Тече осемдесет и петата година от зловещата и паметната 1933-та. Годината, в която хитлеристите се добраха до властта в Германия и започнаха кървавата си вакханалия срещу човечеството. Но същевременно това е годината, в която Георги Димитров им нанесе първото поражение и както никой друг прослави България.
Лайпциг 1933-та, процесът на века. Месеци наред световните телеграфни агенции, радиостанциите, вестниците описват в подробности двубоя между наперените гаулайтери и смелия българин антифашист. Възхитен, светът следи как Димитров от обвиняем става обвинител. С примка на шията, но с безстрашие и желязна логика той доказва, че на 27 февруари 1933 г. Райхстагът е опожарен от хитлеристите с цел да набедят и поставят извън законите силната тогава Германска комунистическа партия.
"Процесът с оглушителен трясък излиза от релсите", "Моралното мъжество на Димитров разбива на пух и прах цялата куклена обстановка на фашисткото мъчилище, наречено съд", "Достойнството изглежда вродено у този българин" - такива заглавия и оценки пълнят световната преса.
Двубоят в Лайпциг достига своята кулминация на 4 ноември, когато Хитлер изпраща в съда като "свидетел" Гьоринг, своя пръв министър, а в действителност пръв подпалвач. Задачата му е да спаси провалящия се процес. Резултатът - още по-голям провал. Притиснат от Димитров с трудни въпроси, Гьоринг изпуща нервите си и крещи: "Ще се разправя е вас, само да излезете от съдебната зала! Вън, подлец!"
Нацистът Бюнгер, председател на съда, изпълнява нареждането на началника си, полицията извежда Димитров. Незаглушени обаче остават и литват по света думите му: "Вие се боите от моите въпроси, господин министър!"
Световната преса гърми: "Съдът си направи харакири, понеже му липсваше смелост да отстрани от залата не Димитров, а Гьоринг", пише в. "Телеграф". "Тая схватка на Димитров с Гьоринг е страница от историята на човечеството. Димитров победи и целият свят се преклони възхитен пред неговата победа", написа Юлиус Фучик. "Човекът, който стои там, в Лайпциг, пред позорния съд горд, смел, несломим, ще остане да живее като един от героите на това тъмно време", писа "Арбайтер цайтунг". Предвиждането на австрийския вестник се сбъдна. Доказателства? - Многобройни. Ето само две:
Годината е 1943-та. Втората световна война е в разгара си. От Лайпцигския процес са изминали 10 години, достатъчен срок, за да бъде забравен. Не! 250 най-видни интелектуалци на САЩ отбелязват годишнината със специална декларация във в. "Ню Йорк Таймс". В нея заявяват: "Ние почитаме името и храбростта на Димитров. Неговият велик глас освети фашисткия мрак." Следват подписите на Алберт Айнщайн, Артуро Тосканини, Лилиан Хелман и още, и още - 250 имена на най-видни мъже и жени, цветът на тогавашна Америка.
Годината е 1982-ра, денят е 18 юни. Навършили са се 100 години от рождението на Георги Димитров. В родното му село, затънтеното Ковачевци, са се стекли хора буквално от цял свят. 148 представителни делегации! Дошли са да засвидетелстват почитта на управляващи и нелегални партии, на революционни движения и народни фронтове, на международни организации, на цели държави към паметта и делото на Димитров. Човекът, чието име стана синоним на смела борба срещу фашизма и на беззаветно служене на великия комунистически идеал.
Името на Димитров е живо и днес, доказателствата са много. Обаче "тъмното време", за което пише австрийският вестник, не е отминало. Гьоринг има приемници, които искат да изтрият от историята името на победителя от Лайпциг. За срам български, в противоречие със здравия разум, но в съгласие с бесния антикомунизъм и дивите балкански нрави, най-дейни са приемниците на Гьоринг в България. Докопали след 1989 г. властта, надянали си маската на борци за демокрация, те разграждат нашата държава не само материално, но и духовно. Великанът на духа Димитров и в гроба страши иванкостовци и евгенибакърджиевци, взривяването на Мавзолея през 1999 г. беше за тях само начало.
Годината е 2018-а. В края на май реших да обиколя Димитровските места в София и Ковачевци, докато все още ме слушат 93-годишните ми нозе.
Най-първо - гроба на Димитров. Слизам на последната, Орландовската трамвайна спирка. Тръгвам във вярната посока, зная, че гробът е на стотина крачки, посещавал съм го неведнъж. Въпреки това се измъчих, докато го открия - затулен сред джунгла от бурени и саморасли храсти. Дори най-тясна пътечка не води до него. Със съзнанието, че вършиш светотатство, принуден си да стъпваш върху други гробове, за да стигнеш до гранитната плоча с гравиран портрет и надпис: Георги Димитров, 1882-1949. Самият гроб не е запуснат, грижлива ръка е засадила пред плочата здравец. Но ако не знаеш точното място или ако някой не те заведе - няма да го откриеш.
Питам се наум: Не може ли някаква табелка, някакъв знак, поставен на най-близката алея, да сочи къде почива прахът на великия българин? Струва ми се, че дочувам отговор: Не може. Не разрешават иванкостовци и евгенибакърджиевци. Окопали се във властта чрез разни партии и партийки, те искат да заличат всичко, което напомня за Георги Димитров. Тръгни към ул. "Опълченска" и ще се убедиш.
Тръгвам. До къщата музей "Георги Димитров" на ул. "Опълченска" 64 се стига лесно - и с трамвай, и с метро. Но да се влезе в нея не може. Заключена е от много години.
Гледката е угнетяваща. Скромната едноетажна къща, в която Димитров е живял 35 години, се руши. Дворът - буренясал. Прозорците - затлачени от прах и паяжини, невъзможно е да се види какво има вътре. "Само бумажки!" - пояснява ми служителка от съседния, отлично поддържан Национален политехнически музей, който се радва на щедро финансиране: 548 000 лв. от Брюксел и 86 000 лв. от Министерството на културата - това прочетох на специална табела пред музея. И се питам наум: не може ли Брюксел и София да отделят нещичко и за къщата музей "Георги Димитров"? Не може, отговаря ми онзи глас. Плановете за нея са други.
Не е трудно да се досетя какви ще да са въпросните "други планове". Мраморната паметна плоча върху стената към улицата е счупена от единия край. Счупен е и прозорецът до нея, в двойното стъкло зее дупка. Няма нищо по-лесно следващият хулиган да хвърли вместо камък клечка кибрит, "бумажките" ще пламнат като барут. Една ли сграда, паметник на културата, изчезна по този изпитан сценарий, за да освободи от нежеланото си присъствие апетитен терен? А в дадения случай - и за да се премахне ценен свидетел за живота и делото на един великан, когото лилипутите ненавиждат. Всичко подсказва, че смъртната присъда над къщата музей "Георги Димитров" в София е произнесена. Нейното предизвестено убийство по един или друг начин ще стане факт. Как бих искал да бъда опроверган!
С надежда да видя по-различна картина поемам към Ковачевци. Чул съм, че там "грее по-друго слънце", защото след 1989 г. общинската власт се държи от социалистите.
Срещу билетче за 3 лева приличен автобус ме откарва от София до Радомир - 40 километра. За следващите 20 километра до Ковачевци наемам такси, някогашната автобусна линия е закрита.
Родното село на Димитров, потънало в зеленина, ме посреща с кристално чист въздух, с тишина и с център, който, поне на пръв поглед, изглежда като изваден от рекламен туристически проспект. Добри са били архитектите, добри са били и строителите преди 60 години, щом като няколкото сгради и преди всичко централната - Домът паметник "Георги Димитров", са запазили достолепието си. Но веднага подчертавам: за да не споделят и те нерадостната съдба на къщата-музей на ул. "Опълченска", заслугата е на ръководителите и жителите на Ковачевската община. Те не се предават въпреки противодействието на държавните органи в София. А противодействието е тотално. Село Ковачевци е зачертано от списъка "Сто национални "туристически обекта", родната къща на Димитров и домът паметник са лишени от държавна материална подкрепа. За Министерството на културата, за Министерството на туризма Ковачевци не съществува. Властимащите в София искат Георги Димитров да бъде забравен. Оказва се, че не го забравят не само земляците му, които всяка година в навечерието на 18 юни правят тържество в негова чест. Не го забравят хора от цяла България и от много други страни - за това свидетелства книгата за впечатления на посетители на дома паметник. През последните години в Ковачевци са били туристически групи от Сърбия, Гърция, Унгария, Германия. Най-често те идват по линия на антифашистките организации в тези страни.
Броят на групите, посещаващи Ковачевци, би нараснал бързо, ако Министерството на туризма го включи в обектите за исторически туризъм. Селото е само на 60 км от София, асфалтовият път е добър, природата - красива. В грижливо подредената музейна експозиция в дома паметник централно място е отредено на Лайпцигския процес. В красива кинозала туристическите групи биха могли да видят документални филми и да чуят автентични записи от процеса с гласа на Димитров.
На стотина крачки от дома паметник по добре поддържана пътека туристите ще се озоват пред родната къща на Димитров. Ще я разгледат, тя е малка, и на излизане от нея ще сложат, може би, китка пред скулптурата на баба Парашкева, майката героиня, родила и отгледала 8 достойни деца, на първото от които дали името Георги.
Живеем в съдбовно време на национално обезличаване и дирижирано размиване на доказани ценности. От историята ни, от учебните програми и учебниците се зачертават имена на личности, които всъщност я правят. Такава личност е Георги Димитров. Той защити вещо и вдъхновено своята Родина и делото на Светите братя Кирил и Методий, дълго преди папата да ги провъзгласи за покровители на Европа.
Георги Димитров е наш безценен национален капитал, безразсъдство е да го пропиляваме особено сега, когато престижът ни като държава и нация е на най-ниско равнище.
Дано не се лъжа, но ми се струва, че пропадането ни като нация започва да стряска все повече българи. Може би заговорва вроденият у хората инстинкт за самосъхранение, за национално оцеляване. Искам да е така и... започвам да фантазирам:
Годината е 2032-ра. България има парламент, в който иванкостовци и бойкоборисовци са загубили мнозинството си. държавата се управлява от здравомислещи хора.
Денят е 18 юни, навършили са се 150 години от рождението на Георги Димитров. В родното му село Ковачевци са дошли президентът, премиерът, депутати и министри, видни интелектуалци. Пристигнали са и делегации от близки и далечни страни. Националната ни телевизия излъчва тържеството на живо. Речи, цветя.
Цветя са обсипали и бюст-паметника на Георги Димитров, открит на нова софийска улица, която носи неговото име.
Разумът е надделял и в Столичния общински съвет. Като куриоз се споменава, че през 2017 г. тогавашният доминиран от ГЕРБ общински съвет взел смешното решение в сърцето на София, на мястото на взривения Мавзолей, да се издигне някаква безсмислена арт инсталация, наречена "Бронзова къща".
Слава Богу, умните са надделели, след широко обсъждане е взето решение на това място да бъде издигнат паметник на Аспарух. Проведен е конкурс и през 2013 г., в чест на 1350 години от основаването на България, внушителният монумент е открит тържествено. Недалеч от него е поставен паметен знак, че там някога се е издигал Мавзолеят на Георги Димитров, един от великите българи.
Фантазирам, въобразявам си, че иде такова време. Но изключено ли е в България разумът да надвие слепия антикомунизъм и дивите балкански нрави? Малко ли са примерите, когато фантазии и мечти, ако не са безпочвени, са ставали действителност?
Източник: вестник ДУМА, 15 юни 2018 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар