ДЯДОТО

                                  Кратки бележки за неговия и за нашия живот

 

Днес ние, българските социалисти, отново честваме рождения ден на първооснователя, теоретика и стратега на българския социализъм Димитър Благоев. Над сто хиляди българи - млади и стари, бащи, синове и внуци, отново ще си спомним „Интернационалът" и „Ален мак" - любимите песни на Дядото. Днес ще кажем на България с неговите думи: „Нека бъде благословен часът, в който нашите социалисти са почнали съзнателно да работят за разпространението на идеите на научния социализъм у нас... да бъдат благословени тия възбудители, тия съвременници на бъдещето...".

Е, всички няма да ни се зарадват, но това няма нито да ни трогне, нито да ни уплаши. Трудно е било да бъдеш социалист през 1891 г. Трябвало е, по думите на Благоев, човек да има здрави нерви и дълбока вяра в социализма. Трудно е да бъдем социалисти и днес, но ние не сме сами. Зад нас е 125-годишната история. Цели пет поколения българи вплетоха живота си в борбата за достоен, справедлив и солидарен социалистически свят. Не сме сами, защото и днес, както на първия ни конгрес на Бузлуджа през 1891 година, можем съвсем законно да повторим думите на Дядото: „...ние сме част от всесветската социална демокрация". И не само сме членове на Партията на европейските социалисти, ами излъчихме и лидера й от нашите редове.

Но да се върнем в миналото - да разберем настоящето и да се опитаме да прозрем бъдещето.

В нашето недавно - 125-годишно, партийно минало славно има нещо библейско и евангелическо. В началото беше словото - на Дядото. В „Журнал Съвременний показател", в списанията „Ден" и „Ново време", във вестниците „Работник" и „Работнически вестник". Статиите му, брошурите, книгите и преводите се четат като евангелие. Като „блага вест" за освобождението от робството на новия буржоазен свят, нахлул на върха на руските щикове в освободена България. За беднотията той се явява като месия, а първите си последователи, които разнасят словото му, самият той наричаше апостоли. Сигурен съм, че тази малко приповдигната патетика ще раздразни някои хора - вътре и извън партията. Известно е, че за някои наши социалисти прагматици заниманията с историята са чиста загуба на време. А за някои „по-успели" другари в нашите редове загубата  на време в партийната работа е загуба на пари. Тя е мухъл за онези, които се самооблащават, че историята на БСП започва и завършва с тях. И все пак аз лично вярвам, че историята на българския социализъм е покрита с благородна историческа патина. Тя е вече достатъчно отдалечена във времето и това дава възможност на историка - „този шепнещ заклинател на миналото" по думите на Томас Ман, не само да разчете замисъла на българския социализъм, но и да каже някои истини за днешния му ден. За днешния ни ден. Говоря за „колективния" историк, не лично за себе си.

Днес, от дистанцията на изминалите сто двадесет и пет години, е пределно ясно, че историята отреди на Димитър Благоев ролята на един от най-значимите съзидатели на българската държавност. Неговата мисия бе в синхрон с народните стремежи за европейската интеграция на България, за нейната индустриализация и модернизация, за бърз духовен и икономически просперитет. Партията му трябваше да стане неотменима част от българския политически механизъм, за да може да осъществи своята цивилизаторска роля за приобщаване на България към най-високите европейски и духовни стандарти. И това не са нито големи, нито празни юбилейни приказки - Димитър Благоев и неговите съратници от старата гвардия на българския социализъм съзнаваха своите исторически длъжности.

Впрочем, както е известно, големите обществени задачи изискват наличието на големи обществени личности. Някак странна ни изглежда днес завършеността на Благоевия политически дебют. Той започва политическата си дейност като изграден марксист. И такъв остава до края на живота си - последователен, безкомпромисен и монолитен. „Могъщото оръжие, което Благоев придоби в учението на марксизма, му позволи да направи едно велико откритие: да открие работническата класа в България, с това да даде тласък на научната мисъл и да подпомогне създаването на новата обществена сила, която един ден, още при неговия живот, ще стане централната ос на българската история" - тези думи принадлежат на ревнивото перо на Георги Бакалов, който и близо до Дядото, и далече от него, във вражда и помирение винаги се стреми да бъде обективен.

„Голяма работа... прочел Маркс и открил, че в България има пролетариат..." - ще каже някой от днешните демитологизатори на българския социализъм. Голяма работа е било да откриеш движещата сила на историята в края на българския деветнадесети век. След много години Янко Сакъзов, бащата на широкия социализъм, ще напише в кратък спомен как още през 1885 г. двамата с Благоев срещат група пътуващи железари в София и тогава Благоев казва: „...гледай, Янко, това са бъдещите пролетарии". „Абе какви пролетарии са тези - отговорил Сакъзов, - нали ги виждаш: те гледат само за хляба." Благоев го допълва в своите автобиографични бележки: „Те (противниците на социализма - б.м.) ни описваха с най-черни краски, представляваха ни като черни дяволи, злобни, мрачни човеконенавистници, които не обичат и не почитат никого... Трябваше човек да има здрави нерви и дълбока вяра в научността на социализма, за да издържи всичко това." Благоев има и здрави нерви, и здрава вяра - тогава, през 1891 година - за разлика от Сакъзов, който продължава да се съмнява в ежедневните теоретически дискусии между двамата: „Отгде вие с Габровски знаете, че България ще се развие според Марксовата теория? България може да се развие по друг път, а не по онзи, по който са се развили напредналите народи, за развитието на които се отнася Марксовата теория." Съществен, основателен и полезен въпрос - защото от отговора му зависи по-нататъшното идейно-теоретично и организационно развитие на ранното социалистическо движение в България.

И докато в ръкописа на знаменитата си книга „Що е социализъм и има ли той почва у нас?" Димитър Благоев започва да доказва с факти от обществено-икономическия живот, че старите основи на стопанския живот се разлагат и в същото време се създават условията за капиталистическо развитие и следователно за появяване на работническа класа - почвата на социализма, Янко Сакъзов търси отговора в Берлин от редактора на теоретичния орган на германската социалдемокрация „Ди нойе цайт" Карл Кауцки. В първото си от общо петдесет писма, запазени в личния архив на Кауцки, Сакъзов задава същия въпрос, като споделя съмненията си - общинните форми на земевладение, традиционните родови форми на икономически взаимоотношения, липсата на фабричен пролетариат, убийствено бавните темпове на социално-икономическо развитие в Ориента и - нещо много любопитно - невъзможността да се внедри техническият прогрес в България. Сакъзов описва подробно запустелите български ниви, върху които подобно на скелети на праисторически животни се въргалят развалени вършачки, трактори и други земеделски машини поради скъпотията  и липсата на резервни части.

За съжаление отговорът на Кауцки не е запазен в личния архив на Янко Сакъзов. Известна е обаче реакцията на Сакъзов към отговора на Димитър Благоев: брошурата „Що е социализъм и има ли той почва у нас?" е посрещната от някои интелигенти като откровение. Авторът й - пише Димитър Благоев в „Приносът" - няколко месеца след излизането й биде изненадан в Шумен от Янко Сакъзов със следните буквално думи: „Де беше по-рано да излезеш с тази брошура! Аз толкова си бъхтих главата да си обясня що е прогрес: четох и Бокля, и Спенсера, и „Что такое прогресс" от Михайловски и не можах да си обясня! Чак сега ми стана ясно."

Привеждам този любопитен епизод като реакция към едно от последните откровения на Велислава Дърева „Колкото повече се отдалечаваме от времето на Благоев, толкова по-близки ни стават неговата личност и дело." Парадоксално е, но е факт - отдалечавайки се, се приближаваме към корените. След сто години по спиралата на историята, след поредната врътка нагоре отново се озовахме в ситуацията на първоснователите: капитализъм има - пролетариат няма. Нямаме индустрията, която да събира хиляди работници на едно място, да ги организира, да ги тласка към солидарна икономическа борба в защита на непосредствените им икономически интереси. Борба, която по необходимост да се превърне в съзнателна политическа борба. Беднотия има - към 90% от народа, включително „работещи бедни". Класовоосъзнат пролетариат няма. И партията ни не е „авангардия на работническата класа". Оттук и въпросите: къде бъркаме, защо дори когато изразяваме вярно и радикално-политически българската беднотия, тя не ни подкрепя масово, а разпилява доверието си към поредния популист, поредния националист, поредния псевдореформатор. И  дали вината е само в нас, поредното политическо ръководство - заради олигархически обвързаности, малодушно преклонение пред икономически групировки, влияние на чуждестранни посолства, задкулисни далавери и комисиони, или има нещо сбъркано в идеите, ценностите, програмата, парламентарната ни практика? Дали не сме наказани заради отстъплението от марксизма, като приехме ценностите на социалната демокрация и загърбихме Марксовата теория за класовата борба и диктатурата на пролетариата? Но пък как да бъдем за диктатура без пролетариат? Трябва, непременно трябва да намерим отговорите, мобилизирайки огромния интелектуален потенциал на най-образованата, най-иновативната и най-творческата партия в България днес - БСП. Да не се подвеждаме по вредни внушения отпреди последния конгрес - цитирам: „че на БСП вече не й трябват „някакви много умни хора, които разсъждават за историята и пишат глупави декларации, особено последните, и се занимават с идеология". И още: „На нас ни трябват хора, за които политиката е днес и днес трябва да се реши еди-кой си проблем." Ние трябва да се занимаваме с наука, философия, социология, да следим програмното и идейното развитие на световното социалистическо семейство и новата европейска левица. Да търсим националната специфика на българската политика и да намираме адекватни и оригинални политически решения, обвити с цветовете на националния трибагреник. Защото само така ще открием новата обществена сила, която един ден ще стане централната ос на българската история" - да повторя думите на Георги Бакалов.

Лидерът, той затова е лидер, трябва да намери пътя, да проправи пъртината, да поведе своите последователи по този път и да достигне спасителния бряг. Дядото намери своя верен отговор, нашия път към победата. Само че преди това трябваше да отхвърли теоретическите и политическите клишета на своите предшественици и съвременници. Да отхвърли оловната тежест на световните социалистически авторитети. Да се сблъска в пряка полемика с теоретичните наследници на Маркс - Карл Кауцки, Едуард Бернщайн, Жан Жорес, Георги Валентинович Плеханов, Ленин, Троцки, Хюисманс, Раковски. Да не говорим за мъчителната му раздяла с безкрайно близки хора, някои от които между първо-основателите и първоапостолите на българския социализъм - Никола Габровски, Евтим Дабев, Константин Бозвелиев, Янко Сакъзов, Николай Харлаков, Георги Бакалов, Никола Сакаров. В тази раздяла няма нищо лично, свадата е теоретическа, ерго политическа, и няма нищо общо с вечната борба на всички партии - кой да води бащината дружина. Малко след първото разцепление на партията през 1903 година Благоев отново препрочита първия том на „Капиталът" и понеже не му харесва преводът от руски, се захваща и го превежда от немски. Един къс ръкав за несведующите: Дядото чете, пише и превежда от немски, френски, руски, английски и свободно се изразява на турски, гръцки и сръбски. Та ето какво пише Дядото в своя предговор: „...ония, които повърхностно са запознати с Марксовото учение, мислят, че то дава едни общи за всички епохи закони на развитието. Това е твърде погрешно мислене. Напротив, Марксовата теория учи, че във всяка епоха от икономическото и социалното развитие последното става по свои собствени закони, в основата на които лежи  развитието на производителните сили на обществото. Но веднъж обществото встъпило в една икономическа епоха, тогава то се развива по неотразимите закони, присъщи на тази епоха... на такива „марксисти", които го следват сляпо и безалтернативно, Маркс иронично е отговарял - като ви слушам, разбирам, че: „Аз не съм марксист."

Сега не мога да устоя на изкушението да цитирам едно от най-несъстоятелните обвинения срещу Димитър Благоев от времето на прехода: „Димитър Благоев не е някакъв изключителен, голям теоретик. Даже трябва да кажем, че той има по-скоро догматично отношение към марксистката теория." Твърдението е на бившия председател на БСП и два мандата президент Георги Първанов пред юбилейна конференция в Благоевград, посветена на 150-годишнината на Димитър Благоев. Но да продължа още малко с цитата: „...При Благоев и при неговите съратници по-скоро се наблюдава едно откъсване на теорията от практиката. Но това е повече за полза, отколкото за вреда. Благоев не е от онези, които абсолютизират теорията. Всъщност до края на живота си гой остава по-скоро един носител на прагматичното начало в българската политика." Няма да коментирам казаното от бившия ми колега от Института по история на БКП при ЦК на БКП. Днес сме в различни партии. Аз заложих на Майстора, той предпочете Калфин. Този избор обяснява всичко.

  *          *          *

 

Впрочем Дядото, той - първооснователят, първоапостолът, патриархът на социалистическата партия, ни беше програмирал да не вярваме на баналните очевидности и да търсим изхода в безизходността. Защото няма безизходни ситуации, има безизходни партии, които умират и изчезват от политическата сцена.

Благоев е един от малцината български енциклопедисти от края на XIX век - философ, икономист, историк, основоположник на българската социология, на марксистката етика, естетика и литературна критика. Интелектуалният ръст на Благоев рязко се извисява сред плеядата на блестящите марксистки мислители и лидери на европейската социалдемокрация. Той е редом с Плеханов, Грамши, Лабриола, близо до Жул Гед и Август Бебел.

 *          *          *

 

„Никакви доводи за запазването на някакво си „единство" и „цялост" в партията, които фактически вече не съществуват, защото не могат да съществуват, не трябва да ни занимават и смущават, когато пред нас стои жизненият въпрос как да спасим най-добрите и най-преданите сили на партията, които се давят и задъхват в една тълпа от неустановени елементи и озлобени сърца, а заедно с това и чрез това да спасим самата партия от пропаст и погинване" (Христо Кабакчиев цитира Георги Кирков малко преди разцеплението през 1903 г.) Благоев: „Или ще бъдем социалистическа партия, или ще бъдем дребнобуржоазна опортюнистическа партия и съгласно с това ще се уреждаме, управляваме и действаме." ТОВА Е ВЪПРОСЪТ!

 

Както е известно, разцеплението на партията започва от парламентарната група (май 1903): трима „тесни" и четирима „широки" депутати. Причината -„широките" влизат в кулоарни договорки с десницата и се подписват без общопартийно решение под манифестите на буржоазната опозиция в парламента.

Първи и най-решителни са пловдивските социалисти: през октомври 1901 пловдивската организация изключва 11 свои членове заради грубо нарушение на партийната дисциплина и морал.

В София през февруари 1903 г. 53 привърженици на Дядото напускат партията в знак на протест срещу ръководството на Софийската партийна организация, уличено в безпринципни политически спекули и финансови далавери, и основават нова партийна организация.

През март Благоев, Кирков и политическият секретар Николай Харлаков се обръщат с допитване към партийните организации на БРСДП - класова политическа борба или общоделско взаимодействие с буржоазните партии, съобразно с отговора да предприемат организационни решения. С това разцеплението на партията става факт. И една препратка към днешното ръководство на партията - внимавайте какво питате, защо питате и как питате. Защото, нали разбирате, в момента седим върху буре с барут.

     *          *          *

 

Огромна е ролята на Димитър Благоев в създаването и развитието на българското синдикално движение. Националните анали пазят блестящите му речи в парламента и в Столичната община, теоретичните му трудове, решаващата му роля за идейното преориентиране на партията в новата революционна епоха след края на Първата световна война като Българска комунистическа партия (тесни социалисти), неговия неподправен, искрен патриотизъм.

Какво да отнесем със себе си в днешния ден от духа на това свято място?

Да бъдем умни, откровени и честни с народа. Да не позволяваме на псевдо-реформатори да ни попречат в пътя към едно ново начало и на спекуланти да се опитват да модернизират партията, като я набутат в стария идеологически калъп на агонизиращия неолиберализъм. Нека да се вслушаме в Дядото. „И партийната критика, и новите мнения, които имат да изнесат ръководителите пред партията, трябва да го направят по партиен начин, за да бъдат в полза на партията... наш дълг е да смъкваме маските на тартюфите, византийците и лъжците."

Така ще тръгнем начисто. Ще върнем доверието на народа. И ще започнем да побеждаваме.

 

 

Димитър  Генчев

Източник: списание "Понеделник", бр. 3/4, 2016 г.