Днес в навечерието на 200-годишнината от рождението (5 май 1818 г.) на великия мислител – философ, икономист, социолог, историк, политически теоретик, а заедно с това велик революционер, Карл Хайнрих Маркс, следва да отбележим не просто неговата роля в обяснението на света. Тук може да припомним думите му, че „Философите само по различни начини са обяснявали света, а задачата е той да бъде изменен“(Karl Marx „Thesen über Feuerbach” – These 11 “Die Philosophen haben die Welt nur vorschieden interpretiert, es kommt aber darauf an, sie zuverandern”).
Определено неговото дело - Марксовото учение действа като ключов идеен фактор за промяна на света от момента на неговото формиране до ден днешен. А без да сме големи прорицатели може да прогнозираме, че революционният дух на марксизма ще бъде и утре сред ключовите идейно-философски фактори за хуманистично преобразяване на човешкото общество на глобално равнище.
Марксовото учение и капитализмът през „краткия ХХ век“ – 1917 – 1991 г.
Първото, с което ще започнем тук е защо говорим за т.нар. „кратък ХХ век“ и защо го „затваряме“ между 1917 и 1991 г. Известно е виждането на британския историк-марксист Ерик Хобсбом (Eric John Ernest Hobsbawm – 09.06. 1917 - 01.10. 2012 г.) за т.нар. «дълъг XIX век», продължил от 1789 г. - Великата френска революция, до 1914 г. – началото на Първата световна война. В този смисъл началото на тази война е и края не само на «дългия XIX век“, но и на Новото време. От друга страна може да кажем, че на практика съвременността започва с една качествена промяна, в която Марксовото учение има пряко участие – Великата Октомврийска социалистическа революция. Но ХХ век, започнал с надеждата свързана с Октомври 1917 г. на практика завърши в 1991 г., когато СССР се „отказа“ от „Червения проект“. С този акт на тогавашната властваща върхушка в страната, въпреки волята на съветските хора, изразена на проведения референдум, бе обезмислено неговото съществуване като братска и равноправна общност на евразийските народи и той бе „разпаднат“.
Предвид Марксовото учение през този „кратък век“ ще отбележим, че в рамките на горното учение като научно-системен поглед върху света и революционен подход за хуманистична промяна на същия този свят още в предишния период започват промени по различни въпроси на теорията и практиката на марксизма като мисъл и организирано движение. Някои от тези промени вземат формата на „ревизии“. Т.е. тръгва се по пътя на такива изменения, които в крайна сметка водят в теоретичен план до ревизионистични концепции, изтръгващи революционния дух на марксизма, а в областта на практическите действия до т.нар. „реформизъм“. Казано по друг начин до слугуване на интересите на капитала и капиталистите.
Но тук няма да се занимаваме с различните ревизионизми – бернщайнианство, кауцкианство и други подобни. Ще действаме точно в обратната посока. Ще се опитаме да направим кратък преглед на най-значимите положителни приноси в марксизма. И тук несъмнено трябва да започнем с най-значителния принос – ленинизма. Ленинизмът като мисъл и практика, който, ръководейки се от революционния дух на Марксовото учение, осъществи Великата Октомврийска социалистическа революция. И по този начин превърна Червения марксистки проект в Глобален проект.
Ленинизмът следва да се разглежда като философско, политическо и социално-икономическо учение, създадено от В. И. Улянов (Ленин) като по-нататъшно и ново развитие на марксизма. Унгарският марксист-философ Дьорд Лукач още през 1924 г. в труда си „Ленин. Изследователски очерк за взаимовръзката на неговите идеи“ въвежда термина „ленинизъм“. Но влизането на този термин в най-широка употреба включително чрез наименованието „марксизъм-ленинизъм“ става чрез дефиницията дадена от Й. В. Сталин през 1926 г. в работата „Основи на ленинизма“, където ленинизмът се определя като „ ... марксизъм в епохата на империализма и пролетарската революция.“(Сталин Й.В. Об основах ленинизма, с.1 в https://royallib.com/book/stalin_iosif/ob_osnovah_leninizma.html ). Несъмнено главното, което е нужно, е да се каже какво е новото и различното, което внася ленинизмът като теория и практика в марксизма, както като теоретична система, така и като организирано движение. Тук трябва да се отбележат като най-основни следните ключови моменти:
Лениновият анализ на капитализма и дадената от него оценка, че от края на XIX век същият е навлязъл в нова историческа фаза, за която той използва наименованието империализъм. В своята работа „Империализмът като висш стадии на капитализма“, написана през 1916 г., той характеризира последния в икономически план като монополистически капитализъм, а също като паразитен или загниващ капитализъм. В Предисловието към френското и немското издание на този свой труд, написано през 1920 г., В.И.Ленин подчертава, че „Империализмът е навечерие на пролетарската социална революция. Това се потвърди през 1917 година в световен мащаб“.(Цит. по Ленин В. И. ПСС, 5-е издание, Т. 27, стр. 308.)
Важен момент в ленинския принос към марксизма е, че в условията на империализма пролетарските революции най-вероятно ще се осъществят в „слабите звена“ на капитализма(относително неразвитите в социално-икономически план страни), каквото слабо звено е Руската империя. Този възглед на Ленин, потвърден от Великата Октомврийска социалистическа революция, значително се отличава от Марксовото виждане, че пролетарската революция ще протече в най-развитите капиталистически общества.
Предвид горния възглед за „слабото звено“ на капитализма като най-вероятно място, където ще протече пролетарската революция, е другата Ленинска концепция - за важния съюз на работническата класа със селячеството при ръководната роля на работничеството за успеха на революцията.
Ключово положение в ленинизма е разработката за ролята на авангардната организация – революционната партия. Успехът на революционният процес и диктатурата на пролетариата е възможен само при наличието на партия – революционен авангард.
Друг значима идея, дадена от В.И.Ленин, но по-нататък основателно разработена от Й.В.Сталин, е тази за възможността предвид неравномерното развитие на капитализма пролетарската революция да се осъществи в една страна. Това определя по-нататък възможността за строителство на социализма в една страна, ако тя е достатъчно голяма. Подобна страна ще влияе върху света не с „износ на революция“, а преди всичко със своя пример на социалистическо строителство.
Когато говорим за развитие на марксизма през ХХ век в никакъв случай не бива да се забравя за важна концепция, доминирала развитието на марксизма десетилетия наред. Става дума за огласената от VII конгрес на Коминтерна през 1935 г. във връзка с борбата срещу фашизма (Класическото марксистко определение за фашизма е представено в резолюцията на XIII пленум на ИККИ(Изпълнителен комитет на Коминтерна) и повторено на VII Конгрес на Коминтерна от Георги Димитров «Фашизмът е открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните най-империалистическите елементи на финансовия капитал… Фашизмът не е надкласова власт и не е власт на дребната буржоазия или лумпен-пролетариата над финансовия капитал. Фашизмът е власт на самия финансов капитал. Това е организация за терористична разправа с работническата класа и революционната част на селячеството и интелигенцията. Фашизмът във външната политика е шовинизъм в най-груба форма, култивиращ зоологическа ненавист към другите народи» вж. Г.Димитров «В борьбе за единый фронт против фашизма и войны. Статьи и речи 1935-1937», Партиздат , ЦК ВКП(б), 1937 г.) В нейното създаване огромна роля играе българският комунист, героят от Лайпцигския процес Георги Димитров, който бива избран на този конгрес за Генерален секретар на Коминтерна.
В периода след Втората световна война във връзка с процеса на революционно преобразуване на страните от Източна Европа важно развитие търпи идеята за диктатурата на пролетариата във формата на „народна демокрация“. По своята класова същност „народната демокрация“ представлява революционно-демократическа диктатура на пролетариата и селячеството, за която пише още В. И. Ленин в работата си «Две тактики на социалдемокрацията в демократическата революция», макар тази диктатура да се проявява в нова форма, отразила особеностите на времето и обстановката.
Когато говорим за развитието на марксовите идеи не може да отминем появата на т.нар. „западен марксизъм“ и тясно преплетения с него „неомарксизъм“. Нео-марксизмът се характеризира с разнообразие от течения, концепции, идеи, които в много отношения се различават от теоретичните положения на класическия марксизъм. Неомарксизмът като съвкупност от марксистки и промарксистки идеи и тенденции се характеризира с критично отношение към капитализма, но и към значителна част от практиката на СССР, социалистическите страни от Източна Европа и тези в Азия, т.е. обществата на т.нар. "реален социализъм", както и формираната в тези общества система на марксистко-ленинска идеология.
Неомарксизмът се развива на основата на две основни направления: диалектическо-хуманистично и сциентистко. Основателите на първото са такива ключови мислители като Дьорд Лукач (1885-1971) и Антонио Грамши (1891-1937). Неомарксистите от първото направление и техните последователи смятат, че класическият марксизъм не е достатъчно ориентиран към индивида. Те се опитват да поставят не просто класата, но човека в центъра на марксистката философия като предмет на историческо действие. Неомарксизмът често използва идеите на немарксистката философия, като създава в "диалектическо-хуманистична" посока спектър от различни течения. Основните течения са:
а) Франкфуртската школа, която включва Маркузе (1898-1979), Адорно (1903-1969), Юрген Хабермас (1929). Използвайки определени положения на марксизма, за да критикуват съвременното високоразвито капиталистическо общество, те едновременно излизат с "леворадикални" критики към „реалния социализъм“. Популярността на Франкфуртската школа особено нараства на Запад сред интелигенцията с развитието на "новото ляво" движение през 60-те и 70-те години на ХХ век, което е известно с критиката си на западната култура,
б) Фройдомарксизмът също придобива популярност през 60 - 70-те години на ХХ век с такива знакови фигури като Вилхелм Райх (1879-1957), Ерих Фром (1900-1980) и други. Те се опитват да съчетаят проблематиката на дълбинната психология, в основата на който е фройдизма със социални проблеми в тяхния марксистки прочит. Изследват деформациите на умствената структура на личността и търсят начини да ги преодолеят;
в) Атеистическият екзистенциализъм /екзистенциалисткият марксизъм/, който възниква във Франция през 50 - 60-те години под влияние на творбите на Жан-Пол Сартр (1905-1980) и Морис Мерло-Понти (1908-1961). Основната проблематика на това направление е "реабилитация" на хуманистичната концепция на "младия Маркс" с помощта на екзистенциално разбиране на човешката природа, съчетано с нехегелианска диалектика и елементи на феноменологията и "философията на живота".
Така например едно от основните понятия за цялата философия на Сартр е концепцията за свободата. Сартр вижда свободата като нещо абсолютно, дадено веднъж завинаги, т.е. "Човекът е осъден да бъде свободен". Сартр разбира свободата не като свобода на духа, която води до бездействие, а като свободен избор, който никой не може да отнеме на човека. Даже затворникът е свободен да вземе решение - да приеме или да се бори за освобождението си. Но какво ще се случи по-нататък - това зависи от обстоятелства, които са извън компетентността на философа.
Друго ключово понятие, което е в обсега на вниманието на Сартр е "отчуждението", което той свърза с понятието за свобода. Съвременният индивид Сартр разбира като отчуждено създание: стандартизирана е личността му, която е предмет на различни социални институции, които "стоят" над човека и не произхождат от него, каквато е, например, държавата. Тя е отчуждила индивида да участва в управлението. Следователно го е лишила от най-важното – възможността да твори собствената си история;
г) Феноменологическият марксизъм възниква в Италия и Съединените щати (Енцо Пачи, П.Пиконе). Негов основател е Алфред Шюц (1899-1959), чиито идеи стават отправна точка за различни концепции в рамките на тази школа. За повечето варианти на феноменологичния марксизъм е характерно: отричането на обективното съществуване на социалните структури; идентифициране на структурите на взаимодействие с представите на индивидите, взаимодействащи си с тях; отказ от обективно изследване на социалните феномени предвид тяхното "разбиране", "употреба" и "съчувствено описание“.
Основен проблем за човешкото битие според феноменологическия марксизъм е обективацията или отчуждението. То може да бъде решено чрез създаване на "интерсоциализъм". Под това понятие се разбира човешко общество, построено на взаимоотношения на хората как субекти, т.е. като свободни индивиди, връзката между които не е обусловена от външни детерминанти.
Представители на второто направление в неомарксизма – сциентисткото направление се придържа към позицията, че марксисткото учение за обществото е недостатъчно научно. Те се позовават преди всичко на икономическите произведения на зрелия Маркс, на материалистическата гносеология и класовия анализ. Като ключови негови представители следва да се споменат Луи Алтюссер (1918 – 1990), в някаква степан Жак Дерида и други.
Особен интерес във връзка с марксистката социология на революцията е учението на Грамши за хегемонията, което влага много нови положения не само във връзка с идеите на Маркс, но и с тези на Ленин.
Според Грамши силата на управляващата класа се основава не само на насилието, но и на съгласието. Механизмът на властта не е само принуда, но и убеждение. Държавата, независимо от господстващата класа, стои на два кита - сила и съгласие. Ситуацията, при която се постига достатъчно ниво на съгласие, Грамши нарича хегемония. Хегемонията не е фиксирано, веднъж постигнато състояние, а фин и динамичен, непрекъснат процес. Хегемонията предполага не просто съгласие, но благожелателно (активно) съгласие, при което гражданите желаят това, което е нужно на господстващата класа.
Антонио Грамши анализира проблема за хегемонията. А именно как се управлява подвижното равновесие на временни блокове, съставени от различни доминиращи социални групи. Тук основното, което той отбелязва е, че се използва «ненасилствено принуждение», включително чрез интегриране на т.нар. масова или народна култура. Това става по такъв начин, че да се манипулират подчинените групи против тяхната воля, но с тяхното съгласие в интерес на малка част от обществото.
Съответно ако основната сила в държавата и властта на господстваща класа е скрита в хегемонията, въпросът за стабилността на политическия ред, а от друга страна, условията за неговото събаряне (революция) може да бъде съсредоточен върху въпроса за това как се постига или подкопава хегемонията. Според Грамши, установяването и подкопаването на хегемонията е "молекулярен" процес. Този процес по дълбокото разбиране на Грамши не се извършва като сблъсък на класови сили.
В случая Грамши отрича механичните аналогии, характерни за някои вулгаризирани форми на историческия материализъм. Молекулярният процес се осъществява невидимо, на малки порции, като се променят мнения и нагласи в съзнанието на всеки човек. Хегемонията се основава на "културното ядро" на обществото, която включва набор от идеи за света и човека, за доброто и злото, красивото и грозното, много символи и образи, традиции и предразсъдъци, знания и опит на много векове. Когато това ядро е стабилно, в обществото има "стабилна колективна воля", насочена към запазване на съществуващия ред. Подкопаването на това "културно ядро" и унищожаването на тази колективна воля е условие за революцията.
Създаването на това условие е "молекулярната" агресия в културното ядро. Това не е някаква истина, която би направила революция в съзнанието, някакво прозрение. Това е огромен брой книги, брошури, списания и вестници статии, разговори и спорове, в които безкрайно се повтаря, многократно се комбинират устойчиви усилия. В резултат на тези усилия се ражда колективната воля с определена степен на еднородност. Степен, която е необходима за създаването на действие, координирано и едновременно във времето и пространството на понякога разнородни по своите класови характеристики сили. Казано с други думи Грамши предлага действия не в подриване на базата, каквато е дотогава основната теза на марксистката социология на революцията, а действия в подкопаване на надстройката.
Несъмнено, когато говорим за развитието в духа на марксистките идеи на Запад, макар и в някакъв нов прочит на някои от тях, не може да не се споменат такива ключови фигури като американският социолог Иманюъл Морис Уолърcтийн (Immanuel Maurice Wallerstein, род. 1930). Той създава общ подход в социологията, който довежда до разработката на т.нар. „World-SystemTheory” – “Теория за световната система“. Автор е на множество научни трудове, от които най-значимия е 4-томното изследване „TheModernWorld-System“ (1974-2011). В частност той точно показва ключов източник за развитието на капитализма от самото начало на неговото възникване до днес като подчертава, че „Капитализмът е възможен само като наддържавна система, в която съществува едно по-плътно „ядро“ и въртящи се около него периферия и полупериферия.“ (И.Валлерстайн. Россия и капиталистический мир-экономика, 1500-2010. „Свободная мысль“, 1996, №5. В тази връзка за взаимоотношениата между ядро и периферия особено показателно е мнението на един от най-сериозните съветски и руски изследователи на т.нар. „Трети свят“ – Владимир Крилов, който отбелязва, че „В отличие от метрополиите, общества, които са въплътили в самата своя структура цивилизаторските функции на капитализма, обществата в зависимата от него периферия, се явяват структурна материализация на неговите нереволюционизиращи обществения процес консервативни тенденции“ /вж. Крылов, Владимир Васильевич ,"Теория Формаций". М. “Восточная литература” РАН, 1997, с.139./).
Тази негова мисъл се подкрепя от такъв мастит историк като французина Фернан Бродел (1902-1985), който с точни данни показва, че капитализмът не може да съществува без помощта на услужливия труд на другите.
Друг един знаменит изследовател-социален антрополог като Клод Леви-Строс по този повод ясно заявява, че "Западът се е създал от материала на колониите". От това, между другото, следва, че бившите колонии и не само те, но и страните, които не са били метрополии, никога не могат да повторят "цивилизационния път" на Запада при своята модернизация по пътя на индустриализма и по-нататък. И това е така, тъй като не могат да имат тази ресурсна база, която има Запада чрез ресурсното ограбване на периферията и полупериферията. В смисъла на гореказаното може да се направи заключение, че такива фигури като И. Уолърcтийн и Ф.Бродел осъществяват важна интеграция на марксовия социално-класов и формационен подход с цивилизационната платформа в нейния социо-културен ракурс. Подобен синтез става значителна крачка на човечеството в опознаването на себе си.
Марксовото учение и социализмът на XXI век
Светът днес в предверието на третото десетилетие на ХХІ век се характеризира с нарастване на неравновесния тип социално, икономическо, политическо и технологическо движение, т.е. със задълбочаване на нелинейната, турбулентната динамика. На този фон бъдещето в средно и особено дългосрочна перспектива се очаква да е непредвидимо и непрогнозируемо в глобален, регионален, национален и даже локален мащаб. Настъпва епоха на „сингулярност”, т.е. формират се условия, при които досегашните модели и представи не могат да бъдат използвани и се започва нещо принципиално ново.
Една ключова причина за това е кризата на индустриалния технологически начин на производство, т.е. на индустриализма и „Индустриалната цивилизация”. Всичко това означава, че се сблъскваме с края на възможностите за екстензивно развитие поради екологичните ограничения, налагани от необходимостта за балансиране параметрите на човешкото производство и потребление с ограничеността на редица невъзобновяеми ресурси.
Създадената дотук технологическа база и формирания на тази база енергиен потенциал на човечеството по един безалтернативен начин слагат край на досегашните пътища на растеж от т.нар. екстензивен тип. От друга страна, обаче, достигнатия досега технокомплекс формира условия за изграждане на нови технологически платформи, значително по-приемливи от социална и екологическа гледна точка. Казано по друг начин създадени са техно-технологически условия човечеството постепенно да навлезе в нова производствено-технологическа и социално-икономическа парадигма. Последната често пъти е наричана “Пост-индустриално” или „Информационно общество”. В последно време конкретизацията на същата получи наименованието „Общество и икономика на знанието”, „Иновационен тип развитие“ и други.
Подобна обстановка формира както множество непредвидими до ден днешен заплахи, но също така и предизвикателства. Пред човечеството стои проблемът за създаването на нов тип социално-икономически модел на взаимодействия.
Именно затова проблемът свързан с трудовия човек, човекът на труда, който е в центъра на възпроизводствената система, е изключително важен и актуален. Днес в условията на наслагването от една страна на кризата на индустриализма със системно-структурната криза на неолибералния модел на капитализма наблюдаваме как досегашните форми на труд, а съответно и на трудови хора все повече и повече се различават от класическите такива определяни с понятие като „работническа класа“.
Това несъмнено не премахва в никакъв случай, нещо повече даже задълбочава антагонизмите на такова класово общество, каквото е капитализмът. Но определено ключовите антагонизми на съвременния капитализъм придобиват нови измерения, коренно изменящи съществувалите довчера начини на взаимодействия и взаимоотношения, разбирани в най-широк конкретен, но и абстрактен смисъл.
В света, в ядрото на глобалния капитализъм, но и в неговата полупериферия и периферия се осъществява вътрешна поляризация на социалната и трудовата общност, т.е. на съвременната работническа класа, и на обществото като цяло, на няколко полюса:
• На единия полюс е т.нар. „когнитариат“ с високопрофесионална квалификация, с труд, характеризиращ се със значителен творчески компонент. Но той е обладан от тревога и даже от депресивен синдром поради социалната несигурност, предизвиквана от вътрешногруповата конкуренция, инициирана от капитала. Във връзка с когнитариата създателят на термина италианецът Франко „Бифо“ Берарди споделя, че „Цифровите технологии, обаче, откриха един изцяло нов възглед за труда. На първо място те модифицираха взаимоотношенията между концепция и изпълнение. Тенденцията е физическият труд да се осъществява от автоматично контролирани машини, докато иновативната дейност, която създава по-голямата част от стойността се изпълнява от „работниците на знанието... Самото понятие за производителност става неточно: връзката между времето и размера на произведената стойност става трудно да се установи, тъй като не цялото работно време на работника на знанието е равносилно по отношение на производителността. Марксисткото разбиране за абстрактен труд трябва да се предефинира...За да се разбере смисъла на понятията когнитивен труд и когнитариат е необходимо да се анализират не само промените, които са настъпили в процеса на работа, но и това, което се случва в психическите измерения и измеренията на желанията в пост-индустриално общество... „(Вж. Franco Berardi, Cultural Studies Review, volume 11, number 2, September 2005, http://epress.lib.uts.edu.au/journals/index.php/csrj/index pp. 57–63).
• На другия полюс е прекариатът – депрофесионализираща се общност, характеризираща се с неустойчивост на заетостта, честа смяна на извършваната дейност, на организацията и работното място, поради това с размита социална самоидентификация. В един станал вече класически труд (Guy Standing. The Precariat: The New Dangerous Class, 2011, вж. в http://www.bloomsbury.com/au/the-precariat-978184966352 ) британският икономист Гай Стендинг твърди, че прекариатът е даже една нова социална класа;
• Разширява се и се задълбочава и третият полюс – този на лумпенпролетариата, чието съществуване като социална тенденция играе разрушителна роля за обществото, особено на фона на феномена на „лумпенсоциализма“, т.е. паразитния тип съществуване. Днес, обаче в някои страни, които наричаме „развити“, се предлага, а вече някъде се въвежда т.нар. „безусловен базов доход“(ББД). Т.е. независимо дали работиш или не работиш, дали искаш да работиш или не искаш и съответно общественополезният труд за тебе е нещо отвратително, но ти ще получаваш доход, позволяващ да живееш нормално. Казано по друг начин съвременният неолиберален капитализъм започва да прилича на Рим от епохата на империята, ръководен от правилото изказано от поета Ювенал „хляб и зрелища“ (лат. ез. „panem et circenses“).
Едновременно с това следва да се отбележи, че предстоят при това в недалечно бъдеще още по-мащабни промени. Осъществява се преход към т.нар. „постиндустриална парадигма“, т.е. това, което днес в Европа най-често наричат Industrie 4.0 или „Четвърта индустриална революция“. Започнала относително самопроизволно тази революция, започва да придобива все по системно-планомерен характер. В тази връзка едно „архиважно измерение“ на новия изграждащ се технологичен начин на възпроизводство, ако се запази днешната социално-икономическа парадигма е, че в условията на характеризиращия се с висока степен на автоматизация и роботизация т.нар. „постиндустриален цикъл на технологическо възпроизводство“ се очаква в близките 5 до 10 години при т.нар. „сини якички“ да изчезнат до 60-70%, а при „белите якички“ тази загуба да достигне 45-50% от съществуващите днес работни места. Това изправя съвременното човечество пред дилема:
Да позволи в името на свръхпечалбите на малцина те да се справят с „излишните хора“ чрез войни, болести, бедност или по някакъв друг „иновативен път“;
В името на хуманизма да осъществи радикална трансформация в посока на нова системна парадигма - социализма на XXI век.
Подобни обстоятелства отправят значителни предизвикателства пред марксизма като идейно учение, търсещо не просто смяна на системата, но предлагащо най-хуманен отговор на днешния паразитен и паразитиращ капитализъм. Като съхраняват революционния дух на учението днешните марксисти следва да намерят онези теоретични формули, но и практически решения, които дават възможност човечеството по най-безболезнен начин да изпрати капитализма в музея на историята. Като застанат начело на идейния дискурс по повод на тази смяна, както и като поведат един нов тип организирано движение, новото издание на „Червеният проект“ ще успее да се превърне отново в революционен авангард, от който днес така много се нуждае човечеството. В този смисъл два века след своето рождение Маркс остава все така актуален, както и преди сто и повече години назад.
Марксовото учение - кратък преглед на ключови моменти
Мечтите на мнозинството от човечеството за социално равенство, социална справедливост и социална солидарност, като израз на най-висша проява на социален хуманизъм, възникват от момента на поява на значими имуществени, съсловни и класови различия. Във времето водачи и мислители, движения и организации прилагат усилия за постигането на тази мечта. Световните религии - будизъм, християнство и ислям, особено в етапите на първоначално зараждане и развитие, в една или друга степен са изразявали тази мечта. В частност първите християнски общини, както и редица от т.нар. «християнски заповеди» са опит да изразят този стремеж на човечеството чрез средствата на своята епоха, характеризираща се като правило с така наречения „Човек религиозен“. Поради това, те обещават на своите последователи осъществяване на човешката мечта за справедливост не толкова в този, колкото в един друг „отвъден свят“. Всички тези въжделения се проявяват не само в мисли и учения, но също така и в конкретни действия – бунтове, въстания и революции, с които е изпъстрена историята на човешкия род.
Носители на идеите на социалния хуманизъм са представители на всякакви социални групи и слоеве. Но най.често те са изразявани преди всичко от най-неоправданите социални слоеве, съсловия и класи на конкретните общества. Несъмнено в целия този идеен комплекс присъстват различни аспекти и тенденции, оказващи в една или друга епоха или период разни по своята сила въздействия. Така например една нерядко срещана тенденция, съпътстваща мечтите и идеите за социално равенство и социална справедливост, е тази на уравниловката. Става дума за разбиране и действия свеждащи горните мечти и идеи към уравняване в материален и прочее смисъл. Тези уравниловъчни тенденции понякога могат да приемат доста груби форми, които да доведат до някои крайно негативни последствия и и резултати.
Теоретичен връх в развитието на идейният комплекс на социалния хуманизъм става марксизмът. Т.е. разработеният от германските мислители Карл Маркс (1818-1883) и Фридрих Енгелс (1820-1895) икономически и обществено-политически възглед за света, както и метод за обществено-икономическо изследване, основаващи се на:
Материалистическа интерпретация на историята, т.е. т.нар. «исторически материализъм». Според същия "Историята на всички досегашни общества е история на класови борби. Свободен и роб, патриций и плебей, барон и крепостен селянин, цехов майстор и калфа, накъсо – потисник и потиснат, са стоели в постоянна противоположност един спрямо друг, водили са непрекъсната, ту скрита, ту открита борба – борба, която всеки път е свършвала с революционно преустройство на цялото общество или с обща гибел на борещите се класи."(Маркс К., Ф.Енгелс. Манифест на Комунистическата партия“. Издателство на Българската работническа партия (комунисти). С., 1948. Юбилейно издание по случай стогодишнината на “Манифеста”, 1848–1948, с.2.)
Според историческия материализъм съществуват различни обществено-икономически формации(Терминът „формация“ К.Маркс и Ф. Енгелс заимстват от геологията). Те се определят както от равнището на социално-икономическо и технико-технологическо развитие, така и от господстващите форми на собственост върху ключовите средства за материално и обществено възпроизводство, и формираната на тази база система на трудови отношения. Съответно в исторически план прогресисткия възглед на марксизма говори за няколко последователно сменящи се основни формации, както и преходни фази между тях. В най-общ план са посочени следните – първобитно-общинен строй, робовладелски строй, феодален строй, капиталистически строй и съответно комунистически строй(Ранният Маркс говори също така за „Азиатски строй“. Това название се ползва за формацията, която непосредствено следва след първобитно-общинната такава. Самият термин - «Asiatische Produktionsweise“ за първи път е споменат от Карл Маркс в неговите писма към Фридрих Енгелс /в трудовете им на руски език - К. Маркс, Ф. Энгельс, Соч., 2 изд., т. 28, с. 174-267/, а също така и в статията на Маркс „Британското господство в Индия“ /там, т. 9, с. 130-136). В предисловието към известния си труд «Към критиката на политическата икономия», написан през 1859 г. (пак там, т. 13, с. 1-16/ Карл Маркс заявява, че «…азиатският, античният, феодалният и съвременният буржоазен начини на производство могат да бъдат определени като прогресивни епохи на икономическата обществена формация». Следва да се подчертае, че в по-късните работи на К.Маркс изчезва споменаването на «азиатския строй». Днес изследователите, които се придържат към виждането за това, че е съществувала такава „Азиатска формация“ използват за същата и други наименования като «Политарен строй», /вж. Семенов Ю.И. Политарный //«азиатский»// способ производства: сущность и место в истории человечества и России. Москва, изд. «Волшебный ключ», 2008 г./. Някои автори предпочитат по-описателни имена като «Държавно-общинен строй» и други);
Диалектически възгледи за обществените промени, т.е. «материалистическа диалектика». Основното в материалистическата диалектика е разбирането за света като динамична органична система. Това означава, че светът се състои от множество разнообразни, но необходимо взаимосвързани процеси. И най-важното е, че причината за неговото развитие е сама по себе си, т.е. развитието на света се осъществява чрез взаимодействията и взаимоотношенията между вътрешни противоречия. По този начин материалистическата диалектика действа като учение за света като цялостна система, чийто основен закон е законът на противоречивата, необходима връзка между нейните елементи.Под "връзка" в диалектиката се разбира такова взаимоотношение между феномени или процеси, при които промяната в свойствата или състоянията в някои от тях автоматично води до промяна в свойствата или състоянията в други. Понятието за развитие е от основно значение за диалектиката. Както вече се каза по-горе ключов момент в марксисткото разбиране за диалектика е, че развитието се разглежда като саморазвитие. Процесът на развитие Маркс и Енгелс, следвайки Хегел, разглеждат като действието на три закона:
* Законът за единство и борба на противоположностите;
* Закон за взаимния преход на количествените и качествените изменения;
* Законът за отрицание на отрицанието;
Критичен анализ на развитието на капитализма на базата на марксистката икономическа теория и марксистката социология, включващ и идеите за революционни промени в обществото, т.е. марксистката теория за социалната революция. Съгласно последната трябва да се прави ясно разграничение между: а) от една страна политическите промени на правителствено равнище и на ниво политическа система, които могат да се осъществят в рамките на една и съща обществено-икономическа формация. Съответно подобни политически промени свързани със смяна на „надстройката“(Понятието „надстройка“ е едно от ключовите понятия на историческия материализъм. Съгласно последния надстройката представлява държавата и правото, а също такива форми на обществено съзнание, като морал, религия, философия, изкуство, политическа и правна форми на обществено съзнание) следва да бъдат наричани политически преврати или „политически революции“;
б) радикалните промени в живота на обществото, във връзка със смяната на социално-икономическата база(Друго ключово понятие на историческия материализъм несъмнено е „база“ или „базис“. Под икономическа база на обществото Карл Маркс разбира съвкупността от исторически формирани производствени отношения/те са наричани още производствено-икономически отношения и включват отношенията между хората, създадени и създаващи се в процеса на обществено производство и движението на обществения продукт от производство към потребление/, съставящи икономическата структура на даденото общество) на обществото изразена преди всичко в системата на собственост по отношение на основните средства за материално възпроизводство. Именно чрез такава смяна се решават противоречията между производствените отношения (т.е. отношенията възникващи в процеса на възпроизводство) и производителните сили (включващи работната сила и средства за производство), предвид факта, че последните в своето развитие надхвърлят сковаващите тяхната прогресивна динамика производствени отношения. Ако политическият преврат (политическата революция) води до такава радикална промяна на социално-икономическата база на обществото тази промяна следва да бъде наречена социална революция. Както подчертава по този повод самият Маркс в „Към критиката на политическата икономия“ „На известна степен от своето развитие материалните производителни сили на обществото влизат в противоречие със съществуващите производствени отношения или – което е само юридически израз на същото – с онези отношения на собственост, в границите на които те са се движили дотогава. От форми на развитие на производителните сили тези отношения се превръщат в окови за същите. Тогава настъпва епоха на социална революция.“(Вж. Маркс К. Към критиката на политическата икономия, София, „Партиздат“, 4-то издание, 1983, с.21.)
Марксистката теория за социалната революция приложена към капитализма посочва и носителят на революционните изменения – пролетариатът, който вземайки политическата власт установява „диктатура на пролетариата“. т.е. власт, изразяваща коренните интереси на работническата класа. Важно място в марксистката социология на революцията е идеята за "отмирането на държавата", т.е. виждането, че в крайна сметка „диктатурата на пролетариата“ трябва да доведе до отмирането на антагонистичните класи. Оттук и „отмирането на държавата“, която като такава изразява интересите на тази класа, чиито представители са начело на държавната власт. В този смисъл марксистката теория за социалистическата революция вижда диктатурата на пролетариата като стъпало по пътя към бездържавно самоуправление.
В тази връзка може да се спомене известното писмо на К.Маркс до Йосиф Ведемайер от 5 март 1852 г., в което се отбелязва: „Това, новото, което направих, беше да докажа следното: 1) че съществуването на класи е свързано само с определени исторически фази на развитието на производството, 2) класовата борба непременно води до диктатура на пролетариата, 3) че самата диктатура представлява само преход към унищожаването на всички класи и към безкласово общество.“(Вж. К. Маркс, Ф. Энгельс, Собр. соч., изд. 2, т. 28, с. 427.).
В заключение трябва да подчертаем, че в никакъв случай не бива да се профанизират изказваните в рамките на марксизма възгледи за държавата и свеждането им само до тезиса за нейното отмиране в една бъдеща перспектива. Не веднъж и дваж в рамките на марксисткото учение се е подчертавало, че държавната власт има сложна и двойна природа: тя не е само инструмент, с който взелата политическата власт класа налага своите интереси. Тя също така е и механизъм за изпълнение на задачите за общо управление на социалните, икономическите, културните и прочее процеси, произтичащи от природата на всяко общество.
Източник: Поглед.инфо
Няма коментари:
Публикуване на коментар