Търговските споразумения са тема, която обикновено лесно пренебрегваме, но тя заслужава внимание. Сега текат преговори за търговски договори, които заплашват повечето американци да бъдат губеща страна в процеса на глобализацията.
Противоречивите възгледи относно тези споразумения водят до разцепление в редиците на Демократическата партия, нещо което не можем да забележим в реториката на Обама. В своето ежегодно обръщение например, той невъзмутимо говори за „нови търговски партньорства“, които „ще създадат повече работни места“. Най-злободневното от тях е Тихоокеанското партньорство, или ТТП, което цели да обедини 12 държави и би създало най-голямата зона за свободна търговия в света.
Преговорите за ТПП започват още през 2010г. и целят, според търговския представител на Съединените щати, увеличаване на търговията и инвестициите, чрез намаляване на тарифите и другите търговски бариери. Поради това, че преговорите се провеждат тайно, сме принудени да разчитаме на информация от изтеклите чернови, за да отгатнем реалните цели на договорките. В същото време американският конгрес представи законопроект, според който Белият дом ще получи нови правомощия за ускорено и улеснено приемане на договори, при които Конгресът просто гласува търговските споразумения, без право на ревизии или изменения.
По този повод, напълно заслужено, избухнаха спорове. Въз основа на изтеклата информация и историята на подобни договорености от последните търговски пактове не е трудно да се досетим за формата на настоящия ТТП. И изводите са тревожни. Налице е реална опасност Тихоокеанското партньорство да бъде от полза само на най-богатата част от американския и световен елит, за сметка на всички останали. Фактът, че такъв план се разглежда изобщо, е свидетелство за това как дълбокото неравенство се отразява на икономическата политика.
Още по-лошо – споразуменията като ТТП са само един аспект от по-големия проблем: нашият изцяло грешен подход към глобализацията.
Нека първо погледнем в исторически план. Като цяло търговските договори днес са значително по-различни от тези, направени в десетилетията след Втората световна война, когато преговорите бяха насочени към намаляване на тарифите. С такова намаление на тарифи от всички страни, търговията се разширява и всяка страна има възможността да развие секторите, в които има сравнителни предимства и в резултат на това стандартът на живот се покачва. Някои работни места се закриват, но за сметка на това се създават нови.
Днес целта на търговските споразумения е различна. Търговските тарифи в целия свят вече са ниски. Фокусът е изместен към „нетарифните бариери“, а за корпоративните интереси най-важната от тях са държавните регулации. Огромни мултинационални корпорации се оплакват, че противоречиви наредби оскъпяват бизнеса. Но повечето от наредбите, дори да са несъвършени, имат една цел: да защитят работниците, потребителите, икономиката и околната среда.
Нещо повече – тези разпоредби често са въведени от страна на правителствата, в отговор на демократичните искания на гражданите. Новите търговски споразумения евфемистично твърдят, че целта е просто хармонизация на регулаторните методи. Невинно звучащ израз, който предполага единствено насърчаване на ефективността. Бихме могли, разбира се, да постигнем регулаторна хармонизация чрез укрепване на законовите норми към най-високите стандарти. Но когато корпорации призовават за хармонизация, това, което следва да разбираме, е че сме в процес на състезание към дъното.
Когато споразумения като ТТП регулират международната търговия – и всяка страна се е съгласила с подобни минимални регулации – мултинационални корпорации могат да се върнат към практиките често срещани в близкото минало, преди правото на достъп до чиста водата и чист въздух да бъдат признати (съответно през 1970 и 1972г.) и преди удара на последната финансова криза. Корпорациите навсякъде може да са съгласни, че да се отървем от регулации би било добре за корпоративните печалби. Преговарящите страни могат да бъдат убедени, че тези търговски споразумения ще бъдат ползотворни за търговията и корпоративните печалби. Но ще има големи губещи – и това сме ние.
Тези високи залози показват, че е особено рисковано да позволим търговските преговори да продължават тайно. Навсякъде по света търговските министерства са подчинени на корпоративни и финансови интереси. И когато преговорите са тайни, ни се отнема единствения лост, по който демократично можем да упражняваме контрол и да осигурим необходимия баланс за ограничаване на негативните ефекти от тези споразумения.
Тази потайност, сама по себе си, е достатъчна да предизвика сериозни разногласия относно ТТП. А това, което знаем за неговите параметри, само го прави още по-неприемлив. Сред най-тревожните аспекти е това, че позволява на корпорациите да търсят компенсации пред международен трибунал не само за несправедлива експроприация, но също така и за предполагаемо намаляване на потенциалните печалби в резултат на регулирането. Това не е теоретична възможност. Philip Morris вече използва тази тактика срещу Уругвай, като твърди, че регламентираната борба срещу тютюнопушенето, която спечели отличия от Световната здравна организация, несправедливо намалява потенциалните печалби, в нарушение на двустранен договор за търговията между Швейцария и Уругвай. В този ред на мисли последните търговски споразумения напомнят на т.нар. Опиумни войни, в които западните сили настояваха, че Китай трябва да остане отворен за опиум, тъй като смятат, че това е основна мярка за предотвратяването на евентуален огромен търговски дисбаланс.
Разпоредби, които вече са включени в други търговски споразумения, се използват по места, за да се пренебрегнат екологични и други нормативни актове. Развиващите се страни вече плащат висока цена за приемането на тези разпоредби, а сочените доказателства, че в замяна получават по-големи инвестиции са оскъдни и противоречиви. Въпреки че тези страни са най-очевидните жертви, това лесно може да се превърне в проблем и за Съединените щати. Американските корпорации ще получат възможността да създават дъщерни дружества в някои от държавите-участнички в ТТП, да инвестират в САЩ чрез тях, а след това да предприемат действия срещу правителството на Щатите – все права гарантирани на чуждестранни компании, която те не биха имали като американски такива. Отново – това не е само теоретична възможност: вече има примери на компании, които пренасочват парите си в чужди държави, спрямо това къде са по-могъщи правно по отношение на съответното правителство.
Има и други вредни разпоредби. Америка се бори за намаляване на разходите за здравни грижи. Но ТТП ще направи въвеждането на генеричните лекарства по-трудно и по този начин цената им ще се повиши. В най-бедните страни това няма да е само прехвърляне на пари в корпоративни джобове: хиляди ще умрат ненужно. Разбира се, тези, които правят изследвания, трябва да бъдат компенсирани. Ето защо ние имаме патентна система. Но патентната система трябва внимателно да балансира ползите от защитата на интелектуалната собственост с друга достойна цел: да прави достъпа до знания по-свободен. Аз съм писал и преди за това как със системата се злоупотреби от тези, които настояват за патенти за гените, които предразполагат жени към рак на гърдата. Върховният съд стигна до отхвърляне на тези патенти, но преди това много жени да пострадаха ненужно. Търговските споразумения предвиждат още повече възможности за злоупотреба с патенти.
Тревогите се увеличават. Един от прочитите на изтеклите документи за водене на преговори подсказва, че ТТП ще направи по-лесно продаването на деривати в целия свят от страна на американските банки. Може би ни подготвят за същата криза, която доведе до Голямата рецесия.
Независимо от всичко това, има и такива, които страстно подкрепят ТТП и други подобни споразумения, сред тях и много икономисти. В основата на тази подкрепа е фалшивата, развенчана икономическа теория, която все още е в обращение само защото служи на интересите на най-богатите.
Свободната търговия беше основен принцип на икономиката в предишните години на дисциплината. Да, има победители и губещи, но винаги победителите могат да компенсират губещите, така че свободната търговия е печеливша и за двете страни. Това заключение, за съжаление, се основава на множество предположения, много от които са просто погрешни.
По-старите теории например просто игнорират риска и предполагат, че работниците могат да сменят безпроблемно различни работни места. Те приемат, че икономиката е в пълна заетост, така че работниците разселени от глобализацията бързо ще се придвижат от сектори с ниска производителност (които са били процъфтяващи просто защото чуждестранната конкуренция е била задържана чрез тарифите, както и други търговски ограничения) към сектори с висока производителност. Но когато е налице висока безработица и най-вече когато огромна част от нея е съставена от трайно безработни (какъвто е случаят понастоящем), не може да се спекулира за ползи от такава политика.
Днес има 20 милиона американци, които биха искали да работят на пълно работно време, но не могат да получат такава работа. Милиони спряха да търсят работа. Така че има реален риск хората да бъдат изместени от защитените секторите на икономиката с ниска производителност към огромните редици на безработните, секторът с нулева продуктивност. Това вреди и на тези, които успяват да запазят работата си, тъй като по-високата безработица създава условия за намаляване на заплатите.
Може да спорим защо икономиката ни не се развива по начина, по който се предполагаше – дали това е поради липса на търсене, или защото нашите банки, по-заинтересовани от спекулации и манипулиране на пазара отколкото от кредитиране, не предоставят достатъчно средства на малките и средни предприятия. Но каквито и да са причините, истината е, че чрез тези търговски споразумения рискът да се повиши още безработицата нараства.
Една от причините да сме в толкова лошо състояние е, че имаме грешен подход към глобализацията. Нашата икономическа политика насърчава аутсорсинга на работни места: произвежданите в чужбина с евтина работна ръка стоки могат лесно да се внасят обратно в Съединените щати и да се продават на ниски цени. Американските работници разбират, че трябва да се конкурират с тези в чужбина, но позицията им при преговори е отслабена. Това е една от причините реалният среден доход на работниците на пълно работно време от мъжки пол да е по-нисък в сравнение с този преди 40 години.
Американската политика днес обединява всички тези проблеми. Дори и в най-добрия случай, старата теория на свободната търговия твърди просто, че победителите биха могли да компенсират губещите, не и че ще го направят. Те не само, че не компенсират – тъкмо обратното. Застъпниците на търговските споразумения често казват, че за да бъде Америка конкурентоспособна, има нуждата не само заплатите да бъдат намалени, но също така данъците и разходите, особено за програмите, които са насочени към обикновените граждани. Трябва да понесем тежестта в краткосрочен план, казват те, защото в дългосрочен план ползата ще е за всички. Но както Джон Мейнард Кейнс заявява в друг контекст: „в дългосрочен план всички ще сме мъртви„. И така доказателствата, че търговските споразумения ще доведат до по-бърз или стойностен растеж, са крайно недостатъчни.
Критиците на ТТП са толкова много, поради факта че и процедурата по осъществяване, и теорията, която го обосновава, са компрометирани. Противниците се увеличават не само в Съединените щати, но и в Азия, където преговорите са в застой.
С искането за пълно отхвърляне на проектозакона за увеличаване на правомощията на Белия дом по отношение на споразумения като ТТП, лидерът на мнозинството в Сената – Хари Рийд, ни дава малка отсрочка. Тези, които виждат търговските споразумения като обогатяващи корпорациите за сметка на 99-те процента, изглежда спечелиха тази битка. Но следва по-голямата война – да се гарантира, че търговската политика (и глобализацията като цяло) ще бъде проектирана така, че да се повиши стандарта на живот на повечето американци. Изходът от нея все още е несигурен.
В тази серия от статии многократно акцентирах върху две точки: първата е, че високото ниво на неравенство в Съединените щати днес и огромният му ръст през последните 30 години е кумулативен резултат от редица политически решения, програми и закони. Като се има предвид, че самият президент подчерта, че неравенството трябва да бъде основен приоритет на страната, всяка нова политика, програма или закон трябва да бъдат изследвани от гледна точка на въздействието им върху неравенството. Споразумения като ТТП допринасят по няколко начина за това неравенство. Корпорациите може да печелят, дори е възможно (съвсем не сигурно) БВП като цяло да се увеличи. Но е твърде вероятно благосъстоянието на обикновените граждани да понесе поредния удар.
И това ме довежда до втората точка: Теорията на просмукването, е мит*. Допълнителното обогатяване на корпорации, до което ТПП би довело, не е в помощ на тези в средната класа. А какво остава за тези на дъното?
*Икономическата теория на просмукването твърди, че увеличеното богатство на богатите ще повиши благосъстоянието на бедните /бел. ред./
Източник: The New York Times
Превод: Христо Божков Получено чрез „Солидарна България”
Оригиналът на статията тук - http://opinionator.blogs.nytimes.com/2014/03/15/on-the-wrong-side-of-globalization/
Няма коментари:
Публикуване на коментар