Статия на Димитър Генчев в списание ПОНЕДЕЛНИК, бр. 7 – 8 /2017 г.
Държа в ръцете си чудесното издание на издателска къща „Синева” и се радвам като дете на коледен подарък. Искам първо да благодаря на Христо Георгиев. Той донесе чувала от Англия, за да ни зареди с надежда за нов и по-добър живот. В ръцете си държа една капсула, пусната във вълните на Ламанша, бутилка с послание, написано преди 30 години, за да разберем на кой свят живеем днес. Да го разберем – както казваше Димитър Благоев, – за да можем да го променим. Такъв е тридесетгодишният преход на тази книга от социализма към капитализма. Книга, сътворена в НРБ, за да бъде отворена и прочетена в новата, капиталистическа България от 2017 година.
Биографията на Дядото е истинска машина на времето. Тя може да те върне век и половина назад – да почувстваш живата история в нейните социално-икономически, идейни, политически и културни измерения. Пътешествието в обсега на ХIХ, ХХ и ХХI век е изключително вълнуващо. Пътешественикът във времето може да проследи почти цялата следосвобожденска история на България, разположена в канавата на европейската и световната история. Надежди и провали, катастрофи и постижения, вяра в бъдещето и омерзение от настоящето, духовност, идеи, монолитни концепции, култура, творчество – и всичко това с оня хуманистичен патос, побран във вярата, надеждата и любовта на онези носители на доброто в борбата им срещу капиталистическото зло.
. . .
„Ален мак самотен” е петата книга на Мерсия Макдермот, публикувана на български език. След прекрасните балади за Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански паркерът ѝ е нахвърлял в едри щрихи животописа на Дядото. Резултатът е повече от задоволителен: една достолепна биография, типично по английски – сдържана и щедра едновременно. Един истински морален подвиг във времена на социална разруха и интелектуален погром. Разбира се, веднага трябва да кажем ясно, че цветето на Мерсия Макдермот не е поникнало на пуста поляна. И преди нея поколения историци, политици и публицисти са търсили вдъхновение, утеха и надежда в живота на първооснователя на българския социализъм. Само да спомена многобройните публикации на Георги Димитров, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Трайчо Костов, Вълко Червенков – от политиците, книгите на Йордан Йотов, Кирил Василев, Евлоги Бужашки, академичната биография на авторския колектив от Института по история на БКП, документалните сборници, стотиците статии и студии в научния периодичен печат. Онова, което се набива на пръв поглед при дòсега с биографичната книга на Макдермот, е онзи романтичен реализъм, който придава на прозата ѝ поетичен отблясък. Тук му е мястото
да отбележим името на Лиляна Ванова, чийто превод ни прави съпричастни към житието на Дядото чрез един богат, изящен и звучен български език.
Така си е: Мерсия не е равнодушна към своите герои. Благоев е неин личен избраник. След Левски, Гоце и Яне и той препуска в кавалкадата на нейните любимци, неизменно следван от сянката на един романтичен Робин Худ, защитник на бедните и слабите, който е готов да мре за народна свобода.
„България – четем в пролога – не е нито богата, нито могъща държава, но тя е дала на света дарове, които са безценни: азбука, която е превърнала мрака в светлина за милиони, както и съзвездие от герои и героини, които въплъщават най-доброто от човешката мисъл и човешките стремежи. Сред тях, със сигурност, Димитър Благоев е един от най-великите.” Думите са силни, но оценките са верни: Дядото остава в историята на световната левица като първосъздател на 126-годишната ни партия, като основател на Партията на руските социалдемократи (1883). Само това да бе направил той през живота си, името му щеше да бъде изсечено в календара на европейския социализъм между имената на Жул Гед, Пол Лафарг, Август Бебел, Вилхелм Либкнехт, Антонио Лабриола, Георги Плеханов и Доброджано-Геря. Между имената на най-големите теоретици, основоположници и лидери на международното работническо социалдемократическо и комунистическо движение.
Както ни казва в биографията Мерсия Макдермот, историята отреди на Димитър Благоев ролята на един от най-значимите съзидатели на българската държавност. Неговата мисия бе в синхрон с народните стремежи за европейска интеграция на България, за нейната индустриализация и модернизация, за бърз духовен и икономически просперитет. Партията му трябваше да стане неотменима част от българския политически механизъм, за да може да осъществи своята цивилизаторска роля за приобщаване на България към най-високите европейски и духовни стандарти. И това не са нито големи, нито празни юбилейни приказки – Димитър Благоев и неговите съратници от старата гвардия на българския социализъм съзнаваха своите исторически длъжности.
При подхода си към биографията на Димитър Благоев, написана на английски език, Мерсия Макдермот е принудена да се съобразява с образователното ниво на английските си читатели и като опитен екскурзовод ги превежда безпрепятствено през фактите и обществените обстоятелства в България, в Европа и в света от края на деветнадесетия и първата четвърт на двадесетия век, без да изпуска червената нишка, или нишката на Ариадна, за да не се загубят в лабиринта на балканската история. Затова в книгата има твърде много (полезни и необходими) енциклопедични вметки, статистики, обстоятелствени и фактологични данни, без които биографията на Димитър Благоев би се превърнала в едно политическо фентъзи, отвъд реалността.
Някак странна ни изглежда днес завършеността на Благоевия политически дебют. Той започва политическата си дейност като завършен марксист. И такъв остава до края на живота си – последователен, безкомпромисен и монолитен. „Могъщото оръжие, което Благоев придоби в учението на марксизма, му позволи да направи едно велико откритие: да открие работническата класа в България, с това да даде тласък на научната мисъл и да подпомогне създаването на новата обществена сила, която един ден, още при неговия живот, ще стане централната ос на българската история” – тези думи принадлежат на ревнивото перо на Георги Бакалов, който и близо до Дядото, и далече от него, и във вражда, и в помирение винаги се стреми да бъде обективен.
Първото социалдемократическо десетилетие е белязано с печата на един интелектуален феномен – българския социалистически печат. Днес ни изглежда невероятен този духовен, културен, европейски в истинския смисъл на думата потенциал на първото социалистическо поколение. Задълбочени социални анализи, теоретични дискусии, политически репортажи, литературна критика, социология, кореспонденции от Западна Европа, поезия и белетристика – и всичко това на богат, пълнозвучен и изящен български език.
Огромна е ролята на Благоев в създаването на онази талантлива кохорта от публицисти, критици, анализатори и преводачи. Той издирва, публикува, а „Ден”, „Работник” и „Ново време” се превръщат в истинска люпилня на социалистически творци. Изданията поглъщат не само огромна част от времето му. Те го обричат на постоянни лишения. Когато започва издаването на „Ново време”, Благоев си поставя задачата да го направи истински интелектуален фар.
Цената на този духовен подвиг е огромна. В писмо до Бакалов година по-късно Благоев назовава числото: „За да разбереш какво е положението, ще ти кажа (между нас да си остане), че заложих къщата за 2000 лв. и вече отидоха за поддържане на списанието.” В тези думи е целият Благоев. Същият, който още няма четиридесет години, когато го наричат Дядо. В историята на европейската социалдемокрация така са наричани само още двама души – Енгелс и Плеханов.
В идейно-теоретичния сблъсък, разразил се на европейската политическа сцена, Благоев взема страната на революционния марксизъм. Името и перото му се нареждат до имената и перата на Георги Валентинович Плеханов, Август Бебел, Роза Люксембург, Владимир Илич Ленин и Карл Кауцки. В аналите на европейската антибернщайниада Димитър Благоев оставя ярка теоретична следа. А знаменитите му филипики срещу общоделците – българските бернщайнианци – „Pro domo suа”, „Марксизъм и бернщайнианство?”, „Призраци или действителност?”, са теоретически и политически шедьоври. Това е историческият факт и всякакви закъснели опити да се социалдемократизира Благоев на ревизионистка основа след 1910 г. остават безплодни.
Дядото категорично отхвърля височайшите внушения и директиви на Международното социалистическо бюро за безпринципно обединение на тесните и широките социалисти. Той подкрепя Кауцки срещу Бернщайн, Плеханов срещу Жорес, но остро критикува и двамата, когато тръгват по пътя на политическото съглашателство. И заедно с това в теоретичното му постоянство, в страстната защита на научния социализъм няма и помен от догматизъм, сектантство, иконоборство.
Огромна е ролята на Димитър Благоев и в създаването и развитието на българското синдикално движение. Националните анали пазят блестящите му речи в Парламента и в Столичната община, теоретичните му трудове, решаващата му роля за идейното преориентиране на партията в новата революционна епоха след края на Първата световна война като Българска комунистическа партия (тесни социалисти), неговия неподправен и искрен патриотизъм.
. . .
В едно от последните си публични откровения Велислава Дърева заяви: „Колкото повече се отдалечаваме от времето на Благоев, толкова по-близки ни стават неговата личност и дело.” Парадоксално е, но е факт – отдалечавайки се, се приближаваме към корените. След сто години, след поредната врътка нагоре по спиралата на историята, отново се озовахме в ситуацията на първооснователите: капитализъм има – пролетариат няма. Нямаме индустрията, която да събира хиляди работници на едно място, да ги организира, да ги тласка към солидарна икономическа борба в защита на непосредствените им икономически интереси. Борба, която по необходимост да се превърне в съзнателна политическа борба.
Тогава как да открием отново локомотива на историята? Европейската левица, „Новите леви”, „Ди линке”, „Подемос”, „Да” – също нямат отговор. Кризата на неолиберализма доведе до провал идеологическата конвергенция между капитализма и социализма, известна като социаллиберализма на Третия път на Гидънс – Блеър и като Новия център на Герхард Шрьодер. Няма нов универсален социалистически проект, приложим към информационата епоха, в която живеем днес. Да, разбирам радостта и надеждата в пролога на Мерсия Макдермот по повод избирането на Джеръми Корбин за лидер на Лейбъристката партия и завръщането на стотици хиляди стари и приемането на още толкова млади лейбъристи. Чудесно, но и там няма отговор как да открием отново „осевата линия” на историята, която да ни поведе към верния път? Последните 30 години показаха, че процесът на замяна на един социализъм без реформи с реформи без социализъм е движение на празни обороти. Явна е необходимостта от радикално идейно обновление на световната левица, която да инициира общия път на Социалистическия интернационал и на Партията на европейските социалисти към дълбоко, фундаментално изменение на капиталистическата икономическа и социална система. Обща политика за преодоляване на бедността, неравенството, експлоатацията, опасността от победа на крайната неофашистка десница и от ядрена война.
Въпросът що е социализъм в информационната епоха на ХХI век трябва да се зададе отново. Социализмът трябва да се редефинира. Защото, както казваше Дядото: Светът, в който живеем, не само трябва да бъде разбран. Той трябва да се промени.
. . .
И накрая едно предложение:
Нека наградата „Георги Кирков” за 2018 година да бъде връчена на Бузлуджа на другарката Мерсия Макдермот като благодарност за цялостното ѝ творчество и за прекрасната книга, която ни подари.
Няма коментари:
Публикуване на коментар