Трудът на Ф. Енгелс „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия" е едно от основните произведения на марксистката философска мисъл. В него с пределна яснота е показан процесът на възникването на марксисткия мироглед и е разкрита неговата същност. Разкрито е отношението на марксизма към философските му предшественици в лицето на най-големите представители на немската класическа философия Хегел и Фойербах и е дадено системно изложение на основите на диалектическия и историческия материализъм. Трудът е напечатан първоначално в теоретичното списание на германската социалдемокрация «Neue Zeit», а по-късно излизал в отделно издание, за което Енгелс пише специален предговор. В. И. Ленин поставя този труд на Енгелс наред с „Комунистическия манифест“.
Тази книга излиза в превод на български език още в 1892 г. и до 9 септември 1944 г. претърпява пет издания, което свидетелства за огромния интерес на прогресивната общественост към нея. След 1944 г. новооснованото Издателство на Българската комунистическа партия започва широко популяризиране на литературното наследство на класиците на марксизма-ленинизма. „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия" отново става една от най-често издаваните книги. Само за десетина години тя претърпява три самостоятелни издания. Изданието от 1974 г. на Партиздат е посветено на 150-годишнината от рождението на неговия безсмъртен автор.
ПРЕДГОВОР НА ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
В предговора на своето съчинение „Към критиката на политическата икономия", Берлин 1859 г. Карл Маркс разказва как ние двамата през 1845 г. в Брюксел се заловихме „да разработим задружно противоположността на нашия възглед" — на разработеното предимно от Маркс материалистическо схващане на историята — „спрямо идеологичния възглед на немската философия, всъщност да разчистим сметките си с нашата предишна философска съвест. Ние изпълнихме намерението си във формата на критика на следхегеловата философия. Ръкописът, два дебели тома в октава, беше отдавна пристигнал на мястото на издаването му във Вестфалия, когато получихме известието, че изменилите се обстоятелства не позволяват отпечатването. Ние на драго сърце предоставихме ръкописа на гризещата критика на мишките, още повече че бяхме постигнали нашата главна цел — изясняване на въпросите за самите нас."
Оттогава изминаха повече от четиридесет години и Маркс е мъртъв—и нито на едного от двама ни не се удаде случай да се върне към тази тема. Ние откъслечно сме се изказвали за своето отношение към Хегел, но никъде не сме го сторили пълно и системно. А към Фойербах, който пък в известно отношение е междинно звено между Хегеловата философия и нашето схващане, не сме се връщали ни веднъж.
През това време Марксовият мироглед намери привърженици далеч отвъд границите на Германия и Европа и на всички културни езици по света. От друга страна, класическата немска философия преживява в чужбина — особено в Англия и в Скандинавия — нещо като възраждане, а даже и в Германия като че ли вече са се втръснали еклектичните просяшки чорбалаци, които под името философия биват изсърбвани в тамошните университети.
При тези обстоятелства все повече и повече ми се струваше необходимо накратко и системно да изложа нашето отношение към Хегеловата философия — как ние изхождахме от нея и как скъсахме с нея. Също така смятах, че наш неизпълнен почетен дълг е напълно да признаем онова влияние, което Фойербах — повече от всеки друг следхегеловски философ — бе оказал върху нас през нашия период на бурните устреми. Затова аз охотно се възползвах от случая, когато редакцията на „Neue Zeit" ме помоли да разгледам критически книгата на Щарке за Фойербах. Моят труд бе обнародван в четвъртата и петата книжка на това списание през 1886 г., а сега излиза като отделен, поправен отпечатък.
Преди да дам за печат тези редове, аз пак потърсих и прегледах стария ръкопис от 1846—1846 г. В него отделът за Фойербах не е завършен. Готовата част представлява изложение на материалистическото схващане на историята, което изложение доказва само колко непълни са били още нашите тогавашни познания в областта на икономическата история. В ръкописа липсваше критиката на самата доктрина на Фойербах, така че за сегашната ми цел той не можеше да послужи. Но затова пък в една стара тетрадка на Маркс аз намерих отпечатаните тук в приложението единадесет тезиса за Фойербах. Това са бележки за по-сетнешна доразработка, набързо нахвърляни, абсолютно непредназначени за печат, но те са неоценими като пръв документ, в който се съдържа гениалният зародиш на новия мироглед.
Лондон, 21 февруари 1883 г.
Фридрих Енгелс
По текста на: К. Маркс и Ф. Енгелс, Съчинения, т.21
За произведението
През 1885 г. едно щутгартско издателство издаде книгата на датския философ и социолог К. Щарке за Лудвиг Фойербах. Редакцията на «Neue Zeit» се обърна към Енгелс с молба да напише критичен разбор на тази книга. Енгелс с готовност се възползва от предложението, но не заради разбора на книгата на Щарке, а за да изложи, както казва сам той, своите и Марксовите възгледи върху философията на Хегел и главно, за да покаже влиянието, «което Фойербах... бе оказал върху нас през нашия период на бурните устреми». Енгелс смяташе това за необходимо по-специално защото нито той, нито Маркс преди това не бяха характеризирали систематично отношението си към тези двама философи, преки предшественици на философията на марксизма.
Такава е накратко предисторията на философския труд на Енгел «Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия» — едно от най-забележителните произведения на научния комунизъм, където съвсем ясно е осветлен процесът на възникването и развитието на марксисткия мироглед, направено е системно изложение на принципите на диалектическия и историческия материализъм.
Този забележителен труд първоначално беше отпечатан в споменатото списание през 1886 г., а след това излезе в отделна книга, прегледана от автора и с негов предговор, в Щутгарт през 1888 г. Приживе на Енгелс тя беше издадена два пъти на руски, а така също на български и френски. Едни от първите й преводачи са Г. В. Плеханов и Лаура Лафарг.
Енгелс характеризира философските източници на мирогледа на пролетариата, подчерта принципната разлика между този нов мироглед и всичките предишни философски учения, посочи както историческото значение, така и недостатъците на философията на Хегел и Фойербах.
Главната линия в развитието на философията през цялата й история е борбата между двата противоположни философски лагера — материализма и идеализма. Енгелс пръв даде класическо определение на основния въпрос на философията. «Големият основен въпрос на всяка философия — пише той, — а особено на по-новата, е въпросът за отношението на мисленето към битието.». «Според това, как са отговаряли на този въпрос, философите се разделили на два големи лагера. Онези, които твърдели, че духът е съществувал преди природата, в последна сметка приемали някакъв вид сътворяване на света (а у философите, например у Хегел, това сътворяване е още по-объркано и по-нелепо, отколкото в християнството), образували лагера на идеализма. Другите, които разглеждали природата като първичното, принадлежат към различните школи на материализма.»
Този най-важен въпрос на цялата философия има и друга страна — за съотношението между битието и неговото отражение в човешкото съзнание, за това, способно ли е нашето мислене да опознае действителния свят, дали нашите представи и понятия за действителността представляват вярно отражение на същата тази действителност.
Енгелс убедително показа силата и мощта на нашия разум, способността на човека да разкрива тайните на обективния свят. Най-решителното опровержение на агностицизма и другите философски школи, оспорващи възможността да се опознае светът или, в крайна сметка, изчерпателното му познание, пише Енгелс, «е практиката, а именно експериментът и производството. Ако можем да докажем правилността на своето схващане за дадено природно явление, като сами произведем това явление, като го предизвикаме от неговите условия и на това отгоре го заставим да служи на нашите цели — това слага край на Кантовото неуловимо «нещо в себе си»».
Като подложи на критичен анализ Хегеловата философия, Енгелс разкри дълбоките противоречия в учението на Хегел. Диалектическият метод, разработен от Хегел, беше прогресивен, революционен в своята същност, а идеалистическата му система, теорията — консервативна и имаше догматичен и метафизически характер. Философското учение на Хегел даваше широк простор за най-различни изводи. Онзи, който придаваше главно значение на системата на Хегел, би могъл да бъде консерватор в областта на идеологията и политиката; онзи, който смяташе за главен диалектическия метод, би могъл да принадлежи към най-крайната опозиция. «Самият Хегел — сочи Енгелс, — въпреки доста честите избухвания на революционен гняв в неговите съчинения, общо взето, като че ли повече клонеше към консервативната страна. . .»
Прочутата мисъл на Хегел «всичко действително е разумно и всичко разумно е действително» би могла да се тълкува като философско оправдание на всичко съществуващо, дори на най-реакционния политически строй. Но методът на Хегел признава за действително само онова, което е необходимо. Това дава основание за съвсем противоположен извод: необходимото, в крайна сметка, се оказва също и разумно, а онова, което е разумно и необходимо, трябва да стане и действително. С развитието си всичко, което по-рано е било действително, загубва своята необходимост, своята разумност и по този начин се лишава от правото на съществуване, то трябва да бъде заменено с друго необходимо и разумно. Следователно, отбелязва Енгелс, по всички правила на метода на Хегел тезата за разумността на всичко действително се превръща в друга теза: всичко, което съществува, е достойно за гибел. «На мястото на отмиращата действителност идва нова, жизнеспособна действителност — по мирен път, когато старото е достатъчно разумно да умре без съпротива, и насилствено, когато старото се противи на тази необходимост.»
Енгелс виждаше «истинското значение и революционния характер на Хегеловата философия» именно в диалектическия метод, който веднъж завинаги е сложил край «на представите за окончателността на всички резултати на човешкото мислене и дейност». Също както познанието и историята никога не може да стигне до окончателен завършек. Всички обществени системи, които се сменят в хода на историята, представляват само преходни стъпала от безкрайното развитие на човешкото общество. «Пред диалектическата философия. . . не устоява нищо окончателно, абсолютно, свещено; върху всичко и във всичко тя разкрива преходността и пред нея не може да устои нищо, освен непрекъснатия процес на възникването и отмирането, на безкрайното изкачване от низшето към висшето, на който процес тя самата е само отражение в мислещия мозък».
Но самият Хегел не е правил такива революционни изводи; напротив, неговата идеалистическа система изискваше завършване на процеса на развитието чрез постигане на абсолютната истина. Подчинявайки се на умозрителната, спекулативна схема, Хегел въпреки собствения си метод, в ярко противоречие с диалектиката твърдеше, че в политическата област абсолютната идея намирала своето въплъщение в съсловната монархия, обещана от Фридрих Вилхелм III, а във философията — в системата на самия Хегел. Но това означаваше, пише Енгелс, «избуялата консервативна страна на Хегеловото учение да задуши неговата революционна страна. А това, което важи за философското познание, важи и за историческата практика».
Никакви усилия на последователите на Хегел, в това число и на младохегелианците, забъркали се в лабиринт от противоречия, не можеха, отбелязва Енгелс, да спасят Хегеловата школа от разлагане. Изходът беше намерен във възвръщането към материализма. И този подвиг беше извършен от Лудвиг Фойербах, който в книгата си «Същност на християнството» провъзгласи тържеството на материализма и разби, и отхвърли идеалистическата система. Тази книга оказа на търсещата и революционно настроена младеж наистина освободително въздействие. «Въодушевлението — пише Енгелс — беше всеобщо: всички изведнъж станахме фойербахианци.»
Въпреки толкова възторженото си отношение, нито Енгелс, нито Маркс обаче не станаха правоверни фойербахианци. Те много скоро видяха недостатъците на новото философско учение на Фойербах и преминаха от отделните критични бележки към разгърната критика в «Немската идеология». Ходът на развитието на Фойербах, отбелязва Енгелс, представлява ход на развитието на хегелианец към материализма, който го доведе до пълно скъсване с идеалистическата система на Хегел. Вещественият, сетивно възприеман от нас свят, към който спадаме и самите ние, е единствено действителният свят, и нашето съзнание и мислене, колкото и да изглеждат свръхестествени, са продукт на един веществен, телесен орган — мозъка. Не материята е продукт на духа, а самият дух е само най-висш продукт на материята. Тази изходна философска позиция на Фойербах е «чист материализъм».
Но стигнал дотук, продължава Енгелс, «Фойербах се стъписва». Той смесва материализма като общ мироглед с такива негови форми като материализма от XVIII век или съвременния му вулгарен материализъм на Бюхнер, Фогт и Молешот. Но материализмът, сочи Енгелс, както и идеализмът, е преминал през редица стъпала на развитие. «Той трябва да променя своята форма с всяко епохално откритие дори в областта на природните науки; а откакто и историята беше подложена на материалистическо разглеждане, и тук се открива нов път за развитието на материализма.»
Енгелс задълбочено разкри недостатъците и ограничеността на материализма от XVIII век. Първо, този материализъм беше предимно механистичен. Измежду всички науки през XVIII век известна завършеност беше постигнала само механиката, чиито закони материалистите прилагаха при обяснението на химическите процеси и явленията на органичния свят. Второ, старият материализъм беше метафизически, антидиалектически, той разглеждаше нещата като нещо завършено и постоянно, не беше способен да разглежда материалният свят в непрекъснатото му историческо развитие и изменение. Че природата се намира във вечно движение, това се е знаело и тогава. Но това движение се е разбирало само механически, като вечно въртене в един и същ кръг, което винаги води до едни и същи резултати. Трето, в областта на историята старият материализъм също беше метафизически, ограничен, за него историята в най-добрия случай представляваше сбор от отделни факти и събития, извън закономерната им връзка и развитие; при обясняването на историческите явления материалистите от XVIII век си оставаха на позициите на идеализма.
Всички тези недостатъци бяха присъщи и на материализма на Фойербах. Той също така беше механистичен, метафизически, ограничен и непоследователен при прилагането си към историята. Отхвърляйки идеализма на Хегел, Фойербах отхвърли заедно със системата и диалектическия метод. Фойербах беше съвременник на трите извънредно важни научни открития — откриването на органичната клетка, учението за превръщането на енергията и теорията за развитието, създадена от Дарвин. Но тъй като живееше в едно затънтено село, Фойербах не можа да оцени както трябва тези открития и да разбере необходимостта от диалектическия възглед върху природата, още повече че и самите природоизследователи отчасти все още оспорваха тяхното значение. Въпреки материалистическата основа Фойербах не беше се освободил от идеалистическите окови. Енгелс пише, че като философ той «се спря насред път, беше долу материалист, а горе идеалист».
Идеализмът на Фойербах се проявява преди всичко в неговата философия за религията и морала. «Периодите на човечеството се различават един от друг само по промените в религията» — това твърдение на Фойербах без съмнение доказва идеализма във възгледите му за историята. Той съвсем нямаше намерение да премахне религията, а само се стремеше да я усъвършенства. При това, както отбелязва Енгелс, Фойербах обявява като висша форма на новата религия любовта между хората, която всъщност се свеждаше до отношенията между половете. Ядрото на религията у Фойербах беше култът към абстрактния човек, разглеждан извън времето, извън окръжаващата го среда и историческата практика. На тази база се изгражда цялото етическо учение на Фойербах.
В основата на този морал лежи стремежът на човека към щастие, еднаквото право на щастие за всички. Този абстрактен хуманизъм игнорира реалните обществени отношения, разделянето на обществото на противоположни класи, на експлоататори и експлоатирани. Енгелс убедително показа, че «Фойербаховият морал е скроен по мярката на днешното капиталистическо общество, дори той сам да не желае или да не подозира това». Далеч от реалните жизнени интереси на хората, от обществените противоречия и политическата борба, Фойербах призоваваше хората към всеобщо побратимяване, към всеобща любов. По този начин, сочи Енгелс, от философията на Фойербах «изчезва и последният остатък от нейния революционен характер». Фойербах не можа да намери пътя от ненавистното му царство на абстракциите към живата действителност. Той с всички сили се вкопчваше в природата и човека, но при него и природата, и човекът оставаха само думи.
По-нататък Енгелс разкри същността на революционния преврат във философията, който беше извършен със създаването на диалектическия и историческия материализъм. И тук скъсването с философията на Хегел става по пътя на връщането към материализма, който разглежда света такъв, какъвто е в действителност, без всякакви предвзети идеалистически приумици. Но Хегел не беше просто отхвърлен настрана, както направи това Фойербах. Като изходна точка беше взет неговият диалектически метод. Тъй като този метод в неговата Хегелова форма беше непригоден, той трябваше да бъде преработен на материалистическа основа, да бъде изправен на краката си. «Ние отново схванахме — пише Енгелс — материалистически понятията на нашата глава като отражения на действителните неща, вместо да схващаме действителните неща като отражения на това или онова стъпало от развитието на абсолютното понятие. . . Но с това и самата диалектика на понятията стана само съзнателно отражение, на диалектическото движение на действителния свят.»
Енгелс посвети значителна част от своя труд на основите на диалектическия и историческия материализъм. Той ясно показа единството и последователността на марксисткия философски материализъм, даващ единствено правилното, материалистическото обяснение и на явленията в природата, и на явленията в човешкото общество. «. . .Това, което важи за природата, която сега вече схващаме също така като исторически процес на развитие — пише Енгелс, — важи и за всички клонове на историята на обществото, и за цялата съвкупност от науки, които се занимават с човешките (и божите) неща». И фактът, че в природата действат само слепи, безсъзнателни сили, а в обществото — хора, надарени със съзнание, не променя същността на работата. Енгелс подчертава: «. . .Колкото и да е важно това различие за историческото изследване — особено за изследването на отделни епохи и събития, — то ни най-малко не променя факта, че ходът на историята е подчинен на вътрешни общи закони». Както в природата, така и в човешкото общество действат обективните закони на развитието на материалния свят. Разбирайки по този начин историческото развитие, марксизмът коренно се различава не само от различните разновидности на идеализма, но и от всички форми на стария материализъм, в това число и от материализма на Фойербах. Старият материализъм смяташе идейните мотиви като причини за действията на хората, не разбираше по-дълбоките причини, обективните закономерности на общественото развитие.
Вследствие на това старият материализъм се опитваше да обяснява историческите събития с действията и подбудите на отделни хора, забележителни личности, изпадайки по такъв начин в субективен идеализъм, волунтаризъм.
Марксисткият възглед е съвсем противоположен. Марксизмът разкрива движещите сили на историческите събития не в подбудите и действията на отделни личности, а в подбудите и действията на големи маси, на цели народи, а във всеки народ — на класите. Позовавайки се на Англия и Франция, където големите политически събития отразяваха сблъскването на интересите на феодалите, буржоазията и пролетариата, Енгелс подчертава, че именно в борбата на тези големи класи се състои «движещата сила на съвременната история — поне в последните две най-напреднали страни». В. И. Ленин наричаше това марксистко схващане за класовата борба като движеща сила на историческия процес ръководна нишка, позволяваща да се открие закономерността в привидния лабиринт и хаос на обществените отношения.
Енгелс показа, че корените на абсолютно всички политически и идеологически отношения трябва да се търсят в материалните, икономическите условия. Производствените отношения представляват база на обществото, негов решаващ елемент, а държавата, правото и различните идеологически системи (философия, религия и т. н.) са надстройка, подчинен елемент. «. . .В съвременната история волята на държавата в общи линии се определя от променливите потребности на гражданското общество, от надмощието на тази или онази класа, а при последна сметка — от развитието на производителните сили и на отношенията на размяната. . . Държавата. . . общо взето е само отражение, в кондензирана форма, на икономическите потребности на онази класа, която господства в производството. . .»
Държавното право и гражданското право, сочеше Енгелс, отразяват и закрепват икономическите отношения между хората. Той нарече римското право първото световно право на обществото на стокопроизводителите. Всички правни институти от най-ново време по същия начин юридически изразяват в една или друга форма икономическите условия на обществения живот.
Енгелс разкри определящото значение на материалната, икономическата основа и в отношението на по-висшите форми на идеологията, т. е. формите, още повече отдалечени от своята икономическа основа, в това число и в отношението на философията, религията и морала. И макар че тук връзката между представите, понятията и материалните им източници все повече се заплита, затъмнява от промеждутъчни звена, въпреки това тази връзка е безспорна.
Същевременно Енгелс предупреждаваше срещу вулгарно тълкуване на материалистическото разбиране на историята в дух на игнориране и омаловажаване значението на политическите и идеологическите фактори. Политическият строй и различните форми на идеологическата надстройка имат относителна самостоятелност, свои специфични закони за развитие, така че те могат да оказват обратно въздействие на икономическата база и едни на други. Отбелязвайки по-специално активната роля на държавата като самостоятелна политическа сила, Енгелс сочеше необходимостта от политическа борба на потиснатата класа против господството на реакционните класи.
С появата на историческия материализъм на идеалистическото тълкуване на историята беше нанесен смъртен удар точно така, както диалектическото разбиране на природата прави ненужна и невъзможна всяка натурфилософия. Намирайки в историята на развитието на материалното производство ключа за разбирането на цялата история на обществото, новата, марксистката философия още в самото си начало се обръщаше преди всичко към работническата класа, изразяваше съкровените й стремежи. Тя беше посрещната със симпатия и признание от страна на работническата класа. Тя е продължителка на най-големите постижения на предишната философска мисъл. Само работническото движение, подчертаваше Енгелс, е действителният наследник на немската класическа философия.
Източник: Фридрих Енгелс, Биография, издателство на БКП, София, 1972 г.
Виж още: Тезиси за Фойербах – Карл Маркс
https://nvkovachev.blogspot.com/2013/11/blog-post_14.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар