко­и­то из­вед­нъж по­ра­зя­ва­ха наб­лю­да­те­ля, щом пог­лед­не на Тур­ге­не­ва. Не­го­ва­та осан­ка и стар­чес­ка­та бе­ли­на на гъс­та­та не­го­ва бра­да и ко­са вну­ша­ва­ха ува­же­ние на фи­ло­со­фа. При туй неж­ност, кро­тост и доб­ро­та, свойс­т­ве­ни по­ве­че на жен­с­кия тип, със­тав­ля­ва­ха ори­ги­нал­ност­та на Ива­на Сер­ге­е­ви­ча. При вто­ра­та ми сре­ща с ве­ли­кия пи­са­тел аз мо­жех да го раз­г­ле­дам по-доб­ре и за­бе­ля­зах, че той не е тол­ко­ва ху­бав, кол­ко­то ми се по­ка­за пър­вия път, но тая ори­ги­нал­ност, ко­я­то се за­бе­ляз­ва­ше по­ве­че в не­го­вия глас и ду­ми­те му, от­кол­ко­то в ли­це­то му, бе­ше твър­де прив­ле­ка­тел­на за чо­ве­ка, це­ня­щий доб­ро­то сър­це по­ве­че от ума... и ще ви­ди­те пор­т­ре­та на тво­ре­ца на тол­ко­ва чис­ти иде­а­ли, как­ви­то сре­ща­ме в без­с­мър­т­ни­те съ­чи­не­ния на Тур­ге­не­ва.“

Вто­ра­та сре­ща на Вик­то­рия Жив­ко­ва с Тур­ге­нев ста­ва през зи­ма­та на след­ва­ща­та, 1879 го­ди­на. Тур­ге­нев я при­е­ма ра­душ­но и дъл­го я раз­пит­ва за със­то­я­ни­е­то и раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра. До­ве­ря­ва ú, че е из­пи­сал об­ра­за на Ин­са­ров от на­ту­ра, без иде­а­ли­за­ция и раз­к­ра­ся­ва­не. „Не мис­ле­те, че Ин­са­ров е из­мис­ле­но ли­це – каз­ва ú той, – не, той бе­ше мой дру­гар в Мос­ков­с­кия уни­вер­си­тет и аз вяр­вам, че меж­ду бъл­га­ри­те той не бе­ше един­с­т­ве­ни­ят.“ Пи­та я да­ли има още мно­го по­доб­ни мла­де­жи и пат­ри­о­ти в ос­во­бо­де­на Бъл­га­рия. На­сър­ча­ва я в на­ме­ре­ни­е­то ú да пре­ве­де на бъл­гар­с­ки по­вест­та „Ба­щи и де­ца“ и за­я­вя­ва на­деж­да­та си, че как­ви­то и прев­рат­нос­ти да пос­тиг­нат бъл­гар­с­кия на­род, по­бор­ни­ци­те за сво­бо­да тряб­ва да под­дър­жат връз­ка­та меж­ду Ру­сия и Бъл­га­рия, брат­с­ка­та лю­бов и един­с­т­во­то, тол­ко­ва важ­ни за раз­ви­ти­е­то и на два­та на­ро­да. На 10 ок­том­в­ри 1883 г. тя пуб­ли­ку­ва те­зи ду­ми на Тур­ге­нев ка­то пос­лед­но за­ве­ща­ние към Бъл­га­рия и към Ру­сия.

 

* * *

 

През 1883 г. за­вър­ш­ва „ни­хи­лис­тич­ни­ят“ пе­ри­од в идей­но­то раз­ви­тие на Вик­то­рия Жив­ко­ва. Ли­те­ра­тур­ни­ят об­раз на Ба­за­ров е за­мес­тен от Ан­д­рей Же­ля­бов, Со­фия Пе­ров­с­ка и Алек­сан­дър Ми­хай­лов – ре­во­лю­ци­о­не­ри от плът и кръв, ос­но­ва­те­ли и ръ­ко­во­ди­те­ли на „На­род­на во­ля“ – най-зна­чи­тел­на­та по ма­ща­би и идеи ма­со­ва ре­во­лю­ци­он­на ор­га­ни­за­ция в Ру­сия в края на де­вет­на­де­се­тия век, ко­я­то си пос­та­вя за цел уни­що­жа­ва­не на са­мо­дър­жа­ви­е­то, свик­ва­не на уч­ре­ди­тел­но съб­ра­ние, бор­ба за де­мок­ра­тич­ни сво­бо­ди и пре­да­ва­не на зе­мя­та на се­ля­ни­те. Аги­та­ция и те­рор. Не­ле­га­лен вес­т­ник, осем­де­сет и три мес­т­ни ор­га­ни­за­ции, ня­кол­ко де­сет­ки хи­ля­ди учас­т­ни­ци – осем опи­та за по­ку­ше­ния сре­щу „ца­ря ос­во­бо­ди­тел“ Алек­сан­дър ІІ до убийс­т­во­то му на 1 март 1881 г. Жал­ко е, че по­ра­ди пос­ло­вич­на­та си скром­ност Ве­ла Бла­го­е­ва не ос­та­вя лич­ни спо­ме­ни. Дъ­ще­ря ú Сте­ла знае по­ве­че, но и тя е край­но ла­ко­нич­на: „В уни­вер­си­те­та (май­ка ми – Д. Г.) се свър­з­ва с на­ро­до­вол­ци­те, ра­бо­ти в гру­па­та за връз­ка със зат­вор­ни­ци­те и ор­га­ни­зи­ра­не бяг­с­т­ва­та на прес­лед­ва­ни­те и за­то­че­ни­те. По ли­ни­я­та на тая си ра­бо­та се е за­поз­на­ла в на­ро­до­вол­чес­ки­те сту­ден­т­с­ки сре­ди с Ди­ми­тър Бла­го­ев.“ Дя­до­то пък съв­сем под­ми­на­ва сю­же­та: „Ве­ла то­га­ва бе един­с­т­ве­на­та же­на с нап­ред­ни­ча­ви идеи в Бъл­га­рия. На­ис­ти­на те не бя­ха още со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки – бя­ха на­ро­до­вол­чес­ки.“ Раз­би­ра­е­мо е от­но­ше­ни­е­то му към на­род­ни­чес­т­во­то: след тол­ко­ва дис­ку­сии, по­ле­ми­ки и спо­ро­ве с рус­ки­те и бъл­гар­с­ки­те на­род­ни­ци той, кой­то е ус­пял да не­ут­ра­ли­зи­ра тях­но­то вли­я­ние вър­ху про­це­са на съз­да­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия в Ру­сия и в Бъл­га­рия, съв­сем съз­на­тел­но ги под­ми­на­ва в „При­но­сът“ със сниз­хо­ди­тел­на­та кон­с­та­та­ция, че „... се из­да­до­ха в та­зи епо­ха най-сет­не ня­кол­ко по­лез­ни за вре­ме­то си книж­ки за об­що об­ра­зо­ва­ние“. Кол­ко­то и да са ос­къд­ни дан­ни­те за на­ро­до­вол­чес­т­во­то на Ве­ла Бла­го­е­ва, ня­ма съм­не­ние, че те по­чи­ват на фак­ти. Тя е би­ла член на Цен­т­рал­ния сту­ден­т­с­ки ре­во­лю­ци­о­нен кръ­жок в Пе­тер­бур­г­с­кия уни­вер­си­тет, кой­то се за­ни­ма­ва точ­но с то­ва, ко­е­то от­бе­ляз­ва в спо­ме­ни­те си Сте­ла Бла­го­е­ва: раз­п­рос­т­ра­не­ние на вес­т­ник „На­род­на во­ля“, пе­ти­ции и въз­ва­ния до влас­ти­те про­тив прес­лед­ва­ни­я­та, арес­ти­те и смър­т­ни­те при­съ­ди над чле­но­ве­те на ор­га­ни­за­ци­я­та. Оси­гу­ря­ва­не на сред­с­т­ва, връз­ки, кон­с­пи­ра­тив­ни яд­ки за из­веж­да­не на зат­вор­ни­ци­те и за­то­че­ни­ци­те из­вън стра­на­та. И как­то сви­де­тел­с­т­ва на­ро­до­во­ле­цът Степ­няк-Крав­чин­с­ки в зна­ме­ни­та­та си „Под­зем­на Ру­сия“, те­зи за­ни­ма­ния съв­сем не са би­ли дет­с­ка ра­бо­та. За та­ка­ва дей­ност про­ку­ро­ри­те от Тре­то от­де­ле­ние са на­каз­ва­ли със зат­вор или за­то­че­ние от пет­на­де­сет го­ди­ни – кол­ко­то осъ­де­ни­те за убийс­т­во.

За­поз­нан­с­т­во­то с Ди­ми­тър Бла­го­ев през 1883 г. съв­па­да с на­ча­ло­то на тре­тия по­ре­ден етап от идей­но­то съз­ря­ва­не на Вик­то­рия Жив­ко­ва – пре­хо­да от на­род­ни­чес­т­во­то към мар­к­сиз­ма. Из­вес­т­но е (Дя­до­то дър­жи да под­чер­тае то­зи факт), че въп­ре­ки за­поз­нан­с­т­во­то си с ос­но­ва­те­ля на пар­ти­я­та на рус­ки­те со­ци­ал­де­мок­ра­ти Ди­ми­тър Бла­го­ев, тя дос­та дъл­го вре­ме гле­да с пре­неб­ре­же­ние на иде­я­та про­ле­та­ри­а­тът да иг­рае глав­на­та ро­ля в бит­ка­та за соб­с­т­ве­но­то си ос­во­бож­де­ние. Ра­бо­та­та е там, че про­ле­та­ри­а­тът и в Ру­сия, и в Бъл­га­рия е тол­ко­ва ма­лоб­ро­ен, че се гу­би сред не­о­бят­но­то сел­с­ко-ес­наф­с­ко мо­ре, а до­кол­ко­то е на по­каз, си ос­та­ва ма­лоб­рой­на скот­с­ка ма­са, осъ­де­на на ка­тор­ж­ни­чес­ки труд, до­жи­вот­на ми­зе­рия и без­п­рос­вет­но пи­ян­с­т­во. И въп­ре­ки че Бла­го­ев вед­на­га след за­поз­нан­с­т­во­то им спо­де­ля с нея най-цен­но­то бо­гат­с­т­во, ко­е­то при­те­жа­ва – рус­кия пре­вод на Ло­па­тин и Да­ни­ел­сон на „Ка­пи­та­лът“, тя про­дъл­жа­ва да пред­по­чи­та Лав­ров, Ба­ку­нин и Пи­са­рев пред Маркс и Ен­гелс. Или, ка­за­но с ед­но из­ре­че­ние: през 1883 г. Вик­то­рия Жив­ко­ва се въл­ну­ва по­ве­че от со­ци­ал­де­мок­ра­та, от­кол­ко­то от со­ци­ал­де­мок­ра­ци­я­та.

Въз­мож­но е идей­ни­те спо­ро­ве меж­ду два­ма­та да во­дят до вре­мен­но ох­лаж­да­не на от­но­ше­ни­я­та. Въз­мож­но е лич­ни­те не­до­ра­зу­ме­ния меж­ду тях да са плод на влас­т­ни­те им ха­рак­те­ри. Си­гур­но е са­мо ед­но: до зав­ръ­ща­не­то на Вик­то­рия Жив­ко­ва в Бъл­га­рия през 1884 г. и два­ма­та ня­мат ни­как­во на­ме­ре­ние да се об­вър­з­ват се­мей­но. Ди­ми­тър Бла­го­ев е об­се­бен от ре­во­лю­ци­он­на­та си ми­сия и все­кид­нев­но очак­ва да бъ­де арес­ту­ван и за­то­чен в Си­бир. А Вик­то­рия мал­ко пре­ди от­пъ­ту­ва­не­то си за­пис­ва в лич­ния си днев­ник: „За да бъ­да по­лез­на на оте­чес­т­во­то, не мо­га да при­над­ле­жа на мо­е­то се­мейс­т­во. Же­нит­ба­та ми ще ми поп­ре­чи да се усъ­вър­шен­с­т­ву­вам, да по­лу­ча по­ве­че зна­ния. Тряб­ва още мно­го, мно­го да се уча. Ти знам, ня­ма да поп­ре­чиш на за­ня­ти­я­та ми и на об­щес­т­ве­на­та моя де­я­тел­ност и на мо­е­то раз­ви­тие. Но ние сме бед­ни хо­ра и два­ма, не мо­жем да под­дър­жа­ме се­мейс­т­во, ако аз не се ог­ра­ни­ча с до­ма­кин­с­т­во­то. Как­во ще ста­не то­га­ва с тво­я­та дру­гар­ка в жи­во­та? Ня­ма ли тя да зап­ри­ли­ча на ония ог­ра­ни­че­ни же­ни и май­ки, ко­и­то по­тъ­ват в дре­бо­ли­и­те на жи­во­та? Ето пър­вия под­во­ден ка­мък, о кой­то се раз­би­ва се­мей­но­то щас­тие. Мо­жеш ли да бъ­деш щас­т­лив с та­ка­ва же­на? Не, по-доб­ре да си ос­та­нем дру­га­ри и при­я­те­ли, от­кол­ко­то мъж и же­на...“

В лю­бов­та, как­то е из­вес­т­но от пам­ти­ве­ка, смет­ки­те са ви­на­ги без кръч­мар – Ди­ми­тър Бла­го­ев: „ Ко­га­то ме из­п­ра­ти­ха и ме­не в Бъл­га­рия (през 1885 г. – Д. Г.), за­ва­рих я учи­тел­ка в об­раз­цо­во­то учи­ли­ще в Со­фия. Поз­нан­с­т­во­то ни се под­но­ви и чув­с­т­ва­та за­ед­но с не­го.“ („Крат­ки бе­леж­ки из моя жи­вот“).

 

* * *

 

Пър­ва­та ин­те­лек­ту­ал­на рож­ба на та­зи под­но­ве­на лю­бов през ля­то­то на 1885 г. е „Жур­нал съв­ре­мен­ний по­ка­за­тел“. Най-пос­ле в сво­бод­на Бъл­га­рия е дош­ло вре­ме­то те два­ма­та да по­ка­жат как­во са на­у­чи­ли в Пе­тер­бур­г­с­кия уни­вер­си­тет „на пол­зу ро­ду бол­гар­с­ко­му“. Глав­ни­ят ре­дак­тор Ц. Б. Же­лез­нов (псев­до­ним на Ди­ми­тър Бла­го­ев) и от­го­вор­ни­ят ре­дак­тор Вик­то­рия Жив­ко­ва (след ня­кол­ко ме­се­ца тя ще се пре­и­ме­ну­ва на Ве­ла Бла­го­е­ва) за­поч­ват да из­да­ват ед­но „об­щес­т­ве­но-ико­но­ми­чес­ко, по­ли­ти­чес­ко и ли­те­ра­тур­но обоз­ре­ние“, ко­е­то ще по­каз­ва и ос­вет­ля­ва пъ­тя за осъ­щес­т­вя­ва­не на иде­а­ли­те, от ко­и­то се вдъх­но­вя­ва: „Да да­дем ред на са­мос­то­я­тел­ни и пре­вод­ни ста­тии по об­щес­т­воз­на­ни­е­то, да по­пу­ля­ри­зи­ра­ме съв­ре­мен­ни­те те­о­рии на об­щес­т­ве­на­та на­у­ка, да за­поз­на­ем чи­та­те­ли­те с нрав­с­т­ве­на­та фи­ло­со­фия от­нос­но че­ло­ве­чес­ка­та при­ро­да и цел­та на об­щес­т­ве­ния жи­вот и в съ­що­то вре­ме да раз­ви­ем ико­но­ми­чес­ки­те, об­щес­т­ве­ни­те и по­ли­ти­чес­ки­те ус­ло­вия, фор­ми и сред­с­т­ва, при ко­е­то мо­же да се въп­лъ­ти в жи­во­та об­щес­т­ве­но­то бла­го.“ Та­ка­ва е (ни по­ве­че, ни по-мал­ко) цел­та на два­ма­та ре­дак­то­ри, пуб­ли­ку­ва­на в пре­дис­ло­ви­е­то към бъ­де­щи­те, а как­то се оказ­ва – и към днеш­ни­те (след сто и два­де­сет го­ди­ни!) чи­та­те­ли. При Бла­го­ев всич­ко е та­ка: как­во­то и да съз­да­де той – пар­ти­я­та, кад­ри­те, вес­т­ни­ци­те и спи­са­ни­я­та, – ви­на­ги ос­та­вя своя ли­чен знак на дъл­го­веч­ност, неп­ре­ход­ност, мо­но­лит­ност и нрав­с­т­ве­ност. Уди­ви­тел­ни са и та­зи це­ле­ус­т­ре­ме­ност, нас­той­чи­вост­та и дър­зост­та, ко­и­то Вик­то­рия Жив­ко­ва вграж­да в те­ме­ли­те на пър­во­то бъл­гар­с­ко ля­во спи­са­ние. Във все­ки ред от тех­ни­те ста­тии, по­ли­ти­чес­ки есе­та и кул­тур­ни прег­ле­ди лъ­ха ис­то­ри­чес­ки оп­ти­ми­зъм. Ни­що, че през ля­то­то на 1885 г. Бъл­га­рия е ед­но сел­с­ко-ес­наф­с­ко ори­ен­тал­с­ко бла­то, над ко­е­то влас­т­ва са­мо един бог – ке­ле­пи­рът. Че но­ви­те (Але­ко­ви) ге­рои по­каз­ват на све­тов­ни­те па­на­и­ри все съ­щи­те ста­ри мус­кал­че­та с гюл („...Бул­гар! Бул­гар!“), че кон­с­ти­ту­ци­я­та и де­мок­ра­ци­я­та са цен­ни кни­жа без пок­ри­тие, ре­дак­то­ри­те на „Съв­ре­ме­нен по­ка­за­тел“ от­дав­на са на­яс­но. Бъл­га­рия е тръг­на­ла по ев­ро­пейс­кия ко­ло­воз на мо­дер­ния ка­пи­та­ли­зъм и сле­до­ва­тел­но, как­то пи­шат те: „Със­ре­до­то­че­ни­е­то на соб­с­т­ве­ност­та в ръ­це­те на мен­шин­с­т­во­то, об­ръ­ща­не­то на бол­шин­с­т­во­то в про­ле­та­ри­ат, в ар­мия на тру­да, ли­ше­на от вся­как­ва соб­с­т­ве­ност, при­ну­де­на да се тру­ди зад­руж­но в пол­за на мен­шин­с­т­во­то, по­ли­ти­чес­ко­то, ум­с­т­ве­но­то и нрав­с­т­ве­но­то съз­на­ние на ра­бот­на­та ма­са ка­то ед­но ця­ло със­ло­вие – всич­ко то­ва със­тав­ля­ва дос­та­тъч­но ма­те­ри­ал­ни ус­ло­вия за раз­ре­ша­ва­не на ве­ли­ки­те на­ча­ла, ко­и­то си е пос­та­ви­ло нас­то­я­ще­то сто­ле­тие.“ За­то­ва със сниз­хо­ди­тел­но съ­чув­с­т­вие се от­на­сят те към бъ­де­щи­те си про­тив­ни­ци – кон­сер­ва­то­ри­те и ли­бе­ра­ли­те, ка­то по­же­ла­ват на бъл­гар­с­кия на­род в ско­ро вре­ме да ви­ди ня­коя но­ва пар­тия „с по-ши­ро­ка прог­ра­ма и по-енер­ги­чес­ки ха­рак­тер“. За­що­то и Бла­го­ев, и Вик­то­рия Жив­ко­ва с на­деж­да очак­ват раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­с­кия ка­пи­та­ли­зъм, кой­то ще ро­ди соб­с­т­ве­но­то си от­ри­ца­ние. И ня­мат съм­не­ние, че по­ли­ти­чес­ки­ят из­ра­зи­тел на то­ва от­ри­ца­ние ще е бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Те и два­ма­та осъз­на­ват как­во пра­вят: пър­ва­та крач­ка към „гря­ду­ща­та“ пар­тия на про­ле­та­ри­а­та е „Съв­ре­мен­ний по­ка­за­тел“. За­то­ва Бла­го­ев за­поч­ва да за­поз­на­ва чи­та­те­ли­те си с тай­на­та на „Ка­пи­та­лът“ и с иде­и­те на Маркс и Ен­гелс, Адам Смит и Да­вид Ри­кар­до, Чер­ни­шев­с­ки и Лав­ров. До­ка­то Вик­то­рия от­ва­ря про­зор­ци­те към ев­ро­пейс­ка­та ли­те­ра­ту­ра – Бал­зак, Тур­ге­нев, Гьо­те, Ши­лер и Ди­кенс. За­що­то спи­са­ни­е­то е за­мис­ле­но ка­то иде­ен, кул­ту­рен и ор­га­ни­за­ци­о­нен цен­тър на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция с ве­ру­ю­то, че „ве­ли­ка­та за­да­ча на чо­ве­чес­т­во­то се със­тои в уни­що­жа­ва­не на об­щес­т­ве­на­та нес­п­ра­вед­ли­вост и пос­та­вя­не­то на не­го­во­то раз­ви­тие на прин­ци­па на брат­с­т­во­то и ико­но­ми­чес­ка­та сво­бо­да“. Раз­би­ра се, ре­дак­то­ри­те на пър­во­то мар­к­сис­т­ко ля­во спи­са­ние в Бъл­га­рия мно­го ско­ро раз­би­рат, че тях­но­то тол­ко­ва ам­би­ци­оз­но идей­но-те­о­ре­тич­но, по­ли­ти­чес­ко, кул­тур­но и ци­ви­ли­за­ци­он­но пос­ла­ние е стиг­на­ло до ад­ре­са­та: Вик­то­рия е из­го­не­на от Со­фийс­ка­та об­раз­цо­ва де­ви­чес­ка гим­на­зия, а Бла­го­ев за­ви­на­ги се раз­де­ля с ка­ри­е­ра­та на дър­жа­вен бан­ков слу­жи­тел. Та­ка­ва е ори­си­я­та на пър­воп­ро­ход­ци­те – пър­ви да усе­тят ре­зул­та­ти­те от на­че­ва­ща­та се вой­на меж­ду тру­да и ка­пи­та­ла в Бъл­га­рия вър­ху соб­с­т­ве­ния си гръб. За тях оба­че е мно­го по-важ­но, че след пър­ви­те три книж­ки те ве­че не са са­ми. Око­ло спи­са­ни­е­то се гру­пи­рат сту­ден­ти, уче­ни­ци, чи­нов­ни­ци – все мла­ди хо­ра, ко­и­то след шест го­ди­ни ще ос­но­ват на Буз­лу­д­жа Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия.

 

* * *

 

След­ва­щи­те де­се­ти­на го­ди­ни от жи­во­та на се­мейс­т­во Бла­го­е­ви е вре­ме на пос­то­ян­ни пре­се­ле­ния и ве­ли­ки стран­с­т­ва­ния. И си­гур­но мно­го ско­ро след раж­да­не­то на Сте­ла (1 ок­том­в­ри 1887 г.) Ве­ла Бла­го­е­ва ве­че ще да е раз­б­ра­ла, че ня­ма опас­ност жи­во­тът ú да за­тъ­не в „дре­бо­ли­и­те на жи­во­та“. Нап­ро­тив – в съ­жи­тел­с­т­во­то ú с Бла­го­ев всич­ко е ед­ро­ма­щаб­но – и ра­дос­ти­те, и труд­нос­ти­те. В то­зи брак тя ня­ма да бъ­де до­ма­ки­ня, ко­я­то се за­ни­ма­ва и с не­що дру­го. Нап­ро­тив: тя ще бъ­де съ­рат­нич­ка, из­да­тел­ка, ре­дак­тор­ка, сек­ре­тар­ка, сло­вос­ла­га­тел­ка, ко­рек­тор­ка, раз­п­рос­т­ра­ни­тел­ка и за­ед­но с то­ва лю­бя­ща съп­ру­га и неж­на май­ка. Един­с­т­ве­но­то опа­се­ние от днев­ни­ка ú, ко­е­то се сбъд­ва, е веч­на­та бед­ност, ко­я­то прес­лед­ва се­мейс­т­во­то. Но и пос­то­ян­на­та ос­къ­ди­ца е плод на ней­ния съз­на­те­лен из­бор. За­що­то Ве­ла Бла­го­е­ва фа­на­тич­но от­с­то­я­ва пра­во­то си да бъ­де та­ка­ва, как­ва­то ис­ка, а не та­ка­ва, как­ва­то я ис­кат бра­тя­та ú и май­ка ú Не­да. Да си за­вър­шил най-прес­тиж­ни­те вис­ши пе­да­го­ги­чес­ки кур­со­ве в Ру­сия, оз­на­ча­ва не­за­бав­но наз­на­ча­ва­не на ви­со­ко пла­те­на служ­ба в дър­жав­на­та ад­ми­нис­т­ра­ция на сле­дос­во­бож­ден­с­ка Бъл­га­рия. И как­во по-лес­но от то­ва да ста­неш гим­на­зи­а­лен ди­рек­тор, след ка­то еди­ни­ят ти брат (Ге­ор­ги Жив­ков) е ми­нис­тър на на­род­но­то прос­ве­ще­ние, пред­се­да­тел на На­род­но­то съб­ра­ние, а дру­ги­ят (Ни­ко­ла Жив­ков) е де­пу­тат, вли­я­те­лен об­щес­т­ве­ник и жур­на­лист. Вмес­то то­ва Ве­ла за­гър­б­ва веч­но­то мър­мо­ре­не на май­ка си (ко­я­то след вся­ко увол­не­ние злоб­но под­мя­та „па­да ú се“), бла­го­ра­зум­ни­те вну­ше­ния на бра­тя­та си и по­веж­да се­мей­ния „ка­тун“ към Шу­мен, Ви­дин, Тър­но­во, Ста­ра За­го­ра, Плов­див – та чак до се­ло Тул­ча в Ру­мъ­ния.

Пър­ва­та спир­ка е Шу­мен през 1886 г. „Ту­ка – пи­ше Бла­го­ев – се за­поз­нах по-от­б­ли­зо с Ян­ко Са­къ­зов. Оба­че се за­дър­жах са­мо ед­на го­ди­на – щом учи­ли­ще­то ста­на дър­жав­но и ме увол­ни­ха.“ Са­къ­зов съ­що си спом­ня за та­зи го­ди­на от жи­во­та на се­мейс­т­во Бла­го­е­ви: „У нас пос­то­ян­но се съ­би­ра­ха ра­бот­ни­ци, уче­ни­ци, сту­ден­ти от Же­не­ва и Нан­си, се­ля­ни, дош­ли за па­зар, и ни слу­ша­ха, пи­та­ха, ис­ка­ха да зна­ят. Ние с Дя­до­то (то­га­ва не бях­ме още дя­дов­ци) им при­каз­вах­ме, пак пи­шех­ме и до след обяд одай­че­то ни се прев­ръ­ща­ше в хан. И на­ши­те дас­ка­ли­ци, ка­то се при­бе­рат от се­ло, вмес­то да по­чи­нат до не­де­ля ве­чер­та, са­мо раз­чис­т­ва­ха с ра­дост, че и ние, и те но­сим сла­вен кръст, пак си за­ми­на­ва­ха, да учат и де­ца­та, и май­ки­те, и ба­щи­те... де го то­ва кра­си­во вре­ме.“ „Дас­ка­ли­ци­те“, за ко­и­то спо­ме­на­ва Са­къ­зов в то­зи не­пуб­ли­ку­ван спо­мен, са Ве­ла Бла­го­е­ва и Ана Вел­ко­ва, бъ­де­ща­та пи­са­тел­ка Ана Ка­ри­ма.

Пи­са­те­лят Сти­ли­ян Чи­лин­ги­ров съ­що ни е ос­та­вил един со­чен спо­мен за оно­ва вре­ме: „Же­ни­те (Ве­ла Бла­го­е­ва и Ана Ка­ри­ма) бя­ха с от­ря­за­ни ко­си и мъж­ки пал­та. Те по ни­що не при­ли­ча­ха в но­си­я­та си на ос­та­на­ли­те же­ни в гра­да. Ся­каш бя­ха дош­ли от чужд свят, съв­сем не­поз­нат, за да сму­ти ту­каш­ния – сив и дел­ни­чен ка­то си­ва­та пе­пел по ули­ци­те.“ И Бла­го­ев от­де­ля скъ­пер­ни­чес­ки ед­но из­ре­че­ние в „Крат­ки­те бе­леж­ки“, но той как­то ви­на­ги об­ръ­ща мал­ко вни­ма­ние на де­тай­ли­те и от­де­ля са­мо зър­но­то: „По вре­ме на учи­тел­с­т­ву­ва­не­то си не прес­та­нах да се за­ни­ма­вам със со­ци­а­лис­ти­чес­ка про­па­ган­да, но ве­че еди­нич­но и то глав­но меж­ду учи­тел­с­т­во­то... ние, со­ци­а­лис­ти­те, се на­ме­сих­ме в то­ва дви­же­ние, за да го из­пол­зу­ва­ме за со­ци­а­лис­ти­чес­ки це­ли.“

През след­ва­щи­те го­ди­ни наз­на­че­ни­я­та и увол­не­ни­я­та след­ват ед­но след дру­го. Пър­во­то по-ста­бил­но гнез­до, ко­е­то сви­ва се­мейс­т­во Бла­го­е­ви, е във Ви­дин. През 1887 г. Бла­го­ев е наз­на­чен за ди­рек­тор на гим­на­зи­я­та, а Ве­ла пре­по­да­ва в жен­с­ко­то ос­мок­лас­но учи­ли­ще. За жа­лост та­зи прес­тиж­на (и доб­ре пла­те­на) дър­жав­на служ­ба не е мно­го про­дъл­жи­тел­на. Ско­ро смък­ват Бла­го­ев до ста­ту­та на обик­но­вен дас­кал – раз­би­ра се, за­ра­ди со­ци­а­лис­ти­чес­ка про­па­ган­да, а през 1899 г. го увол­ня­ват за по­ре­ден път. Въп­ре­ки ви­со­чай­ша­та ú род­нин­с­ка бли­зост с гос­по­дин ми­нис­тъ­ра на прос­ве­ще­ни­е­то Ге­ор­ги Жив­ков, увол­ня­ват и Ве­ла. Ди­ми­тър Бла­го­ев раз­каз­ва в спо­ме­ни­те си за увол­не­ни­е­то си тол­ко­ва за­бав­но, че не е не­об­хо­ди­мо случ­ка­та да се пре­раз­каз­ва: „... про­дъл­жих еди­нич­на­та си про­па­ган­да в по-ши­рок кръг ве­че. То­ва въз­буж­да­ше все по-го­ля­мо не­у­до­вол­с­т­вие към власт­та. Към ос­та­на­ло­то се при­ба­ви и до­но­сът на един от ко­ле­ги­те ми. Той бе нап­ра­вен във връз­ка с ид­ва­не­то на но­вия княз Фер­ди­нанд във Ви­дин. Учи­те­ли и уче­ни­ци, как­то му е ре­дът при по­доб­ни тър­жес­т­ва, пос­рещ­нах­ме Не­го­во ви­со­чес­т­во бъл­гар­с­кия княз. Сет­не ко­ле­ги­те раз­ме­них­ме впе­чат­ле­ни­я­та си. Аз в учи­тел­с­ка­та стая ка­зах, че ми нап­ра­ви впе­чат­ле­ние чер­ве­ни­ят нос на кня­за. Ко­ле­га­та до­не­съл, че съм ка­зал за но­са на Не­го­во ве­ли­чес­т­во, че при­ли­чал на крас­та­ви­ца. Из­вес­т­но е, че но­сът на кня­за, се­га ек­с­ца­ря Фер­ди­нанд Сакс-Ко­бург-Го­та, е го­лям. То­ва е бол­но­то му мяс­то и за­то­ва по­ве­до­ха след­с­т­вие про­тив ме­не за „ос­кър­б­ле­ние на ви­со­чес­т­во­то“. Ту­так­си пос­лед­ва увол­не­ни­е­то ми. Съ­дът ме осъ­ди на три го­ди­ни зат­вор, но аз апе­ли­рах. След то­ва, в 1890 го­ди­на, жи­вях из­вес­т­но вре­ме в Тър­но­во, где­то бя­ха пре­мес­ти­ли же­на ми за на­ка­за­ние...“

В Тър­но­во, спо­ред съх­ра­не­ни­те учи­лищ­ни ре­гис­т­ри, Ве­ла Бла­го­е­ва пре­по­да­ва от 1 сеп­тем­в­ри 1890 г. до 1 юли 1892 г. ис­то­рия, пе­да­го­ги­ка, ли­те­ра­ту­ра. Уче­нич­ки­те ú от Тър­нов­с­ка­та де­ви­чес­ка гим­на­зия се прех­лас­ват по ней­ния ин­те­лект, об­ра­зо­ва­ност, мо­дер­но об­лек­ло и жен­с­ка ху­бост. Да­же ди­рек­то­рът на гим­на­зи­я­та, кой­то е длъ­жен да до­на­ся в Ми­нис­тер­с­т­во­то на прос­ве­ще­ни­е­то за всич­ко, ко­е­то се случ­ва в гим­на­зи­я­та, док­лад­ва на ми­нис­тър Жив­ков: „Учи­тел­ка­та Бла­го­е­ва умее прек­рас­но да пре­по­да­ва. Ня­кои ней­ни уро­ци, на ко­и­то съм при­със­т­ву­вал, са би­ли об­раз­цо­ви. Ра­зяс­ня­ва яс­но и жи­во, не ос­та­вя уче­нич­ки­те да зуб­рят.“ Раз­би­ра се, ши­ло в тор­ба не стои. Съв­сем ско­ро съ­щи­ят то­зи ди­рек­тор док­лад­ва на брат ú, че „зна­чи­тел­на част от уче­нич­ки­те от гор­ни­те кла­со­ве са спе­че­ле­ни за со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то дви­же­ние, ко­е­то за­поч­ва да взе­ма дос­та се­ри­о­зен вид и за то­ва за­поч­ва да се го­во­ри из гра­да. За учи­тел­ка­та Ве­ла Бла­го­е­ва имам чест да Ви съ­об­щя, че сил­но по­до­зи­рам тая учи­тел­ка в раз­п­рос­т­ра­не­ние на де­мо­ра­ли­за­ция – т.е. бъл­гар­с­ки со­ци­а­ли­зъм, меж­ду уче­нич­ки­те.“ Гос­по­дин ми­нис­тъ­рът ед­ва ли ще да е бил с не­що из­не­на­дан от по­ред­ния до­нос на по­ред­ния ди­рек­тор в по­ред­но­то учи­ли­ще. Той е мах­нал с ръ­ка и е ос­та­вил сес­т­ра си да си чу­пи гла­ва­та, как­то на­ме­ри за доб­ре. Във всич­ки гим­на­зии из стра­на­та е та­ка. Кръ­жо­ци в Габ­ро­во, Тър­но­во, Вар­на, Плов­див, Ста­ра За­го­ра, Ру­се, Ви­дин, Шу­мен, Сев­ли­е­во, Дря­но­во, Ка­зан­лък – то­ва е лю­пил­ня­та на со­ци­а­лис­ти­чес­ки кад­ри за пар­ти­я­та, ко­я­то ще ос­но­ве зет му Ди­ми­тър Бла­го­ев. По­ня­ко­га бун­тар­с­ки­те ув­ле­че­ния сти­гат твър­де да­леч, как­то пи­ше в спо­ме­ни­те си Ев­тим Да­бев, пър­ви­ят пре­во­дач на Маркс в Бъл­га­рия: ка­то пре­по­да­вал на уче­нич­ки­те в Габ­ров­с­ко­то де­ви­чес­ко учи­ли­ще по Ен­гел­со­ва­та бро­шу­ра „По­ло­же­ни­е­то на ра­бот­ни­чес­ка­та кла­са в Англия“, ед­на де­вой­ка за­ро­ни­ла ед­ри съл­зи за гор­чи­ва­та съд­ба на ан­г­лийс­ки­те ра­бот­ни­ци, та се на­ло­жи­ло дъл­го да я ус­по­ко­я­ва. Ус­пял чак след ка­то се оже­нил за нея.

През 1892 г. Ве­ла Бла­го­е­ва е увол­не­на, а пет­на­де­сет ней­ни уче­нич­ки са из­к­лю­че­ни и на­ка­за­ни за учас­тие в „раз­в­ра­ти­тел­на со­ци­а­лис­ти­чес­ка дей­ност“. Пре­мес­т­ват я в де­ви­чес­ка­та гим­на­зия в Ста­ра За­го­ра със стро­го пред­пи­са­ние към ди­рек­тор­ка­та „... да се бди за по­ве­де­ни­е­то на Бла­го­е­ва как­то в учи­ли­ще­то, та­ка и вън от не­го и да се съ­об­ща­ва в ми­нис­тер­с­т­во­то, щом ка­то за­бе­ле­жи, че тя се от­к­ло­ня­ва от пре­ки­те си учи­тел­с­ки и про­фе­си­о­нал­ни за­дъл­же­ния по от­но­ше­ние на уче­нич­ки­те и че про­па­ган­ди­ра со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те идеи“. В Ста­ра За­го­ра Ве­ла Бла­го­е­ва не се от­к­ло­ня­ва, тя наб­ля­га пре­дим­но на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та про­па­ган­да, ко­е­то съв­сем не ú пре­чи да бъ­де об­раз­цо­ва учи­тел­ка и пе­да­гож­ка. Точ­но за то­ва я тър­пят чак до 1898 г., ко­га­то за по­ре­ден път я пре­мес­т­ват в Плов­див­с­ка­та гим­на­зия. За до­но­си­те, ко­и­то я след­ват по пе­ти­те, се знае от ед­но пис­мо на Ди­ми­тър Бла­го­ев от 1901 г. до Най­чо Ца­нов: „Же­на ми е по­да­ла за­яв­ле­ние в Ми­нис­тер­с­т­во­то на прос­ве­ще­ни­е­то да я наз­на­чат учи­тел­ка. Би­ле ú обе­ща­ли. Оба­че ко­га­то бях в Со­фия, един ваш съ­пар­ти­за­нин ми съ­об­щи, без да го пи­там, че г-жа Ека­те­ри­на Ка­ра­ве­ло­ва би­ла му ка­за­ла, че же­на ми не мо­же­ла да бъ­де наз­на­че­на, по­не­же има­ло ня­ка­къв ра­порт в Ми­нис­тер­с­т­во­то от ди­рек­ци­я­та на Де­ви­чес­ка­та гим­на­зия в Плов­див от Ве­лич­ко­во или Ва­зо­во вре­ме, кой­то я ком­п­ро­ме­ти­рал зле. Об­ви­ня­ват же­на ми, че раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ла со­ци­а­ли­зъм сред уче­нич­ки­те.“ От­тук на­та­тък за нея ве­че ня­ма учи­тел­с­ко мяс­то в пре­де­ли­те на цар­с­т­во­то – за­то­ва Ве­ла се ца­ня­ва за учи­тел­ка в ру­мън­с­ко­то се­ло Тул­ча. Там я тър­пят са­мо три ме­се­ца, ко­га­то я зас­ти­га ми­нис­тер­с­ки до­нос и ру­мън­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во я увол­ня­ва. Нап­раз­но ди­рек­то­рът на учи­ли­ще­то в Тул­ча пи­ше в Бъл­га­рия, че Ве­ла Бла­го­е­ва е об­раз­цо­ва учи­тел­ка и че се е от­ка­за­ла от со­ци­а­лиз­ма. Гнев­на­та ú ре­ак­ция по то­зи по­вод, из­ра­зе­на в пис­мо до Майс­то­ра, ха­рак­те­ри­зи­ра с две из­ре­че­ния ця­ла­та ú лич­ност: тя не се гне­ви на увол­не­ни­е­то – про­тес­ти­ра, че са я обя­ви­ли за ре­не­гат. „Ме­не ме сър­ди то­ва... за­що­то не е ис­кал мо­е­то съг­ла­сие: от­ри­чам ли се от убеж­де­ни­я­та си, а са­мо да оп­рав­дае се­бе си, че до­вел та­ка­ва опас­на же­на, без­це­ре­мон­но ме пра­ви лъж­ки­ня.“ Хо­де­не­то ú по мъ­ки­те про­дъл­жа­ва през Плов­див и пле­вен­с­ко­то се­ло Тръс­те­ник, къ­де­то ва­ди хля­ба на се­мейс­т­во­то це­ли че­ти­ри го­ди­ни. Та­ка и не сти­га до за­вет­ни­те два­де­сет го­ди­ни учи­тел­с­ки стаж за пен­сия.

 

* * *

 

Пре­по­да­ва­не­то (про­по­вяд­ва­не­то) е са­мо част от со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та дей­ност на Ве­ла Бла­го­е­ва. Тя има и дру­ги оръ­жия – ли­те­ра­тур­ния си та­лант и зна­е­не­то на чуж­ди ези­ци. През 1890 г., ко­га­то Ди­ми­тър Бла­го­ев пре­фа­со­ни­ра Са­къ­зо­во­то спи­са­ние „Ден“ в ед­но чис­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко спи­са­ние, Ве­ла е сред най-дей­ни­те и цен­ни­те му сът­руд­ни­ци. Пре­веж­да от ан­г­лийс­ки (на­у­чи­ла го е по вре­ме на уче­ни­е­то си в аме­ри­кан­с­кия ко­леж в Габ­ро­во), нем­с­ки, френ­с­ки и рус­ки ху­до­жес­т­ве­ни про­из­ве­де­ния, те­о­ре­тич­ни ста­тии на най-вид­ни­те дей­ци на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция, пе­да­го­ги­чес­ки тру­до­ве и по­е­зия. Тя стои в ос­но­ва­та на блес­тя­щия пре­вод на Ди­ми­тър Бла­го­ев на „Ка­пи­та­лът“ от нем­с­ки език. И за­ед­но с то­ва пи­ше и из­да­ва по­вест­та „Ца­ри­ца Те­о­до­ра. Ски­ци от бъл­гар­с­кия жи­вот от XIV век“ (1894), ро­ма­на „Про­цес“ (1898), „Две по­вес­ти от на­род­ния жи­вот на бъл­га­ри­те“ (1904), дет­с­ка­та книж­ка „По­да­рък за де­ца“. Ней­ни раз­ка­зи, очер­ци, кул­тур­ни прег­ле­ди, ре­цен­зии и пре­во­ди са раз­х­вър­ля­ни щед­ро из ле­вия пе­чат. Пуб­ли­ку­ва в соб­с­т­ве­но­то си спи­са­ние „Де­ло“, в „Ден“, „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, „Но­во вре­ме“, „Бъл­гар­с­ка сбир­ка“, „Де­мок­ра­ти­чен прег­лед“, в пър­во­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко спи­са­ние за же­ни, ре­дак­ти­ра­но от нея – „Жен­с­ки труд“. Впро­чем ли­те­ра­тур­но­то де­ло на Ве­ла Бла­го­е­ва си ос­та­ва неп­ро­у­че­но и до ден-дне­шен. Бур­жо­аз­на­та ли­те­ра­тур­на кри­ти­ка съз­на­тел­но я пре­неб­рег­ва, а со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та та­ка и не на­ме­ри за по­ло­вин век дос­та­тъч­но вре­ме да я про­че­те и да я оце­ни по дос­тойн­с­т­во. Ни­що но­во под слън­це­то – ако Алек­са­дър Ба­ла­ба­нов не бе от­к­рил в нощ­ви­те на ба­ба си заб­ра­ве­ни­те от де­се­ти­ле­тия „За­пис­ки“ на За­ха­ри Сто­я­нов – бъл­гар­с­кия Ту­ки­дит, по­ко­ле­ния бъл­га­ри ня­ма­ше да зна­ят име­то му. Дос­та­тъч­но е кни­ги­те ú да се по­из­ту­пат от ар­ха­ич­ния пра­во­пис (не се на­е­мам с ро­ля­та на ли­те­ра­ту­рен кри­тик – Д. Г.), от ня­кои драз­не­щи ру­сиз­ми и чи­та­те­лят ще се срещ­не с ед­на та­лан­т­ли­ва, страс­т­на, за­дъ­ха­на про­за, ко­я­то про­по­вяд­ва доб­ро­та, со­ли­дар­ност меж­ду чо­ве­ци­те, ра­вен­с­т­во меж­ду по­ло­ве­те и прек­ло­не­ние пред ге­ро­и­те на на­ци­о­нал­на­та и со­ци­ал­на­та ре­во­лю­ция. Та­ка че е на­пъл­но въз­мож­но ли­те­ра­тур­но­то твор­чес­т­во на Ве­ла Бла­го­е­ва от края на де­вет­на­де­се­тия век да бъ­де пре­от­к­ри­то, раз­б­ра­но и оце­не­но през два­де­сет и пър­вия век.

 

* * *

 

В ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­ка­та ле­ви­ца са впи­са­ни име­на­та на мно­го прек­рас­ни и дос­той­ни же­ни. Ве­ла Бла­го­е­ва е ед­на от тях. Ако има не­що, ко­е­то я от­ли­ча­ва от дру­ги­те, то­ва е съд­ба­та ú на съ­зи­да­тел­ка на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм, на пар­ти­я­та, на ля­ва­та ли­те­ра­ту­ра и пуб­ли­цис­ти­ка, на жен­с­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. На пър­воп­ро­ход­ци­те е ви­на­ги по-труд­но – за­що­то тряб­ва да на­ме­рят ве­рен път и да пред­паз­ват след­ва­щи­те от ла­ви­ни. В ис­то­ри­я­та на пар­ти­я­та Ве­ла Бла­го­е­ва си има свое лич­но мяс­то. Тя не грее с чуж­да свет­ли­на, ни­то пък блес­ти с ви­со­ки пос­то­ве. През це­лия си жи­вот прес­лед­ва са­мо ед­на цел – да е по­лез­на ко­му­то и къ­де­то тряб­ва за де­ло­то на со­ци­а­лиз­ма. Ви­на­ги до Бла­го­ев – тя ни­ко­га не вех­не в не­го­ва­та сян­ка. И във всич­ко, ко­е­то е пос­тиг­нал Дя­до­то, има дял и не­го­ва­та Вик­то­рия, Ве­ла, ба­ба Ве­ла. Тя е не­го­ва­та опо­ра, тя е не­го­ви­ят ку­раж. Май­ка Ку­раж на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. „През теж­ки­те дни на 1923 г., ко­га­то ня­кое от де­ца­та му – пи­ше дъ­ще­ря му Сте­ла – из­па­да­ше в уни­ние, Дя­до уп­рек­ва­ше: „Май­ка ви ни­ко­га не е па­да­ла ду­хом и в най-теж­ки дни ми е би­ла под­к­ре­па.“

Та­ка че, ко­га­то Бла­го­ев каз­ва: „С дру­га же­на не бих мо­гъл да жи­вея“, да­ли не из­по­вяд­ва: „Без нея не мо­га да жи­вея“? Ос­та­на­ло­то е из­вес­т­но...

 

*  *  *

 

От книгата на проф. д-р Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”,   ИК „Христо Ботев”,   София  2006

 

 

               Вела и Димитър Благоеви - 1887 г.

 

Роман Аврамов

Роман Петков Аврамов е деец на българското и международното комунистическо движение, роден в Свищов на 03.12.1882 г. Член на БРСДП от 1898 г., един от на най-та­лан­т­ли­во­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко по­ко­ле­ние на първопроходците. Зас­та­ва на страната  на тес­ни­те со­ци­а­лис­ти през 1903 г.

През 1900 г. продължава образованието си в Женева, следва юридически науки. Включва се активно в дейността на българската студентска социалдемократическа група и на задграничната руска социалдемокрация. Запознанството му с Ленин датира от 1901 г., поддържа връзки с Пле­ха­нов, Ка­уц­ки, Франц Ме­ринг, Ро­за Люк­сем­бург и редица други. По поръчение на Ленин и Крупская участва в създаването и дейността на Болшевишката група в Берлин. През 1904 – 1905 г. е секретар на комитета на задграничните организации на болшевиките. По то­ва вре­ме той ор­га­ни­зи­ра из­да­тел­с­ка­та и раз­п­рос­т­ра­ни­тел­с­ка­та дей­ност на бол­ше­виш­ка­та фрак­ция.  Го­ди­ни на­ред Ро­ман Ав­ра­мов из­кар­ва хля­ба си ка­то жур­на­лист и жи­вее в край­на бед­ност.

През 1909 г. отбива военната си служба. Участва в Балканската война /1912 – 1913 г./. По време на Първата световна война е мобилизиран.

В края на 1917 г. пристига в Петроград и е включен в българската делегация в преговорите между съветската страна и централните сили за сключване на мир. През 1918 г. Роман Аврамов е в България и работи в дирекцията за стопанска защита. През 1920 г. е приет за член на БКП. През 1920 г. е един от седемте съветници – комунисти в Свищовската комуна.

Роман Аврамов става член на ВКП/б/ през 1924 г. Ле­нин му оказ­ва ви­со­ко до­ве­рие, осо­бе­но след Вто­рия кон­г­рес на РСДРП, ко­га­то Ро­ман Ав­ра­мов без ко­ле­ба­ние зас­та­ва на стра­на­та на бол­ше­ви­ки­те и вписва име­то си в ис­то­ри­я­та на рус­кия со­ци­а­ли­зъм.

През 1921 г. Роман Аврамов работи в Берлин в Съветското търговско представителство. През 1922 г. е командирован в Румъния, където организира закупуването и изпращането на 20 парахода зърнени храни за гладуващите в Съветска Русия. От 1925 г. е зам.-търговски представител на СССР – отначало във Франция, по-късно в Германия. През 1926 г. – 1929 г. е председател на търговското дружество "Аркос" в Лондон и изпълнява неофициално длъжността на съветски търговски представител. През 1929 г. – 1937 г. е председател на Всесъюзното обединение "Хлебстрой" в Москва.

През 1938 г. става жертва на култа към личността. Посмъртно е реабилитиран през 1954 г.

Една лич­ност­, за която малко се знае, а и не ­е док­рай раз­б­ра­на.

------------------------------------------------------------------------------------------------

Христо Кабакчиев / 02.01.1878 - 06.10.1940 /

 

Крат­ка­та пра­ва на жи­во­та на Хрис­то Ка­бак­чи­ев е раз­де­ле­на на две рав­ни по­ло­ви­ни. През пър­ва­та пра­ви ис­то­рия – през вто­ра­та я изу­ча­ва. Ге­ро­ят и не­го­ви­ят ис­то­рик. Ка­бак­чи­ев сре­щу Ка­бак­чи­ев. Ди­ле­ма­та е ста­ро­дав­на, за­що­то по­бе­ле­ли­те гла­ви оби­чат да вна­сят мъд­рост в не­ра­зум­на­та си мла­дост със зад­на да­та. Без­к­рай­ни­те биб­ли­о­теч­ни ла­ви­ци на ме­мо­а­ри­те мно­го чес­то сви­де­тел­с­т­ват са­мо за ед­но – зна­ни­е­то за­поч­ва там, къ­де­то свър­ш­ват въз­мож­нос­ти­те. За­то­ва за­къс­ня­ла­та мъд­рост бу­ди прис­мех, а без­жа­лос­т­на­та Клио съ­ди по до­ку­мен­ти, а не по спо­ме­ни.

Всич­ко, ко­е­то е ос­та­вил ис­то­ри­кът Ка­бак­чи­ев, сви­де­тел­с­т­ва за ха­рак­тер. Той (юрис­тът по об­ра­зо­ва­ние) е съв­сем на­яс­но, че в па­мет­та на бъ­де­ще­то не се вли­за през зад­ния вход на ис­то­ри­я­та. И че ни­как­ви ад­во­кат­с­ки пле­до­а­рии, заб­ра­ве­ни али­неи и по­ли­ти­чес­ки спо­ра­зу­ме­ния не мо­гат да про­ме­нят ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на не­за­ви­си­мо от лич­ни­те же­ла­ния и пар­тий­ни­те ре­ше­ния. „На­пи­сах ис­ти­на­та и не­ка пре­жи­вя­но­то да бъ­де мо­ят ад­во­кат“­ то­ва е ве­ру­ю­то на ис­то­ри­ка Ка­бак­чи­ев. „Бо­рих се за сво­я­та ка­у­за и са­мо ис­ти­на­та мо­же да ме оп­рав­дае“ то­ва е ве­ру­ю­то на ге­роя Ка­бак­чи­ев.

Бор­ба за ис­ти­на­та, ис­ти­на­та за бор­ба­та... Ге­ро­ят на вре­ме­то, вре­ме­то на Ге­роя. И та­ка до 6 ок­том­в­ри 1940 го­ди­на – де­ня на фа­тал­ния тре­ти ин­султ.

На гро­ба му про­из­на­сят ре­чи Ан­тон Ива­нов и Ва­сил Ко­ла­ров. Ди­мит­ров, при­ко­ван на бол­нич­но лег­ло, из­п­ра­ща раз­въл­ну­ва­но пис­мо. Ка­за­ни са мно­го сил­ни и вер­ни ду­ми, при­ме­се­ни с гуз­ност. За­що­то най-близ­ки­те му съ­рат­ни­ци и при­я­те­ли съз­на­ват, че ако ги бя­ха ка­за­ли нав­ре­ме, ин­сул­тът мо­же­ше да не се със­тои. Оста­на­ло­то е в ду­ха на пар­тий­на­та ан­т­ро­по­фа­гия: след ка­то е изя­ла по­ред­но­то си че­до, пар­ти­я­та му от­да­ва всич­ки по­чес­ти, ко­и­то му е от­не­ла при­жи­ве.

                                                   * * *

     Де­ве­ти юни 1923 г. е тра­ги­чен во­до­раз­дел в жи­во­та на Хрис­то Ка­бак­чи­ев. Той е гра­ни­ца­та меж­ду не­го­во­то жи­тейс­ко „пре­ди“ и „пос­ле“. Пре­ди: го­ди­ни­те на бор­ба­та, лич­но­то удов­лет­во­ре­ние, пос­тиг­на­ти­те ус­пе­хи, за­кон­но­то са­мо­у­ва­же­ние и на­деж­ди­те за бъ­де­ще­то. И пос­ле: жес­то­ки­ят са­мо­а­на­лиз, по­ли­ти­чес­ки­ят са­мо­съд и при­вид­но­то бла­го­по­лу­чие на един про­ва­лен жи­вот. 

 В на­ве­че­ри­е­то на прев­ра­та той е за­ет с ру­тин­ни­те си за­дъл­же­ния на по­ли­ти­чес­ки сек­ре­тар на ЦК на БКП (тес­ни со­ци­а­лис­ти). В На­род­ния дом е нас­ро­че­на пар­тий­на ве­че­рин­ка и той пи­ше сло­во­то. Сут­рин­та на 9 юни Хрис­то Ка­бак­чи­ев свик­ва спеш­но за­се­да­ние на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет, в ко­е­то учас­т­ват чле­но­ве­те на Кон­т­рол­на­та ко­ми­сия и пар­ла­мен­тар­на­та гру­па. Ре­ше­ни­е­то е взе­то еди­но­душ­но: не­ут­ра­ли­тет. Ня­кол­ко ча­са по-къс­но „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ пуб­ли­ку­ва по­зи­ва на ЦК на БКП, на­пи­сан от не­го: „Но­во­то пра­ви­тел­с­т­во, съз­да­де­но чрез во­е­нен прев­рат, ид­ва да за­мес­ти ед­на во­ен­но-по­ли­цейс­ка дик­та­ту­ра, тая на сел­с­ка­та бур­жо­а­зия, с дру­га во­ен­но­фа­шис­т­ка дик­та­ту­ра, тая на град­с­ка­та бур­жо­а­зия...“ В спе­ци­ал­но пис­мо до мес­т­ни­те пар­тий­ни ор­га­ни­за­ции Ка­бак­чи­ев още вед­нъж дек­ла­ри­ра: „На­ша­та пар­тия ня­ма да да­де под­к­ре­па ни­то на ста­ро­то, ни­то на но­во­то пра­ви­тел­с­т­во и ня­ма да взе­ме учас­тие във во­ен­ни­те дейс­т­вия във въ­о­ръ­же­на­та бор­ба меж­ду град­с­ка­та и сел­с­ка­та бур­жо­а­зия.“

 И ако е имал ня­как­во съм­не­ние до то­зи мо­мент, след сре­ща­та си с Дя­до­то по обед на съ­щия ден Ка­бак­чи­ев ве­че раз­по­ла­га с аб­со­лют­но еди­но­ду­шие по ре­ше­ни­е­то за не­ут­ра­ли­те­та. „На моя въп­рос, как­во е не­го­во­то мне­ние, Д. Бла­го­ев без ни­как­во ко­ле­ба­ние от­го­во­ри: „На­ша­та пар­тия не мо­же ина­че да пос­тъ­пи, тя не мо­же да взе­ме дру­га по­зи­ция.“ (Спо­ме­ни на Хр. Ка­бак­чи­ев)

 По-на­та­тъш­ни­те съ­би­тия са из­вес­т­ни. Де­сет­ки хи­ля­ди мъ­же от­ча­я­но се про­ти­во­пос­та­вят на прев­ра­та­д­жи­и­те. Се­ля­ни и граж­да­ни. Зе­ме­дел­ци и ко­му­нис­ти. В Пле­вен­с­ко над два­де­сет хи­ля­ди въс­та­ни­ци бло­ки­рат ок­ръ­га. Сто­ти­ци уби­ти, хи­ля­ди зат­во­ре­ни. Са­мо в Со­фия и в го­ле­ми­те гра­до­ве ца­ри при­вид­но спо­койс­т­вие.

 Бро­е­ни дни по-къс­но Ка­бак­чи­ев ще тър­си но­ви ар­гу­мен­ти за пра­во­та­та на лич­на­та си по­зи­ция. Въп­ре­ки на­ме­са­та на ге­не­рал­ния сек­ре­тар на Ко­мин­тер­на Ва­сил Ко­ла­ров и гнев­ни­те ука­за­ния на Из­пъл­ни­тел­ния ко­ми­тет на Ко­му­нис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал. Ко­ла­ров ги за­пис­ва в бе­леж­ни­ка си: „На 9 юни не е би­ла умес­т­на и це­ле­съ­об­раз­на ни­как­ва на­ме­са на Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия в съ­би­ти­я­та ни­то съв­мес­т­но със Зе­ме­дел­с­кия съ­юз, ни­то са­мос­то­я­тел­но от стра­на на Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия. На­род­ни­те ма­си би­ли от­в­ра­те­ни от те­ро­рис­ти­чес­кия ре­жим на зе­ме­дел­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во, от ко­руп­ци­я­та на Зе­ме­дел­с­кия съ­юз, от раз­ло­же­ни­е­то на друж­баш­ка­та власт, по­ра­ди ко­е­то те не по­же­ла­ли да се би­ят в за­щи­та на пра­ви­тел­с­т­во­то на Стам­бо­лийс­ки и фак­ти­чес­ки не се на­диг­на­ли на бор­ба. Но те съ­що та­ка не би­ли под­гот­ве­ни за бор­ба в име­то на ед­но ра­бот­ни­чес­ко-сел­с­ко пра­ви­тел­с­т­во, тъй ка­то тоя ло­зунг не бил дос­та­тъч­но още по­пу­ля­ри­зи­ран в тях­на­та сре­да.“

И още: „Най-пос­ле­до­ва­те­лен за­щит­ник на де­ве­то­юн­с­кия курс бе­ше Хрис­то Ка­бак­чи­ев... Дру­га­ри­те То­дор Пет­ров и Ге­ор­ги Ди­мит­ров обяс­ня­ва­ха, че по тях­но раз­би­ра­не на 9 юни пар­ти­я­та е за­е­ла из­чак­ва­тел­на по­зи­ция в пър­вия мо­мент, но с ре­ше­ние да се на­ме­си ак­тив­но в бор­ба­та сре­щу прев­ра­та­д­жи­и­те в един след­ващ мо­мент, ко­га­то се ви­ди как ще ре­а­ги­рат ма­си­те... Ди­ми­тър Бла­го­ев съ­що от­с­то­я­ва­ше по­зи­ци­и­те на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет и бе­ше сил­но ра­зя­до­сан на Из­пъл­ко­ма на Ко­мин­тер­на за не­го­во­то пря­ко об­ръ­ще­ние към ра­бот­ни­ци­те и се­ля­ни­те в Бъл­га­рия.“ (Ва­сил Ко­ла­ров. Спо­ме­ни. С., 1968, с. 529-­532)

 През ав­густ мо­но­лит­но­то един­с­т­во на при­вър­же­ни­ци­те на не­ут­ра­ли­те­та е раз­би­то. Те­ро­рът, жер­т­ви­те, кръв­та и нас­то­я­тел­ни­те въп­ро­си на ре­до­ви­те чле­но­ве на Зе­ме­дел­с­кия съ­юз „За­що не ни под­к­ре­пих­те, за­що ни изос­та­вих­те?“ не­у­мо­ли­мо изис­к­ват от­го­вор. И ако лич­но­то и по­ли­ти­чес­ко­то чес­то­лю­бие на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет до­ня­къ­де е от­с­то­я­но сре­щу драс­тич­на­та на­ме­са на Ко­мин­тер­на, жи­ви­ят жи­вот изис­к­ва бър­за про­мя­на на кур­са: еди­нен фронт на ко­му­нис­ти и зе­ме­дел­ци, ре­ши­те­лен от­пор на прев­ра­та­д­жи­и­те. Ра­бот­ни­чес­ко-сел­с­ко пра­ви­тел­с­т­во чрез но­во въ­о­ръ­же­но въс­та­ние то­ва е ре­ше­ни­е­то на за­се­да­ни­е­то на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на 5‑7 ав­густ 1923 г. И не­за­ви­си­мо че са­мо пре­ди бро­е­ни дни в спе­ци­ал­на ре­зо­лю­ция се пре­пов­та­рят те­зи­те за „един­с­т­ве­но­то пра­вил­но ре­ше­ние“, а по­зи­ци­я­та на Ко­мин­тер­на се обя­вя­ва за „не­точ­на и не­дос­та­тъч­но ос­ве­до­ме­на“, пар­ти­я­та по­е­ма по нов път.

 За Ка­бак­чи­ев но­ви­ят курс на пар­ти­я­та не под­ле­жи на съм­не­ние. Той, по­ли­ти­чес­ки­ят сек­ре­тар на ЦК, е в ос­но­ва­та на под­го­тов­ка­та на Сеп­тем­в­рийс­ко­то въс­та­ние. Под не­го­во ръ­ко­вод­с­т­во се из­ра­бот­ва стра­те­ги­чес­ки­ят план на бо­е­ве­те. Оси­гу­ря­ва оръ­жие и му­ни­ции, при­е­ма ку­ри­е­ри от ця­ла­та стра­на, пи­ше по­зи­ви и об­ръ­ще­ния към оце­ле­ли­те ли­де­ри на Зе­ме­дел­с­кия съ­юз. Той во­ди пре­го­во­ри­те с Пет­ко Д. Пет­ков за един­ния фронт. Та­зи трес­ка­ва дей­ност е при­ме­се­на с ня­как­ва бо­лез­не­на ду­хов­на енер­гия, ка­тар­зис и дъл­бо­ко по­тис­на­то чув­с­т­во за лич­на ви­на. „То­зи път въс­та­ни­е­то тряб­ва да ус­пее. Още ни­що не е за­гу­бе­но, жер­т­ви­те не бя­ха нап­раз­но. То­зи път ще по­бе­дим.“

 На 12 сеп­тем­в­ри 1923 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев е за­дър­жан по вре­ме на ма­со­ви­те по­ли­цейс­ки арес­ти над ко­му­нис­ти и зе­ме­дел­ци. От­веж­дат го в по­ли­ци­я­та, пос­ле в ки­ли­и­те на Цен­т­рал­ния зат­вор. Там, на дър­ве­ния одър на „ади­ноч­ка­та“ за­поч­ва лич­ни­ят му съ­де­бен про­цес: сле­до­ва­тел, об­ви­ня­ем, ад­во­кат, съ­дия Ка­бак­чи­ев сре­щу Ка­бак­чи­ев.

                                                                  * * *

 По въз­раст Хрис­то Ка­бак­чи­ев не би тряб­ва­ло да при­над­ле­жи към по­ко­ле­ни­е­то на пър­во­ос­но­ва­те­ли­те на пар­ти­я­та. Но по ду­хов­ност­та си той е един от тях. И все пак е раз­ли­чен не са­мо за­що­то е по-млад (ро­ден на 2 яну­а­ри 1878 г.), а за­що­то не­го­ва­та лич­ност е ся­каш ед­но меж­дин­но зве­но меж­ду буз­лу­д­жан­с­ко­то по­ко­ле­ние и но­ви­те ге­рои, ко­и­то за­е­мат клю­чо­ви по­зи­ции в ръ­ко­вод­с­т­во­то на пар­ти­я­та след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. Той е она­зи обе­ди­ни­тел­на фи­гу­ра, ко­я­то мо­же да из­пол­з­ва ед­нов­ре­мен­но и из­с­т­ра­да­на­та мъд­рост на Дя­до­то, и не­ук­ро­ти­ма­та ре­во­лю­ци­он­на енер­гия на мла­дия Ди­мит­ров. Да съ­че­та­ва мъд­рост­та и си­ла­та, ко­и­то тряб­ва да се впрег­нат за­ед­но, за да тег­лят пар­тий­на­та ко­ла в утъп­ка­ни­те ко­ло­во­зи на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм.

 Ин­те­лек­ту­ал­но и ду­шев­но лич­ност­та на Хрис­то Ка­бак­чи­ев ес­тес­т­ве­но се впис­ва в блес­тя­ща­та ко­хор­та на ле­ви­те ин­те­лек­ту­ал­ци. Мяс­то­то му е сред Ва­сил Ко­ла­ров, Ро­ман Ав­ра­мов, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ни­ко­ла Хар­ла­ков – все въз­пи­та­ни­ци на же­нев­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка шко­ла от про­чу­то­то ка­фе­не „Лан­долт“. Той има съ­ща­та ев­ро­пейс­ка цен­нос­т­на сис­те­ма, кул­ту­ра и ман­та­ли­тет, ко­и­то ги обе­ди­ня­ват в ед­на осо­бе­на по­ли­ти­чес­ка по­ро­да, със свой соб­с­т­вен по­ко­лен­чес­ки език (не­за­ви­си­мо да­ли е бъл­гар­с­ки, рус­ки, френ­с­ки или нем­с­ки), кой­то им поз­во­ля­ва мно­го бър­зо да сва­лят оби­чай­ни­те пре­пят­с­т­вия в ежед­нев­ни­те си кон­так­ти и да на­ме­рят она­зи глед­на точ­ка, ко­я­то ги пра­ви близ­ки съ­миш­ле­ни­ци и в най-го­ре­щи­те им спо­ро­ве по стра­те­ги­я­та и так­ти­ка­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

 По­доб­но на всич­ки тях, Ка­бак­чи­ев пре­ми­на­ва през мар­к­сис­т­ка­та шко­ла на Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов. И той че­те френ­с­кия пре­вод от Мак льо Рой на „Ка­пи­та­лът“, за­ку­пен от кни­жар­ни­ца­та на Ел­пи­дин на Рю дьо Кан­дол. И той ка­то всич­ки тях, пре­неб­рег­вай­ки тя­ло­то за смет­ка на ду­ха, пра­ви не­от­ра­зи­мо впе­чат­ле­ние на швей­цар­с­ки­те про­фе­со­ри с буд­ния си ум и не­у­то­ли­ма­та си жаж­да за зна­ние. Лас­ка­тел­на­та оцен­ка на про­фе­сор Пан­те­ле­о­ни „Lа brave jeunesse bulgare“ („Слав­на­та бъл­гар­с­ка мла­деж“) или въз­тор­же­но­то въз­к­ли­ца­ние на про­фе­со­ра им по мар­к­си­зъм Г. В. Пле­ха­нов: „Вие, бъл­га­ри­те, сте умен на­род“ в пъл­на си­ла се от­на­сят и за не­го.

 Още при зав­ръ­ща­не­то си в Бъл­га­рия (ми­зе­ри­я­та и бо­лест­та му са при­чи­на да не по­лу­чи от­лич­на швей­цар­с­ка дип­ло­ма на юрист) Ка­бак­чи­ев ра­душ­но е при­ет ка­то свой от Бла­го­ев, Кир­ков и Гав­рил Ге­ор­ги­ев. До­ка­то за­вър­ш­ва след­ва­не­то си в Со­фийс­кия уни­вер­си­тет, мла­ди­ят Хрис­то Ни­ко­лов (та­ка се под­пис­ва в пър­ви­те си ста­тии) ве­че се на­ла­га ка­то се­ри­о­зен ав­тор в со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те вес­т­ни­ци и спи­са­ния. Той, раз­би­ра се, знае це­на­та си, но все пак ис­к­ре­но се рад­ва на вся­ка пох­ва­ла, из­ляз­ла от ус­та­та на Дя­до­то, Майс­то­ра и Гав­ри­ла.

 Раз­цеп­ле­ни­е­то от 1903 г. ми­на­ва ня­как без­бо­лез­не­но за не­го: той е до Бла­го­ев за­ед­но с най-близ­ки­те си при­я­те­ли и съ­миш­ле­ни­ци Ва­сил Ко­ла­ров, Ни­ко­ла Мак­си­мов, Ни­ко­лай Хар­ла­ков, Ро­ман Ав­ра­мов. Лич­на­та му дра­ма за­поч­ва през 1905 г., ко­га­то е при­ну­ден да зас­та­не сре­щу по­ве­че­то от тях, зак­лей­ме­ни от Ди­ми­тър Бла­го­ев с ети­ке­та „анар­хо­ли­бе­ра­ли“. И го пра­ви с яс­но­то съз­на­ние, че пос­тъп­ва пра­вил­но и це­ле­съ­об­раз­но: в име­то на иде­а­ла си чо­век мо­же да се от­ка­же от ве­ри­ги­те на ста­ро­то при­я­тел­с­т­во, осо­бе­но ко­га­то то вре­ди на пар­ти­я­та. Впро­чем, ако е има­ло ня­как­во огор­че­ние от раз­дя­ла­та, то е под­с­ла­де­но от из­би­ра­не­то му за член на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на пар­ти­я­та от Два­на­де­се­тия кон­г­рес на БРСДП (т. с.) на 17 ав­густ 1905 г. за­ед­но с Ди­ми­тър Бла­го­ев, Ге­ор­ги Кир­ков, Гав­рил Ге­ор­ги­ев и Ва­сил Ко­ла­ров. За не­го то­ва е ве­ли­ка чест и ог­ром­на от­го­вор­ност. Ре­дов­ни­те му пуб­ли­ка­ции в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и „Но­во вре­ме“ шли­фо­ват пуб­ли­цис­тич­ния му та­лант. Той пи­ше с ня­как­во не­ис­то­во нас­тър­ве­ние сто­ти­ци ста­тии, кни­ги и бро­шу­ри от 1905 до 1910 г., ко­га­то нас­ле­дя­ва пос­та на гла­вен ре­дак­тор на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ от Гав­рил Ге­ор­ги­ев. Са­мо след ня­кол­ко ме­се­ца вес­т­ни­кът на пар­ти­я­та ста­ва ежед­нев­ник с ти­раж от пет­на­де­сет до три­де­сет хи­ля­ди ек­зем­п­ля­ра.

 През 1914 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев е из­б­ран за на­ро­ден пред­с­та­ви­тел. От то­зи мо­мент в про­дъл­же­ние на де­се­ти­ле­тие той е един от най-яр­ки­те и убе­ди­тел­ни ора­то­ри на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­ла­мен­тар­на гру­па. С го­ди­ни­те Дя­до­то все по-чес­то тър­си не­го­ва­та по­мощ. За­що­то Хрис­то Ка­бак­чи­ев не са­мо дър­жи здра­во в ръ­це­те си ли­те­ра­тур­но­то кор­ми­ло на пар­ти­я­та, той все по­ве­че се на­ла­га ка­то не­гов за­мес­т­ник. Бла­го­ев го из­пол­з­ва за слож­ни меж­ду­на­род­ни ми­сии в Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал, осо­бе­но ко­га­то е не­об­хо­ди­ма за­щи­та­та на прин­ци­пи­те на тес­ния со­ци­а­ли­зъм сре­щу мно­гоб­рой­ни­те опи­ти на Меж­ду­на­род­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко бю­ро за обе­ди­не­ние на тес­ни­те и ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти.

 С го­ди­ни­те и опи­та Ка­бак­чи­ев все по-ви­ди­мо се на­ла­га ка­то един от най-вид­ни­те иде­о­ло­зи на пар­ти­я­та. Те­о­ре­тич­ни­те му раз­ра­бот­ки се це­нят ви­со­ко от пар­ти­я­та за­ра­ди тях­на­та прин­цип­ност и про­зор­ли­вост. Съ­би­ти­я­та по вре­ме на Пър­ва­та све­тов­на вой­на, Фев­ру­ар­с­ка­та и Ок­том­в­рийс­ка­та ре­во­лю­ция бе­зус­лов­но пот­вър­ж­да­ват пра­во­та­та на не­го­ва­та стра­те­ги­чес­ка по­зи­ция. Имен­но по­ра­ди то­ва Цен­т­рал­ни­ят ко­ми­тет на пар­ти­я­та му въз­ла­га да обос­но­ве но­ва­та прог­ра­ма, ко­я­то да из­ве­де пар­ти­я­та в но­ва­та ре­во­лю­ци­он­на епо­ха, за­поч­на­ла от Ок­том­в­ри 1917 го­ди­на.

 През 1919 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев пуб­ли­ку­ва бро­шу­ра­та „Ло­зун­ги­те и прог­ра­ма­та на Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия“. В нея яс­но ли­чи сле­да­та от пъп­на­та връв на бол­ше­виз­ма: кла­са про­тив кла­са, дик­та­ту­ра на про­ле­та­ри­а­та, чер­ве­на ар­мия и на­род­на ми­ли­ция, ек­с­п­роп­ри­а­ция на ек­с­п­роп­ри­а­то­ри­те и со­ци­а­лис­ти­чес­ка ре­пуб­ли­ка във фор­ма на съ­вет­с­ка власт. Всич­ко то­ва ще се осъ­щес­т­ви чет­върт век след при­е­ма­не­то на прог­ра­ма­та и шест го­ди­ни след смърт­та на ней­ния ав­тор, а ще се уни­що­жи след още че­ти­ри­де­сет и пет го­ди­ни.

 Но да се вър­нем към еди­нич­на­та ки­лия на Цен­т­рал­ния зат­вор. Ве­че е на­ча­ло­то на но­ем­в­ри 1923 г. Ка­бак­чи­ев из­п­ра­ща пис­мо дек­ла­ра­ция: „Да се приз­нае 9 юни за так­ти­чес­ка греш­ка на пар­ти­я­та... На 9 юни пар­ти­я­та тряб­ва­ше да се хвър­ли ре­ши­тел­но в бор­ба­та за­ед­но със Зе­ме­дел­с­кия съ­юз про­тив бур­жо­а­зи­я­та с ло­зун­га за ра­бот­ни­чес­ко-сел­с­ко пра­ви­тел­с­т­во.“

 Ви­на­та е по­е­та с дос­тойн­с­т­во. Как­то го пра­ви Дя­до­то: „... тряб­ва бе­зус­лов­но да се приз­нае греш­ка­та“.

 И Ди­мит­ров съ­що: „Де­ве­то­юн­с­ка­та греш­ка ми те­жи ка­то Мон­б­лан и ще ми те­жи до гро­ба. Тая греш­ка бе от­к­рай док­рай опор­тю­нис­ти­чес­ка. То­ва съм го пи­сал още в 1923 го­ди­на. Тая греш­ка бе ед­но чер­но пет­но вър­ху моя ре­во­лю­ци­о­нен жи­вот, който аз съм за­поч­нал още от 12-го­диш­на въз­раст ка­то чи­рак стач­ник.“

 По-на­та­тък е раз­би­ра­е­мо – след ка­то има греш­ка, тряб­ва да има греш­ни­ци. Го­ле­ми и мал­ки. Го­ле­ми­те по­е­мат ви­на­та, мал­ки­те се скри­ват в ко­лек­ти­ва. Го­ле­ми­ят Бла­го­ев е ве­че теж­ко бо­лен. Го­ле­ми­ят Ди­мит­ров ръ­ко­во­ди Сеп­тем­в­рийс­ко­то въс­та­ние. Го­ле­ми­ят Ка­бак­чи­ев е в зат­во­ра, на ед­на крач­ка от бе­си­ло­то. Ви­нов­ни има, но ни­кой не мо­же да бъ­де на­ка­зан за­се­га.

 След­ва­щи­те го­ди­ни от жи­во­та на Ка­бак­чи­ев са из­вес­т­ни.

 Око­ло две го­ди­ни зат­вор. При­съ­да от 12 го­ди­ни и по­ло­ви­на. Ам­нис­тия от пра­ви­тел­с­т­во­то на Ан­д­рей Ляп­чев. На 16 фев­ру­а­ри 1926 г. из­ли­за от зат­во­ра. През май 1927 г. за­ми­на­ва за СССР. Пос­ре­щат го ка­то ге­рой (в на­ча­ло­то). Включ­ват го в пред­с­та­ви­тел­с­т­во­то на БКП в Ко­мин­тер­на. Член е на Ин­тер­на­ци­о­нал­на­та кон­т­рол­на ко­ми­сия. Пре­по­да­ва­тел по ис­то­рия на БКП и по мар­к­си­зъм-ле­ни­ни­зъм в Ко­му­нис­ти­чес­кия уни­вер­си­тет.

 Го­ди­на по-къс­но е ве­че са­мо пре­по­да­ва­тел. Но­во­то ре­во­лю­ци­он­но по­ко­ле­ние от бъл­гар­с­ки емиг­ран­ти жа­ду­ва въз­мез­дие за де­ве­то­юн­с­ка­та греш­ка, за про­ва­ле­но­то Сеп­тем­в­рийс­ко въс­та­ние, за пар­тий­ния арис­ток­ра­ти­зъм на стар­ци­те опор­тю­нис­ти, нес­по­соб­ни да про­веж­дат ре­во­лю­ци­он­на­та пар­тий­на ли­ния. Ата­ки­те на ле­ви­те сек­тан­ти ри­ко­ши­рат в Ди­мит­ров, об­хож­дат Ко­ла­ров и не­из­мен­но точ­но по­ра­зя­ват Ка­бак­чи­ев. Той пи­ше ста­тии, из­каз­ва се на по­ре­ди­ца­та от т. нар. мос­ков­с­ки съ­ве­ща­ния, пра­ви си са­мок­ри­ти­ка и про­дъл­жа­ва да от­с­то­я­ва ре­во­лю­ци­он­на­та ис­то­рия на тес­няш­ка­та пар­тия. Ди­мит­ров се опит­ва да го за­щи­ти с из­вес­т­на пред­паз­ли­вост: „Той по­каз­ва при­мер за пре­въз­пи­та­ние на бъл­гар­с­кия тес­няш­ки ре­во­лю­ци­о­нер-мар­к­сист и нас­то­ящ мар­к­сист-ле­ни­нец. „

 Са­мо че е ве­че къс­но: „ле­ви­те сек­тан­ти“ са го обя­ви­ли за дес­но­о­пор­тю­нис­ти­чес­ки лик­ви­да­тор и той огор­чен се зат­ва­ря в се­бе си. За­поч­ва вто­ри­ят пе­ри­од от жи­во­та му – то­зи на ис­то­ри­ка. Впро­чем по­ма­гат му в на­уч­на­та ка­ри­е­ра – ста­ли­нис­т­ки­ят те­рор не е са­мо „чер­ни Та­ма­ри“ и за­ре­де­ни вин­тов­ки, той при­е­ма и по-ра­фи­ни­ра­ни фор­ми на на­си­лие. Ос­нов­на­та на­уч­на за­да­ча на Хр. Ка­бак­чи­ев е да изу­ча­ва греш­ки­те в ис­то­ри­я­та на пар­ти­я­та. И най-ве­че соб­с­т­ве­ни­те си греш­ки. Кол­ко­то по­ве­че греш­ки, тол­ко­ва по­ве­че рас­теш в на­у­ка­та.

 През 1936 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев из­рас­т­ва ка­то стар­ши на­у­чен сът­руд­ник в Ин­с­ти­ту­та по ис­то­рия на Ака­де­ми­я­та на на­у­ки­те и док­тор на ис­то­ри­чес­ки­те на­у­ки. Да­же ус­пя­ва да из­да­де и един сбор­ник „БКП в ре­зо­лю­ции и ре­ше­ния“. Кни­ги­те му „Ди­ми­тър Бла­го­ев и пар­ти­я­та на тес­ни­те со­ци­а­лис­ти“ и „Спо­ме­ни“ та­ка си и ос­та­ват мно­го го­ди­ни в ръ­ко­пис. Тол­ко­ва ус­пя­ва ка­то ис­то­рик. Ка­то ге­рой е пуб­ли­ку­вал над две хи­ля­ди ста­тии и око­ло три­де­сет кни­ги и бро­шу­ри.

 На 6 ок­том­в­ри 1940 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев се пре­сел­ва в све­та на лю­би­ми­те си ге­рои. При Дя­до­то, Майс­то­ра и Гав­ри­ла. Тре­ти­ят ин­султ ра­ди­кал­но пре­мах­ва ши­зоф­ре­нич­но­то раз­д­во­е­ние на лич­ност­та му. Ис­то­ри­кът и не­го­ви­ят ге­рой се сли­ват в един­но­то си ця­ло – чо­ве­ка Хрис­то Ка­бак­чи­ев. Ме­сец по-къс­но Ге­ор­ги Ди­мит­ров ще на­пи­ше ка­къв бе­ше то­зи чо­век: „Хрис­то жи­вя, бо­ри се и ум­ря ка­то ис­тин­с­ки ге­рой, ви­на­ги ве­рен на ве­ли­ко­то де­ло, на ко­е­то бе пос­ве­тил жи­во­та си, ог­ром­ни­те си спо­соб­нос­ти, ця­ло­то си бла­го­род­но сър­це и мо­гъщ дух.“

 Те­зи ду­ми са на­пи­са­ни на 10 но­ем­в­ри 1940 г. Из­г­леж­да, от­тук ид­ва ис­то­ри­чес­ка­та тра­ди­ция на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия да каз­ва на 10 но­ем­в­ри вер­ни, но тра­гич­но за­къс­не­ли ис­ти­ни.

 За­къс­не­ли, за­що­то ако бя­ха ка­за­ни нав­ре­ме, Ка­бак­чи­ев ще­ше да се рад­ва на дъ­лъг и дос­то­ен жи­вот.

 Тра­гич­ни, за­що­то ако виж­дах­ме и каз­вах­ме ис­ти­на­та нав­ре­ме, пар­ти­я­та ни ще­ше да е още жи­ва.

 ----------------------------------------------------------------------------------------------------------

С незначителни съкращения от книгата на професор Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”,   ИК „Христо Ботев”,   София  2006

 

 

 

Паметникът на Христо Кабакчиев се е намирал в зелената площ на ъгъла на бул. “Приморски” (тогава “Червеноармейски”) и улица “Княз Батенберг” (тогава “Хр. Кабакчиев”) във Варна. За неговото изграждане местният Изпълком взел решение още през 1946 г., възложил го на софийския скулптор Константин Любенов Доганов, който го изпълнил през 1947 г.   Паметникът бил изграден на мястото си чак в края на 1961 г. и открит най-тържествено на 15 януари 1962 г. След промените бюстът е преместен на една от алеите на Ловен клуб „Диана” край гр. Тервел, където е оставена от Община Варна на отговорно пазене.