Гаврил Георгиев и „Работнически вестник“ – Димитър Благоев

 

 При свършването на 20-та година и започването на 21-та година от партийния вестник не можем да не са спомним за неотдавна починалия негов дългогодишен редактор Гаврил Георгиев. В една къса статия като тази не може, разбира се, да се изтъкне всичкото значение на покойния наш другар Гаврил. Да говорим за него като редактор на партийния вестник, значи да изложим една голяма страница на историята на Работническата социалдемократическа партия в България, с която е свързана най-тясно дейността му през близо 20 години от неговия живот. А това очевидно не може да са направи в една къса вестникарска статия. Затова ще напомним тука само някои черти от неговата дейност. На четците, които желаят подробно да знаят кой е бил Гаврил Георгиев и каква е била неговата социалистическа дейност през 20 години от неговия живот, препоръчвам да прочетат „Принос към историята на социализма в България".

Гаврил свършил гимназиалното си образование в Габрово, постъпил във Висшето училище, както тогава се казваше Софийският университет. Обаче през време на студентските смутове през 1892 г. той напуснал Висшето училище и оттогава се предава на социализма. Още ученик в гимназията, той се числеше към ученическите социалистически кръжоци, каквито от 1885 г. насам изникваха в българските гимназии. Гаврил никога не обичаше да разправя за себе си. Но като съдя по това, че той още през 1892 г. изказваше много здрави социалистически възгледи, заключавам, че той, още ученик от горните класове, е бил социалист. През 1892 г., доколкото помня, през есента получих първото от него писмо, с което, като излагаше своите схващания по социализма и че отдавна бил решил да се предаде на практическа работа за неговия успех в България, молеше да му пиша дали няма някаква работа за него около в. „Работник" (бяхме го почнали в Шумен, гдето имахме печатница, а през зимата на 1893 г. се пренесохме в Търново). Доколкото помня, писах му каква е работата и животът при нас и ако може да я върши, да дойде. Скоро подир това той дойде и оттогава до 1909 г. юни месец остана един от първите дейци на социализма и Работническата социалдемократическа партия в България.

Гаврил участваше във всички перипетии на социалистическото движение в България и изпита всички горчивини на грубостта вътре в него и вън от него, при които трябваше да се работи. Гаврил беше един от първите и най-умните застрелчици в редовете на Работническата социалдемократическа партия, на когото се дължи много за създаването на последната такава, каквато я виждаме след 1907 г. Изобщо заслугите на Гаврил към социализма, към Марксовия революционен социализъм и изграждането на Работническата социалдемократическа партия върху основите на тоя социализъм са много големи. Особено те са големи, откакто той стана редактор на „Работнически вестник". Всеки от четците му тогава помни ясните Гаврилови статии против общоделството в партията, което обясняваше тогава като израз на дребната буржоазия в социалистическото движение, и за социалистическите начала, на които трябва да почива една работническа социалдемократическа партия. Особено работниците посрещаха Гавриловите статии с голямо задоволство. Те внасяха в техните глави голямо избистряне и закрепване на тяхното класово съзнание. Но затова пък другарите редактори на „Работнически вестник" Георги Кирков и Гаврил Георгиев  все повече ставаха трън в очите на общоделците и разни други чужди за работниците и партията елементи. Те бяха прицелна точка на интригите на последните и на всевъзможни пречки в тяхната дейност във вестника, от които най-много страдаше крайно чувствителният Гаврил.

Преди да бъде избран от VII конгрес на партията през 1900 г. за редактор на „Работнически вестник", Гаврил беше един от редакторите на всички партийни органи, а именно: на в. „Работник", на в. „Социалист", който по-сетне биде заместен с в-к „Народ". Във в-к „Социалист" Гаврил Георгиев работеше заедно с др. Г. Кирков до създаването на „Работнически вестник". Другарят Георги Кирков, който познаваше отблизо големите способност на Гаврил, много искаше още при почването на „Работнически вестник" в 1897 г. да има за съредактор Гаврил,  обаче в конгреса в Казанлък през споменатата година съумя да се наложи за такъв Евтим Дабев, а Гаврил остана да редактира в. „Социалист" и по-сетне в. „Народ". Но в края на 1897 г., през декември месец, Гаврил биде принуден да напусне в. „Народ", както и Централния комитет, на който той беше член. Причина за това стана неокачествимо грубото оскърбление, нанесено му от Янко Сакъзов (виж „Принос към историята на социализма в България"). В 1900 г. Гаврил отново биде повърнат начело на партията и като редактор вече на „Работнически вестник".   Тук именно Гаврил разви всички свои големи способности в полза на социалистическото дело на работническата класа.

Независимо от казаното Гаврил пишеше и в сп. „Ново време", а в промеждутъка от 1898 до 1900 г. той се занимаваше с преводи на социалистически брошури и даде няколко прекрасни преводи. От друга страна, пак с изключение на казания промеждутък, Гаврил беше постоянно избиран за член на Централния комитет на Работническата социалдемократическа партия, както и по-рано в Общия съвет на партията, а през 1896  и 1897 партийни години Гаврил беше и секретар на партията.

От казаното накъсо за покойния Гаврил четците ни виждат какво е бил той за нашата партия и колко ние трябваше да съжаляваме, когато той, тровен дълго време от интригите и оскърбленията на чужди за работническата класа и социализма, вмъкнали се в движението буржоазни и дребнобуржоазни оръдия, най-сетне не можа да изтрае, та биде принуден в 1909 г. да напусне редакторството на „Работнически вестник" и Централния комитет, като обаче остана верен на социализма и Работническата социалдемократическа партия докрай. Ние още повече трябва да съжаляваме за неговата ранна смърт, тъкмо когато Гаврил живееше с единствената радостна мисъл след войната да се залови отново с практическа работа в партията. Обаче ние се утешавахме при загубата на тази тъй ценна за социализма в България сила, че неговата памет всред четците на „Работнически вестник"  винаги ще живее, че те винаги ще си спомнят с голяма признателност към Гаврил, към неговите ценни заслуги за делото на социализма и: Работническата социалдемократическа партия в България.

 

В. «Работнически вестник»,

год. XXI, бр. 7, 6 май 1917 г.

Подпис: Д. Благоев

 

Източник: Димитър Благоев,  Избрани исторически съчинения, том I,  изд. Наука и изкуство, 1985 г.

 

                              

 

 

 

 

Историческите моменти - Димитър Благоев

 

 Партийният вестник днес влиза в един от най-важните исторически моменти на своя петнадесетгодишен живот. Той от днес става всекидневен; той се преобръща в ежедневник. И в тоя тъй важен исторически момент от живота на партийния вестник ние неволно си припомняме и другите не по-малко важни историческа, моменти от неговия живот.

Първият исторически момент от живота на „Работнически вестник" е, няма съмнение, оня на създаването му. Това беше в 1897 година, в 4-ия конгрес (в Казанлък) на Работническата социалдемократическа партия. Делегатите на партийните групи, както тогава се наричаха партийните организации, всички се явиха в този конгрес с изричното искане да се създаде един работнически вестник със специални задачи — социалистическата пропаганда и агитация сред работниците, който да защитава по-отблизо интересите на последните и да ги осветлява от социалдемократическа гледна точка, както гласи резолюцията на конгреса.

Искането на делегатите да се създаде един работнически вестник и решението на конгреса се наложиха тогава от наченалото се работническо движение в нашата страна. Още от 1893—1894 г. се почва едно размърдване между работниците към организация и борба. Това размърдване през 1894, 1895, 1896 и до края на 1897 година все повече се усилва: изникват ред работнически синдикати и общи работнически дружества; от друга страна, през същия период стачната борба зачестява, като в някои големи градове и индустриални центрове като Сливен, Пловдив, София и др., се излива в големи масови стачки. Очевидно е, че това наченало се и засилващо се работническо движение трябваше да намери своя израз, своята подкрепа и своята просвета в наричаната Работническа социалдемократическа партия тогава. Конгресът й в 1897 г. не можеше вече да пренебрегва нуждите на работническото движение. Той трябваше да направи нещо за задоволяването им и той направи това със създаването на „Работнически вестник".

Създаването на „Работнически вестник" означаваше началото  на новия период от историята на Работническата социалдемократическа партия. То означаваше началото на периода, в който последната трябваше да стане наистина една Работническа социалдемократическа партия, партия на съзнателната и бореща се работническа класа. Работническата социалдемократическа партия тогава беше само по име такава; всъщност тя беше по състав и следователно по идеология една дребнобуржоазна радикал-демократическа партия. Затова и не обръщаше внимание на работническото движение, толкова повече, че то беше още слабо. Задача на партията тогава не беше пропагандата, агитацията и организацията всред работниците. Нейна главна задача съставляваше да печели политически успехи чрез „народа", чрез „обществото" и интелигенцията. Но появяването на работническото движение и неговото засилване през периода 1892 г. до края на 1897 г. и създаването на „Работнически вестник" туриха началото на новия период от нейното развитие — на превръщането й наистина в работническа социалдемократическа партия. В това дело „Работнически вестник" помогна най-много.

Обаче делото, на което служеше „Работнически вестник" като партиен орган, можеше да успее само след дълги упорити борби. Създаден от един партиен конгрес като партиен вестник за пропаганда и агитация сред работниците, неговото издаване не пое самата партия; неговото издаване тя остави на частната инициатива. Това показваше, че партията тогава нито беше пролетарска социалдемократическа организация, нито служеше на социалистическото дело. Тя не само не пое издаването на „Работнически вестник", но и остави редакцията му в Казанлък и Стара Загора далеч от центровете на работническото движение. И ако „Работнически вестник" при тия условия не погина, особено през време на голямата икономическа криза след 1897 до 1900 год., ако той упорито продължаваше своето работническо социалистическо дело, трябва да се благодари на предаността и енергията на другарите редактори и особено на др. Георги  Кирков в ония мъчни времена на социалистическото движение.

Втори исторически момент от живота на „Работнически вестник" съставлява оня момент, когато 7-ят конгрес (в Сливен) в 1900 год. реши, щото излизането му да се поеме от партията, и редакцията му пренесе в София, като привлече към нея бившия редактор на партийните органи, изпитания другар Гаврил Георгиев. Ако създаването му съставлява един много важен исторически момент от работническото движение на вашата страна, вече поемането на издаването му от самата партия съставлява решителен исторически момент в живота на „Работнически вестник" и в живота на Работническата социалдемократическа партия. Вестникът стана наистина партиен; цялата партия пое грижата не само за разпространяването му, но и за материалното му издържане. От друга страна, вестникът с пренасянето му в София, в центъра на политическия живот на страната, тогава и център на  работническото движение, веднага се обърна в мощно оръжие за широка социалистическа пропаганда и агитация сред работниците.

След 1900 г. икономическата криза, която почна от 1897 г., се свърши и отново настъпи един разцвет на индустриалното развитие, а заедно с него и на работническото движение. „Работнически вестник" в тоя исторически момент на работническото движение се яви напълно в ролята си на работнически просветител и упътвач. Благодарение на неговата дейност работническото движение след 1900 г. все повече се оформява в класово, в социалистическо движение, работническият елемент в партията се увеличава и партията от една дребнобуржоазна интелигентска партия става действителна работническа социалдемократическа партия. Оттогава влиянието на „Работнически вестник" върху развитието на работническото движение изобщо и върху Работническата социалдемократическа партия стана неотразимо. Оттогава неговият живот и неговото развитие са най-тясно свързани с историята, с живота и борбата на партията и работническата класа. Тесните връзки между партията и професионалното работническо движение, които днес съществуват, се дължат най-много на „Работнически! вестник".

Друг един важен исторически момент от живота на „Работнически вестник" съставлява вече провъзгласяването му за орган и на Общия работнически синдикален съюз в 1904 год., на конгреса в Пловдив. По такъв начин „Работнически вестник" от 1904 год. става орган на целокупното работническо движение. Създадените от него тесни идейни връзки между партията и синдикалното движение намериха и тесен органически израз. Това даде нов тласък на развитието на партията и на синдикалното движение, а заедно с тях и за по-нататъшното развитие на самия вестник. От двуседмичен, какъвто той продължаваше да излиза от 1900 година, в 1908 год. става триседмичен. Това развитие на „Работнически вестник" беше предвестник на настъпването на новия исторически момент от живота му, на днешния момент от живота му, на днешния момент, който е началото на нов период от развитието на партията и синдикалното движение в нашата страна.

Днес „Работнически вестник" става всекидневен. Бързият ръст на работническото движение от три години насам, големите политически успехи на партията в същия период наложиха превръщането на „Работнически вестник" от триседмичен във всекидневен. Сам той, един от главните виновници за бързото развитие на работническото социалистическо движение, като триседмичен вече не може да задоволява нарасналите нужди на това движение. Това наложи превръщането му в ежедневник. Но това, от друга страна, показва голямото му значение за бъдещите успехи на работническото движение в нашата страна.

Днешният ден, в който излиза първият брой на „Работнически  вестник" като ежедневник, е един паметен ден в историята на Работническата социалдемократическа партия и работническото движение: изобщо в България.

Днешният ден отдавна с нетърпение се очакваше от цялата партия, от всички съзнателни работници, от всеки съчувственик на пролетарското освободително дело. Днешният ден отдавна, с предчувствието на истинска пролетарска гордост, се очаква от тях като ден на велико събитие, ден на тържество, на един голям успех, на едно от най-важните дела на своята пролетарска организация и социалистическо съзнание. След 15 години тежки изпитания, тежки борби ние бяхме честити да дочакаме този тържествен ден, бяхме честити да видим „Работнически вестник" всекидневен орган на социалдемокрацията у нас. Ние живеем с дълбоката вяра, че ще дочакаме и великия ден на тържеството на освободителното дело, на което „Работнически вестник" през 15-годишния си живот служи предано и решително и на което има тъй също да служи той и отсега нататък.

Прочее, да живее „Работнически вестник" ! Да живее делото, на което той служи ! Да живее социализма и неговата носителка — революционната пролетарска социалдемокрация !

 

 

В. «Работнически вестник»,

год. XVI, бр. 1, 12 ноември 1911 г.

Подпис: Д. Благоев

Източник: Димитър Благоев,  Избрани исторически съчинения, том I,  издателство "Наука и изкуство", 1985 г.

 

П.П.    Електронен архив на вестника от 1898 до 1903 г. виж тук:    

 https://libkazanlak.com/isdn-25.html 

 

 

 

 

 

 

 

Класовото съзнание на нашите работници

 

 

И тъй, след изборите на 18-и юли и 5-и септември т. г., в които работниците взеха участие като самостоятелна политическа партия, идат прошенията, които нашите работници подават до заседающото сега Народно събрание. С тези прошения се предизвиква между работниците движение в полза на издаване закон за покровителството на труда. Като такива те са едно от най-важните събития в историята на нашето работническо движение.

Когато тези прошения бъдат покрити с подписите на работниците от двата пола, от разни възрасти, от разни занаяти, от разни градове, от разни народности, от разни вероизповедания, в което ний не се съмняваме, и когато те бъдат поднесени на депутатите, за да кажат своето вето, тогава всичките защитници на работническото дело с радост ще поздравят нашите работници за новата стъпка, която те правят към своето класово пробуждане.

Вестник „Другар" отива по-нататък. Той казва, че тези прошения са първото общо проявление на работническото съзнание у нас. Ний бихме отминали тази мисъл на нашите другари, ако те искат да кажат, че самите прошения са първи по рода си, което само не е в ущърб на истината. Но да казваме, че те са алфата на класовото съзнание на нашите работници, че от подаването на тези прошения се започва отделянето на работниците в самостоятелна политическа сила, едва ли не ще рече да имаме много долно мнение за нашата работна класа, която според в. „Другар" току-що сега почва да проявява искри от класово съзнание, макар че се е водила усилена двегодишна социалистическа пропаганда.

Ний мислим, че нашите работници могат да се похвалят не само със сегашните си прошения; те има да отбележат и други случаи в своето младо движение, при които най-ясно са се изказвали против експлоатацията на своите господари, против наемничеството, против капиталистическите наредби.

Нима отпразнуването на тазгодишния 19-и април (т. е. 1 май) не беше общо проявление на работническото съзнание?

Но какво разбираме под общо проявление на работническото съзнание? Ако това означава, че работниците, без разлика на пол, възраст и знание, признават нуждата и искат общи реформи за подобрение на положението си, изказват се солидарни с работниците, които са в борба с капитала, то тазгодишният празник на труда ни е дал доказателства, че такова съзнание съществува между нашите работници.

В Пловдив, Разград, Търново, Хасково, Видин работниците на събранията си са се изказали солидарно с всичките работници по света, които се борят за осемчасов работен ден. В Пловдив те са се изказали даже за подаване на прошения до Народното събрание, с които да се иска узаконяване на необходимите реформи. Нещо повече: в речите, държани тоя ден, ние виждаме не само общо проявление на работническото съзнание, но съзнаване на необходимостта от работническата революция, от възтържествуването на социализма.

Така също под влияние на една обща мисъл за работническото освобождение нашите другари от разни градове се изказаха за изпращане на един делегат от партията на Цюрихския конгрес било за „да знаят и другите, че у нас съществува работническа партия", било за да се предложат въпроси, които се касаят до нашето социалистическо движение.

Не от по-малка важност е извънредният конгрес на партията, държан на 4-и юли т. г. в Търново. Както е известно, той беше свикан, за да вземат общи решения по такива важни въпроси, като за първото участие на партията в изборите, за изработване на градско-общинска програма, с които нашите съзнателни работници трябваше да излязат в градските избори, за изработване на организационния устав на партията, за уреждане борси на труда и т. н. Не беше ли това общо проявление на класово-политическо съзнание у работниците? Тук можеше да се види как най-обикновени работници бяха дошли, някои пешком, като си оставили работата, от разни отдалечени краища, за да се срещнат, да се поздравят братски и да обмислят какво трябва да направи тяхната партия, за да води по-успешна борба с нашия исторически враг. Нима това не показва, че една обща духовна жица свързва една част от притеснените и онеправданите при днешните наредби? Шестнадесет социалдемократически дружини бяха изпратили тук свои пратеници, за да узнаят как мислят и други върху поведението, което трябва да се държи в бъдеще било в изборите, било при организирането им.

Но всички тия случаи са слаби пред класово-политическото съзнание, проявено в последните законодателни и градско-общински избори от работниците в разни градове. Те излязоха с манифести, в които бяха поместени съответстващите работнически искания, и развиха усилена социалистическа пропаганда.

Очевидно е, че първото общо проявление на работническото съзнание у нас датира много по-рано от отварянето на сегашната сесия на Народното събрание. Много по-рано нашите работници се отзоваха на социалистическата пропаганда; много по-рано те проявиха своето класово съзнание и заявиха, че са решени да работят до деня на работническата победа. Това ни показва, че не след много време ний ще имаме една силна работническа партия, която ще принуди силом Народното събрание и държавните мъже да приемат това, което не искат да ни дадат сега, както белгийските работници принудиха своето Народно събрание да им даде избирателно право.

На въпроса: защо вестник „Другар" казва, че едвам сега се захваща у нас общото проявление на работническото съзнание, ний ще отговорим или че под гореприведеното му изражение той разбира не това, което ний разбираме, или пък той прокарва една своя скрита тенденция, че без икономически групи, без „деятелно" класово съзнание, без силно работническо движение не може да има класово-политическа борба на работниците. От друга страна, да вярваме, че подаването на прошения, в които са поместени исканията, изразени в социалдемократическата програма, е плод на една пропаганда, развивана на бърза ръка, плод на няколко възвания и обръщения към работниците, ще рече да сме в противоречие сами със себе си, щом не искаме да признаваме, че останалата двегодишна пропаганда не е била в състояние да даде нито едно „първо" общо проявление на работническото съзнание.

При все това всяко минало и сегашно проявление на класово-политическото съзнание се дължи на предварително развитие и подготвяне, под влиянието на усилена и продължителна социалистическа пропаганда и само нашето задружно работене по същата посока, само продължаването на почнатата класово-политическа борба най-успешно ще ни води към тържеството на социализма.

 

 

„Работник", бр. 3, 13 ноември 1893 г.

Подпис: Г. Георгиев

 

 

 

 

Парижката комуна – Гаврил Георгиев

 

 

 

На 6-и март (18 март н. с. – б.р.) се изпълват 23 години от знаменития онзи ден, когато парижкият пролетариат скокна като един човек, за да отблъсне похищението на разбойника Тиер, като един човек парижките работници тогава обърнали оръжията си против Тиеровите войски, които искали да отнемат топовете на Националната гвардия и да обезоръжат народа. Французкото правителство избягало във Версай и оставило Париж в ръцете на работниците.

От 6 март 1871 г. в продължение на повече от два месеца човечеството е било свидетел на редки събития от историята на борбата между работници и господари.

Комуната !

Ето ви една безпримерна страница в историята, която изправя космите върху главите на човешките угнетители и която сгрява сърцата на милиони угнетени същества.

Комуната! Ето ви едно работническо правителство, което вместо да се пази от стражари, пазеше се от самия народ.

Това правителство извърши за няколко недели такива работи, за които на буржоазните правителства не достигат и десетки години.

То решило да се предадат и да се изработи план за поемането на затворените фабрики от кооперативни работнически дружества; то осигури жилища на работниците, като намали кириите [наемите] за къщите. Комуната отдели черквата от държавата, като призна, че всеки е свободен да изповядва каквато иска вяра, без да се отрупват данъкоплатците с нови даждия за тази цел; тя взе на себе си грижата да намира работа на останалите без такава работници; тя прие, щото държавните служители да не получават възнаграждения, по-големи от обикновените работнически плати, най-голямото възнаграждение не можело да надмине 6000 лева годишно и още от първите дни на своето господство тя унищожи постоянната войска, като призна само народното въоръжение.

Но най-главното, което тя трябваше да направи, беше да обезпечи господството на работниците над Париж.

Всичко, каквото се е искало, работниците са пожертвали, за да запазят Комуната. Всички са били готови да стрелят и да мрат; всички се стичали по укрепленията, за да помогнат кой с каквото може.

Очевидци, които сами са врели в тази борба, ни описват редки сцени от народното въодушевление. Членовете на Комуната, препасани с шарфове, предават на събрания народ с пълно доверие знамето на революцията; народът го поема със своите почернели и попукани от работа ръце и от всички гърди един силен вик се откъсва: „Да живее Комуната!"

Младежи, упоени от възхищение, мъже — бащи на семейства, жени с усмивка на лицето, старци с бели косми на главите тръгват под звуковете на „Марсилезата" и на барабаните, за да отидат на онова място, отгдето неприятелят иска да се вмъкне в града.

Те отиват да се бият, като чувстват, че неприятелят иска да влезе в града, за да смаже народа, който чрез въстание иска да се отърве от своите господари.

Но кой ще замести ония от тях, които стават жертва на неприятелския огън?

Никой.

Париж е бил самичък; той не е можел да очаква помощ от нийде, а, напротив, трябвало е сам да отговаря на нападенията от всички страни.

Със своята решителност и преданост на революционното дело парижкият пролетариат стресна правителствата, но всяка негова жертва го е отслабвала. В обикновените войни на бойното поле падат обикновено хора, но тук „това са само хора, които изчезват; това са светила, които изгасват" — казва един от борците на Комуната.

Нека притурим след това всичките средства, които реакцията отвън употреби, за да задуши революцията в нейното огнище, и ще стане ясно защо парижките работници не са могли да устоят на натиска отвън.

Тиер най-напред обещава, че по никой начин няма да прати войска против Париж, а свършва, като обявява, че той „не ще познава милост", когато влезе в Париж.

Бисмарк се бие с Франция и свършва военната с това, като дава помощ на реакционна Франция, за да смаже работническия Париж.

На 9 май предателят вкарва в Париж войските на Тиер. Оттук се започва онова зверско убийство на маси нещастници, което е познато с името Кървава неделя. 35 000 мъченици на Комуната обагриха с кръвта си парижките улици.

А знаете ли, че всичко това капиталистическата класа нарече „спасение на цивилизацията".

Тиер казваше след влизането на войските му в Париж:

„Редът, справедливостта и цивилизацията най-сетне удържаха победа."

По какъв начин?

Кореспондентът да един английски вестник разказва, че на едно място пленените комунари стояли наредени по тротоара на няколко реда. Един генерал отделил измежду тях такива, които са възбуждали в него и най-малкото съмнение; наредил по този начин повече от сто души посред улицата и заповядал на войниците си да ги разстрелят.

Без пощада се избиваха жени, старци и деца; мнозина оставаха недоубити и живи биваха заравяни.

Такава беше цивилизацията.

Наопаки, комунарите и тяхното дело се нарекоха от буржоазната преса варварство.

Варвари се нарекоха ония, които тържествено изгориха гилотината при радостните викове на народа; ония, които разрушиха два паметника на монархизма и на международната вражда, които се удържаха от всякакви насилия върху неприятелските пленници, които най-сетне отдадоха право на народа да избира всичките свои служители и да бъде господар сам на себе си.

След всичките жестокости на владеещата класа пролетариатът трябваше да слуша и най-несправедливи обвинения, които се сипеха от неговите джелати.

Никога вече работниците няма да открият своята последна борба, преди да са измерили и събрали своите сили. Те няма да повторят грешките на комунарите.

На Париж липсваше помощта на Франция.

Сега пък подаденият сигнал ще бъде чут от всичкия цивилизован свят.

Сега делото на Комуната — освобождението на работниците — се защитава от милиони борци.

Многомилионната армия всяка година си спомня падналите мъченици на Комуната. Всяка година социалистическият свят посреща 6 март с по-нови сили и го изпраща с по-голяма надежда, че в близката работническа революция поражението не ще бъде на страната на работниците.

Да живее Комуната!

 

 

„Работник", бр. 19, 5 март 1894 г.

Подпис: Г. Георгиев

 

 

 

 

Гаврил Георгиев – образецът

 

 

 

3наменитата „тройка" — Димитър Благоев, Гаврил Георгиев и Георги Кирков — изигра решаваща роля в изграждането и развитието на работническото движение в България. Тя бе съчетала в себе си качествата, присъщи на всички водачи на едно оформящо се-- революционно движение, насочено по пътя на непримиримата революционна класова борба. И тримата ясно съзнаваха своята огромна отговорност за прогресивното развитие на една неразвита икономически страна, за бъдещето на българското работническо движение. Те положиха неговите научни основи и посочиха неговия правилен път.

Благоев, Кирков и Гаврил Георгиев изнесоха борбата както против открития враг на работническата класа — буржоазията, — така и против враговете в самата партия — опортюнистите. Борбата против опортюнистите изискваше целеустременост на волята, голяма интелектуална енергия и последователност в усилията за запазване единството на работническото движение на базата на неговите класови позиции. Тази трудна задача се заеха да разрешат тримата колоси на българското работническо движение.

Гаврил Георгиев има големи заслуги към социализма в България, за изграждането на работническата социалдемократическа партия върху основите на Марксовия революционен социализъм. Един от най-надарените пионери в редовете на партията, талантлив и блестящ публицист, той разви преди повече от половин век своите идеи за организационните основи на партията като преден, съзнателен отряд на работническата класа, за единството на волята и действието в партията. Със своите статии в „Работник", „Социалист", „Работнически вестник", „Ново време", и др. Гаврил Георгиев теоретически изясни взаимоотношенията между политическата и другите организации на работническата класа и трудещите се маси.

Гаврил Георгиев е роден на 8 ноември 1870 г. в гр. Измаил (Бесарабия). Баща му Георги Божилов е българин, роден в Болград, а майка му Анастасия Тимофеевна Матвеева е рускиня. Към 80-те години на миналия век, т. е. след освобождението на България, родителите на Гаврил Георгиев се завръщат в свободното отечество, където баща му заема служба като съдия, с което осигурява добри материални условия за цялото семейство. Георги Божилов проявява голям интерес към науката и литературата и притежава богата библиотека. В такава среда расте и се развива малкият Гаврил, който наследява от баща си страстта към книгите и жаждата към знания. Още от малък изучава с любов чужди езици — френски, латински, старогръцки, немски, руски и др.,-—което му дава възможност да разширява постоянно своите знания.

Отначало Гаврил Георгиев учи във Видин, но поради това, че там нямало пълна гимназия, през 1887 г. постъпва в Габровската Априловска гимназия, където и завършва средното си образование.

Гаврил Георгиев, който прекарвал ваканциите във Видин, попада под влиянието на Димитър Благоев, който от 1887 до 1890 г. е бил директор на Скобелевската общинска гимназия в града. Между тях се създава тясна връзка. Благоев е имал определено мнение за Гаврил като за подготвен марксист, а Гаврил системно е изучавал цялата марксическа литература, издавана тогава у нас.

За оформянето на Гаврил Георгиев като марксист има значение и неговият престой в Габрово — един от малкото интелектуални центрове тогава, където марксическите идеи си пробиват път. Известно е, че през юли 1886 г. в Габрово се издава седмичният вестник „Росица", в който се печата за пръв път брошурата на Карл Маркс „Наемен труд и капитал", а като отделно издание „Развитие на научния социализъм" от Енгелс. В Габрово през това време възникват първите социалистически дружинки, които са основата на бъдещата социалдемократическа партия. Така още като ученик Гаврил Георгиев изучава социалистическото учение, усвоява социалистическите възгледи и по думите на Благоев бил социалист още тогава.

През 1890 г., след завършването на Габровската гимназия, Гаврил Георгиев постъпва в Историко-филологическото отделение на Висшето училище в София, където учи история, психология, латински, старогръцки и френски. Във Висшето училище той се записва под името Георгиев, за да не попречи на кариерата на баща си със своите убеждения, които не мислел да крие. Той взема дейно участие в студентските акции през 1892 г., насочени срещу Стамболовия режим, за което е изключен.

Оттук нататък Гаврил Георгиев се отдава изцяло на социалистическа дейност. Старателно изучава книгите на Димитър Благоев „Що е социализъм и има ли почва у нас"(1891), „Социализмът и задачите на българската работническа класа" и др. Поддържа лични връзки с Димитър Благоев и става дописник на в. „Работник", като изпраща материали, в които разглежда социално-икономическите изменения във Видин — пропадането на занаятите и проникването на социалистическите идеи. В началото на 1893 г. Гаврил Георгиев установява редовни връзки с Общия съвет на Българската социалдемократическа партия. Той се чувства вече напълно свързан със социалистическото движение, решил е да се отдаде изцяло на литературно-обществена дейност и затова моли Димитър Благоев, ако има някаква възможност, да бъде приет на работа във в. „Работник", започнал да излиза през 1893 г. в Търново. Димитър Благоев, който вижда в събудения младеж бъдещ свой способен сътрудник, му обяснява в какво се състои работата и описва живота на хората, отдали се изцяло на социалистическа дейност, като предоставя на него сам да направи своя избор.

През пролетта на 1893 г. Гаврил Георгиев пристига в Търново. В редакцията на в. „Работник" той проявява своите дарби на литературно-публицистичното поприще: с прилежание и упоритост участва и в „черната" работа — набира материала, печата и експедира броевете и пр. Тук се определя и неговата бъдеща съдба на революционер — той завинаги свързва живота си с великото освободително дело на българската работническа класа и й служи вярно и всеотдайно до последен дъх.

След установяването си в Търново Гаврил Георгиев се отдава изцяло на партийната работа. Очертавайки се като отличен пропагандист и агитатор, той е избран за председател на работническия клуб в града, в който изнася редица сказки и беседи върху въпроси, засягащи непосредствено интересите на трудещите се: „Нуждите на хората и тяхното удовлетворение", „Борбата на трудещите се", „Държавата като организация на класово господство на буржоазията" и др..

Произведенията на Маркс и Енгелс „Капиталът", „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт", „Произход на семейството, частната собственост и държавата" и др., които Гаврил Георгиев изучава с интерес, му помагат да разяснява аргументирано марксическите идеи за социалистическата държава като диктатура на пролетариата, която той противопоставя на буржоазната потисническа държава. Особено бележити са неговите речи и статии, в които разобличава политиката на Стамболов, като разкрива истинския характер на буржоазната опозиция против нея („Новите преследвания против социалистите", „Свободата на печата" и др.). Заради тази своя дейност Гаврил Георгиев е изпратен в Търновския затвор и подложен на жестоко малтретиране в полицията.

Като делегат на Видинската дружинка Гаврил Георгиев взема дейно участие в Третия конгрес на партията, състоял се през юли 1893 г. в Търново. Едни от важните въпроси, с които се занимава конгресът, е за организационния устав на партията, за участието в изборите за Народно събрание, за участието в международни конгреси и др. На конгреса Гаврил Георгиев решително отхвърля тактиката на компромиси с буржоазните партии и се изказва върху организирането на борса на труда. Избирането му за член на Общия съвет на БСДП и особено за негов секретар убедително говори, че той е вече изтъкнат партиен деятел, заслужено спечелил доверието на партията. . .

Гаврил Георгиев заема ръководно място в партията в един момент, когато трябва да се отстоява правото й на законно съществуване като политическа организация на българската работническа класа. Заедно с Димитър Благоев и Георги Кирков въз основа на марксическата теория на научния социализъм на българска почва той изяснява целите и задачите на партията, нейния характер и същност, средствата й за борба и перспективите й за развитие. Това е времето, когато се полагат огромни усилия за пробуждането на класовото съзнание на българските работници и за организирането на тяхната борба по правилен път чрез съчетаване на икономическата борба с политическата. В тази борба челно място заема високообразованият и талантлив организатор и пропагандист, блестящият публицист Гаврил Георгиев. С неповторима яснота, логика и страстна полемичност и преданост на марксизма той напълно изявява своята политическа култура на пролетарски революционер-марксист. Той е секретар на Централния комитет на партията, когато тя преживява най-големи трудности в своето развитие. Особено остра е борбата на партията под ръководството на Димитър Благоев против опортюнистите в България. Именно в полемиката си с органа на съюзистите в. „Другар" Гаврил Георгиев обосновава в редица статии (Съюзът признава ли политическа деятелност", „Какво ни пречи", „Класовото съзнание на нашите работници" и др.) задачите на политическата и икономическата борба, като определя ясно взаимоотношенията и сферите на действие, като отхвърля решително твърдението, че кла-сово-политическа борба следва да се разгръща само при по-висшия етап от развитието на работническото движение. Той посочва, че работниците трябва да използват в своята борба с капитализма всички средства, които законите на страната предоставят. Съчетаването на политическата с икономическата борба е единственият път, по който социалдемокрацията трябва да върви последователно и неизменно. Гаврил Георгиев разобличава възгледите на съюзистите, които с „теорията" за икономическа организация на работническата класа стават неминуемо съюзници на буржоазията.

Заслугата за организационното укрепване на партията се дължи до голяма степен на Гаврил Георгиев. Той е един от теоретиците на нейното организационно строителство. . .

Борбата със съюзистите е особено трудна за партията и за нейните ръководители, тъй като следва да се изяснят някои основни въпроси, като например има ли почва за социализъм в България, кой е основният носител на социалистическото движение, необходимо ли е да се създава социалистическа партия, когато работническата класа още не е организирана в свое професионално движение, и др.

Гаврил Георгиев е напълно убеден в неизбежното развитие на капитализма в България, неминуемо свързано с пропадането на дребните съществувания, а оттук и със създаването на работническа класа, чиито интереси са коренно противоположни на интересите на буржоазията: той ясно вижда, че не може да има абсолютно никакво „примирение" между тях. В ред статии („Изборите и нашите работници", „Самостоятелният и наемен производител") Гаврил Георгиев доказва развитието на работническата класа и подчертава грамадното значение на политическата борба, чрез която трябва да се вземе властта.

В своята книга „Що е социализъм, има ли той почва у нас?" (1891) Благоев дава теоретическо осветление и мощно оръжие в ръцете на българската работническа класа и предвижда неизбежността от развитието на работническото движение при неразвития още капитализъм в изостанала страна, току-що освободила се от феодалния гнет. Гаврил Георгиев се включва най-активно в борбата за изясняване, че икономическото развитие на обществото неизбежно създава благоприятна почва за развитието на социализма и че аргументите на буржоазията нямат научна основа. Той доказва, че капиталът се натрупва изключително от незаплатения труд на работниците. Особено яростно се нахвърля Гаврил Георгиев срещу опитите на буржоазията да се обоснове, че социализмът погубва свободата на личността. По този повод в статията си „Интелигенция и авторитети" той пише буквално: „Каква свобода съществува за предмета, който се купува и продава, и с какво равенство пред законите се ползува наемният работник, който е поставен в пълна зависимост от купувачите на труда?"

По решение на Централния комитет през 1894 г. редакцията на в. „Работник" се пренася от Търново в София и за негов редактор се определя Гаврил Георгиев. Режимът на Стамболов е вече паднал и партията полага неимоверни усилия за амнистиране на всички политически затворници и за премахване на всички ограничителни закони. Димитър Благоев и Гаврил Георгиев извършват огромна работа за осветляване политическото положение в страната и за определяне тактиката на партията като независима, самостоятелна организация, без всякакво сътрудничество с буржоазията. Те предпазват работническата класа от илюзията, че новият режим ще създаде благоприятни условия за работниците. В статията си „Народната партия" Гаврил Георгиев прави конкретен анализ на противоречивите интереси на работническата и буржоазната класа. Преценявайки извършената от Гаврил Георгиев работа като редактор на в. „Работник", Димитър Благоев пише: „Като чете човек днес този вестник, правят му впечатление яснотата на възгледите, които прокарваше Гаврил Георгиев, енергията и ентусиазмът, дълбокото проникване от вярата в научността на социализма и неговото неизбежно тържество, които бликат от редовете на всяка статия, на всеки позив и манифест, с които партията се обръщаше към работниците."

В скоро време партията се убеждава, че не е в състояние да поддържа три печатни органа — в. „Работник", в. „Другар" и сп. „Ден" – и спира двата вестника, като започва издаването на в. „Социалист". Негов редактор става Гаврил Георгиев. Освен това той отговаря и за вътрешния отдел на сп. „Ден". Публикуваните в тези два органа статии на Гаврил Георгиев дават задълбочен анализ на буржоазните партии като „разбойническа акумулация на капитала" и се разглежда двояката роля на капитализма, който, от една страна, разрушава старите обществени отношения и с това е революционен, а, от друга" страна, е нова форма на робство за работниците. Гаврил Георгиев особено много се грижи за привличането в редакцията на добре подготвени марксисти, които правилно да осветляват както вътрешните, така и външните събития. . .

Освен като талантлив и страстен публицист Гаврил Георгиев се проявява през този период и като голям организатор, пропагандист и агитатор. На него особено му са скъпи партийните членове, у които се стреми да събуди интерес към сериозно изучаване на марксизма, за да осъзнаят необходимостта от истинската социалистическа дисциплина и да бъдат готови винаги да жертват личните си интереси пред общопартийните. Той страда от това, че не се разбира правилно ролята на партийната група за цялостната работа на партията, и подчертава, че вниманието на всички партийни членове трябва да бъде насочено към тяхното политическо самообразование. Особено се тревожи Гаврил Георгиев от неправилното отношение към организацията на партията, като изтъква, че най-висшето учреждение на партията са нейните конгреси, на които трябва да е подчинена цялата й дейност, тъй като там се обсъждат всички основни въпроси. Партията не може да съществува без своята организация и само организацията дава материален израз на партията. Партийната организация не се създава от конгреса, а конгресът се опира на организацията При това положение особено важни са участието на делегатите в конгреса и техният подбор. Всеки делегат трябва да стои близо до нуждите на партията, да бъде основно запознат с цялостната партийна работа, да бъде представител единствено на работническата класа, като познава добре тежкото й положение, нуждите и интересите на работниците. В статията „Нашите длъжности" Гаврил Георгиев заявява, че партийният член следва да бъде активен деец на партията, при това подготвен теоретически, за да привлича колкото се може повече работници в редовете й. Тази дейност на Гаврил Георгиев има решаващо влияние за изграждането на действени партийни групи.

На следващия Четвърти конгрес (1897 г.), който по думите на Димитър Благоев е един действителен конгрес, тъй като делегатите представляват партийните групи, се решава издаването на „Работнически вестник", който да бъде изцяло посветен на интересите на работническата класа. Редактор на вестника става Георги Кирков, а за негов сътрудник е избран Гаврил Георгиев. Поради недоразумения с Янко Сакъзов, който е избран за секретар на партията, Гаврил Георгиев напуска редакцията на вестника.

Принуден да напусне партийната работа, Гаврил Георгиев остава верен на своите убеждения като марксист и търси ново поприще, за да служи всеотдайно на партията. Той мечтае да се заеме с издаването на марксическа литература в България. По този повод в началото на 1898 г. се обръща с писмо към издателството на Стефан Георгиев и сие във Варна, един от собствениците на което е Георги Бакалов, на когото по същество предлага създаването на едно социалистическо издателство, каквото за съжаление не е могло да бъде осъществено при тогавашните условия. Гаврил Георгиев е принуден да се обърне пак към Димитър Благоев, и да го помоли да го приеме на временна работа в сп. „Ново време", в администрацията на което постъпва през юни 1898 г. Пламенният журналист и талантлив публицист, спечелил уважението на партията, много скоро става редовен сътрудник на списанието, чийто отдел „Вътрешен преглед" от 6-а до 12-а книжка на 1898 г. е изключително негово дело. В прегледа той дава вярна марксическа характеристика на буржоазната власт, на монархията и на народняшката партия. Освен в списанието Гаврил Георгиев участва активно в живота на партията, като дейно се бори на Петия й конгрес срещу нездравите изказвания на случайно попаднали делегати. Той се обявява решително против избирането за членове на Централния комитет на лица, нежелаещи открито да действат от името на партията.

В края на 1898 г. Гаврил Георгиев заминава за Варна, където е поканен от Георги Бакалов да вземе участие в работата на издателството. Основната дейност, с която той се залавя, е превеждането на известни марксически произведения, както и популярна литература за широките народни маси. След като Георги Бакалов заминава за чужбина, за да се запознае непосредствено с издателствата за марксическа литература. Гаврил Георгиев поема изцяло работата в издателството. Лелеял цял живот мечтата да извършва такава работа, той разгръща гъвкава и широка инициатива. Води богата кореспонденция, р която излага принципите за издателската дейност винаги от гледището на интересите на работническата класа. Тук той проявява своя талант на прекрасен преводач от руски, румънски, френски и немски език. Негов е преводът на брошурите „Карл Маркс" от Вилхелм Либкнехт, „Тъкачите" от Хауптман, „Попрището на нихилиста" от Степняк, „Социализмът и социалистическото движение в XIX век" от Зомбарт, „Произход и развитие на семейството и собствеността" от Максим Ковалевски и др.

Гаврил Георгиев предлага да се отпечатат оригинални политически произведения, особено необходими в момента на партията. Нещо повече, той се заема заедно с Георги Бакалов да издава библиотека „Народно четиво", чийто трети номер излиза под заглавие „Майска читанка". Тя се състои от популярни оригинални и преводни разкази, малки статийки, очерци, в които е изложено социалистическото учение на достъпен за работника език „8-часов работен ден", „Защо празнуваме деветнадесети април" (т. е. 1 май), „Положението на българските работници едно време и сега" и други. Димитър Благоев помества в сп. „Ново време" през 1899 г. много ласкава рецензия за тази читанка и препоръчва да бъде разпространена между работниците.

Гаврил Георгиев напуска Варна и се завръща в София в началото на 1900 г., във времето, когато световната икономическа криза обхваща почти всички европейски страни. Кризата разтърсва стопанския и обществено-политическия живот и на слабо развитата в икономическо отношение България. Сега възниква масово земеделско движение, активизират се учителското движение и освободителните борби на българите от Македония и Тракия. На всички въпроси, които се поставят във връзка с това, партията трябва да отговори, да намери правилно разрешение, като особено укрепи своя вътрешен организационен живот. Седмият конгрес, свикан през 1900 г., взема решение издаването на „Работнически вестник" да се прехвърли в София. За негов редактор заедно с Георги Кирков е избран и Гаврил Георгиев. Той приема това решение с най-голямо желание особено при перспективата, че ще работи с другар и съратник като Георги Кирков. Оглавяването на партийния орган от двамата великани на перото дава основание на Димитър Благов да пише на Георги Кирков: „Не може да има съмнение, че ти с Гавраила ще можете да работите прекрасно, аз се радвам много, че той е пак при тебе във вестника и че той бе повърнат на партията и по такъв начин справедливо удовлетворен, пък и партията удовлетворена." И по-нататък: „Вестникът изведнъж измени своя вид, всичкото внимание на редакцията се съсредоточава върху работническото движение и партийния живот, върху пропагандата и агитацията сред работниците за повдигане на класовото им съзнание и за социалистическа просвета."

В София Гаврил Георгиев живее при скромни условия, при вечни лишения и несгоди, които тогава са постоянни спътници на партийните ръководители. Неговият живот не се променя и след женитбата му през 1901 г. с учителката Рада Христова. Той влага неизчерпаема енергия, всички свои сили за издигане ролята на партийните органи и дейно участва в работата на низовите партийни организации. Особени усилия полага за укрепването на партията, за израстването й като революционна сила, за борба против опортюнистическите течения в нея. Именно в тази борба Гаврил Георгиев проявява изключителна зрелост и организаторски талант.

Осмият конгрес (1901 г.) го преизбира в редакцията на „Работнически вестник" и го включва в състава на Централния комитет. Това му дава нов подтик за работа. С редица статии против опортюнистите, поместени в „Работнически вестник", Гаврил Георгиев активно съдейства за укрепването на социалистическото съзнание на работниците. Говори на редица събрания, на които разяснява жизнено важните интереси на работниците и разобличава позицията на опортюнистите, които искат да превърнат партията в дребнобуржоазна организация, търсеща сътрудничество с буржоазията и бореща се само за икономически права. Неговото влияние сред софийското работничество е толкова голямо, че през 1902 г., по време на изборите за

народни представители, партията го издига за свой кандидат. На Деветия конгрес през 1902 г. се води особено ожесточена борба между двете течения в партията — революционното и опортюнистическото — по въпросите за правото на участие в конгреса. Гаврил Георгиев застъпва гледището, че не могат да се утвърждават за делегати случайно изпратени лица, че те трябва да бъдат избирани в партийните организации и ясно формулира гледището на революционния социализъм. На този конгрес за съжаление опортюнистите вземат връх и поемат в свои ръце главни функции в Централния комитет. След конгреса борбата по основните тактически принципи на партията се разгаря още повече. Здравото ядро на партията е принудено да вземе сериозни мерки, да отстои на формалното болшинство, да засили работническия елемент в нея и да стегне партийната дисциплина. Това е време, когато се решава въпросът за организационното и идейното укрепване на революционната партия, за нейната идейна чистота.

Работата на Гаврил Георгиев в редакцията на „Работнически вестник", заниманията му с изучаването на международното работническо движение, Лениновата „Искра" и особено излязлата по това време книга на Ленин „Какво да се прави" обогатяват още повече концепциите му върху тактическите и организационните въпроси по изграждането на една действително революционна партия. В своите статии той става изразител на марксическите възгледи за характера на партийните организации, за техния състав и задачи и особено за отношението им към буржоазните и дребнобуржоазните партии. Особено много се грижи за сериозната марксическа подготовка на партийните членове, от които изисква не само да признават програмата на партията и да усвояват марксическите принципи, но и да ги разпространяват активно: „Ние влизаме в партията не защото й съчувстваме или признаваме нейната програма, а за да работим за нейния успех" — казва той. В статиите „По нашата деятелност" и „Един забравен ден" посочва, че силата на партията се заключава не в нейното количество, а в качествената подготовка на членовете й, които съставляват нейната морална сила. До победата се идва не чрез печелене на мандати, а чрез пробуждането на класовото съзнание на работниците. Той се противопоставя на опортюнистическото становище, че работникът по положение и инстинкт си е социалист. „Готови социалисти нийде няма, те не дохождат от невидяло, тях трябва да ги подготвяме."

В статиите „Спорът в партията", „Задачите на социалдемократическата партия", „Социализъм или демокрация" и др. Гаврил Георгиев застъпва напълно Лениновото становище, че когато всички средства за спасяване на партията от израждане са изчерпани, тогава остава само разцеплението, чрез което се запазва нейният революционен характер. И това средство трябва да се използва най-широко, за да бъде обезвреден опортюнизмът в партията. За да може да се изпълни това важно условие, нужно е да се концентрира цялото внимание на партията върху организационните въпроси. Без да е укрепнала и без да е организирана добре, партията не е в състояние да развива широка политическа дейност, тъй като една партийна организация не е едно обикновено дружество на съмишленици или на самообразоващи се, а е организация за борба и за разпространение на социалистически идеи. Нещо повече, Гаврил Георгиев предлага кандидатите за членове на партията да излагат в декларативна форма мотивите за желанието си да станат нейни членове, като поемат и задължението да участват най-активно в целокупната дейност на организацията. На каква голяма висота поставя Гаврил Георгиев членуването в партията, личи и от предложенията, които прави, а именно: всеки работник, желаещ да стане член на партията, да има поне една година организационен стаж в своя синдикат или да е посещавал една година вечерно работническо училище при организацията. За целта Гаврил Георгиев предлага към всяка партийна организация да се създаде специална просветна комисия, която да организира социалистическата пропаганда. По негово предложение се откриват вечерни партийни училища в София, Пловдив, Габрово, Казанлък и др. Дружеството на софийските работници „Класово съзнание" е създадено през 1903 г. В него Гаврил Георгиев взема дейно участие и се стреми да го направи школа за подготовка на пропагандатори и агитатори, като всеки негов член взема участие както в разискванията, така и в изнасянето на кратки беседи.

Когато разцеплението на софийската партийна организация става факт и се отделят 52 от членовете й, в това число и младият печатарски работник Георги Димитров, започва прочистването на партията от опортюнистите. Десетият конгрес през юли 1903 г. санкционира извършеното разцепление. Очистена от опортюнизма, партията поема своята важна и отговорна задача за изграждането на монолитна политическа организация като преден и съзнателен отряд на работническата класа. Основните принципи на партийното строителство, разработени теоретически от Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев и почиващи на последователен демократически централизъм и строга дисциплина, изиграха решаваща роля за превръщането на партията в действително боева организация, близка до болшевишката партия. Очистена от своите вътрешни врагове, тя тръгна решително по пътя на класовата борба, което засили и нейното влияние сред фабричния пролетариат. Буржоазията, която дотогава отричаше възможностите за развитие на социализма в България, срещу които се бореше с лъжи и клевети, сега вече чрез статии в печата започна определено да признава силата на работническата класа и да се мъчи да отклони работническото движение от неговата партия.

За изясняване на новата тактика на класовия враг Гаврил Георгиев в редица свои трудове блестящо анализира префинената демагогия на буржоазните режими. Според него тази промяна е последица от страха от социализма, следствие на което е и стремлението да се откъснат работниците от своята класова борба и да се тласнат по пътя на „общото дело" с буржоазията. Гаврил Георгиев насочва перото си и срещу други реакционни сили — против духовенството, нахвърлило се остро срещу учителите-социалисти, които искат да се премахне предметът „Закон божи" от учебната програма на основните училища. За да се осуети създаването на движение срещу партията на пролетариата, както и сътрудничеството на буржоазията с всички реакционни сили против социализма, Гаврил Георгиев предлага да се вземат най-бързи мерки.

Гаврил Георгиев проявява особено дейно своя творчески талант на виден партиен работник по време на бурните вълнения в нашата страна във връзка с първата руска революция през 1905 г. Това събитие раздрусва политическия живот на цяла Европа. Българският пролетариат изявява своята пълна солидарност с руския пролетариат. Българската работническа социалдемократическа партия — тесни социалисти — изразява на събрания, митинги и манифестации своята гореща обич и преданост към руския пролетариат. В статиите си „Руската революция и българските реакционери", „Агентите на царизма" и „Руската революция" . Гаврил Георгиев говори с възторг за безпримерния подвиг на руския пролетариат и заклеймява мракобесието на царизма, на европейската и българската реакция. Избухват организираните стачки на железничарите, на миньорите. Българският пролетариат, ръководен от БРСДП (т. с.) показва силата на своята сплотеност и единство. Гаврил Георгиев е в своята стихия. В много статии изяснява редица политически въпроси, свързани с новото време: „В пътя на капитализма", „Държавата и дребната буржоазия", „Нашите противници", „Дворцовите режими", „Монархизмът и буржоазията". Тези и още редица други негови статии са образец на теоретически анализ на пътя, по който българската буржоазия преминава своето развитие, и на нейната тактика за задушаване на вече буйно изявилото се работническо движение, което има не само своя партия като ръководител, но и свой общ работнически синдикален съюз като своя масова организационна единица. Гаврил Георгиев предупреждава, че буржоазията от предложения за реформи ще тръгне към пълно унищожаване на придобитите с кървава битка права на работниците, и доказва котерийния характер на буржоазните партии.

Гаврил Георгиев не остава настрана и при осветляването на въпросите, свързани с войната, които особено силно назряват в първото десетилетие на нашия век. Македонският въпрос е в центъра на балканската политика. Той е използван от българската буржоазия и монархизма, за да оправдаят пред българския народ завоевателната си политика. Гаврил Георгиев в статии, поместени в „Работнически вестник" („Против войната", „Освободителното дело на буржоазията", „Война и мир"), осветлява красноречиво истинските причини на войнствената политика на буржоазията, нямаща нищо общо с интересите на българския народ. Единствено Българската работническа социалдемократическа партия начело със своите ръководители последователно се бори против войната, за мир и народно добруване.

Преценявайки цялата обществено-политическа и журналистическа дейност на Гаврил Георгиев, трябва да се отчете, че той споделяше изцяло общите гледища на партията по всички въпроси и неизбежно защитаваше позиции, по които БРСДП (т. с.) се отличаваше от болшевишката партия. Пред него, както и пред цялата партия не стояха въпросът за империализма като най-висша фаза на капитализма и произтичащата от това задача за завземането на властта. Той беше далеч от непосредствената подготовка на едно въстание и споделяше грешките на партията по редица неправилни, неболшевишки постановки.

Гаврил Георгиев, както и цялата партия, бе чужд на дребно-буржоазните люшкания и колебания. Той се бореше с пълно съзнание за историческата неизбежност на социализма, като същевременно считаше, че този процес трябва да бъде подхранван от активното участие на едно съзнателно и правилно насочвано движение на работническата класа.

Гаврил Георгиев изгоря в борбата за изграждане на революционната партия, за нейното освобождение от общоделците и анархолибералите. През 1909 г. поради тежко заболяване напусна активната партийна и политическа дейност, но доживя избухването на Февруарската революция през 1917 г., която вля жизнени сили у него и укрепи вярата му в окончателната победа на световния пролетариат. Но на 20 април 1917 г. той склопи завинаги очи. На погребението му се стекоха масово софийските работници, а на гроба му говори Димитър Благоев. Той изтъкна неговите огромни заслуги за делото на партията, като особено подчерта беззаветната му преданост и изключителните му способности, които му отреждат заслужено място в пантеона на дейците на освободителното революционно движение на българския пролетариат.

Днес дейността на този талантлив, скромен и всеотдаен деец на българското социалистическо движение е символ на беззаветна преданост и вярност на социалистическите идеали, които служат за пример и поука на победилата българска работническа класа под ръководството на нейния авангард Българската комунистическа партия.

 

 

Елена Савова

Източник: Поредица „Бележити българи“, том IV, Държавно военно издателство, 1971 г.

 

 

 

В една конспиративна квартира на Станке Димитров (Марек)

 

За укривателя квартирата не е жилище, а бойно поле, което той трябва основно да познава, за да може по-успешно да маневрира, да се бори за върховната си задача — запазването на живота, безопасността и тайната на поверения му от Партията голям човек.

Квартирата може да бъде влажна, тъмна, тясна— но ако има два изхода, ако прозорците са поставени така, щото да можеш да гледаш надалече, а никой да не може да надзърне у тебе, тогава квартирата е добра. Ако при това пред входа ти е тъмно и няма наблизо фенер, тя е чудесна. Ако квартирата отвътре представлява възможност за маневриране, тя е великолепна.

През есента на 1935 година, другарят Лев Желязков беше намерил точно такава «великолепна» квартира : таван с наредени като броеница около едно малко антре четири малки полустаи, полукилерчета, свързани помежду си с врати, микроскопична кухничка, тъмен таван и балкон.

Току-що нанесли оскъдния си багаж и закрили многобройните прозорчета с перденца, черги и вестници, ние седнахме с разтуптени от вълнение сърца да чакаме «големия човек», «много големия», «извънредно големия», както ни беше казано.

Ние очаквахме да дойде превъзходната степен на онези тайнствени, решителни и властни другари с  пистолети на кръста, които наричахме с измислени от нас имена и към които изпитвахме голямо страхопочитание, чувствайки  се безкрайно по-ниски от тях.

«Той» се яви неочаквано, влезе безшумно и седна върху натрупаните куфари. После бързо се огледа и свали меката си тъмносива шапка... Едва не ахнах : той имаше снежно бели коси, бедо лице на интелигент, големи меки «сталиновски» мустаци. Той ни се усмихваше мило, бащински и това беше може би най-неочакваното.

—          Кой закачи пердетата ? — беше първият му въпрос.

—          Аз — отговорих плахо, като първолаче.

—          Много добре си направила — усмихна се той повторно и заговори с нас напълно естествено, другарски, като с равни, като че ли отдавна сме живели заедно и той се беше завърнал от дълго пътуване.

И ние без да знаем още какво става, разбрахме, че човекът е много по-голям, отколкото очаквахме и че Партията е тръгнала по нов курс.

Другарят Станке Димитров беше избрал нашата квартира като дълбоко конспиративна, в която той намираше добри условия за работа : той прекарваше в нея всяка седмица най-малко 3-4 денонощия, като по цели дни четеше и пишеше. На негово разположение бяха три помещения : кабинет с голямо бюро и удобна лампа, «таен личен кабинет» — килер, в който също така имаше маса със стол и добро осветление, където той стоеше и работеше с часове, ако у дома имаше гости и най-сетне скривалището — тъмният таван, който обаче се ползуваше само в крайни случаи, когато у дома идваха роднини.

Другата постоянна квартира на другаря Станке беше у Митеви – предани стари другари с 9 големи деца, всички куриери при ЦК на Партията. Той имаше и други квартири, специално за срещи. У нас той никого не е приемал. Митеви той никога не изпращаше у нас. Нас изпращаше само у Митеви и на многобройни явки във всички части на града.

Още с идването си другарят Станке се погрижи за незначителни на пръв поглед неща. Той провери дали не скърцат вратите, дали са смазани добре бравите и ключалките, поиска всеки да има свой ключ от по-важните врати и определи специално място за тези ключове.

Той определи веднага две временни и едно постоянно «дълбоко» скривалище за документите, определи краткотрайни скривалища във всяка стая и ни научи методично да се ползуваме с тях. Конспираторът трябва да бъде готов всеки момент да посрещне обиск — затова, вечер преди лягане, всички материали се укриваха добре. (И наистина, впоследствие при обиск, нищо не беше намерено, въпреки че временното скривалище беше претъпкано с материали, а в «дълбокото» се намираше архивата на ЦК).

След това той се зае с нашата външност.

— Убежденията на куриерите не трябва да личат от три километра, — казваше той.

Трябваше да се простя с късо остриганата гладка коса, с грубите обувки без токове. Другарят Станке се интересуваше дори от такива подробности, като кройката на мантото ми, фасона на шапката и чантата.

И фактът беше учудващ — с променената си според съвета му външност, аз можах да минавам през полицейски караули, излизах невредима из най-голямата каша при студентските манифестации и дори  насмалко щях да проваля една явка, защото една укривателка ме сметна за... агентка на полицията.

Самият Станке Димитров умееше като истински артист да променя външността си. Понякога той си пускаше брада, понякога се обръсваше. Но и нещо много по-важно : той умееше да променя така израза на лицето си и походката, че ставаше неузнаваем.

Веднъж имах с него среща в движение на една от дългите тъмни улици между Юч Бунар и централната гара. Бързах, залутана в непознатия квартал, но закъснях с две минути. Затова се взирах в пустата улица, да зърна някого, но нямаше жива душа, освен един куц старец, когото задминах, бързайки напред. Изведнъж някой тихо ме повика на име. Обърнах се, вгледах се и дълго не можах да позная в стареца другаря Станке, — толкова типично старческа, немощна беше неговата фигура, дори израза на лицето му.

Друг път другарят Станке поиска да се снеме за фалшива лична карта. Донесохме апарат, изведохме другаря Станке на слънце, на затворения от всички страни с чаршафи балкон. Той грижливо засука мустаците си в полупрофил и каза :

— Аз съм сега полковник о. з. Да живее негово величество !...

В тоя момент щракнах.

Ние нямахме реактиви, нямахме и опит във фото-техниката. Другарят Станке ни посъветва да дадем негатива в някоя голяма фотография. Другарят Лев го занесе на «Царя» — това беше огромен риск. Ами ако го познаят? Той е толкова известен, има и смъртна присъда, той е сърцето на нелегалната партия... След няколко дни, със свито сърце отидохме да вземем снимките, но още щом ги разгънахме и видяхме, стана ни ясно, че наистина нямало никакъв риск. — От снимката ни гледаше типичен офицер о. з. със засукани «на кръг» мустаци, с тъп склеротичен поглед на стар, служил още през фердинандово време офицер.

Другарят Станке работеше постоянно с безцветни мастила. Написаното с тях можеше да се прочете само след нагряване на свещ или след намокряне на хартията с определен реактив. Върху парче хартия, не по-голямо от пощенска марка, той умееше да написва цяло писмо или статия. Той използваше всяка свободна минута за да ни учи на тези и други необходими за конспиратора сръчности и похвати. Учеше ни как да познаваме агентите из улиците, как да проверяваме дали ни следят, как да се изплъзваме от тях. Безкрайно човечен и благ, той беше същевременно строг и взискателен учител. Той знаеше много добре, че конспираторът, както и миньорът-подривчик, грешат само един път в живота си, с тази разлика, че грешката на конспиратора може да повлече след себе си често пъти не само неговия провал, но и провала на цялата организация.

А провалите зачестяваха. През седмица-две научаваме, че е заловен този, арестуван онзи, разкрита цяла група, провалена нелегална печатница. Често пъти явките не се състояваха — другарите бяха в неизвестност. Сякаш невидима примка се затягаше около врата ни. Но скоро примката стана видима : недалече от единия вход започна да стои един набит, червенобузест, добре облечен господин, който с часове четеше все същия вестник или пушеше цигара. Когато липсваше червенобузестият, на негово място се навърташе друг с мустаци на Клерк Гейбъл. Познавахме и двамата агенти така добре, като че ли ни бяха братовчеди. Другарят Станке продължаваше да идва — той се промъкваше през другия  вход, по-далеч от фенера. Безшумно изкачваше обикновено скърцащата стълба и се явяваше в квартирата като сянка, често пъти незабелязан от самите нас. Изглежда, че с другите квартири беше по-зле.

Всяка сутрин един от нас отиваше рано и заемаше пост около прозореца, за да предупреди една-две минути по-рано, ако полицията дойде. Бяха изготвени плановете на няколко варианта за бягство. Лошо беше, пък и другарят Станке не носеше пистолет. Ние също нямахме оръжие. Една сутрин, сърцето ни се сви : на улицата пред къщата стояха и червено-бузестият и мустакатият и още двама непознати. Те стояха като заковани по двама на всеки вход.

Облякохме се бързо, за да бъдем готови за всичко. Изгорихме материалите от временните скривалища. Другарят Лев слезе на двора и разкърти две дъски в стената на бараката за въглища, която граничеше с отсрещния двор. Предложихме другарят Станке да влезе в бараката, за да може незабелязано да се измъкне през другата улица, ако полицията пристигне. Той обаче реши да остане горе. Да чака, защото преминаването до бараката не беше безопасно. Часовете се занизаха бавно и мъчително. Положението се влоши и от това, че у дома дойде поръчаната от една седмица перачка заедно с осемгодишното си момченце Петко. То ту играеше на двора, ту излизаше на улицата всред агентите, ту влизаше в квартирата, за да сподели с нас детските си радости. А пък едно от правилата на конспирацията гласеше, че децата са много опасни същества.

Дойде пладне, премина, ние стояхме до прозорците, като часовои, отправили поглед към входовете. Другарят Станке стоеше готов с палто и шапка. Стана 4 часът. Агентите по вратите стояха като заковани.

Премалявахме от напрежение. Ще дочакаме ли вечерта ?

Изведнъж вратата на кабинета се отвори, и в стаята се втурна с весел смях малкият Петко със  зайче в ръце. Видя другаря Станке и учудено извика : «А бе чичко, как си влязъл тука, не съм те видял ?»

Примряхме. Детето сега щеше да излезе при майка си, да й разправи новината за тайнствения чичко, после може би да изтича до агентите.

Всеки израз на нетърпение, всяко мъмрене би възбудило още повече любопитството на детето. Трябваше да се отвлече вниманието му. И другарят Станке почна да го разпитва... за зайчето. Детето отговаряше весело, доволно, че и непознатият чичко се радва на любимеца му.

Станке стоеше спокоен, впил поглед в улицата, докато аз, разкъсана от тревога, пелтечех около два часа забравени отдавна вече приказки на малкия Петко. С огромно чувство на облекчение проводих детето, заедно с майка му до улицата, покрай агентите.        

Ние все още не можехме да повярваме, че опасността е отминала. — Настъпваше нощта, закрилницата на нелегалните. И «Големият човек» напусна клопката невредим...

 

 

Спомени на Кира Пехливанова (Радка)

Източник: „Партизаните разказват“ – документален сборник, Димитър Хаджилиев, изд. „Български писател“, 1951 г.

 

 

 

 

 

 

 

БЕЗСМЪРТНИЯТ – Стефан Продев

 

   

Викаха му Дядото не защото беше стар, а защото беше мъдър. Той е от ония големи хора, които винаги знаят какво търсят, какво искат от живота и какво могат. В неговата биография няма нито една празна мечта, нито едно случайно хрумване, нито един опит за надценяване. Това е биография на човек, който дори и когато мечтае (а той мечтаеше много) не губи чувството на мярка и реалност; не се откъсва от логиката на фактите. В този смисъл той е една силна, земна личност, която знае не само цената на нещата, но и своята собствена цена. Една личност, която предпочита истината пред илюзиите. Може би след Левски това е втората фигура в нашата национална история, която нито за миг не се възгордя и нито за миг не забрави своето апостолско призвание. Ето защо, когато говорим за него, ние го слагаме в редицата на безсмъртните, на великите, на онези, които подпират с раменете си духовното небе на България.

Преди да стигне до мислите му, човек е обаян от образа му, който в едно и също време респектира и приласкава. Това огромно чело, нарязано от светкавиците на мисълта, и този бял водопад от брадата, която покрива гърдите, внушават на окото едно библейско великолепие, което покорява. Тук има нещо ботевско, гигантско и в същото време - човешко, което изпълва сърцата с възторг и уважение. Застаналият пред този образ не може да бъде нито отегчен, нито равнодушен. Обратното - обхванат от неговите едри юпитерски линии, той се чувства в плен на красотата и вечността, не просто развълнуван, а смутен и трогнат. Толкова внушителен и завладяващ е образът на този могъщ човек, който пръв видя и предсказа бъдещето на България.

И все пак въпреки своята мащабност неговият физически портрет е недостатъчен, за да изрази и покрие изцяло духовното съвършенство на личността му. Тук формите са много по-големи и по-дълбоки. Много чисти. Той е от тези благородни, умни и всеотдайни революционери, които не само създават, но и красят великото пролетарско дело. Неговото великодушие и неговата скромност са пословични. За него бедният човек, работникът, партийният член наистина бяха братя, за чието добруване той бе готов на всичко. Десетки, стотици са историите, които пазят спомена за нравствените му добродетели. Той бе не само съвършен трибун, но и съвършен баща. У него телесните и моралните качества живееха в една безпримерна хармония. Той бе една гениална отломка на мисълта, която никога не се поддаде на дребните страсти и на дребните удобства. Неговата ненавист към ласкателството и към привилегиите (па дори и заслужени!) е известна на всички. Макар и всепризнат вожд на работническа България, той живееше настрана от всякакви суетни ангажименти. Голямата му фигура не можеше да се "съчетае" с малките радости на "еснафа". Преди да мисли за удобствата, той мислеше за делото, за трудностите, за големите жертви, които се искат от хората.

Преди да помисли за себе си, той мислеше за всички. Не един и два пъти заплатата му отиваше в ръцете на бедните. Заедно с черните грошове и гологани той слагаше в сиромашката шепа една светла надежда и чувството за класова солидарност. По този начин той печелеше онеправданите не само с логиката на революционното си знание, но и със сърцето си. Това го издига високо над всички и от вожда го превръща в пример. В най-жив пример за комунистическо човеколюбие.

Този благороден и всеотдаен човек извърши най-великото дело в нашата най-нова история. Той създаде партията на българските работници - Комунистическата партия - и въоръжи нацията с революционната мисъл на марксизма. Онова, което Ботев само започна, той го поде, разви и завърши. За този подвиг се искаше не само огромна култура, но и огромна вяра. Той притежаваше и двете. Благодарение на това българският социализъм се изравни с европейския и дори го надмина със своята класова принципност и идейна самоотверженост. Отначало той започна борбата сам, за да я остави накрая обграден от стотици хиляди революционни марксисти. Това не бе обикновена победа. Това бе триумф на неговата гигантска воля и на неизтощимото му революционно трудолюбие. С перо и слово той градеше пролетарската организация и защитаваше от буржоазния враг идейните основи на социалистическото учение. Неговото литературно наследство (в най-широкия смисъл на думата) е достойно за един класик. В него има блестящи страници, които могат да бъдат образец със своята публицистична страст и дълбока мисъл, с полемичната си стихия. Той беше истински революционен мислител, автор, който знаеше кога и как да напада, с какъв устрем да се впуска в боя. Дори и когато грешеше (подведен от българските условия), той грешеше талантливо, с широтата и отговорността на гениална личност. Всичко това го прави жив и днес, красив и човечен, излъчващ не само много доброта, но и много духовна сила. Няма друг български революционер, оставил такова огромно творческо наследство. Няма въпрос от теорията и практиката на комунистическото движение от края на XIX и началото на XX век, по който той да не е дал една теоретична обосновка или едно мнение. В това отношение той е от редицата на най-великите, на онези, които обогатиха и доразвиха безсмъртната идея на Маркс и Енгелс. Само това му стига, за да бъде уважаван, за да бъде безсмъртен.

Да, той не беше стар, а беше мъдър. Личностите от неговия мащаб не стареят. Те са винаги млади, винаги активни, винаги живи. Те са винаги там, напред, където се изменя животът. Там, където революцията върши своето сурово, но неизбежно дело. Там, където се осъществяват надеждите на човечеството.

 

Източник: вестник ДУМА, 14 юни 1922 г.