„Краят на историята“ се оказа не най-висшето състояние на човечеството, а най-елементарна идеологема, която скрива реалностите на капитализма за милиони хора
До ХIХ век капитализмът се развива при липса на каквото и да е проявление на феномена демокрация. Идеята за демокрацията, и то във версията на многопартийна представителна демокрация, се разгръща постепенно в най-развитите западни държави през ХIХ в., а цялото възрастно население получава правото да гласува едва през ХХ век.
В развитите западни държави демокрацията се утвърждава като реалност под формата на либерална многопартийна демокрация, в която централна роля играе защитата на правото на частна собственост. Наред с това се говори за нелиберална демокрация, реална демокрация, формална демокрация.
В марксистката традиция в края на ХІХ и началото на ХХ в. представителната демокрация в развитите западни страни се разглежда като „формална демокрация“ и „буржоазна демокрация“ – тя има класов характер и обслужва определена социална група. Това по същество е либерална демокрация, защото се опира на идеята за естественото и висше право на частна собственост и изобщо на правата на буржоазния индивид. Като такава формална демокрация се разглежда тя и в социалистическите държави от съветски тип. На нея те противопоставят идеята за „реална демокрация“, „народна демокрация“ – свързана с еднаквото отношение към собствеността на всички граждани, с всеобщо избирателно право и представително управление. В България всички възрастни граждани получават право на глас едва след 9 септември 1944 г.
Социалдемокрацията в Германия, където за първи път в края на ХІХ в. става възможно да се създаде огромна (като състав) социалдемократическа партия, приема, че парламентарната демокрация, а не революцията, може да бъде инструмент за реализация на нейните цели. Във времето преди Първата световна война и непосредствено след това обаче социалдемокрацията не постига съществени резултати в това отношение. За разлика от периода след Втората световна война, когато съчетава кейнсианското регулиране на икономиката и социалната държава. В утвърдилата се след Втората световна война силна социална държава в развитите западни страни либералната демокрация е относително автономна от капитала. В рамките на тази държава тя се опитва да съчетае интересите на различните групи население, включително на наемните работници и капиталистите. Либералната демокрация е инструмент на социалната държава, а социалната държава с нейната голяма средна класа създава стабилност на либералната демокрация.
По време на съветската перестройка обаче нейните идеолози започнаха да заличават постепенно разликата между формална и реална демокрация. Заговори се за „преход към демокрация“. Тази идея бе приета от бившите източноевропейски комунистически партии, които се социалдемократизираха, но зад нея всъщност се скри реалният преход към капитализъм. През 1989 г. идеолози като Франсис Фукуяма обявиха етапа, до който е стигнал този капитализъм, за най-висшето състояние на човечеството, за „край на историята“. В смисъл, че вече се намираме в най-добрата възможна форма на политическо устройство, която можем да си представим. Това обаче се оказа най-елементарна идеологема, която скрива реалностите на капитализма за милиони хора в Източна Европа, а и в останалия свят.
Постепенният демонтаж на социалната държава от 80-те години на ХХ век в страните от капиталистическия център е неотделим от демонтажа на традиционната либерална демокрация и нейното трансформиране в неолиберална олигархична демокрация. Това се вижда на Запад дори от видни капиталисти, но остава незабелязано от повечето социалдемократизирали се представители на бившите комунистически партии.
Ето какво признава по този въпрос в книгата си „Кризата на глобалния капитализъм“ не кой да е, а един от символите на глобалния капитализъм, либералът и усърден радетел за разпространение на „отворено общество“ и демокрация Джордж Сорос: „В глобалната капиталистическа система липсват силите, които да тласкат отделните страни в демократична посока. Международните банки и мултинационалните корпорации често се чувстват по-комфортно със силни, макар и автократични режими… Трябва да си кажем истината, че връзката между капитализъм и демокрация е в най-добрия случай съвсем слаба. Капитализмът и демокрацията се подчиняват на различни принципи. При капитализма цел е богатството, докато при демокрацията това е политическата власт. Критериите, чрез които те се измерват, са различни. При капитализма основна единица са парите, а при демокрацията – гражданският вот. Интересите, на които се предполага, че служат, са различни. При капитализма това е частният интерес, а при демокрацията е публичният интерес.“ (1)
Това противоречие според Сорос е било по-несъществено донякъде след Втората световна война с всеобщото избирателно право, наложено от социалната държава, смекчила крайностите на капитализма. Глобализацията сега обаче ни връща към острите противопоставяния между капитализъм и демокрация. Това се проявява например във факта, че навсякъде товарът на данъците се измества от капитала към гражданите (данъците върху капитала намаляват, докато другите форми на облагане, особено върху потреблението, продължават да нарастват). Пазарният фундаментализъм подкопава демократичния политически процес, а от своя страна неефективността на политическия процес става допълнителен аргумент в полза на пазарния механизъм. „Институциите на представителната демокрация, които за дълго функционираха добре в САЩ и голяма част от Европа, са все по-заплашени, а гражданските добродетели, веднъж загубени, е трудно да бъдат възстановени“ (2).
Можем да говорим за два етапа на деградация и разпад на либералната демокрация в глобален план.
В първия етап, започнал през 80-те години с глобализирането на капитала, се извърши преход от либерална към неолиберална демокрация, която е всъщност маската на една
глобална олигархизация
Това стана чрез следните пет основни механизма:
1. Неолибералната глобализация обезсили националните държави и политиците в тях, подчини ги на корпоративния капитал.
Ако вземем десетте най-големи икономики в света, ще видим, че сред тях е американската компания „Уолмарт“. Нейните годишни печалби са по-големи от тези на Австралия, Южна Корея, Индия.
Сред първите 30 икономики на света през 2015 г. 10 са на корпорации, съответно Wallmart (американска) – на 10-о място, State Grid (китайска) – на 14-о място, China National Petroleum (китайска) – на 15-о място, Sinopec Group (китайска) – на 16-о място, Royal Dutch Schell (холандска) – на 18-о място, Exxon Mobile (американска) – на 21-во място, Volkswagen (немска) – на 22-ро място, Toyota Motor (японска) – на 23-о място, Apple (американска) – на 25-о място, British Petroleum (британска) – на 27-о място (3).
През 2015 г. от 100-те най-големи икономики в света 69 са на корпорации и само 31 са на държави. При това скоростта на обезсилване на националните държави, а с тях и на демокрацията, е огромна. Година преди това съотношението е 63 корпорации срещу 37 държави. За 12 месеца броят на корпорациите, които са по-големи от държавите, се е увеличил с 6, а на държавите съответно е намалял с 6. (4)
При тези темпове на промяна след десетина години може да се окажем в свят, в който 100-те най-големи икономики ще са не на държави, а на корпорации. Това се оказва смъртоносно за либералната демокрация. Голямата част от капитала в тези корпорации не се облага с данъци поради това, че се крие в офшорни зони или поради трансферни размени на стоки вътре в тях, а политиците са все по-безсилни в опитите да реализират обещанията, с които са избрани.
2. Глобализираният капитал разполага с гигантски лобита, които му позволяват да въздейства върху политиката. А тя съответно се превръща в техен инструмент – корпоративни марионетки променят закони и вземат решения в тяхна полза. Затова и корупцията се разраства в гигантски размери.
3. Глобализираните културни индустрии и идеологически апарати са под контрола на големи, най-вече американски корпорации. Те създават илюзия за „свобода“, като в същото време обработват глобалното масово съзнание в размери, невиждани в историята. Неолиберализацията ги поставя изцяло на пазарна основа и главният фактор за функционирането им не е истината, а печалбата. Тя съответно може да се получи, не ако на преден план се извеждат факти и истини, а като се манипулират масите със скандали и страхове, долнопробни опростачващи и оглупяващи населението шоу продукции, които спомагат за консумация на съответната медия. Ето защо с началото на разпадните процеси в неолибераната демокрация се появи и истерията във връзка с т. нар. фалшиви новини.
4. Създаден е нов мощен механизъм за поставяне под контрол на правителствата под маската на либерална демокрация. Това са хилядите финансирани от корпорациите, от американското правителство и различни други сили неправителствени организации в различните страни, които играят ролята на агентура за влияние, инструмент за извършване на „цветни революции“ и насочване в желаната посока на партии и институции – религиозни секти, тамплиери, масони, Ротари клубове, американски колежи и университети, всякакви фондации и аналитични и мозъчни тръстове. Така масовото идеологическо съзнание е обработвано от външни идеологически апарати, макар формално да се говори, че днес сме „свободни“ и „демократични“. Налагат се различни форми на компрадорска неолиберална демокрация, при която местните политици в много страни изразяват интересите на външни сили. Във формираното неолиберално идеологическо съзнание най-висшето състояние на човечеството е свалянето на ограниченията пред движението на стоки, работна сила, услуги, финанси с цел увеличаване на печалбата. Истинското общество е „отвореното“, за разлика от „затвореното“, „тоталитарното“, каквото е било до 1989 г. обществото в Източна Европа.
5. Функционирането на партиите и на политиците в най-висока степен е зависимо от финансовата подкрепа на различни групи капиталисти. И най-добре това може да се види в работата на американското правителство и Конгреса, представяни като образец за демокрация.
Неолиберализацията, поставяща политиката под контрола на глобалния капитал, рязко изостри противоречията. Разминаването между демократична форма и олигархично съдържание започва да се чувства все по-остро поради увеличаващото се количество губещи от глобалния пазар. Затова навсякъде в либералните демокрации изследванията показват, че днес доверието към политиците, плод на тази демокрация, е в пъти по-малко, отколкото преди няколко десетилетия. В САЩ последните изследвания на „доверието в институциите“ сочат, че по отношение на Конгреса, президентството, пресата, банките, училищата, църквите днес то е два пъти по-ниско, отколкото през 70-те години на ХХ век (5).
През 2012 г. дори възторженият гуру на либералната демокрация Франсис Фукуяма призна, че в САЩ президентът Обама и демократите обслужват единия процент най-богати, а републиканците са „купени от Уолстрийт“, неравенството е огромно и ги няма левите да вдигнат революция (6).
Според проучване на „Галъп“ през 2016 г. в САЩ едва около 8% от избирателите имат доверие в американския Конгрес (7). Много автори вече дефинират сегашното състояние като постдемокрация“, „фрагментирана демокрация“, „олигархия“, „корпоратокрация“, „пост-истинна политика“, при която не фактите, не истините, не програмите, а манипулациите, лъжите, клюките, слуховете, маркетингът, шоуто, сплашването, страховете, образите на врага имат значение (8). Изследване на Принстънския университет завърши с категоричната оценка, че САЩ са олигархия (9).
Според данни на Евробарометър от 2004 г. само 33% от европейците имат доверие в своите правителства и само 38% се доверяват на своите парламенти, а доверието към институциите на Евросъюза е с тенденция към спад. През 2014 г. доверието към правителствата намалява на 27%, а към парламентите – на 28 %. Около една трета от европейците смятат, че са в риск от бедност, всеки десети се чувства напълно изоставен от обществото (10). Това е една от причините за възхода на протестния и популисткия вот навсякъде за фигури, които ефектно отхвърлят съществуващата политика.
В Италия например се бе стигнало до състояние, при което проститутките и мафиотите имаха повече доверие, а в Калифорния избирането на Арнолд Шварценегер за губернатор стана възможно, защото по онова време 39% от гражданите смятаха политиците буквално за „мошеници“. При това положение партиите все повече се превръщат в празни черупки, състоящи се от професионални елити. Това кара Мануел Кастелс да каже, че се върви не просто към „край на идеологиите“, а към „край на доверието“ (11). Не е случайно, че почти навсякъде в Европа, където политиците се опитат да проведат референдум в полза на ЕС, избирателите гласуват против. Този отрицателен вот по същество е вот против политиците изобщо, израз на недоверие и негативизъм към всичко, което те правят.
Публикуваният в началото на 2017 г. „Барометър на доверието“ – проучване, направено от маркетинговата фирма „Еделман“ през октомври-ноември 2016 г. сред 33 000 респонденти в различни страни, показва, че в глобален план има огромно падане на доверието към институциите на правителствата, бизнеса, медиите, неправителствените организации. Доверието в медиите (в 17 държави) е най-ниското, откакто се изследва този проблем (43%), доверие към правителствата имат средно 41% от респондентите. Рязко е паднало доверието също към бизнес лидерите и политическите лидери – то също е най-ниско, откакто се правят такива изследвания. Доверието към ръководителите на големите компании е паднало с 12% в глобален план до 37%, а доверие в правителствените лидери имат едва 29%. Изследването показва още, че 53% от респондентите са убедени, че цялостната система днес води до техния провал – тя е несправедлива и дава малко надежда за бъдещето. Дори сред елитите има загуба на вяра в съществуващата система – 48% от тези, които по доходи се нареждат в горната една четвърт, смятат, че системата се е провалила, същото твърдят 49% от хората с висше образование.
Имаме глобална криза на доверието.Тя започна с рецесията през 2008 г., но като втора и трета вълна на цунами продължава в резултат на глобализацията и технологичните промени. Сегашните популистки движения се подхранват от липсата на доверие в системата и от икономическите и социалните страхове, включващи корупцията (при 40%), имиграцията (при 28%), глобализацията (27%), ерозията на социалните ценности (при 25%) и скоростта на иновациите (при 22 %).
Мнозинството от глобалното население се тревожи, че може за загуби работата си в резултат на глобализацията (60%), липса на квалификация и умения (60%), имигранти, работещи за по-ниско заплащане (58%), преместване на работното място в страни с по-ниска цена на работната сила (55%), автоматизацията (54%).
Цикълът и мащабите на недоверието нарастват от появата на медийните „ехо-стаи“ в социалните мрежи, в които хора със сходни визии се нахъсват един друг и усилват нагласите си. Редица данни показват усилваща се дисперсия на авторитетите. Човек, който е същият като тебе по статус, се възприема за толкова достоверен източник на информация за ставащото например в една фирма, колкото е техническият или научният експерт – доверието към всеки от тях е едно и също, около 60%. Много по-ниско е доверието към мениджърския състав – 37%, а към лица от правителството е едва 29 %. Сред страните с най-голяма загуба на доверие в системата е Франция (72%), управлявана от ляво правителство, Италия (72%), управлявана също от ляво правителство (12).
Това води до един втори етап, през който навсякъде по света неолибералната демокрация е в състояние на упадък и разпад.
Робърт Макчесни нарече това, в което се превръща предходната либерална демокрация днес, „доларокрация“. Той я разбира като корпоративно подчинение на избирателната система, съчетано с налагането на пазарна логика на публичния живот. Тази
маркетизация на демокрацията
се съчетава според него с ширеща се деполитизация на американското общество. Макчесни смята, че „доларокрацията усилва три тенденции, заплашващи оцеляването на Америка: екологичната криза, военната експанзия и ерозията на гражданските свободи“ (13). Именно тя е предпоставка за ускорен растеж на неравенството, тъй като цялата икономическа политика е настроена така, че при разпределението на новосъздадения продукт нарастващата част отива към капитала, а не към труда, и то към определена част от представителите на капитала – единия процент (1% ) най-богати.
В своята книга „Демокрацията в упадък“ известният американски икономист Филип Котлър отбелязва, че светът „се характеризира с нарастваща концентрация на богатството, при което горните 1% от най-богатите могат да печелят повече от 30, 40 или 50% от доходите на останалата част на една страна. За САЩ това означава, че Конгресът се ръководи от концентрираното богатство, а не от народа, поради което и неговите членове нямат стимул да гласуват за една по-добра система… Демокрацията в нарастваща степен служи на тесните интереси на богатите“(14).
Дори във Великобритания, тази най-стара демокрация, днес не един и двама наблюдатели говорят за разложение на британските партии. То се проявява в намаляването на членския състав, ниското качество на представителството, посредствеността на политическия елит. Най-ярък израз това намери в резултатите от Брекзита, изненадали политическите елити.
Качеството на законодателството пада и много от новоприетите закони не работят. За да се повиши избирателната активност, се провеждат предизборни лотарии. В Калифорния пък черпят избирателите с безплатни понички, печени пилета и други лакомства, за да ги примамят да гласуват и да повишат избирателната активност.
Кризата на представителството се проявява не само в засилващото се недоверие към политиците и политиката, но и в това, че изборите навсякъде стават процес, в който за привличане на избиратели все повече се ползват средства, които нямат нищо общо с рационалния избор – масовото включване в избирателните списъци на популярни фигури на футболисти, манекенки, артисти, журналисти, шоу звезди, естрадни певици, добили популярност участници във воайорското телевизионно предаване „Биг брадър“ и засилващата се роля на скандалите и компроматите, на негативната пропаганда и отричането на противника в предизборните кампании.
Не партийните програми, а рекламата, в т.ч. с трансексуални скандални фигури, изглежда като все по-значим фактор за привличане на избиратели. Рекламните и пиар агенциите изместват политическите органи, които би трябвало да предлагат програми и послания на кандидатите. Протича процес на деинтелектуализация на политическите партии, на нарастваща неспособност от тяхна страна да предлагат идеали и смисъл за човека. Тази неспособност се компенсира чрез ефектен политически маркетинг, шоу и конструиране на страхове от различни врагове. В тези условия навсякъде в Европа, от Великобритания до България, непрекъснато никнат партии-еднодневки, които се опитват да заменят отчайващо изхабените стари формации, като издигат примитивни популистки програми и се опират на богати спонсори (15).
С нарастващото социално неравенство и влошаване на позицията на предходната средна класа, с доминацията на хората, които смятат, че техните деца няма да живеят по-добре от тях, се срива базисната светогледна нагласа, на която се основава възходът на либералната демокрация през ХIХ век, а именно вярата в прогреса, знанието, науката. Възходът на неолибералния капитализъм и кризата на либералната демокрация съвпаднаха с възхода на философските визии на постмодернизма, според които историята не върви в някаква позитивна посока, няма някаква насоченост и значими закономерности. В тази среда започна
завръщане на средновековни суеверия
и загуба на вяра в научното познание
Скоростно в големи региони на света започнаха да се строят джамии и църкви. Хиляди млади хора виждат своето бъдеще не в секуларен свят, а в ислямски халифат. Българският премиер Борисов заяви, че „само Господ може да ни спаси“. При встъпването в длъжност на президента Тръмп в САЩ присъстваха шестима религиозни лидери – повече от когато и да било преди това в американската история. През 2013 г. американското издание „Scientific American“ публикува статията „Антинаучните убеждения подлагат на риск американската демокрация“, в която показва как позиции, противоречащи на науката, по въпроси като еволюцията, климатичните промени, ваксините, изследванията на стволовите клетки и т.н., стават все по-характерни както за избирателите, така и за политиците (16).
Четири години по-късно, в навечерието на изборите, които направиха президент Доналд Тръмп, авторът на тази статия Шон Ото заключава, че „ситуацията се е влошила“, появила се е „пост-фактическа политика“, която превръща в нещо нормално отхвърлянето на научните доказателства, когато те са в конфликт с политическия, религиозния или икономическия дневен ред на съответните групи и хора във властта. Той дава пример с председателя на Комисията по наука, космически изследвания и технологии в американския Конгрес Ламар Смит, който не само отрича климатичните промени, но дори организира маккартистки лов на вещици срещу несъгласните с него. Тази позиция е възприета и от Доналд Тръмп като кандидат за президент. При това сблъсъкът между леви и десни политици нерядко се превръща в сблъсък между тези, които вярват в науката, и тези, които не вярват или се обръщат към религията. Отхвърлянето на научните твърдения за обективността води до „полагането на философските основи за нов възход на авторитаризма“ в един свят, в който субективните убеждения и вярата имат предимство над науката (17).
Възходът на социалните мрежи
Процесите на разпад на неолиберализищата се предходна либерална демокрация се подпомагат и от възхода на една нова публична сфера, каквато са социалните мрежи. Те радикално преобразуват начините, по които се създават и функционират масовите нагласи.
При възникването на съвременната представителна либерална демокрация се приема, че след като са получили съответния вот, спечелилите изборите имат доверие и легитимност да управляват през следващите четири или пет години – срок, в който според конституциите и законите една партия може да покаже своите възможности и да реализира целите си. С масовото навлизане на интернет обаче, включително и сред големи групи от хора, които се чувстват маргинални, изоставени, губещи, възникват условия за една нова публична сфера, която излиза извън възможностите за контрол над масовото съзнание, реализиран от традиционните медии и техните собственици. В дигиталната публична сфера всеки може да каже своето мнение, да разследва, да пише, да търси достъп до различни ресурси, да вади компромати. Либералните права дават формално възможност на всеки да прави това и моментално да реагира на всяко действие на политиците, без да чака четири или пет години, за да прояви с гласоподавателното си поведение своето отношение. Затова докато довърши мандата си, избраният с мнозинство политик може многократно да се превърне във фигура, която огромната част от обществото не харесва и дори ненавижда. Типичен пример беше президентът Росен Плевнелиев, който още в първата година от своя мандат загуби подкрепата на мнозинството от гражданите, а през последната едва една пета от тях му имаха някакво доверие, докато четири пети не виждаха в него свой представител.
Нещо повече, интернет обезсилва традиционните идеологически апарати, даващи възможност за функциониране на либералната демокрация – вестници, радио, телевизия. Те създават едно много по-трудно контролирано пространство, което води до непрогнозируеми следствия за неолибералните демокрации – най-ярък израз на подобна непрогнозируемост станаха Брекзитът във Великобритания, изборът на Доналд Тръмп за президент на САЩ и на Румен Радев в България. Нарасналото социално неравенство и милионите лузъри могат да реагират и да изразят своите страхове, омраза, усещане за загуба чрез дигиталните мрежи, които се контролират много по-трудно.
Ако през 30-те години на ХХ век инструмент за възхода на популистките и авторитарни режими става радиото, сега реакцията срещу статуквото, включително и популистката реакция за търсене на силен лидер, се реализира чрез социалните медии. Серия от изследвания показват как хората се сдружават в социалните медии според сходни нагласи, а общуването помежду им радикализира тези нагласи, способства за засилване на конфликтите и идеологическото противопоставяне, фрагментизира и поляризира обществото, дава предимство на екстремните мнения. Така обаче изчезва нещо, което се разглежда като водещо в идеята за демокрация – общата воля, която би трябвало да изразява общи интереси, е заменена от разделено общество, в което нетърпимостта и омразата на различните групи са огромни. Те се обединяват само от общ враг и страх.
САЩ в раздела „дефектна демокрация“
Economist Intelligence Unit – група за анализи и прогнози, свързана с британското списание „Икономист“, публикува в началото на 2017 г. своя девети поред годишен Индекс на демокрацията за 2016 г. Според него броят на пълноценните демокрации в съществуващите в света над 200 държави е паднал от 20 на 19 в сравнение с предишната година. САЩ, които бяха представяни за върха на либералната демокрация, за нейното най-висше състояние, за неин пазител и разпространител по света (дори с бомби и „цветни революции“ в началото на 90-те години), са класирани в раздела „дефектна демокрация“. Водеща особеност на тази демокрация е рязко падналото доверие към институциите. Това е особено характерно също и за източноевропейските държави, в които влизаме и ние. Като цяло в доклада, в който се дава Индексът на демокрация, се установява упадък на демокрацията в 72 държави през 2016 г. (18)
Проблемът обаче не е само в загубата на доверие към институциите, при които функционира либералната демокрация. На основата на анализ на данните от световното изследване на ценностите в периода между 1995 и 2014 г. Роберто Шоа и Яша Мунк в своя статия в едно от най-известните световни списания, пропагандатор на либералната демокрация, „Списание по демокрация“ (Journal of Democracy), през юли 2016 правят извода, че в развитите страни в Северна Америка и Западна Европа пада доверието не само към политиците и институциите на либералната демокрация, но и към самата либерална демокрация. Демонстрира се готовност да се приемат други форми на политическо управление, включително и нелиберални авторитарни версии и военни режими.
Когато питат поколението, родено след 1980 г., доколко важно е да живеят при демокрация, едва около 30% от американците отговарят, че това за тях има някакво значение, в Холандия те са само един на трима. Всеки шести американец смята, че много повече ред, порядък, сигурност, липса на корупция, компетентност би имало, ако се живее при военен режим. Не е случайно, че през март 2016 г. проучванията показват, че одобрението към американския Конгрес от страна на гражданите на Америка е едва 13%. Той се възприема като символ на корупция, лобизъм, некомпетентност. В крайна сметка аналогиите, които правят Шоа и Мунк, са, че либералната демокрация може да си замине, така както си замина „комунизмът“ в края на 1989 г. (19)
„Американската демокрация умира и тези избори няма да я оправят“, обяви американското списание „Форин полиси“ на 7 ноември 2016 г. Обосновавайки това заглавие, изданието изтъква, че през последните три десетилетия повечето американци не са се възползвали от развитието на икономиката, милиони са загубили работата си заради автоматизацията или износа на производство към региони с по-ниска цена на работната сила. Президентската кампания и победата на Тръмп са израз именно на тази тенденция на залез на американската демокрация. В корена на всички проблеми е неспособността да се създаде просперитет за всички и неспособността на политическите институции да разрешат този проблем (20).
Възходът на нелибералната демокрация
Фарид Закария, който още през 1997 г. в една своя статия постави въпроса за възхода на нелибералната демокрация в света, излезе в края на 2016 г. със статия във в. „Вашингтон пост“, озаглавена „Американската демокрация стана нелиберална“. В нея той отбелязва, че в своята книга за нелибералната демокрация от 2003 г. е писал, че според социологическите изследвания американците демонстрират най-голямо уважение към трите най-недемократични институции в страната – Върховния съд, Федералния резерв и въоръжените сили. Днес обаче доверието и уважението към Върховния съд и Федералния резерв също са се сринали и се е запазило само това към въоръжените сили. Както институциите, така и културата на либералната демокрация е в заник в САЩ днес (21). А доверието само към въоръжените сили е индикатор, че немалко американци биха били готови да приемат и военен режим, тъй като повече се доверяват на военните, отколкото на традиционните политици.
Затова и в САЩ, и в останалия свят има тенденция на възход на нелиберални лидери. Новоизбраните нелиберални или антилиберални популистки лидери обаче не срещат единодушна подкрепа. И това не е случайно. Те не държат в ръцете си цялата идеологическа машина, имаме огромното дигитално медийно пространство. Затова Доналд Тръмп бе посрещнат с невиждани преди това протести в САЩ, още преди да встъпи в длъжност имаше дори самоизгаряния на хора в знак на протест срещу него. Нещо повече, проучвания на агенция „Галъп“ показаха, че Тръмп е президентът, който започва своя мандат с най-ниския от 40-те години насам рейтинг – едва 44%. Той е единственият президент, към когото положителното отношение намалява в двата и половина месеца от изборите до встъпването му в длъжност (22).
В България през последните месеци на своя мандат президентът Плевнелиев се ползваше с доверието едва на около 20% от избирателите, според проучване на „Алфа рисърч“. Същата агенция отчита през 2014 г., че нелибералният политик Тодор Живков има одобрението на 55% от българите. След 27 години либерална демокрация с най-голямо доверие се оказва политик отпреди появата на тази демокрация.
В тези условия на все повече места се налагат авторитарни режими или различни форми на нелиберална демокрация, която прехвърля конституционно ресурси в ръцете на един човек и е свързана със засилване на ограниченията за външно въздействие върху съответната държава, прокарвано чрез неправителствени организации и медии, а и чрез дигиталните медиии. Това е опит да се централизира властта, за да се получат повече правомощия за справяне с проблемите, да се ограничат външните системни зависимости, да се затворят страните за тях, като се предлагат различни протекционистки и антиглобалистки мерки.
В най-мощната икономика на света днес, каквато е китайската, няма либерална демокрация. Русия налага своя форма на „суверенна демокрация“. В Турция се появи ислямска нелиберална демокрация. Във Вишеградската четворка се утвърждават версии на нелиберална демокрация. В голямата част от Близкия изток и Северна Африка опитът за налагане на неолиберална демокрация под световен корпоративен и американски контрол доведе до хаос и възход на ислямски неофашизъм.
Нарастващата несигурност от всякакъв вид, като се почне от несигурност за работното място, страх да не бъдеш ограбен, че идват опасни терористи и емигранти, че може да избухне война и пр., възпроизвежда ситуация, описана още в „Държавата“ на Платон. В нея той разказва как кризата на демокрацията предизвиква появата на устати оратори, обещаващи да спасят и избавят хората от опасностите, стига да им се даде властта. Това води до господство на авторитарни фигури и тирани, появява се форма на управление, наречена от него „тирания“.
И сега навсякъде са във възход популистки сили и режими, разрушаващи системните партии, носители на неолиберална демокрация. Капитализмът в условията на криза, както през 30-те години на ХХ век, се спасява чрез нелиберални демокрации, авторитарни и популистки сили и може да доведе на власт нови версии на неофашизъм. Факт е нарастващата вълна от евреи, които в последните години напускат Европа и бягат към САЩ или Израел. Както в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век.
Докато у нас новопокръстените в началото на 90-те години на ХХ век „демократи“ обясняваха как с либералната демокрация ще постигнем небивали икономически успехи и ще настигнем Запада, което „комунизмът“ не успял да направи, се оказа, че в гигантската глобална надпревара между икономическите възможности на два типа политически системи – тази на Китай и САЩ – големият победител е китайската нелиберална политическа система начело с комунистическа партия, претендираща да изгражда „социализъм с китайска специфика“. У нас трудно ще намерите някой от пренаписалите биографиите си след 1989 г. да признае това, но в САЩ не кой да е, а Франсис Фукуяма бе интелектуално честен да го направи, казвайки, че китайската система „може да взема бързо големи, сложни икономически решения, сравнена с агонизиращата политическа парализа, овладяла САЩ и Европа през последните години“ (23).
По подобен начин, ако сравним разрушения във война между 1956 и 1973 г. Виетнам с 27-годишния преход към капитализъм в България, ще се окаже, че моделът на нелиберална демокрация във Виетнам му е донесъл през последния четвърт век по-голям икономически успех, отколкото наложеният корумпиран компрадорски модел на българска либерална демокрация.
Демографската катастрофа и икономическите загуби от разрушаването на хиляди индустриални предприятия по време на това, което у нас се нарича с неолибералната идеологема „демократичен преход“, вероятно са по-големи, отколкото тези на Виетнам по време на 17-годишната му война със САЩ. И българските лидери по времето на социализма очевидно са вземали по-рационални икономически решения от днешните либерално-демократически политици, ако сравним факта, че онези за пет години, между 1970 и 1975 г., изграждат първите два блока на АЕЦ „Козлодуй“, а сегашните за 25 години не само не изградиха АЕЦ „Белене“, а доведоха страната до милиарди загуби от замисления, но неосъществен строеж.
„Отвореното общество“ отива в историята
В глобален план върви делегитимация на ключов идеологически инструмент и дискурс като „отвореното общество“, чрез който бе наложена неолибералната компрадорска демокрация в страни като нашата. В масовото съзнание в началото на 90-те години на ХХ век, когато в бившите социалистически страни бяха създадени фондации и институти с наименование „Отворено общество“, това означаваше поне две неща.
Първото бе свобода на словото, неограничавано с политически инструменти, но обработвано с икономическите инструменти на съответните собственици на медии. Това трябваше да донесе рационалност, да дава истините за нещата. С победата на Тръмп в САЩ и Брекзита в Европа обаче се разгръща нарастваща либерална истерия, че свободата на словото всъщност ни е вкарала в едно „постистинно общество“. И се дават всякакви съвети как тя да се ограничи, за да могат някои хора да ни казват коя е „истината“.
Вторият елемент на неолибералната идеологема за „отвореното общество“, с която се наложи глобализираната неолиберална демокрация под американски контрол, бе „свалянето на границите“. В продължение на много години медиите възторжено напомнят провъзгласената за историческа реч на Роналд Рейгън на 12 юни 1987 г. пред гражданите на Западен Берлин, когато той призовава за събаряне на Берлинската стена, за да дойдели „свободата“ и „демокрацията“: „Господин Горбачов, отворете тази врата! Господин Горбачов, разрушете тази стена!“. Редовно ни показват с либерални възторзи за „свободата“ и „демокрацията“ кадри от разрушаването на Берлинската стена. Това всъщност се превръща в инструмент за налагане на господството на глобализирания капитал, който ражда толкова тежки противоречия, че започват да се строят повече и много по-големи стени, отколкото, докато съществуваше съветският социализъм.
От 1945 до 1991 г. стените, изградени между различни държави, са 19. В края на Студената война през 1991 г. те са 12, а през следващите две десетилетия почти се утроиха. През 2014 г. са 64 и стават все повече. За точната им дължина се спори. Различни автори в периода между 2007 и 2012 г. дават цифри от 12 000 до 41 000 километра (24). Този процес се разгърна след терористичните актове на 11 септември 2001 г. и имаше за цел да спира емигранти и терористи. За следващите 15 години 30 държави започват да строят стени, като само през 2015 г. 15 държави вземат решения за това (25). А Доналд Тръмп, наследникът на призоваващия за свалянето на стените Рейгън, започва да строи по границата с Мексико 3200-километрова стена – най-голямата след Великата китайска стена. Така идеологемата за „отвореното общество“ като същност на либералната демокрация отива в историята.
Диалектиката на историческото развитие на капитализма, за която говори Маркс, се е проявила в пълната си сила. Когато му е било необходимо, за да увеличи печалбата, капитализмът се е глобализирал, наложил е идеологемата за „свалянето на стените“ като израз на движение към най-доброто общество – либералната демокрация. След като това рязко увеличава всички противоречия, той изоставя тази идеологема и започва да строи стени, за да се съхрани. Ето защо не е странно, че на 27 януари британското издание „The Conversation“ излезе със заглавие „В едно странно бъдеще: защо либералното обещание за истинска свобода е лъжа“(26).
За милиони хора по света то наистина изглежда лъжа.
Кризата на социалдемократическата левица
Неолибералната глобализация и кризите на либералната демокрация обаче се превърнаха във фактор за криза и на социалдемократическата левица. Тя възниква като алтернатива в края на ХIХ век, опирайки се именно на възхода на многопартийната представителна демокрация, в която вижда инструмент за защита на работническите интереси, различен от революционната борба.
След Първата световна война кризата на либералната демокрация води до криза и разпадни процеси и на социалдемократическата левица. Тя открива отново територия за развитие и постига своя върхов период след Втората световна война до 70-те години на ХХ век в условията на кейнсианска регулация на икономиката.
След това кризата на капитализма и преходът към глобализиран неолиберален капитализъм започнаха да обезсилват социалната държава и либералната демокрация. Това постави началото на кризисни процеси в социалдемократическата системна левица, която разчиташе на силата на либералната демокрация, допълвайки я с инструментите на т. нар. социална демокрация, свързани с преразпределителната роля на държавата.
В опит да намери път напред левицата излезе временно от тази криза през 90-те години и началото на ХХI век, приемайки и подкрепяйки глобализацията чрез идеологиите и политиките на „Третия път“ на Блеър във Великобритания и „Новия център“ на Герхард Шрьодер в Германия. Това обаче ѝ донесе краткотрайни успехи във времената на разпад в Източна Европа и извличане на огромни ресурси в хора и финанси от тези страни.
След това задълбочаването на кризата на либералната демокрация засили кризисните процеси в левите партии в Европейския съюз и те започнаха да губят позиции навсякъде, особено след финансовата и икономическата криза от 2008 г. Независимо от надеждите за тяхното възраждане чрез фигури като Алексис Ципрас, Джеръми Корбин и Бърни Сандърс, кризата на либералната демокрация води към тенденция, позната от 30-те години на ХХ век, а именно маргинализация на този тип системно ляво.
Очакванията обаче, че това може да бъде циклична криза, подобна на тази от 30-те години, засега нямат достатъчно основания. В съвсем нова историческа ситуация, при която предходният тип многопартийна представителна масова демокрация умира, стои въпросът за откриване на новото ляво и неговите инструменти за успех. Неспособността да стане това благоприятства авторитарно-популистки, дясноконсервативни и фашизоидни сили.
Засега лявото във вид на „социализъм с китайски черти“ или на виетнамски тип социализъм продължава ускорено своя ход напред. То обаче е нещо съвсем различно в използваните инструментариуми в сравнение с традиционната социалдемократическа левица в Европа, която дължи своите големи успехи на златните години на либералната демокрация, но и своята криза – на кризата и тенденцията към терминален стадий на предходната либерална демокрация.
Очевидно е, че в досега съществуващата си форма, създадена в една друга технологична епоха и стадий на капитализма, тя отива към миналото. Възможно е някакво нейно възраждане, но само ако се премахне съществуващото неравенство и се тръгне към нови форми на дигитална пряка демокрация.
Вървим към нова епоха, в която лявото, което ще се появи, ще бъде съвсем различно. Ляво в епохата на постнеолибералната демокрация и четвъртата индустриална революция (27).
Бележки
(1) Soros, G. The Crises of Global Capitalism, New York: Public Affairs, 1998, p. 3, p. 111.
(2) Soros, G. The Crises of Global Capitalism, New York: Public Affairs, 1998, p. 3, p. 200.
(3) Myers, Joe. How do the world's biggest companies compare to the biggest economies?, In: World Economic Forum, https://www.weforum.org/agenda/2016/10/corporations-not-countries-dominate-the-list-of-the-world-s-biggest-economic-entities?utm_content=bufferf08ae&utm_medium=social&utm _source=facebook.com&utm _campaign = buffer, October 19, 2016
(4) Dodwell, Aisha. Corporations Running the World Used to Be Science Fiction – Now It’s a Reality, In:
(5) Wedel, Janine R. Donald Trump and a World of Distrust, In: Project Syndicate, < https://www.project-syndicate.org/commentary/public-trust-deficit-trump-by-janine-r--wedel-2016-11>, November 7, 2016
(6) Fukuyama, Francis. Where is the Uprising from the Left?, In: Spiegel online,
(7) Confidence in Institutions, In: Gallup,
(8) Вж. Davies, William. The Age of Post-truth Politics, In: The New York Times, August 24, 2016
(9) Gilens, Martin and Benjamin I. Page. Testing Theories of American Politics: Elites, Interest Groups, and Average Citizens, In: Perspectives on Politics, 2014, Vol. 12, No. 3.
(10) Вж. Public opinion in the European Union, Standard Eurobarometer 81, Spring 2014, http://ec.europa.eu/citizenship/pdf/spring_eurobarometer_july_2014.pdf
(11) Вж. Castells, Manuel. Global Governance and Global Politics, Political Science & Politics, January 2005
(12) 2017 Edelman TRUST BAROMETER Reveals Global Implosion of Trust, In: http://www.edelman.com/news/2017-edelman-trust-barometer-reveals-global-implosion/, January 15, 2017
(13) McChesney, Robert W. Blowing the Roof off the Twenty-First Century: Media, Politics, and the Struggle for Post-Capitalist Democracy, New York: Monthly Review Press, 2014, р. 88.
(14) Kotler, Philip. Democracy in Decline, Sage, 2016, p. 6, 8
(15) Вж. Richards, Steve. Look at Russia, then put aside your cynicism over our decaying and cash-strapped parties, The Independent, December 4, 2007.
(16) Otto, Shawn Lawrence. Antiscience Beliefs Jeopardize U.S. Democracy, In: Scientific American, November 1, 2012
(17) Otto, Shawn. A Plan To Defend Against the War on Science, In: Scientific American, October 9, 2016
(18) Seipel, Brooke. US no longer considered 'full democracy,' group says, In: http://thehill.com/blogs/blog-briefing-room/blog-summaries/316085-us-no-longer-considered-full-democracy,25.01.2017
(19) Вж. Foa, Roberto Stefan and Yascha Mounk. The Danger of Deconsolidation, In: Journal of Democracy, Vol. 27, N 3, July 2016, pp. 5-17.
(20) Agemoglu, Daron. American Democracy Is Dying, and This Election Isn’t Enough to Fix It, In: Foreign Policy, November 7, 2016
(21) Zakaria, Fareed. America’s democracy has become illiberal, In: The Washington Post, December 29, 2016
(22) Leatherby, Lauren. Trump is least popular incoming [president since 1940s, In: Financial Times, January 20, 2016
(23) Fukuyama, Francis. The Future of History, In: Foreign Affairs, January/February 2016, p. 6
(24) Вж. Borders, Fences and Walls. State of Insecurity?, Ed. by Elisabeth Vallet, Ashgate, 2014, p. 2
(25) Вж. More neighbours make more fences, In: The Economist, September 15, 2015
(26) Fagan, Andrew. Into a bizarre future: why the liberal promise of true liberty is a lie, In: The Conversation, https://theconversation.com/into-a-bizarre-future-why-the-liberal-promise-of-true-liberty-is-a-lie-71395?utm_medium=Social&utm_campaign=Echobox&utm_source=Facebook&utm_term=Autofeed#link_time=1485475547, January 23, 2017
(27) Вж. Проданов, Х. Каква ще бъде формата на управление след края на либералната демокрация и началото на четвъртата индустриална революция?, В: Глобалните промени и съдбата на България през 21 век, С., BISFIRM, 2016, c. 67-76.
Проф., д.ф.н. Васил Проданов e преподавател в УНСС. Бил е главен секретар на Българското философско дружество (1978-1989), директор на Института за философски науки (1988-1992) и на Института за философски изследвания към БАН (1995-2010). Автор на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света. Автор на 21 книги, сред които „Познание и ценности“, „Биоетика“, „Биосоциални ценности“ и др.
Източник: списание „Ново време”, брой 1-2, януари-февруари 2017
Няма коментари:
Публикуване на коментар