За Ленин - реч на Й.В.Сталин

 

 

 

Реч на Й.В.Сталин на възпоминателната вечер на кремълските курсисти
28 януари 1924 г. 

 

 Другари! Казаха ми, че сте устроили тук възпоменателна вечер за Ленин и че аз съм поканен на тази вечер като един от докладчиците. Аз мисля, че не е необходимо да изнасям последователен доклад за дейността на Ленин. Аз мисля, че би било по-добре да се огранича с предаването на редица факти, които отбелязват някои особености на Ленин като човек и като деец. Между тези факти може би и не ще има вътрешна връзка, но това не може да има решаващо значение, за да се получи обща представа за Ленин. Във всеки случай аз нямам възможност тук да ви дам повече от онова, което обещах по-горе. 

 

ПЛАНИНСКИ ОРЕЛ 

 

За пръв път се запознах с Ленин в 1903 г. Наистина, това познанство не беше лично, а отдалече, чрез писма. Но то остави у мене неизгладимо впечатление, което не ме е напущало през цялото време на моята работа в партията. Тогава аз се намирах на заточение в Сибир. Запознаването с революционната дейност на Ленин от края на 90-те години, и особено след 1901 г., след издаването на вестник „Искра", ме доведе до убеждението, че в лицето на Ленин ние имаме необикновен човек. Тогава в моите очи той не беше прост ръководител на партията, той беше неин фактически създател, тъй като той единствен разбираше вътрешната същност и неотложните нужди на нашата партия. Когато го сравнявах с останалите ръководители на нашата партия, през всичкото време ми се струваше, че съратниците на Ленин – Плеханов, Мартов, Акселрод и другите – стоят с цяла глава по-ниско от Ленин, че Ленин в сравнение с тях не е просто един от ръководителите, а ръководител от най-висок тип, планински орел, който не знае страх в борбата и който смело води партията напред по непознатите пътища на руското революционно движение. Това впечатление така дълбоко залегна в душата ми, че аз почувствах необходимост да напиша за него на един свой близък приятел, който се намираше тогава в емиграция, като исках от него отзив. След известно време, когато се намирах вече на заточение в Сибир – това беше в края на 1903 г., – аз получих възторжен отговор от моя приятел и просто, но дълбоко съдържателно писмо от Ленин, когото, както се оказа, моят приятел бе запознал с писмото ми. Писъмцето на Ленин беше сравнително кратко, но то даваше смела, безстрашна критика на практиката на нашата партия и забележително ясно и сбито изложение на целия план на партийната работа за най-близкия период. Само Ленин умееше да пише за най-забърканите неща така просто и ясно, сбито и смело – когато всяка фраза не говори, а стреля. Това просто и смело писъмце още повече затвърди у мене мисълта, че в лицето на Ленин ние имаме планинския орел на нашата партия. Не мога да си простя, че това писмо на Ленин, както и много други писма, по навика на стар конспиратор, аз изгорих.
От това време започна моето познанство с Ленин.

 

СКРОМНОСТ

 

За пръв път се срещнах с Ленин през декември 1905 г. на болшевишката конференция в Тамерфорс (във Финландия). Аз очаквах да видя планинския орел на нашата партия, великия човек, велик не само политически, но, ако щете, и физически, тъй като моето въображение рисуваше Ленин като великан, строен и представителен. Но какво беше моето разочарование, когато видях най-обикновен човек, на ръст по-нисък от средния, който с нищо, буквално с нищо не се отличаваше от обикновените смъртни ...
Прието е, че „великият човек" обикновено трябва да закъснява на събрание, та членовете на събранието със замиращо сърце да чакат неговото появяване, при което преди появяването на великия човек членовете на събранието предупреждават: „тсс ... по-тихо ... той иде". Тази обредност не ми се струваше излишна, тъй като тя импонира, внушава уважение. Но какво беше моето разочарование, когато узнах, че Ленин е дошъл на събранието по-рано от делегатите и забутан някъде в ъгъла, простичко води разговор, най-обикновен разговор с най-обикновени делегати на конференцията. Няма да скрия, че тогава това ми се стори като известно нарушение на някои необходими правила.
Едва впоследствие аз разбрах, че тази простота и скромност на Ленин, този стремеж да остане незабелязан, или, във всеки случай, да не бие в очи и да не подчертава своето високо положение – тази черта е една от най-силните страни на Ленин като нов вожд на новите маси, на простите и обикновени маси от най-дълбоките низини на човечеството.

 

СИЛАТА НА ЛОГИКАТА

 

Забележителни бяха две речи на Ленин, произнесени на тази конференция: по текущия момент и по аграрния въпрос. За съжаление, те не са запазени. Това бяха вдъхновени речи, които извикаха бурен възторг в цялата конференция. Необикновената сила на убеждението, простотата и яснотата на аргументацията, кратките и понятни за всички фрази, липсата на превземане, липсата на замайващи жестове и ефектни фрази, целещи да произведат впечатление – всичко това изгодно отличаваше речите на Ленин от речите на обикновените „парламентарни" оратори.
Но мене тогава ме плени не тази страна на Лениновите речи. Плени ме оная непреодолима сила на логиката в речите на Ленин, която малко сухо, но затова пък силно завладява аудиторията, постепенно я наелектризира и след това я пленява, както казват, без остатък.
Помня как говореха тогава мнозина от делегатите: „Логиката в речите на Ленин – това са някакви всесилни пипалца, които те обхващат от всички страни като с клещи и от обятията на които си безсилен да се изтръгнеш: или трябва да се предадеш, или да се обречеш на пълен провал."
Аз мисля, че тази особеност в речите на Ленин е най-силната страна на неговото ораторско изкуство.

 

БЕЗ ХЛЕНЧЕНЕ

 

Втори път срещнах Ленин в 1906 г. на Стокхолмския конгрес на нашата партия. Известно е, че на този конгрес болшевиките останаха в малцинство, претърпяха поражение. За пръв път тогава видях Ленин в ролята на победен. Той нито на йота не приличаше на ония водачи, които хленчат и падат духом след поражение. Наопаки, поражението превърна Ленин в сгъстена енергия, която вдъхновяваше своите привърженици към нови боеве, към бъдеща победа. Аз говоря за поражението на Ленин. Но какво поражение беше това? Трябваше да се погледнат противниците на Ленин, победителите на Стокхолмския конгрес – Плеханов, Акселрод, Мартов и другите: те много малко приличаха на истински победители, тъй като Ленин в безпощадната си критика на меншевизма не остави върху тях, както се казва, здраво място. Аз помня как ние, делегатите-болшевики, събрани на куп, гледахме Ленин, като искахме от него съвет. В думите на някои делегати проличаваше умора, униние. Спомням си как Ленин в отговор на такива думи саркастично процеждаше през зъби: „Не хленчете, другари, ние непременно ще победим, тъй като ние сме прави." Ненавист към хленчещите интелигенти, вяра в своите сили, вяра в победата – ето за какво говореше тогава с нас Ленин. Чувстваше се, че поражението на болшевиките е временно, че болшевиките трябва да победят в най-близко бъдеще.
„Да не се хленчи при поражение" – това е същата оная особеност в дейността на Ленин, която му помагаше да сплотява около себе си преданата докрай и вярваща в своите сили армия.

 

БЕЗ ВЪЗГОРДЯВАНЕ

 

На следния конгрес в 1907 г. в Лондон болшевиките излязоха победители. Аз за пръв път видях тогава Ленин в ролята на победител. Обикновено победата замайва главата на други водачи, прави ги горделиви и надменни. Най-често в такива случаи започват да празнуват победата, да почиват върху лаврите. Но Ленин нито на йота не приличаше на такива водачи. Наопаки, тъкмо след победата той ставаше особено бдителен и наостряше уши. Спомням си как Ленин настойчиво внушаваше тогава на делегатите: първото нещо е да не се увличаме от победата и да не се възгордяваме; второто нещо е да закрепим победата; третото е да доубием противника, тъй като той е само бит, но далеч още не е доубит. Той язвително осмиваше ония делегати, които лекомислено уверяваха, че „отсега-нататък с меншевиките е вече свършено". За него не беше трудно да докаже, че меншевиките все още имат корени в работническото движение, че с тях трябва умело да се борим, като избягваме по всякакъв начин надценяването на силите си и особено подценяването силите на противника.
„Да не се възгордява от победата" – това е същата оная особеност в характера на Ленин, която му помагаше да измерва трезво силите на противника и да застрахова партията от възможни изненади.

 

ПРИНЦИПНОСТ

 

Водачите на партията не могат да не ценят мнението на мнозинството на партията си. Мнозинството – това е сила, за която водачът не може да не държи сметка. Ленин разбираше това не по-лошо от всеки друг ръководител на партията. Но Ленин никога не ставаше пленник на мнозинството, особено когато това мнозинство не почиваше на принципна основа. Имаше моменти в историята на нашата партия, когато мнението на мнозинството или минутните интереси на партията влизаха в конфликт с основните интереси на пролетариата. В такива случаи Ленин без колебание заставаше решително на страната на принципността против партийното мнозинство. Нещо повече – в такива случаи той не се боеше да излезе буквално един против всички, разчитайки – както той често казваше за това, – че: „принципната политика е единствено правилната политика".
Особено характерни са в това отношение следните два факта.
Първи факт. Периодът 1909-1911г., когато партията, разбита от контрареволюцията, преживяваше пълно разложение. Това беше период на безверие в партията, период на всеобщо бягство от партията не само на интелигенти, но отчасти и на работници, период на отричане нелегалната работа, период на ликвидаторство и разложение. Не само меншевиките, но и болшевиките представляваха тогава цяла редица фракции и течения, в по-голямата си част откъснати от работническото движение. Известно е, че именно в този период възникна идеята за пълното ликвидиране на нелегалната работа и организиране на работниците в легална, либерална столипинска партия. Ленин беше тогава единственият, който не се поддаде на общата епидемия и високо държеше знамето на партийността, като събираше с удивително търпение и с нечувана упоритост разпокъсаните и разбити сили на партията, воювайки против всички и всякакви противопартийни течения в работническото движение, и защитаваше с извънредно мъжество и с невиждана настойчивост партийността.
Известно е, че в този спор за партийността Ленин после излезе победител.
Втори факт. Периодът 1914-1917 г., период на разгара на империалистическата война, когато всички, или почти всички, социалдемократически и социалистически партии, след като се поддадоха на общото патриотическо опиянение, преминаха в служба на своя отечествен империализъм. Това беше период, когато II Интернационал склони своите знамена пред капитала, когато пред шовинистическата вълна не устояха даже такива хора като Плеханов, Кауцки, Гед и други. Ленин беше тогава единственият, или почти единственият, който поведе решителна борба против социал-шовинизма и социал-пацифизма, разобличаваше измяната на Гедовци и Кауцкиевци и клеймеше половинчатостта на умствено ограничените „революционери". Ленин разбираше, че той има зад себе си незначително малцинство, но това нямаше за него решаващо значение, тъй като той знаеше, че единствената вярна политика, която има бъдеще, е политиката на последователния интернационализъм, тъй като той знаеше, че принципната политика е единствено правилната политика.
Известно е, че и в този спор за новия Интернационал Ленин излезе победител.
„Принципната политика е единствено правилната политика" – това е същата оная формула, с помощта на която Ленин превземаше с щурм нови „непристъпни" позиции, като завоюваше за революционния марксизъм най-добрите елементи на пролетариата.

 

ВЯРА В МАСИТЕ

 

Теоретиците и партийните водачи, които познават историята на народите, които са проучили историята на революциите отначало докрай, биват прихващани понякога от една неприлична болест. Тази болест се нарича страх от масите, неверие в творческите способности на масите. На тази почва възниква понякога известен аристократизъм на водачите спрямо масите, които не познават историята на революциите, но са призвани да рушат старото и строят новото. Страхът, че стихията може да се разбушува, че масите могат „да разрушат повече отколкото е нужно", желанието да играят ролята на гувернантка, която се старае да учи масите по книжки, но която не иска да се учи от масите – такава е основата на този род аристократизъм.
Ленин беше пълна противоположност на такива водачи. Аз не зная друг революционер, който така дълбоко да е вярвал в творческите сили на пролетариата и в революционната целесъобразност на неговия класов инстинкт, както Ленин. Аз не зная друг революционер, който да е умеел така безпощадно да бичува самодоволните критици на „хаоса на революцията" и на „вакханалията на самоволните действия на масите", както Ленин. Спомням си как през време на една беседа, в отговор на бележката на един от другарите, че „след революцията трябва да се установи нормален ред", Ленин саркастично забеляза: „Беда е, ако хората, които искат да бъдат революционери, забравят, че най-нормалният ред в историята е редът на революцията".
Оттук е пренебрежителното отношение на Ленин към всички ония, които се стараеха отвисоко да гледат на масите и да ги учат по книжки. Оттук е неуморната проповед на Ленин да се учим от масите, да осмисляме техните действия, грижливо да изучаваме практическия опит от борбите на масите.
Вярата в творческите сили на масите – това е същата оная особеност в дейността на Ленин, която му даваше възможност да осмисли стихията и да насочи движението й в руслото на пролетарската революция.

 

ГЕНИЙ НА РЕВОЛЮЦИЯТА

 

Ленин бе роден за революцията. Той беше наистина гений на революционните взривове и един от най-великите майстори на революционното ръководство. Никога той не се е чувствал така свободно и радостно, както в епохата на революционните сътресения. С това аз съвсем не искам да кажа, че Ленин еднакво одобряваше всяко революционно сътресение и че той всякога и при всякакви условия беше за революционните взривове. Ни най-малко. С това искам само да кажа, че никога гениалната прозорливост на Ленин не се е проявявала така пълно и ясно, както във време на революционни взривове. В дни на революционни поврати той буквално разцъфтяваше, ставаше ясновидец, предугаждаше движението на класите и вероятните зигзаги на революцията, виждайки ги като на длан. Не напразно се говори в нашите партийни кръгове, че „Илич умее да плава във вълните на революцията като риба във вода". Оттук е „поразителната" ясност на тактическите лозунги и „замайващата" смелост на Лениновите революционни замисли.
Спомням си два особено характерни факта, които отбелязват тази особеност на Ленин.
Първи факт. Периодът пред Октомврийския преврат, когато милиони работници, селяни и войници, тласкани от кризата в тила и на фронта, искаха мир и свобода; когато генералитетът и буржоазията подготвяха военна диктатура за „война докрай"; когато цялото така наречено „обществено мнение", всички така наречени „социалистически" партии бяха против болшевиките, третирайки ги като „германски шпиони"; когато Керенски се опитваше да тикне в нелегалност – и отчасти вече успя да тикне – партията на болшевиките; когато все още могъщите дисциплинирани армии на австро-германската коалиция стояха срещу нашите изморени и разложили се армии, а западноевропейските „социалисти" благополучно живееха в блок със своите правителства за „война до пълна победа"...
Какво значеше да вдигнеш въстание в такъв момент? Да вдигнеш въстание в такава обстановка – това значи да поставиш всичко на карта. Но Ленин не се боеше да рискува, защото той знаеше, виждаше със своя проницателен поглед, че въстанието е неизбежно, че въстанието ще победи, че въстанието в Русия ще подготви края на империалистическата война, че въстанието в Русия ще раздвижи измъчените маси на Запад, че въстанието в Русия ще превърне империалистическата война в гражданска война, че от въстанието ще се роди Републиката на Съветите, че Републиката на Съветите ще стане опора на революционното движение в целия свят.
Известно е, че впоследствие това революционно предвиждане на Ленин се сбъдна с невиждана точност.
Втори факт. Първите дни след Октомврийската революция, когато Съветът на народните комисари се опитваше да застави метежния генерал, главнокомандващия Духонин, да прекрати военните действия и да започне преговори за примирие с германците. Спомням си как Ленин, Криленко (бъдещият главнокомандващ) и аз се отправихме към прекия телеграф в главния щаб в Питер за преговори с Духонин. Моментът бе страшен. Духонин и Главната квартира категорично отказаха да изпълнят заповедта на Съвета на народните комисари. Командният състав на армията се намираше напълно в ръцете на Главната квартира. Що се отнася до войниците, неизвестно бе какво ще каже 12-милионната армия, подчинена на така наречените армейски организации, които бяха настроени против Съветската власт. В самия Питер тогава назряваше, както е известно, въстанието на юнкерите. Освен това, Керенски настъпваше с войска срещу Питер. Спомням си как след известна пауза при апарата лицето на Ленин се озари с някаква необикновена светлина. Ясно бе, че той бе взел вече решение: „Да отидем в радиостанцията – каза Ленин, – тя ще ни бъде полезна: ние ще уволним със специална заповед генерал Духонин, ще назначим на негово място за главнокомандващ Криленко и през главата на командния състав ще се обърнем към войниците с апел да обкръжат генералите, да прекратят военните действия, да се свържат с австро-германските войници и да вземат въпроса за мира в собствените си ръце."
Това беше „скок в неизвестността". Но Ленин не се боеше от този „скок", напротив, той отиваше срещу него, защото знаеше, че армията искаше мир и тя ще извоюва мира, помитайки по пътя към мира всички и всякакви препятствия, защото той знаеше, че такъв начин на затвърждаване мира не ще мине даром за австро-германските войници, че той ще усили стремежа към мир по всички фронтове без изключение.
Известно е, че това революционно предвиждане на Ленин също впоследствие се сбъдна с точност.
Гениална прозорливост, способност бързо да схваща и отгатва вътрешния смисъл на приближаващите се събития, това е същото онова качество на Ленин, което му помагаше да набелязва правилна стратегия и ясна линия на поведение при завоите на революционното движение.

 

 

 

„Правда”, бр. 34, 12 февруари 1924 г.