Георги Кирков – Майстора

 

Откъс от статията на Стефка Савова  „Велики исторически фигури в родното социалистическо движение“

 

Георги Кирков  заема достойно място в съзвездието на талантливите първоапостоли на социалистическата идея. През 1892 г. той печели обявения конкурс на Картографския институт и заминава за Виена, за да учи в Картографската школа. Годините, прекарани във Виена, са години на интелектуален и политически растеж. Те определят окончателно пътя на Г. Кирков. Заедно с усвояването на картографирането, той участва в събрания, митинги и демонстрации на виенския пролетариат, разпространява позиви и вестника на социалистическата партия „Арбайтер цайтунг". Там Кирков слуша речите на ръководителя на австрийските социалисти Виктор Адлер, която освен всичко друго е и блестящ оратор. Тук Кирков получава и първото си бойно кръщение. На един от митингите той с арестуван. Години по-късно той шеговито разказва за този случай. „Ден учех, два ходех на социалистически събрания". В столицата на Австрия Кирков става убеден марксист, трупа опит за бъдещата си дейност в България. Пристигайки в родината си, влиза в редовете на БРСДП и само след 3 години е вече и член на ЦК. Той застава редом до Дядото и повече от две десетилетия продължава тяхната бойна и творческа дружба. Както пише Васил Коларов, „Ние трудно можехме да си представим Благоев без Кирков и Кирков без Благоев. Кирков влиза в историята на революционното движение наред с Благоев." А Христо Кабакчиев с удоволствие откровено споменава: „В тази историческа дружба Благоев беше умът, а Кирков сърцето".

Георги Кирков разгръща своите необикновени способности на блестящ журналист и ярък публицист, обичан народен трибун, крупен партиен организатор и великолепен масовик, популярен поет, сатирик и политик - и става Георги Кирков-Майстора. Той създава „Работнически вестник" и е негов дългогодишен редактор. И още от първия брой на вестника като бисери се редят блестящите Киркови статии, живи и остроумни фейлетони, пламенни стихове. По страниците на „Работнически вестник" се появяват за пръв път текстовете на „Дружна песен" и „Работнически марш", без които никой не може да си представи историята и величието на социалистическите идеи, борби.

През пролетта на 1896 г. Студентското дружество организира митинг във връзка с нашумелия по онова време „македонски въпрос". Дружеството кани всички партии и организации да изпратят свои оратори на митинга. БРСДП изпраща Г. Кирков. Там, пред широката аудитория на митинга, блясва и ораторският талант на Майстора. Присъстващите слушат със захлас и са изумени от оригиналността и силата на неговата реч. Със своя неподправен хумор, бъдещият пролетарски трибун осмива и окарикатурява шовинистичната политика на буржоазията и нейните партии под всеобщото одобрение на многолюдната публика. Не е пощаден и Фердинанд.  Кирков разобличава непрестанната пакостна намеса на Кобурга в македонското движение. И, както може да се предполага, а и както се случва, ефектът от тази негова реч е огромен. Цяла София говори за митинга и най-вече за речта на Кирков. Шефът на Г. Кирков - генерал Рачо Петров, - е вбесен. Той не може да проумее, че негов подведомствен чиновник си позволява да критикува министъра и монарха. На последвания остър разговор с министъра Кирков смело реагира: „Ако съм продал труда си, съвестта не съм си продал... Вие г-н генерал, искате вашите чиновници да бъдат послушни като войници. Аз съм социалист и ще си остана такъв - ако ви отърва това - добре, ако ли не - аз напускам службата". От този ден Кирков вече изцяло се отдава в служба на социалистическото движение.

Майстора е ярък идеолог, оригинален тактик, истински строител, забележителен агитатор, крупен организатор и ненадминат масовик на социалистическата партия. Той е една от нейните най-ярко фигури, забележителен политик, всенародно обичан трибун, човек с универсална духовна култура и необикновено впечатляващ език. На безброй събрания, митинги, манифестации, народни и партийни тържества, утра и вечеринки словото па Кирков, изпълнено с блестящ хумор, с невероятна свобода и находчивост, покорява мало и голямо, гърми със силата на убеждението, ражда и потъва във всеобщия възторг и смях, за да остане в умовете, сърцата и душите на слушателите. Няма абсолютно никакво съмнение, че Майстора е най-търсеният и най-любимият оратор на работниците. Няма и публична проява на партията, където да не присъства Кирков.

На 1 май 1897 г. на организирана вечеринка по случай празника говори Майстора. „Лъжата, измамата, безчестието и произвола - ето атмосферата, в която дишат нашите идейни противници - тази смешна сбирщина от лакеи, филистери, фарисеи, лицемери".  Кирков подкана присъстващите на „честна и свята" борба и ги призовава да не  „свеждат чела", защото нищо не е в състояние да спре тяхната справедлива борба. „Нито преследванията, присмехите на безграничните простаци с високи цилиндри и ниски чела, нито деянията на платените драскачи - нищо да не смущава сърцата ни. Нашият път е труден, но води към целта - освобождението на работния народ от робството на капитала и невежеството. Верни на тази цел, довършва Майстора, нашият девиз трябва да бъде „Напред и винаги напред!". Кирков винаги се съобразява със своята аудитория, говори с необикновено цветист, ясен, популярен, неподражаем и недостижим език, говори изключително смислено, съдържателно, а освен това и убедително, и трогателно.

Огненото, духовитото, веселото Кирково слово оглася Работническия дом в София, читалищата, партийните клубове и площадите, навсякъде където партията може и трябва да присъства, за да печели умове, души, сърца и, най-вече, да приобщава масите. Но Майстора изобщо не е само столичен политик и градска атракция, рядък феномен и конюнктурна забележителност, понеже непрекъснато обикаля страната, а и разнася словото и делото на работническата партия и в най-затънтените кътчета на Отечеството си.

За новата 1900 г. Кирков гостува на пролетариата в Сливен. В препълненото от народ читалище той изнася сказка на тема „Работниците и социализмът". Тази среща поставя началото на неговите солидни и дълготрайни връзки със сливенския пролетариат, за да стане той за дълги години там най-любимия и обичан партиен ръководител. Това се потвърждава и от факта, че сливенските работници избират Майстора четири пъти за народен представител. За пръв път Кирков е избран за депутат в ХI-то ОНС през 1901 г. от Сливенската избирателна комисия. Избирането му за депутат означава нов етап в политическата дейност на Партията и по думите на Д. Благоев „в Парламента ще се чува истинска социалистическа реч и ще се поставя работническия въпрос".

ХI-то ОНС обаче има твърде кратък живот, едва само десет месеца, при което се провеждат и само две сесии, от които една е извънредна (22.02-26.07), другата - редовна (15.10-26.12). Кирков е един от най-енергичните и активни народни представители. Той говори 10 пъти, като за първи път взема думата в парламента на 28.02.1901 г., вземайки отношение към избора в с. Галиче, Оряховска околия: „Изборът в Галиче е едно огледало на нашия политически живот, на нашите партии; той е също едно огледало на наредбите в нашата държава. Затова излишно е да се възмущаваме, защото могат да ни кажат, че не е криво огледалото, а нашите лица са криви." В този случай Георги Кирков категорично осъжда намесата на полицията и войската като призовава към съвестта на депутатите, за да касират те изборите в с. Галиче, които са явно, напълно опорочени.

След една язвителна и подигравателна реплика на Христо Гендович, Майстора светкавично реагира, като дори връща и тъпкано на нейния автор: „Искам да кажа, че на вас най-после е простено да забравяте, защото колкото се приближава човек към смъртта, забравя; колкото остарява, губи паметта си, но ние, социалистите, като млада партия, не забравяме..."

Още с първото си слово Георги Кирков показва качествата си на атакуващ фактор и политик. Тогава, а и всеки друг път той подчертава, че говори не само от свое име, а от името на българското работничество, от името на неговата партия. Това проличава ясно в голямата програмна негова реч, която той произнася след прочитането на проекта за отговор на тронното слово. Тя е негов безспорен политически и ораторски триумф и веднага се превръща в истинска парламентарна сензация, приковаваща незабавно любопитството, вниманието, а пък и интереса на тогавашните медии в България.

Близките и съвременниците на Г. Кирков споделят, че той никога не е писал речите си, на трибуната никога не е чел предварително изготвян текст, а винаги оригинално и впечатляващо е импровизирал, след като обаче, преди това доста сериозно, задълбочено и многостранно е обмислял основната идея и внимателно е планирал цялостното произнасяне на речта си. Неслучайно Асен Кантарджиев, макар и лаконично, споменава за всичко това и в своите спомени: „Кирков не пишеше речите си. Той беше готов да говори винаги и по всички въпроси. Само когато аргументираше експлоатацията на работниците от господарите, тогава записваше цифрите в тефтерчето си... Когато обаче говореше по други въпроси, тогава записваше цифри на гърба на кутията си за цигари. Той имаше феноменална памет и помнеше много събития и факти."

Речите на Г. Кирков - Майстора са пълни с творчески импровизации. Той превръща всяко свое излизане на трибуната в събитие на конкретното събрание. В спомените си за него старият пролетарски поет Димитър Полянов отбелязва: „Аз и досега го виждам, отметнал черната си дълга коса като грива, закован върху единия си крак, а с другия пристъпил заканително, с вдигнат показалец нагоре, заливащ увлечената, наелектризираната публика ту с лютия си хумор, ту с лютия си сарказъм, винаги логичен, патетичен, изобличителен".

А на 9 март 1901 г. Георги Кирков дава великолепен урок на буржоазните депутати. На пръв поглед се струва необяснимо, че именно социалистът укорява буржоазията за стопанската й пасивност, като дори разпалено препоръчва на правителството да ускори капиталистическото развитие. Капиталистическото общество ражда и отглежда  своя гробокопач. По интензивния растеж на икономическата база приближава и победата на пролетариата.

С Кирков непрекъснато спорят, всячески се опитват да го подвеждат, провокират, а и изобщо не се спират да го обиждат. Обаче, нито политически, нито пък с каквито и да са факти и доводи неговите идейни опоненти и врагове не могат да го надвият. Когато го апострофират, не защото го уличават в грешки, а защото истината ги боде в очите. Доста често и най-заядливите му опоненти са принудени да признаят и да приемат неговите мнения като абсолютно разумни и дори го подкрепят - кога с изказване, кога с реплика, кога с шумно ръкопляскане.

Като полемист Кирков няма равен на себе си, няма равностоен съперник в Народното събрание. Без особено усилие, с усмивка той се справя със своите опоненти. С хитроумна насмешка и с весела, а и оригинална игра с думите, той изпреварва, обезсърчава и убива желанието на неговите съперници да се състезават с него, тъй като словесните му удари и метафоричните му плесници са и безспорно неотразимо тежки. Почти всички депутати, известни като добри полемисти, се измъкват от преки схватки с Майстора. Димитър Петков, известен със скандалното си поведение в парламента, и с циничния си език, обект на многобройни Киркови умотворения, попадения и подигравки, на остроумия и каламбури, нито веднъж не смее да поеме подхвърлената ръкавица и напълно смирено чака да отмине бурята на смеха. След историята с калпака, под който няма едно нищо, и Никола Генадиев се снишава и внимава какво и как ще говори пред Майстора. Само по-безразсъдните не се отказват да влизат в словесни дуели с него, но без всякаква надежда да спечелят. От по-известните политически мъже единствено двама не се предават - Петко Каравелов и Драган Цанков. Но и на тях Майстора винаги намира колая, а и не само на тях двамата, но на всички, които се опитват да го оспорят.

Ако надникнем в спомените на Христо Кабакчиев, също ще срещнем твърде много хубави, искрени и заслужени думи, посветени на Г. Кирков: „…живото слово беше истинската стихия на нашия Майстор. Георги Кирков беше роден оратор...каквито народите рядко раждат, и затова си спечели безсмъртната слава на народен трибун... Неговото остроумие особено се изостряше в полемиката и най-вече в живия спор с противниците. О, тогава народният трибун и майстор на словото проявяваше всичката мощ на своята бляскава реч. Той със светкавична бързина дава заслужен отговор на противника, отговор, който като остра секира реже и поразява, или като огнена стрела се забива в сърцето на противника, или като весела остроумна шега го осмива и покрива с вечен смях."

Единодушна и безспорна е свръхвисоката оценка на трибуна Кирков. Тя е напълно обективна, реална, не е пресилена. В това ни убеждава и едно друго, също толкова авторитетно свидетелско мнение, което идва от страна на представител на противниковия лагер. Интересни характеристики на ораторското изкуство на Георги Кирков дава Симеон Радев. Той признава оригиналния му, несравним талант във време, когато българските социалисти са обект на злобни нападки, обвинения, хули и преследвания. В студията си от 1909 г. „Политическо красноречие в България“  Симеон Радев сочи тримата безспорно и най-ярко открояващи се парламентарни оратори от началото на века – на първо място е Кирков, а след него са Теодор Теодоров и Никола Генадиев. Радев съвсем категорично и недвусмислено подчертава, че „От дълги години Кирков проповядва словото на Маркса сред българските пролетарии... Но неговата слава се пръсна нашироко, откак той очарова една законодателна сесия със своя остър ум, с игривия си хумор, с една весела, незлоблива ирония, която често пъти пращаше по адрес на буржоазията остра стрела в едно игриво игрословие. Това, което се нрави у Киркова, е преди всичко едно чудесно самообладание. Неговата реч е единствена в нашата литература.... Тя е една невероятна, при това безкрайно приятна смес от научно звучащи социалистически фрази, от популярни остроти, от литературни цитати, от пословици, от басни,...нещо шарено, живописно, дяволито, умно, почти всякога и всякога весело. Никога един социалист не е давал на буржоазията внушения за самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше гражданинът Кирков... Когато той се явяваше на трибуната, депутатите си разтоваряха душата, за да се смеят и в залата настъпваше празник".

 

---------------------------------  

 

Източник: списание „Политически хоризонти“, бр. 5,  ноември 2017 г.