Търсене в този блог

25.09.2013 г.

Истината, само истината, цялата истина ! - Димитър Генчев

 

 

                                           ПАРТИЙНО ДЕЛО „ТОДОР ЛУКАНОВ”

 

                                           /Опит за историческо разследване/  

 

 “Който утре не се подчини на дисциплината на партията ще изпита острилото на ножа на революцията, макар и да е от нашите редове”.                                                          

               Димитър Благоев пред първия  конгрес на  БКП /т.с./

 

      От памтивека е известно: историята забавя, но не забравя. Понякога забавянето трае  дълго, дотолкова дълго,че да умрат страстите  за да изпъкнат фактите. Фактите пред, който още древните са казали,че и боговете мълчат. Личността му не може да се побере и в старата класическа рамка :" Aut bene aut nihil". Nihil-ът е неприложим към личността на Тодор Луканов защото името му е вписано в интернационалните, националните и партиините анали : той е ключова фигура  на най-драматичния период на българския ХХ век - между 1919 -1925,  времето на на три въстания, кланета и погроми, издълбали най-дълбокото и кърваво тресавище в нациналната ни история. Неприложим е и старият историко-партиен лодход - името му да  се препрати в графата "и др" -  защото така обикновено се прикриват заслуги, а той необходимият грешник,  е винаги на показ и като  високо дърво при буря стърчи на три поредни партийни конференции, за да олицетворява  виновността на собствената си партия и  да обира светкавиците,предназначени за други. "Bene–то" също е малко - няколко позовавания в "Историята на Плевенската окръжна организация на БКП". Името му се споменава като един от пионерите и пропагандаторите  на социализма в Плевен. Тук четем: "Особена заслуга за укрепването на социалистическото и работническото движение в Плевен и района има Тодор Луканов.Той идва в града в началото на 1903 г. по препоръка на Централния комитет на партията и се установява като адвокат. Ерудиран и широко образован марксист, той е в основата на  факта ,че революционните марксисти, групирани около Тодор Луканов застават на страната на тесните социалисти на Х конгрес на БРСДП в Русе през 1903 г. Подпомага партийните организации в Плевенско, през 1905 година, държи реч за Първата руска революция. През 1904 г. осъжда опортюнистическата резолюция на Амстердамския конгрес и заявява ,че обединението на българския социализъм може да стане само под знамето на революционния социализъм. Ръководи стачката на железарите в Плевен. През 1906 г. той подкрепя Благоев за изключването на анархолибералите от партията. Води предизборната агитация в Плевенско през 1908. По време на Балканската война организира разпространението на "Работнически вестник" на фронта. През 1914 г. е избран за народен представител от Плевенския избирателен район, заедно с Георги Кирков и Христо Кабакчиев. През 1916 година  се опитва да даде отчет на избирателите си, но е възпрепятстван от полицията. През 1917 г. разпространява на фронта декретите на съветското правителство. През 1919 г. е избран за организационен секретар на ЦК на БКП /т.с./. Толкова : ”доброто” се побира в половин  машинописна страница. Е ,има и още две посочки за ролята на Тодор Луканов в събитията през юни и септември 1923 г., но те са  от арията на клеветата на съвсем друга опера и за тях  ще стане дума по -нататък в разследването. До тук да обобщим какво още знаем за трите социалдемократически десетилетия в живота на Тодор Луканов :

      Знаем,че формира марксисткия си мироглед още като гимназист под влияние на първите си учители по социализъм Димитър Благоев и Никола Габровски. Знаем и какво е чел от Маркс и Енгелс, Либкнехт, Бабел, Гед и Лафарг, Плеханов, Акселрод и Засулич - на български, руски и френски език. Революционните “женевки” на Групата “Освобождение на труда”, първия том на “”Капиталът” във френския превод на Мак льо Рой ,” Що е социализъм и има ли той почва у нас?”/Благоев/,”Социализмът и политическата борба”/Плеханов/,”Жената и революцията”/ Бебел/, Вестниците “Работник”,”Другар”,”Работнически вестник”, Списанията “Ден”, “Социалдемократ”, а по-късно и “Ново време”. Цялата фаланга на първостроителите на българската социалдемокрация дължи идейното си оформяне на един и същи теоретичен източник и Тодор Луканов не е изключение. 

     Вторият най-съществен етап в неговото идейно-теоретично и политическо формиране е по време на студентските му години в Женева - годините на “сладостни очарования и надежди” по израза на Георги Бакалов. Именно тогава Тодор Луканов получава достъп до  теоретичния извор на европейската социалдемокрация - през изящните волнодумства на професорите си, в мнозиннството си все леви интелектуалци, европейския социалистически печат, в читалнята на международния  студентски социалистически кръжок, нестихващите дискусии в кафене “Ландолт”, до дебатите на депутатите -социалисти  в парламента и най-вече в онова привилигировано положение, които са си зовоювали българските студенти социалисти в Женева , да бъдат допуснати в най - близкото идейно и  приятелско обкръжение на бащата на руския марксизъм   Георги Валентинович Плеханов. 

     Женева слага незаличим отпечатък върху цялостната личност на Тодор Луканов. Тук той вижда една вдъхновяваща реалност : истински фабричен пролетариат, мощни национални профсъюзи, социалистическа партия със свои депутати, величествени първомайски шествия, стачки и нещо непредставимо за нравите на Ориента - доброжелателното отношение на бюргерската маса, възпитана в традициите на просвещението и калвинизма  към социалдемокрацията. И той като останалите женевски възпитаници привнася на българската политическа сцена онзи специфичен облик на европейска образованост, култура и достолепност, който ги обединява в едно духовно, идейно и политическо братство. Тук му е мястото да споменем поименно кадрите, които Женевският университет произвежда за нуждите на българския социализъм : Никола Габровски, Кръстю Раковски, Георги Бакалов, Слави Балабанов, Стоян Костурков, Парашкев Стоянов, Андрей Конов, Сава Мутафов, Койка Тинева, Кина Мутафова, Стоян Ноков, Тодор Стоянов, Кръстю Пастухов, Асен Цанков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев,Тодор Луканов, Роман Аврамов, Никола Харлаков, Никола Сакаров, Никола Максимов, Димитър Попов, Иван Пашов, Стоян Недевски  - цялата тази “славна българска младеж” - по възторжените оценки на техните професори, която ще се влее в българската социалдемокрация и под грижливата опека на Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев ще запише имената си в историята на българския социализъм. Е , вярно е , че след разцеплението през 1903 г.,  след поредните очиствания и обединения  на “тесните” и “широките” социалисти и най-вече след 1917 година те ще застанат едни срещу други на барикадата, но винаги ще се разпознават като членове на “ ордена”. 

     И така : през 1897 г. в Юридическия факултет на Женевския университет постъпват Тодор Луканов, Христо Кабакчиев и Васил Коларов - трима приятели, състуденти и съиденици. Млади, дръзки, умни, сериозни и работливи млади български студенти , те са типични представители на “La brave jeunesse bulgare” - тогава винаги един до друг, те едва ли предусещат, че след четвърт век пак те : Луканов - организационният секретар на ЦК на БКП /т.с./, Кабакчиев -политическият секретар на ЦК и Коларов -генералният секретар на Комунистическия интернационал ще застанат един срещу друг през метежната 1923 година, когато ще трябва да решават въпросите на революцията, а следователно и за живота и смъртта на хиляди  българи  -  мъже жени и деца. 

     И още един странен биографичен детайл, приведен в спомените на Васил Коларов  за времето на пребиваването му в казармата през 1901 г. Там те не само срещат най-големия си бъдещ враг, но стават негови усърдни ученици в усвояване на военното изкуство: “Социалисти бяхме аз, Тодор Луканов и още двама-трима народни учители. Аз стоях на становището, че щом трябва да се служи, добре е да се използува годината за колкото се може повече усвояване на теоретически и практически знания по военното изкуство. Ние сме революционна партия - това ще ни потрябва.... Преподавател ни беше капитан Русев - един сух и бездушен автомат.” 

      Да, да, същият Иван Русев, двадесет и две години по - късно генерал Русев, военен министър в правителството на кръволока Цанков, който през септември 1923 г. ще разбере на дело какво са научили неговите курсанти в школата за запасни офицери в Княжево , когато ще изправи войската си срещу революционната армия на запасния подпоручик Васил Коларов и офицерските кандидати  Тодор Луканов  и Христо Кабакчиев. Дотогава обаче има да изтече много вода -  до революционната двадесет и трета , която ще раздели живота им на две половини  - на “до “ и  “после”.

     В отсечката “до” Тодор Луканов бавно, но неотклонно и неотстъпно изкачва стъпалата на партиината иерархия. Секретар на Плевенската окръжна организация, синдикалист, социалистически просветитетел, оратор и парламентарен  трибун. Още с установяването си в града , той, по думите на съвременниците си става “ душата на социалистическото движение в Плевенско”. Справедливи са тия думи   за Тодор Луканов , но те със същата сила се отнасят и  за неговата съпруга и другарка Коца Луканова, една от първите деятелки на женското социалистическо и комунистическо движение в България. Забелязват го и го подкрепят Благоев, Кирков и Гаврил Георгиев. Защото заедно с Кабакчиев, Коларов, Тодор Петров, Димитров те са новото поколение на млади и талантливи съратници и бъдещи наследници. Дядото ревниво следи всяка тяхна крачка от развитието им и постоянно ги изтегля нагоре, за да свикнат с отговорностите на лидери на социалистическата партия. Тодор Луканов се проявява като чудесен организатор, той е “умната и трезва глава” на партията, както след много години ще го нарече Никола Попов. В неговата политическа дейност прозира методичност, целеуктременост, емоционална сдържаност и дисциплинираност. Затова на всички конгреси след 1903 г. му поверяват контролни функции - по проверка на пълномощията на делагагиге, финасов контрол, член на централната ревизионна комисия, ръководител на отделни заседания и постоянен председател на партийните конгреси. Та чак до първия конгрес на БКП /.т.с./ май 1919 г. когато го избират за член на Централния комитет заедно  с Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Георги Димитров и Никола Попов. Няма съмнение , Тодор Луканов се справя достойно със задълженията като член на ЦК. Доказателство за това е избирането му две години по - късно за секретар на централния комитет, заедно с Васил Коларов. На този трети пореден конгрес  през 1921 г. Тодор Луканов изнася лидерския доклад : “По вътрешното и международното положение”. Нека да чуем неговите думи пред делегатите на  конгреса в театър “Ренесанс” :”... Пожарът, който капиталистическият империализъм запали по цялата земя, не е утихнал... Пред трудещите се маси стои само един изход от непоносимото положение, в което капитализмът ги хвърли - събарянето на капиталистическито господство, завземането на властта и средствата за производство, премахването на експлоатацията и установяването на комунистическата обществена система.

    Този път е открит. Открита е великата историческа революционна епоха - минаването от капитализма към комунизма. Да спре тоя исторически ходи буржоазията няма средства. Напротив, всички нейни опити със средствата на насилието, със създаването на бели гвардии и с белия терор само раздухват и ще  раздухват гражданската война.” И още : “ Българската буржоазия, скрита зад глупашкия бабаитлък на тъй нареченото земеделско  “народовластническо” правителство, и чрез него, също така  е стъпкала всичките свободи на работническата класа и треперейки от страх пред растящата въпреки  всичко вълна на комунизма, провокира и преследва Комунистическата  партия и работническата класа, погазвайки всяка законност..”

     Всичко казано в тази  реч е в идеен, теоретически и политически синхрон с новия курс за болшевизация на партията, възприет на конгреса   в театър “Корона”.  То е доста по- радикално от прогнозата на Дядото за по-близките и далечните перспективи на революцията в България. Както е известно на 25 май 1919 г. на първия  конгрес на БКП /тесни социалисти/  Д.Благоев  заявява: “... пред кръвта и гробовете /на героите на пролетарската ревоюция в Русия , б. моя/ им даваме клетва, че ще следваме техния революционен пример защото  той съвпада с новия свят, който никне из пепелищата  и кървищата на стария капиталистически строй.”  Заедно с това Д.Благоев категорично предпазва партията си  от левичарски илюзии и увлечения : в България като малка и неразвита страна няма условия за победата на социалистическата революция. Нейната победа е в пряка зависимост от успеха на революциите в   големите и напредналите европейски страни. Затова в навечерието на конгреса Димитър Благоев развива концепцията си  за “трите четвърти” : “Пролетарската революция е един дълъг процес, резултатите от който могат да се очакват, когато той обхване  големите капиталистически страни...У нас революцията ще зависи три четвърти от положението вън, в капиталистическите страни и една четвърт ще зависи от положението вътре.” Една  година по-късно Окръжно № 14 на  ЦК на БКП /т.с./ заявява, че изолираните революции, особено в малките страни Бавария, Унгария, Украйна са безнадеждни. Затова бъдещата революция в България се предвижда само като част от общобалканската социалистическа революция. Тези възгледи дават обяснение защо на конгреса си приема програмна декларация, а не на програма, както и на конгресното решение старата социолдемократическа програма да продължава да бъде теоретичния фундамент на БКП /т.с./. за неопределено време в и бъдеще.

    На 22 януари 1923 г. Партийният съвет гласува  резолюция за работническо-селско правителство, на която по-късно многократно се позовава Тодор Луканов. В нея се казва, че БЗНС защитава интересите на  селската едра буржоазия и провежда нейната политика. Правителството на Стамболийски е изменило на интересите на бедните и средните селяни. Оттук и основният извод, че работническо-селското правителство не може да се осъществи като съюз между БКП и БЗНС. Възможен е съюз отдолу - между комунисти и безимотните и малоимотните селски маси. Тази постановка е разработена в брошурата на политическия секретар Христо Кабакчиев, който смята взаимодействието между БКП и БЗНС за изключено. Ако обаче  през януари Коларов и Димитров имат възражения срещу нея, през април, по време на предизборния терор на земеделското правителство над комунистите, те и двамата  заедно с ЦК приемат резолюция, че БЗНС се е превърнала в партия на дребната буржоазия и че БКП трябва да поведе решителна борба “зедно с бедните селяни  срещу разбеснялата се реакция на селската буржоазия на дружбашкото правителство”.

     Именно и поради това  и на 11 юни 1923 г./два дни след преврата / генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов продължава да отстоява общата партийна гледна точка на комунистите - тесняци, че  селските маси, които са загубили доверието си към правителството на Стамболийски, “няма да тръгнат по неговия акъл и да го защищават с оръжие в ръка срещу враговете му”. На 13 юни Коларов обаче променя радикално позицията си пред разширения  пленум на ИККИ като добавя, че дори при това положение трябва да се вдигнат  бедните селски и градски  маси начело с комунистическата партия  на борба с превратаджийте  за работническо-селско правителство. Постановка, която е внушена лично  от генералния секретар на ВКП/б/ Йосиф Сталин и от председателя на Коминтерна Григорий Зиновиев.

     Сега да продължим по отсечката “след” в мъченическия път на Тодор Луканов в безнадеждния му опит за търсене и доказване на истината за революционните събития през юни и септември 1923 г. Една истина,която е забулена с толкова много лъжи, клевети, политически инсинуации, че и до ден днешен - след повече от  осемдесет години продължава  да тегне едно необосновано, антинаучно, политически неморално, нечестно историческо клеймо върху личността на организационния и политическия секретар на Централния комитет на БКП /тесни социалисти/ Тодор Луканов. Знаем,че историята се пише от победителите. Че  и историята на партията се пише от победителите в партията. Затова не е странно, че на гребена на сталинистката вълна от 1928 г.” победителите” - в този случай младите, амбициозни левичари, левосектанти, после “български “троцкисти” в разгара на жестоката вътрешнопартийна антропофагия клеймят “лукновщината“ в партията, за да отрекат всъщност целия период на трите социалдемократически десетилетия, на достиженията на партията на тесните социалисти, а следователно да пренапишат историята, за да изтласкат старото и най-авторитетно партийно поколение от позициите му в ръководството на партията и Коминтерна. Странното  е , че всички грешници са оневинени - за неутралитета на 9 юни. И Димитров, който си признава грешката, която  по неговите думи му тежи като Монблан, и Дядото затова, че вече е бил стар, сякаш на 68 години е бил толкова склерозиран старец, че не е могъл да оцени правилно политическата обстановката в страната, и Христо Кабакчиев, който като политически секретар лично написва манифеста за неутралитета и от затвора признава греха си, и лидерът на комсомола Петър Искров - бил  е още млад и се подвел по старците в партията. Само Тодор Луканов е безспорния деветоюнец, опортюнист, пораженец,  главният виновник за провала на въстанието в плевенско, а оттук и на цялото въстание. И като доказателство се сочи следният ”безспорен“ факт  цитирам една от най-доброжелатените регионални партийни истории - Плевенската, но казаното там се повтаря в историите на почти всички местни партийни организации и в учебниците по история на БКП:” Причините за поражението на Юнското антифашистко въстание в Плевен и Плевенски окръг са от местно и от национално значение. Последните определят поражението на въстанието в цялата страна. На първо място измежду тях  е заетата от Централния комитет на БКП погрешна  позиция на “неутралитет” по отношение на преврата, която обрича на бездействие партията. Изпратената от организационния секретар на ЦК Тодор Луканов  телеграма до Плевенската  партийна организация, с която нарежда от името на ЦК  да не се предприемат никакви действия “нито в полза, нито във вреда на едната или другата страна” парира действията на въстаналите плевенски комунисти - обстоятелство имащо гибелни последици  за Юнското антифашистко въстание в Плевенско.” Цитатът не блести с оргиналност, той е преразказ на друг цитат от резолюцията на Втората партийна конференция в Берлин през януари 1927 г. по отчета на ЦК на БКП, в който  се говори за “ упорството на  на ЦК и на заетата от него позиция на неутралитет и “ щрайхбрекерската телеграма на Луканов, с която ЦК мълчаливо се солидаризира  за спиране на борбата в Плевен, доведоха до поражението на Плевенското въстание и въобще за победата на преврата в цялата страна...”. Ето тук е зарито кучето : телеграмата на ЦК се обявява за лична телеграма на Луканов и постепенно се превръща в “щрайхбрекерска “, а след това и в знаменитата “ контрапарола”. И как никой през тези  осемдесет години не разрови докуменните, за да установи простичкия  факг, че никога не е имало контрапарола, защото е нямало парола за въстание – нито през юни, нито през септември на метежната 1923 година. Че телеграмата съдържа колективното решение за неутралитет на ЦК и че този призив е напечатан в “Работнически вестник” на 10 юни 1923 г., че телеграмата е написана от политическия секретар на ЦК на БКП   Христо Кабакчиев, а Луканов я изпраща защото е бил длъжен точно това да направи като организационен секретар на ЦК - да я направи незабавно достояние на всички партийни организации в страната. Защото по устава на партията,  решенията на ЦК за задължителни  и за плевенската, и за всички партийни организации. Че ако е имало „ щрайхбрекерство”  – то не се отнася само до Тодор Луканов, а  се отнася до целия  централен комитет, без изключение, който не мълчаливо , а гръмогласно изказва решението си, задължително за цялата партия в партийния си орган, един ден преди да бъде изпратен телеграфическия циркуляр до Плевен.

     Това е всичко. Във трите  специални разследвания на партийните конференции - Москва /1925/ , Втората партийна конференция /Берлин 1928/, Вторият пленум Берлин/1929/, фактите са едни и същи - само в хода вътрешнопартийната антропофагия квалификациите стават все по-обидно несъгласувани с тези факти.

     Нека сега, както казват древните,“ да чуем и другата страна”. Да чуем какво ни казва лично Тодор Луканов : “Не е верно,че аз съм телеграфирал на плевенчани да спрат започналото въстание. Текстът на телеграмата е напечатан целия в “Правда “ от другаря Зиновиев/юни 1923/ и от него се вижда, че той не само не говори за “спиране” на някакво започнато “каквото и да е ,действие” /неизвестно за мен/, но и че той нищо повече не съдържа освен възванието на ЦК. Съобщението за плевенчани на неизвестно за тях възвание - вече навсякъде съобщено  и съобщавано из страната, не се явява моя самоволна постъпка , още по-малко подмяна на Централния комитет...по решение на ЦК , то се разпространяваше на 10  и главно на 11 юни из цялата страна....Плевенчани не знаеха за него  заради прекъснатите връзки...и освен това никой от нас от централния комитет не знаеше какво става в Плевен. Поради това тази телеграма не беше нищо повече от съобщеното възванание.” Казал го е и го е написал черно на бяло на 27 декември 1927 г. в статия, която осъжда позицията на неутралитет, приета от ЦК и от неговия организационен секретар Тодор Луканов. И е написал истината, само истината , цялата истина.

      Сега да  преминем към втората част от обвинението по партийното дело “Тодор Луканов”. За ролята и мястото на оргсекретаря в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание. Фактите са известни: след идването на генералния секретар на Коминтерна Васил Коларов в България, БКП  поема курс към подготовка на масово въоръжено въстание. На  заседанието от 5-7 август отговорността за организацията се възлага на секретаря на Организационното бюро Тодор Луканов, който  започва създаването на единния работническо селски фронт. На 12 септември обаче правителството на Цанков  предприема масови арести и 2500 комунисти/ по изчисленията на акад.Димитър Косев/ са арестувани. Три дни по късно на 15 септември в дома на Тина Киркова се провежда заседание на ЦК, което взема решение за непосредствена подготовка за въоръжено въстание. Да се предприеме генерална политическа  акция и  стачка, която да се разпростре незабавно в цялата страна “без оглед на жертвите” като пролог към самото въстание. Избира се политическо бюро - Васил Коларов,Георги Димитров,Тодор Луканов и Тодор Петров, което да поеме ръководството на борбата като му се възложи да поеме ролята на ЦК, тъй като събирането му става бавно и трудно. Каква е позицията на Луканов, който поради ареста на Христо Кабакчиев поема длъжността  и на политически секретар. Той е за изпращане на куриери, които да изяснят обстановката в страната, да предупредят партията по места, след което да се вземе решението за датата. Три дни по - късно Коларов и Димитров съгласуват датата за 22 срещу 23 септември. Тодор Петров е съгласен, Тодор Луканов е против фиксиране на датата, преди да са се завърнали куриерите от провинцията и да се изясни обстановката, и настоява това изключително важно решение да се вземе от мнозинството на ЦК. На 20 септември  е последното заседание на ЦК. Луканов продължава да смята,че въстанието  не е достатъчно подготвено, че куриерите още не са се завърнали, че партията не е готова на революционно действие, но се подчинява на решението на мнозинството Васил Коларов и Георги Димитров да оглавят ръководството на въстанието във Врачанско, а Тодор Луканов, Тодор Петров и Антон Иванов да поемат политическото ръководство на въстанието в  София. На това заседание Васил Коларов настоява ,въпреки колебанията си Тодор Луканов да се подчини на решението на ЦК и той се подчинява. По нататък поведението на Луканов е известно - на следващия 21 септември, след обяд, са арестувани повечето от членовете на централния  и акционен комитет. На свобода остават Тодор Петров, Тодор Луканов, Тина Киркова и Иван Генчев, нелегални и без връзка помежду си.

       На 10 октомври 1923 г. Коларов съобщава в Коминтерна, че Тодор Луканов е още  тук, че е нелегален,  и че го грози арест и смърт, ако попадне в ръцете на полицията. Затова настоява да бъде изтеглен незабавно във Виена или Москва.

      По нататъшната му съдба е известна : кратък престой във Виена. След това Москва. В началото го избират на отговорни постове в Коминтерна. А той продължава да се държи / и да мисли/ като организационен и политически секретар на БКП. Опитва се на всяка цена да наложи гледната си точка за Септемврийското въстание. Пише  секретни доноси до Сталин, в които изисква да се накажат виновниците за провала. С това настройва Коларов, Кабакчиев и Димитров срещу себе си. Младите „левосектанти” пък го клеймят като десен опортюнист и партиен ликвидатор. Втората нелегална конференция на БКП през 1927 г. го изключва от партията. След това както свидетелства Васил Коларов „ По повод на това решение Централната контролна комисия на ВКП /б/ през 1928 г. проведе разследване на поведението на  Луканов по време на  Септемврийското въстание 1923 г. в България и за недостойното му поведение го  изключи от редовете на  ВКП /б/”.

     С всеки изминат ден облаците се сгъстяват над главата му. Подозрения, обвинения, обиски  и ако не е твърдия заслон над главата му от Коларов и Димитров най-вероятно е щял да сподели съдбата на стотиците български политемигранти – заточение или разстрел. Васил Коларов обаче прави всичко възможно / и невъзможно/, за да опази главата му. През 1930 г.  е отново приет за член на ВКП /б/. През 1939 г. пак Коларов предлага да му се отпусне персонална  пенсия като на „един от най- активните и най-видни дейци на БРСДП /т.с./ - организатор, пропагандист, редактор на вестници, ръководител на работнически стачки, депутат на партията в парламента и други изборни учреждения, делегат на всички партийни конгреси”. Такава оценка в ония години свидетелства за изключителния кураж и морал на нейния автор.

      Сега отново да чуем думите на Тодор Луканов :”...аз никога не съм бил против въстанието - аз бях против провеждането на едно недобре подготвено въстание”. Тези думи той ще ги повтаря на Московското съвещание, пред Втората партийна конференция в Берлин, в статията до “Комунистическо знаме”, пред сина си Карло Луканов, който ги цитира в “Незавършените си спомени”. Ще ги повтаря  до последния си ден.

     Малко преди да  си отиде от този свят Тодор Луканов подаде ръка на поколенията след него - спокойно, с достойнство и радост. Въпреки клеветите, мълвите и личното си огорчение. На 10 октомври 1945 г. в писмо до сина си Карло той пише : „ ...мога само да съжалявам, че още не съм и аз - старият солдатин на нашето движение в нейните редове, за да добавя към миналото опита и тукашната поука, в последните дни на живота си, в полза на народа, който ме роди и възпита, и на когото - сам знаеш, ние с баба Коца заедно дадохме всичко що имахме и  що можаме....И аз мога само да кажа и на теб, и на млади и стари : Напред!”

 

Време е да поемем ръката му със същото достойнство, с което той ни я подаде. Да му простим грешките и  заблужденията с надеждата, че след време и на нас грешните ще простят. 

 

                                                         *       *       *

 

 

Източник: блог на Димитър Генчев,   09 юни 2013 г.

 

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар