Търсене в този блог
26.03.2013 г.
ЖЕЛЕЗНИЯТ ГАВРИЛ
В живота на всеки човек настъпва оня повратен
момент, който предопределя
за дълги години по-нататъшната му съдба.
Една мисъл, едно решение, една постъпка разкриват тайния си
смисъл в събитийната верига на неговата биография.
За Гаврил Георгиев този момент е през есента на 1892 година.
Дядото: „... получих първото от него писмо, с което излагаше
своите схващания по социализма и че отдавна бил решил да се предаде
на практическа работа за неговия успех в България, молеше се да му
пиша дали няма някаква работа за него около в. „Работник“ (бяхме го
почнали в Шумен, дето имахме печатница, а през зимата на 1893 г. го пренесохме в
Търново). Доколкото помня, писах му каква е работата и животът при
нас и ако може да я върши, да дойде. Скоро подир това той дойде и оттогава
до 1909 година, юни месец, остана един от първите дейци на социализма
и Работническата социалдемократическа партия в България“.
Още първата среща между двамата слага отпечатъка на едно
продължително (седемнадесетгодишно) приятелство, месеца на
1893 г. толкова много
ще привикнат един към друг, че всяка, дори и кратка раздяла, ще ги прави
мрачни, подтиснати и раздразнителни. Хармонията на техните взаимоотношения
се гради на сходните им характери – и двамата са сдържани, строги мъже,
които трудно разкриват интимната същност на чувствата и мислите
си. И двамата са чужди на примамките на суетата, на ефектните жестове
и нарцистичното самолюбуване. И двамата говорят бавно, премислено,
убедително, без всякакви ораторски ефекти и импровизации (Дядото
– с вьзглуха и неизразителна интонация, а Гаврил Георгиев леко заеква
при използването на някои думи).
Разбира се, тогава – през 1893 година – Гаврил Георгиев получава
внимание, доброжелателност и загриженост на кредит. Едва след дълги
години на проверка Благоев ще го допусне до себе си като равен с равен,
а след смъртта му ще определи мястото му в историята на българския
социализъм непосредствено до себе си.
* *
*
Личността на младия Гаврил Георгиев е белязана с някаква фанатична
целеустременост. И той като останалите рицари на чучулигите носи
в себе си нещо от духа на безсмъртния идалго. Благороден, чувствителен,
мечтателен и толкова лесно нараним, той тръгва на бой срещу всички,
които посягат на правото му на избор и на личната му свобода. Той
презира еснафските мераци за материално благополучие на държавния
чиновник, семейната си среда с атмосферата ú на благопристойна
охолност. Отвращава се от нравствените калъпи на новите поевропейчени
чорбаджии и мечтае за равенство, братство и свобода.
Хаотичното четене на революционните „женевки“, сиромахомилството
и анархизмът го отвеждат до тайните социалистически кръжоци на Априловската
гимназия. Първите контакти с даскалите му по социализъм – Спиридон
Гулабчев, Тодор Постомпиров и Евтим Дабев, го оставят равнодушен –
защото в тишината на среднощните си бдения над книгите той е отишъл
много по-напред от тях в уясняването на социалистическия идеал.
Уединението му продължава още цяла година след Учредителния конгрес
на Българската социалдемократическа партия. Разбира се, и той
участва в стачките на студентите от Софийския университет срещу политическите
произволи и терора на Стамболовото правителство. И той е изключен
от Висшето училище заради „антиправителствена дейност“. Но въпреки
това се чувства самотен – чак до 1 ноември 1892 година, когато излиза
първият брой на вестник „Работник“. След тази дата Гаврил Георгиев
вече знае на какво ще посвети живота си.
От началото на януари 1893 г. той вече е член на „Търновската комуна“.
Върти колелото на „американката“, с която се печата вестник „Работник“,
тича по разпространението, поддържа кореспонденция с абонатите
и точи перото си за първите си публикации в партийния орган. И Димитър
Благоев, и Никола Габровски имат всички основания да са доволни от
новия член на комуната. Той им импонира с непомерната за възрастта
си сериозност, интелигентност и работоспособност. Гаврил Георгиев
е прекрасно образован млад човек, с явна дарба към езиците – пише,
превежда и кореспондира на руски, немски и френски, а останалите
европейски езици ползва чрез своя собствена лингвистична система,
която му позволява да следи и реферира социалистическата преса
от цяла Европа.
И още нещо: той е удивително издръжлив и непретенциозен. Нищетата,
оскъдицата на общия казан минава незабелязана покрай него. Той е
претенциозен само към духовната храна и към чистотата на собствените
си идеи.
Дядото: „В Търново, гнездото на стамболовщината, се подиграваха
с общото ни хранене, навсякъде гръмогласно разправяха, че социалистите
се хранят от „общия казан“, защото това е „социалистическият идеал“,
че те искат „развалата на семейството“, „общност на жените“, „дележ
на имотите“ и т.н. Подир всякого от нас децата и шайкаджиите на буржоазните
партии викаха по улиците: „Социалист! Социалист!“, а по някой път
замерваха с камъни подире му. Трябваше човек да има здрави нерви и
дълбока вяра в научността на социализма, за да издържи всичко това“.
Гаврил Георгиев има и здрави нерви, и дълбока вяра. Точно заради
тях съвсем скоро след пристигането му в Търново го избират за председател
на местния Работнически клуб. Още първите му статии и дописки в „Работник“
привличат вниманието на партията. Те кипят от оптимизъм и увереност
в идейната си безпогрешност. Перото му няма блясъка на изящната образност
на Никола Габровски, нито особената прелест на ироничните закачки
на Майстора. То е далеч от дълбокия теоретичен фундаментализъм на
Дядото. То си е неговото, Гаврил-Георгиевото перо – логично, студено
и убедително – желязното перо на „железния“ Гаврил. Само понякога
стилът му се променя и става непривично артистичен, сякаш истинската
му духовност разчупва черупката на партийната дисциплинираност и
оттам се излюпва неговата личност в целия си блясък на творец. Такива
моменти на артистичност и духовна изтънченост са много редки в неговото
слово. Защото той поставя на първо място научността, целесъобразността
и полезността на своето творчество. И той като Бакалов би казал за
себе си: „Аз съм един общ работник на духа“.
Само година след пристигането си в Търново Гаврил Георгиев
получава възможност за реална самооценка на чиракуването си при
Дядото – заради статиите си „Интелигенция и авторитети“, „Социализмът
пред съда на буржоазните вестници“, „Буржоазната тактика“ и още
много други той е арестуван в Горна Оряховица и е затворен в Търновския
затвор. Пребиваването в килията го изпълва с гордост. Властта го е
приравнила с хората, на които той мечтае да бъде равен – с Благоев
и Габровски, които лежат по същото време в други затвори за агитация
и пропаганда на социализма. Впрочем те и двамата отдавна са го признали
като млад и надежден съратник.
Личната оценка на „стълбовете“ на партията тежи върху избора
на Гаврил Георгиев за член на Общия съвет на Българската социалдемократическа
партия. И за редактор на вестник „Работник“.
След много години Благоев ще оцени високо собствената си
кадрова политика в „Принос към историята на социализма в България“:
„Като чете човек днес този вестник, прави му впечатление ясността
на възгледите, които прокарваше Гаврил Георгиев, енергията и ентусиазмът,
дълбокото проникване от вярата в научността на социализма и неговото
неизбежно тържество, които бликат от редовете на всяка статия, от
всеки позив и манифест, с които партията се обръщаше към работниците“.
Димитър Полянов: „Гаврил беше тогава (1895 г.) красив 25‑годишен момък, с ботевска брада и дълги
рошави по тогавашному мустаци. Пушеше много, аз се заразих от него.
Гаврил беше строен и привлекателен. Грижеше се за външността си, доколкото
можеше да върши това при тогавашните условия... Говореше бързо, с
леко заекване, с някаква нотка на весела закачливост и другарска
сърдечност. След като се наобядвахме на общата малка маса... започваше
неизменното второ действие. Гаврил вадеше от джобовете си вестници,
ръкописи, коректури, понякога цял речник за чужд език. Цигарите се
палеха една от друга, моливът играеше по страниците на вестника,
редакторът все повече се увличаше в работата си, съсредоточен,
сериозен, възбуден, щастлив, че е намерил слабото място на противника,
че вече знае как да започне статията, която трябваше да бъде готова
утре...“.
Вечер, след дълги часове на изнурителен труд, Майстора, Дядото
и Гаврил се срещат неизменно в знаменитата партийна кръчма „Златният
елен“. Тук на халба прошеково пиво всеки отдъхва според темперамента
и личните си предпочитания. Благоев води беседа с неколцина синеблузи
работници по „началата на социализма“. Майстора предизвиква взривен
смях с артистичните имитации на политическите си противници от
парламента. Гаврил Георгиев е както винаги вглъбен в собствения
си духовен свят, предпочита да мълчи, застинал в доброжелателна отчужденост.
Тези, които го познават отблизо, знаят неговите безпокойства.
За него партията е истинското му семейство. Така и пише на Кирков:
„Ние видяхме тази година своите слаби страни, необходимо е още отсега
да се заловим за работа... ще трябва да почнем от въпроса: имаме ли
партия или не... Ще можем ли нещо направи тази година. Ако не можем,
отсега да си вземем шапките. Организации! Колко пъти обръщах аз на
тях внимание! Ние можем повторно да напишем целия „Капиталът“ на Маркса,
но с такива организации пак на боклука ще отидем. „Либерални дружинки“
имаме ние, а не „социалистически организации“.
Годините изострят полемичния му талант. С появата на фракцията
на широките социалисти Гаврил Георгиев все по-често дава воля на
мрачната си раздразнителност, на изблиците на гнева. В такива моменти
той нанася тежки удари (по неговия израз) с бича на социалистическата
критика.
През 1897 година конфликтът му с Янко Сакъзов преминава допустимите
партийни граници и се изражда в тежка лична крамола, която заплашва
устоите на партията. Поводът е язвителна бележка в „Работнически
вестник“ срещу съпругата на Янко Сакъзов Ана Карима и нейното благотворително
женско дружество. Причината обаче е все по-ясната идейна несъвместимост
на двамата в лоното на Българската работническа социалдемократическа
партия. Разгневен от публичните оскърбления на Сакъзов, Гаврил Георгиев
напуска любимата си редакторска работа в „Работнически вестник“
и си дава оставката като секретар на Централния комитет. Благоев
напразно се мъчи да поуталожи страстите. Тогава, през 1897 г., той все още има илюзии,
че ще може да съхрани целостта на партията, че ще наложи в една свободна
другарска дискусия гледната си точка за класовата същност на българския
социализъм.
Цели две години Гаврил Георгиев е принуден да се изхранва
като преводач, издател, публицист. Помага на Благоев в издаването
и списването на „Ново време“ и се готви за нови битки с фракцията на
„широките“. Осмият конгрес на БРСДП го връща там, където му е мястото
– на мостика на „Работнически вестник“ и в Централния комитет на
партията.
Веднага след това започват да се появяват една след друга статиите
му „Спорът в партията“, „Задачите на социалдемократическата партия“,
„Социализъм или демократизъм?“. Езикът на тези статии е безпощаден.
Аргументите са натрупани от голямата теоретична дискусия на лидерите
на Втория интернационал. По това време той настойчиво повтаря, че
партията трябва да чуе горчивата истина за себе си, иначе ще се наложи
да я разбере чрез устата на противниците си: „Именно в интерес на бъдещето
и целостта на партията ние не трябва да се боим да кажем цялата истина:
в борбата против „широкия“ социализъм ние имаме само едно средство
– критиката, уяснението, и един изход – разцеплението. От това
средство ние трябва широко да се възползваме, но ако то се окаже недостатъчно
да обезвреди опортюнизма в партията, ние след като сме изпълнили
своя дълг, без колебание ще предпочетем единствения изход – да се отделим
от ония, с които говорим на разни езици и вървим в разни пътища“.
На 18 май 1903 година разцеплението става факт – първо в Софийската
партийна организация, след това в провинцията. От този момент Гаврил
Георгиев насочва железния връх на перото си в друга посока – монархията,
буржоазните партии и парламента. На това бойно поле публицистичният
му талант се вихри с цялата си сила и блясък. В статиите си „Нашите
противници“, „Котерия и партия“, „Дворцовите режими“, „Монархизмът
и буржоазията“, „Монархическата власт“, „Селските чорбаджии“ и
още много други, публикувани в „Работнически вестник“, Гаврил Георгиев
прави своите блестящи и проникновени анализи на българското общество
през първото десетилетие на XX век.
Тук, на бойното поле, в схватката между Труда и Капитала Гаврил
Георгиев е в своята стихия. В тази борба всичко е безпощадно ясно,
без скрупулите, угризенията и руините на старите приятелства.
Един срещу един. Класа срещу класа. И Железният Гаврил спуска забралото,
вдига копието и пришпорва Росинанта. В името на свободата – „най-голямата
благодат, която Маркс е низпослал връз пролетариата от цял свят“.
През лятото на 1909
г. омразата, клеветите и обидите на политическите
му противници пречупват духа и волята на Гаврил Георгиев. През юни
(уточнението е на Благоев) той напуска редакцията на „Работнически
вестник“ и мястото си в ЦК на БРСДП (т.с).
Последните няколко години на активната му политическа дейност
отново го въвличат в поредната братоубийствена война.
През 1905 г.
срещу „анархолибералите“. През 1907 г. срещу „прогресистите“.
Този път той е изправен срещу най-близки съмишленици, другари
и приятели. Срещу Георги Бакалов, Кръстю Раковски, Никола Харлаков,
Никола Сакаров, Роман Аврамов, Койка Тинева.
И както винаги Гаврил Георгиев взема страната на Благоев и
Кирков. Прави го заради „бъдещността“ на партията, заради политическата
целесъобразност и посегателството срещу авторитета на Дядото.
Обвиненията на „анархолибералите“, че Централният комитет се е
превърнал (след разцеплението през 1903 г. ) в диктаторски
орган, че „... партията се обръща в опитомена мечка, разигравана
от диригентската пръчка на всесилните властници. Центърът е всеведущ
и всемогъщ, партийните членове са просто винтчета и колелца в неговата
машинария“, го изкарват от равновесие.
През 1905 г.
Гаврил Георгиев не се колебае дълго, за да стигне до препоръчването
на най-радикалното средство – „очистването“ на партията от „либералното“
дребнобуржоазно течение в интерес на нейното бъдеще.
Последната му статия в „Работнически вестник“ е публикувана
на 27 май 1909 г.
От този ден Гаврил Георгиев замлъква завинаги.
От този ден започва сивата монотонна върволица на дните в
живота на един дребен чиновник. Всичко е дошло на мястото си след внезапното
събуждане в семейното легло. Онези, които го обичат най-много, вече
могат да бъдат спокойни: доспехите са захвърлени в килера на историята,
Росинант е продаден на джамбазите, а перото пише прошения вместо
огнени статии.
Бедният Гаврил! Той се самоосъжда на забрава, без да може да
се забрави. Драмата му може да бъде обяснена само от поет, особено
ако се казва Димитър Бояджиев:
„В мрачна и незнайна пустотия далеко от „световните борби“,
аз лесно бих избегнал може би – но, Боже, де от себе да се скрия?“
Този въпрос ще го преследва до последния му ден в метежната
1917 година. Отговорът ще даде Времето. То ще го върне при Дядото и
Майстора в желязната тройка на българския социализъм.
Завинаги.
Източник: от книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите
на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар