На 6-и март (18 март н. с. – б.р.) се изпълват 23 години от знаменития онзи ден, когато парижкият пролетариат скокна като един човек, за да отблъсне похищението на разбойника Тиер, като един човек парижките работници тогава обърнали оръжията си против Тиеровите войски, които искали да отнемат топовете на Националната гвардия и да обезоръжат народа. Французкото правителство избягало във Версай и оставило Париж в ръцете на работниците.
От 6 март 1871 г. в продължение на повече от два месеца човечеството е било свидетел на редки събития от историята на борбата между работници и господари.
Комуната !
Ето ви една безпримерна страница в историята, която изправя космите върху главите на човешките угнетители и която сгрява сърцата на милиони угнетени същества.
Комуната! Ето ви едно работническо правителство, което вместо да се пази от стражари, пазеше се от самия народ.
Това правителство извърши за няколко недели такива работи, за които на буржоазните правителства не достигат и десетки години.
То решило да се предадат и да се изработи план за поемането на затворените фабрики от кооперативни работнически дружества; то осигури жилища на работниците, като намали кириите [наемите] за къщите. Комуната отдели черквата от държавата, като призна, че всеки е свободен да изповядва каквато иска вяра, без да се отрупват данъкоплатците с нови даждия за тази цел; тя взе на себе си грижата да намира работа на останалите без такава работници; тя прие, щото държавните служители да не получават възнаграждения, по-големи от обикновените работнически плати, най-голямото възнаграждение не можело да надмине 6000 лева годишно и още от първите дни на своето господство тя унищожи постоянната войска, като призна само народното въоръжение.
Но най-главното, което тя трябваше да направи, беше да обезпечи господството на работниците над Париж.
Всичко, каквото се е искало, работниците са пожертвали, за да запазят Комуната. Всички са били готови да стрелят и да мрат; всички се стичали по укрепленията, за да помогнат кой с каквото може.
Очевидци, които сами са врели в тази борба, ни описват редки сцени от народното въодушевление. Членовете на Комуната, препасани с шарфове, предават на събрания народ с пълно доверие знамето на революцията; народът го поема със своите почернели и попукани от работа ръце и от всички гърди един силен вик се откъсва: „Да живее Комуната!"
Младежи, упоени от възхищение, мъже — бащи на семейства, жени с усмивка на лицето, старци с бели косми на главите тръгват под звуковете на „Марсилезата" и на барабаните, за да отидат на онова място, отгдето неприятелят иска да се вмъкне в града.
Те отиват да се бият, като чувстват, че неприятелят иска да влезе в града, за да смаже народа, който чрез въстание иска да се отърве от своите господари.
Но кой ще замести ония от тях, които стават жертва на неприятелския огън?
Никой.
Париж е бил самичък; той не е можел да очаква помощ от нийде, а, напротив, трябвало е сам да отговаря на нападенията от всички страни.
Със своята решителност и преданост на революционното дело парижкият пролетариат стресна правителствата, но всяка негова жертва го е отслабвала. В обикновените войни на бойното поле падат обикновено хора, но тук „това са само хора, които изчезват; това са светила, които изгасват" — казва един от борците на Комуната.
Нека притурим след това всичките средства, които реакцията отвън употреби, за да задуши революцията в нейното огнище, и ще стане ясно защо парижките работници не са могли да устоят на натиска отвън.
Тиер най-напред обещава, че по никой начин няма да прати войска против Париж, а свършва, като обявява, че той „не ще познава милост", когато влезе в Париж.
Бисмарк се бие с Франция и свършва военната с това, като дава помощ на реакционна Франция, за да смаже работническия Париж.
На 9 май предателят вкарва в Париж войските на Тиер. Оттук се започва онова зверско убийство на маси нещастници, което е познато с името Кървава неделя. 35 000 мъченици на Комуната обагриха с кръвта си парижките улици.
А знаете ли, че всичко това капиталистическата класа нарече „спасение на цивилизацията".
Тиер казваше след влизането на войските му в Париж:
„Редът, справедливостта и цивилизацията най-сетне удържаха победа."
По какъв начин?
Кореспондентът да един английски вестник разказва, че на едно място пленените комунари стояли наредени по тротоара на няколко реда. Един генерал отделил измежду тях такива, които са възбуждали в него и най-малкото съмнение; наредил по този начин повече от сто души посред улицата и заповядал на войниците си да ги разстрелят.
Без пощада се избиваха жени, старци и деца; мнозина оставаха недоубити и живи биваха заравяни.
Такава беше цивилизацията.
Наопаки, комунарите и тяхното дело се нарекоха от буржоазната преса варварство.
Варвари се нарекоха ония, които тържествено изгориха гилотината при радостните викове на народа; ония, които разрушиха два паметника на монархизма и на международната вражда, които се удържаха от всякакви насилия върху неприятелските пленници, които най-сетне отдадоха право на народа да избира всичките свои служители и да бъде господар сам на себе си.
След всичките жестокости на владеещата класа пролетариатът трябваше да слуша и най-несправедливи обвинения, които се сипеха от неговите джелати.
Никога вече работниците няма да открият своята последна борба, преди да са измерили и събрали своите сили. Те няма да повторят грешките на комунарите.
На Париж липсваше помощта на Франция.
Сега пък подаденият сигнал ще бъде чут от всичкия цивилизован свят.
Сега делото на Комуната — освобождението на работниците — се защитава от милиони борци.
Многомилионната армия всяка година си спомня падналите мъченици на Комуната. Всяка година социалистическият свят посреща 6 март с по-нови сили и го изпраща с по-голяма надежда, че в близката работническа революция поражението не ще бъде на страната на работниците.
Да живее Комуната!
„Работник", бр. 19, 5 март 1894 г.
Подпис: Г. Георгиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар