Търсене в този блог

11.05.2017 г.

ДЕВЕТИ МАЙ – Стефан Продев

 

 

 

Излишно е да се обяснява историческото и човешкото величие на този паметен ден. Славата му, която обединява всички народи, свързани с антифашистката победа. В летописа на двубоя между хуманизма и варварството няма друга подобна дата, събрала в себе си толкова много мъка, себеотрицание и героизъм. Костите на милиони хора бележат пътя до нея, превърнали я от обикновен календарен знак в символ на надеждата и възмездието. Неслучайно на този ден Пикасо нарисува своя първи гълъб на мира, а Еренбург изрече чудесната си възхвала на утрото, победило нощта. В Берлин още миришеше на сяра и кръв, когато светът се събуди друг. Освободен от кошмара на изтреблението и зашеметен от тишината след последния изстрел. Сред още горящите руини герои и жертви протегнаха ръце, за да се прегърнат. Историята не помни такова велико тържество на братството и горестта. Такъв апотеоз на човешката солидарност, преминала през хиляди изпитания, за да победи смъртта. Пещите на Дахау още бяха топли, когато неизвестна ръка написа върху стените на крематориума: „Излизаме от огъня, за да продължим живота!” Само този надпис е достатъчен, за да остави 9 май в паметта на поколенията. И да ни даде усещането, че мракобесието никога не е било по-силно от духа.
Казвам тези думи не защото Денят на победата има нужда от защита, а защото у нас все още се намират хора, които се гаврят със светостта му. Пленници на вехти спомени или на нови реваншистки идеи, те искат да го изтръгнат от историята и сърцата, да го превърнат в ден на отмъщението. Лишени от разум и от чувство за справедливост, тяхната мрачна ярост не познава граници. За тях 9 май не е ден на човечеството, на всеобщата прегръдка, а ден на собственото им крушение. Той дойде, за да ги заличи като дела и политика, като протежета на варварството. Когато камбаните на „Александър Невски” и на всички български църкви славеха края на войната, мнозина от тия господа се криеха уплашени, чужди на всенародното ликуване, побелели от ужас и безсилие. Песента на камбаните бе техният траур. Ракетите в небето и възторгът по улиците ги пращаха в ада на паниката, на онова унизително озъртане, което и до днес личи в очите им. Ето защо те и много от техните потомци посрещат всяка година славния ден с чувството на нескрита омраза и с желанието за реванш. Уви, историята не се връща назад. Дори техните днешни приятели и закрилници отблизо и далеч празнуват на 9 май. Армиите и знамената им маршируват на този ден, без да се съобразяват с кипящата им злоба. И това е естествено. Политиката може да се проституира, но не и споменът.
Вече стана традиция СДС да се държи непочтително на Деня на победата и да прави всичко възможно за неговото охулване. Събрало под знамето си всевъзможни остатъци от фашисткото минало, то им дава възможност да се навикат на този всечовешки празник, сякаш някой е виновен, че Хитлер загуби войната. И те остатъците, подкрепени от лумпени и политически гамени, правят всичко възможно да осквернят безсмъртието. За тази мрачна цел те използват всичко и най-вече антисоциалистическата си злоба, като че ли 9 май е ден само на червените. Тук глупостта и невежеството, споени от ненавистта, творят нещо чудовищно. Остатъците и гамените забравят, че на този велик ден преди 49 години българската армия тържествуваше в подножието на Алпите. Че тя бе една от армиите победителки, която очисти челото на България от петното на фашисткото падение. Че в голямата река на кръвта, която съкруши хитлеристката машина, има и капки българска кръв. Това вече не е безпаметство, а цинизъм. Нещо ужасно, което справедливостта никога няма да прости.
Сигурно и тази година на 9 май опозорените от миналото ще се опитат да окалят антифашистката победа. Призивът на СДС вече е известен. Той иска да събере около паметника на Съветската армия всички, които сънуват реванша. Да заповядат. Нека изхвърлят мръсните си комплекси. Но и нека знаят, че под гранита на този паметник лежи частица от свободата на света. Войникът, който се извисява до възбог, не спаси само България от фашисткото варварство, но и пръв влезе в Берлин. Това е факт, който и най-злобната храчка не може да отрови. Затова нека никой разумен българин не се страхува от храчката. Срама от нея ще носят онези, които ѝ възлагат някакви днешни надежди. Макар и обезчестен от надписите на някакви мръсни ръце, войникът е влязъл в историята. Тя го приела като син, като спасител и никой не може да го изтръгне от славата. Заедно с него и България заслужи част от венеца ѝ.

 

Източник: вестник ДУМА, 1994 г.

 

 


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар