Лобисти и стопански съюзи триумфираха след моята оставка, като че ли се отнасяше за празнуване на втората победа на капитализма над плановата икономика. „Това е един от най-хубавите дни в моя професионален живот“, ликуваше Ханс Шрайбер, председател на Съюза на работодателите от осигурителния бранш; „Лафонтен беше един унищожител на капитал и работни места“. Блестящо настроен, Ханс-Олаф Хенкел коментираше новината. „Канцлерът вече си освободи едната ръка от оковите -ликуваше президентът на индустрията, – сега му остава да си освободи и другата – от Тритин. Борсите преживяха курсов фойерверк, както никога преди: в рамките на седем минути европейската валута се повиши с два цента спрямо долара; немският Dах-индекс се покачи в първия четвърт час в сравнение с предишния ден с около над 300 пункта, т. е. с 6% – първите лаври за Шрьодер.“
Глупавите момчета на британския булеварден вестник „Сън“ликуваха също, и то така, сякаш техните предизвикателни заглавия бяха поводът за моята оставка.
Между нашите противници, както е известно, има най-различни. Фьодор М. Достоевски, един от моите любими автори, пише: „Освен това има различни опоненти: не с всеки може човек да си позволи разговор.“ Бих желал да разкажа една басня, която чух преди няколко дни. Казаха ми, че била прастара поговорка, може би от индийски произход, което е твърде успокоително. „Веднъж една свиня влязла в спор с един лъв и го предизвикала на дуел. Като се върнала вкъщи, се осъзнала и уплашила. Събрало се цялото стадо, обсъдили и решили тъй: „Виждаш ли, свиньо, тук наблизо има една яма за течен тор; овъргаляй се вътре и отиди така на бойното поле.“ Свинята направила, както й казали. Лъвът дошъл, подушил, сбърчил ноздри и си тръгнал. Още дълго след това се хвалила свинята, че лъвът се бил изплашил и избягал.“
Ако беше само вонята от торната яма, не бих избягал от полесражението. Аз бях над тридесет години на бойното поле и често миризмата ме удряше в носа. Съпротивата не ме доведе до примирение, а ме подтикваше към още по-големи усилия. В Съюза по труда трябваше често да потискам по някоя иронична усмивка. Икономическите схващания на съюзните говорители на работодателите смятах за глупави. Доставяше ми удоволствие да им изнасям икономически данни, които, най-малкото, за известно време създаваха объркване. При моя анализ на обществените зависимости и при пледоарията ми за отричане от неолиберализма бих се усъмнил в себе си, ако моята политика не беше срещнала съпротива.
Решаващо за моето оттегляне беше, че Герхард Шрьодер има мандата на избирателите и един социалдемократически председател на партия не може да търси принципно разногласие със социалдемократическия бундесканцлер. С учудване и гняв проследих как след моята оставка Герхард Шрьодер опитваше да поведе ГСДП в грешната посока на така наречения Трети път. Стигнах до прозрението, че някои от ръководството на ГСДП, всичките те начело с новия председател на партията, не бяха разбрали с какво и защо бяхме спечелили парламентарните избори. Загрижен, председателят на Профсъюза на обществените служби, транспорта и комуникациите Херберт Май адресира до своя профсъюз, към който принадлежа и аз, следното писмо:
„Скъпи колеги, проявите и събитията през последните седмици предизвикаха дебат върху това трябва ли новото федерално правителство да смени политиката, която пренебрегва интересите на икономиката... Резултатът от избора за Бундестаг на 27 септември 1997 г. беше един ясен отказ от възвестеното от ХДС/ХСС и от СвДП продължаване на една, ориентирана предимно към предлагането, икономическа, данъчна, социална и пазарна политика. ГСДП и Съюз 90/Зелени постигнаха парламентарно мнозинство, защото двете партии бяха обещали да поставят в центъра на своята управленска дейност политиката за трудовата заетост, да преустановят материалното преразпределение отдолу нагоре и да се грижат за повече социална справедливост.“
За да не може да бъде отхвърлена преценката на Херберт Май като предубеждение на един „традиционалист“, цитирам Института по демография „Аленсбах“. Той стигна до резултата, публикуван във „Франкфуртер Алгемайне цайтунг“ през юни 1999 г. под заглавие „Губят ли социалдемократическите концепции блясък?“. Отхвърля се не основната идея, а политиката на правителството. „Предвид изборните резултати и тези, които воденото от ГСДП правителство трябваше да постигне през тази година, населението днес вещае за ГСДП, само няколко месеца след триумфалния резултат от избора за Бундестаг, негативна прогноза. Все повече са тези, които очакват, че в бъдеще ГСДП ще продължи да губи поддръжка. Извади ли се откритата дистанцираност на бундесканцлера в съвместния документ с Тони Блеър от досегашната програма на ГСДП, както и от собствената му политика през първите девет месеца, се натрапва впечатлението, че социалдемократическите концепции притежават днес толкова ограничена притегателна сила в обществото, че дори председателят на ГСДП не може да очаква успех. При това и дума не може да става, че основните социалдемократически идеи сред населението са излезли от мода. Една силна и грижовна държава, една широко изградена социална мрежа и идеали за равенство имат за населението голямо значение. Изходът от изборите за Бундестаг беше решение на народа за запазване на социалната държава и реакция на неодобрение на реформите на старото правителство. Това по никакъв начин не означава, колкото и често да го предполагаме, че избирателите първо търсят нови лица... Повече лична отговорност и по-малко намеса на държавата – с това населението свързва на първо място очакванията си за нарастващата социална диференциация; повече студенина и егоизъм, растяща безработица, несигурност и по-малко защита за онеправданите и малцинствата... Широко одобрение намират не само идеите за една силна държава и за една по възможност всеобхватна социална мрежа, а и идеалите за равноправие, които са съставна част на социалдемократическата програма. Едно относително мнозинство е убедено, че дадена страна се развива по-добре, когато запази не само равните шансове, а също и стремежа за равенство в успеха. Затова растящата критика към правителството не може да бъде обяснена с това, че класическите социалдемократически концепции са загубили привлекателната си сила сред населението.“
През лятото на 1999 г. беше изискан отново нулев рунд на заплатите или повишаване в рамките на инфлационното изравняване, за да се намали безработицата. При това беше недооценено, че в точно определен период безработицата в Германия усилено се покачваше, докато квотите за заплати именно през последните двадесет години стремглаво падаха надолу. На председателя на Съюза на германските профсъюзи Дитер Шулте му оставаше възможност само да отговори рязко. Той каза, че имало предложения по-малко добри и имало глупави предложения. Предложението заплатите да се повишат само в рамките на инфлационното изравняване определено принадлежало към вторите.
Председателят на Младите социалисти на провинция Мекленбург-Форпомерн Матиас Броткорб каза ясно, че дискусионните приноси на „модернизаторите“ започват да стават смехотворни. Той открито се надсмиваше: „Ние изискваме солидарност от предприемачите. Техните печалби само за 1998 г. са се покачили с около 30.5%. Предлагаме и увеличаването на печалбите да се обвърже с инфлационната норма.“ Говореше ми с убеждение. He беше за вярване! След немското обединение курсовете на акциите се покачваха година за година, а Dax-индексът стои на историческо високо равнище. Печалбите на предприятията скочиха неимоверно много. Повиши се броят на милиардерите. Наследяват се ежегодно големи състояния. Германският данъчен профсъюз посочва, че повече от 800 милиарда марки са изнесени от германците извън държавата в данъчните „оазиси“. Международният валутен фонд оценява в международен мащаб средствата, изнесени в тези „оазиси“, на седем билиона долара. Реалните заплати на наемните работници стагнират или спадат, а те тук отново дрънкат за нулеви рундове. Успехът, а това означава работа, все по-малко се цени, цени се все повече притежаването на пари. Какво развитие ни е довело до това духовно объркване, което ежедневно ни конфронтира с тези авантюристични предложения ?
(...)
С право преди изборите за Бундестаг ние говорехме за десолидаризиране на обществото. При това знаехме, че не единствено политиката е причина за промяна на ценностите. Когато въз основа на повишеното благосъстояние се разхлабят връзките с традиционните институции като семейство, църква или профсъюз, тогава нормите и ценностите стават относителни. Хомогенността на някогашните обществени класи и слоеве се е разтворила в големия брой социални битиета. Определено различни са начините на живот и начините на поведение.
Още Алекс д' Токвил, самият той либерал, беше предвидил едно такова развитие. „Искам да си представя – пише той – под какви нови белези може да настъпи в света отново деспотизмът: забелязвам една маса от приличащи си един на друг и равнопоставени хора, които се въртят безпомощно в кръг, за да си осигурят малки и обикновени неща, които изпълват техния уют. Всеки в своята единичност е чужд към съдбата на другия: неговите деца и неговите лични приятели олицетворяват за него целия човешки род; що се отнася до останалите съграждани, той седи до тях, но не ги вижда; той ги докосва, но не ги усеща; той съществува само в себе си и само за себе си.“
Над тази маса от отделни личности, смята Токвил, всеки би могъл да наложи едно абсолютно господство. Той трябва само да гарантира сигурност, ред и евтини удоволствия и да се грижи за възгледа, така че той да е достатъчен за щастливото съществуване. „Деспотизмът – пише той – не може никога да бъде сигурен за продължителността на своето съществуване, освен ако му се удаде да изолира хората един от друг.“
Както винаги, така и сега опасността от какъвто и да е вид тоталитаризъм по никакъв начин не е премахната. Когато днес например критични духове, имам предвид определени проявления на информационното общество, предупреждават за опасността от един възможен тоталитаризъм, техните опасения приличат на опасенията на Токвил: както могат да бъдат задоволени или най-малкото успокоени изолираните и десолидаризирани индивиди или групички посредством телевизионния екран, чрез зрими развлечения и оцветена информация, така би могло абсолютното политическо господство да попадне в същите ръце, в които неконтролираната, демократично предоставена власт да се разпростре над медиите. Изборът на медийния господар Берлускони за министър-председател на Италия е сигнал за това.
В края на ХХ век политическата идеология на неолиберализма съответства на един непознаващ причините и проблемите дух на времето, който възвисява индивидуализирането на обществото. На Свободната демократическа партия (СвДП) затова й харесва представата, че на нея принадлежи бъдещето. Понятна е тази политическа фата моргана, разбира се: всяка партия, която от години стои над бездната на политическото си съществуване, се нуждае от предпазване на самосъзнанието от илюзията за изпълненото с обещания бъдеще. Сляпата припряност обаче, с която неолибералите и „модернизаторите“ се захванаха с орязването на социалните успехи, възпрепятства по всяка вероятност мисленето за проблемите, които настъпват в едно десолидаризирано общество на лактите. Защото, ако е вярно, а за това говорят фактите, че едно десолидаризирано общество е предразположено към авторитарни форми на общност – да си спомним само успехите на деснорадикалите при изборите за провинциалните парламенти, тогава, най-после, един невъзпиран социално и държавностопански неолиберализъм погребва обществения фундамент на индивидуалната свобода.
На този фон дебатите за подрастващото поколение в ГСДП и при „зелените“ са повече от учудващи. СвДП от всички избори точно беше разбрала колко „въодушевени“ са хората от нейните постановки. А социалната действителност в либералните англосаксонски демокрации трябваше да бъде позната на политическото подрастващо поколение на ГСДП и на „зелените“.
Дори и днес, когато демократичните структури на западноевропейското общество са еднакви със северноамериканските, европейските страни имат все пак друго историческо развитие. Те имат други традиции и друга политическа култура. Възхвалява се индивидуалистично-либералната традиция в Съединените щати. Същевременно тя има и своите тъмни страни.
Достатъчен е един поглед върху историята на емиграцията от Стария в Новия свят, за да установим колко голяма например е била привлекателната сила на Съединените щати за анархистичното крило на европейското работническо движение. Към иронията на историята може да се прибави: първоначално анархистичните склонности на северноамериканското общество са се формирали най-трайно точно в оная област, в която би било най-добре да се мине без анархистичните емигранти, а именно – в областта на икономиката. Едва неотдавна американските комунитаристи разясниха на своите сънародници колко силно анархичната склонност на англо-американското пазарно стопанство възпрепятства създаването на чувство за колективност и на обществена солидарност. В една вече класическа пледоария за „силна демокрация“ Бениамин Барбер пише: „Анархистичното влечение има реално изразен усет за обществените тиранични сили – за държавата, за мнозинството, да, дори за властната възвишеност на правото, но спрямо личната тиранична власт остава сляпо, все едно дали произлиза от акционерните дружества, или от анархистичния дух.“
За европейците навярно не би било зле, ако в някои области на обществото се осланят по-малко на държавата. И за някои политически представители не би било зле, ако предоставят в ръцете на обществото някои от своите задължения. Това, че гражданите превръщат представителите на политиката в отговорни за всичко, което върви зле, е реакция на това, че тези представители от своя страна се обявяват за отговорни за всичко, което върви добре. Културата на демократическото участие в управлението предполага, че гражданското общество ще поеме част от отговорността. Втренчването на европейското общество в държавата пречи за създаването на оня подмладяващ пионерски дух, от който северноамериканското общество получава толкова силни импулси. Но също толкова малко се поощряват сплотеността и общото благосъстояние на обществото, когато в стопанския живот господства един фундаментален антиетатизъм, който осакатява политическата активност.
Никоя друга област от обществения живот не се влияе така силно от индивидуалните стремежи към печалба, както икономиката. Съвсем не е за учудване, че дори и ония, които иначе са отрицателно настроени към всякакъв полъх на свободолюбив дух в обществото и сега прекомерно бързо призоваха за „законност и ред“, несъзнателно защитават анархистичното увлечение на пазарното стопанство. Какво става обаче, ако печалбата не дойде? Точно тогава важи една друга истина. Защото, по всяка вероятност, сред предприемачеството по въпроса за пазарната икономика се борави с две истини – една за добрите и една за лошите времена. Ако едно предприятие трупа черни точки, тогава неговата пазарноикономическа истина гласи: никаква намеса на държавата в икономиката, никакви субсидии на възможните конкуренти и никакви социални и екологични данъци. Но когато не се получава печалба, картината се сменя. Започват да се изискват инвестиции. За останалите чрез фалит безработни държавата трябва да се грижи.
Все още господства единство за това, че един „свободен“ пазар първо се конституира чрез правилник, който регулира движението на стоките и стопанските процеси. Спорно е колко всеобхватна трябва да бъде тази регулираща система. Политиката се измерва с различен аршин от икономиката. Нейната цел е общото добруване, а не личната печалба. Високата безработица наистина изисква задължително политическо противодействие. Дотогава обаче, докато липсват за това съответстващи, автоматично регулиращи и контролиращи системи на пазарното стопанство, всяка икономическа политика ще се проваля при решаването на този проблем. Тази констатация не трябва да се възприема като оправдание на един бюрократичен контролиращ фанатизъм. Би било безсмислено да стегнем изцяло пазарната икономика в здрава броня от регулиращи механизми и да вържем динамичните й сили. Но навсякъде, където чрез пазарната икономика се създават социални отхвърляния, задача на политиката е да намери начин за разрешаване на проблема. He обществото трябва да слугува за добруването на икономиката, а икономиката – за добруването на обществото, тази стара истина се забравя винаги. И който често си я спомня, бива белязан като „вчерашен“, „традиционалист“ или „бетонна глава“. Защото общественото разискване за икономическото развитие и бъдещето на обществото, което в Германия се провежда под определението „дебат за месторазпределението“, е едностранно повлияно от неолиберално-консервативните възгледи на съюзите на предприемачите.
В своето, излязло през 1996 г., есе под заглавие „Терорът на икономиката“ Вивиан Форестър твърди, че на хората им се отнема способността да възприемат по друг начин икономическия и обществения ред, освен като редуцирани категории, предлагани от неговите представители. Тази критика на едностранно измеримия пазарноикономически обществен ред на отиващото си ХХ столетие може да се възприеме като потвърждение на ясновидската прозорливост на Токвил: „За да може да подчини по-добре хората – така пише Вивиан Форестър, – всяка власт отклонява човешкия организъм от трудното и опасно упражнение на разсъждението, избягва акуратността, която е толкова рядка, да, дори търсенето на акуратност, за да може да дирижира по-добре масите.“
Признавам, съюзите на предприемачите добре използваха благоприятния час за идеологическа офанзива. Никога преди това, от Втората световна война насам, не е имало за такова нещо по-удобно време от последните години. Заедно с падането на желязната завеса между Изтока и Запада се вдигна и една бариера на световния пазар. Пред икономическата глобализация вече нямаше никаква пречка. Разбира се, за западноевропейските, и преди всичко за живеещата от експорт немска икономика, глобализацията е едно силно предизвикателство. Производителите трябва да настояват при новите обстоятелства на остра глобална конкуренция за напасване на домашните рамкови фактори и за подобряване на техните производствени условия.
Но немската експортна икономика е най-конкурентоспособна сред големите индустриални държави. За да запазим тази преднина, трябва да инвестираме. Нуждаем се от добри средни и висши училища, от отлично обзаведени изследователски организации и от добра инфраструктура на пътищата, железопътните и телекомуникационните връзки. Бъдещето ще принадлежи на онази икономика, която разполага с най-голяма продуктивност на енергия и с екологично поносими технологии. В сравнение с европейските боледуващата английска икономика плаща сега за „традицията на подинвестицията в държавата“, както установи министерството на Гордън Браун. „Ролс-Ройс“ и „Роувър“ бяха купени от немските автомобилопроизводители. Само да си представим какво би станало в Германия, ако „Мерцедес“, BMW и „Фолксваген“ биха били купени от английски автомобилни фирми. И англосаксонската традиция на социалното разграждане е икономически неразумна.
Дори Шрьодер и Блеър пишат в своя документ: „За нас общественото задлъжняване не може да бъде отхвърлено – по време на цикличен скок това може да има смисъл, да задвижи автоматичните стабилизатори. А задлъжняването с цел по-високи обществени инвестиции, като строго се спазва „златното правило“, може да играе важна роля в засилване на предлагането като страна на икономиката.“
Който отхвърля социалната държава, не разполага повече с автоматични стабилизатори. „Традицията на подинвестицията“ се прехвърля сега и в предприемаческия бранш. Дерегулираният световен финансов пазар предлага във финансовите натрупвания и в спекулативните области норми на печалба, които са по-високи от тези в производствените предприятия. Поради тази причина финансовите инвестиции нараснаха по-бързо от производствените. Установеният спад на инвестиционната квота в европейската общност от средата на седемдесетте години сигурно се дължи на това. Световният финансов пазар без съмнение не само има отражения в инвестиционните квоти, а и води до един осезаем обрат предприемаческата култура. Все повече предприятия си осигуряват капитал чрез участие на борсата. Така те все по-силно са обвързани с краткосрочните интереси на акционерите (Shareholder). Това води до положението, че решенията се определят чрез бързо мислене и вариращи разходи. Към вариращите разходи принадлежат най-вече разходите за заплати. Ако много десетилетия работодателят още беше сътрудник и поради това – призван към съотговорност и съучастие, сега той се е редуцирал в бюро за разходи.
Това е същността на нещата и тя едва ли може да бъде по-добре онагледена освен с онова събитие, от което у Вивиан Форестър се разпали „свещеният гняв“.
Да си спомним: във всички новини 8 март 1996 г. беше обявен като „черен петък“ за международните финансови пазари. На Уолстрийт Dow Jones-индексът се беше срутил, европейските и други борсови курсове също паднаха. Тази паника беше предизвикана от публикация, че безработицата в САЩ е достигнала неочаквано високо равнище. Американското пра вителство беше оповестило, че през изминалия месец февруари са създадени 705 000 нови работни места. Във връзка с този срив на курса „Монд“ от 12 март 1996 г. отбеляза, че борсите също реагират чувствително на „всяка лоша новина“.
С това вече всичко е казано. Даниел Готверт смяташе: „Направо си е перверзен знак, когато една фирма съобщава, че възнамерява да съкращава работни места, и тогава скачат акциите.“ Покачващи се курсове на акциите е самò по себе си онова, което повечето акционери очакват от отговорните мениджъри на своето предприятие. He e учудващо, че големи акционерни дружества постигат огромни печалби на борсата точно в тези времена на висока безработица.
Така поднесено, това поставя под съмнение логиката, която принуждава предприятията към съкращения, за да поддържат висок курса на своите акции. Така абсурдно би било и да се обвинява една частна фирма в стремеж към печалба. Печалбата е смисълът на нейната стопанска дейност. He става въпрос и за проклинане на рационализациите. Тяхната цел е повишаване на производителността. Продуктивността е един съществен фактор на стопанската мощ.
Тя е предпоставка за късо работно време и за добри заплати. Рационализация и концентрация на производството са единственият шанс за някои предприятия да се докажат в грубата глобална конкуренция. Други предприятия, които вече участват блестящо в играта, опитват и чрез изгодни в ценово отношение предложения да увеличат своя дял на пазара. А пък трети се стремят само да повишат своята печалба. Според правилата на „свободното“ пазарно стопанство нищо самò по себе си не е осъдително: и защо един частен предприемач ще трябва да ангажира работна ръка, от която не се нуждае? Задача на политиците е да се грижат частната пазарноикономическа дейност да протича в рамките на един правилник, който да принуждава извършващите такава дейност да съблюдават социалните и екологичните изходни точки.
В Германия и сега все още съществува политически климат, когато който почне да се занимава с такава задача, веднага може да прочете и да чуе, че му липсва модерно мислене. За това допринасят и съюзите на предприемачите. Те, със своята кампания „Германия не е конкурентоспособна, искаме работни места в чужбина“, създават климат, който затруднява прокарването на решения, насочени към общото благо. При това видът и начинът, как се заблуждава обществеността чрез разпространяване на фалшиви факти и несъответстващи на истината аргументи, граничат с народооглупяване.
Неолиберализмът не би завоювал така лесно идеологическото въздушно пространство над Германия, ако не беше се продавал с патоса за обществената полза. Дълго време вярата в благословеността на един неограничен стопански растеж беше ядрото на тази идеология. Икономическите критици на необуздания растеж бяха накарани да замлъкнат с твърдението, че растежът гарантирал повече работа. След като обаче стана ясно, че икономиката нараства и с „безработни“, трябваше да се включи нов принцип, за да се бетонира обществената полза от предприемаческите интереси: колкото по-голяма е печалбата на предприемача, толкова по-ограничена е трудовата безработица. В действителност безработицата е във взаимна зависимост от печалбата – една корелация, но с два противоположни знака. Когато едно предприятие не постига никаква печалба, то не се разширява и закрива повече работни места. Това е едната истина. Другата истина е: едно предприятие може да повиши печалбата си, като се освобождава от заетите в него. В една икономика без съответстваща социална уредба още дълго време печалбата няма да бъде гарант за работа. Защо тогава се подвежда обществеността с полуистини ? Никой сериозно възприемащ се човек не оспорва, че работодателите допринасят също за общото добруване, преследвайки своите интереси. Но невинаги това, което е от полза за икономиката, е добро за хората.
Колко голяма тежест възлага икономиката в едно систематично въздействие над общественото мнение в името на собствения си интерес, може да се измери много добре по възхода на лобирането. Консултантски фирми получават днес добри пари, като за целите на своя възложител манипулират мнения, създават настроения, „обработват“ вземащите решения. Често истинските аргументи в името на общото добруване биват пренебрегнати чрез измъдруваните техники за убеждение на наетите в служба на партикуларни интереси професионални манипулатори. На политиката могат да се търсят много кусури, справедливи и по-малко справедливи, но едно не може да й бъде отречено: за една демократична политика общественото благо е последната цел. Тази цел определя постъпката на „актьора“ така силно, че дори и най-корумпираният не би могъл да избяга от нея.
Глобализацията – нейните предизвикателства и предполагаеми последици – предизвиква несигурност в икономиката и в обществото. Върху това се гради идеологическата офанзива на неолиберализма. Глобализацията беше раздухана като страшилище, за да може страхът да направи обществото по-склонно към отстъпки. Местоположението на Германия, едно от най-добрите в света, беше оплюто, за да се наложат намаляването на данъците на предприятията, социалното разграждане и ограниченията на трудовите възнаграждения.
Заедно с глобализацията гибелта на комунизма облагодетелства политическото наддаване на неолиберализма. Безусловната капитулация на „реалсоциалистическия“ икономически и обществен ред постави точка на конфликта Изток–Запад. Демокрацията и пазарната икономика бяха победили.
Циниците навярно изпадат в носталгия, когато се сетят за Студената война. Колко удобен беше за Запада двуполюсният световен ред – ясното разделяне на западно-капиталистически и източно-комунистически сфери на власт и влияние! Самото сравнение с ужасния източен антимодел придаваше на западните демокрации достатъчна легитимност. В бъдеще тези демокрации трябва да се измерват по своите претенции и да се доказват чрез своите цели. „Желязната завеса“ не допускаше на западния трудов пазар конкуренцията на „силния мъж“ от Изтока. И в глобалната конкуренция на икономическите системи социалната пазарна икономика превъзхождаше плановата. За човека от Запада постоянният растеж на неговото благосъстояние изглеждаше като нещо естествено. Наистина, благосъстоянието имаше своята цена: нарастващото разрушаване на природата и експлоатацията на суровини в Третия свят. Но цената за прахосничеството на ценни ресурси Западът трябваше да заплати само отчасти. Неговият принос срещу глада и нищетата в бедните страни, които доставяха суровините, остана незначителен.
Падането на Берлинската стена завари Запада неподготвен. Толкова бързо развитие не беше очаквано. Едва днес става ясно какво се промени с това. Студената война беше белязана с изразходване на големи технологични и финансови средства за осъществяваната надпревара във въоръжаването. Тя беше белязана и от остра идеологическа борба, и от конкурентна битка между двете икономически системи. Безнадеждно победеният Източен блок би бил принуден още по-рано да даде клетвена декларация, ако не беше се окопал зад бодливата тел.
Едва след като стената беше съборена, се видя пълният размер на банкрута. Оттогава, независимо от някои изключения, навсякъде по света господства пазарната икономика. И светът се организира съгласно нейните закони.
Ако представим източно-западния конфликт в икономическия и обществения строй като графична ос, десният полюс представя капитализъм със силно англо-американско изражение, а левият – комунизъм със сталински структури. Между тях обаче лежи един широк център, в който се разграничават елементи и на двете полюсни системи. Теоретиците на конвергенцията от петдесетте се надяваха, че конфликтът Изток–Запад би отшумял, ако биха се доближили двете икономически системи. Тези илюзии се подхранваха и от търсенето от демократичните социалисти на „трети“ път – път, който искаше да обедини предимствата на полюсната система и да изключи недостатъците.
Свободно пазарно стопанство и демократичен обществен строй трябваше да бъдат свързани със социалната сигурност. Сега, след като конфликтът Изток–Запад е история, стана ясно, че с разпадането на старата двуполюсна система не беше сложен едновременно край на глобалната надпревара на системите. Тя продължава по-мирно, по-демократично, по-безопасно от преди, но едва ли е по-малко остра и по-малко идеологическа. Тя премести своята тежест. След гибелта на комунизма сега на левия полюс стои социалната пазарна икономика. Англо-американското виждане за пазарна икономика е противоположно на европейската версия за социално пазарно стопанство.
Докато социалната пазарна икономика беше заела центъра на оста на глобалната конкуренция на системите, тя беше значително недосегаема. Основните сили на сблъсък в битката между двата полюса в известна степен бяха минали над главите им. Съществуването на комунизма донесе защитен период за социалната пазарна икономика. Това допринесе в значителна степен за „победата“ на капитализма. В сравнение с постигнатото в Западна Европа равнище на благоденствие и на социална сигурност „реалният“ социализъм губеше остатъка от своята атрактивност.
Сега вече е отминал защитният период на социалната пазарна икономика.
Неолибералите от всички страни се обединиха и се приготвиха за атака. Който не съдейства за социалното разграждане, ще бъде наказан от финансовите пазари. При рендитни очаквания от 115% за повишаване на заплатите място няма. Всички граници за неудобство паднаха. Уолстрийт се чуди, че Дойче банк плаща на пет банкови мениджъри за пет години 335 млн. дм за заплати и възнаграждения. Във времето на акционерния баланс на печалбата работодателят не е повече сътрудник, който трябва да съотговаря и да съопределя, a e само един фактор на разходите.
Затова днес е важно да се защитава активно социалната пазарна икономика. Затова е важно тя да се развива, за да бъде на висотата на предизвикателствата на бъдещето – също и в екологичен смисъл. Важно е да се проектира и да се наложи европейски модел на социална държава, която в глобалната конкуренция на системите да превъзхожда англосаксонския капитализъм.
От само себе си се разбира, че в идеологически нажежена от неолиберализма атмосфера една социалдемократическа реформаторска политика среща съпротива.
He само при Малките, а и при Големите днес липсва алтернатива. От загиването на комунизма идеолозите на неолиберализма правят заключението, че всякаква алтернатива, свързана с днешната форма на пазарното стопанство, трябвало да бъде непригодна. Точно това искаше да ни внуши американският икономист Френсис Фукуяма с твърдението, че разпадането на Източния блок означавало „края на историята“. Да призоваваш „края на историята“ е един вид неолиберално заклинание срещу зли духове. На левицата най-после трябваше да й се избие от главата оня лош дух, от който тя изглеждаше обсебена – духа на утопията.
Учудващо е колко си влияят днес много от държащите се като екзорсисти (заклинатели срещу зли духове) и как се насилват да разглеждат историята само в една посока, безалтернативно. Жан-Франсоа Кан, французин, публикува през 1995 г. книга за това. Тя носи особеното заглавие „Уникалната идея“. Четиридесет години преди него полският философ Лешек Колаковски беше публикувал по този въпрос станалата известна книга „Човек без алтернатива“. Тя беше вик срещу сталинските забрани върху мисленето, срещу картината на света, в която, с помощта на диктатурата на пролетариата, беше дошъл краят на света.
Едноизмерното мислене не може да бъде вечно, то е несъвместимо със свободата. Въпросът е само колко дълго още ще продължава безразсъдството, че в един свят на технологиите с непредвидими виртуални възможности обществените алтернативи остават безсмислени. А някъде, във Франция например или в САЩ, открито се дебатира върху икономическото положение и обществените последици. И въпреки това се остава с впечатлението, че като че ли интелектуалците в Германия се намесват много нерешително. Дали преживяното от онзи епохален обрат на 1989/90 г. не ги беше изтощило, та те се нуждаеха от творческа пауза? Или някои са мудни, защото историята най-после беше изпълнила тяхната дълго лелеяна мечта за национално преоткриване? Или другите са обезверени, защото техните някогашни анализи за бъдещото развитие са се оказали погрешни и утопиите им – измамни? А може би все пак това е един съвсем банален пристъп на модерна меланхолия (Fin-de-siecle-Melancholie), който кара немските интелектуалци да се държат настрана? И то точно сега, във фазата на технологическо и икономическо преустройство, малко преди настъпването на новото хилядолетие, където за всички нас нищо не би било по-нужно от едно духовно ориентиране, където четири милиона безработни неотложно биха се нуждаели от друга политическа култура, различна от тая на ненамесата (Laissez-faire)! Политическа култура, която не изисква само едно – повече печалба! Която невинаги и не на всяка цена се домогва до повече блага. Чиято постоянна цел са повече демокрация и обществено участие, повече знание и образование, повече качество на живот и човешко единение.
По-скоро тихото участие на интелектуалната левица, която в сравнение с някогашните бойни викове почти събужда впечатлението за духовна капитулация, се обяснява чрез друг, по-общ цивилизационен процес – самобитното мислене все повече изчезва под голото възпроизвеждане, под репродуктивността.
Все пак има знаци за пробуждането на интелектуалните леви. Тиражът, който страстното полемично съчинение на Вивиан Форестър достигна за кратко време във Франция („Нойе Цюрихер цайтунг“нарича тази книга „отдавна чаканата първа стъпка за отвоюване на полето на популярната обществена критика за левите“), говори за това, че все още (или вече отново) е възможен широк реформаторски съюз между гражданско съзнание и дух. И в Германия също. Такъв съюз между мнозинството от народа и интелектуалците в миналото се беше доказал като най-добрата хранителна среда за дълбокообхватни социални реформи. Социолози установяват нарастващо идентифициране на мнозинството с ценности, които преди всичко са били класифицирани от запитаните като „леви“. С понятията „ляво“ и „дясно“, казват „модернизаторите“, хората днес вече не могат да направят много. Допитванията доказват обратното: по-точно допитаните граждани не биха могли да класифицират определени ценности на левите и на десните.
Все още резултатите от допитванията за ценностното съзнание на германците допускат заключението, че в Германия съществува главното предразположение към широко одобрение на една ценностно определено лява политика.
Хората бяха разбрали, че социалната държава трябва да бъде реформирана. Те бяха и са готови да поемат и ограничения. Да си спомним, че Норберт Блюм точно за една година беше спестил от пенсионерите и от безработните 98 млрд. дм. Гражданите подкрепят реформата на социалната държава, но само при условие че това ще става справедливо. Социалните ограничения предизвикват обществени битки за преразпределение. Точно в такова време се търси политика, която действа според принципа на социалната справедливост.
В САЩ, където неравенството на приходите и на условията на живот през последните десетилетия силно е нараснало, един от водещите икономисти по въпросите на пазара на труда Ричард Фриман говори днес за „икономика на апартейда“. Целият икономически успех на неолибералната „Рейгъномика“ била само ползата за ония 5% от обществото, които и бездруго вече са познали радостта от живота. Всички други били загубили – бедните станали още по-бедни. Фриман се страхува от една нова краткотрайна или продължителна класова борба. Това, което важи за Америка, е възможно да важи с основание и за Европа. В Европа левите правителства дойдоха на власт, защото гражданите отхвърлиха социалната студенина на неолиберализма. Ако политиката не чуе вика за помощ на гражданите и не въведе подобрение, протестът ще намери други начини за изява. Към радикалните партии ще се влеят нови привърженици, ако социалдемократическите правителства на Европа проиграят своя неповторим шанс да противопоставят на неолиберализма, който доведе до драматични валутни и финансови кризи, един социалдемократически обществен модел. Абсолютно необходимо е на обществения дух и в икономическия живот да се придаде нова стойност. Никаква друга задача и друга цел не може да има левицата. Под понятието „социализъм“ отначало се разбираше не една определена производствена система, а единствено усилията да се канализират индивидуалните или егоистичните стремежи на хората така, че да бъдат от полза на общото.
Заедно с познатите, свързани с всеобщата социална промяна причини за загуба на обществен дух, не на последно място глобализацията допринася и за отслабване на насочеността на икономиката към общественото благо. При глобалните условия на икономическата конкуренция националнодържавните инструменти се намесват в още по-ограничен мащаб. Традиционната национална икономика, която не изпускаше от поглед изравняването на отделните икономически интереси за благото на цялото в националнодържавните рамки, ще става все по-недостатъчна с напредващото интернационализиране на пазарите. В глобалната конкуренция всяко предприятие се бори самò за себе си, самò си изчислява успехите – и се задоволява с това. He съществува никаква демократично легитимирана инстанция, която да се опита да съдейства за по-висше изравняване на интересите.
Да се инжектира нещо като дух на солидарност в глобалните икономически отношения, не се получи, както и с призивите към морала на актьорите. Става дума повече за това, с най-малка мярка на ограничения да се структурират правилата на международните икономически отношения. Без съмнение налагането на такива правила на световния пазар се нуждае от властова позиция. Нито една европейска страна не притежава такава позиция, но затова пък Европейският съюз има. Членовете на Европейския съюз трябва да се разберат за една обща икономическа и финансова политика, Германия трябва по-упорито да настоява в Брюксел за по-обхватно уеднаквяване на данъците. Профсъюзите трябваше по-енергично да атакуват координирането на европейско равнище на тарифната политика. Приемането на Европейска социална харта, с която Общността се задължава да се бори срещу безработицата, може да бъде само една първа необходима стъпка по пътя на един европейски социалнодържавен модел.
Развитието на такъв модел би имало предимството не само да засили позицията на социалната пазарна икономика в глобалната конкуренция на системите спрямо „чистия“ капитализъм, а и да създава властова база за налагане на необходимите правила на световния пазар. Тя би могла да бъде също и катализатор за чувството на принадлежност на европейците към една наднационална структура, за създаването на европейско „национално чувство“. За много хора Европейският съюз все още не е вътрешна убеденост, а целесъобразно споразумение за запазване на икономическите или на политическите предимства. Като политическа или културна визия Обединена Европа се появява само в патоса на неделните оратори. В действителност пред мечтата стои трезвото разбиране, че средствата на националнодържавната политика на една глобализирана икономика не могат вече да се справят.
Чувството на принадлежност израства от общото емоционално пространство. Но как да функционира то, докато европейското емоционално пространство не е нищо повече от един общ свят на стоки ?
Самото потребление сигурно не е създадено да подтиква към трайно чувство за принадлежност – независимо от това, че след привлекателността на социалната мрежа все повече хора ще възприемат стоковия свят като емоционално пространство, от което те остават изключени. He само разграждането на конкурентните препятствия в хода на глобализирането, а и големите усилия, към които почти всички страни са принудени да пристъпят, за да изпълнят критериите на Маастрихт, доведоха до нови социални трудности. Не е нужно да се спори за това дали не би било по-целесъобразно, ако преди валутния съюз европейското обединение се оформи по-тясно в други сфери. Влакът потегли и трябва да пристигне. При всички случаи общата валута не трябва да доведе до продължително отслабване на социалната политика. С право хората не биха приели Европа, която произлиза само от такава обща валута. Валутният съюз ще се доказва според мярката на двигателната си сила за бъдещото развитие, как провокира по-нататъшните обединителни стремежи на Европейския съюз и как ускорява единната данъчна политика, политиката за трудовата заетост, единната икономическа политика и не на последно място – последователната единна социална политика. За да може сред хората на Европа да се създаде чувството на принадлежност, за да може да се създаде нещо като „нация Европа“, Европа трябва да успее като демократичен проект, но също и като проект на социалната справедливост.
А фактът, че още не сме стигнали далеч, се дължи на това, че все още липсва европейска идентичност. Да я създадем, стъпка по стъпка, е духовна и образователна задача. Пазарът не може да направи това. Обществените проекти, които са формулирани само в категориите на производствената икономика, противоречат на западноевропейската култура. Те свеждат човека, желаещ свобода и достойнство, до един флексибилен обект, който трябва да се нагажда към всякакви условия за увеличаване стойността на капитала. Затова обявеният като Трети път – приспособяване на политиката към мними икономически принуди, е погрешен път.
* * *
Откъс от книгата на Оскар Лафонтен „Сърцето бие отляво“.
Оскар Лафонтен е виден германски политик, бивш председател на ГСДП, съосновател на лявата партия Die Linke
Няма коментари:
Публикуване на коментар