Речта на депутата Сурков в Държавната дума във връзка с дебатите по бюджета на Синода и разискванията в нашата думска фракция при обсъждането на проекта на тая реч, печатани по-долу, повдигнаха един извънредно важен и тъкмо сега злободневен въпрос. Интересът към всичко, което е свързано с религията, несъмнено е обхванал днес широките кръгове на «обществото» и е проникнал в редовете на интелигенцията, близка до работническото движение, както и в известни работнически среди. Социалдемокрацията е безусловно длъжна да изложи своето отношение към религията.
Социалдемокрацията гради целия си мироглед върху научния социализъм, т. е. марксизма. Философската основа на марксизма, както неведнъж са заявявали и Маркс, и Енгелс, е диалектическият материализъм, който напълно възприе историческите традиции на материализма на XVIII век във Франция и на Фойербах (1-вата половина на XIX век) в Германия — материализъм безусловно атеистичен, решително враждебен на всяка религия. Ще припомним, че целият «Анти-Дюринг» на Енгелс, прочетен от Маркс в ръкопис, изобличава материалиста и атеиста Дюринг в непоследователност на неговия материализъм, в това, че той оставя отворени вратички за религията и за една религиозна философия. Ще припомним, че в своето съчинение за Лудвиг Фойербах Енгелс го упреква, че той се е борил с религията не за да я унищожи, а за да я поднови, да съчини нова, «възвишена» религия и др.
Религията е опиум за народа — тази сентенция на Маркс е крайъгълният камък на целия мироглед на марксизма по въпроса за религията. (К. Маркс, „Към критиката на Хегеловата философия на правото. Увод.“) Марксизмът винаги разглежда всички съвременни религии и църкви, всевъзможните религиозни организации като органи на буржоазната реакция, служещи за защита на експлоатацията и замъгляване съзнанието на работническата класа.
В същото време обаче Енгелс неведнъж е осъждал опитите на хора, които искаха да бъдат «по-леви» или «по-революционни» от социалдемокрацията, да внесат в програмата на работническата партия пряко признание на атеизма в смисъл на обявяване война на религията. В 1874 г., говорейки за прочутия манифест на бегълците от Комуната, бланкистите, които живееха като емигранти в Лондон, Енгелс окачествява като глупост тяхното шумно обявяване война на религията, заявявайки, че такова обявяване на война е най-добрият начин да се съживи интересът към религията и да се затрудни действителното й отмиране. Енгелс обвинява бланкистите в неспособност да разберат, че само класовата борба на работническите маси, която въвлича всестранно най-широките слоеве на пролетариата в съзнателна и революционна обществена практика, е в състояние действително да освободи потиснатите маси от гнета на религията, докато провъзгласяването на войната срещу религията за политическа задача на работническата партия е анархистическа фраза. (Ф. Енгелс, „Емигрантската литература. II. Програмата на бланкистките емигранти на Комуната“)
И в 1877 г. в «Анти-Дюринг», като бичува безпощадно и най-малките отстъпки на Дюринг - философа по отношение на идеализма и религията, Енгелс не по-малко решително осъжда привидно революционната идея на Дюринг за забраняване на религията в социалистическото общество. Да обявяваш подобна война на религията — казва Енгелс — значи да «бъдеш по Бисмарк от самия Бисмарк», т. е. да повториш глупостта на Бисмарковата борба с клерикалите (прословутата «борба за култура, Kulturkampf, т. е. борбата, която Бисмарк води през 70-те години против германската партия на католиците, партията на «центъра», чрез полицейски преследвания на католицизма). С тази борба Бисмарк само засили войнстващия клерикализъм на католиците, само навреди на делото на действителната култура, защото издигна на пръв план религиозните деления вместо политическите деления и по този начин отвлече вниманието на някои слоеве на работническата класа и демокрацията от належащите задачи на класовата и революционната борба към най-повърхностен и буржоазно-лъжлив антиклерикализъм. Обвинявайки желаещия да бъде ултрареволюционен Дюринг в желание да повтори в друга форма същата глупост на Бисмарк, Енгелс искаше от работническата партия да умее търпеливо да работи за делото на организирането и просвещаването на пролетариата, дело, което води към отмиране на религията, а не да се хвърля в авантюрите на политическа война с религията. (Ф. Енгелс, „Анти Дюринг“) Това гледище влезе в плътта и кръвта на германската социалдемокрация, която се изказваше например за свободна дейност за йезуитите, за допускането им в Германия, за премахването на всякакви мерки на полицейска борба с една или друга религия. «Обявяване на религията за частно дело» — тази знаменита точка на Ерфуртската програма (1891 г.) зафиксира изложената политическа тактика на социалдемокрацията.
Тази тактика успя вече да стане рутинна, успя да доведе до ново изопачаване на марксизма в обратна посока, в посока на опортюнизма. Някои почнаха да тълкуват положението на Ерфуртската програма, в смисъл че ние, с. д., нашата партия счита религията за частно дело, че за нас като с. д., за нас като партия религията е частно дело. Без да влиза в пряка полемика с този опортюнистичен възглед, през 90-те години Енгелс сметна за необходимо да се обяви решително против него не в полемична, а в позитивна форма. Именно: Енгелс направи това във формата на нарочно подчертана от него декларация, че социалдемокрацията счита религията за частно дело по отношение на държавата, а съвсем не по отношение на себе си, не по отношение на марксизма, не по отношение на работническата партия. (Има се предвид „Уводът“ на Ф. Енгелс към брошурата на К. Маркс „Гражданската война във Франция“)
Такава е външната история на изказванията на Маркс И Енгелс по въпроса за религията. На хора, които се отнасят повърхностно към марксизма, на хора, които не могат или не желаят да мислят, тази история изглежда като кълбо от безсмислени противоречия и колебания на марксизма, като някакъв миш-маш от «последователен» атеизъм и «снизходителност» към религията, някакво «безпринципно» колебание между р-р-революционната война с бога и страхливото желание за «нагаждане» към вярващите работници, страха да не бъдат те изплашени и т. н. и др. В литературата на анархистките фразьори могат да се намерят немалко нападки против марксизма в тоя дух.
Но който е що-годе способен да се отнесе сериозно към марксизма, да вникне във философските му основи и в опита на международната социалдемокрация, той лесно ще види, че тактиката на марксизма по отношение на религията е дълбоко последователна и обмислена от Маркс и Енгелс, че това, което дилетантите или невежите смятат за колебания, е пряк и неизбежен извод от диалектическия материализъм. Дълбоко погрешно би било да се мисли, че привидната «умереност» на марксизма по отношение на религията се обяснява с така наречени «тактически» съображения в смисъл на желание да «не изплашат» и други подобни. Напротив, политическата линия на марксизма и по този въпрос е неразривно свързана с философските му основи.
Марксизмът е материализъм. Като такъв той е също тъй безпощадно враждебен към религията, както материализмът на енциклопедистите от XVIII век или материализмът на Фойербах. Това е несъмнено. Но диалектическият материализъм на Маркс и Енгелс отива по-далеч от енциклопедистите и Фойербах, защото прилага материалистическата философия към областта на историята, към областта на обществените науки. Ние трябва да се борим с религията. Това е азбуката на целия материализъм и следователно на марксизма. Но марксизмът не е материализъм, който се е спрял на азбуката. Марксизмът отива по-нататък. Той казва: нужно е умение да се води борба с религията, а за тая цел трябва материалистически да се обясни източникът на вярата и религията у масите. Борбата с религията не бива да се ограничава с абстрактно-идеологична пропаганда, не бива да се свежда до такава пропаганда; тази борба трябва да се свърже с конкретната практика на класовото движение, което цели премахването на социалните корени на религията. Защо религията намира почва сред изостаналите слоеве на градския пролетариат, сред широките слоеве на полупролетариата, както и сред селската маса? Поради невежеството на народа, отговаря буржоазният прогресист, радикалът или буржоазният материалист. Следователно, долу религията, да живее атеизмът, разпространяването на атеистични възгледи е главната ни задача. Марксистът казва: това не е вярно. Такъв възглед представлява повърхностно буржоазно-ограничено културничество. Такъв възглед обяснява корените на религията недостатъчно дълбоко, не материалистически, а идеалистически. В съвременните капиталистически страни тези корени са главно социални. Социалната потиснатост на трудещите се маси, пълната им наглед безпомощност пред слепите сили на капитализма, който всекидневно и всекичасно носи хиляди пъти повече най-ужасни страдания, най-нечовешки мъчения на обикновените трудови хора, отколкото всякакви извънредни събития като войни, земетресения и т. н. — ето къде е най-дълбокият съвременен корен на религията. «Страхът е създал боговете». Страхът пред сляпата сила на капитала, която е сляпа, защото действието й не може да бъде предвидено от народните маси, и която на всяка крачка в живота на пролетария и дребния собственик заплашва да му донесе и му носи «внезапно», «неочаквано», «случайно» разорение, гибел, превръщане в просяк, в паупер, в проститутка, гладна смърт — ето корена на съвременната религия, който материалистът преди всичко и най-вече трябва да има предвид, ако не иска да остане материалист от подготвителния клас. Никаква просветителна книжка няма да изгони религията от смазаните от капиталистическия принудителен труд маси, зависещи от слепите разрушителни сили на капитализма, докато тия маси сами не се научат обединено, организирано, планомерно и съзнателно да се борят срещу този корен на религията, срещу господството на капитала във всичките му форми.
Следва ли от това, че просветителната книжка против религията е вредна или излишна? Не. От това следва нещо съвсем друго. От това следва, че атеистичната пропаганда на социалдемокрацията трябва да бъде подчинена на основната й задача: разгръщането на класовата борба на експлоатираните маси против експлоататорите.
Човек, който не е вникнал в основните принципи на диалектическия материализъм, т. е. във философията на Маркс и Енгелс, може да не разбере (или най-малкото да не разбере веднага) това положение. Как е възможно? Да се подчини идейната пропаганда, проповядването на известни идеи, «борбата с онзи враг на културата и прогреса, който се крепи хиляди години (т. е. с религията) — на класовата борба, т. е. на борбата за определени практически цели в икономическата и политическата област?
Подобно възражение спада към разпространените възражения против марксизма, които свидетелстват за пълно неразбиране на Марксовата диалектика. Противоречието, което смущава ония, които възразяват по подобен начин, е живо противоречие на живия живот, т. е. диалектическо, не словесно, не измислено противоречие. Да се отделят с абсолютна, непроходима граница теоретичната пропаганда на атеизма, т. е. разрушаването на религиозните вярвания в известни слоеве на пролетариата, и успехът, ходът, условията на класовата борба на тия слоеве — значи да се разсъждава недиалектически, да се превръща в абсолютна граница онова, което е подвижна, относителна граница — значи насилствено да се разделя това, което е неразривно свързано в живата действителност. Да вземем един пример. Пролетариатът в дадена област и в даден отрасъл на промишлеността се дели, да кажем, на прогресивен слой от твърде съзнателни социалдемократи, които, разбира се, са атеисти, и на доста изостанали, свързани още със селото и със селячеството работници, които вярват в бога, ходят на черква или дори се намират под прякото влияние на местния свещеник, който основава, да речем, християнски работнически съюз. Да предположим по-нататък, че икономическата борба в тая област е довела до стачка. Марксистът е длъжен да постави на пръв план успеха на стачното движение, длъжен е да противодейства решително на разделянето на работниците в тая борба на атеисти и християни, да се бори решително срещу такова разделяне. Атеистичната пропаганда може да се окаже при такива условия и излишна, и вредна — не от гледна точка на еснафските съображения да не се плашат изостаналите слоеве, да не се изгуби един мандат в изборите и др. подобни, а от гледна точка на действителния прогрес на класовата борба, която в обстановката на съвременното капиталистическо общество ще доведе сто пъти по-добре християните-работници до социалдемокрацията и атеизма, отколкото голата атеистична пропаганда. В такъв момент и при такава обстановка един пропагандист на атеизма само би налял вода във воденицата на попа и поповете, които нищо така не желаят, както да заменят деленето на работниците според участие в стачката с делене според вярата в бога. Анархист, който проповядва война с бога на всяка цена, в действителност би помогнал на поповете и буржоазията (както анархистите в действителност винаги помагат на буржоазията). Един марксист трябва да бъде материалист, т. е. враг на религията, но диалектически материалист, т. е. марксист, който води борбата с религията не абстрактно, не на почвата на отвлечена чисто теоретическа, винаги неизменна проповед, а конкретно, на почвата на класовата борба, която се води на дело и която най-вече и най-добре възпитава масите. Един марксист трябва да умее да държи сметка за цялата конкретна обстановка, винаги да намира границата между анархизма и опортюнизма (тази граница е относителна, подвижна, променлива, но тя съществува), да не изпада нито в абстрактния, словесен, всъщност празен «революционаризъм» на анархиста, нито в еснафщината и опортюнизма на дребния буржоа или на либералния интелигент, който няма смелост да води борба с религията, забравя тая своя задача, примирява се с вярата в бога, ръководи се не от интересите на класовата борба, а от дребната, мизерна сметчица: да не обиди, да не отблъсне, да не изплаши никого — от премъдрото правило: «живей и оставяй другите да живеят» и т. н. и др. подобни.
От това гледище следва да се решават всички частни въпроси, които засягат отношението на социалдемокрацията към религията. Например често се повдига въпросът, може ли един свещеник да бъде член на с. д. партия и на този въпрос обикновено се отговаря без всякакви уговорки положително, при което се изтъква опитът на европейските с. д. партии. Но този опит е породен не само от прилагането на марксистката доктрина към работническото движение, а и от особените исторически условия на Запад, които не съществуват в Русия (ние ще говорим за тия условия по-долу), така че безусловно положителен отговор тук не е правилен. Не може веднъж завинаги и за всички условия да се обяви, че свещеници не могат да бъдат членове на социалдемократическата партия, но не може веднъж завинаги да се установи и обратното правило. Ако един свещеник идва при нас за съвместна политическа работа и изпълнява добросъвестно партийната работа, без да се обявява против програмата на партията, ние можем да го приемем в редовете на социалдемокрацията, защото противоречието между духа и основните положения на нашата програма и религиозните убеждения на свещеника би могло при такива условия да остане засягащо само него, лично негово противоречие, а една политическа организация не може да подлага своите членове на изпит дали няма противоречие между техните възгледи и програмата на партията. Но, разбира се, подобен случай би могъл да бъде рядко изключение дори в Европа, а в Русия той е вече съвсем малко вероятен. И ако например един свещеник влезе в с. д. партия и почне да върши в тая партия като своя главна и почти единствена работа дейна проповед на религиозни възгледи, партията безусловно би трябвало да го изключи от своята среда. Ние трябва не само да допускаме, но и целенасочено да привличаме в с. д. партия всички работници, които са запазили вярата си в бога, ние сме безусловно против най-малкото оскърбление на техните религиозни убеждения, но ние ги привличаме, за да ги възпитаваме в духа на нашата програма, а не да водят активна борба с нея. Ние допускаме вътре в партията свобода на мненията, но в известни граници, които се определят от свободата на групирането: ние не сме длъжни да вървим ръка за ръка с активни проповедници на възгледи, отхвърляни от мнозинството на партията.
Друг пример: може ли при всички условия еднакво да се осъждат членове на с. д. партия, когато заявяват: «социализмът е моята религия», и когато проповядват възгледи, които отговарят на подобна декларация? Не. Отстъпление от марксизма (а следователно и от социализма) тук несъмнено е налице, но значението на това отстъпление, неговото, така да се каже, относително тегло могат да бъдат различни в различна обстановка. Едно е, когато агитатор или човек, който излиза пред работническата маса, говори така, за да бъде по-разбран, за да почне своето изложение, за да изрази по-понятно своите възгледи с термини, най-достъпни за непросветената маса. Друго е, когато един писател почне да проповядва «богостроителство» или богостроителски социализъм (в духа например на нашите Луначарски и К°). Колкото в първия случай едно осъждане би могло да бъде придирване или дори неуместно ограничаване свободата на агитатора, свободата на «педагогическото» въздействие, толкова във втория случай партийното осъждане е необходимо и задължително. Положението: «социализмът е религия», е за едните форма на преминаване от религията към социализма, за другите – от социализма към религията.
Да преминем сега към условията, които породиха на Запад опортюнистичното тълкуване на тезиса: «обявяване на религията за частно дело». Разбира се, тук имаме, работа с влиянието на общите причини, които пораждат опортюнизма изобщо като жертване на основните интереси на работническото движение в полза на моментни изгоди. Партията на пролетариата иска от държавата да обяви религията за частно дело, но съвсем не смята за «частно дело» въпроса за борбата с опиума за народа, борбата с религиозните суеверия и т. н. Опортюнистите изопачават работата така, като че ли социалдемократическата партия смята религията за частно дело!
Но покрай обикновеното опортюнистично изопачаване (съвсем неразяснено в дискусията на нашата думска фракция по речта за религията) има особени исторически условия, които породиха съвременното, ако може така да се изразим, прекомерно равнодушие на европейските с. д. към въпроса за религията. Това са два вида условия. Първо, задачата за борба с религията исторически е задача на революционната буржоазия и на Запад буржоазната демокрация е изпълнила (или се опита да изпълни) тази задача в значителна степен в епохата на своите революции или на своите пристъпи срещу феодализма и Средновековието. И във Франция, и в Германия има традиция на буржоазната война с религията, която започна много преди социализма (енциклопедистите, Фойербах). В Русия съобразно с условията на нашата буржоазнодемократична революция и тази задача се пада почти изцяло на работническата класа. Дребнобуржоазната (народническата) демокрация не направи в това отношение у нас прекалено много (както мислят новоизпечените черносотнически кадети или кадетски черносотници от «Вехи»), а прекалено малко в сравнение с Европа.
От друга страна, традицията на буржоазната война с религията успя да създаде в Европа специфично буржоазно изопачение на тази война от анархизма, който, както марксистите вече отдавна и много пъти са разяснявали, при цялата «ярост» на своите нападки срещу буржоазията стои на почвата на буржоазния мироглед. Анархистите й бланкистите в романските страни, Мост (който бе впрочем ученик на Дюринг) и К° в Германия и анархистите през 80-те години в Австрия, доведоха до nec plus ultra (краен предел) революционната фраза в борбата с религията. Не е чудно, че европейските с. д. сега се престарават в обратна на анархистите посока. Това е понятно и до известна степен закономерно, но не е допустимо ние, руските с. д., да забравяме специфичните исторически условия на Запад.
Второ, на Запад след завършването на националните буржоазни революции, след въвеждането на повече или по-малко пълна свобода на вероизповеданието въпросът за демократичната борба с религията бе вече до такава степен изместен исторически на втори план от борбата на буржоазната демокрация със социализма, че буржоазните правителства съзнателно се опитваха да отвлекат вниманието на масите от социализма с организиране на quasi-либерален «поход» срещу клерикализма. Такъв характер имаше и Kulturkampf в Германия, и борбата на буржоазните републиканци във Франция с клерикализма. Буржоазният антиклерикализъм като средство за отвличане вниманието на работническите маси от социализма предхождаше на Запад разпространението на «равнодушието» към борбата с религията, което се наблюдава днес сред социалдемократите. И все пак това е понятно и закономерно, защото на буржоазния и Бисмарковия антиклерикализъм с. д. трябваше да противопоставят именно подчиняването на борбата с религията на борбата за социализъм.
В Русия условията са съвсем други. Пролетариатът е вожд на нашата буржоазнодемократична революция. Неговата партия трябва да бъде идейният вожд в борбата с всичко средновековно, включително и със старата, казьонна религия и с всички опити да бъде тя обновена или обоснована отново или по друг начин и т. н. Затова, ако Енгелс сравнително меко поправи опортюнизма на германските с. д., които заменяха искането на работническата партия държавата да обяви религията за частно дело с обявяването на религията за частно дело за самите с. д. и за социалдемократическата партия, ясно е, че той щеше да осъди сто пъти по-рязко възприемането на това германско изопачение от руските опортюнисти.
Като заяви от думската трибуна, че религията е опиум за народа, нашата фракция постъпи напълно правилно и създаде по тоя начин прецедент, който трябва да служи за основа на всички изказвания на руските с. д. по въпроса за религията. Трябваше ли да се отиде по-нататък и да се развият още по-подробно атеистични изводи? Ние мислим, че не. Това щеше да създаде опасност от преувеличаване значението на борбата с религията от страна на политическата партия на пролетариата, това можеше да доведе до заличаване границите между буржоазната и социалистическата борба с религията. Първото, което с. д. фракция трябваше да изпълни в черносотническата Дума, бе изпълнено с чест.
Второто — и едва ли не главното за с. д. — разясняване на класовата роля на църквата и духовенството при поддържането на черносотническото правителство и буржоазията в нейната борба с работническата класа — също бе изпълнено с чест. Разбира се, на тази тема може много още да се каже и следващите речи на с. д. ще намерят с какво да допълнят речта на др. Сурков, но все пак неговата реч бе отлична и разпространяването й от всички партийни организации е пряко задължение на нашата партия.
Трето — трябваше най-обстойно да се разясни правилният смисъл на тъй често изопачаваното от германските опортюнисти положение: «обявяване на религията за частно дело». Това за съжаление другарят Сурков не направи. За това трябва толкова повече да се съжалява, защото в предишната дейност на фракцията по тоя въпрос бе вече допусната своевременно отбелязаната от «Пролетарий» грешка на др. Белоусов. Дискусията във фракцията показва, че спорът за атеизма е затулил въпроса за правилното изложение на прословутото искане за обявяване религията за частно дело. Ние няма да обвиняваме за таз грешка на цялата фракция само др. Сурков. Нещо повече. Признаваме открито, че тук има вина цялата партия, която недостатъчно разясни този въпрос и недостатъчно доведе до съзнанието на с. д. значението на Енгелсовата забележка по адрес на германските опортюнисти. Дискусията във фракцията доказва, че в случая се касае за неясно разбиране на въпроса, а съвсем не за нежелание да се вземе под внимание Марксовото учение, и ние сме убедени, че грешката ще бъде поправена в следващите речи на фракцията.
Общо взето, повтаряме, речта на др. Сурков е отлична и трябва да бъде разпространявана от всички организации. С обсъждането на тая реч фракцията доказа, че напълно добросъвестно изпълнява своя с. д. дълг. Остава да пожелаем кореспонденции за дискусиите във фракцията да се появяват по-често в партийния печат, за да се доближи фракцията до партията, да се запознае партията с тежката вътрешна работа, извършвана от фракцията, и да се установи идейно единство в дейността на партията и фракцията.
«Пролетарий», № 45, Печата се по текста
13 (26) май 1909 г. на вестник «Пролетарий»
Ленин, том 17
Няма коментари:
Публикуване на коментар