Падането на „реалния социализъм“ и реставрацията на капиталистическите отношения в страните от Източна Европа и в СССР доведоха до рязка промяна в отношението на гражданите към Маркс и към неговото духовно наследство. Критично отношение към него се появи дори у хората, които навремето изучаваха и преподаваха марксизъм. Тук иронията на историята е в това, че тази метаморфоза нагледно потвърждава старата истина на марксизма за зависимостта на промяната в съзнанието на хората от промяната в общественото им битие.
Нова Русия не прави изключение. Желаейки да се чувстват комфортно в новите обществени условия, много учени и преподаватели в руските висши училища от известно време започнаха да ме убеждават, че учението на Маркс, неговите идеи и идеали принадлежат на ХІХ век, изцяло са опровергани от историята и затова не си струва да се отнасяме сериозно към тях, а камо ли да ги преподаваме на младото поколение.
Като не се съгласявах с тези разсъждения, аз обяснявах, че е рано учението на Маркс да се изхвърля от парахода на съвременността, тъй като то запазва своята актуалност поне защото е органически свързано с осмислянето на капитализма като цялостна система, чиято еволюция съвсем не е завършила. При това ми се наложи да доказвам елементарната според мен истина: докато е жив капитализмът, ще живее и марксизмът като негово най-дълбоко научно разбиране. Изказвах и предположението, че скоро ще възникне нова вълна на интерес към Маркс и марксизма. (...)
Глобалната криза на капитализма изцяло потвърди тези предположения. Както е известно, тя породи невиждано по-рано търсене на марксистка литература и преди всичко на „Капиталът“ на Маркс. Това търсене е свързано с факта, че в съвременността с особена сила се проявиха онези противоречия и тенденции в обществения живот, които навремето бяха предсказани от автора на тази велика творба.
За обективност ще отбележим, че наред с повишения световен интерес към „Капиталът“ на Маркс не престава да расте и литературата, критикуваща Маркс и марксизма. Очевидно няма смисъл много да се говори за критиката, която буквално е заляла руските средства за масова информация – за съжаление тя е на по-ниско от всяко общоприето равнище. Какво ли само не приписват на Маркс: оказва се, че той е виновен за това, че в Съветския съюз е имало ГУЛАГ, че едва ли не е родоначалник на съвременния световен тероризъм, че дълбоко в душата си е бил антисемит и семеен тиранин и така нататък. (...)
Наред с подобна повърхностна журналистика и публицистика расте издаването на многочислени фундаментални трудове, проникнати от критика на Маркс и на съвременната лява идеология. Трябва да се признае, че всички крупни издания по обществени и философски науки, отпечатани или преиздадени в постсъветско време, носят в себе си значителен заряд антимарксизъм. Достатъчно е да се позовем на известни чуждестранни имена като Карл Попър, Раймон Арон, Даниел Бел, Франсис Фукуяма и на многобройните преиздавания на трудовете на такива наши мислители от миналото като Николай Бердяев, Сергей Булгаков, Борис Вишеславцев, Иван Илин и др., за да се разбере, че идеите на Маркс продължават да са актуални и в наше време.
За природата на социалния идеал
Според мен мисълта, че „марксизмът е загинал от марксизма“, е най-разпространеното антимарксистко твърдение сред съвременните противници на марксизма. Именно това твърдение провъзгласи Карл Попър в послеписа към руското издание на своята книга „Отвореното общество и неговите врагове“ през 1992 година 1. При това, както показва анализът на неговия труд, под марксизъм той разбира единствено неговата сталинска версия, която в същността си няма нищо общо с автентичния марксизъм. При такава трактовка на марксизма от него се изключва хуманистичната му същност, материалистическата диалектика се подменя с метафизика, историзмът отстъпва място на „историцизма“, свободата – на „желязната необходимост“, същността – на неизбежността, социализмът – на тоталитаризма, науката – на религията и на вярата в идеята за „земния рай“.
Най-дълбоките възражения на антимарксистите са против научно-философското обосноваване на социалния идеал на Маркс и на произтичащите от него следствия. Същността на тези възражения може да се сведе до следното: този идеал е утопичен, обосноваването му не издържа обективната критика нито в научен, нито във философски план. Този извод нерядко се подкрепя с позоваване на марксистка литература, в която съдържанието на социалния идеал на Маркс или се изопачава, или се подменя от средствата за неговото постигане, сред които на първо място се поставят класовата борба, насилието, терорът и т.н. Да разгледаме този проблем по-подробно.
Като осмисля мястото на своя социален идеал в историята, Маркс пише в „Икономическо-философски ръкописи от 1844 година“: „Той е решението на загадката на историята и той знае, че е това решение.“2 Именно тези думи, които никога не са били скривани от обществеността, говорят точно за ролята и значението на социалния идеал на Маркс в световната история и все пак досега се разбират неадекватно не само от противниците, а и от много привърженици на марксизма.
Например като идеал на Маркс често се привеждат знаменитите му думи: „Философите само по различен начин обясняват света, но работата е в това, че той трябва да бъде променен.“ 3 И се затъмнява проблемът: защо, поради какво обществено устройство трябва да се променя светът? Т.е. остава неизяснен въпросът за природата и съдържанието на социалния идеал, който е вдъхновявал и подтиквал Маркс към борба за изменение на света.
Какво всъщност представлява социалният идеал на Маркс по природа и по начин на обосноваване ?
Веднага ще отбележим, че Марксовото разбиране за социалния идеал съществено се различава от общоприетото кантовско разбиране за идеала като формална нравствена норма, по която трябва да се равнява човешкият живот, но която по принцип е непостижима, както е недостижима линията на хоризонта, колкото и да се придвижваме към нея. Такова разбиране прави социалния идеал изначално непостижимо, следователно и ненужно явление в обществения живот.
У Маркс срещаме нещо съвсем противоположно. Според него няма пропаст между обществения идеал и социалната действителност, между дължимото и съществуващото. Социалният идеал се поражда генетично от обществения живот и от своя страна влияе върху него. В това движение на социалния идеал най-тясно са вплетени материалистическата му природа и диалектиката. Той не е натрапен извънжизнен или свръхжизнен идеал, а е общественият живот, взет в развитие, в зряла и съвършена форма. В съзнанието на човека или на група хора той се явява отражение на реална обществена тенденция, която с времето става доминанта на историческото развитие. Според нас за Маркс социалният идеал е прототип на бъдещето в настоящето. Като образ на съвършеното бъдеще, снемащ противоречията на настоящето, социалният идеал определя поведението на човека, на групата, на класата или на цялото общество. Неговото осъществяване е не само възможно, то е исторически необходимо.
Спирайки се на произхода или на метода за извеждане на такъв идеал, Маркс пише: „...от собствените форми на съществуващата действителност да се развие истинска действителност като нейна необходимост и крайна цел“ 4.
Както се вижда, тук „необходимото“ у Маркс не е формална нравствена норма, а „съществуващото“, взето в перспектива. За съжаление именно това не могат да разберат и да приемат много изследователи и философи, пишещи за отношението между идеала и действителността.
Например според един от тях, известния руски философ идеалист Борис Вишеславцев, „нищетата на марксизма“ се състои в това, че в него неправомерно са съединени диалектиката и материализмът 5. От негова гледна точка самият метод на диалектическия материализъм е нонсенс: или диалектика, или материализъм, или диалектика без материализъм, или материализъм без диалектика. Ето как той обяснява това. Философията е наука за всеобщото, а всеобщото винаги е идеалното, следователно самата постановка на въпроса дали е възможен диалектическият материализъм е неправомерна, носи в себе си противоречие. По такъв начин според Вишеславцев се руши цялата философия на марксизма, а следователно и обоснованите от нея социални идеали.
Според мен обаче този извод е твърде прибързан: „философията като наука за всеобщото“ може да бъде не само идеалистическа, а и материалистическа. Всъщност категорията „всеобщо“ има не само идеално, а и съвсем материално съдържание. То съществува в реалната действителност, от една страна, като единичен и особен факт, от друга страна, като своеобразно родово явление. С търсенето именно на тези явления се занимава материалистическата философия. С нея е свързан например известният призив на Ленин да се изучава опитът на масите, който има всеобщо значение.
Критиците на Маркс особено често твърдят, че науката за социализма изобщо е невъзможна: социализмът може да бъде или идеал, или наука. Според тях научният социализъм като съставна част на марксизма е нелепост, дървено желязо. Науката не може да има работа с необходимостта, тя не може да описва идеали. Наука и нравственост, наука и необходимост са полярни, несъвместими неща 6. В действителност разликата между необходимото и съществуващото не е абсолютна. Разбира се, науката се занимава преди всичко със съществуващото, с истинното, но необходимото не е длъжно винаги да противоречи на съществуващото и истинното. Нещо повече, то може да бъде тяхна естествена проява и продължение. Именно такава е природата на социалния идеал на Маркс.
От позициите на този идеал Маркс е осмислял историята на човечеството и е предсказвал нейното развитие. За разлика от гледната точка на стария съзерцателен материализъм той назовава своята позиция „гледната точка на новия материализъм“ 7. Тя предполага не съзерцателно, както е у Фойербах, а действено, практическо отношение на човека към действителността.
Какво е съдържанието на този идеал?
Хуманизмът на идеала и думата на историята
Както вече отбелязахме, много руски и чуждестранни философи често свързваха и свързват идеала на Маркс с неговия известен ХІ тезис за Фойербах, където е показано принципното отличие на изцяло действения марксистки светоглед от съответните чисто съзерцателни възгледи на домарксистките философи. В действителност Маркс излага своя идеал в Х тезис, където говори пряко за гледната точка на новия материализъм, изразяваща не съвременното му гражданско общество, а бъдещото „човешко общество“, или „обобществилото се човечество“. Ето този тезис, публикуван от Ф. Енгелс през 1888 г.: „Гледната точка на стария материализъм е гражданското общество; гледната точка на новия материализъм е човешкото общество, или обобществилото се човечество.“ 8 Според Маркс именно такова, в същността си хуманистично, общество трябва след време да замени съществуващото буржоазно общество, постоянно раждащо отчуждение и многообразни социални антагонизми.
Следователно социалният идеал на Маркс е бъдещо „човешко общество“, в което са осъществени свободата и еманципацията на всеки отделен индивид. Ще напомня, че „еманципацията“ според Маркс „се състои в това, че тя връща човешкия свят, човешките отношения на самия човек“ 9. Това става възможно и реално само в посткапиталистическата епоха, когато в замяна на частната собственост и стоково-паричните отношения идват индивидуалната свобода и непосредствено човешките безкласови отношения. Както пазарът, зародил се в зората на човешката цивилизация, достига своя разцвет при капитализма, така свободата на индивида, появила се по изключение в недрата на класовото общество, става правило в епохата на изчезване на класите.
От казаното следва, че Маркс, въпреки многобройните съвременни опити да го превърнат в идеолог на тоталитаризма, в своя анализ на обществото и на историята винаги се е придържал към хуманистични възгледи. Неговият хуманизъм обаче принципно се различава от хуманизма на историческите му предшественици и на редица от последователите му. Тази разлика засяга преди всичко разбиранията за човешката личност и за методите на нейното освобождение.
Що е човекът: затворено в себе си природно същество ли, или резултат на обществените отношения, своеобразно общество или дори човечество в миниатюра? От отговора на този въпрос зависи много в социалната наука и в обществената практика. В историята на мисълта има два характерни подхода към него. Първият, свързан с решението на известната загадка на Сфинкса, разглежда човека като отделно природно същество; вторият, споделян от Маркс, се базира на убеждението, че „общественият човек“ е основата за решаването на загадката на историята.
Маркс смята абстрактното разбиране за човека като отделно и неизменно същество на природата следствие от отчуждението на хората в обществото, което пречи да се види у всеки индивид обществено-историческа личност, свързана с хиляди нишки със себеподобните си и променяща се в съответствие с измененията на обществото 10. За съжаление абстрактното разбиране за човека все още господства в главите на много учени обществоведи и на много политици. За тях човекът си остава своеобразен „атом“, затворен в себе си частен индивид. За Маркс обратно: „човекът, това е светът на човека, държавата, обществото“ 11. За него същността на човека не е „абстракция, присъща на отделния индивид. В действителност тя е съвкупност от всички обществени отношения“12. Тя трябва да бъде опозната и в съответствие с нея да се измени или да се организира съществуващият свят.
Ще отбележим, че противоположно на абстрактния хуманизъм на Фойербах в неговата теория за „всеобщата любов“, Маркс нарича своя хуманизъм „практически“ или „реален“ и в този смисъл го отъждествява с комунизма 13.
Противоположността на двете посочени гледни точки, на двата подхода към човека Маркс фиксира още в ранните си произведения, водейки принципна полемика с философите и политикономистите, които в своите изследвания не излизат извън рамките на отчуждените буржоазни отношения, деформиращи и изопачаващи обществената природа на човека. Във връзка с това той пише: „Следва да се избягва „обществото“ отново, като абстракция, да се противопоставя на индивида. Индивидът е обществено същество. Затова всяка проява на неговия живот... е проява и утвърждаване на обществения живот.“ 14
Маркс разглежда отчуждението на човека от обществото като противоречие, което рано или късно трябва да бъде преодоляно, „снето“ от историята. „Снемането“ на това противоречие е именно процесът на осъществяване на социалния идеал на Маркс. Сполучливо е мнението на съвременния философ Карл Кантор за това: „Противоречието между творческото могъщество, свободата, величието на Човека (като родово същество) и безсилието, робството, нищожеството на милиони и милиони отделни индивиди – ето кое е измъчвало Маркс... Маркс започва там, където свършва Хегел. На Хегел му е било по-леко: той е резюмирал историята. В същата тази история Маркс е искал да види възможност за бъдеще, в което разривът между свободата на Рода и несвободата на индивида ще бъде преодолян.“15
Маркс нарича обществото, надмогнало социалното отчуждение и състоящо се от истински свободни хора, общество на „реалния хуманизъм“. Както вече отбелязахме, движението към него той свързва с комунизма, разбиран не като негативно, безполезно, а като „положително премахване на частната собственост“16. Следва да се подчертае, че само такъв комунизъм Маркс приравнява с „реалния хуманизъм“, в който вижда „решението на загадките на историята“ 17.
В този смисъл комунизмът за него не е само „цел на човешкото развитие“ или „форма на човешкото общество“18. Той не е и абстрактен идеал, „с който действителността трябва да се съобразява“ 19. Той го смята за „действително движение, което унищожава сегашното състояние“ (пак там), за своеобразен „енергичен принцип на най-близкото бъдеще“, за „момент на еманципация и обратно извоюване на човека“20. При това той прозорливо смята процеса на „еманципация на човека“ за „труден“ и „продължителен“ процес 21.
Още в ранните си произведения Маркс предвижда различни исторически форми на проявление на комунизма: от меки демократични до твърди деспотични. При това той предупреждава да не се смесва „грубият комунизъм“, който е „само форма на проява на гнусотата на частната собственост“ 22, или комунизмът, който не си е изяснил „положителната същност на частната собственост“ (пак там), с комунизма като „положително премахване на частната собственост – на това самоотчуждение на човека“ 23. Според мнението на Маркс само в последния случай комунизмът е еманципация на човека, „истинско присвояване на човешката същност от човека и за човека и затова пълно, извършвано съзнателно и при запазване на цялото богатство на предшестващото развитие завръщане на човека към самия себе си като човек обществен, т.е. човечен“ 24.
С течение на времето социалният идеал на Маркс намира конкретизация и развитие в други негови многобройни произведения, преди всичко в „Манифест на комунистическата партия“, където заедно с Енгелс ще му даде най-пълното класическо определение: „На мястото на старото буржоазно общество с неговите класи и класови противоположности идва асоциация, в която свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички.“25
Според мен този социален идеал въплътява всичко най-добро, което обществената мисъл е сътворила през цялата си история. Не е случайно, че той включва и главната идея на либерализма, свързана със свободата на човека, и социалистическата идея за свободната асоциация на бъдещото общество. По-късно Маркс нарича своя социален идеал „свободно човешко общество“ 26, към което човечеството се движи неизбежно, преодолявайки много социални проблеми и отстъпления по своя път. Маркс смята, че именно такова хуманистично общество трябва да дойде в замяна на отиващото си антагонистично и в този смисъл нечовечно общество.
В Марксовата трактовка на новото свободно човешко общество е забележимо влиянието на философията на Хегел с неговата идея за прогреса в съзнанието за свободата. Същевременно е видима и принципната разлика на социалната философия на Маркс от социалната философия на Хегел. За Хегел социалният идеал, венецът на историята, е пруската бюрократична държава, тотално пронизваща всички сфери на гражданското общество. За Маркс, обратно, такъв идеал е свободното човешко общество, което се явява не край, а начало на създаването на човешката история, в което държавата изчезва като политическа институция, отстъпвайки мястото си на общественото самоуправление.
Не е необходимо да се говори много за това, че социалният идеал на Маркс, олицетворяващ „свободното човешко общество“, продължава да е крайна цел на всяко ляво движение, обявяващо се против обществения порядък, основан върху отчуждението, експлоатацията и поробването на хората.
„Свободното човешко общество“, или обществото на „реалния хуманизъм“, според Маркс е общество, в което хората взаимно се допълват и се изграждат един друг. Възникването на такова общество означава край на стихийната „предистория на човечеството“ и начало на неговата „истинска“, т.е. съзнателно създавана история, където разумът, свободата, справедливостта и солидарността стават основни критерии за обществения прогрес. В това общество се постига решаване на основаните на социалния антагонизъм противоречия „между човека и природата, между човека и човека, истинско решаване на спора между съществуването и същността, между опредметяването и самоутвърждаването, между свободата и необходимостта, между индивида и рода“27.
Още през ХІХ век Маркс смяташе, че човечеството е започнало да се движи към такова общество, създавайки в различни страни съюзи, асоциации и организации на хора, които си поставят за цел да преодолеят органични пороци на цивилизацията – отчуждението и експлоатацията на хората, религиозната и националната нетърпимост, култа към силата, частния интерес и парите.
Трябва да се признае, че философите и учените извън рамките на марксизма досега не са могли да формулират нищо по-високо в сравнение със социалния идеал на Маркс и според мен едва ли ще могат да го направят в бъдеще, ако останат в рамките на еклектичния светоглед, който днес господства в научното и общественото съзнание.
Маркс беше уверен, че рано или късно неговият идеал ще бъде осъществен в историята. Доколко неговата увереност се подкрепя от историята? Не е лесно да се отговори на този въпрос: нужен е щателен анализ на всички социални завоевания и загуби, станали в света през последните повече от сто години.
Според мен няма съмнение в едно: общото направление на историята, посочено от Маркс, се оказа вярно. Това потвърждават не само социалните революции от миналото, не само съществуването на отделни страни на „реалния социализъм“, а и много процеси, съзряващи в капиталистическите страни. Например никой не може да отрече, че в съвременния глобален свят, особено в най-развитата му част, работният ден е намален до 8 и по-малко часа, че продължава движението към всеобща интеграция, автоматизация и информатизация на производството, че се повишават ролята и значението на творческия труд, че нараства тенденцията към социализация на обществения живот, към обединяване на страни и народи. Все по-голямо значение в обществения живот придобиват научните знания, които, притежавайки всеобщ характер, противоречат на господстващите буржоазни отношения. Тези тенденции, предсказани от Маркс, настойчиво искат днес от гражданското общество контрол над стихията на пазара и движението на капиталите, съзнателно отношение към природата, изключване на войните от живота на човечеството, преодоляване на всички форми на социално, национално и духовно поробване и отчуждение на хората. Реализацията на тези искания означава движение към истински хуманистично общество.
Заедно с това изминалото след Маркс историческо време показва също, че движението към обществото на „реалния хуманизъм“ е противоречиво и не така бързо, както им се искаше на основоположниците на научния социализъм и на техните последователи. Ако се изразим с езика на Маркс, „къртицата на историята“ продължава да рие в нужното направление, но на пътя й има още много препятствия, задънени улици и отстъпления, които тя трябва да заобиколи или да преодолее през текущото столетие. За съжаление общественият прогрес все още е оня „езически идол“, който предпочита да пие от черепите на погубените от него хора.
Само хората с идейни наочници не виждат, че съвременният свят продължава да е свят на агресивна и безжалостна конкуренция, на неспирни социални и международни конфликти, свят на религиозна и идейна нетърпимост, в който терорът и насилието си остават средство за решаване на обществените и международните противоречия. Нещо повече, в условията на продължаващите въпреки всичко надпревара във въоръженията и разпространение на ядреното оръжие светът продължава да е крехък и непредсказуем. Ако човешката цивилизация не успее навреме да се промени и да ликвидира основите на такъв нестабилен свят, тя просто ще изчезне от лицето на земята.
Следователно изборът, формулиран от социалистите през миналия век – социализъм или варварство, в сегашния век се изпълни с ново съдържание: социализъм или край на човешката цивилизация. Така е поставен въпросът от историята.
За социализма и още повече за комунизма днес не е прието да се говори в „прилично общество“. Обяснението е, че с тях се свързва конкретната практика на социалистическото строителство в СССР и в други страни, където държавата нерядко се проявяваше към отделния човек в деспотична форма. Именно тази практика на „грубия“ или „казармения“ комунизъм противниците на Маркс се опитват да представят за негов социален идеал. Обаче няма нищо по-далечно от истината. Според Маркс деспотизмът на държавата е признак или отживелица от средновековното общество. „Единственият принцип на деспотизма – пише той – е презрението към човека, обезчовеченият човек...“28 Ако върховният владетел съсредоточава в себе си цялата държавна власт, хората губят своята обществена същност, превръщат се в роби на този владетел. Това напълно противоречи на марксисткия идеал за „свободно човешко общество“, в което хората не си противостоят, а са продължение един на друг, проявявайки по този начин своята обществена природа. Оттук произтича и общото неприемане от Маркс на държавата и политиката, противоречащи на хуманистичната природа на човека.
Днес в Русия името на гениалния философ, историк и икономист, какъвто е Маркс, като правило се произнася в критичен или ироничен дух. Дори сегашният глава на правителството на Русия навремето се поддаде на това. На среща със западни финансисти, сред които е бил и човек на име Енгелс, той се „пошегувал“: добре е, когато в Русия пристига финансистът Енгелс, но без Маркс. Но шегата се оказала несполучлива: както по-късно станало ясно, този финансист много уважавал автора на „Капиталът“ и дори носел със себе си неговата книга.
За разлика от чуждестранните учени и философи, в „нова“ Русия малко обществоведи се опитват да разберат и обективно да оценят възгледите, идеите и идеалите на Маркс. Като правило неговите трудове или се премълчават, или грубо се фалшифицират. След като на власт дойдоха „радикалните демократи“, на книгите на Маркс беше наложено своеобразно табу. Започнаха да ги изземват от библиотеките и наред с порнографската литература да ги дават на вторични суровини или да ги изгарят. Младите радетели на „Нова Русия“ обявиха даже знаменития „Капитал“ на Маркс, минал някога през царската цензура, за произведение, „заплашващо обществената нравственост“. Както е известно, подобна оценка на книгите на Маркс навремето даваха фашистите.
Защо съществува алергия към Маркс в страната, в която до неотдавна го изучаваха и почитаха, а сега се извършва първоначално натрупване на капитала, така ярко описано в неговите трудове? Според мен отговорът е очевиден. В „Нова Русия“ мнозина се отвърнаха от Маркс, затова защото след август 1991 г. името и трудовете му престанаха да носят материални, политически и морални дивиденти. Характерно е, че особено ревностно отричат идеите на Маркс тези, които активно ги пропагандираха навремето. Тук се наблюдава един рядък случай – превръщането на „Павлов“ в „Савлов“. По-разбираемо е, когато не искат да приемат Маркс т.нар. активни строители на „светлото капиталистическо утре“. Те не желаят дори да слушат, че капитализмът е преходно явление. Подобно на американския идеолог Франсис Фукуяма те смятат капитализма (либерализма) в Русия за вечно явление на обществения живот, за своеобразен „край на историята“ 29, а социализма – за отишла в миналото „социална утопия“.
Доколко е вярно или лъжливо такова съждение, ще разгледаме по-долу, обаче още сега следва да се признае историческият факт: докато съществува капитализмът, Маркс ще бъде неудобен за мнозина. Защото той пръв показа, че парите и пазарът, на които днес буквално се молят много руски „интелектуалци“, са свидетелство за относителната неразвитост на човешките отношения.
Според мнението на Маркс тези явления са исторически необходими, но не са вечни. Еволюирайки, те рано или късно трябва да отстъпят място на „всеобщото счетоводство“ и на непосредствените „човешки отношения“.
Според Маркс истинското богатство не е собствеността върху материални блага, не са парите, както мислят днес например „новите“ руснаци и техните „интелектуални“ братя по класа, а е човекът с неговия разум, с неговите способности и дарби. Разработвайки своя социален идеал, Маркс пише: „...ако се отхвърли ограничената буржоазна форма, какво друго е богатството, ако не универсалността на потребностите, на способностите, на средствата за потребление, на производителните сили и т.н. на индивидите, създадена от универсалната размяна? Какво друго е богатството, ако не пълното развитие на господството на човека над силите на природата, т.е. както над силите на т.нар. природа, така и над силите на неговата собствена природа? Какво друго е богатството, ако не абсолютно разкриване на творческите дарби на човека, без каквито и да е други предпоставки освен предшестващото историческо развитие, превръщащо в самоцел тази цялостност на развитието, т.е. развитие на всички човешки сили като такива, без отношение към какъвто и да е предварително установен мащаб? Тук човекът не възпроизвежда себе си в някаква само една определеност, а произвежда себе си в цялата своя цялостност, той не се стреми да остане нещо окончателно установено, а се намира в абсолютно движение на създаването.“ 30
При четенето на тези редове не ни напуска усещането, че те са написани днес, а не преди почти век и половина. Парадоксът в идеите на Маркс е в това, че с течение на времето те стават все по-актуални. Те са особено съзвучни със съвременната информационна епоха. Очевидно е, че в условията на формиране на постиндустриалното общество потребността от творческите способности на човека постепенно започва да изтласква потребността от покупко-продажбата на физическа работна сила. Всички сме свидетели как намалява относителният дял на работниците на физическия труд и расте количеството на хората, заети в сферите на услугите, образованието и културата. Днес никой не може да отрича, че информираността и знанията на човека, неговите творчески способности и умението да общува започват все повече да доминират във всички области на човешката дейност. На времето си Маркс беше убеден, че такива полезни неща като знанията „нямат разменна стойност“ 31. Аналогичен на тази идея е и съвременният лозунг „Светът не е стока!“, издигнат от антиглобалистите, призоваващи да се обединяват хората от различни страни и националности, неприемащи съвременния капитализъм с неговото абсолютизиране на пазарните отношения, с грубо потребителските му идеали и егоистичен начин на живот.
Убеден съм, че с течение на времето неприемането на капитализма от масите ще нараства, особено във връзка с всеобщата автоматизация на производството, с намаляването на работното и увеличаване на свободното време на работниците. Рано или късно тези обективни процеси трябва да доведат до изменение на социално-икономическите отношения, основани върху господството на капитала и на подчинението от него на наемния труд. Такъв е общият извод, произтичащ от социалния идеал на Маркс и от потвърждаващите го най-нови факти на историята.
Както вече отбелязахме, най-разпространената фалшификация на обществените възгледи на Маркс е митологемата за фанатичната му привързаност към учението за класите и класовата борба в обществото. В действителност това твърдение е неточно и следователно не е вярно. Разбира се, като учен, следвайки историците на Великата френска революция, той признава съще ствуването на класите и класовата борба в антагонистичното общество 32. Нещо повече, той е убеден, че такава борба рано или късно ще доведе работническата класа до политическата власт, което впрочем беше потвърдено в хода на ранните социалистически революции. Същевременно Маркс никога не е смятал класовата борба за някакъв „вечен двигател“ на историята. Обратно, той е виждал нейния преходен характер: „След като извоюва победата – пише той заедно с Енгелс, – пролетариатът по никакъв начин не се превръща в абсолютна страна на обществото, защото той постига победа само като премахва себе си и своята противоположност.“33
Крайната цел на работническото и на всяко ляво движение не е диктатурата на пролетариата и потискането на една класа на обществото от друга класа, а унищожаването на всякакви форми на експлоатация и насилие над човека от човека. В това всъщност се състои обществената привлекателност и историческата значимост на идеала на Маркс, който още дълго ще определя поведението на много хора, нежелаещи да се примирят с царящата в буржоазното общество социална несправедливост.
Не край, а начало на „истинската история“
Модно съждение, насочено против социалния идеал на Маркс, е обвинението в религиозен есхатологизъм (учение за края на света). Във връзка с това са възродени много антимарксистки стереотипи, характерни за представителите на религиозно-философската мисъл в Русия от миналия век. Смята се, че Маркс, обосновавайки своя социален идеал, се е водил не от науката, а от религиозната идея за края на историята, за настъпването на някакъв „земен рай“ в края на историята. Според известния руски дисидент, социолог и философ Александър Зиновиев учението за комунизма „е своеобразна райска част на марксизма. Тук този рай е спуснат от небесата на земята“34. Нещо подобно на времето твърдяха руските философи идеалисти. Очевидно тръгвайки от принадлежността на Маркс към еврейския етнос, те твърдяха, че на неговото учение е присъщ „древноеврейският хилиазъм“. Николай Бердяев писа за Маркс: „Той изповядва в секуларизирана – т.е. откъсната от религиозните си корени – форма древноеврейския хилиазъм, т.е очакването да настъпи чувственото хилядолетно царство Божие на земята.“35 По-късно същото ще напише британският изследовател и критик на марксизма Карл Попър, уверявайки, че „Маркс вижда действителната задача на научния социализъм в провъзгласяването и приближаването на хилядолетното царство на социализма“36.
Авторите на тези и подобни съждения се опитват да докажат едно – че осъществяването на социалния идеал на Маркс е своеобразна „есхатология“, т.е. религиозно учение за края на човешката история. Във връзка с това известният руски философ Сергей Булгаков направо казва: „Той (марксизмът – Б. С.) е есхатология в учението за социалния катаклизъм, за скока от капиталистическото царство на необходимостта в социалистическото царство на свободата.“ 37
Какво може да се каже по този повод ? Това съждение напълно противоречи на действителните възгледи на Маркс и преди всичко на неговата философия на историята.
Изходно начало на човешката история според Маркс е трудът на хората като „положителна, творческа дейност“ 38, като начин на взаимодействие на човека с природата и със себеподобните му. Трудът е онова качество, което отличава жизнената дейност на хората от жизнената дейност на животните. Благодарение на труда хората извършват необходимата за своя живот обмяна на вещества и енергия с природата и един с друг. В този смисъл трудът е всеобщ и съществен момент в човешкия живот.
Още в първите си икономически трудове Маркс стига до разбирането на труда като субстанция на развитието на човешкото общество. Той започва да разглежда световната история на човечеството като „пораждане на човека от човешкия труд, т.е. създаване на човешка природа“39. Такова самопораждане на човека в процеса на трудовата дейност според Маркс напълно опровергава идеята за него като божествено творение. Физически човек се ражда като природно същество, а чрез труда и общуването става обществено, родово същество. „Само в обществото – пише Маркс – природното битие се явява за него човешко битие и неговата природа става човешка.“ 40
На важната роля на труда в живота на човешкото общество обръщат внимание много учени и преди Маркс, обаче те не виждат в него онази дълбинна основа на обществото, от която произтичат всички съвременни колизии. Както вече споменахме, представителите на класическата политикономия не съумяха да разберат органичната връзка между труда и частната собственост, между труда и капитала, без което е невъзможно да се разбере нито миналата, нито съвременната история.
За разлика от Хегел, който по принцип разглежда труда само от положителната му страна, Маркс отделя в него както положителна (творческа, самодейна), така и отрицателна (отчуждаваща, принудителна) страна. Отрицателната страна на труда е свързана с антагонистичното устройство на обществото и това особено нагледно се проявява в условията на буржоазния строй, когато се извършва неговото превръщане в наемен труд, противостоящ на капитала. Оттук и знаменитото искане на Маркс за „освобождаване на труда“41, предполагащо замяна на наемния труд със свободната творческа дейност на хората.
Материалистическото разбиране на историята е немислимо без категорията „труд“, изразяваща основата за съществуването на човешкото общество. Според мен, разглеждайки историята на човечеството, Маркс смята, че в своето развитие трудът преминава през три характерни стадия: от колективния труд в ранните стадии на човешката история към неговото разделение и отчуждаване в класовото общество и след това към преодоляване на отчуждението и към обединение на труда в условията на формиране на свободното безкласово общество. В последния случай съвсем очевидно трудът придобива универсалния характер на „свободна съзнателна дейност“, определяща „родовия характер на човека“42
Както е известно, растежът на производителността на труда съвсем не е тъждествен с развитието на индивидите. Парадоксът на историята се състои в това, че в началото производителността на труда води до разделение на труда между хората, до образуване на различни обществени класи и до експлоатация и едва след това същата тази производителност по необходимост изисква обединение на труда, ликвидиране на експлоатацията, безкласово общество и свободно развитие на личността. Маркс смята, че освобождаването от самоотчуждението изминава същия път, както и самоотчуждението. Главният извод в неговите трудове може да се сведе до един тезис: историческият прогрес на обществото с течение на времето престава да е регрес в развитието на личността. Тогава човешкото общество става условие не за поробване, а за свободно развитие на индивида, а именно това е осъществяване на идеала за „свободно човешко общество“, към което човечеството се движи по необходимост.
В съответствие с историческата логика на развитие на труда се извършва еволюцията на човешката личност: от несвобода към свобода чрез вещна зависимост. По този повод Маркс пише: „Отношения на лична зависимост (в началото съвсем първобитни) – такива са първите форми на обществото, при които производителността на хората се развива само в незначителен обем и в изолирани точки. Лична независимост, основана върху вещна зависимост – такава е втората крупна форма, при която за пръв път се образува система на всеобща обществена обмяна на вещества, на универсални отношения, на всестранни потребности и универсални потенции. Свободна индивидуалност, основана върху универсалното развитие на индивидите и върху превръщането на тяхната колективна, обществена производителност в тяхно обществено достояние – такава е третата степен. Втората степен създава условията за третата.“43 То в а е историческата логика за осъществяване на социалния идеал на Маркс.
Очевидно този идеал не се намира вън от историята, а обратно, ражда се от историята и се потвърждава от нея.
Необходимо е още веднъж да се подчертае, че реализирането на своя социален идеал за „свободна индивидуалност“ в „свободно човешко общество“ Маркс свързва не с „края“ на историята, а с нейното „начало“. Той смята, че рано или късно човечеството ще осъществи своя исторически преход от чисто стихийния стадий на развитие към съзнателен стадий, от господството на вещите над човека към господство на човека над вещите, от властта на миналото над настоящето към власт на настоящето над миналото, от „царството на необходимостта“ към „царството на свободата“. Тръгвайки от това, Маркс нарича първия стадий на общественото развитие „предистория на човешкото общество“44, а втория – „истинска история“. Понятието „предистория“ включва докласовото и класовото общество, а понятието „истинска история“ – началото на онази „по-висша“ посткапиталистическа „обществена форма, чийто основен принцип е пълното и свободно развитие на всеки индивид“45.
Маркс нарича този стадий в развитието на човечеството „царство на свободата“, разбирайки под свобода власт на обединилите се индивиди над собствените им производителни сили и отношения, за разлика от „царството на необходимостта“, където господстват случаят и конкуренцията в обществените отношения и където в абсолютното си мнозинство хората са отчуждени от средствата за производство и вследствие на това са принудени да отделят огромната част от своето време за работа, свързана със задоволяване на елементарните им физически потребности. „Царството на свободата – пишат Маркс и Енгелс – в действителност започва едва там, където се прекратява работата, диктувана от нуждата и от външната целесъобразност, следователно по природата на нещата то лежи отвъд сферата на самото материално производство.“46 Разбира се, тази мисъл на Маркс не означава, че в бъдеще материалното производство ще спре: то просто „ще отиде в основите“ на обществото, освобождавайки път за творческата дейност на хората 47.
Според Маркс само в условията на пълна свобода хората могат съзнателно да творят своята собствена история, докато по-рано историята ги е творила тях. Само в такова общество случайността престава да господства над човека и хората започват напълно да контролират своите отношения с природата и един с друг.
От казаното по-горе може да се направи следният извод: Маркс не свързва с комунизма някакво завършване на историята, подобно на „хилядолетното царство Божие на земята“. Напротив, той го извежда от настоящето, от чисто емпирически и живи противоречия на действителността. Тези противоречия, бидейки двигател на историята, проявяват дълбинните закони на обществено-историческото развитие, честта за откриването на които също принадлежи на Маркс.
Реалистичен или утопичен е идеалът на Маркс ?
Както вече отбелязахме, социалният идеал на Маркс винаги е бил във фокуса на идейната борба. Противниците на марксизма, неспособни да му противопоставят нещо положително, се стремяха и се стремят всячески да го принизят и по този начин да го дискредитират. Въпреки че Маркс се обявява против всякакви утопически възгледи и теории, един от характерните методи за дискредитиране на неговото учение за бъдещото общество е отъждествяването му с утопия, носеща характера на „светска религия“48.
Това мнение почти напълно възпроизвежда мисълта на един от сега модните представители на идеалистическата мисъл на миналия век Сергей Булгаков, който смята, че „в марксизма като от горещ извор блика социален утопизъм“49. Нещо подобно твърдяха и твърдят неговите идейни последователи на Запад, които смятат, че Маркс не е доказвал, а е „пророкувал“, „фантазирал“ или „естетизирал“ бъдещото комунистическо общество, без да се съобразява с реалните тенденции на общественото развитие 50.
В действителност Маркс, за разлика от многобройните представители на догматическия или утопическия социализъм, никога не е „фантазирал“, нещо повече – никога не е „пророкувал“, че ще настъпи комунистическо общество: той го извежда от реалните факти на съвременната му капиталистическа действителност, от общите, глобални тенденции на нейното развитие.
Той разглежда формирането на бъдещото общество на реалния хуманизъм (комунизма) като продължителен исторически процес на „отменяне“ (Aufhebung) на частната собственост и на „обратно отвоюване“ на човека като родово същество. Марксовият комунизъм не е застинало, а е постоянно променящо се хуманистично, „човешко общество“. Той увенчава не историята на човечеството, а определен период в нейното стихийно развитие и отваря стадия на съзнателното й развитие (саморазвитие). В този висш стадий на еволюцията на човечеството обществото започва постоянно и съзнателно да се изменя или да се самореформира в зависимост от изменението на околната природна среда, от растежа на производителните сили на човека, на неговите знания, потребности и способности.
Маркс ясно различава обективните и субективните предпоставки за възникването и формирането на такова общество. Първите са свързани с развитието на производителните сили на обществото, със създаването на съвременни технологии и промишленост, с преодоляването на предишното обществено разделение на труда, с икономическото самоотрицание на капитала; вторите – с класовата борба, с работническото движение, с политическите партии, с революционното преобразуване на буржоазното общество. Ще разгледаме първо обективните условия на този исторически процес.
Ще напомня във връзка с това една от последните Марксови характеристики на комунизма, която е най-пълната формулировка на неговия социален идеал. В едно от своите последни произведения – „Критика на Готската програма“, Маркс му дава следното описание, станало класическо: „Във висшата фаза на комунистическото общество, след като изчезне подчинението на човека от поробващото го разделение на труда; когато заедно с това изчезне и противоположността между умствения и физическия труд; когато трудът престане да бъде само средство за живота и сам стане първа потребност на живота; когато заедно с всестранното развитие на индивидите ще израснат и производителните сили и всички източници на общественото богатство ще потекат като пълноводен поток, само тогава ще бъде възможно да се преодолее тесният хоризонт на буржоазното право и обществото ще може да напише на своето знаме: От всекиго според способностите, всекиму според потребностите!“ 51.
Възможно ли е изобщо на практика такова общество? Не се ли явява то наистина оня псевдоним на известната идея за „земния рай“, за който постоянно говорят противниците и някои „приятели“ на марксизма? Къде са обективните критерии, които ще позволят то да бъде смятано за напълно реално общество?
Отговаряйки на подобни въпроси, Маркс още в „Немска идеология“ пояснява, че такова общество не може да се построи върху изостанала, неразвита техническа или икономическа основа. То може да се базира само на високоразвити производителни сили и представлява не местно, не национално, а интернационално, световноисторическо явление. Без това, по мнението на Маркс, ще се получи „само всеобщо разпространение на бедността, а при крайната немотия отново трябва да започне борбата за необходимите предмети, което означава да възкръсне цялата стара мерзост“52.
Откъде все пак възникват онези производителни сили, които ще могат да осигурят създаването на комунистическото общество? Отговаряйки на този въпрос, Маркс не фантазира, а се стреми да ги разпознае в съвременните му тенденции в развитието на техническата и икономическата сфера на капиталистическото общество. Въпреки мненията на съвременните критици, неуморно говорещи за остарялостта на марксизма, анализът на развитието на капитала, направен в средата на ХІХ век, поразява не само с научната си дълбочина, а и с явно изразената си актуалност.
Разглеждайки създаването и развитието на капитала, Маркс откроява две негови взаимносвързани и характерни страни. Първо, неговото „велико цивилизоващо влияние“53, извеждащо буржоазното общество извън пределите на предишните, чисто локални и традиционни цивилизации и подготвящо напълно реални предпоставки на бъдещата глобална и универсална цивилизация. Второ, появата при капитализма на разрушителни тенденции, свързани с периодичното спадане на производството и с появата на всеобщо социално отчуждение, превръщащо човека в частично и конформистко същество. Именно тази, втората страна на капитала показва, че той, както и предшестващите го форми на обществото, е исторически преходен.
В първия случай капиталът с непрекъснато нарастваща сила развива промишлеността и масовото производство на стоки, способно да задоволи постоянно растящите и променящи се потребности на хората. Спецификата на тези потребности е, че те, за разлика от потребностите, заложени от природата, възникват от самото общество, в частност от развитието на капиталистическото производство. И с това производство те се задоволяват.
В неудържимата надпревара за принадена стойност капиталът постоянно преминава своите собствени граници. Той създава нови отрасли на производството, прониква в земните недра, открива полезни изкопаеми и източници на енергия. С течение на времето той се разпространява по цялото земно кълбо, създава световен пазар, позволяващ много страни и народи да си разменят продукти, произведени в различни климатични и исторически условия. На висшите степени на своето развитие капиталът започва широко да използва постиженията на науката и техниката, създава нови видове труд, формира досега неизвестни културни нужди и начини за задоволяването им. В подготвителните ръкописи за „Капиталът“ Маркс пише: „Култивирането на всички свойства на обществения човек и неговото производство като човек с възможно по-богати свойства и връзки, а поради това и с потребности, т.е. производството на човека като възможно по-цялостен и универсален продукт на обществото (защото, за да ползва множество вещи, човекът трябва да е способен да ги използва, т.е. той трябва да бъде във висока степен културен човек) – също се явяват условия на производството, основано върху капитала.“ 54 Именно тази положителна дейност на капитала, а не утопически фантазии, създава онези необходими материални предпоставки за бъдещето, на чиято база израства посткапиталистическото общество, наричано комунизъм.
Следователно Маркс не фантазира, а органически свързва идването на бъдещото комунистическо общество с онази положителна страна на капиталистическото производство, която създава реални предпоставки за решаване на вековния проблем за задоволяване на постоянно растящите потребности на населението. Той вижда тези предпоставки преди всичко в развитието на техниката и в онези производителни сили, които капиталът създава във висшия стадий на своето историческо развитие.
Заедно с това, пораждайки и задоволявайки разнообразните физически и културни потребности на хората, капиталът създава и невиждана по-рано система на експлоатация на природата и на човека, която Маркс нарича система на „всеобщата полезност“. Тази система подчинява не само физическите, а и всички духовни свойства на хората, цялата човешка култура. Според Маркс в тази система на „всеобщата полезност“ няма нищо „такова, което извън този кръг на общественото производство и размяна би се изявило като нещо само по себе си по-висше, като правомерно само по себе си“ 55. Маркс допуска, че системата на „всеобща полезност“ в края на краищата може да доведе до разрушаване на важни, осигуряващи живота функции на човешкото общество. Известната постановка на Римския клуб на въпроса за „пределите на растежа“ на съвременната цивилизация, свързани с неконтролируемото използване от капитала на научните и техническите постижения, с безпощадната експлоатация на природата, изцяло кореспондира със съответната прогноза на Маркс.
Днес се потвърждават и изводите на Маркс относно историческите предели на развитието на капитала.
Минали и съвременни факти от развитието на производството показват, че в своето постъпателно развитие капиталът постоянно се натъква на породените от това движение предели и противоречия. Така например, преодолявайки, от една страна, националната ограниченост и предразсъдъците на миналото, задържащи развитието на производителните сили, капиталът сам поражда разрушителни явления, спиращи неговия растеж и развитието му. Най-същественото и нагледното от тези явления е свръхпроизводството на стоки, което напълно противоречи на тенденцията на капитала да прескача всякакви граници на производството. Именно свръхпроизводството на стоки и свързаните с него икономически спадове и кризи ясно показват, че капиталът не е абсолютна и вечна форма на развитие на производителните сили. Достатъчно е да се напомнят общите икономически кризи от миналия век и неотдавнашната глобална криза в сегашния век, за да се убедим в актуалността на тези идеи на Маркс. Ще напомня, че първата глобална криза, крачейки по планетата, остави след себе си затваряне на съвременни автомобилни гиганти, замразяване на строежи и растеж на масовата безработица. Тя породи жилищна криза, банкрут на банки и недоверие на милиони към световните валути. Нейни закономерни следствия станаха бързият растеж на цените на хранителните продукти, социалното недоволство и масовите протести срещу властите и съществуващата система на обществени отношения.
И така, от една страна, капиталът се стреми към универсалност на производството на базата на постоянното развитие на производителните сили и на човешките потребности, от друга страна, той сам поставя предели за постигане на тази универсалност, пораждайки кризи на свръхпроизводството, и следователно рязко ограничава задоволяването на насъщните човешки потребности. „Онази универсалност, към която неудържимо се стреми капиталът – пише Маркс, – намира в неговата собствена природа такива граници, които на определена степен на капиталистическото развитие ще накарат да се осъзнае, че най-големият предел за тази тенденция е самият капитал, и които затова ще повличат хората към унищожаване на капитала посредством самия капитал.“ 56
Историческото самоотрицание на капитала особено добре се проследява в еволюцията на труда и на техниката, създаващи материалната основа на бъдещото свободно човешко общество. Във връзка с това стават идейно нищожни много изказвания на противниците на марксизма за уж ненаучния или утопичен характер на социалния идеал на Маркс. Да разкрием този тезис по-подробно.
Маркс смяташе, че обществената роля на техниката най-пълно може да се проследи в еволюцията на постоянния капитал, който според него служи като показател за развитостта на капитала изобщо. Както вече беше отбелязано, благодарение на развитието на естествознанието, на откриването на по-рано неизвестни свойства на веществата капиталът създава нови отрасли на производството, усъвършенства машините и механизмите, интензифицира труда, подчинявайки го на логиката на масовото производство на стоки. С течение на времето работниците все повече започват да зависят не от собствените си способности, умения и навици, а от „железните закони“ за функциониране на техниката и от заводската организация на производството.
Уместно е да се отбележи, че изследвайки ролята и еволюцията на постоянния капитал, Маркс много преди Хенри Форд и знаменития му конвейер е описал подробно подчинената роля на труда в машинното и в автоматизираното производство. Както е известно, в такова производство не машината е подчинена на работника, а дейността на работника става абстрактен момент във функционирането на машината. Трудът „се представя сега само като съзнателен орган, разпръснат в множество точки на механичната система във вид на отделни живи работници и подчинен на съвкупния процес на самата система от машини, като фактор, явяващ се само като едно от звената на системата, чието единство съществува не в живите работници, а в живата (активната) система от машини, проявяваща се в противовес на единичната незначителна дейност на работника като могъщ организъм“57. Не е ли това поразително нагледно описание на същността на съвременното капиталистическо производство?! Като литературен аналог на такова описание в наше време може да служи романът „Колела“ на известния писател Артър Хейли.
Според Маркс основната тенденция на капитала на висшите степени на неговото развитие се състои в това „да придаде на производството научен характер, а непосредствения труд да сведе само до момента на процеса на производството“58. Но трудът на работника, превръщащ се в прост абстрактен момент в процеса на производството, по всяко време може да бъде напълно заменен от автомата или робота. В крайна сметка това и става: трудът като средство, преминавайки през различни метаморфози, в края на краищата се превръща в автоматична система от машини. Разглеждайки автомата като „движеща сила, която сама се привежда в движение“, Маркс допуска, че „системата от машини, явяваща се автоматична, е само най-завършената, най-адекватната форма на система от машини и само тя превръща машините в система“ 59. Наистина, според него, от обстоятелството, че системата от машини представлява най-адекватната форма на потребителната стойност на основния капитал, съвсем не следва, че „подчинението на капиталистическото обществено отношение е най-адекватното и най-доброто производствено отношение за прилагането на системата от машини“ 60. Напротив, за своето успешно приложение и развитие автоматизацията на производството изисква нови, вече не капиталистически отношения. Да поясним това.
Както е известно, според Маркс еволюцията на техниката преминава през няколко стадия на развитие в историята. Отначало тя е просто средство на труда, облекчаващо и усъвършенстващо физическите функции на работника, след това с появата на машините трудът първо се подчинява на логиката на машинното производство, става негов момент, а после, при появата на автоматите, започва изобщо да бъде изтласкван от общественото производство. В този случай според Маркс от живия труд остават само функциите на наблюдател и контрольор на производствените и технологическите процеси 61. Тук предишният индивидуален или непосредствен труд престава да е база на производството, превръщайки се изцяло в творческа дейност, във всеобщ обществен труд, а средствата на труда, развили се до „автоматичен процес“, започват да подчиняват силите на природата на „обществения разум“ 62. Както виждаме днес, с появата на робототехниката и на заводите автомати, изтласкващи физическия труд от съвременното производство, тази прогноза на Маркс също се потвърждава.
Същевременно капиталът, свеждайки необходимия труд на работника до минимум или изобщо изтласквайки го от сферата на производството с помощта на автоматите, прави излишен и самия себе си. Хипотетично може да се допусне, че освобождавайки се изцяло от живия труд и следователно от неговия носител – работническата класа, капиталът ще бъде принуден или безплатно да дава резултатите на своето частно производство на тази класа, или да спира производството поради липса на потенциални потребители на неговата продукция. И в единия, и в другия случай това е равносилно на неговата смърт.
Накратко казано, ако изчезне такъв съзидател на капитала като наемния труд, капиталът също трябва да изчезне. Следователно, развивайки производителните сили до създаването на автоматизирано производство, капиталът същевременно „работи за собственото си разложение като форма, господстваща над производството“63. За разлика от мнозинството буржоазни икономисти, които виждат в капитала „абсолютна“ форма за развитие на производителните сили, Маркс показа и доказа, че „капиталът също не е абсолютната форма за развитие на производителните сили, както не е и такава форма на богатството, която абсолютно би съвпадала с развитието на производителните сили“64.
Бидейки форма на проява на капитала в неговия най-висш стадий на развитие, автоматичната система от машини с течение на времето започва да се проявява като такава производителна сила, като такава потребителна стойност, която влиза в пряко противоречие с него самия, изисквайки за себе си по-адекватни и по-прогресивни обществени отношения. В резултат историческият стремеж на капитала с помощта на автоматизацията да доведе до максимум принадения и до минимум необходимия труд създава благоприятните материални условия за бъдещото пълно освобождаване на труда и за превръщането му в свободна творческа дейност, функционираща вече не по законите на „работното“, а по законите на „свободното време“ 65
Заедно с това пълното освобождаване на труда изисква не толкова технологическо, колкото социално разглеждане на капитала. Докато се разглеждат чисто технологическите аспекти на еволюцията на капитала, сме принудени да се абстрахираме от неговата социална същност. Въпреки всичко тази същност налага своите ограничители върху неговата еволюция. Да разгледаме тази ситуация по-подробно.
Да допуснем, че сме осъществили пълна автоматизация на производството при продължаващо господство на капиталистическите отношения. С какви реални противоречия в обществото ще се сблъскаме тогава? Първото е безусловно свързано с масова поява на излишна работна сила, която ще се освобождава в хода на автоматизацията и роботизацията на производството. Къде трябва да отиде тази работна сила? Да се приведат всички безработни на помощи поради безработица е нерационално от гледна точка на капитала, а и принципно е невъзможно: общество на безработни, съставящо мнозинството от населението на страната, не може дълго да съществува. В сферата на битовото обслужване, наситено с автомати и роботи, също няма да има работни места, които да могат да се заемат от безработните.
Въз основа на тази хипотетична ситуация неизбежно стигаме до извода, че пълната автоматизация и роботизация на производството в условия на господство на капитала по принцип е невъзможна: тя противоречи на частнокапиталистическата уредба на обществото. Обаче реалното производство днес се движи в това направление: физическата и рутинната работна сила все повече и повече се заменя от автоматите и от робототехниката. Тук проблемът е колко дълго човечеството ще върви в това направление? Въпреки модните разговори за настъпване на информационното общество, все още достатъчно високо равнище на автоматизация на производството няма никъде – нито в Япония, нито в САЩ, нито във ФРГ.
Някои изследователи изобщо смятат, че абсолютната автоматизация на производството е невъзможна по принцип, защото винаги ще бъдат нужни хора, които да конструират, да организират автоматичното производство и да го управляват. Това е така, но въпреки всичко не се отменя главният въпрос – какво да правят масите от хора, които се освобождават в хода на автоматизацията на частните и на държавните предприятия? Според нас отговорът може да бъде само един: автоматизацията на производството рано или късно ще изиска от самите трудещи се радикална промяна на господстващите буржоазни отношения.
Съществува убеждението, че наемните работници в реалността никога няма да допуснат своето продължително освобождаване от труда като основа на човешкия живот. Те просто няма да могат да бъдат вечните паупери. Тук алтернативата е само една: чрез радикални реформи или социална революция да се ликвидират капиталистическите производствени отношения и самите трудещи се да създадат посткапиталистическо или социалистическо общество. В такова общество преди всичко се премахва наемният характер на труда, а производителите стават съсобственици и съработници в единния трудов колектив (кооператива). Трудът за себе си, както показват съвременните предприятия, на които собственици са работниците, води до незабавен растеж на общественото производство, несравним с равнището, което съществува в частните предприятия. Този труд създава онези необходими материални предпоставки, без които е невъзможно да се задоволят постоянно нарастващите потребности на хората.
Ясно е, че в социалистическото общество процесът на автоматизация на производството ще се извършва вече в нови социални условия, където няма икономическа стихия, няма безработица и излишна работна сила. Именно тогава заедно с растежа на производството ще стане възможно значителното намаляване на работното и увеличаване на свободното време, така необходимо за цялостното и всестранно развитие на личността. В резултат трудовата дейност на хората с течение на времето трябва да придобие творчески характер, тъй като ще се извършва вече не по законите на работното, а по законите на свободното време. Върху подобна социално-икономическа основа ще възникне асоциацията, в която свободното развитие на всеки ще стане условие за свободното развитие на всички.
Такъв е крайният пункт на неумолимата логика на „Капиталът“ на Маркс, показващ напълно реалния, а не утопичен характер на неговия социален идеал.
* * *
Превод от руски език: Димитър Димитров
Източник: Альтернативы, 2011, No 2
Копирано от сп. „Понеделник” бр.7-8 / 2013 г.
БЕЛЕЖКИ
1 Вж.: К. Поппер. Открытое общество и его враги. М., 1992, т. 2, с. 478.
2 Маркс, К., Ф. Энгельс. Соч. 2-е изд. Т. 42, с. 116. По-нататък цитатите по К. Маркс и Ф. Енгелс са от това издание.
3 Пак там, с. 266.
4 Пак там. Т. 1, с. 380.
5 Вж.: Б. П. Вышеславцев. Философская нищета марксизма. Франкфурт на Майн, 1957, с. 45.
6 Вж. посочената книга на Б. Вышеславцев, а също и тази на неговия учител П. Новгородцев (Новгородцев, П.Об общественном идеале. Вып. 1. М., 1917).
7 Маркс, К., Ф. Энгельс. Соч. 2-е изд. Т. 42, с. 266.
8 Пак там.
9 Пак там. Т. 1, с. 406.
10 Пак там. Т. 2, с. 133–134.
11 Пак там. Т. 1, с. 414.
12 Пак там. Т. 42, с. 265.
13 Пак там, с. 116.
14 Пак там, с. 119.
15 Кантор, К. Двойная спираль истории. Историософия проектизма. Т. 1. М., 2002, с. 816–817.
16 Маркс, К. , Ф. Энгельс. Соч. Т 42, с. 116.
17 Пак там.
19 Пак там. Т. 3, с. 34.
20 Пак там. Т. 42, с. 127.
21 Пак там, с. 136.
22 Пак там, с. 116.
23 Пак там.
24 Пак там.
25 Пак там. Т. 4, с. 447.
26 Пак там. Т. 49, с. 47.
27 Пак там. Т. 42, с. 116.
28 Маркс, К., Ф. Энгельс. Соч. Т. 1, с. 374.
29 Фукуяма, Ф. Конец истории? – Вопросы философии, 1990, No 3, с. 136, 145, 152.
30 Маркс, К., Ф. Энгельс. Соч. Т. 46, ч. 1, с. 476.
31 Пак там. Т. 42, с. 241.
32 Този факт и до днес не е загубил своето историческо и политическо значение.
33 Пак там. Т. 2, с. 59.
34 Зиновьев, А. Русская трагедия. Гибель утопии. М., 2002, с. 161.
35 Бердяев, Н. А. Марксизм и религия. Религия как орудие господства и эксплуатации. Париж, 1929, с. 30.
36 Поппер, К. Цит. съч. Т. 2, с. 103.
37 Булгаков, С. Н. От марксизма к идеализму. СПб, 1903, с. IХ–Х.
38 Вж.: К. Маркс, Ф. Энгельс. Соч. Т. 46, ч. 2, с. 113.
39 Пак там. Т. 42, с. 126.
40 Пак там. С. 118.
41 Пак там. Т. 42, с. 93.
42 Пак там. Т. 45, с. 471.
43 Пак там. Т. 46, ч. 1, с. 100–101.
44 Пак там. Т. 13, с. 8.
45 Пак там. Т. 23, с. 605.
46 Пак там. Т. 25, ч. 2, с. 386–387.
47 Вж.: В. П. Кузьмин. Принцип системности в теории и методологии Маркса. М., 1980, с. 117, 163.
48 Вж.: Э. Геллнер. Условия свободы. М., 2003, с. 29.
49 Вж.: С. Н. Булгаков. Цит. съч., с. IX.
50 Вж.: К. Поппер. Цит. съч. Т. 1, с. 199–207.
51 Маркс, К. , Ф. Энгельс. Т. 19, с. 20.
52 Пак там. Т. 3, с. 33.
53 Пак там. Т. 46, ч. 1, с. 387.
54 Пак там, с. 386.
55 Пак там, с. 386–387.
56 Пак там.
57 Пак там. Т. 46, ч. 2, с. 204.
58 Пак там, с. 206.
59 Пак там, с. 203.
60 Пак там, с. 207.
61 Пак там, с. 213.
62 Пак там, с. 218.
63 Пак там, с. 208.
64 Пак там. Т. 46, ч. 1, с. 393.
65 Пак там. Т. 46, ч. 2, с. 215.
Няма коментари:
Публикуване на коментар