Класовото съзнание на нашите работници

 

 

И тъй, след изборите на 18-и юли и 5-и септември т. г., в които работниците взеха участие като самостоятелна политическа партия, идат прошенията, които нашите работници подават до заседающото сега Народно събрание. С тези прошения се предизвиква между работниците движение в полза на издаване закон за покровителството на труда. Като такива те са едно от най-важните събития в историята на нашето работническо движение.

Когато тези прошения бъдат покрити с подписите на работниците от двата пола, от разни възрасти, от разни занаяти, от разни градове, от разни народности, от разни вероизповедания, в което ний не се съмняваме, и когато те бъдат поднесени на депутатите, за да кажат своето вето, тогава всичките защитници на работническото дело с радост ще поздравят нашите работници за новата стъпка, която те правят към своето класово пробуждане.

Вестник „Другар" отива по-нататък. Той казва, че тези прошения са първото общо проявление на работническото съзнание у нас. Ний бихме отминали тази мисъл на нашите другари, ако те искат да кажат, че самите прошения са първи по рода си, което само не е в ущърб на истината. Но да казваме, че те са алфата на класовото съзнание на нашите работници, че от подаването на тези прошения се започва отделянето на работниците в самостоятелна политическа сила, едва ли не ще рече да имаме много долно мнение за нашата работна класа, която според в. „Другар" току-що сега почва да проявява искри от класово съзнание, макар че се е водила усилена двегодишна социалистическа пропаганда.

Ний мислим, че нашите работници могат да се похвалят не само със сегашните си прошения; те има да отбележат и други случаи в своето младо движение, при които най-ясно са се изказвали против експлоатацията на своите господари, против наемничеството, против капиталистическите наредби.

Нима отпразнуването на тазгодишния 19-и април (т. е. 1 май) не беше общо проявление на работническото съзнание?

Но какво разбираме под общо проявление на работническото съзнание? Ако това означава, че работниците, без разлика на пол, възраст и знание, признават нуждата и искат общи реформи за подобрение на положението си, изказват се солидарни с работниците, които са в борба с капитала, то тазгодишният празник на труда ни е дал доказателства, че такова съзнание съществува между нашите работници.

В Пловдив, Разград, Търново, Хасково, Видин работниците на събранията си са се изказали солидарно с всичките работници по света, които се борят за осемчасов работен ден. В Пловдив те са се изказали даже за подаване на прошения до Народното събрание, с които да се иска узаконяване на необходимите реформи. Нещо повече: в речите, държани тоя ден, ние виждаме не само общо проявление на работническото съзнание, но съзнаване на необходимостта от работническата революция, от възтържествуването на социализма.

Така също под влияние на една обща мисъл за работническото освобождение нашите другари от разни градове се изказаха за изпращане на един делегат от партията на Цюрихския конгрес било за „да знаят и другите, че у нас съществува работническа партия", било за да се предложат въпроси, които се касаят до нашето социалистическо движение.

Не от по-малка важност е извънредният конгрес на партията, държан на 4-и юли т. г. в Търново. Както е известно, той беше свикан, за да вземат общи решения по такива важни въпроси, като за първото участие на партията в изборите, за изработване на градско-общинска програма, с които нашите съзнателни работници трябваше да излязат в градските избори, за изработване на организационния устав на партията, за уреждане борси на труда и т. н. Не беше ли това общо проявление на класово-политическо съзнание у работниците? Тук можеше да се види как най-обикновени работници бяха дошли, някои пешком, като си оставили работата, от разни отдалечени краища, за да се срещнат, да се поздравят братски и да обмислят какво трябва да направи тяхната партия, за да води по-успешна борба с нашия исторически враг. Нима това не показва, че една обща духовна жица свързва една част от притеснените и онеправданите при днешните наредби? Шестнадесет социалдемократически дружини бяха изпратили тук свои пратеници, за да узнаят как мислят и други върху поведението, което трябва да се държи в бъдеще било в изборите, било при организирането им.

Но всички тия случаи са слаби пред класово-политическото съзнание, проявено в последните законодателни и градско-общински избори от работниците в разни градове. Те излязоха с манифести, в които бяха поместени съответстващите работнически искания, и развиха усилена социалистическа пропаганда.

Очевидно е, че първото общо проявление на работническото съзнание у нас датира много по-рано от отварянето на сегашната сесия на Народното събрание. Много по-рано нашите работници се отзоваха на социалистическата пропаганда; много по-рано те проявиха своето класово съзнание и заявиха, че са решени да работят до деня на работническата победа. Това ни показва, че не след много време ний ще имаме една силна работническа партия, която ще принуди силом Народното събрание и държавните мъже да приемат това, което не искат да ни дадат сега, както белгийските работници принудиха своето Народно събрание да им даде избирателно право.

На въпроса: защо вестник „Другар" казва, че едвам сега се захваща у нас общото проявление на работническото съзнание, ний ще отговорим или че под гореприведеното му изражение той разбира не това, което ний разбираме, или пък той прокарва една своя скрита тенденция, че без икономически групи, без „деятелно" класово съзнание, без силно работническо движение не може да има класово-политическа борба на работниците. От друга страна, да вярваме, че подаването на прошения, в които са поместени исканията, изразени в социалдемократическата програма, е плод на една пропаганда, развивана на бърза ръка, плод на няколко възвания и обръщения към работниците, ще рече да сме в противоречие сами със себе си, щом не искаме да признаваме, че останалата двегодишна пропаганда не е била в състояние да даде нито едно „първо" общо проявление на работническото съзнание.

При все това всяко минало и сегашно проявление на класово-политическото съзнание се дължи на предварително развитие и подготвяне, под влиянието на усилена и продължителна социалистическа пропаганда и само нашето задружно работене по същата посока, само продължаването на почнатата класово-политическа борба най-успешно ще ни води към тържеството на социализма.

 

 

„Работник", бр. 3, 13 ноември 1893 г.

Подпис: Г. Георгиев

 

 

 

 

Парижката комуна – Гаврил Георгиев

 

 

 

На 6-и март (18 март н. с. – б.р.) се изпълват 23 години от знаменития онзи ден, когато парижкият пролетариат скокна като един човек, за да отблъсне похищението на разбойника Тиер, като един човек парижките работници тогава обърнали оръжията си против Тиеровите войски, които искали да отнемат топовете на Националната гвардия и да обезоръжат народа. Французкото правителство избягало във Версай и оставило Париж в ръцете на работниците.

От 6 март 1871 г. в продължение на повече от два месеца човечеството е било свидетел на редки събития от историята на борбата между работници и господари.

Комуната !

Ето ви една безпримерна страница в историята, която изправя космите върху главите на човешките угнетители и която сгрява сърцата на милиони угнетени същества.

Комуната! Ето ви едно работническо правителство, което вместо да се пази от стражари, пазеше се от самия народ.

Това правителство извърши за няколко недели такива работи, за които на буржоазните правителства не достигат и десетки години.

То решило да се предадат и да се изработи план за поемането на затворените фабрики от кооперативни работнически дружества; то осигури жилища на работниците, като намали кириите [наемите] за къщите. Комуната отдели черквата от държавата, като призна, че всеки е свободен да изповядва каквато иска вяра, без да се отрупват данъкоплатците с нови даждия за тази цел; тя взе на себе си грижата да намира работа на останалите без такава работници; тя прие, щото държавните служители да не получават възнаграждения, по-големи от обикновените работнически плати, най-голямото възнаграждение не можело да надмине 6000 лева годишно и още от първите дни на своето господство тя унищожи постоянната войска, като призна само народното въоръжение.

Но най-главното, което тя трябваше да направи, беше да обезпечи господството на работниците над Париж.

Всичко, каквото се е искало, работниците са пожертвали, за да запазят Комуната. Всички са били готови да стрелят и да мрат; всички се стичали по укрепленията, за да помогнат кой с каквото може.

Очевидци, които сами са врели в тази борба, ни описват редки сцени от народното въодушевление. Членовете на Комуната, препасани с шарфове, предават на събрания народ с пълно доверие знамето на революцията; народът го поема със своите почернели и попукани от работа ръце и от всички гърди един силен вик се откъсва: „Да живее Комуната!"

Младежи, упоени от възхищение, мъже — бащи на семейства, жени с усмивка на лицето, старци с бели косми на главите тръгват под звуковете на „Марсилезата" и на барабаните, за да отидат на онова място, отгдето неприятелят иска да се вмъкне в града.

Те отиват да се бият, като чувстват, че неприятелят иска да влезе в града, за да смаже народа, който чрез въстание иска да се отърве от своите господари.

Но кой ще замести ония от тях, които стават жертва на неприятелския огън?

Никой.

Париж е бил самичък; той не е можел да очаква помощ от нийде, а, напротив, трябвало е сам да отговаря на нападенията от всички страни.

Със своята решителност и преданост на революционното дело парижкият пролетариат стресна правителствата, но всяка негова жертва го е отслабвала. В обикновените войни на бойното поле падат обикновено хора, но тук „това са само хора, които изчезват; това са светила, които изгасват" — казва един от борците на Комуната.

Нека притурим след това всичките средства, които реакцията отвън употреби, за да задуши революцията в нейното огнище, и ще стане ясно защо парижките работници не са могли да устоят на натиска отвън.

Тиер най-напред обещава, че по никой начин няма да прати войска против Париж, а свършва, като обявява, че той „не ще познава милост", когато влезе в Париж.

Бисмарк се бие с Франция и свършва военната с това, като дава помощ на реакционна Франция, за да смаже работническия Париж.

На 9 май предателят вкарва в Париж войските на Тиер. Оттук се започва онова зверско убийство на маси нещастници, което е познато с името Кървава неделя. 35 000 мъченици на Комуната обагриха с кръвта си парижките улици.

А знаете ли, че всичко това капиталистическата класа нарече „спасение на цивилизацията".

Тиер казваше след влизането на войските му в Париж:

„Редът, справедливостта и цивилизацията най-сетне удържаха победа."

По какъв начин?

Кореспондентът да един английски вестник разказва, че на едно място пленените комунари стояли наредени по тротоара на няколко реда. Един генерал отделил измежду тях такива, които са възбуждали в него и най-малкото съмнение; наредил по този начин повече от сто души посред улицата и заповядал на войниците си да ги разстрелят.

Без пощада се избиваха жени, старци и деца; мнозина оставаха недоубити и живи биваха заравяни.

Такава беше цивилизацията.

Наопаки, комунарите и тяхното дело се нарекоха от буржоазната преса варварство.

Варвари се нарекоха ония, които тържествено изгориха гилотината при радостните викове на народа; ония, които разрушиха два паметника на монархизма и на международната вражда, които се удържаха от всякакви насилия върху неприятелските пленници, които най-сетне отдадоха право на народа да избира всичките свои служители и да бъде господар сам на себе си.

След всичките жестокости на владеещата класа пролетариатът трябваше да слуша и най-несправедливи обвинения, които се сипеха от неговите джелати.

Никога вече работниците няма да открият своята последна борба, преди да са измерили и събрали своите сили. Те няма да повторят грешките на комунарите.

На Париж липсваше помощта на Франция.

Сега пък подаденият сигнал ще бъде чут от всичкия цивилизован свят.

Сега делото на Комуната — освобождението на работниците — се защитава от милиони борци.

Многомилионната армия всяка година си спомня падналите мъченици на Комуната. Всяка година социалистическият свят посреща 6 март с по-нови сили и го изпраща с по-голяма надежда, че в близката работническа революция поражението не ще бъде на страната на работниците.

Да живее Комуната!

 

 

„Работник", бр. 19, 5 март 1894 г.

Подпис: Г. Георгиев

 

 

 

 

Гаврил Георгиев – образецът

 

 

 

3наменитата „тройка" — Димитър Благоев, Гаврил Георгиев и Георги Кирков — изигра решаваща роля в изграждането и развитието на работническото движение в България. Тя бе съчетала в себе си качествата, присъщи на всички водачи на едно оформящо се-- революционно движение, насочено по пътя на непримиримата революционна класова борба. И тримата ясно съзнаваха своята огромна отговорност за прогресивното развитие на една неразвита икономически страна, за бъдещето на българското работническо движение. Те положиха неговите научни основи и посочиха неговия правилен път.

Благоев, Кирков и Гаврил Георгиев изнесоха борбата както против открития враг на работническата класа — буржоазията, — така и против враговете в самата партия — опортюнистите. Борбата против опортюнистите изискваше целеустременост на волята, голяма интелектуална енергия и последователност в усилията за запазване единството на работническото движение на базата на неговите класови позиции. Тази трудна задача се заеха да разрешат тримата колоси на българското работническо движение.

Гаврил Георгиев има големи заслуги към социализма в България, за изграждането на работническата социалдемократическа партия върху основите на Марксовия революционен социализъм. Един от най-надарените пионери в редовете на партията, талантлив и блестящ публицист, той разви преди повече от половин век своите идеи за организационните основи на партията като преден, съзнателен отряд на работническата класа, за единството на волята и действието в партията. Със своите статии в „Работник", „Социалист", „Работнически вестник", „Ново време", и др. Гаврил Георгиев теоретически изясни взаимоотношенията между политическата и другите организации на работническата класа и трудещите се маси.

Гаврил Георгиев е роден на 8 ноември 1870 г. в гр. Измаил (Бесарабия). Баща му Георги Божилов е българин, роден в Болград, а майка му Анастасия Тимофеевна Матвеева е рускиня. Към 80-те години на миналия век, т. е. след освобождението на България, родителите на Гаврил Георгиев се завръщат в свободното отечество, където баща му заема служба като съдия, с което осигурява добри материални условия за цялото семейство. Георги Божилов проявява голям интерес към науката и литературата и притежава богата библиотека. В такава среда расте и се развива малкият Гаврил, който наследява от баща си страстта към книгите и жаждата към знания. Още от малък изучава с любов чужди езици — френски, латински, старогръцки, немски, руски и др.,-—което му дава възможност да разширява постоянно своите знания.

Отначало Гаврил Георгиев учи във Видин, но поради това, че там нямало пълна гимназия, през 1887 г. постъпва в Габровската Априловска гимназия, където и завършва средното си образование.

Гаврил Георгиев, който прекарвал ваканциите във Видин, попада под влиянието на Димитър Благоев, който от 1887 до 1890 г. е бил директор на Скобелевската общинска гимназия в града. Между тях се създава тясна връзка. Благоев е имал определено мнение за Гаврил като за подготвен марксист, а Гаврил системно е изучавал цялата марксическа литература, издавана тогава у нас.

За оформянето на Гаврил Георгиев като марксист има значение и неговият престой в Габрово — един от малкото интелектуални центрове тогава, където марксическите идеи си пробиват път. Известно е, че през юли 1886 г. в Габрово се издава седмичният вестник „Росица", в който се печата за пръв път брошурата на Карл Маркс „Наемен труд и капитал", а като отделно издание „Развитие на научния социализъм" от Енгелс. В Габрово през това време възникват първите социалистически дружинки, които са основата на бъдещата социалдемократическа партия. Така още като ученик Гаврил Георгиев изучава социалистическото учение, усвоява социалистическите възгледи и по думите на Благоев бил социалист още тогава.

През 1890 г., след завършването на Габровската гимназия, Гаврил Георгиев постъпва в Историко-филологическото отделение на Висшето училище в София, където учи история, психология, латински, старогръцки и френски. Във Висшето училище той се записва под името Георгиев, за да не попречи на кариерата на баща си със своите убеждения, които не мислел да крие. Той взема дейно участие в студентските акции през 1892 г., насочени срещу Стамболовия режим, за което е изключен.

Оттук нататък Гаврил Георгиев се отдава изцяло на социалистическа дейност. Старателно изучава книгите на Димитър Благоев „Що е социализъм и има ли почва у нас"(1891), „Социализмът и задачите на българската работническа класа" и др. Поддържа лични връзки с Димитър Благоев и става дописник на в. „Работник", като изпраща материали, в които разглежда социално-икономическите изменения във Видин — пропадането на занаятите и проникването на социалистическите идеи. В началото на 1893 г. Гаврил Георгиев установява редовни връзки с Общия съвет на Българската социалдемократическа партия. Той се чувства вече напълно свързан със социалистическото движение, решил е да се отдаде изцяло на литературно-обществена дейност и затова моли Димитър Благоев, ако има някаква възможност, да бъде приет на работа във в. „Работник", започнал да излиза през 1893 г. в Търново. Димитър Благоев, който вижда в събудения младеж бъдещ свой способен сътрудник, му обяснява в какво се състои работата и описва живота на хората, отдали се изцяло на социалистическа дейност, като предоставя на него сам да направи своя избор.

През пролетта на 1893 г. Гаврил Георгиев пристига в Търново. В редакцията на в. „Работник" той проявява своите дарби на литературно-публицистичното поприще: с прилежание и упоритост участва и в „черната" работа — набира материала, печата и експедира броевете и пр. Тук се определя и неговата бъдеща съдба на революционер — той завинаги свързва живота си с великото освободително дело на българската работническа класа и й служи вярно и всеотдайно до последен дъх.

След установяването си в Търново Гаврил Георгиев се отдава изцяло на партийната работа. Очертавайки се като отличен пропагандист и агитатор, той е избран за председател на работническия клуб в града, в който изнася редица сказки и беседи върху въпроси, засягащи непосредствено интересите на трудещите се: „Нуждите на хората и тяхното удовлетворение", „Борбата на трудещите се", „Държавата като организация на класово господство на буржоазията" и др..

Произведенията на Маркс и Енгелс „Капиталът", „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт", „Произход на семейството, частната собственост и държавата" и др., които Гаврил Георгиев изучава с интерес, му помагат да разяснява аргументирано марксическите идеи за социалистическата държава като диктатура на пролетариата, която той противопоставя на буржоазната потисническа държава. Особено бележити са неговите речи и статии, в които разобличава политиката на Стамболов, като разкрива истинския характер на буржоазната опозиция против нея („Новите преследвания против социалистите", „Свободата на печата" и др.). Заради тази своя дейност Гаврил Георгиев е изпратен в Търновския затвор и подложен на жестоко малтретиране в полицията.

Като делегат на Видинската дружинка Гаврил Георгиев взема дейно участие в Третия конгрес на партията, състоял се през юли 1893 г. в Търново. Едни от важните въпроси, с които се занимава конгресът, е за организационния устав на партията, за участието в изборите за Народно събрание, за участието в международни конгреси и др. На конгреса Гаврил Георгиев решително отхвърля тактиката на компромиси с буржоазните партии и се изказва върху организирането на борса на труда. Избирането му за член на Общия съвет на БСДП и особено за негов секретар убедително говори, че той е вече изтъкнат партиен деятел, заслужено спечелил доверието на партията. . .

Гаврил Георгиев заема ръководно място в партията в един момент, когато трябва да се отстоява правото й на законно съществуване като политическа организация на българската работническа класа. Заедно с Димитър Благоев и Георги Кирков въз основа на марксическата теория на научния социализъм на българска почва той изяснява целите и задачите на партията, нейния характер и същност, средствата й за борба и перспективите й за развитие. Това е времето, когато се полагат огромни усилия за пробуждането на класовото съзнание на българските работници и за организирането на тяхната борба по правилен път чрез съчетаване на икономическата борба с политическата. В тази борба челно място заема високообразованият и талантлив организатор и пропагандист, блестящият публицист Гаврил Георгиев. С неповторима яснота, логика и страстна полемичност и преданост на марксизма той напълно изявява своята политическа култура на пролетарски революционер-марксист. Той е секретар на Централния комитет на партията, когато тя преживява най-големи трудности в своето развитие. Особено остра е борбата на партията под ръководството на Димитър Благоев против опортюнистите в България. Именно в полемиката си с органа на съюзистите в. „Другар" Гаврил Георгиев обосновава в редица статии (Съюзът признава ли политическа деятелност", „Какво ни пречи", „Класовото съзнание на нашите работници" и др.) задачите на политическата и икономическата борба, като определя ясно взаимоотношенията и сферите на действие, като отхвърля решително твърдението, че кла-сово-политическа борба следва да се разгръща само при по-висшия етап от развитието на работническото движение. Той посочва, че работниците трябва да използват в своята борба с капитализма всички средства, които законите на страната предоставят. Съчетаването на политическата с икономическата борба е единственият път, по който социалдемокрацията трябва да върви последователно и неизменно. Гаврил Георгиев разобличава възгледите на съюзистите, които с „теорията" за икономическа организация на работническата класа стават неминуемо съюзници на буржоазията.

Заслугата за организационното укрепване на партията се дължи до голяма степен на Гаврил Георгиев. Той е един от теоретиците на нейното организационно строителство. . .

Борбата със съюзистите е особено трудна за партията и за нейните ръководители, тъй като следва да се изяснят някои основни въпроси, като например има ли почва за социализъм в България, кой е основният носител на социалистическото движение, необходимо ли е да се създава социалистическа партия, когато работническата класа още не е организирана в свое професионално движение, и др.

Гаврил Георгиев е напълно убеден в неизбежното развитие на капитализма в България, неминуемо свързано с пропадането на дребните съществувания, а оттук и със създаването на работническа класа, чиито интереси са коренно противоположни на интересите на буржоазията: той ясно вижда, че не може да има абсолютно никакво „примирение" между тях. В ред статии („Изборите и нашите работници", „Самостоятелният и наемен производител") Гаврил Георгиев доказва развитието на работническата класа и подчертава грамадното значение на политическата борба, чрез която трябва да се вземе властта.

В своята книга „Що е социализъм, има ли той почва у нас?" (1891) Благоев дава теоретическо осветление и мощно оръжие в ръцете на българската работническа класа и предвижда неизбежността от развитието на работническото движение при неразвития още капитализъм в изостанала страна, току-що освободила се от феодалния гнет. Гаврил Георгиев се включва най-активно в борбата за изясняване, че икономическото развитие на обществото неизбежно създава благоприятна почва за развитието на социализма и че аргументите на буржоазията нямат научна основа. Той доказва, че капиталът се натрупва изключително от незаплатения труд на работниците. Особено яростно се нахвърля Гаврил Георгиев срещу опитите на буржоазията да се обоснове, че социализмът погубва свободата на личността. По този повод в статията си „Интелигенция и авторитети" той пише буквално: „Каква свобода съществува за предмета, който се купува и продава, и с какво равенство пред законите се ползува наемният работник, който е поставен в пълна зависимост от купувачите на труда?"

По решение на Централния комитет през 1894 г. редакцията на в. „Работник" се пренася от Търново в София и за негов редактор се определя Гаврил Георгиев. Режимът на Стамболов е вече паднал и партията полага неимоверни усилия за амнистиране на всички политически затворници и за премахване на всички ограничителни закони. Димитър Благоев и Гаврил Георгиев извършват огромна работа за осветляване политическото положение в страната и за определяне тактиката на партията като независима, самостоятелна организация, без всякакво сътрудничество с буржоазията. Те предпазват работническата класа от илюзията, че новият режим ще създаде благоприятни условия за работниците. В статията си „Народната партия" Гаврил Георгиев прави конкретен анализ на противоречивите интереси на работническата и буржоазната класа. Преценявайки извършената от Гаврил Георгиев работа като редактор на в. „Работник", Димитър Благоев пише: „Като чете човек днес този вестник, правят му впечатление яснотата на възгледите, които прокарваше Гаврил Георгиев, енергията и ентусиазмът, дълбокото проникване от вярата в научността на социализма и неговото неизбежно тържество, които бликат от редовете на всяка статия, на всеки позив и манифест, с които партията се обръщаше към работниците."

В скоро време партията се убеждава, че не е в състояние да поддържа три печатни органа — в. „Работник", в. „Другар" и сп. „Ден" – и спира двата вестника, като започва издаването на в. „Социалист". Негов редактор става Гаврил Георгиев. Освен това той отговаря и за вътрешния отдел на сп. „Ден". Публикуваните в тези два органа статии на Гаврил Георгиев дават задълбочен анализ на буржоазните партии като „разбойническа акумулация на капитала" и се разглежда двояката роля на капитализма, който, от една страна, разрушава старите обществени отношения и с това е революционен, а, от друга" страна, е нова форма на робство за работниците. Гаврил Георгиев особено много се грижи за привличането в редакцията на добре подготвени марксисти, които правилно да осветляват както вътрешните, така и външните събития. . .

Освен като талантлив и страстен публицист Гаврил Георгиев се проявява през този период и като голям организатор, пропагандист и агитатор. На него особено му са скъпи партийните членове, у които се стреми да събуди интерес към сериозно изучаване на марксизма, за да осъзнаят необходимостта от истинската социалистическа дисциплина и да бъдат готови винаги да жертват личните си интереси пред общопартийните. Той страда от това, че не се разбира правилно ролята на партийната група за цялостната работа на партията, и подчертава, че вниманието на всички партийни членове трябва да бъде насочено към тяхното политическо самообразование. Особено се тревожи Гаврил Георгиев от неправилното отношение към организацията на партията, като изтъква, че най-висшето учреждение на партията са нейните конгреси, на които трябва да е подчинена цялата й дейност, тъй като там се обсъждат всички основни въпроси. Партията не може да съществува без своята организация и само организацията дава материален израз на партията. Партийната организация не се създава от конгреса, а конгресът се опира на организацията При това положение особено важни са участието на делегатите в конгреса и техният подбор. Всеки делегат трябва да стои близо до нуждите на партията, да бъде основно запознат с цялостната партийна работа, да бъде представител единствено на работническата класа, като познава добре тежкото й положение, нуждите и интересите на работниците. В статията „Нашите длъжности" Гаврил Георгиев заявява, че партийният член следва да бъде активен деец на партията, при това подготвен теоретически, за да привлича колкото се може повече работници в редовете й. Тази дейност на Гаврил Георгиев има решаващо влияние за изграждането на действени партийни групи.

На следващия Четвърти конгрес (1897 г.), който по думите на Димитър Благоев е един действителен конгрес, тъй като делегатите представляват партийните групи, се решава издаването на „Работнически вестник", който да бъде изцяло посветен на интересите на работническата класа. Редактор на вестника става Георги Кирков, а за негов сътрудник е избран Гаврил Георгиев. Поради недоразумения с Янко Сакъзов, който е избран за секретар на партията, Гаврил Георгиев напуска редакцията на вестника.

Принуден да напусне партийната работа, Гаврил Георгиев остава верен на своите убеждения като марксист и търси ново поприще, за да служи всеотдайно на партията. Той мечтае да се заеме с издаването на марксическа литература в България. По този повод в началото на 1898 г. се обръща с писмо към издателството на Стефан Георгиев и сие във Варна, един от собствениците на което е Георги Бакалов, на когото по същество предлага създаването на едно социалистическо издателство, каквото за съжаление не е могло да бъде осъществено при тогавашните условия. Гаврил Георгиев е принуден да се обърне пак към Димитър Благоев, и да го помоли да го приеме на временна работа в сп. „Ново време", в администрацията на което постъпва през юни 1898 г. Пламенният журналист и талантлив публицист, спечелил уважението на партията, много скоро става редовен сътрудник на списанието, чийто отдел „Вътрешен преглед" от 6-а до 12-а книжка на 1898 г. е изключително негово дело. В прегледа той дава вярна марксическа характеристика на буржоазната власт, на монархията и на народняшката партия. Освен в списанието Гаврил Георгиев участва активно в живота на партията, като дейно се бори на Петия й конгрес срещу нездравите изказвания на случайно попаднали делегати. Той се обявява решително против избирането за членове на Централния комитет на лица, нежелаещи открито да действат от името на партията.

В края на 1898 г. Гаврил Георгиев заминава за Варна, където е поканен от Георги Бакалов да вземе участие в работата на издателството. Основната дейност, с която той се залавя, е превеждането на известни марксически произведения, както и популярна литература за широките народни маси. След като Георги Бакалов заминава за чужбина, за да се запознае непосредствено с издателствата за марксическа литература. Гаврил Георгиев поема изцяло работата в издателството. Лелеял цял живот мечтата да извършва такава работа, той разгръща гъвкава и широка инициатива. Води богата кореспонденция, р която излага принципите за издателската дейност винаги от гледището на интересите на работническата класа. Тук той проявява своя талант на прекрасен преводач от руски, румънски, френски и немски език. Негов е преводът на брошурите „Карл Маркс" от Вилхелм Либкнехт, „Тъкачите" от Хауптман, „Попрището на нихилиста" от Степняк, „Социализмът и социалистическото движение в XIX век" от Зомбарт, „Произход и развитие на семейството и собствеността" от Максим Ковалевски и др.

Гаврил Георгиев предлага да се отпечатат оригинални политически произведения, особено необходими в момента на партията. Нещо повече, той се заема заедно с Георги Бакалов да издава библиотека „Народно четиво", чийто трети номер излиза под заглавие „Майска читанка". Тя се състои от популярни оригинални и преводни разкази, малки статийки, очерци, в които е изложено социалистическото учение на достъпен за работника език „8-часов работен ден", „Защо празнуваме деветнадесети април" (т. е. 1 май), „Положението на българските работници едно време и сега" и други. Димитър Благоев помества в сп. „Ново време" през 1899 г. много ласкава рецензия за тази читанка и препоръчва да бъде разпространена между работниците.

Гаврил Георгиев напуска Варна и се завръща в София в началото на 1900 г., във времето, когато световната икономическа криза обхваща почти всички европейски страни. Кризата разтърсва стопанския и обществено-политическия живот и на слабо развитата в икономическо отношение България. Сега възниква масово земеделско движение, активизират се учителското движение и освободителните борби на българите от Македония и Тракия. На всички въпроси, които се поставят във връзка с това, партията трябва да отговори, да намери правилно разрешение, като особено укрепи своя вътрешен организационен живот. Седмият конгрес, свикан през 1900 г., взема решение издаването на „Работнически вестник" да се прехвърли в София. За негов редактор заедно с Георги Кирков е избран и Гаврил Георгиев. Той приема това решение с най-голямо желание особено при перспективата, че ще работи с другар и съратник като Георги Кирков. Оглавяването на партийния орган от двамата великани на перото дава основание на Димитър Благов да пише на Георги Кирков: „Не може да има съмнение, че ти с Гавраила ще можете да работите прекрасно, аз се радвам много, че той е пак при тебе във вестника и че той бе повърнат на партията и по такъв начин справедливо удовлетворен, пък и партията удовлетворена." И по-нататък: „Вестникът изведнъж измени своя вид, всичкото внимание на редакцията се съсредоточава върху работническото движение и партийния живот, върху пропагандата и агитацията сред работниците за повдигане на класовото им съзнание и за социалистическа просвета."

В София Гаврил Георгиев живее при скромни условия, при вечни лишения и несгоди, които тогава са постоянни спътници на партийните ръководители. Неговият живот не се променя и след женитбата му през 1901 г. с учителката Рада Христова. Той влага неизчерпаема енергия, всички свои сили за издигане ролята на партийните органи и дейно участва в работата на низовите партийни организации. Особени усилия полага за укрепването на партията, за израстването й като революционна сила, за борба против опортюнистическите течения в нея. Именно в тази борба Гаврил Георгиев проявява изключителна зрелост и организаторски талант.

Осмият конгрес (1901 г.) го преизбира в редакцията на „Работнически вестник" и го включва в състава на Централния комитет. Това му дава нов подтик за работа. С редица статии против опортюнистите, поместени в „Работнически вестник", Гаврил Георгиев активно съдейства за укрепването на социалистическото съзнание на работниците. Говори на редица събрания, на които разяснява жизнено важните интереси на работниците и разобличава позицията на опортюнистите, които искат да превърнат партията в дребнобуржоазна организация, търсеща сътрудничество с буржоазията и бореща се само за икономически права. Неговото влияние сред софийското работничество е толкова голямо, че през 1902 г., по време на изборите за

народни представители, партията го издига за свой кандидат. На Деветия конгрес през 1902 г. се води особено ожесточена борба между двете течения в партията — революционното и опортюнистическото — по въпросите за правото на участие в конгреса. Гаврил Георгиев застъпва гледището, че не могат да се утвърждават за делегати случайно изпратени лица, че те трябва да бъдат избирани в партийните организации и ясно формулира гледището на революционния социализъм. На този конгрес за съжаление опортюнистите вземат връх и поемат в свои ръце главни функции в Централния комитет. След конгреса борбата по основните тактически принципи на партията се разгаря още повече. Здравото ядро на партията е принудено да вземе сериозни мерки, да отстои на формалното болшинство, да засили работническия елемент в нея и да стегне партийната дисциплина. Това е време, когато се решава въпросът за организационното и идейното укрепване на революционната партия, за нейната идейна чистота.

Работата на Гаврил Георгиев в редакцията на „Работнически вестник", заниманията му с изучаването на международното работническо движение, Лениновата „Искра" и особено излязлата по това време книга на Ленин „Какво да се прави" обогатяват още повече концепциите му върху тактическите и организационните въпроси по изграждането на една действително революционна партия. В своите статии той става изразител на марксическите възгледи за характера на партийните организации, за техния състав и задачи и особено за отношението им към буржоазните и дребнобуржоазните партии. Особено много се грижи за сериозната марксическа подготовка на партийните членове, от които изисква не само да признават програмата на партията и да усвояват марксическите принципи, но и да ги разпространяват активно: „Ние влизаме в партията не защото й съчувстваме или признаваме нейната програма, а за да работим за нейния успех" — казва той. В статиите „По нашата деятелност" и „Един забравен ден" посочва, че силата на партията се заключава не в нейното количество, а в качествената подготовка на членовете й, които съставляват нейната морална сила. До победата се идва не чрез печелене на мандати, а чрез пробуждането на класовото съзнание на работниците. Той се противопоставя на опортюнистическото становище, че работникът по положение и инстинкт си е социалист. „Готови социалисти нийде няма, те не дохождат от невидяло, тях трябва да ги подготвяме."

В статиите „Спорът в партията", „Задачите на социалдемократическата партия", „Социализъм или демокрация" и др. Гаврил Георгиев застъпва напълно Лениновото становище, че когато всички средства за спасяване на партията от израждане са изчерпани, тогава остава само разцеплението, чрез което се запазва нейният революционен характер. И това средство трябва да се използва най-широко, за да бъде обезвреден опортюнизмът в партията. За да може да се изпълни това важно условие, нужно е да се концентрира цялото внимание на партията върху организационните въпроси. Без да е укрепнала и без да е организирана добре, партията не е в състояние да развива широка политическа дейност, тъй като една партийна организация не е едно обикновено дружество на съмишленици или на самообразоващи се, а е организация за борба и за разпространение на социалистически идеи. Нещо повече, Гаврил Георгиев предлага кандидатите за членове на партията да излагат в декларативна форма мотивите за желанието си да станат нейни членове, като поемат и задължението да участват най-активно в целокупната дейност на организацията. На каква голяма висота поставя Гаврил Георгиев членуването в партията, личи и от предложенията, които прави, а именно: всеки работник, желаещ да стане член на партията, да има поне една година организационен стаж в своя синдикат или да е посещавал една година вечерно работническо училище при организацията. За целта Гаврил Георгиев предлага към всяка партийна организация да се създаде специална просветна комисия, която да организира социалистическата пропаганда. По негово предложение се откриват вечерни партийни училища в София, Пловдив, Габрово, Казанлък и др. Дружеството на софийските работници „Класово съзнание" е създадено през 1903 г. В него Гаврил Георгиев взема дейно участие и се стреми да го направи школа за подготовка на пропагандатори и агитатори, като всеки негов член взема участие както в разискванията, така и в изнасянето на кратки беседи.

Когато разцеплението на софийската партийна организация става факт и се отделят 52 от членовете й, в това число и младият печатарски работник Георги Димитров, започва прочистването на партията от опортюнистите. Десетият конгрес през юли 1903 г. санкционира извършеното разцепление. Очистена от опортюнизма, партията поема своята важна и отговорна задача за изграждането на монолитна политическа организация като преден и съзнателен отряд на работническата класа. Основните принципи на партийното строителство, разработени теоретически от Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев и почиващи на последователен демократически централизъм и строга дисциплина, изиграха решаваща роля за превръщането на партията в действително боева организация, близка до болшевишката партия. Очистена от своите вътрешни врагове, тя тръгна решително по пътя на класовата борба, което засили и нейното влияние сред фабричния пролетариат. Буржоазията, която дотогава отричаше възможностите за развитие на социализма в България, срещу които се бореше с лъжи и клевети, сега вече чрез статии в печата започна определено да признава силата на работническата класа и да се мъчи да отклони работническото движение от неговата партия.

За изясняване на новата тактика на класовия враг Гаврил Георгиев в редица свои трудове блестящо анализира префинената демагогия на буржоазните режими. Според него тази промяна е последица от страха от социализма, следствие на което е и стремлението да се откъснат работниците от своята класова борба и да се тласнат по пътя на „общото дело" с буржоазията. Гаврил Георгиев насочва перото си и срещу други реакционни сили — против духовенството, нахвърлило се остро срещу учителите-социалисти, които искат да се премахне предметът „Закон божи" от учебната програма на основните училища. За да се осуети създаването на движение срещу партията на пролетариата, както и сътрудничеството на буржоазията с всички реакционни сили против социализма, Гаврил Георгиев предлага да се вземат най-бързи мерки.

Гаврил Георгиев проявява особено дейно своя творчески талант на виден партиен работник по време на бурните вълнения в нашата страна във връзка с първата руска революция през 1905 г. Това събитие раздрусва политическия живот на цяла Европа. Българският пролетариат изявява своята пълна солидарност с руския пролетариат. Българската работническа социалдемократическа партия — тесни социалисти — изразява на събрания, митинги и манифестации своята гореща обич и преданост към руския пролетариат. В статиите си „Руската революция и българските реакционери", „Агентите на царизма" и „Руската революция" . Гаврил Георгиев говори с възторг за безпримерния подвиг на руския пролетариат и заклеймява мракобесието на царизма, на европейската и българската реакция. Избухват организираните стачки на железничарите, на миньорите. Българският пролетариат, ръководен от БРСДП (т. с.) показва силата на своята сплотеност и единство. Гаврил Георгиев е в своята стихия. В много статии изяснява редица политически въпроси, свързани с новото време: „В пътя на капитализма", „Държавата и дребната буржоазия", „Нашите противници", „Дворцовите режими", „Монархизмът и буржоазията". Тези и още редица други негови статии са образец на теоретически анализ на пътя, по който българската буржоазия преминава своето развитие, и на нейната тактика за задушаване на вече буйно изявилото се работническо движение, което има не само своя партия като ръководител, но и свой общ работнически синдикален съюз като своя масова организационна единица. Гаврил Георгиев предупреждава, че буржоазията от предложения за реформи ще тръгне към пълно унищожаване на придобитите с кървава битка права на работниците, и доказва котерийния характер на буржоазните партии.

Гаврил Георгиев не остава настрана и при осветляването на въпросите, свързани с войната, които особено силно назряват в първото десетилетие на нашия век. Македонският въпрос е в центъра на балканската политика. Той е използван от българската буржоазия и монархизма, за да оправдаят пред българския народ завоевателната си политика. Гаврил Георгиев в статии, поместени в „Работнически вестник" („Против войната", „Освободителното дело на буржоазията", „Война и мир"), осветлява красноречиво истинските причини на войнствената политика на буржоазията, нямаща нищо общо с интересите на българския народ. Единствено Българската работническа социалдемократическа партия начело със своите ръководители последователно се бори против войната, за мир и народно добруване.

Преценявайки цялата обществено-политическа и журналистическа дейност на Гаврил Георгиев, трябва да се отчете, че той споделяше изцяло общите гледища на партията по всички въпроси и неизбежно защитаваше позиции, по които БРСДП (т. с.) се отличаваше от болшевишката партия. Пред него, както и пред цялата партия не стояха въпросът за империализма като най-висша фаза на капитализма и произтичащата от това задача за завземането на властта. Той беше далеч от непосредствената подготовка на едно въстание и споделяше грешките на партията по редица неправилни, неболшевишки постановки.

Гаврил Георгиев, както и цялата партия, бе чужд на дребно-буржоазните люшкания и колебания. Той се бореше с пълно съзнание за историческата неизбежност на социализма, като същевременно считаше, че този процес трябва да бъде подхранван от активното участие на едно съзнателно и правилно насочвано движение на работническата класа.

Гаврил Георгиев изгоря в борбата за изграждане на революционната партия, за нейното освобождение от общоделците и анархолибералите. През 1909 г. поради тежко заболяване напусна активната партийна и политическа дейност, но доживя избухването на Февруарската революция през 1917 г., която вля жизнени сили у него и укрепи вярата му в окончателната победа на световния пролетариат. Но на 20 април 1917 г. той склопи завинаги очи. На погребението му се стекоха масово софийските работници, а на гроба му говори Димитър Благоев. Той изтъкна неговите огромни заслуги за делото на партията, като особено подчерта беззаветната му преданост и изключителните му способности, които му отреждат заслужено място в пантеона на дейците на освободителното революционно движение на българския пролетариат.

Днес дейността на този талантлив, скромен и всеотдаен деец на българското социалистическо движение е символ на беззаветна преданост и вярност на социалистическите идеали, които служат за пример и поука на победилата българска работническа класа под ръководството на нейния авангард Българската комунистическа партия.

 

 

Елена Савова

Източник: Поредица „Бележити българи“, том IV, Държавно военно издателство, 1971 г.

 

 

 

В една конспиративна квартира на Станке Димитров (Марек)

 

За укривателя квартирата не е жилище, а бойно поле, което той трябва основно да познава, за да може по-успешно да маневрира, да се бори за върховната си задача — запазването на живота, безопасността и тайната на поверения му от Партията голям човек.

Квартирата може да бъде влажна, тъмна, тясна— но ако има два изхода, ако прозорците са поставени така, щото да можеш да гледаш надалече, а никой да не може да надзърне у тебе, тогава квартирата е добра. Ако при това пред входа ти е тъмно и няма наблизо фенер, тя е чудесна. Ако квартирата отвътре представлява възможност за маневриране, тя е великолепна.

През есента на 1935 година, другарят Лев Желязков беше намерил точно такава «великолепна» квартира : таван с наредени като броеница около едно малко антре четири малки полустаи, полукилерчета, свързани помежду си с врати, микроскопична кухничка, тъмен таван и балкон.

Току-що нанесли оскъдния си багаж и закрили многобройните прозорчета с перденца, черги и вестници, ние седнахме с разтуптени от вълнение сърца да чакаме «големия човек», «много големия», «извънредно големия», както ни беше казано.

Ние очаквахме да дойде превъзходната степен на онези тайнствени, решителни и властни другари с  пистолети на кръста, които наричахме с измислени от нас имена и към които изпитвахме голямо страхопочитание, чувствайки  се безкрайно по-ниски от тях.

«Той» се яви неочаквано, влезе безшумно и седна върху натрупаните куфари. После бързо се огледа и свали меката си тъмносива шапка... Едва не ахнах : той имаше снежно бели коси, бедо лице на интелигент, големи меки «сталиновски» мустаци. Той ни се усмихваше мило, бащински и това беше може би най-неочакваното.

—          Кой закачи пердетата ? — беше първият му въпрос.

—          Аз — отговорих плахо, като първолаче.

—          Много добре си направила — усмихна се той повторно и заговори с нас напълно естествено, другарски, като с равни, като че ли отдавна сме живели заедно и той се беше завърнал от дълго пътуване.

И ние без да знаем още какво става, разбрахме, че човекът е много по-голям, отколкото очаквахме и че Партията е тръгнала по нов курс.

Другарят Станке Димитров беше избрал нашата квартира като дълбоко конспиративна, в която той намираше добри условия за работа : той прекарваше в нея всяка седмица най-малко 3-4 денонощия, като по цели дни четеше и пишеше. На негово разположение бяха три помещения : кабинет с голямо бюро и удобна лампа, «таен личен кабинет» — килер, в който също така имаше маса със стол и добро осветление, където той стоеше и работеше с часове, ако у дома имаше гости и най-сетне скривалището — тъмният таван, който обаче се ползуваше само в крайни случаи, когато у дома идваха роднини.

Другата постоянна квартира на другаря Станке беше у Митеви – предани стари другари с 9 големи деца, всички куриери при ЦК на Партията. Той имаше и други квартири, специално за срещи. У нас той никого не е приемал. Митеви той никога не изпращаше у нас. Нас изпращаше само у Митеви и на многобройни явки във всички части на града.

Още с идването си другарят Станке се погрижи за незначителни на пръв поглед неща. Той провери дали не скърцат вратите, дали са смазани добре бравите и ключалките, поиска всеки да има свой ключ от по-важните врати и определи специално място за тези ключове.

Той определи веднага две временни и едно постоянно «дълбоко» скривалище за документите, определи краткотрайни скривалища във всяка стая и ни научи методично да се ползуваме с тях. Конспираторът трябва да бъде готов всеки момент да посрещне обиск — затова, вечер преди лягане, всички материали се укриваха добре. (И наистина, впоследствие при обиск, нищо не беше намерено, въпреки че временното скривалище беше претъпкано с материали, а в «дълбокото» се намираше архивата на ЦК).

След това той се зае с нашата външност.

— Убежденията на куриерите не трябва да личат от три километра, — казваше той.

Трябваше да се простя с късо остриганата гладка коса, с грубите обувки без токове. Другарят Станке се интересуваше дори от такива подробности, като кройката на мантото ми, фасона на шапката и чантата.

И фактът беше учудващ — с променената си според съвета му външност, аз можах да минавам през полицейски караули, излизах невредима из най-голямата каша при студентските манифестации и дори  насмалко щях да проваля една явка, защото една укривателка ме сметна за... агентка на полицията.

Самият Станке Димитров умееше като истински артист да променя външността си. Понякога той си пускаше брада, понякога се обръсваше. Но и нещо много по-важно : той умееше да променя така израза на лицето си и походката, че ставаше неузнаваем.

Веднъж имах с него среща в движение на една от дългите тъмни улици между Юч Бунар и централната гара. Бързах, залутана в непознатия квартал, но закъснях с две минути. Затова се взирах в пустата улица, да зърна някого, но нямаше жива душа, освен един куц старец, когото задминах, бързайки напред. Изведнъж някой тихо ме повика на име. Обърнах се, вгледах се и дълго не можах да позная в стареца другаря Станке, — толкова типично старческа, немощна беше неговата фигура, дори израза на лицето му.

Друг път другарят Станке поиска да се снеме за фалшива лична карта. Донесохме апарат, изведохме другаря Станке на слънце, на затворения от всички страни с чаршафи балкон. Той грижливо засука мустаците си в полупрофил и каза :

— Аз съм сега полковник о. з. Да живее негово величество !...

В тоя момент щракнах.

Ние нямахме реактиви, нямахме и опит във фото-техниката. Другарят Станке ни посъветва да дадем негатива в някоя голяма фотография. Другарят Лев го занесе на «Царя» — това беше огромен риск. Ами ако го познаят? Той е толкова известен, има и смъртна присъда, той е сърцето на нелегалната партия... След няколко дни, със свито сърце отидохме да вземем снимките, но още щом ги разгънахме и видяхме, стана ни ясно, че наистина нямало никакъв риск. — От снимката ни гледаше типичен офицер о. з. със засукани «на кръг» мустаци, с тъп склеротичен поглед на стар, служил още през фердинандово време офицер.

Другарят Станке работеше постоянно с безцветни мастила. Написаното с тях можеше да се прочете само след нагряване на свещ или след намокряне на хартията с определен реактив. Върху парче хартия, не по-голямо от пощенска марка, той умееше да написва цяло писмо или статия. Той използваше всяка свободна минута за да ни учи на тези и други необходими за конспиратора сръчности и похвати. Учеше ни как да познаваме агентите из улиците, как да проверяваме дали ни следят, как да се изплъзваме от тях. Безкрайно човечен и благ, той беше същевременно строг и взискателен учител. Той знаеше много добре, че конспираторът, както и миньорът-подривчик, грешат само един път в живота си, с тази разлика, че грешката на конспиратора може да повлече след себе си често пъти не само неговия провал, но и провала на цялата организация.

А провалите зачестяваха. През седмица-две научаваме, че е заловен този, арестуван онзи, разкрита цяла група, провалена нелегална печатница. Често пъти явките не се състояваха — другарите бяха в неизвестност. Сякаш невидима примка се затягаше около врата ни. Но скоро примката стана видима : недалече от единия вход започна да стои един набит, червенобузест, добре облечен господин, който с часове четеше все същия вестник или пушеше цигара. Когато липсваше червенобузестият, на негово място се навърташе друг с мустаци на Клерк Гейбъл. Познавахме и двамата агенти така добре, като че ли ни бяха братовчеди. Другарят Станке продължаваше да идва — той се промъкваше през другия  вход, по-далеч от фенера. Безшумно изкачваше обикновено скърцащата стълба и се явяваше в квартирата като сянка, често пъти незабелязан от самите нас. Изглежда, че с другите квартири беше по-зле.

Всяка сутрин един от нас отиваше рано и заемаше пост около прозореца, за да предупреди една-две минути по-рано, ако полицията дойде. Бяха изготвени плановете на няколко варианта за бягство. Лошо беше, пък и другарят Станке не носеше пистолет. Ние също нямахме оръжие. Една сутрин, сърцето ни се сви : на улицата пред къщата стояха и червено-бузестият и мустакатият и още двама непознати. Те стояха като заковани по двама на всеки вход.

Облякохме се бързо, за да бъдем готови за всичко. Изгорихме материалите от временните скривалища. Другарят Лев слезе на двора и разкърти две дъски в стената на бараката за въглища, която граничеше с отсрещния двор. Предложихме другарят Станке да влезе в бараката, за да може незабелязано да се измъкне през другата улица, ако полицията пристигне. Той обаче реши да остане горе. Да чака, защото преминаването до бараката не беше безопасно. Часовете се занизаха бавно и мъчително. Положението се влоши и от това, че у дома дойде поръчаната от една седмица перачка заедно с осемгодишното си момченце Петко. То ту играеше на двора, ту излизаше на улицата всред агентите, ту влизаше в квартирата, за да сподели с нас детските си радости. А пък едно от правилата на конспирацията гласеше, че децата са много опасни същества.

Дойде пладне, премина, ние стояхме до прозорците, като часовои, отправили поглед към входовете. Другарят Станке стоеше готов с палто и шапка. Стана 4 часът. Агентите по вратите стояха като заковани.

Премалявахме от напрежение. Ще дочакаме ли вечерта ?

Изведнъж вратата на кабинета се отвори, и в стаята се втурна с весел смях малкият Петко със  зайче в ръце. Видя другаря Станке и учудено извика : «А бе чичко, как си влязъл тука, не съм те видял ?»

Примряхме. Детето сега щеше да излезе при майка си, да й разправи новината за тайнствения чичко, после може би да изтича до агентите.

Всеки израз на нетърпение, всяко мъмрене би възбудило още повече любопитството на детето. Трябваше да се отвлече вниманието му. И другарят Станке почна да го разпитва... за зайчето. Детето отговаряше весело, доволно, че и непознатият чичко се радва на любимеца му.

Станке стоеше спокоен, впил поглед в улицата, докато аз, разкъсана от тревога, пелтечех около два часа забравени отдавна вече приказки на малкия Петко. С огромно чувство на облекчение проводих детето, заедно с майка му до улицата, покрай агентите.        

Ние все още не можехме да повярваме, че опасността е отминала. — Настъпваше нощта, закрилницата на нелегалните. И «Големият човек» напусна клопката невредим...

 

 

Спомени на Кира Пехливанова (Радка)

Източник: „Партизаните разказват“ – документален сборник, Димитър Хаджилиев, изд. „Български писател“, 1951 г.

 

 

 

 

 

 

 

БЕЗСМЪРТНИЯТ – Стефан Продев

 

   

Викаха му Дядото не защото беше стар, а защото беше мъдър. Той е от ония големи хора, които винаги знаят какво търсят, какво искат от живота и какво могат. В неговата биография няма нито една празна мечта, нито едно случайно хрумване, нито един опит за надценяване. Това е биография на човек, който дори и когато мечтае (а той мечтаеше много) не губи чувството на мярка и реалност; не се откъсва от логиката на фактите. В този смисъл той е една силна, земна личност, която знае не само цената на нещата, но и своята собствена цена. Една личност, която предпочита истината пред илюзиите. Може би след Левски това е втората фигура в нашата национална история, която нито за миг не се възгордя и нито за миг не забрави своето апостолско призвание. Ето защо, когато говорим за него, ние го слагаме в редицата на безсмъртните, на великите, на онези, които подпират с раменете си духовното небе на България.

Преди да стигне до мислите му, човек е обаян от образа му, който в едно и също време респектира и приласкава. Това огромно чело, нарязано от светкавиците на мисълта, и този бял водопад от брадата, която покрива гърдите, внушават на окото едно библейско великолепие, което покорява. Тук има нещо ботевско, гигантско и в същото време - човешко, което изпълва сърцата с възторг и уважение. Застаналият пред този образ не може да бъде нито отегчен, нито равнодушен. Обратното - обхванат от неговите едри юпитерски линии, той се чувства в плен на красотата и вечността, не просто развълнуван, а смутен и трогнат. Толкова внушителен и завладяващ е образът на този могъщ човек, който пръв видя и предсказа бъдещето на България.

И все пак въпреки своята мащабност неговият физически портрет е недостатъчен, за да изрази и покрие изцяло духовното съвършенство на личността му. Тук формите са много по-големи и по-дълбоки. Много чисти. Той е от тези благородни, умни и всеотдайни революционери, които не само създават, но и красят великото пролетарско дело. Неговото великодушие и неговата скромност са пословични. За него бедният човек, работникът, партийният член наистина бяха братя, за чието добруване той бе готов на всичко. Десетки, стотици са историите, които пазят спомена за нравствените му добродетели. Той бе не само съвършен трибун, но и съвършен баща. У него телесните и моралните качества живееха в една безпримерна хармония. Той бе една гениална отломка на мисълта, която никога не се поддаде на дребните страсти и на дребните удобства. Неговата ненавист към ласкателството и към привилегиите (па дори и заслужени!) е известна на всички. Макар и всепризнат вожд на работническа България, той живееше настрана от всякакви суетни ангажименти. Голямата му фигура не можеше да се "съчетае" с малките радости на "еснафа". Преди да мисли за удобствата, той мислеше за делото, за трудностите, за големите жертви, които се искат от хората.

Преди да помисли за себе си, той мислеше за всички. Не един и два пъти заплатата му отиваше в ръцете на бедните. Заедно с черните грошове и гологани той слагаше в сиромашката шепа една светла надежда и чувството за класова солидарност. По този начин той печелеше онеправданите не само с логиката на революционното си знание, но и със сърцето си. Това го издига високо над всички и от вожда го превръща в пример. В най-жив пример за комунистическо човеколюбие.

Този благороден и всеотдаен човек извърши най-великото дело в нашата най-нова история. Той създаде партията на българските работници - Комунистическата партия - и въоръжи нацията с революционната мисъл на марксизма. Онова, което Ботев само започна, той го поде, разви и завърши. За този подвиг се искаше не само огромна култура, но и огромна вяра. Той притежаваше и двете. Благодарение на това българският социализъм се изравни с европейския и дори го надмина със своята класова принципност и идейна самоотверженост. Отначало той започна борбата сам, за да я остави накрая обграден от стотици хиляди революционни марксисти. Това не бе обикновена победа. Това бе триумф на неговата гигантска воля и на неизтощимото му революционно трудолюбие. С перо и слово той градеше пролетарската организация и защитаваше от буржоазния враг идейните основи на социалистическото учение. Неговото литературно наследство (в най-широкия смисъл на думата) е достойно за един класик. В него има блестящи страници, които могат да бъдат образец със своята публицистична страст и дълбока мисъл, с полемичната си стихия. Той беше истински революционен мислител, автор, който знаеше кога и как да напада, с какъв устрем да се впуска в боя. Дори и когато грешеше (подведен от българските условия), той грешеше талантливо, с широтата и отговорността на гениална личност. Всичко това го прави жив и днес, красив и човечен, излъчващ не само много доброта, но и много духовна сила. Няма друг български революционер, оставил такова огромно творческо наследство. Няма въпрос от теорията и практиката на комунистическото движение от края на XIX и началото на XX век, по който той да не е дал една теоретична обосновка или едно мнение. В това отношение той е от редицата на най-великите, на онези, които обогатиха и доразвиха безсмъртната идея на Маркс и Енгелс. Само това му стига, за да бъде уважаван, за да бъде безсмъртен.

Да, той не беше стар, а беше мъдър. Личностите от неговия мащаб не стареят. Те са винаги млади, винаги активни, винаги живи. Те са винаги там, напред, където се изменя животът. Там, където революцията върши своето сурово, но неизбежно дело. Там, където се осъществяват надеждите на човечеството.

 

Източник: вестник ДУМА, 14 юни 1922 г.

 

Борбата против фашизма и крайната ни цел

 

Във връзка с поставяне въпроса за единния фронт на VII-я конгрес на Коминтерна, в буржоазната преса в Европа се пишеше, че комунистите се вече отказват от своята теория за пролетарска диктатура като несъстоятелна, че те стават защитници на буржоазната демокрация. Другарят Георги Димитров отговори на това с българската пословица: „Гладна кокошка просо сънува."

За съжаление и в нашите редове има хора, които на днешното съсредоточаване силите на партията върху борбата с фашизма и за запазване и възстановяване на демократическите свободи гледат  като на опортюнистическо прегрешение, като на отказ от крайните цели на движението. Това разбира се е сектантско. Нима само с декламации за пролетарската диктатура, за съветската власт, за въоръжено въстание ще извършим ние социалистическата революция ! Не !

Революцията се върши от живи хора, и то от милиони хора. А тия милиони трябва да се убедят, че изход от своето мизерно положение на експлоатирани те ще намерят само в социализма, в социалистическата революция. Но милионите не се убеждават с речи и книжки. Милионите се убеждават от опита на собствената си борба. Да ги вдигнеш на борба и в процеса на тая борба да ги убеждаваш на практика, на дело, че трябва да отидат и по-нататък — това е пътят на вмъкване масите в революцията.

Кое е това, което днес може да вдигне на борба в България грамадните маси трудещи се — организирани в разни организации и неорганизираните работници, служители, занаятчии, трудещи се селяни, които вървят с нашата партии, със земеделците и с други? Тия широки маси ги обединява омразата, недоволството, възмущението от военно-фашистката диктатура и искането да им се възстановят демократическите  свободи и права, за да могат да се борят за непосредствените си интереси. Това ги обединява в настроенията им. Въпросът е как да се вдигнат  те на единна борба за разгромяване на фашизма и за възстановяване на демократическите им свободи. Ако те видят, че техните партии и организации — комунисти, земеделци, социалдемократи — се споразумеят за единно действие, за единна борба, това ще им даде кураж да ги последват, тъй като в единния фронт на тия организации ще видят сила, която действително ще може да ги доведе до извоюване на тия общи за тях искания — и ще се вдигнат на борба. От нас, от нашата тактика и работа ще зависи дали борбата на раздвижените против фашизма грамадни маси ще се развие по-нататък в борба за съветска власт, за диктатура на пролетариата, но докато не бъде разгромен фашизмът, докато не бъдат готови грамадни народни маси, преди всичко бедните селяни, пролетариата — няма да имаме условията и политическата армия, необходими за победата на пролетарската революция.

При сегашните условия и в нашата страна този е пътят на пролетариата и партията му към победа. Тоя път никога не върви по права линия. А щом това е така, пита се: исканията за възстановяване Търновската конституция, за Велико народно събрание, за нейното изменение в по-демократически дух, за възстановяване на дело народните свободи и права и другите искания от платформата на единния народен антифашистки фронт, която ние предлагаме на земеделци, социалдемократи и други нефашисти, е ли опортюнистическа платформа?  От гледна точка на нашите крайни цели тази платформа е действително отстъпка, известно приспособяване, без което ние не можем да постигнем единния  фронт. Но тя би била опортюнистическа, ако ние се борим само за нея, ако ние се откажем от нашата програма и се борим само за демократическите свободи. Навярно има у нашите редове другари, които мислят тъй. Такива възгледи ще се срещат по-често и ще бъдат много опасни, особено когато единофронтовската борба достигне до създаване единофронтовско правителство. Може би мнозина наши другари тогаз ще дърпат партията назад, ще я спъват в борбата и за отиването по-нататък — към съветската власт. Такива възгледи ние ще трябва още отсега строго да бием. Но партията не отива в единен фронт с други организации със задължение да престане да се бори за своите крайни цели. Такова условие ние никога няма да приемем. Напълно  възможно е след победата над фашизма пътищата ни с партиите, с които ще бъдем в единен фронт в борбата срещу  него да се разделят, ако тия партии продължат осъдената от живота тактика на сътрудничество с буржоазията и кърпеж на капитализма. Но  също така е възможно, поучени от опита на последните години, тия партии до тръгнат наляво или поне в тях да се създадат сериозни леви течения, с които ще може да се работи съвместно и в борбата за събаряне на капитализма. И болшевиките участваха в Октомврийска революция заедно с левите есери и даже образуваха първото съветско правителство заедно с тях. Всичко тогава ще се решава от фактическото съотношение на силите. Но това съотношение ще бъде в наша полза само ако ние се сближим с широките маси, активно участвайки в единната борба против фашизма, за демокрацията, ако ние съдействаме на тия процеси на олевяване, които се извършват в другите организации на трудещите се.

 

 

Станке Димитров

вестник „Работнически вестник“,  ноември 1935 г.

 

 

ЛЕНИНСКОТО УЧЕНИЕ ЗА ПАРТИЯТА

 

 

 

 

     Извадки от брошурата на Станке Димитров (Марек)                            

 

Партията представлява от себе си преден отряд на работническата класа

 

Ние видяхме по-горе, че комунистическата партия е партия само на работническата класа, а не и на други класи. Но това не значи, че комунистическата партия — това е цялата работническа класа, че всеки работник е комунист. Социалдемократите на дело не правят разлика между класата и партията. По този въпрос болшевиките още в 1903 г. изнесоха остра борба с меншевиките и доказаха на руския пролетариат необходимостта от такава партия, в която не може да влиза който си иска, а която обединява в себе си само предния отряд на работническата класа, значи, най-съзнателните, най-предните, най-далновидните работници... Да забравим разликата между предния отред и цялата маса, която се стреми към него, да забравим постоянния дълг на предния отред — това значи да се самозалъгваме, да си закриваме очите от грамадността на нашите задачи, да ограничим тия задачи. Именно такова затваряне на очите се явява премахването на разликата между приближаващите се и входящите, между съзнателните и активните и помагащите ...

За да бъде комунистическата партия действително авангард на работническата класа, тя трябва да бъде въоръжена с революционна теория, със знание за законите на движението, със знанието за законите на революцията. Без това тя не е в състояние да ръководи борбата на пролетариата и да води със себе си пролетариата.

И наистина, ако членовете на партията, макар и работници, макар и най-предани и готови на жертва, но неиздигнати теоретически, незнаещи към какво води развитието на капитализма и класовата борба, за нейното превръщане в революция, неиздигнати политически, незнаещи повече за силите на буржоазията и пролетариата, незнаещи повече за политическото положение, незнаещи какви задачи трябва да произтичат от дадено положение, т. е. неотличаващи  се от останалите работници по своето класово съзнание, такива комунисти, партия с такива членове не може да бъде техен политически вожд, а може да се влачи и след тях и да пропадне в блатото на опортюнизма. Затова политическото и теоретическото издигане на партийната маса е една първостепенна задача на комунистическата партия ... А това ще рече, че партията би загинала, ако се откъсне от масата, ако се затвори в себе си, защото така тя би се превърнала в секта, в клуб, в школа, във всичко друго, но би престанала да бъде партия — преден отред на масата. През периода на сектантския курс на нашата партия, курса на революционната фраза и жестовете, тя беше дошла до такова откъсване от масата, от което тя сега с голям труд се оправя.

От това, че партията представлява преден отред на работническата класа и че той трябва да бъде тясно свързан с масата, следва, че всяка местна партийна организация, всеки партиен член, където и да са, при каквито и условия да се намират те, са длъжни да работят всред масите и да проявяват собствена инициатива за провеждане партийните решения и да водят борба от името на партията. Тогава именно те ще покажат, че действително принадлежат към предния отред на класата. Блестящ пример на болшевишка самоинициатива  ни даде Георги Димитров в Лайпциг, където той един, без наставления, без връзки отвън, без поддръжката на своите другари по процеса, достойно защити германската и българската комунистическа партия и Коминтерна, изнесе техните възгледи по основните въпроси на текущата им политика и води героически борби против фашизма в Германия и целия свят.

Само така, чрез своите организации и членове, партията може да бъде свързана с масите и да ги ръководи. Няма ли тая самоинициатива в тях,  партията при тежките нелегални условия може да се откъсне от масите и тогава, когато тя има правилно начертана политика. Вън от другите причини, твърде много и на отсъствие на болшевишка самоинициатива и на недостатъчна теоретическа и политическа подготовка на партийните маси и местните им ръководства, без което организираните в партията не могат да се числят с достойнство към предния отред на класата и се дължи например сега туй, че на много места в България има партийни организации, а там не се върши масова работа. Между другото на отсъствието на болшевишка самоинициатива се дължи туй, че дълго време след провали на някои места не се възстановява партийната организация, макар да не са арестувани, да не са известни на властта всички членове на организацията.

Има случаи, когато партията се откъсва от класата, като не остава в нея, като се мъкне в опашката на движението или като изпреварва класата, върви далече от нея и не взема мерки да активизира и да дочака движението на масите. Такова откъсване на партията от класата се явява резултат на неправилна политика на партията. И ако партията не изпревари своята политика, не измени своята дейност и методите на работата си, че да се свърже с масите, тя ще тръгне към израждане, към превръщането й в секта ...

 

                          Партията е организиран отред на работническата класа

 

Партията на работническата класа обема в себе си предния отред на класата, но този отред сам по себе си  не представлява партия. За да бъде той партия, трябва да бъде той организиран. Отделни работници, съзнателни, предани на делото на пролетарската революция, даже политически издигнати, ако не са свързани в едно организационно цяло, каквото представлява партията, не могат да водят масите към целите на комунизма. Няма да има партия и когато тия лица образуват отделни групи, но несвързани помежду си, в едно цяло, в една стройно централизирана и повсеместна в страната организация, възглавявана от свое централно ръководство и подчиняваща се на това ръководство ...

 

               Партията като най-висока форма на класовата работническа организация

 

За победата на пролетарската революция необходимо е участието на цялата работническа класа по един или друг начин и на градската и селската беднота. Тяхната подготовка и организирането на тяхното участие в революцията е възможно само при наличието на крепка болшевишка партия. Как партията ще бъде в състояние да подготви и издигне тия грамадни и милиони маси? За вдигането на своите членове тя може да даде разпореждане и те като дисциплинирани нейни синове са длъжни да се вдигнат. За да може обаче партията да вдигне масите, тя трябва да бъде свързана с тях. По-здрава и надеждна връзка с широките работнически и селски маси партията може да установи само ако тия маси се организирани в някакви организации: професионални съюзи, фабрични комитети, селски комитети, кооперации, културни, младежки и др. организации или в открита политическа партия, каквато беше Работническата партия. Всичките тия разни видове работнически организации са класови работнически организации. Но всяка една от тях обхваща дадени маси за определени цели — различни една от друга. Те могат да участват в борбата за общата цел на работническата класа — за социализма — ако получат на дело ръководството от партията. В такъв случай за целите на революцията партията може да използва тия всевъзможни работнически организации като лостове за повдигането, като каиши за тургане в движение работническата класа и другите трудещи се маси ...

За да може Комунистическата партия като най-висша форма на класова работническа организация да ръководи класата, масите, те трябва да бъдат организирани в масови организации. Нелегално те могат да съществуват като масови организации. При тия условил КП е длъжна да работи в съществуващите, допусканите от законите на фашистката диктатура масови организации, доколкото не може да наложи  съществуването на други, открито класови организации. В нефашистките масови организации тя трябва да въвлича масите и да превръща тия организации в антифашистки, в организации, в които масите да се подготвят за смъкването на капиталистическото иго.

 

                             Партията като оръдие на пролетарската диктатура

 

Основният въпрос, който отличава болшевишкия тип партия от социалдемократическите партии, основният въпрос на ЛЕНИНИЗМА — това е пролетарската диктатура. Още не е болшевишка такава работническа партия, която признава класовата борба, но излизайки от правилното положение „класа против класа“, неправилно отрича допускането на какъвто и да е блок и компромиси с други, неработнически слоеве и организации. Социалдемократическите партии съвършено не идваха до признаването на пролетарската диктатура и да се борят за нея. Такава беше тесняшката партия.  Болшевишката партия признава класовата борба включително и нейната най-висока форма — пролетарската диктатура. Тя ръководи класовата борба на пролетариата и я довежда до завладяването и установяването на пролетарската диктатура, като за достигането на тази цел не изолира работническата класа от тези обществени слоеве, без чиито съюз не може да се осигури победата на пролетариата. Комунистическите партии се борят за унищожаването на диктатурата на буржоазията и за създаването на пролетарската диктатура.

           Що е това пролетарска диктатура ? Достатъчно тук е да припомним определението на диктатурата на пролетариата, дадено от Ленин:

„Диктатурата на пролетариата не е  завършване на класовата борба, а е именно продължение в нови форми. Диктатурата на пролетариата е класова борба на   победилия и взелия в свои ръце политическата власт пролетариат против победената, но не унищожената, не изчезналата, не престаналата да оказва съпротивление, против усилващата своето съпротивление буржоазия." ...

 

            Организационните принципи на болшевизма. Единството на програмите.

                                       Тактическите и организационните  принципи

 

В болшевишкия тип партия съществува единство на теорията, програмите, тактическите и организационните принципи. Между тях няма противоречия. Те са тясно свързани помежду си и произтичат един от друг. Програмните цели на болшевишката партия — пролетарската диктатура, социализмът, комунизмът — всякога са движили партията. На тях винаги се е подчинявала стратегията и тактиката на партията. Стратегията и тактиката на партията винаги са определяли организационните форми и методи на партията. Политиката е доминираща. На нея е подчинена организацията, но подценяване значението на организационния въпрос, което наблюдаваме в партиите на Втория интернационал, в троцкизма, зиновиевщината, е неразривно свързано с тяхната опортюнистическа политика и тактика.

Разцеплението на болшевики и меншевики в 1903 г. стана именно по организационния въпрос. Зад споровете по въпроса как да бъде организирана партията тогава се криеха бъдещите спорове в революцията 1905 г. — кому да се предостави ръководството на революцията, хегемонията в революцията на пролетариата (болшевиките) или на либералната буржоазия (меншевиките). Ленин казва, че:

„Силата на работническата класа — това е организацията. Без организирани маси пролетариатът е нищо. Организиран — това е всичко. Организираността е единство на действието, единство на практическото проявление…“

Въпросът за значението на организационния въпрос за нашата партия е от огромна важност. На практика и нашата партия недостатъчно оценява важността на този въпрос. Огромно е организационното изоставане на нашата партия от нейното голямо политическо влияние. Партията завладя болшинството от работническата класа и значителна част от селската беднота, но този политически успех тя не успя да закрепи организационно. Партията не можа да превърне политическото си влияние над масите в здрави организационни връзки с тях. Ето защо тя не можа да ги вдигне на борба против фашисткия преврат на 19 май 1934 г., независимо че в тези маси да съществуваше готовност за такава борба.

Подценяване значението на организационния въпрос в нашата партия се проявява и в нейната практика: подробно се анализира в резолюциите на ЦК положението, определят се линията и задачите на партията за дадения период, изучават се и преработват тези резолюции от партийните организации, но недостатъчно грижи се полагат за усилване и приспособяване партийната организационна работа за провеждане в живота не разучените резолюции, и самите решения. В резолюциите на Окръжните комитети и Районните комитети и конференции обикновено се среща преразказване резолюциите-директиви на ЦК, но няма конкретни решения как на самото място, в окръга, в района да се проведат тези резолюции и директиви. За важността на задачата за организиране борбите на масите за непосредствените интереси много се пишеше и в резолюциите и позивите на централните и местните организации, но много малко се пишеше за конкретното провеждане на тази борба в дадените места, при дадените условия, още по-малки се правеше по организирането на тази борба.

 

                                        Партия. Класа. Маса и водачи

 

Силата на болшевишките партии е в тяхната правилна марксистко-ленинска теория ...

Силата на болшевишките партии е в тяхната правилна тактика, която произлиза от тяхната теория, тактика, която е тясно свързана с тяхната теория. Силата на болшевишките партии е в тяхната организация по такъв начин, че тя да си осигурява провеждането на правилната тактика за достигането на определените цели.

Всичко това именно прави болшевишките партии годни да бъдат действително съзнателен организиран отред на работническата класа, водач на масите. Комунистическата партия не се мъкне в опашката на масите, тя не се явява регистратор на това, което вършат масите сами, стихийни моменти, когато те създават широко масово движение — религиозно, патриотическо, войнствено. Винаги в такова „стихийно" движение на масите се отразява влиянието на господстващата буржоазия. Социалдемократическите партии обикновено се приспособяват към тези движения, стават техни водачи, но с това те не ръководят, не издигат движението на масите на класова висота, а сами вървят по течението. Да си спомним пак империалистическата война. Буржоазията в големите капиталистически страни успя да опияни масите с опиума на войнствеността и шовинизма. Социалдемократическите партии измениха на своята роля да водят масите към социализъм, тръгнаха по водите на империализма и продължиха да му служат и тогава, когато масите сами изтрезняха. Против течението тогава застана болшевишката партия с ясното съзнание, че трябва да убеди масите в противното — в превръщането на империалистическата война в гражданска. Против течението застана и тесняшката партия, като се обяви против войната, застана начело на все по-растящото недоволство на масите от войната. Тогава непротивопоставяйки се на масите, партията се мъкнеше в неговата опашка, не го възглави.

Комунистическата партия може да води масите след себе си, като ги убеждава на дело в правилността на своята тактика, като по такъв начин създава взаимно доверие между класата и нейния авангард. Забележителни са думите на Ленин по въпроса за това взаимно доверие:

„За успеха на победата над капитализма се иска правилно съотношение между ръководещата комунистическа партия, революционната класа — пролетариата — и масата, т. е. цялата съвкупност от трудещи се и експлоатирани. Само комунистическата партия, ако тя е действително авангард на революционната класа и включва в себе си най-добрите представители на тази класа, ако тя е закалена от опита на упоритата революционна борба, ако е съумяла да се свърже неразривно с живота на своята класа, а чрез нея и с цялата маса експлоатирани и да внуши на тази класа пълно доверие, само такава партия може да води пролетариата в най-безпощадна и решителна борба против силите на капитализма. От друга страна, само под ръководството на такава партия пролетариатът е способен да разгърне цялата мощ на своя революционен натиск ... е способен да разгърне всичката своя сила, която е неизмеримо много повече, отколкото частта от населението, която той съставлява, по силата на самото икономическо устройство на капиталистическото общество …“

Взаимните отношения между партията и класата се определят от Ленин като взаимно доверие между авангарда на работническата класа и работническата маса .. .

Партията не може да ръководи масите, без да е спечелила тяхното доверие. А това доверие на масите тя може да спечели, първо, ако има правилна теория. Значението на теорията тук изпъква с всичката си важност. Марксистко-ленинската теория трябва да бъде теория на цялата партия, да се знае и изучава от цялата партия, от всеки неин член, а не само от „теоретиците“ т. е. от единици „специалисти" в партията. Всяко подценяване на теорията в партията се явява вредно за нея. Затова Комунистическият интернационал обръща голямо внимание на теорията, с която са проникнати всички негови решения и неговата програма. Изучаването на Програмата на Коминтерна и на неговите решения, особено по българските въпроси и съобразяването с тях, е първата гаранция, че ще съумеем да спечелим доверието на масите.

Доверието на масите партията ще спечели, второ, имайки правилна политика. Политиката на партията произтича от нейната програма, от нейната теория. Но погрешно е да се мисли, че само познаването на теорията, нейното механично прилагане при конкретни условия, може да осигури правилната й политика. Например теоретическата оценка, която дава Коминтерна на международното положение и резолюцията на 13-ия пленум на ИККИ, като плътно приближаване към новия период на войни и революции, към революционна криза, механически пренесена в България, не може да определи политиката на партията. От правилното теоретическо положение, че пролетариатът трябва да изолира от масите главната опора на буржоазното господство — Социалдемократическата партия сред работниците и Земеделския съюз сред селяните — съвсем не произтича такава политика през 1933—1934 г., каквато имаше нашата партия тогава към Земеделския съюз, именно да заявява, че главната опасност е не фашизмът в лицето на Цанков и „Звено", а Земеделският съюз и Социалдемократическата партия. Напротив, ръководейки се от правилното теоретическо положение, политиката на партията трябваше да бъде насочена против фашизма като главна опасност в този момент. Такава именно политика би спомогнала на масите от Земеделския съюз на практика да се убедят, че против техния главен враг ги води не Земеделският съюз, а комунистическата партия и губейки вяра в Земеделския съюз, биха тръгнали не след нови земеделски съюзи, като пладненския, а след комунистическата партия или пък тласнали своите водачи на съюз с комунистическата партия. Ако партията имаше такава политика, тя би създала мощно единно антифашистко движение, което не би допуснало или би осуетило преврата на 19 май 1934 г.

Когато политиката на партията се окаже неправилна, тя трябва да бъде ревизирана. Така направи БКП в 1925 г., когато преди атентата в черквата „Св. Крал" тя сне курса на въоръженото въстание, направи завой в своята политика.  Така тя постъпи и след преврата на 19 май 1934 г. И в единия, и в другия случай това стана с помощта на Коминтерна.

Но и установяването на правилна политика още не означава всичко. При правилна политика партията ще ръководи масите само ако съумее да ги убеди в правилността на своята политика и тактика, а това ще рече, че партията ще трябва да издига такива лозунги, които са близки и понятни на масите и са в състояние да привличат масите към позициите на партията, да ги улесняват в разпознаването на правилната партийна политика върху основата на собствения опит в процеса на борбите за тези лозунги. Така партията издига масите до нивото на съзнанието на авангарда на класата, до съзнанието на партията ... В България например ние издигахме през 1933-1934 г. подобни лозунги: „НАВЛИЗАНЕ в революционна криза", „на обща политическа стачка“, „завладяване на фабриките“ и други  такива. Какво говореха те на масите? Нищо. И масите не следваха партията в борбите за тези лозунги, защото те бяха за масите далечни и непонятни.

За да има правилна политика, партията трябва да се вслушва в гласа на масите, да проверява доколко нейните лозунги се разбират и възприемат от тях. Партията трябва да изучава практиката на борбите на масите. Да вземем такъв пример: партията през 1932— 33—34 г. издига лозунга за политическа стачка. Значителни групи се отзоваха на този наш зов. Ние имаме хиляди работници, участвали в политическите стачки-протести, продължаващи от десет-двадесет минути, даже час и два, но този опит на масите  партията не изучи, не обобщи и не можа да тласне масите към истинска политическа стачка, продължаваща по-дълго, обхващаща по-големи маси и която може да окаже влияние както върху масите, така и върху буржоазията.

Друг пример. В редица стачки работниците издигнаха искания за фабрични комисии и при много стачки това искане биваше извоювано. Но създаваха ли се тези фабрични комисии, как работеха те — нито в една статия в многобройните тогава вестници не се писа, този тъй важен опит не се изучаваше, не се обобщи.

Политиката на партията може да бъде правилна, но ако партията не е успяла да убеди масите в правотата на своята политика, ако масите не й дават още своята подкрепа, партията не може да вземе инициативата за организиране на решаващи действия. Тя трябва да дочака момента, когато ще убеди масите в правотата на своята политика, в необходимостта на тези действия и само тогава може да ги призовава към такива действия. Решително.

Доверието на масите партията ще спечели, трето, със своята преданост към работническата класа, с нейните връзки с масите. Предаността към класата, връзките с нея се придобиват с ежедневна къртовска работа сред масите. Такава дребна наглед, незабелязана на повърхността работа, но която се вижда от масите, която им показва предаността на партията към тях и укрепва връзките с тях, е работа на професионалните съюзи, организирането на борбите на работниците, на селяните, на служещите, бедните занаятчии, безработните  за техните дребни и крупни непосредствени интереси (к. м. — С. В.). Именно с тази своя работа партията може да издига масите и техните борби до висотата на общокласовите интереси — до борбите за властта. Подценяването на дело значението на профсъюзите и работата в тях, което се проявяваше в партията, бе една от сериозните причини за неповдигането на работническите маси по зова на партията след 19 май 1934 г. на политическа стачка.

Правилното разбиране на мястото, ролята и значението на водачите в работническото движение би спасило нашата партия от много сериозни грешки, допуснати от нея през последния период. Правилно разбирайки какво представлява водачът на партията, тя не би допуснала да я тласнат по пътя на левоопортюнистическия курс дребнобуржоазните елементи на нейното ръководство, които, лишени от всякакви данни да бъдат водачи, сами си приписваха ролята на „велики водачи" и чертаеха нейната политика, излизайки не от познаването на действителността, не от връзките с масите, а книжно, сектантски, излизайки от превратно възприетия от тях ленинизъм и от груповите си съображения . ..

Въпросът за водача не е въпрос на издигане, на популяризиране на която и да е натрапила се или изкуствено поставена за форма личност, а е въпрос за издигане, за популяризиране правилността на партийната политика и тактика, въпрос за годността на партията да отговаря на интересите на масите и да ръководи техните борби, изразена в указанията и действията на създадените, излъчените в нейната дейност и борби живи, авторитетни, популярни хора, в лицето на които партията с спечелила доверието на масите, в лицето на които те виждат партията ...

 

           Партийната ядка на предприятието е основа на партийната организация

 

Основата, фундаментът на организацията на партията е тази най-малка група от членове на партията, която се намира там, където тия партийци са събрани в едно или могат да бъдат близко помежду си. В партиите на II интернационал фундаментът бе в партийните групи и организации в тези административни деления, по които са извършваха парламентарните избори. И цялата система от партийни организации в тях бе построена така, че да отговаря на нуждите на изборната борба. Парламентаризмът бе в тях главното, към него приспособяваха и те структурата на своята партийна организация.

Тесняшката партия се отдели от реформизма в името на социализма и пролетарската революция. Не отричайки парламентарната борба, тя цели десет години след разцеплението се занимаваше главно не с парламентарната борба, а с пропагандата на марксизма и с организирането на работниците в професионалните съюзи. Тя участваше във всички със своите основни за тогава лозунги: „Класа против класа“, „Никакъв блок, никакъв компромис", и събираше всеки път все повече, но въобще нищожно количество гласове. На работниците тя обясняваше, че тяхната борба вън от парламента е решаваща, а не в парламента. Когато тя избра първия си депутат за Великото народно събрание в 1911 година Власковски от Троян, чрез него тя изнесе от тази най-висока трибуна пак своите лозунги. В 1911 г. партията завладя Самоковската община — първата „комуна" и около нея разви остра масова борба с цялата буржоазия и нейната полиция около своето червено знаме. Това беше борбата за смъкване демократическата маска на буржоазната държава.

Основното в дейността на партията през целия предвоенен период бе пропагандата на марксизма и организирането на работниците. Тук не е мястото за разкриване недостатъците и грешките на тези партийни постановки и тактика, в които се проявяваше неразбирането по въпроса за хегемонията на пролетариата и за ролята на партията в революцията. Важното тук е да се знае, че преди войната не парламентаризмът, не избирателната борба бе главното, централното в борбата на партията, а „просветата, организацията, борбата". Оттук произлизаше и тази структура на партията, която тя имаше тогава. Партията се считаше и беше работническа партия. Тя изнесе ожесточена борба с дребнобуржоазния социализъм за запазване работническия характер на партията ...

Когато партията стана масова партия, именно след империалистическата война  основната нейна организация си остана местната организация (местният комитет) в града, селото, тя беше и основата на партийните групи и клубчета в кварталите. Типична бе Софийската партийна организация до 1923 г. Тя имаше свои квартални клубове и организации. Тези организации бяха части от общата градска организация. Такива квартални организации тя имаше четири. Но те се изграждаха с оглед на намиращите се в тези квартали работнически маси и предприятия и имаха подразделения, по-малки партийни групи, в тези части от кварталите, които представляваха избирателни секции. Основата на партийната организация на тесняците следователно бе местната партийна организация — градска, квартална, селска.

Основата, фундаментът на организацията на болшевишката партия обаче още от началото на нейното съществуване бе партийната ядка в предприятието. За болшевишката партия тя си остана — такава тя трябва да бъде и за всички комунистически партии, „крепост на партията“. Това е именно производственият принцип на организация на болшевишкия тип партия.

Основата на партията в предприятието, това значи работническа партия по своя състав, това означава организиране борбите на пролетариата като основна работа на партията. Без това партията не може да разрешава своята задача — подготовката и организацията на революцията. Такава беше основната задача на болшевишката партия от самото начало на нейното съществуване. С това се обяснява защо тя изгради своята организация на производствен принцип. Днес болшевишката партия строи социализма и за решаването на тази задача тя пренесе в предприятията не само основата, но и основната, първичната своя партийна организация (решения на 17-ия конгрес на БКП).

Партията може да се прояви като преден, ръководен отред на работническата класа, ако фундаментът, основата на нейната организация се намира там, където работи масата. Работническите маси трябва да възприемат идеите, програмата, тактиката на партията, да знаят текущите й задачи и лозунги и в борбата си под нейното ръководство да ги направят свои класови идеи — програма и тактика. Но партията може да внесе тези идеи, програма, тактика и прочее в работническите маси, ако тя самата се намира там, където са работниците. Нея ежедневно, ежечасно, всяка минута работниците трябва да я чувстват в своята среда — да им осветлява положението, да им дава указания, лозунги, да ги подтиква на борба, да организира борбата им, да им дава перспективи и при успехи, и при поражения. Когато работниците четат вестника или позива на партията или слушат нейния оратор, те трябва да чувстват партията си не някъде далече, в някакъв откъснат от тях център, който от време на време им изпраща вести за своето съществуване, а тук, в самото предприятие. Затова партията трябва да има своя основа в предприятието. Затова комунистите, които работят в предприятията, обединени в партийни фабрични ядки — трябва там да представляват основата на партията, а от това следва, че всяка партийна ядка ще бъде действителна част от основата, от фундамента на партията само тогава, когато комунистите, които съставляват тази ядка, действително работят в предприятието като партийци, като болшевики, а не принадлежат само формално на тази ядка. Само тогава тази ядка работи активно и тя може да осъществи връзката на партията с работническите маси ...

 

                                          Габрово, Околийски комитет на партията. 1935 г.