Одобрявайки създаването на единна германска социалистическа партия на конгреса в Гота, Маркс и Енгелс се обявяват против идейния компромис с ласалианците, против отстъпки по теоретическите и политическите въпроси и остро разкритикували погрешните постановки в проектопрограмата. Трудът на Маркс «Критика на Готската програма», уводът и писмото на Енгелс са ярка демонстрация в това отношение.
Предговор – Фридрих Енгелс
Отпечатаният тук ръкопис — критиката на проектопрограмата, както и съпроводителното писмо до Браке — беше изпратен в 1875 г., малко преди Обединителния конгрес в Гота (2), на Браке с молба да го покаже на Гайб, Луер, Бебел и Либкнехт и след това да го върне обратно на Маркс. Тъй като партийният конгрес в Хале (3) е включил в дневния ред на партията дискусията по Готската програма, смятам, че би било престъпление от моя страна, ако продължавам да отлагам публикуването на този важен — може би най-важния, — отнасящ се до тая дискусия документ.
Но ръкописът има и друго, по-широко значение. В него за пръв път е изложена ясно и твърдо позицията на Маркс към линията, следвана от Ласал от самото начало на неговата агитационна дейност, и то както по отношение на икономическите принципи на Ласал, така и на неговата тактика.
Безпощадната рязкост, с която Маркс анализира тук проектопрограмата, неумолимостта, с която изказва направените изводи и разкрива слабите места на проекта — всичко това днес, след петнадесет години, не може вече да обиди никого. Специфични ласалианци съществуват още само в чужбина като отделни отломки, а от Готската програма като съвсем незадоволителна се отказаха в Хале дори нейните създатели.
Все пак аз изпуснах — там, където това нямаше значение за работата — някои резки изрази и оценки, отнасящи се до отделни лица, и ги замених с точки. Сам Маркс щеше да направи същото, ако публикуваше днес този ръкопис. Неговият на места остър език беше предизвикан от две обстоятелства. Първо, Маркс и аз се бяхме сраснали с германското движение по-органично, отколкото с всяко друго, така че провъзгласената в тази проектопрограма решителна крачка назад не можеше да не ни раздразни особено силно. Но, второ, тогава — само две години след Хагския конгрес на Интернационала (4) — ние водехме най-ожесточена борба с Бакунин и неговите анархисти, които хвърляха върху нас отговорността за всичко, което ставаше в работническото движение в Германия; тъй че трябваше да очакваме, че ще ни бъде приписано и тайното бащинство на тази програма. Тези съображения сега отпадат, а с тях и необходимостта от въпросните места.
Някои фрази са заменени с точки и по цензурни съображения. Където трябваше да избера по-мек израз, той е поставен в квадратни скоби. Инак ръкописът е препечатан дословно.
Лондон, 6 януари 1891 Фридрих Енгелс
К. Маркс и Ф. Енгелс, Съчинения. Т. 22
Фридрих Енгелс – Писмо до Август Бебел (5)
Лондон, 18—28 март 1876 г.
Драги Бебел!
Получих писмото Ви от 23 февруари и се радвам, че се чувствате тъй добре.
Питате ме какво е нашето мнение за историята с обединението? За съжаление и ние сме в съвсем същото положение като Вас. Нито Либкнехт, нито някой друг ни е съобщавал нещо, затова и ние знаем само това, което има във вестниците, а в тях нямаше нищо — докато преди около осем дни се получи проектопрограмата. Този проект, разбира се, немалко ни изуми.
Нашата партия толкова пъти е подавала ръка на ласалианците за помирение или поне за сътрудничество и толкова пъти е получавала от хазенклеверовци, хаселмановци и тьолкевци такъв груб отказ, че всяко дете би трябвало да направи извода: щом тези господа сега сами идват и предлагат помирение, значи те се намират в дяволски затруднено положение. Но при добре известния характер на тези хора наш дълг е да използваме тяхното затруднение, за да си осигурим всички възможни гаранции, че тези хора няма отново да затвърдят в очите на работниците разклатените си позиции за сметка на нашата партия. Трябваше да ги посрещнем колкото се може по-студено и недоверчиво и да обусловим обединението със степента на тяхната готовност да се откажат от сектантските си лозунги и от своята «държавна помощ» и по главните въпроси да приемат айзенахската програма от 1809 г.(6) или нейно поправено издание, нагодено към днешния момент. Нашата партия няма абсолютно нищо какво да се поучи от ласалианците в теоретично отношение, т. е. по онова, което е от решаващо значение за програмата, обаче ласалианците биха могли, разбира се, да се поучат от нашата партия. Първото условие за обединението беше те да престанат да бъдат сектанти, ласалианци, следователно преди всичко да се откажат от всецелебното средство — държавната помощ, или поне да я признаят като подчинена преходна мярка наред с многото други възможни мерки. Проектопрограмата доказва, че нашите хора, които стократно превъзхождат ласалианските водачи в теоретично отношение, стократно им отстъпват по политическа ловкост; «честните» и този път жестоко са изиграни от нечестните.
Първо, приета е гръмката, но исторически невярна Ласалова фраза: по отношение на работническата класа всички други класи били само една реакционна маса. Тази теза е, вярна само в отделни изключителни случаи, например при такава пролетарска революция, каквато беше Комуната, или в страна, в която не само буржоазията е създала държава и общество по свой образ и подобие, но и вече след нея демократичната дребна буржоазия е довела това преустройство до неговите крайни последици. Ако например в Германия демократичната дребна буржоазия принадлежеше към тази реакционна маса, как би могла тогава Социалдемократическата работническа партия години наред да върви ръка за ръка с нея, с Народната партия? Как може «Volksstaat» (7) да черпи почти цялото си политическо съдържание от дребнобуржоазно-демократичния «Frankfurter Zeitung» (8) ? И как биха могли да бъдат включени в същата тази програма цели седем искания, които направо и буквално съвпадат с програмата на Народната партия и на дребнобуржоазната демокрация? Имам предвид седемте политически искания от 1 до 5 и от 1 до 2, между които няма нито едно, което да не е буржоазно демократическо (9).
Второ, принципът за интернационалността на работническото движение практически напълно се отхвърля за настоящия момент, и то от хора, които в продължение на пет години и при най-трудни обстоятелства провеждаха най-блестящо този принцип. Положението на германските работници като авангард на европейското движение се дължи по същество на истински интернационалистическото им поведение през време на войната; никой друг пролетариат не би се държал така добре. И сега им предлагат да се отрекат от този принцип в един момент, когато навсякъде в чужбина работниците толкова по-силно го подчертават, колкото повече правителствата се стремят да смажат всеки опит за осъществяването му в една организация! Какво остава само от интернационализма на работническото движение? Слабата надежда — дори не за сътрудничество на европейските работници занапред в борбата за своето освобождение — не, а за някакво бъдещо «международно побратимяване на народите», за «Европейските съединени щати» на буржоата от Лигата за мир.
Естествено съвсем не беше необходимо да се говори за Интернационала като такъв. Но най-малкото не биваше да се прави крачка назад в сравнение с програмата от 1869 г., а да се кажеше например: макар че германската работническа партия действа преди всичко в поставените й държавни граници (тя няма право да говори от името на европейския пролетариат, особено пък да казва нещо невярно), тя съзнава своята солидарност с работниците от всички страни и винаги ще бъде готова да изпълнява както досега и в бъдеще възлаганите й от тази солидарност задължения. Подобни задължения съществуват и без да се обявяваш или да се считаш за част от Интернационала; например оказване помощ при стачки и недопускане на стачкоизменници, полагане грижи партийните органи да осведомяват германските работници за движението в чужбина, агитация срещу заплашващи или избухващи династични войни, през време на такива войни — тактика, подобна на онази, която беше образцово проведена през 1870—1871 г., и т. н.
Трето, нашите хора позволиха да им натрапят Ласаловия «железен закон за работната заплата», който почива на съвсем остарял икономически възглед, а именно, че работникът получава средно само минимума на работната заплата, и то защото според Малтусовата теория за населението винаги имало излишък от работници (тази беше аргументацията на Ласал). Но Маркс в «Капиталът» подробно доказа, че законите, които регулират работната заплата, са много сложни, че според обстоятелствата превес има ту един, ту друг от тях, че те следователно съвсем не са железни, а, напротив, са много еластични и че този въпрос изобщо не може да се реши с две-три думи, както си въобразяваше Ласал. Малтусианската обосновка на закона, който Ласал е преписал от Малтус и Рикардо (изопачавайки последния), както например тя се цитира на стр. 5 в «Христоматия за работници» от една друга брошура на Ласал, е подробно оборена от Маркс в отдела «Процесът на натрупването на капитала». Следователно, като приеха Ласаловия «железен закон» признаха едно невярно положение и неговата невярна обосновка.
Четвърто, програмата поставя като единствено социално искане Ласаловата държавна помощ в нейния най-оголен вид, в какъвто Ласал я е откраднал от Бюше. И това става, след като Браке много добре разкри цялата нищожност на това искане и след като почти всички, ако ли не всички, оратори на нашата партия бяха принудени да се обявят в борбата срещу ласалианците против тази «държавна помощ»! По-голямо унижение за нашата партия не може д а има. Интернационализмът, смъкнат до равнището на Аманд Гьог, социализмът — до буржоазния републиканец Бюше, който поставя това искане в противовес на социалистите с цел да се води борба срещу тях!
Но в най-добрия случай «държавната помощ» в Ласаловия смисъл е само едно от многото други мероприятия за постигането на целта, която тук е изразена с безпомощните думи: «за да прокара път към разрешаването на социалния въпрос», като че ли за нас още има някакъв теоретически неразрешен социален въпрос! Следователно, ако кажем: «Германската работническа партия се стреми към премахване на наемния труд и с това — на класовите различия посредством осъществяването на колективното производство в индустрията и земеделието и в национален мащаб; тя се обявява за всяко мероприятие, което е годно за постигането на тази цел» — нито един ласалианец не ще може да възрази нещо против това.
Пето, не е казано нито дума за организацията на работническата класа като класа посредством професионалните съюзи. А това е много съществен пункт, защото именно това е истинската класова организация на пролетариата, в която той води всекидневните си борби с капитала, която за него е школа и която днес по никой начин не може да задуши дори и най-жестоката реакция (както сега в Париж). Предвид на важността, която тази организация придобива и в Германия, според нас би било безусловно необходимо тя да бъде спомената в програмата и по възможност да й се отреди определено място в организацията на партията.
Всичко това нашите хора направиха в угода на ласалианците. А какво отстъпиха другите? Това, че в програмата фигурират куп доста объркани чисто демократически искания, някои от които са просто модни неща, като например «законодателство чрез народа», каквото съществува в Швейцария и принася повече вреда, отколкото полза, ако изобщо принася нещо. «Управление чрез народа», това вече би имало някакъв смисъл. Липсва също първото условие за всяка свобода: отговорност на всички чиновници за всичките им служебни действия спрямо всеки гражданин пред обикновените съдилища и по общо право. А че искания като свобода на науката, свобода на съвестта фигурират във всяка либерална буржоазна програма и тук изглеждат малко странно — затова няма да се разпростирам.
Свободната народна държава се е превърнала в свободна държава. Граматически погледнато, свободна държава е тази, в която държавата е свободна спрямо своите граждани, тоест е държава с деспотично управление. Би трябвало да се откажем от цялата тази дрънканица за държавата, особено след Комуната, която не беше вече държава в истинския смисъл на думата. Анархистите до втръсване ни навираха в очите «народната държава», макар че още в съчинението на Маркс срещу Прудон, а след това в «Комунистически манифест» направо се казва, че с въвеждането на социалистическия обществен строй държавата от само себе си се разпада [sich auflost] и изчезва. Тъй като държавата е само преходна институция, с която си служат в борбата, в революцията, за да смажат насилствено противниците си, чиста безсмислица е да се говори за свободна народна държава: докато пролетариатът все още се нуждае от държавата, той се нуждае от нея не в интерес на свободата, а за да потиска своите противници, а щом стане възможно да се говори за свобода, тогава държавата като такава престава да съществува. Затова ние бихме предложили навсякъде вместо «държава» да се постави «община» [Gemeinwesen], една хубава стара немска дума, която много добре може да замести френската дума «комуна».
«Отстраняване на всякакво социално и политическо неравенство» е също много съмнителна фраза вместо «премахване на всички класови различия». Между отделни страни, области и дори отделни селища винаги ще съществува известно неравенство в условията на живот, което ще може да бъде сведено до минимум, но никога не може да бъде отстранено напълно. Жителите на Алпите винаги ще имат по-различни условия на живот от жителите на равнините. Представата за социалистическото общество като царство на равенството е едностранчива френска представа, свързана със стария лозунг «Свобода, равенство, братство», представа, която като етап в развитието беше оправдана за времето и мястото си, но сега трябва да бъде преодоляна, както и всички едностранчивости на предишните социалистически школи, защото внася само бъркотия в главите и защото вече са намерени по-прецизни начини за излагане на този въпрос.
Завършвам, макар че почти всяка дума в тази програма, редактирана, при това вяло и безцветно, заслужава критика. Тази програма е такава, че ако бъде приета, Маркс и аз никога няма да се присъединим към изградената върху тази основа нова партия и ще трябва много сериозно да помислим каква позиция — също и публично — да заемем спрямо нея. Имайте предвид, че в чужбина държат нас отговорни за всички изказвания и действия на германската Социалдемократическа работническа партия. Например Бакунин в съчинението си «Политика и анархия» държи нас отговорни за всяка необмислена дума, казана или написана от Либкнехт от основаването на “Demokratisches Wochenblat”. Хората си въобразяват именно, че ние оттук командваме цялото движение, когато Вие знаете не по-зле от мен, че ние почти никога ни най-малко не сме се месили във вътрешните работи на партията, а когато сме се намесвали, то е било само за да поправим, доколкото е възможно, извършени според нас грешки, и то само теоретически. Обаче Вие сами ще разберете, че тази програма е повратна точка, която много лесно би могла да ни принуди да снемем от себе си всяка отговорност за партията, която е признала такава програма.
Изобщо официалната програма на една партия има по-малко значение от онова, което партията върши в действителност. Но една нова програма все пак е публично издигнато знаме и по това знаме външният свят съди за партията. Затова програмата в никакъв случай не трябва да бъде крачка назад, каквато е тази програма в сравнение с Айзенахската. А трябваше да се помисли също какво ще кажат работниците от другите страни за тази програма, какво впечатление ще направи това преклонение на целия германски социалистически пролетариат пред ласалианството.
При това убеден съм, че едно обединение върху такава основа няма да трае и една година. Нима най-добрите умове на нашата партия ще се съгласят да предъвкват научени наизуст Ласалови тези за железния закон за работната заплата и за държавната помощ? Бих желал да видя например Вас в тази роля! Но и да направят това, слушателите им ще ги освиркат. При това уверен съм, че ласалианците държат тъкмо на тези неща от програмата, както лихварят Шейлок на своя фунт месо. Разцеплението ще стане, но преди това ще възстановим «честното» име на Хаселман, Хазенклевер, Тьолке и компания; след разцеплението ние ще се окажем по-отслабени, а ласалианците — укрепнали; нашата партия ще загуби политическата си непорочност и вече никога не ще може беззаветно да се бори срещу Ласалови фрази, които тя самата за известно време е написала на своето знаме; и ако ласалианците тогава пак кажат, че те били истинската и единствената работническа партия, а нашите хора — буржоа, за доказателство те ще посочат тази програма. Всички социалистически мероприятия в нея са техни, докато нашата партия е внесла само исканията на дребнобуржоазната демокрация, която обаче тя самата в същата тази програма е характеризирала като част от «реакционната маса».
Забавих изпращането на това писмо, тъй като Вие ще бъдете освободен едва на 1 април по случай рождения ден на Бисмарк и не желаех да го изложа на риска да бъде заловено при опит да Ви го предадат контрабанда. Но току-що се получи писмо от Браке, у когото също са възникнали сериозни съмнения относно програмата и който иска да знае нашето мнение. Затова за улеснение изпращам писмото до него, за да го прочете и да не става нужда да пиша всички тези истории още веднъж. Впрочем аз изложих и на Рам цялата истина, а на Либкнехт писах само накратко. Не мога да му простя, че той не ни съобщи нито дума за цялата тази работа (а Рам и другите са мислели, че той точно ни е осведомил), докато не стана, така да се каже, много късно. Наистина той открай време постъпва така и затова ние — както Маркс, така и аз – водихме дълга и неприятна преписка с него — но този път е вече прекалено и ние решително се отказваме да вървим с него ръка за ръка.
Гледайте да наредите така, че през лятото да дойдете тук. Ще живеете естествено при мен, а ако времето е хубаво, ще отидем за няколко дни на морски бани; след дългото лежане в затвора това ще бъде много полезно за Вас.
С дружески поздрав
Ваш Ф. Е.
Маркс наскоро се премести и живее на 41, Maitland Park Crescend, N. W. London.
К. Маркс и Ф. Енгелс. Съчинения. Т. 34
Карл Маркс
[Писмо до Вилхелм Браке]
Лондон, 5 май 1875 г.
Драги Браке!
След като прочетете долните критични бележки към обединителната програма, бъдете така добър да ги предадете на Гайб и Ауер, Бебел и Либкнехт, за да се запознаят с тях. Nota bene (Запомни добре – Ред. ). Ръкописът трябва да се върне във Вашите ръце, за да ми бъде на разположение при нужда. Аз съм претрупан с работа и съм принуден вече да излизам далеч извън рамките на работното време, предписано ми от лекарите. Ето защо за мен съвсем не беше «удоволствие» да напиша толкова дълго послание. Но това беше необходимо, за да не би партийните другари, за които е предназначено това съобщение, да изтълкуват по-късно зле стъпките, които аз от своя страна ще предприема. Именно след обединителния конгрес двамата с Енгелс ще публикуваме кратка декларация, че посочената принципна програма ни е съвсем чужда и нямаме нищо общо с нея.
Това е крайно необходимо, тъй като в чужбина съществува грижливо подхранваният от враговете на партията възглед, и то съвсем погрешен възглед, че ние тайно ръководим оттук движението на така наречената айзенахска партия. Дори в една неотдавна излязла на руски книга Бакунин стоварва например върху мен отговорността не само за всички програми и т. н. на споменатата партия, но дори и за всяка стъпка, която Либкнехт е направил от деня на своето сътрудничество с Народната партия.
Независимо от това моят дълг не ми позволява дори и с дипломатическо мълчание да призная една програма, която по мое убеждение нищо не струва и деморализира партията.
Всяка стъпка на действителното движение е по-важна от дузина програми. Тъй че ако не е било възможно — а и обстоятелствата в момента не са позволявали това — да се отиде по-далеч от айзенахската програма, би трябвало просто да се сключи спогодба за действие срещу общия враг. Но когато се съставят принципни програми (вместо да бъде отложена тази работа до момента, когато тя ще бъде подготвена чрез по-продължителна съвместна работа) — с това пред цял свят се поставят жалони, по които хората съдят за равнището на партийното движение.
Водачите на ласалианците дойдоха при нас, защото обстоятелствата ги принудиха. Ако още в началото им беше заявено, че няма да се допусне никакво търгашество с принципите, те щяха да бъдат принудени да се задоволят с една програма за действие или с организационен план за общо действие. Вместо това им се разрешава да се явяват въоръжени с мандати и от своя страна признават тези мандати за задължителни, т. е. предават се на милостта или немилостта на ония, които сами се нуждаят от помощ. Като венец на всичко те провеждат свой конгрес още преди помирителния конгрес, докато нашата собствена партия провежда своя конгрес post festum (със закъснение). Очевидно целта е била да се осуети всякаква критика и да не се даде възможност на собствената партия да размисли. Известно е, че самият факт на обединението задоволява работниците, но грешат ония, които мислят, че този минутен успех не е купен твърде скъпо.
Впрочем програмата нищо не струва, независимо и от това, че тя канонизира Ласаловото верую.
В най-близко време ще Ви изпратя последните свитъци от френското издание на «Капиталът». Печатането беше спряно за дълго време поради забрана на френското правителство. Тази седмица или в началото на идната книгата ще бъде готова. Получихте ли първите 6 свитъка? Пишете ми, ако обичате, и адреса на Бернхард Бекер, на когото също трябва да изпратя последните свитъци.
Книгоиздателството «Volksstaat» има своеобразни нрави. Така например и до този момент не ми е изпратен нито един екземпляр от новото издание на «Кьолнския процес на комунистите».
Със сърдечен поздрав
Ваш
Карл Маркс
БЕЛЕЖКИ КЪМ ПРОГРАМАТА НА ГЕРМАНСКАТА РАБОТНИЧЕСКА ПАРТИЯ
Карл Маркс
I
1.„Трудът е източник на всяко богатство и на всяка култура, а тъй като принасящият полза труд е възможен само в обществото и чрез обществото, добивът от труда принадлежи в неорязан вид и на равно право на всички членове на обществото.“
Първа част на параграфа: „Трудът е източник на всяко богатство и на всяка култура.”
Трудът не е източник на всяко богатство. Природата е също така източник на потребителни стойности (та именно от тях се състои вещественото богатство!), както и трудът, а самият труд е само проява на природна сила, на човешката работна сила. Гореприведената фраза се среща във всички детски буквари и е правилна само доколкото в нея се подразбира, че трудът се извършва при наличността на съответните предмети и оръдия. Но една социалистическа програма не бива да допуска подобни буржоазни начини на изразяване, да се премълчават онези условия, които единствено им придават известен смисъл. И доколкото човек по начало се отнася към природата – този първоизточник на всички средства и предмети на труда – като собственик, доколкото я третира като нещо, което му принадлежи, дотолкова неговият труд става източник на потребителни стойности, a значи и на богатство. Буржоата имат твърде сериозни основания да приписват на труда свръхестествена творческа сила; защото именно от природната обусловеност на труда следва, че оня човек, който не притежава никаква друга собственост освен своята работна сила, при всяко обществено и културно състояние е принуден да бъде роб на други хора, които са завладели материалните условия на труда.
Той само с тяхно разрешение може да работи и значи – само с тяхно разрешение може да живее.
Нека оставим сега тази фраза каквато е, каквито и да са нейните недостатъци. Какво заключение би трябвало да се очаква? Очевидно следното:
„Тъй като трудът е източник на всяко богатство, в обществото човек може да присвоява богатство само като присвоява продукт на труда. Така че ако сам не работи, той живее от чужд труд и придобива и своята култура за сметка на чужд труд.”
Вместо това, с помощта на думичките „а тъй като” се прибавя и второ изречение, та изводът да се направи от второто, а не от първото изречение.
Втора част на параграфа: „Принасящият полза труд е възможен само в обществото и чрез обществото.”
Според първото положение трудът беше източник на всяко богатство и на всяка култура, значи е невъзможно общество без труд. Сега научаваме напротив, че никакъв „принасящ полза” труд не е възможен без общество.
По същия начин би могло да се каже, че безполезният, а дори и общественовредният труд може да стане промишлен клон само в обществото, че човек само в обществото може да живее в безделие и т.н. и т.н. – накъсо, да се препише целият Русо.
А какво нещо е „принасящият полза” труд? Ни повече, ни по-малко – труд, чрез който се постига набелязаният полезен резултат. Дивак – а човекът е дивак от момента, когато е престанал да бъде маймуна, – който убива животно с камък или събира плодове и т. н., извършва „принасящ полза” труд.
Трето: Заключението: „А тъй като принасящият полза труд е възможен само в обществото и чрез обществото, добивът от труда принадлежи, в неорязан вид и на еднакви права, на всички членове на обществото.”
Хубаво заключение! Ако принасящият полза труд е възможен само в обществото и чрез обществото, добивът от труда принадлежи на обществото, а на отделния работник се полага само онази част от тоя добив, която не е необходима за поддържане на „условието” на труда – обществото.
И наистина, това положение е било изтъквано във всички времена от защитниците на всеки даден обществен строй. Най-напред се явяват претенциите на правителството, заедно с всичко онова, което се е прилепило о него, защото то е общественият орган за запазване на обществения строй; след това идват претенциите на различните видове частна собственост, защото различните видове частна собственост са основите на обществото… и т.н. Очевидно човек може да върти и обръща тези кухи фрази както си иска.
Първата и втората част на параграфа имат известна смислена връзка само при следната редакция:
„Трудът става източник на богатство и култура само като обществен труд”, или – което е все същото – „в и чрез обществото”.
Това положение е безспорно правилно, защото макар и отделният труд (като се предполага, че неговите веществени условия са налице) да може да създава потребителни стойности, той все пак не може да създаде нито богатства, нито култура.
Но също така безспорно е и другото положение:
„В същия размер, в който се извършва общественото развитие на труда и с това трудът става източник на богатство и култура, се развива бедността и угнетяването на страната на работника, богатството и културата на страната на неработника.”
Това е законът на цялата досегашна история. Така че вместо да се съставят общи фрази за „труда” и „обществото”, тук определено трябваше да се изтъкне как в съвременното капиталистическо общество най-после са създадени материалните и други условия, които дават възможност на работниците да сломят това обществено проклятие и ги заставят да направят това.
Но всъщност целият този параграф, объркан по форма, погрешен по съдържание, е внесен само за да може Ласаловата формула за „неорязания добив от труда” да бъде написана като първи лозунг на партийното знаме. Аз по-късно ще се върна на „трудовия доход”, на „равното право” и т.н., тъй като по-нататък същото нещо се повтаря в малко по-друга форма.
2.„В днешното общество средствата на труда са монопол на класата на капиталистите. Обусловената от това зависимост на работническата класа е причина за мизерията и робията във всичките им форми.”
Това заимствано от устава на Интернационала положение в тази си „поправена” редакция е погрешно.
В днешното общество средствата на труда са монопол на земевладелците (монополът на поземлената собственост е дори основа на монопола на капитала) и на капиталистите. В съответния пункт от устава на Интернационала не е спомената нито едната, нито другата класа на монополистите. Там се говори за „монопол върху средствата на труда, т.е. върху източниците на живота.” Добавката „източници на живота” достатъчно показва, че земята е включена в средствата на труда.
Поправката е внесена, защото Ласал – по мотиви, известни сега на всички – нападаше само класата на капиталистите, но не и поземлените собственици. В Англия капиталистът в повечето случаи дори не е собственик на земята, върху която се намира неговата фабрика.
3.„Освобождението на труда изисква въздигането средствата на труда в притежание на цялото общество и колективното регулиране на целокупния труд при справедливо разпределение на трудовия доход.”
„Въздигането средствата на труда в притежание на цялото общество” очевидно означава тяхното „превръщане в притежание на цялото общество”. Но това само мимоходом.
Какво значи „трудов доход”? Продуктът на труда или неговата стойност? А в случай че е последното – цялата стойност на продукта ли, или само онази част от стойността, която трудът е прибавил към стойността на употребените средства за производство?
„Трудовият доход” е неопределена представа, с която Ласал замества определени икономически понятия.
Какво значи „справедливо разпределение”?
Нима буржоата не твърдят, че сегашното разпределение е „справедливо” ? И не е ли то и действително единственото „справедливо” разпределение върху основата на съвременния начин на производство? Нима икономическите отношения се регулират чрез правни понятия? Не е ли тъкмо обратното: правните отношения възникват от икономическите? И нима разните социалистически сектанти не се придържат към най-различни представи за „справедливо” разпределение?
За да знаем какво трябва да си представя човек в този случай под думите „справедливо разпределение”, трябва да съпоставим първия параграф с този параграф. Последният предполага такова общество, в което „средствата на труда са обществено притежание и целокупният труд е колективно регулиран”, а от първия параграф виждаме, че „добивът от труда принадлежи, в неорязан вид и равноправно, на всички членове на обществото”.
„На всички членове на обществото”? Дори и на неработещите? Къде остава в такъв случай „неорязаният доход от труда? Само за работещите членове на обществото? Къде остава в такъв случай „равното право” на всички членове на обществото?
Но „всички членове на обществото” и „равното право” са очевидно само фрази. Същността на работата се състои в това, че в това комунистическо общество всеки работник трябва да получи „неорязания”, ласалевски „доход от труда”.
Ако вземем думите „доход от труда” най-напред в смисъл на продукт на труда – то колективният доход от труда е целият обществен продукт.
От него сега трябва да бъде приспаднато:
Първо – за амортизация на изхабените средства за производство.
Второ – добавъчна част за разширяване на производството.
Трето – резервен или застрахователен фонд срещу злополуки, природни стихии и т. н.
Тези удръжки от „неорязания доход от труда” са икономическа необходимост и тяхната величина трябва да бъде определена съобразно наличните средства и сили, отчасти въз основа на теорията за вероятността, но те по никой начин не се поддават на изчисление въз основа на справедливостта.
Остава другата част от целия продукт, която е предназначена да служи като предмети за потребление.
Преди да се дойде до индивидуалното поделяне, от тази останала част пак се приспадат:
Първо – общите, неспадащи към производството административни разноски.
Тази част веднага ще се съкрати доста значително в сравнение с размера й в сегашното общество и все повече ще се намалява с развитието на новото общество.
Второ – онова, което е предназначено за задоволяване на колективни нужди, като училища, учреждения по здравеопазването и т. н.
Тази част по начало ще нарасне значително в сравнение с размера й в сегашното общество и ще нараства все повече с развитието на новото общество.
Трето – фондове за неработоспособни и др., накъсо – онова, което спада днес към така наречената официална грижа за бедните.
Едва сега идваме до „разпределението”, а програмата, в своята ограниченост, под ласалевско влияние, има предвид само разпределението – а именно, идваме до онази част от предметите за потребление, която се разпределя между индивидуалните производители от колектива.
„Неорязаният доход от труда” вече незабелязано се е превърнал в „орязан”, макар че онова, което се отнема от производителя в качеството му на частно лице, е пряко или косвено пак в негова полза, като член на обществото.
Както е изчезнала фразата за „неорязания доход от труда”, така сега изчезва и фразата за „доход от труда” изобщо.
В колективното общество, основано върху общественото владение на средствата за производство, производителите не разменят своите продукти; също така и трудът, употребен за произвеждане на продукти, тук не се проявява като стойност на тези продукти, като някакво притежавано от тях вещно свойство, защото сега, в противоположност на капиталистическото общество, видовете индивидуален труд вече не по околен път, а непосредствено съществуват като съставни части на целокупния труд. Така че изразът „доход от труда”, неприемлив и в сегашно време поради своята двусмисленост, губи по този начин всякакъв смисъл.
Ние имаме работа тук не с такова комунистическо общество, което се е развило върху своя собствена основа, а напротив – с тъкмо такова комунистическо общество, което възниква от капиталистическото общество и значи във всяко отношение – икономическо, нравствено и духовно – още носи върху себе си родилните петна на старото общество, от чиито недра то произхожда. Съобразно с това отделният производител – след всички удръжки – получава обратно от обществото точно толкова, колкото сам му дава. На обществото той е дал своя индивидуален трудов дял. Например общественият работен ден се състои от сбора от индивидуалните работни часове; индивидуалното работно време на отделния производител е доставяната от него част от обществения работен ден, неговият дял в същия. Той получава от обществото квитанция, че е доставил толкова и толкова труд (след приспадане на труда му в полза на обществените фондове) и с тази квитанция изтегля от обществените запаси такова количество предмети за потребление, което струва също толкова труд. Същото количество труд, което е дал на обществото в една форма, той го получава обратно в друга форма.
Тук очевидно господства същият принцип, който регулира стокообмена, доколкото тя е обмяна на равни стойности. Съдържанието и формата тук са променени, защото при променените обстоятелства никой не може да даде нищо освен своя труд и защото, от друга страна, в собственост на отделните лица не може да премине нищо освен индивидуални средства за потребление. Но колкото се отнася до разпределението на тези средства за потребление между отделните производители, тук господства същият принцип както и при обмяната на стокови еквиваленти: известно количество труд в една форма се разменя срещу също такова количество труд в друга форма.
Поради това равното право тук по принцип е все още буржоазно право, макар че принципът и практиката тук вече не противоречат един на друг, а при стокообмена размяната на еквиваленти съществува само в среден, а не при всеки отделен случай.
Въпреки този прогрес, това равно право е все още обременено с едно буржоазно ограничение. Правото на производителите е пропорционално на доставения от тях труд; равенството се състои в това, че измерването става с равно мерило – с труда.
Но един човек физически или умствено превъзхожда друг човек, значи за едно и също време доставя по-голямо количество труд или пък е способен да работи по-дълго време, а трудът, за да служи като мерило, трябва да бъде определен по продължителност или по интензивност, иначе би престанал да бъде мерило. Това равно право е неравно право за неравен труд. То не признава никакви класови различия, защото всеки е само работник като всички други; но то тихомълком признава нееднаквата индивидуална дарба, а оттук е нееднаквата работоспособност като естествени привилегии. Поради това по своето съдържание то е право на неравенството, както всяко право. По своята природа правото може да се състои само в прилагане на равно мерило; но нееднаквите индивиди (а те нямаше да бъдат различни индивиди, ако не бяха нееднакви) са измерими с едно и също мерило само доколкото човек ги разглежда от едно и също гледище, доколкото ги взема само от една определена страна, например в дадения случай, доколкото ги разглежда само като работници и не вижда в тях нищо повече, абстрахира се от всичко останало. Освен това: един работник е женен, а друг не; един има повече деца отколкото друг и т. н. и т. н. Така че при равен труд и следователно при равно участие в обществения потребителен фонд един фактически получава повече отколкото друг, един е по-богат отколкото друг и т. н. За да избегне всички тези недостатъци, правото, вместо да бъде равно, трябва да бъде неравно.
Но тези недостатъци са неизбежни в първата фаза на комунистическото общество, в оня му вид, в който то е произлязло от капиталистическото общество след продължителни родилни мъки. Правото никога не може да стои по-високо от икономическия строй и от обусловеното от него културно развитие на обществото.
При една по-висша фаза на комунистическото общество, когато изчезне заробващото подчиняване на човека под властта на разделението на труда, а с това изчезне и противоположността между умствения и физическия труд; когато трудът престане да бъде само средство за живот, а сам стане първа жизнена необходимост; когато заедно с всестранното развитие на индивидите нараснат и производителните сили и всички източници на обществено богатство потекат като пълноводен поток – едва тогава тесният хоризонт на буржоазното право ще може да бъде преодолян напълно и обществото ще напише върху своето знаме: „Всеки според способностите си, на всекиго според нуждите.”
Аз се спрях по-подробно на „неорязания трудов доход”, от една страна, и на „равното право” и „справедливото разпределение” – от друга, за да покажа какво голямо престъпление вършат някои, когато от една страна се стремят отново да натрапят на нашата партия като догми такива представи, които до известно време имаха смисъл, но сега са се превърнали в овехтели словесни дрипи, а от друга страна чрез идеологически правни и други извъртания – така привични за демократите и за френските социалисти – желаят да изопачат реалистичното схващане, което с толкова труд беше насадено в партията и сега вече е вкоренено в нея.
Независимо от изложеното дотук, беше изобщо погрешно да се вижда същността на работата в така нареченото разпределение и да се слага върху него главното ударение.
Всяко разпределение на потребителните средства е винаги само последица от разпределението на самите условия на производството. А това разпределение изразява характера на самия начин на производството. Например капиталистическият начин на производство се основава върху това, че веществените условия на производството, под формата на собственост върху капитала и собственост върху земята, се намират в ръцете на хора, които не работят, докато масата притежава само личното условие на производството – работната сила. Щом елементите на производството са разпределени по такъв начин, оттук от само себе си произтича и днешното разпределение на потребителните средства. А ако веществените условия на производството бъдат колективна собственост на самите работници, от това също тъй следва такова разпределение на потребителните средства, което ще се различава от сегашното. Вулгарният социализъм (а от него пък известна част от демокрацията) възприе от буржоазните икономисти маниера да разглежда и третира разпределението като нещо независимо от начина на производството, а оттук да представя работата така, като че ли социализмът се върти главно около разпределението. Но след като истинското отношение е изяснено вече отдавна, защо да се връщаме отново назад?
4.„Освобождението на труда трябва да бъде дело на работническата класа, по отношение на която всички останали класи са само една реакционна маса.”
Първата строфа е взета от встъпителните думи на устава на Интернационала, само че е „подобрена”. Там е казано: „Освобождението на работническата класа трябва да бъде дело на самите работници”; тук, напротив, „работническата класа” трябва да освободи – какво ? – „труда”. Който може – нека го разбере.
Затова пък като компенсация следва антистрофата – ласалиански цитат от най-чиста проба: „по отношение на която (на работническата класа) всички останали класи са само една реакционна маса”.
В „Комунистическия манифест” е казано: „От всички класи, които в днешно време противостоят на буржоазията, само пролетариатът е действително революционна класа. Останалите класи вървят към упадък и изчезват с възхода на едрата индустрия, а пролетариатът е неин собствен продукт.”
Тук буржоазията, като носителка на едрата индустрия, се счита като революционна класа по отношение на феодалите и средните съсловия, които се стремят да запазят всички обществени позиции, плод на остарелите начини на производството. Следователно те не образуват заедно с буржоазията само една реакционна маса.
От друга страна пролетариатът е революционен по отношение на буржоазията, защото той, израсъл сам върху почвата на едрата индустрия, се стреми да лиши производството от капиталистическия му характер, докато буржоазията се старае да го увековечи. Но „Манифестът” добавя, че „средните съсловия … стават революционни, доколкото им предстои да преминат в редовете на пролетариата”.
Така че и от тази гледна точка е безсмислица, че по отношение на работническата класа те, заедно с буржоазията, а отгоре на това и с феодалите, „образуват само една реакционна маса”.
Нима през време на последните избори ние заявявахме на занаятчиите, дребните индустриалци и т.н., както и на селяните: „По отношение на нас вие заедно с буржоата и с феодалите образувате само една реакционна маса?”
Ласал знаеше „Комунистическия манифест” наизуст, също както неговите правоверни последователи знаят наизуст съставените от него свещени писания. Така че ако той тъй грубо е изопачил „Манифеста”, той го е направил само за да поукраси своя съюз с абсолютистичните и феодални противници против буржоазията.
Освен това в горепосочения параграф неговата премъдрост е изсмукана из пръстите, без каквато и да било връзка с окарикатурения цитат от устава на Интернационала. Така че тук имаме, чисто и просто нахалство и то съвсем не неприятно за господин Бисмарк – една от онези евтини дързости, които берлинският Марат проявява.
5.„Работническата класа действа за своето освобождение преди всичко в рамките на днешната национална държава, като съзнава, че необходимият резултат от нейните стремежи, които са общи за работниците от всички културни страни, ще бъде международното побратимяване на народите.”
В противоположност на „Комунистическия манифест” и на целия предишен социализъм, Ласал гледаше на работническото движение от най-ограничено национално гледище. В това вървят по неговите стъпки – и то след дейността на Интернационала!
От само себе си се разбира, че за да може изобщо да се бори, работническата класа трябва в собствения си дом да се организира като класа и че самата й страна е непосредствена арена на нейната борба. Дотолкова и нейната класова борба не по своето съдържание, а – както казва „Комунистическият манифест” – „по своята форма” е национална. Но „рамките на днешната национална държава” – например на Германската империя – сами на свой ред се намират икономически „в рамките” на световния пазар, политически– „в рамките” на системата на държавите. Всеки търговец знае, че германската търговия същевременно е и външна търговия и величието на господин Бисмарк се състои тъкмо в провеждането на неговата своеобразна международна политика.
Но към какво свежда германската работническа партия своя интернационализъм? Към съзнанието, че резултатът на нейните стремежи „ще бъде международното побратимяване на народите” – фраза, заимствана от буржоазния Съюз за свободата и мира, и тази фраза трябва да мине за еквивалент на международното побратимяване на работническите класи в тяхната обща борба срещу господстващите класи и техните правителства. А за международните функции на германската работническа класа – нито дума! И това е всичко, което й предлагат да противопостави на своята собствена буржоазия, която вече братски се е обединила против нея с буржоата на всички други страни, и на международната заговорническа политика на господин Бисмарк.
В действителност интернационализмът на програмата стои безкрайно по-ниско от интернационализма на партията на свободната търговия. И тази програма твърди, че резултатът от нейните стремежи щял да бъде „международното побратимяване на народите”. Но тя и върши нещо, за да направи търговията международна, и съвсем не се задоволява от съзнанието, че всички народи се занимават с търговия в собствената си страна.
Международната дейност на работническата класа от разните страни в никой случай не зависи от съществуването на „Международното сдружение на работниците”. То беше само пръв опит за създаване на централен орган за тази дейност; опит, който благодарение на дадения от него тласък остави трайни резултати, но който в своята първа историческа форма не можеше да бъде провеждан по-нататък след падането на Парижката комуна.
Бисмарковият „Norddeutsche” имаше пълно право, когато за удоволствието на своя господар оповести, че германската работническа партия в своята нова програма се е отказала от интернационализма.
ІІ
„Като изхожда от тези принципи, германската работническа партия се стреми с всички законни средства към осъществяване на свободна държава – и – социалистическо общество; към премахване системата на работната заплата заедно с железния закон на работната заплата – и – експлоатацията във всичките й форми; към премахване на всякакво социално и политическо неравенство.”
По въпроса за „свободната” държава ще се върна по-късно.
И така, германската работническа партия за в бъдеще трябва да вярва в Ласаловия „железен закон на работната заплата”! За да не загубят този закон, извършват безсмислицата да говорят за „премахване системата на работната заплата” (би трябвало да се каже: системата на наемния труд) заедно с „железния закон на работната заплата”. Ако премахна наемния труд, аз, естествено, премахвам и неговите закони, били те „железни” или меки като гъба. Но борбата на Ласал против наемния труд се върти почти изключително около този така наречен закон. Ето защо, за да се докаже, че е победила ласалианската секта – „системата на работната заплата” трябвало да бъде премахната „заедно с железния закон на работната заплата”, а не без него.
Както се знае, в „железния закон за работната заплата” на Ласал принадлежи само думата „железен”, която той е заимствал от Гьотевите „вечни, железни, велики закони”. Думата „железен” е етикет, по който правоверните се разпознават един друг. Но ако приемем закона с неговия ласаловски печат, а значи и в ласаловски смисъл – аз съм принуден също така да приема и Ласаловата мотивировка на този закон. В какво се състои тя? Както изтъкна Ланге наскоро след смъртта на Ласал, това е (проповядваната от самия Ланге) Малтусова теория за населението. Но ако тази теория е правилна, тогава пък няма да мога да премахна „железния закон” дори и сто пъти да премахна наемния труд – защото в такъв случай този закон ще управлява не само системата на наемния труд, но и всяка обществена система. Опирайки се именно на тази теория, икономистите в продължение на повече от петдесет години доказваха, че социализмът не може да премахне природно-обусловената мизерия, а може само да я направи всеобща, като я разпредели равномерно по цялата повърхност на обществото!
Но всичко това не е най-главното. Съвсем независимо от погрешното Ласалово схващане на този закон, наистина възмутителната крачка назад се състои в следното:
След смъртта на Ласал в нашата партия си проби път научното разбиране, че работната заплата не е това, което тя изглежда да е на вид, именно – не е стойността, съответно – не е цената на труда, а само замаскирана форма на стойността, съответно – на цената на работната сила. С това веднъж завинаги бе съборено цялото дотогавашно буржоазно схващане за работната заплата, както и цялата дотогавашна критика на това схващане, и се установи ясно, че на наемния работник е разрешено да работи, за да поддържа своя живот, т. е. за да живее – само доколкото той известно време работи даром на капиталиста (а значи и на неговите сътрапезници при консумирането на принадената стойност); че оста, около която се върти цялата капиталистическа система на производство, е стремежът да бъде увеличен този безплатен труд чрез удължаване на работния ден или чрез увеличаване производителността на труда, респективно – чрез по-голямо напрежение на работната сила и т. н.; значи – че системата на наемния труд е система на робство, и то на такова робство, което става по-сурово, колкото повече се развиват обществените производителни сили на труда, безразлично дали трудът на работника бива заплащан по-добре или по-зле. И сега, след като това схващане все повече и повече си пробива път в нашата партия – някои се връщат назад към догмите на Ласал, макар че сега вече би трябвало да знаят, че Ласал не е разбирал какво нещо е работната заплата, а вървейки по стъпките на буржоазните икономисти, е вземал привидността за същност на нещата.
Това е все едно, ако робите, откривайки най-после тайната на своето робство, се разбунтуват, а един от тях, все още забъркан от остарелите представи, напише в програмата на въстанието: робството трябва да бъде премахнато, защото при системата на робството прехраната на робите не може да се подигне над определен, доста нисък максимум!
Нима самият факт, че представителите на нашата партия са били способни да извършат такъв чудовищен атентат срещу разпространеното в партийните маси схващане – нима този факт не доказва с какво престъпно лекомислие, с каква безсъвестност са пристъпили те към съставянето на компромисната програма!
Вместо неопределената заключителна фраза в края на параграфа: „премахване на всякакво социално и политическо неравенство”, трябваше да бъде казано, че с премахването на класовите различия ще изчезне от само себе си и всяко произтичащо от тях социално и политическо неравенство.
ІІІ
„За да прокара път към разрешаването на социалния въпрос, германската работническа партия изисква учредяване на производителни кооперации с държавна помощ, под демократическия контрол на трудещия се народ Производителните кооперации както в индустрията, така и в земеделието трябва дa бъдат създадени в такъв обем, че от тях да възникне социалистическата организация на целокупния труд.”
След Ласаловия „железен закон за работната заплата” това е лечебното средство на същия този пророк. „Прокарва се път” по достоен за него начин. На мястото на съществуващата класова борба се поставя вестникарската фраза „социалния въпрос”, за чието „разрешаване” „се прокарва път”. Вместо процеса на революционното преобразование на обществото, „социалистическата организация на целокупния труд” „възниква” от „държавната помощ”, която държавата оказва на производителните кооперации, „създавани” от държавата, а не от работниците. Това е напълно достойно за фантазията на Ласал, че уж с държавни субсидии може също тъй лесно да бъде построено новото общество както някой нов железен път!
Поради известни остатъци от срам „държавната помощ” е поставена под контрола на „трудещия се народ”.
Първо, „трудещият се народ” в Германия в по-голямата си част се състои от селяни, а не от пролетарии.
Второ, думата „демократичен” на немски значи „Volksherrschaftlich” [„народовластен”]. Но какво значи „народовластен контрол на трудещия се народ”? И то при такъв трудещ се народ, който с подобни искания към държавата напълно признава, че нито е на власт, нито е узрял да бъде на власт!
Излишно е да се впускаме тук в критикуване на рецептата, предписана по времето на Луи-Филип от Бюше в противовес на френските социалисти и приета от реакционните работници от „Atelier”. При това главната беда се състои не в обстоятелството, че това специфично чудотворно средство е вписано в програмата, а изобщо, че се връща назад – от гледището на класовото движение – към гледището на сектантското движение.
Когато работниците се стремят да създадат условия за колективно производство в социален и преди всичко в свой национален мащаб, това означава само, че те се борят за извършване на преврат в сегашните условия на производството и това няма нищо общо с учредяването на кооперативни дружества с държавна помощ. А колкото се отнася до сегашните кооперативни дружества, те имат стойност само доколкото са независимо дело на самите работници и не са покровителствани нито от правителствата, нито от буржоазията.
ІV
Сега преминавам към демократическия отдел:
А. „Свободна основа на държавата”.
Преди всичко, според II отдел, германската работническа партия се стреми да осъществи „свободна държава”.
Свободна държава – какво значи това?
Да се направи държавата свободна – това съвсем не е цел на работниците, които са се отърсили от ограничения, верноподаническия начин на мислене. В Германската империя „държавата” е почти толкова „свободна”, колкото и в Русия. Свободата се състои в превръщането на държавата от орган, стоящ над обществото, в орган, подчинен всецяло на това общество; а и в наше време държавните форми са повече или по-малко свободни, в зависимост от степента, в която те ограничават „свободата на държавата”.
Германската работническа партия – поне ако тя приеме за своя тази програма – показва колко слабо социалистическите идеи са проникнали в нейната среда: вместо да разглежда съществуващото общество (а това важи и за всяко бъдещо общество) като основа на съществуващата държава (или бъдещото общество като основа на бъдещата държава), тя, напротив, разглежда държавата като някаква самостоятелна същност, която има свои собствени духовни, нравствени, свободни основи.
А отгоре на това в програмата се съдържа и груба злоупотреба с думите „съвременната държава” и „съвременното общество”, както и още по-грубо неразбиране на държавата, към която тя предявява своите искания!
„Съвременното общество” е капиталистическо общество, което съществува във всички цивилизовани страни, повече или по-малко свободно от примеси на средновековие, повече или по-малко видоизменено поради особеното историческо развитие на всяка страна, повече или по-малко развито. Напротив, „съвременната държава” се променя с всяка държавна граница. В пруско-германската империя тя е по-друга отколкото в Швейцария, в Англия е по-друга отколкото в Съединените щати. Така че „съвременната държава” е фикция.
Но въпреки пъстрото разнообразие на своите форми, различните държави в различните цивилизовани страни имат помежду си това общо, че стоят на почвата на съвременното буржоазно общество, повече или по-малко капиталистически развито. Поради това те имат някои общи съществени признаци. В този смисъл може да се говори за „съвременна държавна същност”, в противоположност на бъдещето, когато ще отмре сегашният й корен – буржоазното общество.
Но тогава се пита: какво преустройство ще претърпи същността на държавата в комунистическото общество? С други думи, какви обществени функции ще останат и тогава – аналогични на сегашните държавни функции? На този въпрос може да се отговори само научно; иначе, ако ще и хиляди пъти да съчетаваме думата „народ” с думата „държава”, това няма да ни приближи и на милиметър до неговото разрешение.
Между капиталистическото и комунистическото общество лежи период на революционно превръщане на първото във второто. На този период съответства и политически преходен период и държавата на този период не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура на пролетариата.
Но програмата не се занимава нито с тази последната, нито с бъдещата държавност на комунистическото общество.
Нейните политически искания не съдържат нищо освен старото, всеизвестно демократическо бръщолевене: всеобщо избирателно право, пряко законодателство, народно право, народно опълчение и т.н. Това е прост отзвук от буржоазната Народна партия, от Съюза на мира и свободата. Това са все искания, които – доколкото не преминават във фантастично преувеличени представи – са вече осъществени. Само че държавата, която ги е осъществила, се намира не в пределите на Германската империя, а в Швейцария, Съединените щати и т.н. Подобен род „държава на бъдещето” е съвременна държава, макар и съществуваща извън „рамките” на Германската империя.
Но едно нещо е забравено. Тъй като германската работническа партия изрично заявява, че действа в пределите на „съвременната национална държава”, значи в пределите на своята държава, на пруско-германската империя – впрочем инак и нейните искания в по-голямата си част щяха да бъдат безсмислени, тъй като човек иска само това, което няма, – то тя не би трябвало да забравя главното, а именно, че всички тези прекрасни нещица почиват върху признаването на така наречения народен суверенитет и че поради това те са уместни само в една демократическа република.
Щом като хората не са имали смелост – и това е твърде благоразумно, тъй като обстоятелствата налагат предпазливост – да искат демократическа република (както това правеха френските работнически програми при Луи-Филип и при Луи-Наполеон), не е трябвало да се прибягва и до такова нито „честно”, нито „достойно” извъртане, т. е. да се искат неща, които имат смисъл само в демократична република, от такава държава, която не е нищо друго освен обшит с парламентарни форми, смесен с феодални прибавки, вече намиращ се под влиянието на буржоазията, бюрократически изкалъпен, полицейски охраняван военен деспотизъм, па отгоре на това още тържествено да уверяваме тази държава, че си въобразяваме всички тия неща да получим „със законни средства”!
Дори вулгарната демокрация, която вижда в демократическата република осъществяването на хилядогодишното царство божие на земята и съвсем не подозира, че именно в тази последна държавна форма на буржоазното общество класовата борба трябва да бъде окончателно решена с оръжие – дори и тя стои неизмеримо по-високо от такъв вид демокрация, която се придържа в рамките на полицейски-позволеното и логически недопустимото.
Че под понятието „държава” всъщност се подразбира правителствената машина или държавата, доколкото тя образува свой собствен, по силата на разделението на труда обособен от обществото организъм – това личи още от думите: „Германската работническа партия иска като икономическа основа на държавата: един единствен прогресивно-подоходен данък и т.н.” Данъците са икономическата основа на правителствената машинария и друго нищо. В съществуващата в Швейцария „държава на бъдещето” това искане е почти изпълнено. Подоходният данък предполага различни приходоизточници на различните обществени класи – значи предполага капиталистическо общество. Така че няма нищо чудно, че ливърпулските поборници на финансовата реформа – буржоата начело с брата на Гладстон – издигат същите искания, които издига и програмата.
Б. „Като духовна и нравствена основа на държавата германската работническа партия иска:
1.Всеобщо и еднакво за всички народно възпитание посредством държавата. Общозадължително посещаване на училището, безплатно обучение.”
Еднакво за всички народно възпитание? Какво се подразбира под тези думи? Или си мислят, че в днешното общество (а само за него може да става дума) възпитанието за всички класи може да бъде еднакво? Или искат принудително да сведат и висшите класи до онова скромно ниво на възпитание – народното училище, – което единствено е съвместимо с икономическото положение не само на наемните работници, но и на селяните?
„Общозадължително посещаване на училището. Безплатно обучение.” Първото съществува дори и в Германия, второто – в Швейцария и Съединените щати, колкото се отнася до народните училища. Ако в някои североамерикански щати са „безплатни” и по-горни учебни заведения – това фактически означава само, че висшите класи покриват разходите за своето образование от общите данъчни средства. Впрочем същото се отнася до „безплатното съдопроизводство”, което се иска в пункт А, 5. Углавното правосъдие е навсякъде безплатно; а гражданското правосъдие има работа почти изключително с конфликти във връзка със собствеността, значи почти изключително засяга имотните класи. Значи и те да водят своите процеси за сметка на народните средства?
Параграфът за училищата би трябвало поне да иска технически училища (теоретически и практически), свързани с народното училище.
Съвсем осъдително е искането „народно възпитание посредством държавата”. Едно нещо е да се определят с общ закон разходите за народни училища, квалификацията на преподавателския персонал, учебните дисциплини и т.н. и – както става в Съединените щати – чрез държавни инспектори да се бди за изпълнението на тези предписания на закона, а съвсем друго нещо – да се назначава държавата като възпитател на народа! Напротив, както правителството, така и църквата еднакво трябва да бъдат изключени от всякакво влияние върху училището. Особено пък в пруско-германската империя (и тук не ще помогне глупавото извъртане, че ставало дума за „държава на бъдещето” – ние видяхме как стои работата в това отношение) държавата напротив се нуждае от твърде сурово възпитание от страна на народа.
Но цялата програма, въпреки всичката й демократическа фразеология, е изцяло заразена от верноподаническата вяра на ласалианската секта в държавата или, което не е нещо по-добро, от вярата в демократическите чудеса, или – по-вярно – тя е компромис между тези два вида вяра в чудеса, еднакво чужди на социализма.
„Свобода на науката” – така гласи един от параграфите на пруската конституция. Защо е той тук?
„Свобода на съвестта”! Ако сега, по време на културкампфа, са искали да напомнят на либерализма неговите стари лозунги, това можеше да стане само в следната форма: „Всеки трябва да има възможност да удовлетворява своите духовни и телесни нужди, без полицията да си пъха носа в това.” Но при този случай работническата партия би трябвало да изрази своето убеждение, че буржоазната „свобода на съвестта” не е нищо друго освен търпимост към всички възможни видове религиозна свобода на съвестта и че тя – работническата класа, – напротив, се стреми да освободи съвестта от религиозната упойка. Но у нас не желаят да прекрачат „буржоазното” ниво.
Аз вече привършвам, тъй като следващата по-нататък добавка към програмата не е съществена нейна част. Затова тук ще се огранича само с кратки бележки.
2. „Нормален работен ден”.
В никоя друга страна работническата партия не се е ограничавала с такова неопределено искане, а винаги е посочвала точно каква продължителност на работния ден тя смята за нормална при дадените условия.
3. „Ограничаване на женския и забрана на детския труд”.
Нормирането на работния ден трябва вече да включва ограничаването на женския труд, доколкото [нормирането] засяга продължителността, паузите и т.н. на работния ден; иначе то може да означава само забрана на женския труд в онези клонове на производството, които са особено вредни за женския организъм или пък са нравствено несъвместими с женския пол. Ако са имали това предвид, трябвало е да го кажат.
„Забрана на, детския труд”! Тук е било абсолютно необходимо да бъде посочена пределната възраст.
„Пълната забрана” на детския труд е несъвместима със съществуването на едрата индустрия и затова е празно благочестиво пожелание.
Провеждането на тази забрана – ако то би било възможно – би било реакционно, тъй като, при строго регулиране на работното време съобразно с различната възраст и при други предпазни мерки за защита на децата, ранното съединяване на производителния труд с обучението е едно от мощните средства за преустройство на съвременното общество.
4. „Държавен надзор над фабричната, занаятчийската и домашна индустрия”.
Като се има предвид пруско-германската държава, би трябвало определено да се иска – фабричните инспектори да бъдат сменяеми само по съдебен ред; всеки работник да може да ги дава под съд за нарушение на служебните им задължения; инспекторските длъжности да бъдат заемани само от лица с медицинско образование.
5. „Регулиране труда на затворниците”.
Дребнаво искане в обща работническа програма. Във всеки случай би трябвало ясно да се каже, че работниците съвсем не искат – поради страх от конкуренция – углавните престъпници да бъдат третирани като добитък и особено да бъдат лишавани от единственото изправително средство – производителния труд. Та това е минималното нещо, което човек би могъл да очаква от социалистите.
6. „Ефикасен закон за отговорността”.
Би трябвало да се каже какво се разбира под „ефикасен” закон за отговорността.
Ще забележа между другото, че в параграфа за нормалния работен ден е пропусната онази част от фабричното законодателство, която се отнася до хигиеничните мероприятия и предпазните мерки против нещастни случаи и т.н. Законът за отговорността влиза в действие едва когато тези предписания бъдат нарушени.
С една дума, и тази добавка се отличава със също такава небрежна редакция.
Dixi et salvavi animam meam. (Казах и спасих душата си)
Написано от K. Маркс на немски.
За първи път напечатано (с пропуски)
в сп. „Die Neue Zeit”, год. IX, т. I, № 18, 1891 г.
Напълно напечатано в книгата:
Marx, Kritik des Gothaer Programms. M.-L. 1933.
Маркс и Енгельс, Соч., т. XV.
Пояснения към предговора и писмата
«Критика на Готската програма» е най-важният след «Манифест на Комунистическата партия» и «Капиталът» теоретичен документ на марксизма. В него Маркс отговаря на всички основни въпроси, които са стоели на дневен ред пред международното работническо движение след, Парижката комуна. Той прилага поуките от Комуната към условията на класовата борба на пролетариата в пруско-германската военизирана държава и по този начин помогнал на германската работническа класа при изработването на научно обоснована стратегия и тактика. Той развива по-нататък марксистката теория за държавата и революцията и за пръв път формулира мисълта за двете фази на комунистическото общество.
Критиката на проектопрограмата била публикувана за пръв път от Енгелс в 1891 г. във връзка с подготовката на Ерфуртския конгрес на партията в седмичното списание на германската социалдемокрация «Die Neue Zeit». С публикуването на тези бележки на Маркс по програмата на германската Работническа партия Енгелс се стремял да нанесе удар на активизиралите се опортюнистически елементи в германската социалдемокрация, което било особено важно в един момент, когато на партията предстояло да обсъди и приеме на Ерфуртския конгрес нова програма вместо Готската. При публикуването на «Критика на Готската програма» Енгелс трябвало да преодолее известно противодействие на ръководителите на германската социалдемокрация. Малките съкращения, които направил, и заместването на най-резките изрази с други формулировки били предизвикани до голяма степен от опозицията на издателя на списание «Neue Zeit» Диц и на редактора К. Кауцки. След публикуването на това произведение то било посрещнато неодобрително от социалдемократическата фракция в германския Райхстаг и от редакцията на вестник «Vorwarts». В същото време, както предвиждал и самият Енгелс, произведението на Маркс било посрещнато със задоволство както в самата германска партия, така и от социалистите в другите страни, които гледали на него като на програмен документ за цялото международно социалистическо движение.
За публикацията на «Критика на Готската програма» в «Die Neue Zeit» Енгелс написал кратък предговор.
2. На конгреса в Гота, състоял се от 22 до 27 май 1875 г., станало обединението на двете течения в германското работническо движение — Социалдемократическата работническа партия (айзенахци), възглавявана от А. Бебел и В. Либкнехт, и ласалианския Общ германски работнически съюз. Обединената партия взела названието Германска социалистическа работническа партия. С това било преодоляно разцеплението в редовете на германската работническа класа. Но предложената на Готския конгрес проектопрограма на обединената партия (главният й съставител бил В. Либкнехт, който заел по този въпрос съглашателска позиция) съдържала сериозни грешки и принципни отстъпки на ласалианството. Одобрявайки създаването на единна германска социалистическа партия, Маркс и Енгелс се обявили против идейния компромис с ласалианците и остро разкритикували погрешните постановки в проектопрограмата, която обаче била приета от конгреса само с незначителни поправки.
3. Конгресът на германската социалдемокрация в Хале от 12 до 18 октомври 1890 г. бил първият конгрес след отменянето на извънредния закон против социалистите. По предложение на В. Либкнехт конгресът взел решение за следващия партиен конгрес в Ерфурт да бъде подготвен проект за нова програма, който да бъде публикуван три месеца преди конгреса, за да може да бъде обсъден в местните партийни организации и в печата.
4. Хагският конгрес на Международната работническа асоциация се състоял от 2 до 7 септември 1872 г. По своя състав конгресът бил най-представителният от всички предишни конгреси. На него присъствали 65 делегати от 15 национални организации. Работата на конгреса се ръководела лично от Маркс и Енгелс. На конгреса завършила дългогодишната борба на Маркс и Енгелс и на техните съратници против всички видове дребнобуржоазно сектантство в работническото движение. Разколническата дейност на анархистите била осъдена и техните лидери изключени от Интернационала. Решенията на Хагския конгрес положили основата за създаване в бъдеще на самостоятелни политически партии на работническата класа в различните страни.
5. Писмото на Ф. Енгелс до А. Бебел от 18—28 март 1875 г., което по съдържание е тясно свързано с «Критика на Готската програма», изразявало общото мнение на Маркс и Енгелс за предвижданото в началото на 1875 г. обединяване на двете немски работнически партии — айзенахци и ласалианци. Непосредствен повод за написването на това писмо било публикуването на 7 март 1875 г. във вестниците «Der Volksstaat» и «Neuer Social-Demokrat» на проектопрограмата на бъдещата германска обединена социалдемократическа работническа партия. Този проект, който съдържал редица погрешни антинаучни постановки и отстъпки на ласалианството, бил приет само с малки изменения на обединителния конгрес в Гота през май 1875 г. и след това бил известен под името Готска програма.
Маркс и Енгелс се отнасяли положително към обединението на двете работнически партии, но смятали, че то трябва да стане на принципно здрава основа, без да се правят отстъпки по теоретическите и политическите въпроси на ласалианците, които губели влиянието си сред работническите маси. В писмото си до Бебел, предназначено за ръководството на айзенахците, които били привърженици на марксизма, Енгелс критикува проекта за Готската програма и предупреждава айзенахците да не правят отстъпки на ласалианците. Писмото било публикувано за пръв път едва 36 години по-късно в книгата на Бебел «Aus meinem Leben» Teil 2, Stuttgart, 1911 («Из моя живот». Част 2, Щутгарт, 1911)
6. Има се предвид програмата, приета на общогерманския конгрес на социалдемократите от Германия, Австрия и Швейцария на 7—9 август 1869 г. в Айзенах. На конгреса била основана Германската социалдемократическа работническа партия, известна след това като партия на айзенахците. Айзенахската програма като цяло била издържана в духа на исканията на Интернационала.
7. «Der Volksstaat» («Народна държава») — централен орган на Германската социалдемократическа работническа партия (айзенахци), излизал в Лайпциг от 2 октомври 1869 г. до 29 септември 1873 г. два пъти седмично, а от юли 1873 г. — три пъти. Вестникът, който изразявал възгледите на представителите на революционното течение на германското работническо движение, бил постоянно преследван от правителството и полицията. Съставът на неговата редакция непрестанно се изменял поради арестуване на редакторите, но общото ръководство на вестника оставало в ръцете на В. Либкнехт. Значителна роля във вестника играел А. Бебел, който ръководел издателство «Volksstaat». Маркс и Енгелс сътрудничели във вестника от момента на неговото основаване, постоянно оказвали помощ на редакцията му и системно поправяли линията на вестника.
8. «Frankfurter Zeitung» — съкратено име на вестник « Frankfurter Zeitung und Handelsblatt» («Франкфуртски вестник й търговски лист») —- всекидневник с дребнобуржоазна демократична насока; излизал във Франкфурт на Майн от 1856 (под това име от 1866) до 1943 г.
9. Става дума за следните точки от проекта на Готската програма:
Като свободна основа на държавата германската Работническа партия иска:
1. Всеобщо, равно, пряко и тайно избирателно право за всички мъже над 21-годишна възраст във всички избори в държавата и общината. 2. Пряко народно законодателство с право да се внасят и отхвърлят предложения. 3. Всеобщо военно обучение. Народно опълчение вместо постоянна войска. Предоставяне решаването на въпроса за войната и мира на народното представителство. 4. Отменяване на всички извънредни закони, по-специално законите за печата, за сдружаванията и събранията. 5. Народен съд. Безплатно съдопроизводство.
Като духовна и нравствена основа на държавата германската Работническа партия иска:
- Всеобщо и равно за всички народно възпитание посредством държавата. Задължително посещаване на училищата. Безплатно обучение. 2. Свобода на науката. Свобода на съвестта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар