Уводът на Енгелс към произведението на Маркс «Наемен труд и капитал» става широко известен след 1891 г. Това е превъзходен очерк за основите на марксистката политическа икономия, по-специално за теорията на принадената стойност, строго научен и същевременно достъпен за пролетарските маси.
Предлаганият труд излезе като редица уводни статии в «Neue Rheinische Zeitung» от 5 април 1849 г. нататък. В основата му стоят лекциите, които Маркс изнесе през 1847 г. в Брюкселското дружество на германските работници. Той не беше отпечатан изцяло; обещаното в края на статията в бр. 269 «Продължението следва» остана неизпълнено поради развилите се тогава едно след друго събития — навлизането на русите в Унгария, въстанията в Дрезден, Изерлон, Елберфелд, Пфалц и Баден, които доведоха до спирането на самия вестник (19 май 1849 г.). Ръкописът на това продължение не се намери в литературното наследство на Маркс.
«Наемен труд и капитал» е издаван няколко пъти отделно като брошура, последния път в 1884 г., в Хотинген-Цюрих, от Швейцарската кооперативна печатница. Всички досегашни издания точно възпроизвеждаха текста на оригинала. Но тъй като настоящото ново издание трябва да бъде разпространено като пропагандна брошура в не по-малко от 10 000 екземпляра, пред мен не можеше да не възникне въпросът, дали при тези обстоятелства самият Маркс щеше да одобри едно препечатване на текста без всякакви изменения.
През четиридесетте години Маркс още не беше завършил своята критика на политическата икономия. Това стана едва към края на петдесетте години. Затова неговите трудове, излезли преди първата книга на «Към критиката на политическата икономия» (1859 г.), в отделни точки се отклоняват от написаните след 1859 г. трудове и съдържат изрази и цели фрази, които от гледище на по-късните му съчинения изглеждат несполучливи и дори неправилни. От само себе си се разбира, че в обикновени, предназначени за общата публика издания, трябва да намери място и това по-раншно становище на автора, което се включва в неговото духовно развитие, че както авторът, така и публиката имат безспорно право на препечатване на тези по-раншни съчинения без изменения. И аз не бих и помислил да изменя дори и една дума в тях.
Друго е, когато новото издание е предназначено почти изключително за пропаганда сред работниците. В такъв случай Маркс безусловно щеше да приведе старото, датиращо от 1849 г. изложение в съответствие с новото си становище. И аз съм уверен, че действам в неговия дух, като внасям в това издание малкото изменения и прибавки, които са необходими, за да се постигне такова съответствие във всички съществени точки. Така че предварително заявявам на читателя: тази брошура не се дава така, както Маркс я написа в 1849 г., а приблизително така, както той би я написал в 1891 година. Освен това оригиналният текст е разпространен в толкова много екземпляра, че са напълно достатъчни, докато ми се представи възможност да го преиздам по-късно без изменения в едно пълно събрание на съчиненията.
Всички направени от мен изменения се отнасят до един пункт. Според оригинала работникът продава на капиталиста срещу работната заплата своя труд; според сегашния текст — своята работна сила. И съм длъжен да разясня това изменение. Да го разясня на работниците, за да видят, че тук не се касае просто за буквоядство, а напротив, за един от най-важните пунктове на цялата политическа икономия. Да го разясня на буржоата, за да могат те да се убедят колко много необразованите работници, на които лесно могат да се направят разбираеми най-трудните икономически разработки, превъзхождат нашите надменни «учени», за които такива заплетени въпроси си остават неразрешими цял живот.
Класическата политическа икономия възприе от индустриалната практика разпространената представа на фабриканта, че той купува и заплаща труда на своите работници. Тази представа беше напълно достатъчна на фабриканта за неговата делова практика, за счетоводството и калкулирането на цените. Но пренесена наивно в политическата икономия, тя създаде там съвсем поразителни обърквания и бъркотии.
Политическата икономия се сблъсква с факта, че цените на всички стоки, включително и цената на стоката, която тя нарича «труд», постоянно се изменят; че те се покачват и падат под влияние на най-различни обстоятелства, които често нямат никакви връзки с производството на самата стока, така че изглежда, че изобщо цените се определят от чистата случайност. Щом политическата икономия се появи като наука, една от първите й задачи беше да намери закона, който се крие зад тази привидно господстваща над цените на стоките случайност и който в действителност господства над самата тази случайност. В рамките на непрекъснато изменящите се и колебаещи се ту нагоре, ту надолу цени на стоките тя търсеше устойчивия център, около който се извършват тия изменения и колебания. С една дума, тя изхождаше от цените на стоките, за да търси като регулиращ ги закон стойността на стоките, с която да бъдат обяснен всички колебания на цените и до която в крайна сметка да бъдат сведени всички те.
Класическата политическа икономия установи, че стойността на една стока се определя от съдържащия се в нея труд, необходим за нейното производство. С това обяснение тя се задоволи. Ние също можем засега да спрем тук. Само за да се избягнат недоразумения, ще припомня, че днес това обяснение е станало съвсем недостатъчно. Маркс за пръв път изследва основно свойството на труда да създава стойност и при това намери, че не всеки привидно или действително необходим за производството на една стока труд прибавя при всички обстоятелства към тая стока стойностна величина, която отговаря на изразходваното количество труд. Следователно, ако днес казваме заедно с такива икономисти като Рикардо просто, че стойността на една стока се определя от необходимия за нейното производство труд, ние винаги подразбираме при това направените от Маркс уговорки. Тук това е достатъчно; останалото се намира у Маркс в «Към критиката на политическата икономия», 1859 г., и в първия том на «Капиталът».
Но щом икономистите приложиха това определяне на стойността с труда към стоката «труд», те започнаха да изпадат от едно противоречие в друго. Как се определя стойността на «труда»? Със съдържащия се в него необходим труд. Но колко труд се съдържа в труда на един работник за един ден, една седмица, един месец, една година? Трудът на един ден, на една седмица, на един месец, на една година. Ако трудът е мярката на всички стойности, ние можем да изразим «стойността на труда» именно само в труд. Но ние не знаем абсолютно нищо за стойността на един час труд, ако знаем само, че тя е равна на един час труд. С това не се приближаваме нито на йота до целта, а продължаваме да се въртим в кръг.
Класическата политическа икономия опита тогава друга формулировка; тя заяви: стойността на една стока е равна на нейните производствени разходи. Но какво представляват производствените разходи на труда? За да отговорят на този въпрос, икономистите трябва да насилят малко логиката. Вместо производствените разходи на самия труд, които за съжаление не могат да се установят, те изследват какво представляват производствените разходи на работника. А те могат да се установят. Те се изменят в зависимост от времето и обстоятелствата, но при дадено състояние на обществото, за дадено място, в даден отрасъл на производството те също са дадени, поне в доста тесни граници. Ние живеем днес при господството на капиталистическото производство, при което една голяма и постоянно нарастваща класа от населението може да живее само ако работи срещу работна заплата за притежателите на средствата за производство — инструменти, машини, суровини и средства за живот. При този начин на производство производствените разходи на работника се състоят в онази сума от средства за живот — или в тяхната парична цена, — която е средно необходима, за да го прави работоспособен, да го поддържа работоспособен и при излизането му от строя поради старост, болест или смърт да го замести с нов работник, т. е. да осигури размножаването на работническата класа в необходимата численост. Да приемем, че паричната цена на тези средства за живот е средно 3 марки дневно.
И така, нашият работник получава от даващия му работа капиталист възнаграждение от 3 марки дневно. Срещу него капиталистът го заставя да работи, да кажем, 12 часа на ден. При това този капиталист си прави приблизително следната сметка:
Да приемем, че нашият работник —машинен шлосер — трябва да работи някаква машинна част, която той изготвя за един ден. Суровината — желязо и месинг в необходимата предварително обработена форма — струва 20 марки. Потребените от парната машина въглища, износването на същата тази парна машина, на струга и на другите инструменти, с които работи нашият работник, представляват, пресметнато за един ден и за неговия дял, стойност от 1 марка. Работната заплата за един ден е, както приехме, 3 марки. Това прави общо за нашата машинна част 24 марки. Капиталистът разчита обаче да получи за нея от своите клиенти средно цена от 27 марки, т. е. 3 марки повече от направените от него разходи.
Откъде идват тези 3 марки, които капиталистът слага в джоба си? Според твърдението на класическата политическа икономия стоките се продават средно по тяхната стойност, т. е. по цени, които съответстват на съдържащите се в тези стоки необходими количества труд. Следователно средната цена на нашата машинна част — 27 марки — би трябвало да бъде равна на нейната стойност, равна на съдържащия се в нея труд. Но от тези 27 марки 21 марки са стойности, които бяха налице, преди още нашият машинен шлосер да започне да работи. 20 марки се съдържаха в суровината, 1 марка — в изгорелите през време на работата въглища, или в машините и инструментите, които са били употребени при нея и производителността на които е намаляла съответно. Остават 6 марки, които са прибавени към стойността на суровината. Но според допущането на самите наши икономисти тези 6 марки могат да произхождат само от труда, прибавен от нашия работник към суровината. Излиза, че неговият дванадесетчасов труд е създал нова стойност от 6 марки. Следователно стойността на неговия дванадесетчасов труд би трябвало да бъде равна на 6 марки. И с това ние бихме открили най-после какво представлява «стойността на труда».
«Стой!» — извиква нашият машинен шлосер. «Шест марки ли? Но аз получих само 3 марки! Моят капиталист се кълне във всички светии, че стойността на моя дванадесетчасов труд била само 3 марки, и ще ми се изсмее, ако поискам 6 марки. Каква е тая работа?»
Ако по-рано с нашата стойност на труда попаднахме в омагьосан кръг, сега направо се заплетохме в неразрешимо противоречие. Търсехме стойността на труда, а намерихме повече, отколкото ни е нужно. За работника стойността на дванадесетчасовия труд е 3 марки, за капиталиста — 6 марки, от които 3 той плаща на работника като работна заплата, а 3 слага в джоба си. Излиза, че трудът има не една, а две стойности, и то твърде различни!
Противоречието става още по-нелепо, ако сведем изразените в пари стойности до работно време. За 12 часа труд се създава нова стойност от 6 марки. Следователно за шест часа — 3 марки, сумата, която работникът получава за дванадесетчасов труд. Като равностойност за дванадесетчасов труд работникът получава продукта на шестчасов труд. Следователно — или трудът има две стойности, едната от които е двойно по-голяма от другата, или 12 е равно на 6! И в двата случая се получава пълна безсмислица.
Колкото и да се блъскаме, няма да излезем от това противоречие, докато говорим за купуване и продаване на труда и за стойност на труда. Така беше и с икономистите. Последната издънка на класическата политическа икономия, школата на Рикардо, се провали главно поради това, че не можа да разреши това противоречие. Класическата политическа икономия попадна в задънена улица. Човекът, който намери изход от тази задънена улица, беше Карл Маркс.
Това, което икономистите считаха за производствени разходи на «труда», са производствените разходи не на труда, а на самия жив работник. А това, което този работник продава на капиталиста, не е неговият труд. «Щом като неговият труд започва действително» казва Маркс «той престава да принадлежи на работника и следователно не може да бъде продаден от него. » (в Капиталът) Той би могъл да продава най-много своя бъдещ труд, т. е. да се задължи да извърши определена работа в определено време. Но с това той не продава труд (който тепърва трябва да бъде извършен), а поставя на разположение на капиталиста своята работна сила за определено време (при надница) или за извършване на определена работа (при заплащане на парче) срещу определено заплащане; той дава под наем, респективно продава своята работна сила. Но тази работна сила е срасната с неговата личност и е неделима от нея. Затова нейните производствени разходи съвпадат с производствените разходи на самия работник; това, което икономистите наричаха производствени разходи на труда, са именно производствените разходи на работника, а с това — производствените разходи на работната сила. И така, можем вече да преминем от производствените разходи на работната сила към стойността на работната сила и да определим количеството обществено-необходим труд, който се иска за производството на работна сила от определено качество, което именно направи Маркс в раздела за купуване и продаване на работната сила («Капиталът», т. I гл. IV, раздел З).
А какво става, след като работникът продаде на капиталиста своята работна сила, т. е. постави му я на разположение срещу предварително условено възнаграждение — надница или заплащане на парче? Капиталистът отвежда работника в своята работилница или фабрика, където вече се намират всички необходими за работата предмети: суровини, спомагателни материали (въглища, багрилни вещества и т. н.), инструменти, машини. Тук работникът се залавя за работа. Нека надницата му да е, както преди, 3 марки — при което няма значение дали той ги получава под формата на надница или на заплащане на парче. Да приемем пак и тук, че за 12 часа работникът прибавя със своя труд към използваните суровини нова стойност от 6 марки, която капиталистът реализира при продажбата на готовия продукт. От тях той плаща на работника неговите 3 марки, а другите 3 марки задържа самият той. Но ако за 12 часа работникът създава стойност от 6 марки, за 6 часа създава стойност от 3 марки. Следователно, след като е работил за капиталиста 6 часа, работникът вече му е възстановил равностойността на получените в работна заплата 3 марки. След шест часа труд и двамата са квит, никой не дължи на другия нито грош.
«Стой!» извиква сега капиталистът. «Аз съм наел работника за цял ден, за 12 часа, а 6 часа са само половин ден. И тъй, бързо на работа, докато изминат и другите 6 часа —едва тогава ще бъдем квит!» И работникът действително трябва да се подчини на «доброволно» сключения договор, по който той се е задължил да работи цели 12 часа за един продукт на труда, който струва 6 работни часа.
Така стои въпросът и при плащането на парче. Да приемем, че за 12 часа нашият работник изработва 12 броя от дадена стока. Всеки от тях — с оглед на изразходваните суровини и износването на машините — струва 2 марки, а се продава за 2 марки. Така капиталистът, при същите условия, както по-горе, ще даде на работника по 25 пфенига за един брой; за 12 броя това прави 3 марки, за които на работника са нужни 12 часа. Капиталистът получава за 12-те броя 30 марки; като се припаднат 24 марки за суровини и износване на машините, остават 6 марки, от които той плаща 3 марки работна заплата и 3 слага в джоба си. Точно както в предишния случай. И тук работникът работи 6 часа за себе си, т. е. за възстановяване на своето възнаграждение (през всеки от дванадесетте часа по 1/2 час), и 6 часа за капиталиста.
Трудността, с която не можеха да се справят и най-добрите икономисти, докато изхождаха от стойността на «труда», изчезва, щом вземем за изходна точка стойността на «работната сила». В нашето сегашно капиталистическо общество работната сила е стока като всяка друга стока, но все пак съвсем особена стока. Тя притежава именно особеното свойство да бъде сила, която създава стойност, да бъде извор на стойност, и то —при надлежна употреба —извор на повече стойност, отколкото тя самата притежава. При днешното състояние на производството човешката работна сила не само произвежда за един ден по-голяма стойност, отколкото тя самата притежава и струва; с всяко ново научно откритие, с всяко ново техническо изобретение расте този излишък на дневния продукт на работната сила свръх нейните дневни разходи; следователно скъсява се онази част от работния ден, през която работникът отработва равностойността на своята надница, а, от друга страна, удължава се онази част от работния ден, през която работникът трябва да подарява на капиталиста своя труд, без да му се плаща за това.
И такъв е икономическият строй на цялото наше днешно общество: само работническата класа произвежда всички стойности. Защото стойност е само друг израз на труда, оня израз, с който в нашето днешно капиталистическо общество се обозначава количеството обществено-необходим труд, съдържащ се в определена стока. Но тези произвеждани от работниците стойности не принадлежат на работниците. Те принадлежат на собствениците на суровините, машините, инструментите и авансираните средства, които позволяват на тези собственици да купуват работната сила на работническата класа. Следователно от цялата маса продукти, които произвежда, работническата класа получава обратно само една част. Другата част, която капиталистическата класа задържа за себе си и в краен случай трябва да дели само с класата на земевладелците, нараства, както току-що видяхме, с всяко ново откритие и изобретение, докато частта, която се пада на работническата класа (пресметната на глава), или се увеличава само много бавно и незначително, или изобщо не се увеличава, а при известни условия може дори да намалява.
Но тези все по-бързо следващи едно след друго изобретения и открития, тази повишаваща се от ден на ден в нечувани досега размери производителност на човешкия труд създават в края на краищата един конфликт, в който днешното капиталистическо стопанство трябва да загине. На едната страна — несметни богатства и изобилие на продукти, които купувачите не могат да овладеят. На другата страна — огромната маса на обществото пролетаризирана, превърната в наемни работници и именно затова неспособна да присвоява това изобилие на продукти. В резултат на разделянето на обществото на една малка, прекомерно богата класа и една голяма, безимотна класа от наемни работници обществото се задушава в собственото си изобилие, докато огромното мнозинство от членовете му едва или никак не е защитено от най-крайна оскъдица. Това състояние става от ден на ден по-нелепо и — по-ненужно. То трябва да бъде премахнато, то може да бъде премахнато. Възможен е нов обществен строй, при който ще изчезнат днешните класови различия и при който — може би след кратък и свързан с известни лишения, но във всеки случай в морално отношение много полезен преходен период — средствата за живот и за наслада от живота, за усъвършенстване и за изява на всички физически и духовни способности ще бъдат в еднаква степен и в непрекъснато растящ размер поставени на разположение на всички членове на обществото в резултат на планомерно използване и по-нататъшно развитие на съществуващите вече огромни производителни сили, при равно за всички задължение да се трудят. А че работниците все повече се проникват от волята да извоюват този нов обществен строй, ще докажат — от двете страни на океана — утрешният първи май и неделята, трети май.
Лондон, 30 април 1891 г. Фридрих Енгелс
К. Маркс и Ф. Енгелс. Съчинения. Т. 22.
Намери произведението на Карл Маркс «Наемен труд и капитал» в пълни събрани съчинения – том 6 или в Избрани произведения – том 7
Бележки
Произведението «Наемен труд и капитал» отразява онзи етап в развитието на икономическата теория на Маркс, когато тя още не е напълно завършена, но е връх, до който Маркс като икономист стигна в края на 40-те години, изграждайки основите на новото, пролетарското икономическо учение. Тук Маркс е успял с изключителна яснота и простота да изложи на работниците сложни икономически проблеми. Маркс си поставя за цел да обясни същността на капиталистическата експлоатация, да разкрие икономическите основи на господството на буржоазията и фактическото робство на наемните работници.
В основата на произведението «Наемен труд и капитал» са залегнали лекциите, които Маркс чете в Дружеството на германските работници в Брюксел през втората половина на декември 1847 г. Запазил се е ръкопис, преписан от Й. Вайдемайер и почти напълно отговарящ на публикувания в «Neue Rheinische Zeitung» текст, под заглавие «Работна заплата». В началото на 1848 г. Маркс направил опит да публикува произведението в Брюксел. Обаче издаването било спряно поради изгонването му от Белгия.
Трудът бил публикуван за пръв път като уводни статии в «Neue Rheinische Zeitung» от 5—8 и 11 април 1849 г. под заглавие «Наемен труд и капитал». Печатането на тези статии било прекъснато поради временното заминаване на Маркс от Кьолн, а след това поради изострянето на политическото положение в Германия и спирането на вестника.
Още тази първа публикация на «Наемен труд и капитал» допринесла за пропагандирането на идеите на научния социализъм сред немските работници. Така по решение на комитета на кьолнския работнически съюз тези статии на Маркс били препоръчани за обсъждане в работническите съюзи в Кьолн и в други градове.
По-късно в ръкописното наследство на Маркс бил открит подготвителният план на последната или редицата последни лекции за наемния труд и капитала, озаглавен «Работна заплата» и датиран «Брюксел, декември 1847 г.» (Вж. Маркс, К. и Ф. Енгелс. Съч. Т. 6, с. 579—602). По своето съдържание този ръкопис отчасти допълва незавършеното произведение на Маркс «Наемен труд и капитал». Той бил публикуван за пръв път в 1924 г. на руски език в списание «Социалистическое хозяйство», а през 1925 г. на езика на оригинала в списание «Unter der Banner des Marxismus» («Под знамето на марксизма»). Но подготвените за печат заключителни части на произведението «Наемен труд и капитал» не са открити сред ръкописите на Маркс.
След спирането на «Neue Rheinische Zeitung» Маркс възнамерявал да издаде «Наемен труд и капитал» в отделна брошура, но самият той не успял да изпълни намерението си. Първото отделно издание на това произведение излязло в Бреслау в 1880 г. без участието на Маркс. Второто било издадено пак там в 1881 г. С участието на Енгелс и с негови кратки уводни бележки относно историята на публикацията на това произведение излязло ново издание в 1884 г. в Хотинген-Цюрих.
В 1891 г. под редакцията и с увод от Енгелс излязло ново издание на брошурата, предназначено за пропаганда сред работниците. В текста на това издание Енгелс направил някои изменения и допълнения с цел да приведе изложението в съответствие с по-нататъшното развитие на Марксовото икономическо учение.
Енгелс написал своя увод за новото отделно издание на «Наемен труд и капитал», излязло в Берлин в 1891 г. В началото той изцяло възпроизвежда встъпителната бележка, която той пише за предишното издание на това произведение, излязло в 1884 г.
Уводът се разпространил широко в работническия и социалистическия печат, публикуван бил като самостоятелна статия. Преди излизането на брошурата той бил публикуван в притурката на вестник «Vorwarts», бр. 109 от 13 май 1891 г., под заглавие «Наемен труд и капитал». С известни съкращения бил отпечатан във вестник «Freiheit», бр. 22 от 30 май 1891 г., в италианското списание «Critica Socidle» («Социална критика»), кн. 10 от 10 юли 1891 г., във вестник «Socialiste»., бр. 44 от 2 юли 1891 г., и в 1892 г. в алманаха на френското социалистическо: списание «Question Sociale» («Социален въпрос»), а така също и в други органи.
Уводът бил включван във всички следващи издания на произведението на Маркс, излизали на много езици в превод от изданието от 1891 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар