Търсене в този блог

11.11.2015 г.

Из увода на "Наемен труд и капитал"

 

 

Из увода на Фридрих Енгелс към произведението на Маркс „Наемен труд и капитал“

 

 

„...Ние живеем днес при господството на капиталистическото производство, при което една голяма и постоянно нарастваща класа от населението може да живее само ако работи срещу работна заплата за притежателите на средствата за производство – инструменти, машини, суровини и средства за живот. При този начин на производство производствените разходи на работника се състоят в онази сума от средства за живот – или тяхната парична цена, - която е средно необходима, за да го прави работоспособен, да го поддържа работоспособен и при излизането му от строя поради старост, болест или смърт да го замести с нов работник, т. е. да осигури размножаването на работническата класа в необходимата численост. Да приемем, че паричната цена на тези средства за живот е средно 3 марки дневно.

 И така, нашият работник получава от даващия му работа капиталист възнаграждение от 3 марки дневно. Срещу него капиталистът го заставя да работи, да кажем, 12 часа на ден. При това този капиталист си прави приблизително следната сметка: 

Да приемем, че нашият работник – машинен шлосер – трябва да работи някаква машинна част, която той изготвя за един ден. Суровината – желязо и месинг в необходимата предварително обработена форма – струва 20 марки. Потребените от парната машина въглища, износването на същата парна машина, на струга и на другите инструменти, с които работи нашият работник, представляват пресметнато за един ден и за неговия дял, стойност от 1 марка. Работната заплата за един ден е, както приехме, 3 марки. Това прави общо за нашата машинна част 24 марки. Капиталистът разчита обаче да получи за нея от своите клиенти средно цена от 27 марки, т. е. 3 марки повече от направените от него разходи.

Откъде идват тези марки, които капиталистът слага в джоба си? Според твърдението на класическата политическа икономия стоките се продават средно по тяхната стойност, т. е. по цени, които съответстват на съдържащите се в тези стоки необходими количества труд. Следователно средната цена на нашата машинна част – 27 марки – би трябвало да е равна на нейната стойност, равна на съдържащия се в нея труд. Но от тези 27 марки 21 марки са стойности, които бяха налице, преди още нашият машинен шлосер да започне да работи. 20 марки се съдържаха в суровината, 1 марка – в изгорелите през време на работата въглища, или в машините и инструментите, които са били употребени при нея и производителността на които е намаляла съответно. Остават 6 марки, които са прибавени към стойността на суровината. Но според допущането на самите наши икономисти тези 6 марки могат да произхождат само от труда, прибавен от нашия работник към суровината.  Излиза, че неговият дванадесетчасов труд е създал нова стойност от 6 марки. Следователно стойността на неговия дванадесетчасов труд би трябвало да бъде равна на 6 марки. И с това ние бихме открили най-после какво представлява „стойността на труда“.

„Стой!“ – извиква нашият машинен шлосер. „Шест марки ли? Но аз получих само 3 марки! Моят капиталист се кълне във всички светии, че стойността на моя дванадесетчасов труд била само 3 марки, и ще ми се изсмее, ако поискам 6 мари. Каква е тая работа?“

Ако по-рано с нашата стойност на труда попаднахме в омагьосан кръг, сега направо се заплетохме в неразрешимо противоречие. Търсехме стойността на труда, а намерихме много повече, отколкото ни е нужно. За работника стойността на дванадесетчасовия труд е 3 марки, за капиталиста – 6 марки, от които 3 той плаща на работника като работна заплата, а 3 слага в джоба си. Излиза, че трудът има не една, а две стойности, и то твърде различни!

Противоречието става още по-нелепо, ако сведем изразените в пари стойности до работно време. За 12 часа труд се създава нова стойност от 6 марки. Следователно за шест часа – 3 марки, сумата, която работникът получава за дванадесетчасов труд. Като равностойност за дванадесетчасов труд работникът получава продукта на шестчасов труд. Следователно – или трудът има две стойности, едната от които е двойно по-голяма от другата, или 12 е равно на 6. И в двата случая се получава пълна безсмислица.

 

Колкото и да се блъскаме, няма да излезем от това противоречие, докато говорим за купуване и продаване на труда и за стойност на труда. Така беше и с икономистите. Последната издънка на класическата политическа икономия, школата на Рикардо, се провали главно поради това, че не можа да разреши това противоречие. Класическата политическа икономия попадна в задънена улица. Човекът, който намери изход от тази задънена улица беше Карл Маркс...“

 

 

 

 

През 1849 г. Маркс отпечатва в „Нов Рейнски вестник” „Наемен труд и капитал”, произведение написано две години по-рано.

 

 


 

 

 

 

 

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар