Търсене в този блог

4.10.2013 г.

Ние имаме още големи и тежки задачи - Оскар Лафонтен

 

 


Реч пред  І конгрес  на партия “Левицата” на  24 май 2008 г.

 

 

          Уважаеми дами и господа, мили гости и приятели, скъпи другарки и другари! ... Много бе изписано за новата Левица, и това ние разбира сe го приветстваме, защото много по-добре е да пишат за нас в повече, отколкото да ни игнорират. Партията Левицата е призована към публична комуникация. Направиха се и опити за някои трикове, които са ни познати от много години. Един от тези трикове, с цел да предизвикат страх от нас, бе че стилизираха един от председателите на партията като самовластен господар, даже като сталинист. По този въпрос бих желал да кажа следното - ние не случайно направихме вземането на решения от самите членове на Левицата по основните насоки за бъдещето ни развитие фундамент на нашата партийна дейност. Левицата е една демократична партия. Избирането на насоките се извършва от членовете, а не от отделни личности в партията.[1]  

Ние сме партия от над 75 000 члена, което въобще не стои под въпрос. Естествено е една партия да се нуждае и от водещи фигури. Ние обаче не сме една единствена фигура, ние сме екип. Ние сме също така партията на Лотар Биски, а на този ден особено сме партията на Грегор Гизи. Публичните нападки срещу него ние съвсем решително отхвърляме! [2]  

В навечерието на нашия конгрес имаше и заиграване с нас. Ние можахме да прочетем, че Левицата била най-успешният партиен проект от последните десетилетия, и че ние все повече определяме дневния ред на германската политика. Това би могло да бъде едно изкушаване за нас, за да се облегнем самодоволно назад и да забавим темпото. Но дори и само един поглед зад граница показва, че бихме направили голяма грешка. Тъй като докато ние тук в Германия напредваме, в Италия "Rifondazione Communista" (Партията на комунистическото възраждане) след последните избори вече не е представена нито в националния, нито в Европейския парламент, а лявоцентриската "Демократическа партията" на Валтер Велтрони бе победена от Силвио Берлускони. В Испания "Izquierda Unida" (Обединената левица) се маргинализира, докато PSOE (Социалистическата работническа партия на Испания) успя все пак да постигне относително мнозинство на последните избори. Във Франция при президентските и парламентарните избори KПФ претърпя сериозни поражения. А френската Социалистическа партия се намира в процес на изясняване с непредсказуема насока.

Ако искаме да отговорим на въпроса, как желаем да се утвърдим в общия концерт на другите партии, в такъв случай за мене има един ясен отговор: Левицата винаги ще се нуждае от един самостоятелен политически профил. Ако тя няма този самостоятелен профил, тогава тя няма да може да оцелее! Много леви европейски политици точно затова гледат с такава голяма надежда към Германия и се питат, защо при нас се стигна до това развитие. Те очакват, че Левицата в Германия ще се превърне в една устойчива сила, която ще съумее да даде импулс за цялата Европейска левица. Това показва, скъпи приятели, величината на нашата отговорност. И в действителност е така: мнозина в Европа сега ни гледат и искрено се надяват, че този проект, Левицата в Германия, ще бъде доведен до траен успех. Ние носим не само национална отговорност, ние носим европейска отговорност. Нека си пожелаем да оправдаем тази отговорност!

В тази връзка ние се гордеем с нашата организация в Берлин. Отказа й да гласува в Бундесрата [3]   за проекта за договор за Европейска конституция бе необходим, за да се даде сигнал, който казва: мнозинството от французите, холандците и ирландците, които отхвърлиха Евроконституцията, имат в Германия поне един глас в тяхна подкрепа и това е партията Левицата!

Въпреки забележителния предварителен отчет на успехите ние при по-задълбочено вглеждане естествено не можем да бъдем доволни с развитието в Германия. От една страна другите партии днес точка по точка приемат в редуциран вид предложенията на Левицата – за повишаване парите за безработни, на пенсиите, на детските надбавки, за помощите за жилищни наеми, за минимална работна заплата, за надбавката за приходящите работници, за данък общ доход, за отстраняването на студената данъчна прогресия, за повишаването на месечната надбавка и ограничаването на имуществения лимит съгласно законите Харц IV или за регулирането на енергийните цени. ... По този въпрос бих желал да кажа следното: когато четем, че другите партии заимствали от нас програмни пунктове, това не съответства на казаното от някои, че ние не сме имали програма. Но двете едновременно, уважаеми колеги журналисти, това не става. Или другите взаимстват програмни точки от нас, или ние нямаме програма.[4]  

За да е по-ясно, нека отбележим програмните пунктове от ежедневната ни дейност – фракцията в бундестага издаде една брошура, която всеки може да разгледа, с 100 програмни точки, които ние предлагаме за предстоящите федерални избори. Това може би за някой не е съвсем достатъчно. Но ако другите все пак са възприели само една малка част от тези наши предложения, то Германия ще има друго лице. За сега повече и не искаме. Затова моля, погледнете тези програмни пунктове на Левицата!

Макар че днес неолибералната хегемония е почти изчезнала от публичните дебати и бяха предприети само скромни корекции в социалната област, досегашният баланс на "голямата коалиция" [5]   е повече от отрезвяващ. Преразпределението от долу нагоре в полза на богатите продължава без въобще да е намаляло. Само посредством повишаването на ДДС [6]  от пенсионерите, наемните работници и получателите на социални помощи годишно се изземат 22 милиарда евро. След поредната реформа на данъците в полза на предприятията и намаляване на социалните плащания за безработните, тези средства днес отиват във фирмите, което често не се осъзнава. Годишно на тях им бяха предоставени суми в същия размер от 22 млрд. Е, които преди това бяха отнети от потребителите. И това при положение, че печалбите за концерните до средата на 2008 г. наистина експлодираха. Следователно това представлява едно преразпределение от 22 млрд., които се отнемат от най-бедните и се дават на богатите. Тогава няма защо да се учудваме, тъй като това е така вече от много години, че докладът за обедняването съдържа наистина шокиращи числа! А доклад за бедността представлява негативно свидетелство за всяко едно правителство! Този доклад свидетелства за нарастващата бедността по отношение както на това федерално правителство (Голямата коалиция), така и на предходното (ГСДП и Зелените)!

Вследствие на промените в трудовото законодателство, инициирани от ХДС/ХСС, ГСДП, Либералите и Зелените, през тази година секторът на ниските заплати у нас вече е най-големият измежду държавите от OECD.[7] Ще го повторя още веднъж: През 2005 г. се намирахме зад САЩ. Но днес по отношение на сектора на ниските заплати ние сме след всички държави от OECD. Почти всеки четвърти работи годишно за заплата под 15 000 евро. Това е границата, съгласно дефиницията за ниските заплати. А който има месечна заплата от 1000 Е, може да очаквана на старини само пенсия по бедност от 400 Е. ... А в Дания при подобна заплата пенсията е около 1200 Е, т.е. три пъти повече. И дори само тази разлика да бе налице, това би било достатъчно основание за нас да се борим и неуморно да се застъпваме за това, подобна скандална несправедливост да бъде преодоляна. Ние искаме пенсии отвъд бедността и то за всеки!

И още нещо, което често се забравя: процентният дял на заплатата, т.е. приносът на работната заплата, в сформирането на националния доход, който през 2000 г. е бил 72 % сега е спаднал на 64 %. Това говори много! Без това намаление заетите биха получавали 135 млрд. евро повече като заплащане. Държавата и социалните каси биха взели около половината от тази сума като данъци и отчисления. Следователно виждаме, как едно прекалено бавно нарастване на заплатите, и това е така от 20 години, може тотално да промени структурата на едно общество. Днес у нас живеят над 2,5 млн. деца в бедност с нарастваща тенденция. Негативният социален резултат от нашата трикомпонентна образователна система е ужасяващ. И както преди за нашето иначе богато общество продължава да важи следното: ако си беден, ще умреш доста по-рано.

         Къде тогава остава позитивното, би могъл да попита някой. Да, сигурно е, че нашето стопанство отбелязваше до средата на 2008 г. растеж. И канцлерката често ходи в чужбина и там бе приятелски посрещана. Но понеже нископлатения наемен труд, срочните трудови договори, живеещите под жизнения минимум, заетите на минимално и под средното ниво на заплащане постоянно нарастват, просперитет при населението просто няма как да дойде. А просперитет само за малцината богати – такъв ние не желаем! Ние искаме просперитет за мнозинството, в противен случай това не е никакъв просперитет!

Германия, която по времето на Вили Бранд беше една навсякъде по света уважавана миролюбива държава, днес продължава да участва в нарушаващи международното право войни в Ирак и Афганистан и достигна по износ на оръжия вече трето място. Оръжия на стойност от 7,7 млрд. бяха експортирани през 2006 г. Но най-лошото е, че в това число оръжия на стойност 1,5 млрд. бяха доставени на Развиващи се страни, в които човешките права не са защитени. Като политик, претендиращ да се застъпва за екологията и човешките права федералната канцлерка е точно толкова правдоподобна, колкото и "военно-Зелените".[8] Който иска да защитава правдоподобно човешките права, няма право да доставя оръжия в развиващите се страни и районите с напрежение!

Нашата партия, скъпи приятели, и това го казвам въпреки постигнатите успехи не е самоцел. Ние искаме да променим политиката. Или казано по друг начин - ние искаме да подобрим жизнените условия за хората. И за да бъдем при това успешни, трябва да се учим от историята и опита на работническото движение. При това естествено е важно, от гледна точка на нашата предистория и нашия състав, да анализираме историята на Източна Германия и да извлечем поуки от нея. Със сигурност в бившето ГДР имаше и прогрес – повече социално равенство, повече равнопоставеност за жените в професията и обществото, повече социална сигурност, много добро здравеопазване и също добро образование. Но същевременно с това ГДР се провали, защото тя не беше правова държава, защото тя не беше демокрация и защото работниците твърде малко можеха да участват във вземането на решения. Това обаче са неотменими компоненти на едно общество, в което свободното развитие на всеки отделен човек е условие за свободното развитие на всички. Такъв е урокът от историята на ГДР.

За нас обаче, скъпи приятели, е също толкова важно да анализираме опита и на работническото движение в капиталистическите общества. Бихме направили грешка, ако бяхме се оставили под натиска на нашите противници да стесним погледа си само върху 40-те години на ГДР през миналото столетие. След сливането на нашите две леви партии е необходимо, постоянно да си припомняме, защо напр. преди 90 години работническото движение бе разцепено. Отговорът е неразделен от дейността на Карл Либкнехт и Роза Люксембург, чийто политически завет днес повече от всякога ни задължава. Либкнехтовото “Долу на Войната!” намери своето отражение в речта на Вили Бранд при удостояването му с Нобелова награда, в която той нарече войната ирационална. Противно на това войната за другите федерални партии, включително и за ГСДП, днес отново е рационална. Но ние настояваме - войната не е средство за политиката! От немска земя никога повече не трябва да излиза война!

Скъпи приятели, някога НАТО бе отбранителен съюз. Междувременно то се превърна в един интервенционен съюз под командването на Съединените щати. За тази водеща сила на Запада Михаил Горбачов неотдавна каза пред в. “Дейли Телеграф”: "САЩ не могат да търпят никоя друга страна, която действа независимо. Всеки американски президент се нуждае от своята война." Той казва по-нататък, че понякога имал чувството, че САЩ възнамеряват да водят война срещу целия свят. Именно това трябва да бъде разбрано най-накрая и на Запад, точно това което бе казал Горбачов. Ние от Левицата не искаме външна политика, която се основава на заграбване чрез война на суровинни източници и пазари за пласмент. Такова едно НАТО, което навсякъде по света интервенира и разрушава международното право, ние категорично отхвърляме!

Вместо това ние се нуждаем от една система за колективна сигурност, в която партньорите в случай на нападение си помагат един друг, и в която те се въздържат от всякакви заплахи с насилие или прилагане на насилие, което е несъвместимо с целите на Обединените нации. Но още по-важно е, най-после да започнем да се разоръжаваме, а не да продължаваме да се въоръжаваме, както и най-после да прогоним атомното оръжие от този свят! Върху това трябва да концентрират държавите от целия свят своите усилия!

Много повече от бойни части, които да могат де се разполагат по целия свят, Германия би се нуждала от помощни сили, които да се използват при катастрофи, като тези в Бирма, Индонезия или Китай, за да се помогне на хората и да се смекчи тяхното бедствие. Нека да създадем такива мирни сили за помощ когато става въпрос да се застъпваме за човешките права по целия свят. По такъв начин ние бихме направили правилният извод от историята на тази страна през 20-ти век.

Роза Люксембург, скъпи приятели, бе човек с силна визия. Тя предусещаше грешките, които работническото движение ще направи при държавния социализъм и при капитализма, като ни завеща следната своя мисъл: "Равенството без свобода е подтисничество. А свободата без равенство е експлоатация". Тя даде ясен отговор на често поставяния въпрос, какво е демократичният социализъм: "Демократичният социализъм е общество, което се основава на свободата и равенството, общество без експлоатация и подтисничество". Какво означава равенство без свобода, усетиха източногерманците в ГДР. А какво означава свобода без равенство, преживяват днес безработните получатели на подаяния по закона Харц IV, наемните работници, живеещите в бедност деца или продавачките от супермаркетите, които са заети на нископлатен миниджоб и следени с камери до вратата на тоалетната.[9] Това е днешната свобода без равенство!

Някои сведения от пресата относно свободата ме карат все пак да кажа ясно следното. Понякога човек трябва да може да се придържа и към логиката, когато се изразява по такива въпроси. Като студенти първи семестър по математика учехме, че много заключения се правят по следния модел: тук седи бълха, крясваме и тя подскача. После й откъсваме краката, пак й викваме, но тя естествено вече не скача. Следователно тя ни чува с краката си. По подобна логика протича съставянето на изводи от много хора, които се изказват по определени въпроси пред обществеността. Какво имам предвид с това? Когато човек иска да се изрази по същността, трябва да познава два термина и те са - достатъчно и необходимо. А за свободата е в сила следното: необходима за свободата естествено е политическата свобода и духовната свобода. Но необходимо за свободата е и социалното равенство, защото все пак е вярно, че напр. на болните от Спин в Африка малко им е от полза политическата и духовната свобода. Достатъчни за свободата са само и двете заедно. Социалната справедливост и политическата и духовна свобода. Само двете заедно са достатъчни. С едната само – не става!

И това е урокът от историята, за който точно тук исках да припомня!

След провала на държавния социализъм задачата на Левицата в обществото е, да прокарва повече равенство и по-малко експлоатация. С право италианският философ Норберто Бобио виждаше в равенството централната стойност на левите партии. А по отношение на консервативните ХДС/ХСС ще добавя, че очерненото от тях като “уравниловка” понятие в европейския запад без съмнение се отнася към християнството, към учението за равенството на всички деца на Бога. Бих желал тук да припомня за своята реч пред учредителния ни конгрес. Буквалният превод на думите “Обичай ближния си, както самия себе си” на иврит звучи: "Ти трябва да обичаш другаря си, равно на себе си."

Разбира се лесно е за Левицата, скъпи приятели, да изисква в програмите си повече свобода и равенство в днешното общество. Много по-трудно е, и по този въпрос днес бих желал да говоря, е да се прокара това. И когато питат защо, тогава си струва отново да погледнем назад към нашата история. Примерно към момента, в който работническото движение се разцепи. За Себастиан Хафнер [10] “немската революция от 1919 г. бе една социална революция, която бе разгромена от социалдемократическо правителство. Това е събитие, което в световната история едва ли има равно на себе си”. Един кратък епизод показва, в каква степен тогавашното ръководство на ГСДП се е идентифицирало със съществуващия ред. На въпроса на райхсканцлера Макс фон Баден “На моя страна ли сте в борбата против социалната революция”, социалдемократът Фридрих Еберт отговаря: “Ако кайзерът не абдикира, тогава социалната революция е неизбежна. Аз обаче не я искам, аз я мразя като грях.” По този начин той е и действал тогава. От януари до май 1919 г. в Германия бушува една кървава гражданска война, която остави след себе си хиляди жертви и голяма горчивина. Той постави тогава жалоните за фаталната история на Ваймарската република и доведе до окончателното разцепване на работническото движение. Историята разбира се не се повтаря. Но 80 години по-късно именно един социалдемократически федерален канцлер (Шрьодер) прокара най-голямото съкращаване на социални придобивки в Германия и взе участие също така в противоречащи на международното право войни. Аз припомням за тези два момента в работническото движение, тъй като те неумолимо повдигат въпроса, защо леви политици в течение на историята така ужасяващо са разочаровали в очакванията им своите привърженици. Това не е въпрос, който другите трябва да си зададат, това един въпрос, който ние трябва да си поставим! Ако ние не си зададем този въпрос, в такъв случай ние не сме научили нищо от нашата история и следователно няма да можем да извлечем никакви поуки от историята!

Маркс и Енгелс дадоха на немската идеология решаващото указание: “Мислите на господстващата класа във всяка епоха са господстващи мисли. Това означава, че класата, която е господстващата материална сила на обществото, същевременно е и негова господстваща духовна сила.” Този анализ на основополагащите мислители на работническото движение великият Гьоте го е заложил още преди това в своя Фауст: "Това, което наричате дух на времето, е всъщност собственият дух на господарите, във който се оглежда времето". Ако искаме следователно, скъпи приятели, да правим лява политика, тогава трябва да имаме смелостта, да се обслужваме от собствените си възгледи без наставничеството на някой друг. Или по-просто казано: не трябва да се огъваме пред икономиката и пред представляващите нейните интереси вестници и медии. Това често е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Трябва да имаме даже смелостта, да говорим собствен език.

А ето и още един интересен цитат: “И най-честният реформатор, който в изтъркания си език препоръчва новост, чрез възприемане на изтъркан категориен апарат и на стоящата зад това лоша философия укрепва властта на настоящето, която той би желал да разруши.” Това написаха Хоркхаймер и Адорно в “Диалектика на просвещението” през 1947 г. С други думи, предизвикателството пред Левицата е следното: който говори езика на господстващите, укрепва съществуващото състояние. Скъпи приятели, това е едно голямо предизвикателство.

Стандартен пример за този механизъм е понятието допълнителни разходи за заплати. Всички конкуриращи се с нас партии искат да намалят допълнителните разходи за заплати. Това означава, че те искат да намалят парите за пенсионерите, безработните, болните и нуждаещите се от грижи. Едно единствено понятие, а не политиците, и това тук ще го кажа съвсем остро, едно единствено понятие определяше съвсем съществено политиката от последните години. Левицата трябва да намери своя собствен език, като се обърне към диалектиката. Да бъдеш диалектик означава, да имаш попътния вятър на историята в платната си, а платната са понятията. Обаче не е достатъчно да разполагаш с платна. Изкуството е да можеш да ги насочиш. Това е решаващото. Толкова от Валтер Бенджамин.[11]

Ние поставяме приоритетите: на право място е по-нататъшното изграждане на Левицата, после въвеждането на достойна минимална заплата, антисоциалните закони Харц IV трябва да се премахнат. Освен това ние искаме твърда пенсия по бедност и германската армия (Бундесверът) да излезе от Афганистан. И ние имаме попътния вятър в платната. Това ще предизвика нашия успех, скъпи приятели.

Ако тази поставена от Валтер Бенямин задача започне да бъде изпълнявана и имаме картина за един нов обществен ред, тогава остава да проверим възможностите за промяна в обществото. По този въпрос Маркс казваше: “Един обществен ред никога не залязва, преди да са развити всички производителни сили, за които той не е достатъчно широк. Нови по-висши производствени отношения никога не възникват преди материалните условия за съществуване на същите да са покълнали в утробата на самото старо общество.” Живеем ли, скъпи приятели, в едно такова време на прехода? Какво покълва днес в утробата на нашето общество? Този който иска да представи един модерен ляв проект за политиката, трябва да се сблъска с капитализъм в една нова одежда, с финансово-пазарния капитализъм, защото това е решаващият въпрос на нашето време: как посреща политиката финансово-пазарния капитализъм? Нашите предложения за регулиране на финансовите пазари за известни:

·        Преминаващият границите трансфер на капитал трябва отново да бъде контролиран от една международна инстанция.

·        Обменните валутни курсове трябва да бъдат стабилизирани.

·        Трябва най-после да бъде въведен данъка „Тобин” върху международните финансови транзакции.

·        Данъчните оазиси трябва да бъдат пресушени.

·        Райтинг-агенциите [12] трябва да бъдат контролирани от обществото. Дори е най-добре те да са в държавни ръце, тъй като именно те причиниха големи нещастия през последните години.

·        Хедж-фондовете [13] следва да бъдат забранени. Тези фондове също допринесоха значително за разрушаването на цели икономики.

·        За банковият сектор трябва да бъдат приети общовалидни международни правила.

·        Финансовият контрол следва да работи координирано по същите международни стандарти. Тук става въпрос на първо място за осигуряването на собствения капитал на предприятията от рискове.

·        Ние трябва да въведем най-после и в Германия данък оборот върху борсовите трансакции, както това е в други държави. Много страни в Европа правят това, а защо ние все още не сме сред тях?

·        Ние настояваме, опциите върху акции като част от заплащането на мениджъри да бъдат забранени. Също както и бонусите за банкерите, защото тези опции водят до извършване на масови уволнения, с цел да се повиши печалбата и в крайна сметка собственото имущество. Това е перверзността на финансово-пазарния капитализъм! Бонусите водят към създаване на финансови продукти, които после не разбират дори и онези, които са ги създали, както видяхме това в случая на банка „IKB” (Deutsche Industriebank) и провинциалните банки (Landesbanken) на Бавария, Северен Рейн-Вестфалия и Саксония. Много би ми се искало да преживея някой ден публичen отчет, и особено коментара на вестник “Bild”,[14] когато шеф на Баварската Landesbank не би бил г-н Хубер, а един ляв финансов министър, когато в Северен Рейн-Вестфалия не Рютгерс и Щайнбрюк, а един от Левите би носил отговорността, ако в Саксония не Милбранд, а някой от ляво би бил отговорният. А именно те ни обвиняват нас, че ние не сме можели да боравим с пари! Този упрек, който се отправя срещу нас, днес, по време на финансовата криза, може да бъде отхвърлен с лекота!

·        Прехвърлянето на банкови рискове към специално създадените с публични средства целеви дружества трябва да бъде забранено в Германия.

·        Търговията с ценни книжа с неясно покритие, която причини тези милиардни загуби, трябва да бъде забранена, защото това представлява търговия с отровни банкови продукти.

Финансовото имущество в световен мащаб от 1980 г. е нараснало около три пъти по-бързо отколкото световният обществен продукт, а именно от 12 на 170 билиона долара или иначе казано 170 000 млрд. долара! А световният обществен продукт е нараснал в същия интервал от време от 10 на 50 билиона долара.

Не фирмите и менажерите са главните актьори на днешния капитализъм, а финансовите инвеститори. Отмина времето, когато един от създателите на фирмата Сименс, Вернер фон Сименс, казваше: “За моментната печалба няма да продам бъдещето.” Това може да се обърне. Днес за моментна печалба се продава бъдещето! И точно това трябва да промени политиката, ако тя иска да бъде актуална, ако иска да знае коя е нейната задача.

Ловът за висока възвращаемост на инвестициите във връзка с авантюристични спекулации с обменни курсове, суровини и хранителни продукти днес определя световното стопанство. Предприятия заедно с персонала им биват изкупувани, раздробени и след това отново препродавани. С цел по-високи печалби във фирмите се прокарват нови стандарти. Под натиска на финансовите инвеститори се снижават заплатите, удължава се работното време, изискват се от служителите незаплатени свръхчасове труд, орязват се социални придобивки и се съкращават дългосрочно действащи изследователско-развойни задачи. Когато в някои фирми се прокарат такива подходи на действие, конкуренцията се погрижва за това, те да се превърнат в всеобщ стандарт за всички. И това е обяснението за днешното развитие, за снижаването на заплатите, за едно състояние на нещата, каквото ние във Федералната Република още никога не сме имали, че въпреки нарастваща реална икономика заплатите и пенсиите падат. Сега от значение вече е само максимизирането на shareholder value (имуществото на акционерите). Онези, които седят в правителствата и парламентите, имат само една задача, под натиска на финансовите инвеститори да се грижат за това, инвестиционния субект Германия да бъде все по-атрактивен. И така всички те - либерали, християн- и социалдемократи, зелени, ежедневно пригласят на една и съща песен за необходимостта от намаляване разходите за заплати, с цел да се засили конкурентноспособността на страната. Те се чувстват задължени, отново и отново да снижават данъците на фирмите, за да направят Германия по-конкурентноспособна. Любимо занимание им е приватизирането на обществената собственост. След пощите и Телекома сега идва ред на железниците. Ах, че тъжна игра е това, че ГСДП отново се преклони. Който днес каже разпродажба на 24,9 %, ще бъде разбира се принуден ден след това да каже 25 %, после 50 % за частните инвеститори и т.н. Какво са научили те в края на краищата от тяхната некадърност през последните години в управление? Железниците и публичния транспорт трябва да принадлежат на обществото!

Точно толкова лоша, ако не и по-лоша е приватизацията на системите за обществено осигуряване. Финансовата индустрия отдавна гледаше завистливо и жадно към социалните каси и предприе големи усилия да притегли с осигурена печалба за себе си една част от милиардите, които наемните работници спестяват за осигуряване на жизнените си рискове. В хода на тези приватизационни оргии не само политици – имам предвид големите, които сега работят в разни компании, като големите фирми за пренаемане на работна ръка или в инвестиционните концерни или навсякъде другаде, но и синдикалните дейци, като Риистер или Ханзен се превърнаха в нещастни лакеи на търсещия максималната печалба финансов капитал.

Финансовият капитализъм, скъпи приятели, доведе до едно драматично разместване във взаимоотношенията на властта и силите в политиката и обществото. Малко преди встъпването на власт на червено-зеленото правителство през 1998 г. тогавашният президент на Федералната банка Тидмайер се обърна пред световния икономически форум в Давос към събралите се правителствени ръководители с думите: “Господа, Вие всички сега сте подложени на контрола на международните финансови пазари.” А в началото на червено-зеленото правителство външния министър Йошка Фишер се раздели с принципите си: “Вие сигурно не вярвате все пак, че не можете да правите политика срещу международните финансови пазари.” Последиците от това господство днес ние можем да видим в Германия – случаят с падащият дял на заплатите в БВП, растящата детска бедност, постоянно разширяващият се сектор на ниските заплати, несигурните и съмнителни трудови взаимоотношения – накратко казано, изпразването от съдържание на представителната демокрация.

Демокрация, и ние оставаме на тази позиция, се нарича политически ред, при който нещата се решават не в интерес на малцинството, а в интерес на мнозинството. А че у нас нещата се решават в интерес на мнозинството, вече от много години не може и да става дума. Падащите заплати и пенсии карат все повече граждани да се съмняват в представителната демокрация.

Левицата ние я разбираме като демократично и социално движение за обновление. Който иска да спаси демокрацията и да застане срещу все по-бързо въртящото се колело на финансово-пазарния капитал, трябва да постави под въпрос неговата централна предпоставка. А именно самоволното егоистично разполагане на собствениците на фирми и на финансовите инвеститори с печалбата, инвестициите и капитала. Докато не променим това, ние няма да живеем в демократично общество. Ето защо Левицата ще внесе в германския парламент (Бундестаг) един проектозакон за въвеждане на паритетното участие в управлението на предприятията с регионално и национално значение. И аз бих искал да видя, как синдикалните функционери като Бранднер или други при поименното гласуване ще дадат своя вот! …

Също толкова важно, защото е променящо системата, даже преодоляващо я, е едно друго преразпределение на нарастващото фирмено имущество. Когато някой работодател изгради производствен цех и заплати принадлежащия там инвентар, за да започне производство, тогава фирменото имущество му принадлежи. Когато обаче от текущото производство бъде финансиран втори цех, тогава той принадлежи не само на собственика, но и на колектива, без чийто труд това имущество никога не би възникнало! Поради това ние предлагаме нарастването на фирменото имущество да бъде предоставяно наполовина на трудещите се. Когато аз наскоро направих това принципно предложение в немския Бундестаг, пожънах само учудено клатене на главите. Отново за сетен път се видя, как капитализма деформира мисленето на хората. През втората половина на миналия век политическите партии дискутираха все още като нещо съвсем естествено нови форми за разпределение на продуктивното имущество. В Годесбергската си програма от 1959 г. ГСДП напр. казваше следното: „Съществен белег на модерното стопанство е постоянно засилващият се процес на концентрация. Който в рамките на големите организации на икономиката разполага с многомилионно състояние и с десетки хиляди наемни работници, той не само стопанисва, но той упражнява и власт на господство. Власт господстваща върху хората. Подходящи мерки трябва да се погрижат за това една част от постоянния прираст на фирменото имущество в едрото стопанство като собственост да бъде широко диверсифицирана или да се вкара в служба на обществото.”

Във Фрайбургските тези на Свободните демократи (Либералите) от октомври 1971 г. стоят следните направо революционни думи: “Днес нарастването на продуктивния капитал от печалбите се концентрира в ръцете на малцина притежатели на капитала. Това е политически опасно за обществото, социално несправедливо и несъвместимо с либералните изисквания за равенство на жизнените шансове и оптимални условия за саморазгръщане.” Човек чете тези слова и се чуди! Този стопански ред, какъвто днес го имаме и който вече не се поставя под въпрос от другите партии, не бе според мнението на фрайбургските либерали съвместим нито с равенството на жизнените шансове, нито с условията за саморазвитието на хората. А точно същото е в сила и днес! Ние искаме да постигнем едно ново разпределение на фирменото имущество, с цел най-после да създадем повече демокрация!

Финансово-пазарният капитализъм изисква от колективите в една непозната досега степен постоянно приспособяване към апарата и подчинение на неговия авторитет. Освен постоянен натиск с нарастващо натоварване и чужда определеност на наемния труд като друго натоварване се добавя и това, че наемният работник е вкаран в процеси, които той често вследствие на липса на информация относно общите взаимозависимости сам трудно може да разбере. Всичко това води до положение, че от различния опит в предприятието, в напрегнатата среда на разни подчинения се развиват демократични или недемократични основни нагласи и начини на поведение. … Също и редът в предприятието определя, дали се развиват демократични или антидемократични нагласи. Но пълнолетният и просветен гражданин иска и като наемен работник да се чувства като субект, а не като обект в неразбираемите за него процеси при вземането на решения. Той желае правилно да може да оценява своята роля и своето положение в една сложна система на социални взаимоотношения. Той иска да бъде информиран и да влияе върху процесите на вземане на решения и на планиране. Демокрацията предполага предоставянето на добра и правилна информация. Това е в сила както за икономиката, така и за цялостното обществено развитие!

И с това, скъпи приятели, пристъпвам към една друга тема, която през последните години също потъна някъде, която сега обаче отново идва поставена на дневен ред от финансово-пазарния капитализъм. Това е темата за свободата на печата. Медийните концерни, а най-напред издателството Шпрингер, много се дразнят, когато цитирам някой от техните хора. „Свобода на печата,” така беше казал веднъж Паул Сете,[15] „е свободата на 200 души да разпространяват своето мнение”. След вълните на концентрация от последните десетилетия днес Паул Сете би говорил може би само за 20 души. Но в ерата на финансово-пазарния капитализъм свободата на печата постепенно се погребва. Най-крещящият случай е "Wallstreet Journal", който Роберт Мърдок закупи за 5,6 млрд. долара. Оттогава “Уолстрийт Джърнал" има право да разпространява само мнението на Роберт Мърдок. А борбата на редакцията за независимост предварително изглежда обречена.

Берлускони управлява в Италия, тъй като той постави под свой контрол по-голямата част от медиите. Във Франция се разгоря широк дебат за независимостта на пресата, защото … вестници, радио- и телевизионните станции или изцяло, или частично са в ръцете на индустриалци или финансови инвеститори.

Също и в Германия напредва процесът на концентрация. И при нас се изкупуват вестници и се подлагат на стандартите на финансово-пазарния капитализъм. Изисква се рентабилност на оборота от 20 %. "Berliner Zeitung", "Frankfurter Rundschau" и много други вестници могат да потвърдят това. Отделят се части от фирмите им, съкращават се работещи и се преминава през намаление на заплатите. Все повече журналисти осъзнават, че рентабилност от 20 % и качествена журналистика са несъвместими. Тук трябва да намерим изход от всичко това, скъпи приятели, защото демокрацията се нуждае от една функционираща свободна преса. Участие във вземането на решения и в управлението на издателствата, нека да дам за пример по този въпрос само сп. “Spiegel”, също са една от възможностите, с цел да се подобри положението на редакторите.

Левицата трябва да постави на дневен ред тази забравена тема - темата за вътрешната свобода в печата. Вътрешните правилници на редакциите отново трябва да гарантират независимостта на редакторите. Така че тук става въпрос не само за свободата на пресата, за свободата на държавата – да, тя при нас е законно обезпечена – но тук става дума също и за свобода от влиянието на икономическата власт. А именно тя не е гарантирана в тази страна! И само един слепец би могъл да не забележи това!

Скъпи приятели, с тези предложения по отношение на икономическата демокрация, ние засягаме въпроси, които бяха формулирани в края на нашите Програмни предложения. Там се казва, какви възможности и инструменти за демократизиране на стопанството и подчиняване на правото за разполагане със собствеността съществуват? Ако ние наистина искаме да решим въпроса за демокрацията, ако ние искаме да осъществим повече демокрация, то тогава ние ще се сблъскаме със значителна съпротива. Но Левицата няма никакъв друг избор, освен да се противопостави на духа на времето, който винаги е бил собственият дух на господарите.

В заключение на речта си пред Учредителния ни конгрес през 2007 г. бях апелирал към нашата правдоподобност и цитирах Маяковски: „Ние никога не трябва да настъпваме нашата песен по гръкляна.” Днес аз апелирам към вашата смелост, да се плува срещу течението, за да не може някой ден да ни застигне гневът на Петър Хакс,[16] който той беше записал в една мисъл за социалистическата партия: "Вие останахте без любещи Ви, бюстът Ви пресъхна. Който разчиташе на Вас бе излъган". Така не бива да каже за нас следващото поколение, скъпи приятели! Но за целта ние трябва наистина доста да се постараем!

Зелените по-рано се определяха като анти-партийна формация. Оттогава мина доста време. Ние искаме да се определим като партия против духа на времето въз основа на всичко това, което казах дотук. Само на този, който има отговор на финансово-пазарния капитализъм, който има и модерна програма, може да се гледа с респект. Всички други програми, които не засягат този въпрос, не са истински програми, а програмирания, при което програмисти са икономическите властелини. Ние имаме своя програма!

Скъпи приятели, ние направихме една важна крачка напред. Но никога не бива да попадаме в капана, да залитнем към самодоволството. Никога! Ние не бива да приемаме потупването по рамото в медиите за чиста монета. Не, ние трябва да разберем, че ни предстоят още големи и трудни задачи. Но ние можем със самочувствие да поемем тази отговорност. Аз отново повтарям - ние се нуждаем от още повече членове! Затова на финала ще Ви кажа: ако някой се обърне към Вас с въпрос: "Ти да не си от Левицата?" - тогава не се споглеждайте помежду си и не се срамувайте, а смело отвърнете: "Какво, а ти още ли не си? Е, тогава крайно време ти е!"

 


Източник – блог на Илия Ганчев

 

Бележки:

 

(1) Лафонтен визира тук издигнатите от медиите срещу самия него обвинения за авторитаризъм и популизъм.

 

(2)  Тук Лафонтен има предвид недоказаните клевети и обвинения срещу източногерманския адвокат Грегор Гизи, който е една от водещите фигури на Левицата, за сътрудничество с тайните служби на бившата ГДР.

 

(3) Бундесрата е горната камара на федералния парламент в Германия.

 

(4) Тук Лафонтен визира отправените в публичното пространство, и най-вече от социалдемократите, обвинение, че новата партия Левицата все още няма обща програма.

(5) Управляващата до неотдавна голяма коалиция от консервативната Християндемократическа партия (ХДС), десния баварски Християн-социален съюз (ХСС) и социалдемократите от ГСДП.

(6) След съставянето на голямата коалиция, ДДС бе повишен в началото на 2006 г. от 16 на 19 %, въпреки предизборните обещания на ГСДП, че няма да вдигат данъците.

(7) "OECD" - "Организацията за икономическо сътрудничество и развитие" е основана през 1961 г. и представлява съюз на 24-те икономически най-развити западни държави.

(8) Тук Лафонтен има предвид решението на съуправляващата при Шрьодер партия на Зелените Германия да участва с бойни единици при бомбардировката на бивша Югославия и във войната в Афганистан.

(9) Тук Лафонтен има предвид скандалите около постоянното шпиониране на служители във веригата магазини "Lidl", както и в "Германския Телеком", във "Федералните железници" и др.

(10) Себастиан Хафнер е германски публицист, живял до 1999 г.

(11) Валтер Бенджамин е германски философ, литературен критик и преводач от еврейски произход, който умира чрез неизяснени причини през 1940 г.

(12) Райтинг-агенциите оценяват риска на предлаганите от имитиращите ги институции ценни книжа на борсите.

(13) Хедж-фондовете са високорискови инвестиционни фондове за мултимилионери.

(14) Десният, таблоидено-жълт ежедневник “Bild” е най-високотиражният вестник в Германия.

(15) Паул Сете, починал 1967 г., е консервативен немски публицист и журналист, който е работил за Шпрингер.

(16) Петър Хакс е източногермански поет, драматург и есеист. През 60-те год. той основава течението на “Социалистическата класика” в ГДР.

 

 

 

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар