Какво да се прави? - Карл Либкнехт

Целта на пролетариата трябва да бъде мир, който осигурява на всички народи благо и свобода – продължителен мир. Той може да се основава само върху революционната воля: върху победоносния подвиг на международния пролетариат, върху социалната революция.

 

В тази реч, която Карл Либкнехт произнася в Софиензал, Берлин, на 28 ноември 1918 г., кипи духът на най-напрегнатите дни от Германската революция. След като моряците въстават на 3 ноември, крайното недоволство бързо се разпростира и на 9 ноември кайзер Вилхелм II абдикира, а Фридрих Еберт провъзгласява Ваймарската република. Но остава неяснотата накъде да продължи страната, разбита от Първата световна война. Тезата на Либкнехт: ужасите на този империалистически конфликт показват, че Германия трябва да отиде отвъд капиталистическите отношения, причинили кръвопролитието. На 15 януари 1919 г. той ще заплати за тази своя вяра с живота си – каквато съдба ще срещне и неговата съратничка Роза Люксембург.

На български език речта (тук с малки съкращения) е налична в изданието "Оратори на работническата гласа", Ямбол: Профиздат, 1973, стр. 403-417.

 

 

Другари и другарки, приятели и съратници!

 

За никой сериозен социалист войната не беше неочаквана. Всички знаете колко често преди нея „интернационалната социалдемокрация“ заявяваше на своите партийни конгреси и конференции: докато съществува капиталистически обществен строй, войните са неизбежни. Същността на капиталистическия обществен строй се състои в в това, че работническата класа е подложена на експлоатация и че същевременно капиталът се натрупва и се стреми да разшири сферите на своята дейност и да завладее нови. Че борбата за богатствата на нашата планета, борбата за световен пазар все повече изостря враждата между различните империалистически обединения. Ние отдавна предсказвахме тази война и всячески се стараехме да я предотвратим. Международният пролетариат се надяваше, че ще му стигнат силите да задържи ръката на империализма, когато той поиска да нанесе удар. Пролетариатът свикваше конгрес след конгрес и последният трябваше да се състои през септември 1914 г. във Виена. Но войната се разрази, преди да успеем да осъществим нашите планове.

Как избухна войната? Основната причина се корени в международната империалистическа конкуренция. Германските империалисти провалиха сключването на договори [с другите държави], тъй като това би затруднило постигането на световно господство от страна на Германия. Затова през юли 1914 г. беше издадена заповедта: „Да се действа бързо“. Отличен повод за това беше убийството в Сараево. От самото начало на войната, въпреки всички увъртания на противниците, аз открито посочих връзката между тези факти, които сега официално бяха потвърдени. Тогава в мен видяха злия демон, който сее раздор, държавния изменник и предателя на родината. Когато казаха, че кайзерът по никакъв начин не може да носи отговорност за войната, доколкото той в критичния момент пътуваше по Северно море, аз веднага заявих, че толкова по-очевидна е вината на кайзера, защото абсолютно е изключено, че той можа дa замине в такъв момент – по-рано от разработването на целия план. Вие знаете как ме нападна мнозинството в партията за позицията по въпроса за отговорността за войната, как мнозинството в партията до последния ден защищаваше германското правителство и по такъв начин вършеше общо делo с виновниците за войната. [...]

Другари, приятели! Знаете как бяха заплашвани и клеветени хората, които тогава се обявяваха против всеобщото безумие. Не минаваше ден без да се отправят най-груби оскърбления и проклятия. Но постепенно все по-голяма част от народа започваше да признава нашата правота. Но това не е наша заслуга: значителна част от най-обикновените работници въпреки всичко устояха пред военното опиянение. Те ни подкрепиха – на тях принадлежи тази заслуга.

Каква позиция трябва да заемем ние, социалдемократите, спрямо войната? Главното в тази позиция е решението на международния конгрес в Щутгарт през 1907 г. Според това решение пролетариатът в случай на война трябва да употреби всички сили, за да постигне мир и да използува създадената от войната ситуация за свалянето на капиталистическия обществен строй и заменянето му със социалистически. Това основно положение от само себе си е ясно за всеки социалист. Защото войната не е случайно явление: нейните корени се подхранват от характера на империализма и само когато ги изтръгнем, можем да постигнем достоен за човечеството траен мир. А оттук произтича необходимостта да противопоставим на войната, която не е нищо друго освен колосална криза на международния капитализъм, класовата борба на пролетариата с нейната крайна цел – ликвидиране на капиталистическия обществен строй. Напълно естествено е, че господстващите класи не самоотхвърлят непримиримата класова борба против войната, но и че се борят против подобна политика, защото ни повече, ни по-малко става дума за ликвидиране на сегашното им господство. А пролетарий, който не се присъединява към тази политика или ѝ пречи, е гробокопач на бъдещата победа на пролетариата.

Какъв е характерът на сегашната революция? В значителна степен той се определя от антивоенното политическо въстание. То избухна най-напред защото моряците се опасяваха да не би на военноморското командване да му хрумне на свой риск да продължи войната, ако фронтът на сушата се разпадне. Това предизвика бунтове във войската във вътрешността на Германия. Отдавна и все по-настойчиво към това ги подбуждаше работническата класа. Буржоазните кръгове както в армията, така и извън нея също оказаха съдействие; но това все пак са крайно ненадеждни елементи.

На какви сили се опира революцията? Преди всичко трябва да се попитаме: каква революция? Защото сегашната революция има многообразно съдържание и възможности. Тя може да си остане такава, каквато е била досега –движение за мир и буржоазни реформи. Или може да се превърне в такава, каквато досега не е била – пролетарска социалистическа революция. Но и в първия случай пролетариатът трябва да бъде главната нейна опора: иначе революцията ще се превърне във фарс. Но пролетариатът не може да се задоволи с нейното буржоазно-реформистко съдържание. Той трябва – длъжен е! – без да изпуска предвид достигнатото, да се стреми напред, към социална революция: световно-историческото стълкновение между капитала и труда започна.

Намира ли се сега властта в ръцете на пролетариата? Вече се сформираха работнически и войнишки съвети, но те съвсем не са израз на ясно класово съзнание. Единствено само пролетариатът може да освободи себе си! [...]  Съставът на сегашните съвети показва къде се корени злото: в това, че работническите и войнишките маси са още недостатъчно политически и социално развити. Една от главните причини за объркаността, царяща в масите, е в политиката на социалистите от мнозинството, които до самата революция създаваха препятствия и по най-коварен и безотговорен начин пречеха на всеки опит за просвещение на масите. Но можеше ли революцията да бъде неочаквана? Който в своята политика се ръководеше от Щутгартската резолюция, беше длъжен да види нейното приближаване и с всички сили да помага за подготовката. Разбира се, социалистите от мнозинството отричаха това дори когато революцията вече настъпи; още сутринта на 9 ноември те не само не съдействаха на революцията, а говореха за нея с пяна на устата. Това не бива да се забравя.

В позивите, подписани от нас, ние призовавахме да се прекрати работа и да се започне въоръжено въстание на 9 ноември между 8 и 9 часа сутринта. В желанието си да предотвратят това социалистите от мнозинството свикаха в 10 или 11 часа съвещание на доверените лица във фабриките. Но фокусът не мина, и когато след обед избухна революцията, те също окачиха на ръкавите си червена лента и започнаха да се присламчват към нас. Аз питам: каква е цената на тяхната готовност да работят за революцията, с какво тя е по-висока от готовността на някакви привърженици на буржоазната партия, които са се примирили с обстоятелствата?

Питаха ме защо не съм влязъл в правителството. Отговорът е прост: наред с други условия, аз поисках законодателната, изпълнителната и съдебната власт да се предостави изключително в ръцете на войнишките и работническите съвети. Социалистите от мнозинството отклониха това условие. Опитваха се да ме убедят да започнем преговори. Отказах каквито и да било отстъпки. [...] Сега в нашата страна започнаха да се връщат от фронта генералите със своите силни армии. Незабавно трябва цялата армия да се преустрои върху демократични основи. Казват, че това уж било невъзможно поради трудностите на демобилизацията. Едва ли е така! Да вярваме в революционната самодисциплина на немските войнишки маси. Обхванати от огъня на революционното вдъхновение, те лесно ще разрешат практическите проблеми, които в друго време изглеждат неразрешими. Защото вярата може и планина да преобърне, а където има добра воля, там има и път. Но преди всичко аз ще попитам: нима организираното връщане на германските войски е по-важно от революцията? Нима не е чисто безумие в името на „реда“ и „спокойствието“ да се предоставят в ръцете на смъртния враг на революцията средствата на властта, заплашвайки самите основи на революцията? […]

Пита се: какво да се прави по-нататък? Какви са задачите на пролетариата при създалото се положение? В задачите на пролетариата не може да влиза сключването на унижаващ човешкото достойнство жесток разорителен мир с чуждестранните имперналисти. Това е не само нетърпим мир, но и мир временен, от който неминуемо ще възникнат нови войни. Целта на пролетариата трябва да бъде мир, който осигурява на всички народи благо и свобода – продължителен мир. Той обаче може да се основава само върху революционната воля: върху победоносния подвиг на международния пролетариат, върху социалната революция.

Може ли пролетариатът да бъде удовлетворен от смъкването на Хохенцолерните? Никога! Неговата цел е унищожаването на класовото господство, на експлоатацията и гнета, осъществяването на социализма. Сегашното правителство се нарича „социалистическо“. Обаче досега неговата дейност се свеждаше само до запазване на капиталистическата частна собственост. Отдавна вече крупните предприятия са узрели за експроприация. [...]

Правителството провъзгласи осемчасов работен ден – за сегашните времена съвършено недостатъчна мярка. Противоречието между труда и капитала не може да бъде смекчено нито с това, нито с други разпореждания. Капиталистите пренебрегнаха всички правила. Развихри се борба, стихийна борба. Където и да погледне човек – стачки, стачки, стачки. Предвижда се съкращаване на производството и пълно прекратяване на работата. Работническите масиняма да се съгласят доброволно да бъдат изхвърлени на улицата. Конфликтът засяга самата същност на системата на наемния труд. Само чрез дейна социализация на икономиката и осигуряване на пълна власт за пролетариата, власт за работническите и войнишките съвети, може да бъдат създадени условия, които ще позволят да се избегне пълната дезорганизация на икономическия живот в страната. Трудностите в строителството на новата икономика също може да се преодолеят само като се даде пълна възможност за лична заинтересованост на работническите маси в това строителство и ако тук действува лечебната вълшебна дума: социализация на обществото, изкореняване на капитализма. И тук спасението е в едно: социална революция.

Капиталистите и не мислят доброволно да отстъпят класовото си господство. Само със средствата на класовата борба може да ги заставим да се подчинят. И тази класова борба трябва да действа и ще действа независимо от сегашното правителство, което не смее да посегне на капитала, а напротив, от ден на ден поучава работниците колко е необходимо да се спазва спокойствие, ред и колко лошо е да се стачкува. [...]  Само при едно условие немският народ ще е в състояние да издържи на лишенията, които не може да избегне през близките месеци: при условието, че той стане господар на собствената си съдба и въпросите на държавния и стопанския живот станат негово собствено дело. Изкореняването на капитализма и създаването на социалистически обществен строй е възможно само като интернационално дело, но естествено то няма да се осъществява едновременно във всички страни. Това дело вече започна в Русия; в Германия трябва да се продължи, а страните от Антантата ще го завършат. [...]

Има хора, които се съмняват дали ще се извърши революция във Франция, Англия, Италия и Америка, щом като досега тя още не е станала. Немската революция стана на 9 ноември, а днес сме 28 ноември! Как можем ние, които накарахме руската революция да ни чака цяла година, толкова нескромно да искаме народите на Антантата след няколко дни да отговорят на немската революция със социална революция? Но пролетариатът на Антантата, политически по-развит и по-дееспособен от немския пролетариат в предреволюционния период, вече се раздвижи. Колкото и опиянението от победата да замъглява главата, там всичко ферментира, всичко кипи. Опиянението от победата скоро ще се изпари: масите ще разберат, че победата е укрепила властта на деспотите, а те самите още по-здраво са се оковали във веригите. [...]

Да предположим, че Уилсън и Ко не биха сключили мир с правителството на работническите и войнишките съвети, биха заплашвали Германия с интервенция и т.н.; тогава би настъпил такъв момент, когато революционният пламък би трябвало да се прехвърли в други страни, разпространявайки се все по-неудържимо. Мнимото социалистическо правителство на Еберт и Шайдеман и буржоазно-демократичното Национално събрание никога няма да бъдат способни да призоват пролетариите от Антантата за солидарни действия, защото те самите не са пролетарски; те не ще могат да предложат на немския народ нищо друго, освен разорителен империалистически мир, нoви войни и ново капиталистическо заробване и експлоатация.

За какво друго свидетелства разтурването на работническите и войнишките съвети в окупираните от Антантата области, ако не за голямата опасност от революционна зараза, от която Антантата се опитва да запази своите войски? Има само два начина да се ликвидира войната: капиталистическо-империалистически и пролетарско-социалистически. Първият ще доведе до унищожаващ човешкото достойнство краткотраен мир, след който ще последват нови войни. Вторият – до продължителен мир, който носи благоденствие. Първият начин запазва класовото господство на капиталистите; вторият го унищожава и освобождава пролетариата.

Днес германската работническа класа държи в ръцете си властта, или във всеки случай има сили да я завладее и да я задържи. [...] В Германия трябва да се извърши социална революция, а след нея трябва да се осъществи и световна социална революция на пролетариата, насочена против световния империализъм. [...] Това именно искаме, а не убийства, грабеж, разбойничество, анархия, както се опитват сега да ни го припишат. Такива престъпления извършват именно хората, които се осмеляват да ни клеветят, въпреки че те самяте са ги извършвали милион пъти; тези престъпления са превърнати впринцип от империализма на Хинденбург и Ко, от империализма на всички, отговорни за войната. Целта на нашите стремежи е щастие и благоденствие, братство, свобода и мир между народите; целта на нашите стремежи е да се унищожат капиталистическата анархия и империалистическата икономия, основани върху грабежа и убийството.

Моряците дадоха за революцията извънредно много и ще дадат още повече, ако само не позволят да бъдат отклонени от набелязания път с лъжливи клевети против нас, против „болшевизма“ и т. н. Спомнете си как преди ни преследваха, а въпреки всичко ние излязохме прави! При много врагове и честта е голяма! Само ентусиазмът е способен на подвизи. При това трябва да имаме убеденост и доверие, яснота в разбирането на пътя и целта. Нима ще отстъпим пред нашата задача, само защото тя е трудна? Над нас сияе звезда, която ни посочва пътя. Морето е обвито в мрак, пълно с бури и подводни скали. Но нима ще се откажем от своята цел? Към нея ние вървим с отворени очи, заобикаляме рифовете, следваме начертания курс, и ще достигнем целта въпреки всичко!